Архив за етикет: геополитика

Как да бъде помрачен триумфът на Путин след „Брекзит“

От времената на Студената война американското лидерство не е имало такова значение за НАТО и за демократична Европа както сега. НАТО и Европейският съюз десетилетия работиха неофициално ръка за ръка. При това НАТО разчиташе на европейското единство, което при целия си елитаризъм и бюрокрация в значителна степен осигуряваше безопасността на ЕС.

Автор:  Робърт КАПЛАН
Сега тази конструкция започна да се разрушава заради референдума за „Брекзит“, резултатите от който заплашват Евросъюза с вълна от напускания. При това НАТО, както и преди, е длъжна да защитава Централна и Източна Европа от подривна дейност и директна агресия от страна на Русия. Руският президент Владимир Путин, като се стреми да разедини Европа, вероятно възприема „Брекзит“ като победа.
На този фон НАТО и Европа сега се нуждаят от американското лидерство, както никога не са се нуждаели от него от времето на първите години на Студената война. Решението за оттегляне на Великобритания от ЕС е сериозен тест за сегашния президент на САЩ и за неговия бъдещ приемник. Страните от НАТО, граничещи с Русия и с бившия Съветски съюз – от Естония на север до България на юг – могат да загубят повече от другите. През 90-те години на миналия век те мислеха, че историята с всичките й трагедии, е останала в миналото.
Сега Полша се носи по течението към десния популизъм, нео-авторитаризмът надделя в Унгария, Румъния е сравнително слаба и поразена от корупцията, а Сърбия, и в частност България са отслабени от Русия, използваща подмолни тактики и прониквания. Този подновяващ се геополитически хаос в много отношения напомня на 30-те години на миналия век. Колективната сигурност се превръща в абстракция. Колкото по-силно се разединява Европа, толкова по-малка ще бъде нейната решимост да бъде задействан член 5 от Северноатлантическия договор, определяща, че нападението срещу един от членовете на организацията трябва да бъде възприемано като нападение срещу всичките й членове.
За да запълнят възникващата празнина и за да не пренапрягат силите си, САЩ ще трябва умело да комбинират дипломацията с демонстрации на военна сила. Ако Америка не смогне да се справи с това, ефектът от победата в Студената война ще се превърне в нищо. НАТО и Европейският съюз десетилетия работиха неофициално ръка за ръка. НАТО и Европейският съюз десетилетия работиха неофициално ръка за ръка.
Да започнем с Великобритания. В словосъчетанието „Северноатлантически съюз“ ключово значение има думата „северноатлантически“. Отделяйки се от Европа, Великобритания ще трябва да укрепи отношенията си с Америка. Действайки съвместно, тези две страни ще съумеят да продължат да влияят на ставащото на европейския континент чак до руските граници. Това е особено важно, защото излизането от ЕС излага на удар една от главните многовековни задачи на британската политика: предотвратяването на господството на континента, на която и да е отделна държава.
Сега Германия ще получи преобладаване – че кой в Европа може да й съперничи? Франция все по-явно отстъпва на второ място. Тя се сблъсква със собствена вълна от популизъм, чието въплъщение стана „Националният фронт“ на Марин льо Пен, и не може да проведе отчаяно необходимите й икономически реформи. Напоследък Великобритания и Германия бяха съюзници, и търговията между тях безусловно ще продължи. Само че е невъзможно да бъдем уверени в това, че сдържаността и здравият разум ще бъдат запазени завинаги.
Започвайки с Конрад Аденауер, дълга поредица от германски канцлери се придържаха към евроатлантизма и осъзнаваха, че Германия носи върху себе си особена отговорност за мира и стабилността в Европа, но не бива да се гарантира, че бъдещите канцлери ще мислят по същия начин. Епохата на Ангела Меркел все някога ще приключи. Когато това стане, може да се окаже, че немците са се уморили от неблагодарната работа и им е омръзнало да се справят с гръцките дългове и руските авантюри. В резултат те могат да сключат сепаративно споразумение с руснаците или просто да се оттеглят в националистически популизъм, подобно на други европейски страни.
Ако популистката вълна нагледно продемонстрира философската кастрация на много традиционни европейски партии, защо Германия да е длъжна да се окаже изключение? Вашингтон не трябва да се отделя нито от Лондон, нито от Берлин.   Именно поради това особено важна е ролята на американската дипломация. Сега, както и след края на Втората световна война, ни е необходимо да взаимодействаме със средите, определящи германската външна политика, да ги въодушевяваме и поддържаме. Вашингтон не трябва да се отделя нито от Лондон, нито от Берлин. Да бъде насочвана Европа означава да бъдат насочвани тези две страни. Ако това се удаде да бъде правено, останалото по-скоро само ще застане на мястото си.
Не трябва да се забравя Румъния и Полша, които съответно са демографски и географски център в югоизточна и североизточна Европа. През май САЩ разположиха в Румъния наземен „противоракетен щит“ и отбелязаха голям напредък на преговорите за разполагане на аналогична система и в Полша. Това фактически са американски инициативи, макар и под егидата на НАТО. На фона на „Брекзит“ тяхното значение рязко нараства. Макар официално те да са предназначени за сдържането на Иран, те демонстрират готовността на Америка да оказва военна подкрепа на Румъния и Полша.
 
Путин трябва да разбере, че какъвто и политически хаос да цари в Европа, агресивната и подривна дейност срещу членове на НАТО няма да остане безнаказана. През април на черноморското крайбрежие на Румъния бяха отправени два американски изтребителя Ф-22. Вероятно именно тази крачка застави руснаците временно да прекратят полетите на своите военни самолети над региона. Освен това румънското крайбрежие, като се има предвид размахът на руската подривна дейност в България и Грузия, изглежда идеална платформа за разполагането на американски военноморски сили в Черно море.
Полша също може да послужи като удобна площадка за поддръжка на Прибалтийските държави, чието въздушно пространство също е нарушавано от руската авиация. Последствията от британския референдум много години ще се отразяват на Европа. Засега сме едва в началото на този процес. Макар САЩ да не могат да решат икономическите и политически проблеми на континента, те могат да защитят съюзните демократични държави в Централна и Източна Европа в името на запазването на регионалния баланс на силите в Евразия.
В дългосрочна перспектива е възможно отслабването на европейската административна „свръхдържава“ да бъде оценено като положително обстоятелство. Само че от геополитическа гледна точка това е отрицателен фактор и важно предизвикателство, на което Америка е длъжна да реагира.

 

Робърт Д. Каплан, политолог. Той е бил в Центъра за нова американска сигурност и главен политически анализатор на агенция „Стратфор“. Коментарът му е публикуван във в. „Уолстрийт джърнъл“.

Източник: БГНЕС

ХИБРИДНИ ВОЙНИ И ХИБРИДНИ ИДЕНТИЧНОСТИ

 Хибридната война влезе в устата на мнозина политици, експерти, че и некороновани царе на геостратегии от Атлантика до Абу Даби. Но какво, освен микс от конвенционална война, малка война, кибер война, психологическа и икономическа даже се крие зад термина/на англ. hybrid warfare, за пръв път въведен   в употреба през 2005 от военният автор и политолог Г.Хофман.

 

Автор: Проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ

Heidelberg alumnq

„Философският клуб“, България

Дефиницията на Хофман за хибридни войни  акцентира върху „живия състав“, респ. специфичното поведение на ангажираните  в това „упражнение“. А именно „комбинирано участие на конвенционална и нерегулярна войска, с едновременно терористични и криминални акции“, целящи да сразят  противника. 

Какво по- просто от това, нали? Да, но не съвсем. За възникването на хибридна война се иска освен ситуация на конфликт, който да ескалира в даден момент до стълкновение и „живи актьори“, на това действие. Въвличането на хибридни идентичности в тази невидима игра изглежда ключът към успеха.

Хибридните идентичности / встрани от генетичните експерименти от времето на Мичурин, с които се изчерпва и представата на мнозина политици и нашенски дипломати дори/,  са по- особена категория в модерната социология (Homi K. Bhabha, 2005). Не става дума дори за „маргинали“, хора в неравностойно положение, отхвърлени по един или друг начин  от пазарното общество . А по- скоро за „квази-идентичности“ (P.K.Georgiev,  2012), към които групи от хора, кръгове по интереси даже, се придържат в едно все по-хаотично и динамично време- пространство.

Казано иначе – „кризите на идентичност“, за които често се обвиняват и прохождащите в демокрацията ,  неохотно трансформиращи се страни и народи на Изток от Елба и Ниса – изглеждат решими само чрез набор от временни, взаимно заменими , ако не универсално конвертируеми идентичности. Тук могат да се споменат ерозиралия секуларизъм, респ. връщането към консервативни религиозни ценности и  практики, вербално, но далеч не съзнателно взаимстване на ценности, между които дори такива, като свободата на словото, демократизма, привързаността към елементарни норми на социална справедливост и пр.

Далеч съм от мисълта да се правя тук на по- начетен от много  други. Още повече, че у нас „теорията отдавна е обърната на слугиня на практиката“. Но казаното по- горе предполага минимум от едно общо прието разбиране за предмета на дебат . Той може да се синтезира и по- просто, един вид  „вулгарно социологически“  – „Каквото повикало – такова и се обадило“. Или, ако предпочитате, „На зло куче – зъл прът“.

Доколкото хибридните войни имат за „таргет“, както обичат да казват чаровни „пи-арки“ и говорители на държавни департаменти, правителства, военни министерства и Алианси за сигурност – не друго, а гео-политическите преразпределения на цели ареали за влияние и присъствие /дори чрез „мека сила“/ – правят нещата колкото всеобхватни, толкова и неспасяеми. В „третата модерност“ /Бек/, която идва с техническите си предизвикателства, но и твърде прибързани представи за победа, ентропията на риска неизбежно расте. 

Призивите за разум, балансиране на национални и глобални интереси, компромиси, толерантност, присъединяването към съюзи, твърде лесно се обръщат  в една обтекаема семантика на конкуриращите се свободи. В нея смисълът  бързо чезне.  Със сигурност  хибридните идентичности не са чужди на градивна воля, благородни амбиции , известна доза солидарност с другите дори.

Както показват обаче далеч не толкова внезапни, а по скоро внимателно и системно подготвяни „обрати“ в масовото съзнание и поведение /от Мастрихт, до Брекзит и скритите зад паравана договорености за свободна търговия ,  провалът на мащабни енергийни проекти, ескалиращи претенции на генното инженерство, или фармацевтичните компании/ – хибридните идентичности изглеждат оптималната среда в която и хибридните войни виреят успешно. Несигурността изглежда тяхната „утроба“.  Но те не могат да бъдат току така заченати, без странична намеса. 

Защо се стига до кризи на идентичностите, обаче? Една възможна /и елементарна обяснителна теза/ е прословутият „крах на идеологиите“, колкото спорна, толкова и ефективна за популистки и други „прагматични“ внушения. Втората е „сривът на ценностната система“, макар мнозина  с право да се съмняват, че тя изобщо е съществувала, поне във вида,  в който поражда една мимикрираща носталгия по „доброто старо време“. Трета версия, довела до кризите на идентичността на цели страни и народи, е тази за преформатиращият се нов световен ред.

В условията на  упадък на жизнен стандарт, липсата на ясни перспективи пред екзистенца на милиони хора, огромното разслоение в образование, доходи, че ако щете и култури – цивилизацията изглежда наистина под угроза. Логично е да се включи тук и целенасочено ерозиралата национална държава, отчуждението на политиката от потребностите на гражданите, формите на изключване от демократично участие за милиони хора по света. 

Ето защо, подобно на квази-частиците, както ще ви обяснят по обстойно  квантовите физици , хибридните идентичности търсят поле за ново-съществуване под небето. Тъй както на осцилографа тези е „елементарни“ частици остават неидентифицирани, докато не се повиши например налягането, така и хибридните идентичности търсят своите полета за изява и реализация. И  ги намират, но само при определени условия.

Това става за кратки интервали от време, както успокояват някои. Но тези интервали могат да бъдат и по големи, доколкото наборът от хибридни идентичности, създава нови полета за съществуване, повече или по- малко трайни съюзи и „мрежи“ за свое влияние и угода. Възможно е те да анихилират  средата, тласкайки я към други необратими качествени промени.

Ще кажете, че и хибридната война няма как да спре, ако ни връща към стария Хобс и идеята че далеч не сме братя,  а по скоро „вълк за вълка“. Тогава, къде е смисълът на международното право, прескачано нашир и длъж вече континенти, къде с политически натиск, къде с „убеждение“, както съветват последни доктрини на Държавния департамент на САЩ.  Но и Русия бе наредена скоро в челната тройка на страните с най- висок рейтинг като „мека сила“. За жалост методиката на това ранжиране не бе оповестена от специализирани и авторитетни иначе западни центрове  за анализ. 

Дали пък вече не сме във полето на втора вълна на хибридната война, която пощадява преди всичко и най вече хибридни, а не други идентичности? В този смисъл и апелите напоследък, че „миналото нямало никакво значение за младите“, които остават излъгани от Албионския остров до Ванкувър и Владивосток,  изглежда новата мантра на забвение.

Хибридните идентичности могат да намерят себе си само в контекста на един по справедлив,  солидарен , ако не свят на равенството. Засега той е колкото имагинерен, толкова и утопичен. И няма изгледи да се върне към идеалните си форми.  „Хегел не живее вече тук“ , озаглави неотдавна свое аналитично есе влиятелен германски вестник. Имаше предвид упадъка на гражданското общество дори в напреднали западноевропейски страни. При все това видни филантропи вече отвориха кесиите далеч не от сиромахомилски чувства, може би, както твърдят някои. А понеже става пределно ясно, че „вилата на съседа гори“, и не може да се седи пред телевизора в хола,  като се наблюдава живачния термометър.

Мирът стана отдавна горещ. Какво чакаме още, да пламне и нашата българска черга, за да я изхвърлим  навън? Вместо да изхвърлим хибридните  личности с  несигурна идентичност. За които трябва друга градина, там може би ще родят своя плод. Тук у нас се видя, че са ялови. Но няма да бием крушата. Тя не е виновна. Пък и е суеверие, не ни прилича на народ ако не „дотам европейски“ /Алеко/, то поне над 1300 години на тази земя тук, край Балкана с излаз на Дунав и Черно море, даже.

За нас отдавна е ясно, че призивът „каквото сабя покаже“, е хазарт, жертва безсмислена и тъпа идея в главите на хибридни идентичности. Мисля, че ако ги редуцираме, ще редуцираме и рисковете от хибридни войни.  Не зная дали ще се съгласите. Нали вече казах, че у нас теорията отдавна е обърната на слугиня на практиката.  И, колкото да уважавам практиката, аз винаги съм отбягвал да и слугувам.  Поради това оставям на вас да свършите каквото прецените, че трябва.

 

София, 3 юни, 2016

 

Из свободните български медии:

 „Борисов прати Митов в Сочи да ни сдобрява с Русия“ „Задачата, която съм му поставил, е да нормализира, ако е възможно разбира се, крайно острата позиция на Русия към България, както и нашата към тях и превръщането в най-големия враг на Балканите за Русия“, каза в парламента министър-председателят Бойко Борисов.

 

„Не признаваме и никога няма да признаем незаконната окупация и анекс над Крим от Руската федерация. „За нас Крим е в Украйна, а Украйна е в Европа“. Това каза президентът Росен Плевнелиев по време на съвместен брифинг с държавния глава на Украйна Петро Порошенко. За „триумфалната арка на нестабилността в Черноморската зона“, която стана и цитат на деня за редица български медии, вижте по- долу видеформата с цялата реч  на Плевнелиев.

 Плевнелиев прие Порошенко: В Черно море … – Mediapool.bg www.mediapool.bg/plevneliev-prie-poroshenko-v-cherno-more-vizhdame-triumfalna

 

 

 

Германският външен министър критикува НАТО

Разнобой в управляващата коалиция в Германия?
Ройтерс
19.06.2016

 

Германският външен министър Франк-Валтер Щайнмайер критикува решението на НАТО да предприеме военни учения в Източна Европа, предупреждавайки, че подобни действия могат да засилят още повече напрежението с Русия.

Неговите коментари отразяват растящите разграничения вътре в ляво-дясната коалиция вГермания относно политиката към Москва. Социалдемократите на Щайнмайер (ГСДП) обичайно ся привърженик на по-отстъпчива политика към Русия в сравнение с консервативния блок на канцлера Ангела Меркел.

„Онова, което не трябва да правим в момента е да размахваме силно саби и да отправяме пискливи военни призиви“, заяви Щайнмайер в интервю за неделното издание на в. „Билд“.

„Който вярва, че посредством символични танкови паради по източните граници на алианса ще постигне повече сигурност – греши“, казва Щайнмайер. „Добрият съвет е да не създаваме претексти за подновяване на старата конфронтация“.

Щайнмайер не поясни кои точно военни учения има предвид, но НАТО токущо приключи голямо 10-дневно военно учение в Полша, в което участваха над 20 страни-членки и партньори на НАТО. Германия беше сред участващите в него страни.

В учението участваха над 30 хил. войници и то беше част от стремежа на НАТО да възвърне самочувствието на европейские страни, разтърсени от анексирането през 2014 г. на Кримския полуостров и подкрепата за бунтовниците,биещи се с частите на Киев в Източна Украйна.

„Безотговорен сигнал“

Щайнмайер заяви, че историята показва, че диалогът и сътрудничеството са критичен елемент във всяка успешна политика на сдържане.

През този месец САЩ, Великобритания и Германия обявиха планове за създаването на нова част на НАТО по границата на Русия от началото на следващата година, което провокира президента Владимир Путин да разпореди внезапни проверки на бойната готовност на руските въоръжени сили.

Само седмици преди критично важната среща на върха на НАТО във Варшава, трите водещи страни в НАТО обявиха, че всяка една от тях ще ръководи по един батальон, разположен на източния фланг на съюза, за да предпази от всякакво използване на сила срещу Полша и Балтийските държави.

Батальоните на НАТО са част от по-широка схема на отбрана, която ще бъда одобрена на планираната за 8 юли среща във Варшава. Тя ще включвачасти на ротационен принцип, разположено изнесено напред военно оборудване и силно мобилни части, подкрепена от 40-хилядна част за бързо реагиране на НАТО.

Коментарите на Щайнмайер предизвикаха острата реакция на Ребека Хармс – съпредседател на групата на зелените в Европейския парламент.

Тя каза, че Щайнмайер отправя „безотговорен сигнал“ към Москва по време, когато Русия все още отказва да прекрати украйнската криза и да изтегли войските от източната територия на екс-съветската република. Москва отрича да има каквито и да е войски в Украйна и че доставя оръжие за бунтовниците.

Елмар Брок, близък съюзник на Меркел и председател на комисията по външни отношения на Европейския парламент, каза за немския ежедневник „Нойе оснабрюкер цайтунг“ в събота, че „въобще не е под въпрос“, че ЕС ще разшири с още 6 месеца икономическите си санкции, които наложи на Москва заради кризата в Украйна. Решението вероятно ще бъде взето следващата седмица, каза той.

Новите оръжия и стратегическата стабилност

Военностратегическият баланс е изключително важен за стратегическата стабилност при дву- и многополюсно обществено-политическо устройство на планетата и не толкова, когато съдбините й се определят от една свръхдържава.

Така беше през 90-те години на миналия и в началото на настоящия век, но възраждането на Русия като военна геополитическа сила и нарастващата военна мощ на Китай отново поставиха на преден план въпроса за стратегическата стабилност в съвременни условия.

Тя предполага устойчив и продължителен период без войни и военни конфликти между развитите във военно отношение страни, равенство на военните им потенциали, почти еднакви военнооперативни възможности и не допуска значителни промени в стратегическите настъпателни оръжия. Именно такава стратегическа стабилност бе постигната към средата на 70-те г. на миналия век между САЩ и бившия СССР, когато имаше равенство в стратегическите им потенциали, гарантиращо взаимно унищожаване не само на двете страни, но и на повечето от техните съюзници.

В такова състояние днес са ядрените потенциали на Русия и САЩ, а далеч зад тях са възможностите на Китай, Франция, Англия, Индия, Пакистан, Израел и КНДР. Следователно стратегическата стабилност днес и в недалечно бъдеще зависи преди всичко от САЩ и Русия. Проблемът обаче е в това, че съдържанието на стратегическата стабилност в съвременни условия вече не се свежда само до равен брой ядрени заряди и носители за тях, а зависи и от редица други фактори.

Още през 60-те г. на ХХ век става ясно, че

ракетноядреното оръжие е само сдържащ фактор

и то не може да се използва за постигане на геополитически цели, защото страната, която първа го използва, ще загине втора. Затова трябваше да се търсят други средства и те бяха създадени на основата на резултатите от научно-техническата революция, в т.ч. и във военното дело. По-важни от създадените средства са високоточните конвенционални оръжия (ВТО), комплексите за противоракетна отбрана (ПРО) и информационно-кибернетичните системи.

Към средата на 80-те г. в САЩ и СССР бяха приети на въоръжение високоточни стратегически ядрени крилати ракети със земно, морско и въздушно базиране, от които само за едно десетилетие беше създаден значителен потенциал, използван като сдържащ фактор наред с междуконтиненталните балистични ракети със земно (МБР) и морско базиране (БРМБ). Заедно с ядрените крилати ракети се разработиха и техни стратегически конвенционални варианти, активно използвани през последния четвърт век от САЩ, а през 2015 г. и от Русия, и доказали високата си бойна ефективност. Заедно с увеличаване на арсенала от конвенционални оръжия със стратегически възможности нарастваше и тяхното влияние като дестабилизиращ фактор върху стратегическата стабилност.

Идеята за противоракетна отбрана,

предназначена за своевременно откриване на изстреляни МБР и унищожаването им по време на полет, датира още от 1945 г. и към края на десетилетието САЩ започнаха реализация на два проекта – изследователския Wizard и опитно-конструкторския Nike-Zeus. След тях бяха реализирани програмите „Найк-Зевс” (1957–63 г.), „Найк-Хикс” (1963–65 г.), „Сентинел” (1965–69 г.) и „Сейфгард” (1969–76 г.), всички с ядрени антиракети. В СССР почти едновременно със САЩ се разработва система за ПРО А-35 с ядрена антиракета, поставена на бойно дежурство през септември 1971 г. и модернизирана (А-35М) в 1977 г. за противодействие на МБР с касетъчни бойни глави. На въоръжение от 1990 г. е модернизираната система А-135 „Амур”, комплектувана също с ядрени антиракети 51Т6 за извънатмосферно и 53Т6 за атмосферно прехващане, позиционирана също около Москва.

Надпреварата по създаване на по-ефективни системи за ПРО следва развитието на МБР, но към началото на 70-те г. на ХХ век става ясно, че те не само осигуряват твърде ограничена защита, но и водят до нарушаване на стратегическата стабилност. Това действително е така, защото една обстановка се създава, образно казано, при наличие на ядрен меч в двете противоборстващи страни и съвършено друга, когато една от тях придобие и противоракетен щит – страната, притежаваща меч и щит, придобива стратегическо предимство и може да се реши на първи обезоръжаващ удар, парирайки с щита си ответния.

Именно в това се състои огромната

опасност от нарушаване на стратегическия баланс между великите ракетноядрени държави,

една от които притежава и система за ПРО. Тази реална опасност е ясна и на САЩ, и на СССР и затова през 1972 г. се подписва безсрочният Договор за ограничаване на системите за противоракетна отбрана, допълнен през 1974 г. с отделен протокол. Според тези документи страните не могат да създават, изпитват и развръщат системи или компоненти за ПРО с морско, въздушно, космическо или мобилно-земно базиране за прехващане на МБР, а също и да създават система за ПРО на територията на страната. С Протокола от 1974 г. се разрешава развръщане само на една система – или около позиционните райони на МБР, или около столицата. СССР решава да защити промишления район около столицата, а САЩ – позиционния район на МБР „Минитмън-3” в „Гранд-Форкс” (Северна Дакота).

Договорът обаче не забранява разработване и изпитания, но без развръщане, на средства за ПРО, като не посочва принципа им на действие. От тази възможност се възползва администрацията на президента Рейгън, обявявайки широко тълкуване на Договора и на тази основа през 1983 г. започва мащабна програма за научни изследвания, наречена „Инициатива за стратегическа отбрана” (ИСО). Обявеното с нея намерение за позициониране на средства за ПРО на нови физически принципи в околоземното космическо пространство (лазерни, микровълнови, електромагнитни, кинетични) формално не нарушава договора от 1972 г. Същевременно обаче то става средство за налагане надпревара във въоръжаването на СССР с твърде негативни за икономиката му последствия.

В резултат на научните изследвания по ИСО са разработени нови електронни градивни елементи, инфрачервени мозаечни датчици, малогабаритни ракетни двигатели, нови конструкционни материали. Тези постижения позволяват проектиране на оръжия на нови физически принципи и на принципно нови ударни средства. Такива са например проектите ERIS (Exoatmospheric Reentry Interceptor Subsystem-извънатмосферен прехващач) и HEDI (High Endoatmospheric Defense Interceptor – височинен атмосферен прехващач). С тях се унищожават влитащи МБР чрез пряк удар, т.е. те са първите експериментални високоточни конвенционални оръжия за ПРО. Резултатът от тези проекти се използва днес във всички антиракети на САЩ.

На основата на тези постижения от 1991 до 2002 г.

САЩ предлагат няколко концепции за създаване на система за ПРО,

последната от които – Национална система за ПРО – е в нарушение на Договора от 1972 г. През това десетилетие САЩ и Русия не успяват да се договорят за преразглеждане на посочения договор, поради което на 13 юни 2002 г. САЩ едностранно излизат от него и започват активно изграждане на ешелонирана Глобална система за ПРО. Тя включва Командване на противоракетната отбрана (Integrated Missile Defense Joint Functional Component Command), формирано през 2005 г., действащата земно-космическа система за ранно откриване на МБР и противоракетни комплекси със земно и морско, а в перспектива и с въздушно и космическо базиране.

Към 2016 г. САЩ разполагат с противоракетен комплекс GBMD (Ground-Based Midcourse Defense), развърнат във форт „Грили”, Аляска, и на военновъздушната база „Ванденберг, Калифорния, съответно с 26 и 4, които към 2017 г. трябва да бъдат увеличени общо на 44 пускови установки. Ударно средство на комплекса са земно базираните в шахтни пускови установки антиракети GBI (Ground-Based Interceptor, скорост 7,9 км/сек, обсег по разстояние 2000–5000, а по височина 1500 км), които засега са единственото средство за прехващане на МБР на средния участък от траекторията им. Прехващането се извършва чрез пряк сблъсък със самонасочващ се боен модул EKV (Exoatmospheric Kill Vehicle – извънатмосферно средство за унищожаване, маса 68 кг, дължина около 150 см).

Сухопътен вариант на корабната многоцелева разузнавателна-ударна система „Иджис” (Aegis Ashore) с 24 антиракети SM-3,bl.1B (Standard Missile-3,bl.1B /обсег 500, по височина 250 км, скорост 3 км/сек) е развърнат в Девеселу, Румъния, а към 2018 г. в Радзиково, Полша, се планира установяване на същия комплекс, но с модернизирани 24 антиракети SM-3,bl.2A (обсег 1000, по височина 500 км, скорост 4,5 км/сек) с боен модул KW (Kinetic Warhead-кинетична бойна глава).

За прехващане на балистични ракети с малка и средна далекобойност

се използва мобилен комплекс THAAD (Terminal High-Altitude Area Defense), чиято антиракета също е със самонасочващ се кинетичен боен модул. Ракетата е с обсег 250, по височина 150 км и скорост 2,8 км/сек. С THAAD засега са комплектувани 7 стартови батареи – всяка с по 3 пускови установки с по 8 антиракети – една е развърната на остров Гуам, а останалите са във форт „Блис”, Тексас. В бъдеще възможно е THAAD да бъде в Република Южна Корея и в района на Персийския залив. ЗРК Patriоot PAC-3 с ракета ERINT (Extended Range Interceptor – прехващач за близката зона, обсег 25, по височина 15 км) прехваща влитащи бойни глави със самонасочващ се 24-килограмов кинетичен боен модул. Комплексът се използва за уплътняване на системата за ПРО, за ПРО-ПВО на Сухопътните войски и за обектова защита на важни обекти – развърнати са 15 батальона с 60 стартови батареи.

Морският компонент, към 2015 г., се базира на 22 кораба (ескадрени миноносци „Ърли Бърк” и крайцери „Тикондерога”), на борда на които се установява система „Иджис” (Aegis Aflot), вертикални пускови установки Мк41 /96 на ескадрените миноносци и 122 на крайцерите/ и антиракети SM-3, комплектувани със самонасочващ се кинетичен боен модул с маса 23 кг. С посочените противоракетни комплекси постепенно се формира ешелонирана глобална система за ПРО на САЩ – нейни съставни части се развръщат на територията на страната, на Тихоокеанския и Атлантическия театър на военните действия (ТВД), на територията и акваторията на Европа, Азия и в района на Персийския залив – в Катар вече е решено да се изгради Център за управление на ПРО-ПВО на региона.

Ударните елементи на системата за ПРО, разположени в близост до границите на евентуалния противник, оказват значително дестабилизиращо влияние. То се състои в следното: от вертикалните пускови установки Мк41 могат да се изстрелват 5 типа ракети: SM-3, зенитните управляеми SM-2 и SM-6, ракето-торпедо АСРОК и което е особено обезпокоително за Русия, ядрена крилата ракета „Томахоук” с обсег около 2500 км – за използването й е необходима смяна само на програмното осигуряване. Следователно освен като щит системата за ПРО създава възможност и за разполагане на ядрено оръжие в близост до границите на Русия. Времето за полет на „Томахоук” от Девеселу, Радзиково, Черно и Северно море до важни обекти в европейската част на Русия е около 5–8 мин., което почти изключва каквато и да е защита от тях.

Тази потенциална опасност е значителен дестабилизиращ фактор преди всичко на Европейския и Тихоокеанския ТВД и не може да не предизвика предприемане на ответни действия. Такива могат да бъдат с ядрените или конвенционални ракети на комплекс 9К720 „Искандер” за неутрализиране на позиционните райони в Румъния и Полша, на новия ракетен комплекс РС-26 „Рубеж” за удари по обекти на НАТО, както и на крилати ракети 3М14 „Калибър” с морско и Х-102/Х-101 с въздушно базиране.

Надпреварата в противоборството между МБР и комплексите за ПРО

се увеличава и усложнява в няколко направления. Едно от най-важните за САЩ е необходимостта от прехващане на маневриращите бойни глави на новите руски МБР. За да може да прехване маневрираща бойна глава, кинетичният боен модул, летейки с огромна скорост, трябва да бъде в състояние да променя траекторията си за по-малко от една секунда – проблем, по който вече няколко години работят американските конструктори.

Надпревара се развръща и в още един аспект – руските МБР са с касетъчни бойни глави, включващи 3–10 бойни блока и десетки тежки лъжливи цели, които при освобождаване формират сложна балистична цел. Такава способност имат проектираният сега жп ракетен комплекс „Баргузин” и новата тежка МБР „Сармат”, чийто полетни изпитания трябва да започнат през тази година и която ще може да нанася удари не само през Северния, но и през Южния полюс. Те са асиметричен отговор на глобалната ПРО на САЩ и създават съвършено нова оперативно-стратегическа обстановка. Тя ще наложи на САЩ да развърнат средства за защита и на южното направление, където сега има само една РЛС (на авиобаза „Еглин”, Флорида), и коренно да преработят редица компоненти от днешната система за ПРО поради необходимостта да бъде в състояние да прехваща сложна маневрираща балистична цел, а не както са разработени да противодействат само срещу моноблочна балистична.

Траекторията на полета на последната се определя, прогнозира и с висока точност се набелязва точката на среща с антиракетата, докато маневриращата цел трябва постоянно да се следи и може да не остане време за прехващане, особено като се има предвид хиперзвуковата скорост на полета. Това налага ПРО да може да селектира целите, откривайки реалните, и едновременно да насочва към всяка от тях отделен прехващач. Именно такава е целта на проект MOKV (Multi-Object Kill Vehicle) за касетъчен боен блок с няколко самонасочващи се кинетични бойни модула MKV (Multiple Kill Vehicle), монтиран на една антиракета. Освен това възможността за нанасяне на едновременен удар с балистични и крилати ракети също безпокои САЩ, поради което се обсъжда необходимостта от създаване на интегрирана система за ПРО (Integrated Air and Missile Defense – IAMD), способна едновременно да прехваща и двата типа ракети.

Посочените проблеми са твърде сложни и засега не е ясно доколко успешно ще бъдат разрешени, поради което неопределеността в стратегическата сигурност ще нараства, а стратегическата обстановка във военнополитическо отношение ще става все по-напрегната.

Русия също предприема стъпки за създаване и укрепване на териториалната си противоракетна система.

На тактическо ниво за обектова защита се използват зенитно-ракетните комплекси „Тор”, „Бук” и „Панцир”. Средният ешелон се комплектува със зенитно-ракетна система С-400 „Триумф” и преминаващата сега изпитания С-500 „Прометей”. Провеждат се изпитания на новата А-235 „Нудол”, за чийто три типа антиракети се разработват конвенционални бойни глави. Именно със средствата на средния и горния ешелони се изгражда ешелонирана териториална система за ПРО на въздушно-космическия ТВД.

Очевидна е разликата между системите за ПРО на САЩ и Русия – докато Русия разполага своята на собствената си територия и може да прехваща бойните глави на МБР само на крайния участък от тяхната траектория, то САЩ изграждат своята както на собствена територия, така и в райони, близки до сухопътните и морски граници на Русия. С това те създават реална възможност за прехващане на руските МБР на активния, на средния и на крайния участък от полета, което на практика дебалансира ракетноядрените потенциали на двете страни. Тази разлика предопределя и противодействието на Русия – нейната основна цел е създаване на средства за преодоляване на американската ПРО и гарантирано нанасяне на ответен удар. Това е недопустимо за САЩ, защото дори само 50 ядрени бойни глави да се взривят на територията им, загубите ще бъдат неприемливи. Поради това САЩ се стремят към намаляване на ядрените арсенали и дори към пълното им ликвидиране съгласно идеята за „глобална ядрена нула”. Ако това се осъществи, те ще бъдат най-мощната конвенционална военна сила, способна да унищожи която и да е страна.

Русия не само че няма да се съгласи на такъв вариант, но отчитайки увеличаващите се възможности на САЩ за париране на ответен удар, замисля и други средства за създаване на заплаха. Едно от тях е автономно роботизирано подводно кобалтово термоядрено оръжие с мощност десетки мегатона, позиционирано в крайбрежните води на САЩ – то стана известно от „неволно” показан на съвещание в Сочи строго секретен плакат на проект „Статус-6”. Възможно е използване и на крилати ракети „Калибър” от контейнерни пускови установки, установени на граждански морски кораби и плаващи в близост до американските граници.

В недалечно бъдеще сериозна заплаха за стратегическата сигурност ще станат разработваните сега хиперзвукови оръжия, „чистите” термоядрени заряди и средствата за противокосмическа отбрана. Хиперзвукови оръжия се разработват в САЩ в съответствие с концепцията „Бърз глобален удар”(Prompt Global Strike), а също в Русия, Китай, Индия, Франция. Най-напреднала днес е Русия, която вече провежда полетни изпитания на противоракетен комплекс 3К22 с хиперзвукова крилата ракета 3М22 „Циркон”, маневрираща хиперзвукова бойна глава за МБР и хиперзвуков летателен апарат Ю-71 по проект 4202. Прехващането им със съществуващите днес средства за ПРО е невъзможно и това ще наложи на САЩ усъвършенстване на създадената досега система за ПРО .

В публикувания на 8 януари 2002 г. „Обзор на ядрената политика на САЩ” (Nuclear Posture Review) в частност се предписва разработване на ядрен боеприпас с намалено въздействие върху околната среда – с други думи, за създаване на „чисто” термоядрено оръжие, незабранено от съществуващите международни договори. Характерно за т.нар. N2-бомба (Non-Nuclear bomb) е силно намаленото и съществуващо само 1–2 денонощия радиоактивно заразяване при запазване на останалите поразяващи фактори. Това се постига чрез използване на неядрен метод за предизвикване на синтез между ядрата на тритий и деутерий и освобождаване на енергия. Мощността на такъв боеприпас може да се променя в широки граници, което позволява използването му и за постигане на тактически цели. Поради това

опасността от „чистото” термоядрено оръжие

се състои в рязкото намаляване на днешния ядрен праг и от възможността за използването му дори в локалните конфликти, което неминуемо ще се отрази на стратегическата стабилност

За разлика от потенциалната опасност от „чистото” термоядрено оръжие, днес реален дестабилизиращ фактор вече става военното противоборство в космическото пространство. Орбиталната групировка на САЩ за осигуряване бойните действия на войските (свръзка, разузнаване, навигация, топогеодезично и метеоосигуряване) е в пъти по-многобройна от тези на Русия и Китай. Запазването й има огромно значение за въоръжените сили на САЩ и точно в това е техният недостатък. Русия и Китай не могат да се сравняват с военно-космическите възможности на САЩ, но те разработват и експериментират асиметрични средства за тяхното неутрализиране.

През 2007 г. Китай унищожи свой метеоспътник „Фен юн-1с” на височина 864 км със земно базиран ракетен комплекс КТ-1 (Kai tuozhe-1) със самонасочващ се кинетичен боен модул SC-19 – метеоспътникът се разпадна на повече от 2300 парчета, застрашаващи орбитите на други космически апарати. Комплексът е модернизиран и през май 2013 г. ракетата му летя на височина около 10 000 км, като целта е достигане на геостационарна орбита (35 810 км) – тогава под удар ще бъдат всички космически апарати, използвани за осигуряване бойните действия на войските. Китай разработва и мощен лазер за противокосмическа отбрана, а в недалечна перспектива икосмоплан по проект 921-3 (бивша програма „Цзян” – Tsien).

Русия съсредоточава усилията си върху земно базирани средства за радиоелектронно въздействие върху космическите апарати, тъй като механичното им разрушаване създава опасност и за собствената орбитална групировка. Освен това експериментира с малък маневриращ апарат с инспекционни възможности, комплектуван с плазмен реактивен двигател, който вече няколко месеца лети в космоса и който беше открит от Космическото командване на САЩ, след като няколко пъти се сближи с техни апарати. За противокосмическа отбрана (ПКО) на ниска околоземна орбита могат да се използват и ракетите на система А-235 и ЗРС С-500.

САЩ притежават значително по-големи възможности за провеждане на операции в космоса, като за целта могат да използват антиракети GBI и SM-3. Например през 2008 г. от борда на намиращия се в Тихия океан крайцер „Лейк Ери” със SM-3 беше унищожен собствен спътник на височина 247 км. От 2010 г. САЩ експериментират с многоцелевия космоплан Х-37В, който към 2016 г. извърши 3 полета в автоматичен режим с продължителност 1–2 години, а четвъртият започна на 20 май 2015 г. Космопланът е способен да инспектира космически апарати, маневрирайки на височина до 750 км, да извършва наблюдение във и от космоса и да бъде носител на ударни средства „космос-космос” и „космос-земя”.

Разработват се и други средства и методи за провеждане на настъпателни и отбранители противокосмически операции. Те са регламентирани в документи, определящи стратегическото развитие и използване на космическото пространство за военни цели, приети през периода 2002–2006 г. и обобщени в концепцията US Space Command Vision for 2020 на Космическото командване на САЩ. Задачата е създаване до 2020–25 г. на реална военнокосмическа структура за противокосмическа отбрана. Първата стъпка е направена през 2002 г., когато в състава на Стратегическото командване (US Stratcom) е включено Космическото командване (US Space Command), с което ракетноядрената триада и космическите войски се поставят под едно командване.

През следващата година на Стратегическото командване се подчинява и системата за ПРО. През 2005 г. в рамките на Стратегическото командване се формира единен орган за бойно управление на военнокосмически операции и глобални удари (JFCC-SGS-Joint Functional Component Command for Space and Global Strikes). Основните му задачи са планиране и управление на космически операции за осигуряване на глобални настъпателни и отбранителни военни действия, включително на операции в космоса, от космоса и в интерес на системата за противоракетна отбрана.

Създаването на ВТО, на системи за ПРО и ПКО наложи

преструктуриране на традиционните ракетноядрени триади.

В посочения по-горе „Обзор на ядрената политика на САЩ” се обосновава и необходимостта от провеждане на обединени операции с неядрено и ядрено оръжие с малка мощност за поразяване на високозащитени цели. В същата година САЩ оповестяват нова „Стратегия за национална сигурност”, една от най-важните постановки на която е постепенно преминаване от ядрено към конвенционално сдържане. Именно тази постановка налага създаване на нова структура на стратегическата групировка, включваща класическата ядрена триада (МБР, БРМБ и стратегически бомбардировачи), конвенционални високоточни оръжия със стратегически възможности, глобална система за противоракетна отбрана с възможност и за противокосмическа, информационно-кибернетична система и автоматизирана система за бойно управление, контрол, разузнаване, свръзка и обработване на информация.

С една дума, към ракетноядрения меч се добавя и ракетноконвенционален, а до тях за защита се поставя противоракетен щит. Системообразуващ елемент на новата структура е автоматизираната система за бойно управление на войските и оръжията на земния, морския и въздушнокосмическия ТВД. През последните години обект на военна дейност стана и информационно-кибернетичното пространство, което дава основание на експерти от Пентагона да твърдят, че вече се формира Сферичен театър на военните действия.

Преструктуриране, макар и не така мащабно, е извършено и на руската стратегическа групировка – в средата на 2015 г. официално са поставени в оперативна готовност Въздушнокосмически сили, включващи ВВС (без стратегическата авиация), системата за ПРО-ПВО и Космическите войски. Целта е интегриране на всички сили и средства за провеждане на отбранителни и настъпателни операции във въздушнокосмическия ТВД, т.е. за оказване противодействие на новата стратегическа групировка на САЩ в собственото въздушно пространство и в близкия космос. Руската ракетноядрена триада остава като самостоятелен род войска, който твърде активно се модернизира и обновява. По такъв начин групировката разширява възможностите си за провеждане на настъпателни и отбранителни операции в обединения земно-морско-въздушно-космически ТВД.

Перспективата за развитие на стратегическите ударни средства и на схващанията за тяхното бойно използване не предвещава нищо оптимистично за стратегическата стабилност. Стремежът на редица страни да придобият оръжие за масово поразяване като средство за защита от агресията на мощните във военно отношение страни също засилва този извод. Става ясно, че със съществуващите международни механизми не е възможно да се осигури действен контрол над очерталата се надпревара във въоръжаването, което налага използване на нетрадиционни форми и методи както за защита на националните интереси, така и за стабилизиране на военнополитическата обстановка на планетата.

Източник: Гласове