zx620y348_2687377

Какво ни казва и какво премълчава манифестът „За републиката”

В политиката, както и в живота, ние сме свикнали да делим нещата на важни и маловажни. Обаче понякога се оказва, че това деление е релативно: едно нещо би могло да бъде едновременно и маловажно, и важно, ако се разглежда в две различни отношения. Пример за тази двойственост е т.нар. манифест „За републиката”, написан от четиримата професори Дайнов, Минчев, Тодоров и Кьосев.
Според мен разгледан сам по себе си, като текст с определено съдържание, той не издържа критика. В този смисъл ако някой не го е чел, не е изпуснал много. От друга гледна точка обаче този документ провокира размисъл върху един тревожен факт – лошото функциониране на сегашните български държавни органи и институции.

Снимки: Topnovini.bg

 

Размишлявайки по този въпрос, ние откриваме сериозни аргументи срещу господстващата у нас през годините на прехода либерално-демократична идеология.

  • Критични бележки 

Зад манифеста „За републиката” са застанали с подписите си много хора, между които и уважавани български интелектуалци. Подозирам обаче, че причината за тази съпричастност не е съдържанието на манифеста, а по-скоро личната симпатия към неговите автори или (и)   към политическите им убеждения. Що се отнася до мнението на анализаторите, то, доколкото мога да преценя, като цяло е критично. Някои критики са по-дипломатични, други – направо унищожителни. Според Явор Дачков например текстът на манифеста е лишен от всякаква конкретност. Той е „лоша публицистика, изпълнена с обобщения, прилагателни и кухи, но патетични фрази.”

Аз се присъединявам към това мнение. В следващия по-долу анализ ще се спра последователно на три компонента от съдържанието на манифеста: 1.1. неясни твърдения, които поставят под въпрос адекватната оценка на документа; 1.2. основно внушение, което има „опора” в текста, но е продукт на  субективното ми тълкуване; 1.3. призиви.

    • Неясни твърдения 

Ако вярваме на социологическите изследвания, обществото ни няма високо мнение за държавните органи и институции. В този смисъл констатацията, че нашата съвременна държава функционира зле, изглежда правдоподобна, но банална. Авторите на манифеста „За републиката” са се издигнали над тази баналност. Те поддържат едно много по-претенциозно разбиране – че това, което ние обичайно наричаме държава, всъщност вече не е държава, а само имитация на държава; че държавата е „подменена”, защото „институциите на държавата функционират като изпълнителни органи на мафията”.

Това твърдение би могло да е вярно, ако сме наясно какво точно разбират неговите автори под „мафия”. За съжаление въпросното условие не е изпълнено. Тази дума фигурира на четири места в текста на манифеста, но нейният точен смисъл ни се изплъзва.

Освен с прякото си значение, което ни е добре известно, думата „мафия” функционира в ежедневното общуване и с едно преносно значение. Това преносно значение не е „кодифицирано”, а става ясно от контекста. Преносната употреба се основава върху една по-силна или по-слаба аналогия със същинската мафия. Така ние бихме могли да наречем чиновниците от едно ведомство „мафия”, защото са корумпирани и се осъзнават като общност, т.е. склонни са взаимно да се поддържат и прикриват. Безсмислено е да се питаме дали тази преносна употреба на думата „мафия” е правилна – важното е тя да върши работа, т.е. да е достатъчно ясна от контекста и да не води до объркване. Когато обаче авторите на манифеста „За републиката” вкарат този „език на ежедневието” в своя програмен документ и твърдят, че „мафията взема всичко, което й хареса – банки, бизнеси, публични средства, природа”, ние с основание се питаме какво по-точно представлява тази мафия. Аз мисля, че зад думата „мафия” в случая стои една смътна идея, която не ни помага да си представим какво би било налице, ако твърдението беше вярно.

Семантичният проблем, на който се натъкваме, четейки манифеста, се усложнява още повече от това, че в него на три места фигурира още една ключова дума с отрицателна конотация и с неясен смисъл – „олигархия”. В текста олигархията се свързва с организираната престъпност, напр. говори се за „организираната като пост-комунистическа олигархия престъпност”(?), но отношението между обемите на тези две понятия – „олигархия” и „организирана престъпност” – така и не става ясно.

Доколкото мога да преценя, ние бихме могли да говорим за олигархия поне в три различни смисъла. Първият, класически смисъл на думата, е този, който й придават Платон и Аристотел. Според Платон олигархията е „държавна уредба, която зависи от имуществената оценка на хората и при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в управлението” (Платон, Държавата, Книга 8). И Платон в „Държавата”, и Аристотел в „Политика” критикуват олигархията.

Ясно е, че за олигархия в класическия смисъл на думата днес не би могло да се говори – такава форма на държавна уредба днес не съществува.

Може би е интересно да се отбележи, че Джек Лондон, който е бил ортодоксален   марксист, в своя утопичен роман „Желязната пета” рисува една картина на бъдещото общество, в която едрият капитал узурпира властта, установявайки олигархично управление в класическия смисъл на думата.

Вторият смисъл на „олигархия” е сравнително близък до първия. Условно той може да бъде наречен „азиатски”, защото прави термина приложим към държавната уредба на определени доиндустриални общества в Азия. Тук характерното е, че управляващият елит се е формирал на основата на обща кастова принадлежност, която се предава по наследство. Днес и този вид държавно управление не съществува.

Третият смисъл на „олигархия” би могъл да се нарече преносен. Той се основава на една слаба аналогия с класическия, запазвайки най-вече неговата  негативна конотация. Според Encyclopeadia Britannica тази преносна терминологична употреба не е особено популярна.  Това е лесно обяснимо с оглед на нейната неопределеност.

Когато едно съвременно държавно устройство се определя като олигархично, обикновено се има предвид, че хората, които участват в държавното управление, не са подбрани по целесъобразност и властта им не е ограничена по ефективен начин. В този смисъл олигархичното управление е некомпетентно и безотговорно. Също така би могло да се предположи, че управленският елит при олигархията използва институциите на властта, за да се утвърди като управляваща класа. Тук е налице някакво подобие с олигархията в азиатския смисъл на думата.

Трудно е да се каже в какъв точно смисъл авторите на манифеста „За републиката” влагат в думата „олигархия”. Понеже в манифеста се говори за модела „Кой” – едно съкращение на идеята за „задкулисно” управление на държавата, възниква асоциация с традиционната марксистка критика на буржоазната демокрация. Марксистите считат тази демокрация за фиктивна, защото при нея група свръхбогати хора, движени от користни интереси, „дърпат конците” на политиците. Това „марксистко” осмисляне на думата „олигархия” в манифеста „За републиката” обаче не обяснява защо в документа се настоява за някаква интимна връзка между олигархията и организираната престъпност. Ето защо и тази хипотеза за употребата на думата „олигархия”  се оказва  неудовлетворителна.

За да стане съвсем ясна скандалната небрежност, с която се борави с думите в манифеста „За републиката”, аз предлагам на читателя следния тест: да размени местата на „мафия” и „олигархия” в целия текст и да провери дали това води до някаква очевидна промяна на смисъла на съответните изречения. Ако отговорът е, че така нищо не се променя, то значи въпросните думи са употребени или като синоними (което изглежда абсурдно), или с толкова неясен смисъл, че практически не означават нищо.

    • Основно внушение 

Каквото и да разбират авторите на манифеста „За републиката” под „мафия” и „олигархия”, с тези два термина те означават основната причина за неблагополучията в нашия обществен живот. Така внушението на манифеста е, че в нашето общество има една група от морално покварени хора, които разполагат с огромни финансови ресурси и са завладели държавните органи и институции. Това е Злото, срещу което ние, гражданите, които изповядваме идеалите на Апостола за чиста и свята република, трябва да се борим.Така многообразието от дилеми, които терзаят днешния българин, се свежда до една основна: добро или зло?

Този дуализъм ни умилява със своята наивност. Явно авторите на манифеста са се опитали да спечелят читателя, събуждайки детското в него. Като се има предвид инфантилизма на съвременната масова култура, не е сигурно, че подобна тактика е погрешна.

    • Призиви

Според авторите на манифеста „За републиката” борбата със Злото трябва да се води по две линии: на морала и на социалното инженерство. Това значи, че всеки гражданин трябва в ежедневното си поведение да демонстрира висок морал, а политическите партии да съдействат за „дълбоки, радикални реформи на всички институции – най-вече съдебната система, системата за сигурност и цялостната национална администрация…”.

Какво би могло да се каже за тези призиви?

Хората от моето поколение са се наслушали на призиви за висок морал. Истината е, че дори отправени от амвона на „Св. Александър Невски”, те не водят до нищо. Още по-малко мястото им е в политическите документи. Що се отнася до апела за радикални реформи, и този филм вече сме го гледали. Радикалните реформи в България обикновено се правят колкото да замажат очите на чиновниците от Брюксел. Тези реформи по принцип се свеждат до някакво разделяне или обединяване: Висшият съдебен съвет да се раздели на две колегии, служителите на МВР да се разделят на две категории, БНР и БНТ да се обединят и пр. Струва ми се, че философията на радикалните реформи, на които нашите либерални демократи са способни, може да се изрази с любимата максима на главния герой на Джузепе ди Лампедуза в неговия роман „Гепардът”: „За да остане всичко както си е, трябва всичко да се промени”.

2. Защо манифестът „За републиката” заслужава сериозно внимание? 

Манифестът „За републиката” е интересен и значим документ не с това, което ни казва, а с това, което премълчава, но за което ни подсеща. Там е работата, че той ни навежда на една поредица от крайно неприятни за неолибералните идеолози въпроси и заключения.

  • От манифеста излиза, че демократичното обществено устройство, което е налице у нас близо четвърт век, по някаква неизвестна причина неусетно е създало условия за „узурпиране” и „подмяна” на държавата. Ако това е вярно, то не е ли загубата на държавност една прекалено скъпа цена, която нашият народ трябваше да плати, за да се избави от комунизма?

При „скапания” социализъм нямаше банани, тоалетна хартия и още много други неща, но имаше държава. Да, това беше една тъпа, грубиянска, а на моменти – жестока и крайно несправедлива държава.  (Най-зле се отнасяше социалистическата държава с интелектуалците, защото им пречеше да живеят с истината и драстично ограничаваше достъпа им до западната култура.) Обаче едва ли някой би се изхитрил да каже по времето на социализма, че няма държава; че социалистическата държава е немощна или „подменена”. Да ме простят Бакунин и Кропоткин, но в сравнение със социализма сегашното положение в България си е жива анархия. (Нищо, че по принцип анархизмът е лява идеология). И тук възниква един Хамлетовски въпрос: „кое е по-достойно за душата” – да живееш в лоша държава или да живееш в нещо, което само прилича на държава, но всъщност не е?

2) Вместо да се замеряме с мъгляви метафори, ние би трябвало простичко да кажем, че нашата държава функционира зле, а в определени случаи направо е абдикирала от задълженията си. Срамно е, но трябва да се признае, че впрягайки цялата си мощ, българският Левиатан се оказа безсилен пред шепа полуграмотни телефонни измамници, от които е пропищяла цяла България. Няма съмнение – държавата ни е тежко болна. Въпросът е каква е етиологията на заболяването. Как стигнахме дотук?

В годините на прехода в общественото съзнание се утвърди култът към индивидуалните права на гражданина. Тази  либерална философия, изключително неподходяща за приложение в българските условия, отрича, че наред с отделния гражданин, и държавата има права, които по принцип стоят над правата на индивида. По този начин либералната идеология отхвърля един от постулатите на източноправославната цивилизация: че за да реализира своите права, държавата би могла, при определени обстоятелства, да накърни правата на индивида.

Следвайки либералните догми, прокламирани от шепа кресливи правозащитници и пазарни фундаменталисти, България постепенно се превърна в най-свободната държава в света. (Не е излишно да се припомни, че в Ню Йорк, който по население е колкото две Българии, има общо две казина. А кой би могъл да каже колко са заведенията за хазартни игри в България?) Едновременно с това тинк-танковете на прехода промиваха мозъците ни с теорията за т.нар. минималистична държава, чието въплъщение в живота сведе до възможния минимум не само икономическата, но и културната функция на държавата (Който се съмнява в това второто, би могъл да попита един музикант от Софийската филхармония или един библиотекар в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” какви заплати получават.)

Ако всичко това е вярно, то не е ли време да се разделим с илюзията, че сегашното трагично положение на българската държавност не произтича от липсата на достатъчно демокрация (от демократичната „непълноценност”, „незрялост” на нашите институции), както твърдят теоретиците на демокрацията? И да обсъдим с нужната сериозност логичното допускане, че окаяното положение на българската държава е породено от самата същност на либерално-демократична идеология, въплътена  в органите и институциите на тази държава.

Според мен това последното предположение е логично, защото е трудно да се каже коя точно от рецептите за „разграждане на тоталитарните структури” не беше изпълнена, за да се обясни сегашната дълбока криза на българската държавност. Да, възможно е да се окаже, че всички ония либерално-демократични постулати, върху които беше изградена съвременна България, са неприложими или вредоносни в български условия. Освен всичко друго лично аз не виждам в тази идеология нищо въодушевяващо. Тя не може да даде на нашия народ оня възвишен идеал, за който пише Иван Вазов в стихотворението си „Линее нашто поколенье”.

Нека за момент да приемем, че погрешната идеология,  която всички политически партии без изключение упорито следваха от падането на комунизма до сега, е дълбоката причина за сегашните неблагополучия на България. Тогава написаното в манифеста „За републиката” най-неочаквано се обръща срещу неговите автори. Дали те биха могли да кажат с чиста съвест, че в качеството си на идеолози на либералната демокрация нямат вина за сбърканата посока на нашето обществено развитие? В тази връзка ми изглежда уместно вместо заключение да припомня на читателите известната Езопова басня „Тръбата” в превод на Александър Балабанов.

„Една тръба, която водила войската, била пленена от неприятелите. И завикала: „Не ме убивайте, братя, без причина и без право. Аз никого от вас не убих. Аз нямам нищо друго освен тази мед.” А те й казали: „Тъкмо за това теб по ти се пада да умреш. Ти сама не можеш да се биеш, а насъскваш за война другите”.

Източник: Гласове

За автора:

Проф. Венцеслав КУЛОВ, - доктор на философските науки, е преподавател в УНСС, катедра „Политическа  икономия“ .Изследователските му интереси са  в  областта на  История на философията, Логика, Метафизика, Философия на науката. Член-основател на „Сдружението на университетските преподаватели по философия в България” /2002-/, . Института за българска философска култура /2011-/,.член на редколегията на сп. „Български философски преглед“ /2011-/. Автор на множество публикации у нас и в чужбина, върху философското наследство на Д. Михалчев, Ремке, К. Попър, и др.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Коментарите отразяват личното мнение на читателите и могат да не съвпадат с позицията на Редакцията.