Архив за етикет: български дух

Григор Димитров с прогрес в ранглистата

  • Първата ракета на България прогресира с цели шест позиции в световната ранглиста на ATP.

След доброто си представяне на Мастърса в Торонто, където достигна до четвъртфиналите, 25-годишният Димитров се изкачи до №34 с актив от 1285 точки. Иначе в топ 10 настъпиха две промени.
Швейцарецът Стан Вавринка се придвижи с едно място нагоре и вече е под №4, измествайки Рафаел Надал. С една позиция се изкачи и французинът Жо-Вилфред Цонга, който вече е девети с актив от 2 995 точки за сметка на австриеца Доминик Тийм, който е десети с 2 865.
Иначе на върха категоричен лидер остава Новак Джокович с 16 040 пункта, следван от Анди Мъри с 10 065 и Роджър Федерер под номер 3 с 5 945.
При жените най-добрата ни тенисистка Цветана Пиронкова също беляза прогрес в ранглистата. Пловдивчанката се изкачи с две места и вече е 76-та. Лидерка продължава да е американката Серина Уилямс.
Източник: БГНЕС

Калоян Махлянов-Котоошу: Животът ми даде възможност и я използвах въпреки трудностите

Big in Japan… Бившият сумист Калоян Махлянов-Котоошу отговаря на фразата, описваща хора от Запада, които са постигнали успех в Япония. Българинът прекрати състезателната си кариера преди повече от две години и се е насочил към нови предизвикателства. Отново в сумото и отново целящи да променят един от най-традиционните спортове в азиатската страна. Така, както го промени, когато стана първият европеец с императорска титла.

 

Автор:  Йордан Михайлов

Какво се промени при вас след края на състезателната ви кариера?

– Доста неща. Отпаднаха много от ограниченията, които сумото ми налагаше – забраната да карам кола‚ да се появявам с цивилни дрехи на обществени места. Но по-важното е, че вече имам две деца, уча в университет и се готвя да открия собствена школа.

Учите?

– Да, в Токийския университет. Преди да тръгна за Япония учех в НСА, стигнах до втори курс. Миналата година държах приравнителни изпити тук и ме приеха. Вече съм в четвърти курс. Това беше мечтата на майка ми – да имам висше образование. Когато прекъснах, тя беше много притеснена. Сега уча и заради нея, и заради себе си. Вярвам, че има какво да науча, което да ми е от полза за моята собствена школа.

След всичко, което сте постигнали в спорта, имате ли още какво да научите?

– Да, не мисля, че знам всичко. Как да го обясня – в школите по сумо се живее и работи доста назадничаво. Когато попаднах в „Садо Гатаке“ (школа по сумо), все едно се върнах с векове назад – казармена йерархия, унижения, понякога тормоз, спартански условия, никой нищо не те учи, не ти показва, не ти обяснява. Казват ти – ето тук ще спиш, тук ще се храниш, тук ще тренираш и това е. И нищо чудно, че е така – това са хора, завършили осми клас, в школата са от деца, като са се подчинявали на тези преди тях. А в света на сумото нямаш право на въпроси – ако треньорът каже „Това е бяло“ и черно да е, мълчиш и се подчиняваш.

Звучи ужасно.

– Така е, но търпението и смирението са качества, които много се ценят в Япония. От друга страна, така се получава един вид естествен подбор – каляваш волята си и ако имаш силно желание и се стараеш – успяваш.

Не ви ли е идвало да се откажете?

– Много пъти. Бях съвсем сам, не знаех и дума на японски, нямах никакви пари. Но каква друга алтернатива имах – в най-добрия случай да стана учител по физическо или треньор в България. Не че това е лошо – уважавам тези хора. Просто животът ми даде по-добър шанс и аз се възползвах от него. А правилата са много строги – напуснеш ли, нямаш право да се върнеш.

Как така нямахте никакви пари – не получавахте ли заплата?

– Да, 200 долара. На месец. С 200 долара в Япония нищо не можеш да си купиш. Никъде не можеш да отидеш. Аз дойдох от България – студент, работех и като охрана, и взимах повече пари. Но в школите е така. В Япония има 700 сумисти, от тях 650 не взимат заплата. За да стигнеш до тези 50, доста трябва да поработиш. А и без пари изкушенията са сведени до минимум. Няма как да мислиш за глупости.

Как успяхте да постигнете толкова много като чужденец в този затворен спорт и свят?

– В Япония има 41 професионални школи, всяка школа може да обучава само един чужденец. От тези 41 двадесет са във висшата лига. Защо? Ами много по-мотивирани са да успеят от местните. Освен това мислят, което в сумо-школите не е прието. Напоследък има голям отлив от сумото – и сред желаещите да се състезават, и сред публиката. Чужденците запълват донякъде тази празнина, привличат публика и отвън. Старателни са, имат големи амбиции и успяват. Излиза, че чужденците дърпаме сумото напред. Нещо повече – сумото се нуждае от чужденците, за да оцелее.

Планирате да откриете собствена школа. При тези строги правила зависими ли сте от някой друг?

– Не, само от себе си и от банката, която ще ми отпусне заем. Купувам земя, строя сграда, събирам екип и започвам.

А състезатели?

– Тепърва ще избирам. Има едно момче, което в „Садо Гатаке“ ми пазят, така да се каже. Ще взема и българин, разбира се – искам да дам шанс на още един българин. Имаме много амбициозни и способни млади момчета с чудесна перспектива в сумото. Но когато му дойде времето, ще избирам.

Идеята ви е да приложите нов подход в школата си, така ли?

– Да, искам да въведа много нови неща. Искам в школата ми да се тренира наистина професионално. Японците се страхуват от новото, което звучи парадоксално. В страната на иновациите има области, в които нищо ново не се случва с векове. Сумото е такова. Мен не ме е страх, дори съм оптимист. Аз го доказах със себе си.

Ще ви дам един пример – преди важна среща моля треньора да седнем, да поговорим, да анализираме противника. А той ми казва: „Пий една бира и лягай да спиш“. Сам си намерих записи, направих си анализа, изградих си стратегия и победих. Затова си мисля, че ако имаше кой да ми показва и помага, щях за една трета от времето да постигна още повече. А аз бях със затворени очи. Разбира се, сумото не е само спорт. Това е вековна традиция, символизираща духа на самураите и аз дълбоко я уважавам.

Как ще се казва школата ви?

– Ще се казва „Наруто“. Така е треньорското ми име сега и школата ми ще се казва така.

Вие сте свикнали да сте пръв в сумото. Какво ви носи това?

– Така се случи, да. Колкото и нескромно да звучи, гордея се с успехите си. Аз съм първият европеец, станал одзеки, първият европеец с императорска титла. Сега ще съм първият европеец с школа в Япония. И не просто европеец, а българин. Нищо не ми пречи да остана помощник-треньор в старата школа, докато се пенсионирам. Но ми се иска да променя нещата за по-добро. А и животът ми ще е по-интересен.

Българи и японци – приличаме ли си изобщо по нещо?

– Нищо общо нямаме. Едно мога да кажа – българинът, когато е сам, се справя добре. Ако са двама – помагат си. Станат ли трима – единият ще предаде. А японците са най-силни заедно. Спомням си един такъв случай – на летището в Канада съм и чувам българска реч – две момичета си говорят. Стана ми мило и реших да разменя някоя и друга приказки с тях. Като чуха, че има заговорих на български – веднага смениха езика. Ето такива сме.

Децата ви говорят ли български?

– Аз им говоря само на български. Мария е още малка – само на една е и още не говори. На Кирил му е трудно да говори на български, но разбира всичко. Всяка вечер обаче четем приказки.

Освен близките и приятелите, нещо от България липсва ли ви в Япония?

– Тук може да се намери почти всичко. Само чубрица няма. И хубава ракия.

Сега Япония по-близка ли ви е?

– Аз съм роден в България, няма как сърцето ми да не е там. Докато съм жив, ще съм българин. Но Япония ми даде шанс в живота. Тук се ожених, тук са децата ми. Сега се опитвам да се справя по най-добрия начин и заради България, и заради Япония.

Отслабнали сте доста, откакто се оттеглихте от спорта. На какво се дължи?

– Да, свалих 40 кг. Намалих количеството и подобрих качеството на храната. Освен това не съм спрял със спорта – тренирам четири-пет пъти в седмица.

Източник: Дневник

Грациите се прибраха горди със златото

Ансамбълът на България по художествена гимнастика се завърна отново на родна земя след поредния голям успех. Момичетата на Ина Ананиева спечелиха златен медал на съчетанието с пет ленти от Световната купа в Казан, Русия.

 

Грациите се прибраха горди със златото

Най-новото попълнение в ансамбъла Любомира Казанова беше критична към себе си, въпреки медала, спечелен ден по-рано.  „Момичетата винаги са ме карали да се чувствам като едно цяло с тях, независимо дали съм била резерва, или не, а сега не е по-различно“, каза тя и добави:

„Сега имаме една седмица подготовка тук в София, след това имаме Световна купа в Азербайджан, която е последната преди Олимпиадата, а след това заминаваме за Бразилия“.

Бележка на редактора
Забелязвате ли какво „имат“ момичетата? „Имат“ седмица подготовка тук в София, след това „имат“ Световна купа в Азербайджан, сетне заминават за Бразилия….А на толкова хора, и това, което имат им е все малко. Но имането,  било като нямането, казва мъдрецът. На тоз който има още ще се даде, а на този който не стига и то ще му се вземе. Нали така?  Но да оставим библейските иносказания.
България  пък е горда че има такива  момичета като вас. На добър час и знайте, че тук ви очакват прегръдките на хиляди почитатели, които тръпнат пред екрана винаги, когато вие стъпите  на тепиха .
Знаем колко струва всичко това, затова приемете и от „Философският клуб“ нашите пожелания за крепко здраве, вяра в своя талант. И нови успехи по килима към световно признание. Каква по- благородна цел от тази, нали?