Доброто общество

ДОБРОТО ОБЩЕСТВО И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ

Идеята да се изгради представа за Добро общество и неговите базисни характеристики не е нова, но през последните десетилетия интересът към Доброто общество, като че ли се засили. Повишеният интерес сигурно се дължи на промените, които се случват на много общества, както и на това, че една такава концепция би могла да помогне за няколко неща. Първо, да се правят смислени преценки за състоянието на съвременните общества, за пътя по който те вървят, за разстояниетo на което се намират от представата за Добро общество и за състоянието, до което ще стигнат следвайки пътя, който са поели. Второ, да се идентифицират проблеми както в самата концепция, така и в други подобни концепции – например, концепцията за Отвореното общество. Трето, за освобождаване от изкривени, остарели представи, чиято валидност, релевантност и полезност са толкова намалели, че започват да забулват, като мъгла, търсещият поглед и позволяват на властващи елити да внушават, че в основни линии всичко е наред – пътят, по който те влачат обществата е правилен, въпреки някои малки проблеми, разбира се – с временен характер (като икономическата и финансова криза). Представата за Добро общество би могла да улесни например, разбирането, че нито „социализмът/комунизмът”, нито „капитализмът” са „по дефиниция” добри или лоши общества, и че споровете, кое от тях е априори „по-добро” са безсмислени, тъй като и двата вида социално-икономическа организация могат да бъдат свързани (да създават) както „добри”, така и „лоши” общества; че стълбовете върху които се градят представите за двете общества – социална справедливост, държава (държавна собственост), регулация, и т.н. – за социализма и свобода, частна собственост, пазар, демокрация и т.н. – за капитализма, могат да предоставят достатъчно прикритие за едни и същи „управляващи прасета” (както би казал Оруел), които са способни да прилагат сходни политики или все едно – да вършат еднакви свинщини. Представата за Добро общество може да подскаже също, че в края на краищата зад представите за социализъм (комунизъм) и капитализъм обикновено се крият частни интереси на групи, които контролират обществата – често в ущърб на самите общества.И накрая, концепцията за Добро общество може да помогне за определяне на основните насоки, в които да се търси изход, ако хората решат че обществата са попаднали в авария. Или с други думи – концепцията дава възможност да се направи, нещо, което Джонатан Сакс (равин и лорд) шеговито напомня – “при авария, прочетете инструкциите” (той има предвид 10-те Божии заповеди).

Но каква е гаранцията, че концептуализирането на Доброто общество ще може да постигне подобни ефекти и няма да се окаже пореден кьорфишек. Гарaнция няма, но има една добра предпоставка за успех и освен това може да се направи проверка на концепцията – като погледнат през нея съвременните общества.

Предпоставката се състои в това, че при обсъждането на основните характеристики (вътрешната структура) на Доброто общество, се срещат и пресичат виждания от най-различни, многообразни позиции – политици, загрижени главно от запазване на базисни характеристики на съществуващия социален ред; религиозни лидери, фокусирани върху Доброто общество, така както е „кодирано” в свещените религиозни текстове; учени от различни науки – право, икономика (имена като А.Сен, Марта Нусбаум), социология, антропология, политическа философия и др. Така концепцията се формира, като своеобразна „триангулация” или „стереоефект”. Забележително е, че голямото разнообразие на позициите не поражда несъвместими, взаимноотхвърлящи се идеи; различията са по-скоро „конструктивни”, в смисъл, че взаимно се допълват.

Един пример може да илюстрира това твърдение – имам предвид три виждания за Доброто общество, изказани от: Джонатан Сакс, религиозен лидер, Амитай Етциони – забележителен социолог и Андреа Налес- политик, министър на труда и социалните проблеми в Германия.

Накратко казано, и трите виждания са основани на идеята, че съществува някакво базисно “ядро” от характеристики, които едно общество трябва да притежава, за да бъде считано за Добро общество. Различия, разбира се има: социологът А. Етциони търси това ядро в социологическата представа за общността; религиозният лидер търси ядрото в 10-те Божи заповеди, а политикът се насочва главно към преразпределителната функция на държавата.

Но въпреки тези различия от трите виждания може да се извлекат непротиворечиви, допълващи се характеристики на Доброто общество – такива като: някаква ”изначална” обвръзка между индивидите, принадлежащи към дадено общество; придържане към базисните, фундаментални ценности, сред които особено значение имат социалната справедливост и фундаментални дименсии на равенството; обвръзка между моралните ценности и правно-нормативния комплекс, която е основа за добър правно-нормативен комплекс; значението на доброто правосъдие за поддържане на социалната справедливост; създаване и споделяне на адекватно социално знание – знание относно самите общества; упражняване на властта (ограничаването на властта) в граници, очертани от моралните ценности и свободно създаденото, адекватно социално знание относно социалната полезност на политиките в частност – чрез контрол върху неравенствата и поддържането на определено ниво равенство; и т.н.

Що се отнася до споменатата проверка на възможността да се използва представата за Добро общество като инструмент за наблюдение и преценки на състоянието на дадено общество, то това е обемиста и сложна задача, но само за илюстрация може да се приведе една съвсем съкратена процедура.

С доста голямо огрубяване, три от посочените характеристики може да се считат за специални т.е. – фундаментални и определящи по отношение на всички останали – ядрото от базисни морални ценности; производството на адекватно знание (главно – знание относно обществото) и свободен достъп до него; “властта”, под което разбираме рационалността (а по-точно – целевата рационалност) на групите които контролират обществата (властващите елити).

Съвсем накратко ще напомня, че за значението на първите две може да се съди например, по това, че са определящи за състоянието на социалния капитал (а следователно за известното му въздействие върху икономиката и развитието), за функционирането на институциите (а следователно за тяхното влияние върху икономиката – както го описва Д. Норт). Но особено важно е, че моралните ценности и знанието формират определен тип рационалност – начин на мислене, от който зависи капацитета да се постига развитие или с други думи – да се идентифицират и неутрализират рискове. Това е валидно, както на индивидуално ниво (индивидуалната рационалност), така и на макросоциално ниво. Затова всяко “увреждане” на ценностите или знанието неизбежно води до сривове в развитието респ. – нарастване на рисковете.

Що се отнася до целевата рационалност на групите, които контролират обществата, особеното е че тя се направлява от основната цел на властващите групи – опазването и усилването на тяхната власт и доминация над другите групи. Моралните ценности и социалното знание оказват много по-слабо влияние върху начина на мислене на властващите групи. Нещо повече, рационалността на тези групи неизбежно ги води до извода (верен), че ерозията на моралните ценности, ограничаването на социалното знание и изпреварващото развитие на природно-техническото знание, може да бъдат полезни за укрепването на тяхната власт. Ако такава стратегия наистина се използва, то обществото все повече ще се отдалечава от модела “Добро общество”, чрез редица важни промени.

Следователно, въпросът който ни насочва може да се формулира и така: има ли признаци за някаква мащабна трансформация на човешките общества и то – онези, които считаме за най-развити. Забележителни умове долавят такава трансформация и предупреждават за нея и опасностите, които тя носи. Те са схванали, че големите неблагополучия които се преживяват не са само „финансова и икономическа криза”, както ни осведомяват властващи и управляващи, а нещо много повече.

В основата на тези промени стоят изкривявания в състоянието и влиянието на двата посочени ресурса – моралните ценности и знанието, в частност – знанието за обществото.

Днес тезата за постоянната ерозия на социалния капитал е широко приета. Но същият поглед се пренася и към формирането на политиките и икономическата динамика. Генералният секретар на Римския клуб например, посочи че отклоняването политиките и икономиката от ценностите е една от основните причини за разразилата се „икономическа и финансова криза”. Впрочем, кризата е само епизод – икономическа промяна, състояща се в гигантска концентрация на доходи и богатство – продължил няколко десетилетия като част от по-обща и продължителна тенденция към ерозия на социалната значимост на базисните морални ценности.

Ерозията на знанието се изразява в дълбоките промени в структурата на наличното знание поради бързият напредък на природно-техническите науки (знания) и значителното изоставане на социалните науки и знания, а също така и политизирането на знанието, за което говори У. Бек и други – производство на частично и фрагментирано знание, позволява на вземащите решения да избират онези фрагменти, които те самите предпочитат. За социалните науки е характерно и „не-анализирането”, както се изразява Фуко, на централни аспекти на социалните реалности. Редица наблюдения показват и преднамерено допускане на грешки, т.е. манипулативно създаване на знание. Един от най-авторитетните изследователи на мозъка – Стивън Пинкър посочва, че при състоянието в което се намира социалният анализ, са възможни всякакви твърдения, включително и откровени глупости. Примери има безброй. Толкова са много, че пораждат съмнението, дали изключенията не се превръщат в правило. Оказа се например, че прословутото изследване на Райнхард и Рогоф, което послужи като основа за формулиране и прилагане на политиките на „строги икономии”, съдържа елементарна грешка. На наскоро проведена огромна конференция в Париж, един от докладите показваше как са се сформирали групи (клъстъри) от учени, поддържащи научни виждания в полза на определени политики. Наскоро един български учен, мъж (професор!!!???) съвсем сериозно обясняваше, че причина за самолетната катастрофа в Алпите били профсъюзите в Луфтханза.

Може да се намерят много признаци и за очакваното последствие от ерозия на ценностите и знанието – обществата губят рационалност, губят капацитет да придават смисъл, да разбират какво правят, какво им се случва, къде отиват. Затова и Феручо Роси-Ланди например, пише за възникване на призрачен свят, където неестествените неща стават естествени, а човекът е протагонист на едно гротескно „завръщане към природата” при една напълно фалшива природа.

Промяната в рационалността (намаляването на капацитета за справяне с рисковете), пък води до увеличаване на рисковете и щетите от тях. Именно тази трансформация е доловил например, един изследовател на рисковете, който пише, че “Ако съществува такова нещо като Дюркемианското колективно съзнание в глобален мащаб, то вероятно е представено най-добре от широко споделяното мнение, че ние живеем във времена на безпрецедентна опасност. Въпреки че шансовете за преждевременна смърт или инвалидизиране, днес вероятно не са по-големи от когато и да било в човешката история, опасностите, които срещаме са уникални в два аспекта: те са в най-голяма степен създадени от хората и тяхното влияние ни заплашва по-скоро колективно, отколкото индивидуално”.

Други осмислят трансформацията като дълбока цивилизационна криза, трети твърдят, че поради дълбоко объркване в динамиката на обществата, те са поели път към исторически безпрецедентна система на робство.

Сходни промени може да се наблюдават и на индивидуално ниво. Франсоа Флао например обръща внимание на процес, който наричат „инфантилизация” и който той свързва главно с (меко казано) неразумно потребителско поведение. Но все по-ясно изпъква фактът, че „инфантилизацията” обхваща и ред други аспекти – значими негативни промени в индивидуалната рационалност и по-конкретно, в онези компоненти на индивидуалната рационалност, които наричат социална и емоционална интелигентност. За това говорят например, нарастващата склонност (особено сред младите хора) към поемане на рискове, нарастващата агресивност, нарастващата престъпност сред младите, включително и детска престъпност. Случаите на такива прояви, като че ли, растат – от онзи, който разстреля 70 деца в Норвегия, през масовите разстрели в университетски кампуси и училища, в редакции на списания, в магазини, по улиците, до пилотът, който заби самолет в Алпите.

Такива случаи обикновено се обясняват с някакви психически отклонения или религиозен фанатизъм. Вярно е, но не е истина, защото истината е далеч по-широка, дълбока и опасна от тези обяснения. Подобни случаи вероятно показват и масивен процес на деформация на индивидуалната интелигентност – възниква нов тип индивидуална интелигентност, който може да се характеризира не само като психическа патология, но и като социална патологичност.

Не по-малко забележително е нещо друго – индивидите, които заемат важни социални позиции и играят особено значими социални роли, често се оказват със сериозни промени в индивидуалната интелигентност. Както показват наблюдения на Брайън Башам, Клайв Бъди, Джон Ронсън и др. на такива позиции, все по-често се появяват хора с ментални отклонения. В книгата на Ронсън „Проверка на психопата”, Робърт Хейр заявява следното: „ Психопатите, които са серийни убийци, разрушават семействата. Корпоративните, политически или религиозни психопати унищожават икономиката. Те разрушават обществото”. Един от най-известните примери за такъв тип интелигентност е един от архитекта на краха на Lehman Brothers, който бил заснет в един клип как крещи на сътрудниците си, че иска „да изтръгне сърцата на конкурентите си и да ги ръфа, докато не умрат”. Преди време беше разпространен друг клип, който показва как един от воюващите срещу правителството в Сирия наистина направи онова, което се заканваше да направи големият мениджър. И каква е разликата между двамата?

Не по-малко важно е и това, че такива хора заемат своите позиции не случайно, а в резултат на преднамерена селекция. Пак Хейр разказва, че в голяма инвестиционна банка са използвали психотестове за да набират социопати, тъй като техният характер е най-подходящ за вземане на решения по високи позиции във финансовите корпорации.

Моделът на Доброто общество може да подскаже и причините за общата тенденция на упадък, която следват съвременните общества – процесът на свръхконцентрация и свръхцентрализация на властта. По принцип, отдавна е известно, че крупни, силно йерархизирани и централизирани, структури не могат да бъдат рационални, в смисъл, че не могат да вземат добри решения в нормални (неекстремни) ситуации. Доказа го Хърбърт Саймън (когото наричат последният „ренесансов човек в икономиката“) и за това получи Нобелова награда. Още по-вярно е наблюдението на Саймън за свръхкрупни, глобални структури. Днес може да се добави и друг аргумент – непълноценната целева рационалност на малките групи властващи елити, които добре прикрити зад фасадната демокрация, решават съдбата на света. Следи от властови интервенции можем да забележим както в ерозията на моралните ценности, така и в производството на изкривено знание. Така се конструират нов вид социални образувания, които постепенно заменят човешките общества. Новите образувания функционират не въз основа на ценности и адекватно знание, а въз основа на свръхконцентрирана власт, която поддържа и използва липса на морал и липса на адекватно знание (преднамерено поддържане на незнание), социална диференциация на наличното знание (преднамерено поддържане на невежество, тайна и тайни мрежи и организации). Точно тези нови образувания дават основание на Уолърстийн да твърди, че обществата са изправени пред преход към невиждана в историята система на робство. Впрочем, той уточнява, че сега се намираме в период на избор (бифуркация), който ще продължи до около 2050 г. След това – Бог да ни е на помощ. А може би – разумът също, включително и нормалните представи за Добро общество.

Автор: проф. Духомир Минев, доктор на социологическите науки , Институт за изследвания на обществата и знанието, БАН, председател на Европейска анти-бедност мрежа България

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Коментарите отразяват личното мнение на читателите и могат да не съвпадат с позицията на Редакцията.