Bauernf-Market

Обновяването на Запада?

 

Самюел Хънтигтън

В съществуването на всяка цивилизация историята свършва поне веднъж, а понякога и по-често. Когато дадена цивилизация достигне универсално състояние, нейните народи биват заслепени от това, което Тойнби нарича „мираж на безсмъртието“, и са убедени, че пребивават във финалната форма на човешко общество. Така е било при Римската империя, Халифата на Абасидите, Монголската империя и Османската империя.

Гражданите на такива универсални държави, „отричайки очевидно ясни факти… са склонни да ги възприемат не като подслон за пренощуване в пустошта, а като обетованата земя, цел на човешките дръзновения.“ Същото важи и зa апогея на Pax Britanica. Защото за представителите на английската средна класа през 1897 г. „историята е приключила развитието си… И те имат всички основания да се поздравят с постоянното състояние на блаженство, което този свършек на историята им е отредил. Но обществата, които приемат, че тяхната история е приключила, са обикновено общества, чиято история навлиза в упадък.

Представлява ли Западът изключение от това правило? Матю Мелко (The Nature of Civilizations, 1969) съвсем точно формулира двата основни въпроса:

 Първо, дали западната цивилизация представлява нов вид, единствен по рода си и съвършено различен от всички останали цивилизации, които някога са съществували на Земята.

Второ, дали глобалната й експанзия заплашва (или обещава) да сложи край на възможностите за развитие на всички други цивилизации? 

Повечето хора от Запада проявяват съвсем естествената склонност да отговарят положително и на двата въпроса. И може би са прави. В миналото обаче народите от други цивилизации са мислили по подобен начин и са грешили.

Западът очевидно се различава от всички други съществували някога цивилизации по това, че има огромно влияние върху цивилизациите от 1500 г. насам. Западът също така даде начало на получилите световно разпространение процеси на модернизация и индустриализация, в резултат на което обществата на останалите цивилизации се стремят да го догонят по богатство и напредък.

Дали обаче тези характерни особености на Запада означават, че неговата еволюция и динамика като цивилизация са фундаментално различни от образците, доминиращи във всички други цивилизации?

Историческите свидетелства и изводите на учените по сравнителна история на цивилизациите показват обратното. Развитието на Запада до днес не показва значителни отклонения от еволюционните образци, общи за всички цивилизации от историята. Ислямското възраждане и икономическата динамика на Азия показват, че другите цивилизации са жизнени и в добро състояние, и представляват поне потенциална заплаха за Запада.

Мащабна война, включваща Запада и държавите-ядра на други цивилизации, не е неизбежна, но може да избухне. От друга страна, постепенният и неравномерен упадък на Запада, започнал в началото на XX в., може да продължи с десетилетия и дори с векове. Алтернативната възможност е Западът да навлезе в период на възраждане, да сложи край на отслабващото си влияние в световните дела и да преутвърди позицията си на водач, който другите цивилизации следват и на когото се стремят да подражават.

Каръл Куигли, автор на вероятно най-полезната периодизация на еволюцията на историческите цивилизации, предлага един общ модел от седем фази. Съгласно този модел западната цивилизация започва постепенно да се оформя през периода 370–750 г. след новата ера чрез смесване на елементи на класическата, семитската, сарацинската и варварските култури.

Ембрионалният стадий, продължил от средата на VIII до края на X в., е последван от нехарактерно за другите цивилизации периодично движение напред и назад между фази на експанзия и фази на конфликт. От негова гледна точка, както и от гледна точка на други изследователи на цивилизациите, понастоящем Западът се представя като излизащ от фаза на конфликт.

Западната цивилизация се превърна в зона на сигурност; войни между западните държави, ако изключим някоя случайна студена война, са практически немислими. Както показахме във Втора глава, Западът е своеобразен еквивалент на световна империя под формата на комплексна система от конфедерации, федерации, режими и други типове институции за сътрудничество, които на цивилизационно ниво са въплъщение на привързаността му към демократична и плуралистична политика.

Накратко, Западът се е превърнал в зряло общество, навлизащо в период, който бъдещите поколения, следвайки постоянно повтарящия се модел на развитие на цивилизациите, ще окачествят в ретроспекция като „златна ера“, период на мир, и който по думите на Куигли е резултат „от пълната липса на конкуриращи се елементи в рамките на самата цивилизация и от отдалечеността или дори отсъствието на борби с обществата извън нея“.

Това е същевременно период на благоденствие, който произтича от „прекратяване на вътрешните унищожителни войни, премахването на вътрешните ограничения за търговия, установяването на единна мерна система и на единна монетарна система, както и от мащабната система на държавни разходи, свързани с утвърждаването на универсална империя“.

При предишните цивилизации тази фаза на блажена златна ера с присъщите й визии за безсмъртие е приключвала или драматично и бързо с победа на някое чуждо общество, или постепенно, но не по-малко мъчително, чрез саморазпадане. Процесите, които се извършват вътре в цивилизацията, също са решаващи за способността й както да се противопостави на атаките на външен враг, така и да устои на вътрешно разпадане.

Цивилизациите се разрастват, твърди Куигли през 1961 г., защото разполагат с „инструмент за експанзия“, т. е. с военна, религиозна, политическа или икономическа организация, която натрупва излишък и го влага в производствени иновации. Цивилизациите навлизат във фаза на упадък, когато престанат „да влагат излишъка в нови начини за боравене с нещата.

Казано на съвременен език — когато спада нормата на инвестиции“. Това се случва, защото контролиращите излишъка социални групи имат монополен интерес да го използват за „непродуктивни и задоволяващи Аза цели… поради което разпределят излишъците за потребление, но не осигуряват по-ефективни методи за производство“.

Хората изяждат капиталите си и цивилизацията преминава от стадий на универсална държава в стадий на разложение. Това е период на „…остра икономическа депресия, понижаване на жизнените стандарти, граждански войни между различни монополни интереси и увеличаваща се неграмотност.

Обществото става все по-слабо. Полагат се напразни усилия да се спре разрухата чрез законодателни мерки. Но упадъкът продължава. Религиозните, интелектуалните, социалните и политическите равнища на обществото започват масово да губят доверието на народните маси. В него нахлуват нови религиозни движения. Наблюдава се увеличаващо се нежелание за борба в името на обществото или дори за укрепването му чрез плащане на данъци.“

Следователно разложението води до стадий на инвазия отвън, „когато цивилизацията вече не е състояние да се защити, защото не желае повече да се защитава и широко отваря вратите си за варварски нашественици“, които често идват от „друга, по-млада и по-могъща цивилизация“.

Основната поука от историята на цивилизациите обаче е, че много неща са възможни, но нищо не е неизбежно. Цивилизациите могат и са успявали да се реформират и обновят. Основният въпрос пред Запада е дали независимо от каквито и да било външни заплахи ще бъде в състояние да спре и да промени посоката на процесите на вътрешно разпадане. Може ли Западът да се обнови или непрестанното вътрешно загниване просто ще ускори края му и/или подчиняването му на други икономически и демографски по-динамични цивилизации?

В средата на 90-те години Западът демонстрира, много характеристики, които Куигли идентифицира като белези на зряла цивилизация пред прага на упадъка. Икономически Западът е много по-богат от която и да е друга цивилизация, но едновременно с това показва ниски норми на икономически растеж, на спестявания, на инвестиции, особено в сравнение с обществата от Източна Азия. Индивидуалното и колективното потребление има превес над изграждането на потенциал за бъдещо икономическо и военно могъщество. Естественият прираст на населението е нисък, особено в сравнение с този в ислямските страни.

Нито един от тези проблеми обаче не би имал непременно катастрофални последици. Икономиките на западните страни все още се разрастват; общо взето, благосъстоянието на западните народи нараства; Западът е все още водещата сила в научните изследвания и в техническите иновации. Ниската раждаемост едва ли се поддава на коригиране от страна на държавата (чиито усилия в това отношение са не по-успешни от усилията й да снижи демографския ръст).

Имиграцията обаче е потенциален източник на свежи сили и човешки капитал при условие, че се изпълнят две условия: първо, да се дава предимство на способни, квалифицирани, енергични хора, притежаващи таланта и уменията, необходими на страната домакин; второ, новите имигранти и децата им да бъдат асимилирани в културата на съответната страна и на Запада.

Съединените щати вероятно ще срещнат трудности при изпълнение на първото условие, а европейските страни — на второто. Въпреки това западните правителства разполагат с опита и компетентността да установят политически мерки, контролиращи нивото, източниците, характеристиката и интегрирането на имигрантите.

В една прогноза, която може и да е точна, но не е подкрепена от теоретичен и емпиричен анализ, Куигли заключава: „Към 500 г. след новата ера не е съществувала западна цивилизация. Тя се радва на пълнокръвно съществуване към 1500 г. и със сигурност ще приключи съществуването си в даден момент от бъдещето, може би някъде преди 2500 г.“ Новите цивилизации в Китай и Индия, замествайки унищожените от Запада, казва той, „тогава ще встъпят в стадия си на експанзия и ще станат заплаха както за западната, така и за православната цивилизация.

За Запада от много по-голямо значение в сравнение с икономиката и демографията са проблемите на моралния упадък, културното самоунищожение и политическата разединеност. Често сочените проявления на морален упадък са:

           1) нарастване на антисоциалното поведение като престъпността, употребата на наркотици и най-общо насилието;

            2) упадък на семейството, включително увеличената честота на разводите, извънбрачните деца, бременността на малолетните и самотните родители;

            3) поне в САЩ: упадък на „социалния капитал“, т. е. членството в доброволни асоциации и междуличностното доверие, свързано с подобно членство;

            4) общо снижаване на „трудовата етика“ и издигане в култ на личната задоволеност;

            5) намаляващо ангажиране с обучение и с интелектуална дейност, проявяващо се в САЩ чрез по-ниско образователно ниво.

Бъдещото здраве на Запада и влиянието му над други общества зависи в значителна степен от успешното справяне с тези тенденции, които, естествено, стават причина за деклариране на нравствено превъзходство от страна на мюсюлманите и азиатците.

Западната култура е застрашена и от групи вътре в самите западни общества. Подобно предизвикателство идва от имигрантите от други цивилизации, които отхвърлят асимилацията, продължавайки да се придържат към ценностите, обичаите и културата на родните си общества и да ги пропагандират. Този феномен е най-забележим сред мюсюлманите в Европа, които обаче са незначително малцинство.

Същото се наблюдава, макар и в още по-слаба степен, сред латиноамериканците в САЩ, които са значително малцинство. Ако в този случай асимилацията се провали, то САЩ ще се превърне в страна на разлома с потенциал за вътрешен конфликт и със следващото оттук разединяване. В Европа западната цивилизация може да бъде подкопана и от отслабването на централния й компонент — християнството. Намалява делът на европейците, които изповядват религиозни убеждения, спазват религиозни ритуали и участват в религиозни дейности.

Тази тенденция е свързана не толкова с враждебност към религията, колкото с безразличие към нея. Християнските идеи, ценности и практики все пак доминират в европейската цивилизация. „Шведите са вероятно най-нерелигиозният народ в Европа — коментира един от тях, — но никога няма да разберете тази страна, ако не проумеете, че нашите институции, социални практики, семейството, политиката и начинът на живот са фундаментално формирани от лутеранското ни наследство.“

За разлика от европейците в голямото си мнозинство американците вярват в Бог, смятат се за религиозен народ и редовно ходят на църква. Докато в средата на 80-те години липсват признаци за възраждане на религията в Америка, то през следващото десетилетие се наблюдава повишена религиозна активност.

Що се отнася до САЩ, съществува друго, много по-непосредствено и опасно предизвикателството. Исторически погледнато, американската национална идентичност в културен аспект се дефинира от наследството на западната цивилизация, а в политически аспект — от принципите на американското кредо, което американците в преобладаващата си част подкрепят: свобода, демокрация, индивидуализъм, равенство пред закона, конституционализъм, частна собственост.

В края на XX в. и двата елемента на американската идентичност попадат под масираните и нескончаеми удари на малък, но влиятелен брой интелектуалци и публицисти.

В името на мултикултурализма те атакуват идентифицирането на САЩ със западната цивилизация, отричат съществуването на единна американска култура и проповядват расови, етнически и други субнационални културни идентичности и форми на сдружаване. Те, според текста на един от собствените им доклади, отричат „систематичното пристрастие към европейската култура и нейните производни“ в образованието и „господството на евроамериканската монокултурна перспектива.“

Мултикултуралистите са, както казва Артър М. Шлезинджър младши, „в много случаи етноцентрични сепаратисти, които не откриват почти нищо освен престъпления на Запада в западното наследство“. Техните „намерения са да накарат Америка да отхвърли греховното европейско наследство и да потърси опрощение в обръщането си към незападните култури“.

Мултикултурната тенденция намира израз и в различни законодателни инициативи, възникнали в резултат от приемане на хартата за гражданските права от 60-те години, а през 90-те години администрацията на Клинтън провъзгласи поощряването на културните различия за една от основните си цели. Контрастът с миналото е удивителен. Бащите основатели разглеждат културните различия като реалност и като проблем.

Оттук и националното мото: е pluribus unum, избрано от Комисия, включваща Бенджамин Франклин, Томас Джеферсън и Джон Адамс. По-късно политически лидери, които също така се страхуват от опасностите на расовите, сектантските, етническите, икономическите и културните различия (а те всъщност довеждат до най-голямата война в периода между 1815 и 1914 г.), реагират на повика „обединете ни“ и превръщат постигането на национално единство в своя главна отговорност.

„Единственият абсолютно сигурен начин да се унищожи тази нация, да се предотврати всякаква възможност за съществуването й като нация въобще — предупреждава Теодор Рузвелт — е да се позволи тя да се превърне във възел от враждебни помежду си националности.“ През 90-те години обаче лидерите на Съединените щати не само позволиха това, но и усърдно поощряват различията, вместо единството на народа, който управляват.

Както видяхме, лидерите и на други страни понякога се опитват да отхвърлят културното си наследство и да променят идентичността на страната си от една цивилизация към друга. Досега такива опити са безуспешни, но пък те пораждат шизофренно раздвоени държави. По подобен начин американските мултикултуралисти отхвърлят културното наследство на страната си. Вместо да се опитват да идентифицират Съединените щати с друга цивилизация обаче, те искат да изградят държава от множество цивилизации, което ще рече — страна, непринадлежаща към нито една цивилизация и лишена от културно ядро.

Историята показва, че нито една изградена по такъв начин държава не може да просъществува дълго като кохерентно общество. Мултицивилизационни Съединени щати няма да бъдат Съединените щати, а Обединени нации.

Мултикултуралистите заедно с това отправят и предизвикателство към един от основните елементи на американското кредо, заменяйки правата на индивида с правата на групи, дефинирани главно по признаците раса, етничност, пол и сексуални предпочитания. Кредото, както казва Гунар Мирдал през 40-те години, подкрепяйки думите на чуждестранни наблюдатели от времето на Ектор Сейнт Джон де Кревкьор и Алексис дьо Токвил, „е циментът в сградата на тази велика и пронизана от различия нация“.

„Това е нашата съдба като нация — съгласява се Ричард Хофстадър, — не да имаме идеологии, а да бъдем идеология.“ И какво ще стане със Съединените щати, ако тази идеология бъде отречена от голяма част от американските граждани?

Съдбата на Съветския съюз, другата голяма страна, чието единство дори в по-голяма степен от това на Съединените щати се крепеше на идеологията, е отрезвяващ пример за Америка. „Пълният погром на марксизма… и драматичното разпадане на Съветския съюз — твърди японският философ Такеши Умехара — са само предвестниците на краха на западния либерализъм, основното течение на модерността. Далеч от това да бъде алтернатива на марксизма и господстваща идеология в края на историята, либерализмът е следващото домино, което предстои да се разпадне.“

В една епоха, когато народите навсякъде по света се самоопределят по културен признак, какво място може да заеме общество, на което му липсва културно ядро и което се определя единствено чрез политическо кредо? Политическите принципи са нестабилна основа за изграждането на трайна общност. В мултицивилизационния свят, където от основно значение е културата, Съединените щати биха могли да се превърнат просто в последната останка от залязващия западен свят, в който особена валидност има идеологията.

Отхвърлянето на кредото и на западната цивилизация означава края на Съединените американски щати такива, каквито ги знаем. Освен това то означава и край на западната цивилизация. Ако Съединените щати се разпаднат, Западът ще се смали до Европа и до няколко малки презокеански държави с европейски заселници. Без Съединените щати Западът се превръща в миниатюрна и западаща част от световното население, разположена на малък и несъществен полуостров в края на евроазиатския масив.

Стълкновението между мултикултуралистите и защитниците на западната цивилизация и на американското кредо е, по думите на Джон Кърт, „същинският сблъсък“ в американската част от западната цивилизация. Американците не могат да избегнат въпроса: Ние западен народ ли сме, или сме нещо друго? Бъдещето на Съединените щати и на Запада зависи от това дали американците ще потвърдят принадлежността си към западната цивилизация.

В домашен план това означава да се устои на разделящия нацията зов на мултикултурните сирени. В международен аспект това означава да се отхвърлят подвеждащите и илюзорни апели за идентифициране на Съединените щати с Азия. Каквито и икономически връзки да съществуват между тях, фундаменталната културна пропаст между азиатското и американското общество прави невъзможно тяхното обединяване в общ дом. В културно отношение американците са част от западното семейство; мултикултуралистите могат да увредят или дори да разрушат тази връзка, но не могат да я заместят с нищо. Когато американците търсят културните си корени, те ги намират в Европа.

Западът в пределите на света

В свят, където културните идентичности — етническа, национална, религиозна, цивилизационна — заемат централно място, а културните афинитети и различия стават основа за формиране на съюзи и за пораждане на антагонизми, както и за водената от държавите политика, за Запада и по-конкретно за Съединените щати са в сила три основни императива.

Първо, държавниците могат конструктивно да променят действителността само ако я осъзнават и разбират. Зараждащата се културна политика, увеличаващото се могъщество на незападните цивилизации и нарастващата културна агресивност на тези общества се осъзнават добре от незападния свят. Европейските лидери посочват културни сили, които са в състояние да обединяват или да разединяват хората.

За разлика от тях американските елити възприемат със закъснение нововъзникващите реалности и със закъснение се ориентират в тях. Администрациите на Буш и на Клинтън подкрепяха единството на мултицивилизационните Съветски съюз, Югославия, Босна и Русия, стараейки се напразно да противодействат на могъщите етнически и културни сили, напиращи за разединяване.

Те предложиха мултицивилизационни планове за икономическа интеграция, които са или безсмислени, като например Споразумението за тихоокеанско икономическо сътрудничество, или предполагат големи непредвидени икономически и политически разходи, какъвто е случаят с НАФТА и с Мексико. Те се опитаха да развият тесни връзки със страните-ядра от други цивилизации под формата на „глобално партньорство“ с Русия или на „конструктивна ангажираност“ с Китай пред лицето на естествените сблъсъци на интереси между Съединените щати и тези страни.

Същевременно Клинтъновата администрация не успя да включи Русия пълноценно в процеса на търсене на мир в Босна въпреки ключовите интереси на Русия в този регион като държава-ядро на православието. Преследвайки химерата за мултицивилизационна държава, Клинтъновата администрация отказа право на самоопределение на сръбското и на хърватското малцинство и помогна за зараждането на балкански еднопартиен ислямистки партньор на Иран. По подобен начин правителството на САЩ подкрепи и подчиняването на мюсюлмани на православно управление, твърдейки, че „без съмнение Чечня е част от Руската федерация“.

Макар европейците категорично да признават фундаменталното значение на разграничителната линия между западното християнство, от една страна, и православието и исляма, от друга, Съединените щати, казва държавният секретар, „няма да приемат никакво фундаментално разделение между католическите, православните и ислямските части в Европа“.

Тези, които не признават съществуването на фундаментално разделение обаче, са обречени на разочарование. Отначало изглеждаше, че администрацията на Клинтън не си дава сметка за променящия се баланс на силите между Съединените щати и обществата на Източна Азия и в резултат от това постоянно поставя цели, свързани с търговията, човешките права, ядреното въоръжаване и други цели, които не е в състояние да постигне.

Като цяло правителството на Съединените щати среща извънредно големи затруднения да се адаптира към една епоха, в която глобалната политика се оформя в резултат от културните и цивилизационните течения.

Второ, американското мислене в сферата на външната политика също така страда от нежеланието си да изостави, да промени или понякога просто да преразгледа политическите си решения, продиктувани от реалностите на Студената война.

В този смисъл някои политици продължават да разглеждат един възкръснал Съветски съюз като потенциална заплаха. По-общо разпространена е склонността да се разглеждат като свещени съюзите от времето на Студената война и споразуменията за контрол над въоръженията. НАТО трябва да се поддържа във вида си от времето на Студената война. Японо-американският договор за сигурност е от основно значение за безопасността на Източна Азия.

Договорът за ограничаване на стратегическите въоръжения е ненакърним. Трябва да се спазва Договорът за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа. Очевидно нито един от тези документи от времето на Студената война не бива да бъде отхвърлен с лека ръка.

Не е обаче в интересите на САЩ или на Запада тези документи да продължават да съществуват във формулировките си от периода на Студената война. Реалностите на един мултицивилизационен свят диктуват НАТО да се разшири, включвайки и други желаещи да се присъединят към него западни общества, и да осъзнае безсмислеността на това в организацията да членуват две държави, всяка от които разглежда другата като най-опасния си враг, като същевременно и на двете липсва културен афинитет към останалите членове.

Един договор за ограничаване на стратегическите въоръжения, отговарящ на потребностите на Студената война да се гарантира взаимната сигурност на Съветския съюз и на Америка и да се предотврати съветско-американска ядрена война, днес може лесно да попречи на Съединените щати и на други общества да се защитят от непредсказуеми ядрени заплахи или от атаки на терористични движения и на ирационални диктатори. Договорът за сигурност между Съединените щати и Япония помогна за предотвратяване на съветска агресия срещу Япония.

За какво може да послужи той в периода след Студената война? Да ограничава Китай? Да забави японското прикачване към бързоразвиващия се Китай? Да предотврати по-нататъшната милитаризация на Япония? В Япония американското военно присъствие се подлага на все по-голямо съмнение, а в Съединените щати се оспорва необходимостта от нереципрочен ангажимент да се защитава Япония.

Договорът за съкращаване на конвенционалните въоръжения в Европа бе сключен, за да притъпи конфронтацията между НАТО и Варшавския договор в Централна Европа, която вече не съществува. Основното предназначение на споразумението сега е да създава пречки на Русия да се справя с проблеми, произтичащи от мюсюлманските народи на юг, които тя определя като заплаха за сигурността си.

 

Трето, културните и цивилизационните различия са предизвикателство за западната и по-конкретно за американската убеденост в универсалната релевантност на западната култура. Това убеждение е изразено както дескриптивно, така и нормативно. В дескриптивната си форма то заявява, че народите от всички общества желаят да прегърнат западните ценности, институции и практики. Ако се окаже, че те нямат такова желание, а са привързани към собствените си самобитни култури, то те са жертви на „фалшиво съзнание“, сравнимо с това, което марксистите откриват у пролетариите, поддържащи капитализма.

В нормативната си форма универсалисткото убеждение на Запада постулира, че хората по целия свят трябва да прегърнат западните ценности, институции и култура, защото те въплъщават най-висшето, най-просветеното, най-либералното, най-рационалното, най-модерното и най-цивилизованото мислене на човешкия род.

В нововъзникващия свят на етнически конфликти и на цивилизационен сблъсък западната убеденост в универсалността на западната култура страда от три недостатъка: тя е погрешна; тя е безнравствена; и тя е опасна. Тезата за по-грешността заема централно място в тази книга и е чудесно резюмирана от Майкъл Хауард: „Разпространеното на Запад твърдение, че културната разнородност е исторически куриоз, който бързо ще бъде елиминиран от укрепването на единна, западноориентирана, англофонска световна култура, формираща нашите базисни ценности… просто не е истина.“ Читателят, който до този момент не се е убедил колко мъдрост има в забележката на сър Майкъл, пребивава в свят, безкрайно отдалечен от този, описан в книгата.

Убеждението, че незападните народи трябва да възприемат западните ценности, институции и култура, е безнравствено предвид характера на средствата, необходими за утвърждаването им. Почти универсалния обсег на европейското могъщество в края на XIX в. и глобалното господство на Съединените щати в края на XX в. разпространиха в голяма степен западната цивилизация по света. Вече го няма обаче европейският глобализъм. Американската хегемония отслабва дори само поради факта, че вече не е необходимо да бъдат защитавани Съединените щати от съветска заплаха. Културата, както вече пояснихме, върви след силата.

 

Ако трябва незападните общества още веднъж да бъдат формирани от западната култура, това може да стане само в резултат от експанзия, военно разгръщане и налагане на западната сила. Империализмът е логично следствие от универсализма. Освен това като зряла цивилизация Западът вече не разполага с необходимия икономически и демографски динамизъм, за да наложи волята си над други общества, и всеки опит да бъде направено това би противоречал на западните ценности за самоопределение и демокрация. Колкото повече азиатската и мюсюлманската цивилизация започват да утвърждават универсалното значение на своите култури, толкова повече западните хора ще си дават сметка за връзката между универсализъм и империализъм.

Западният универсализъм е опасен за света, защото може да предизвика голяма междуцивилизационна война между държавите-ядра, а е опасен за Запада, защото може да доведе до неговото поражение. Хората на Запад смятат, че с разпадането на Съветския съюз тяхната цивилизация е постигнала неоспоримо надмощие, макар по-слабите азиатски, мюсюлмански и други общества да започват да набират мощ. Така те могат да се поддадат на съблазънта да последват познатата непоколебима логика на Брут:

Съставът на войската е попълнен,

            духът ни — зрял. Оттук ний можем само

            да спадаме, а нашият противник,

            напротив, се засилва всеки ден.

            В плаването на живота има

            момент на прилив, който — щом го хванем —

            понася ни към слава, а — пропуснат —

            оставя ни за цял живот със кил,

            заседнал в плитчини и злополуки.

            В такова пълноводие сме днес.

            Да вдигнем котва, за да не

            загубим товара си!*

У. Шекспир, „Трагедии“. Превод Валери Петров

Тази логика обаче води до поражението на Брут при Филипи, а благоразумният за Запада курс е не да се опитва да спре промяната в съотношението на силите, а да се научи да плава в плитчините, да превъзмогва несгодите, да проявява въздържаност и да защитава културата си.

Всички цивилизации минават през едни и същи процеси на зараждане, възход и упадък. Западът се различава от другите цивилизации не по начина си на развитие, а по несравнимия характер на своите ценности, система и институции. Това включва най-вече християнството, плурализма, индивидуализма, принципа на правото, което позволи на Запада да сътвори модерността, да оказва влияние в целия свят и да стане обект на завист в другите общества.

В своето съчетание тези характеристики са присъщи само на Запада. Европа, по думите на Артър М. Шлезинджър младши, е „източникът — уникалният източник на идеите за свобода на индивида, политическа демокрация, принципа на правото, човешките права и културните свободи…

Тези идеи са европейски и стават азиатски, африкански или близкоизточни, само по силата на възприемането им от тези общества.“ Те определят уникалността на западната цивилизация, а западната цивилизация е безценна не защото е универсална, а защото е уникална.

Главната отговорност на западните лидери следователно е не да се опитват да преобразуват другите цивилизации по подобие на Запада, което надхвърля възможностите на западащата им мощ, а да съхранят, защитят и обновят уникалните качества на западната цивилизация. Тази отговорност се пада изключително на Съединените американски щати, тъй като те са най-могъщата западна държава.

В името на съхраняването на западната цивилизация в условията на намаляващо западно могъщество, в интерес на Съединените щати и на европейските страни е:

да постигнат по-голяма политическа, икономическа и военна интеграция и да координират политическите си стратегии по такъв начин, че да предотвратят възможността държави от други цивилизации да се възползват от различията между тях;

да интегрират към Европейския съюз и НАТО западните страни от Централна Европа, т. е. вишеградските страни, Балтийските републики, Словения и Хърватска;

да поощряват „позападняването“ на Латинска Америка и доколкото е възможно тесните връзки между страните от Латинска Америка и Запада;

да ограничават разрастването на конвенционалния и неконвенционалния военен потенциал на ислямските и синоистките държави.

да забавят отдръпването на Япония от Запада и приспособяването й към Китай;

да приемат Русия като държава-ядро на православието и като главна регионална сила със законни интереси да укрепва сигурността на южните си граници;

да поддържат западното технологично и военно превъзходство над другите цивилизации;

 и, което е най-важното, да признаят, че западното вмешателство във вътрешните работи на други цивилизации е вероятно най-опасният източник на нестабилност и на потенциален глобален конфликт в условията на един мултицивилизационен свят.

В периода след Студената война Съединените щати са обсебени от интензивни дебати относно правилния курс на американската външна политика. В сегашната епоха обаче САЩ не могат нито да господстват в света, нито да му обърнат гръб.

Нито интернационализмът, нито изолационизмът, нито мултилатерализмът, нито унилатерализмът отговарят на интересите им. Те могат най-ефикасно да бъдат реализирани чрез елиминиране на тези полярни противоположности, като вместо тях се възприеме атлантическа политика на тясно сътрудничество с европейските партньори за защита и утвърждаване на интересите и ценностите на уникалната западна цивилизация.

Източник : Гласове

 Откъс от книгата „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ 1996г.

Издадена на български език от изд. „Обсидиан“ 2006г.

Превод от английски: Румяна Радева

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Коментарите отразяват личното мнение на читателите и могат да не съвпадат с позицията на Редакцията.