Архив за етикет: геополитика

Клуб „Валдай“: Защо е възможна война между ядрените държави

Атомното оръжие престана да бъде фактор за ограничаване на въоръжаването, а в света расте психологическата готовност за използване на сила, което прави военният конфликт дори между ядрените държави вероятен, смятат експертите от международния дискусионен клуб „Валдай“.

Снимка: Денис Русинов / ТАСС

С всяка изминала година расте вероятността конкуренцията между държавите, триковете и грешките на висшите военни да доведат до възникване на международен конфликт с катастрофални последици, смятат програмният директор на клуб „Валдай“ Андрей Сушенцов и научният сътрудник от института „Кенън“ Майкъл Кофман, автори на доклада „Защо е възможна войната между великите държави“, чието представяне бе неотдавна.

Конфронтацията вече започна

Конфликтът между ядрените държави с използване на конвенционални оръжия, по мнението на авторите, е не само потенциално възможен, но и вероятен.

Такъв конфликт е вероятен между САЩ и Русия, както и между САЩ и Китай. Тези три страни вече се намират в състояние на конфронтация – те използват невоенни средства, прилагайки инструментите на политическия, икономически и информационен натиск. Както отбеляза Сушенцов на презентацията на доклада, в съвременните условия често се случва да не можем да кажем точно намират ли се в състояние на война страните, или не.

Най-вероятното място, където днес великите държави биха престъпили прага на използването на сила според авторите на доклада е Сирия. Големият потенциал за развитие на конфликта е в изострените отношения между Русия и Турция, която е член на НАТО, както и напрежението между САЩ и Китай във връзка с териториалния спор около островите в Южнокитайско море.

През 2010 г. доктрината, известна като „Въздушно-морска битка” (AirSea Battle), получи официален статус в САЩ. Това предполага по-тясно взаимодействие между Военновъздушните сили и Военноморския флот (ВВС и ВМФ). Именно през 2010 година изследователският център CSBA писа, че в работата по въпросната доктрина американската авиация и флотът на САЩ трябва да изградят стратегия, отговаряща на нарастването на военната мощ на Китай.

По думите на авторите на доклада в гореща фаза на конфронтацията може да се влезе заради нарушаване на въздушното пространство или инциденти в хода на бойните действия по време на учения.

Според заместник-директора на Института за политически и военни анализи Александър Храмчихин списъкът на изброените в доклада потенциални конфликтогенни региони не е изчерпателен. „Днес конфликт може да възникне навсякъде, където има интереси“, коментира експертът.

Напред към 1914-а

Авторите на доклада смятат, че сложилата се днес ситуация в света наподобява разпределението на силите в навечерието на Първата световна война. Тази аналогия е вярна от две гледни точки, обясняват те.

Първо, както и преди началото на Първата световна война, светът е оплетен в мрежа от регионални алианси и двустранни договори. Към такива полуформирани съюзи авторите причисляват неофициалните гаранции за сигурност, които САЩ дадоха на граничещите с Русия и Китай държави.

Второ, както и преди 100 години, новата голяма война ще се води с нови въоръжения, по отношение на които все още липсват дори правила за употреба.

Намаляване на ограниченията

Принципната разлика между новия конфликт и сценариите, разработвани по време на Студената война, е в това, че употребата на ядрено оръжие в него не е задължителна. Експертите смятат, че новият голям конфликт ще се случи преди всичко в киберпространството, в комуникационната и информационната сфери и в Космоса.

Липсват ограничения по отношение на ядреното оръжие заради високата точност на конвенционалните оръжия, както и във връзка с разширяването на системите за противоракетна отбрана, смятат експертите от клуб „Валдай“.

Значението на ядреното оръжие като общопризнато надеждно средство за предотвратяване на евентуална война непрекъснато ще намалява, констатират специалистите.

Впрочем развитието на оръжията с висока точност може да стане не само фактор за „зануляване“ на ядрените ограничения, но и допълнителен елемент в системата на ограниченията като цяло.

В частност още през 2012 г. академикът от Руската академия на науките Андрей Кокошин писа за системата на предядреното ограничение, която би допълнила системата на ядреното ограничение и би се превърнала в убедителна заплаха срещу употребата на високоточни далекобойни носители с конвенционални бойни глави.

Това, че ядреното оръжие не е оръжие, а политически и психологически фактор, е ясно отдавна и, имайки предвид как ядрените държави развиват високоточните оръжия, вероятността за конфликт помежду им нараства, смята заместник-директорът на руския Институт за политически и военни анализи Александър Храмчихин.

Огън по щабовете

В новите крупни конфликти мащабните военни операции са малко вероятни, а окупирането на териториите на противниковите държави ще бъде даже нежелателно, считат експертите.

Целта на новата война ще бъде не разгромяването на вражеските войски, а унищожаването на икономиките и политическите системи на съответните държави, връщайки ги от XXI в XX век.

В самото начало на новия конфликт участниците в него най-вероятно ще използват електромагнитни бомби, които ще изведат от строя системите за управление на противниковите войски. Основните удари ще се нанасят по линия на комуникациите, както и по спомагателните средства за наземно, космическо и подводно базиране, анализират Сушенцов и Кофман.

Основната ударна сила ще бъдат високоточните оръжия с далечно действие, което, по мнението на специалистите, ще позволи военните действия да се водят извън националните територии. Противниците ще се стремят да унищожат системите на въоръжаване, които ограничават достъпа до тези или онези региони (така наречените комплекси anti-access/area denial, A2/AD). Подобни комплекси в частност се опитва да създаде Русия в Черно и Балтийско море.

Превод от руски: Елена Дюлгерова

Източник: Гласове

Збигнев Бжежински: Към ново световно преустройство

Трябва да се създаде нова геополитическа архитектура, призова Бжежински. Вашингтон трябва да стане инициатор на промяната в баланса на световните сили, защото ерата на господство на САЩ приключва.
За предстоящото ново глобално преустройство може да се съди по 5 основни реалности, показващи започналото преразпределение на глобалните политически сили и стремителното политическо пробуждане на Близкия изток.
Първата от тези реалности е, че САЩ в политическо, икономическо и военно отношение остават все така най-силната държава. Но като се отчетат сложните геополитическите изменения в регионалния баланс на силите, САЩ вече не са висша сила в световен мащаб. Но и нито една от другите основни държави също не е такава сила.
Втората реалност е, че в момента Русия преминава през последния и трескав стадий на имперско преструктуриране и децентрализация. Процесът е болезнен, но това не означава, че Русия окончателно е лишена от възможността да стане в крайна сметка (ако тя действа разумно), водеща европейска национална държава. Наистина, сега тя безсмислено си разваля отношенията и отблъсква от себе си бившите субекти от ислямския югозапад от някогашната огромна империя, а също Украйна, Беларус и Грузия, да не говорим за Балтийските страни.
Третата реалност е, Китай се развива неотклонно (макар и по-бавно отпреди) като бъдещ равнопоставен и вероятен противник на САЩ, но засега се старае да не отправят открито предизвикателство към САЩ. Във военно отношение Китай изглежда се стреми да направи пробив във въоръженията от ново поколение и заедно с това настойчиво засилва все така ограничените си военно-морски сили.
Четвъртата реалност е, че в момента Европа не е глобална сила и едва ли ще стане такава в бъдеще. Но тя може да изиграе конструктивна роля, като поеме инициативата в противопоставянето срещу международните заплахи, застрашаващи благополучието на планетата и дори съществуването на човечеството. Освен това Европа в политически и културен план е съюзник на САЩ и подкрепя основните им интереси в Близкия изток, а непоколебимостта на Европа в рамките на НАТО има съществено значение за конструктивното решение в бъдеще на руско-украинската криза.
Петата реалност е, че протичащото в момента политическо пробуждане в постколониалните мюсюлмански страни е отчасти закъсняла реакция на понякога жестокото им потискане – основно от европейските страни. Тази реакция носи в себе си закъсняло, но силно чувство на несправедливост и религиозна мотивация, обединяващи повечето мюсюлмани срещу външния свят.
Тези пет реалности, възприети в своята съвкупност, ни казват, че САЩ трябва да поемат инициативата за промяна на глобалния баланс по такъв начин, че насилието в мюсюлманския свят, надхвърлящо пределите му (което в бъдеще може да се разпространи и в други държави от т. нар. трети свят), да бъде овладяно без нарушение на световния ред. Ние може да обрисуваме в общи черти тази нова архитектура, като разработим стратегия с отчитането на петте реалности, посочени по-горе.
Първо, Америка може ефективно да противодейства на съществуващото в Близкия изток насилие, ако тя създаде коалиция, в която в различна степен ще участват, освен всички останали, Русия и Китай. За да се създаде такава коалиция, първоначално Русия трябва да бъде убедена да се откаже от действията, основаващи се на едностранното използване на силата против своите съседи – по-конкретно Украйна, Грузия и Балтийските държави. А Китай трябва да бъде разубеден в това, че егоистичната пасивност в условията на развиваща се регионална криза в Средния изток ще се окаже политически и икономически изгодна за осъществяването на неговите амбиции на международната сцена. Тази недалновидна политика на двете държави трябва да се пренасочи в друго русло и да се направи по-благоразумна.
Второ, Русия за пръв път в своята история се превръща в истинска национална държава, което е изключително важно и в същото време не се възприема сериозно. Царската империя с нейното многонационално, но политически пасивно население прекрати своето съществуване в годините на Първата световна война /1914-1918/ и на нейно място се появи създадения от болшевиките уж доброволен съюз на национални републики /СССР/, властта в който фактически принадлежеше на Русия. Разпадането на Съветския съюз в края на 1991 г. бързо доведе до появата в качеството на негов наследник на държава с предимно руско население и преобразуването на бившите „републики“ на СССР с неруско население в официално независими държави. Сега тези държави укрепват своята независимост, а Китай и Западът използват тази нова реалност – в различните региони и всеки посвоему – в ущърб на Русия.
Междувременно бъдещето на самата Русия зависи от нейната способност да се превърне във важна и влиятелна национална държава в състава на обединяваща се Европа. Ако това не се случи, то това изключително негативно ще се отрази на способността на Русия да се противопостави на растящия териториален и демографски натиск от страна на Китай, който проявява все по-голям стремеж да анулира „неравноправните“ договори, които Москва му е наложила в миналото.
Трето, резкият икономически подем на Китай изисква от страната сериозно и продължително търпение и разбиране на това, че стремежът да се постигнат бързи политически резултати може да доведе до възникването на социални проблеми. Най-добрата политическа перспектива за Китай в близко бъдеще е да стане главен партньор на САЩ по въпросите на сдържането на световната криза като тази, която се разпространява сега /включително и на североизток/ извън границите на Близкия изток. Ако тази криза не бъде локализирана, то тя ще се разпространи и обхване южните и източни региони на Русия, а също така западните територии на Китай. Местните цели на регионалната геополитическа дейност на Китай са по-тесните връзки с младите републики в Централна Азия, мюсюлманските страни – бивши британски колонии в Югозападна Азия /по-конкретно Пакистан/ – и най-вече Иран /отчитайки неговата сила, стратегически средства и икономическа роля/. Но това трябва да бъде и цел на глобалните китайско-американски споразумения.
Четвърто, да се възстанови относителната стабилност в Близкия изток ще бъде невъзможно до тогава, докато местните въоръжени групировки могат да разчитат, че ще се ползват с привилегии при разпределянето на отвоюваните територии и при това избирателно съдействат на терористите. Тяхната способност да извършват зверства може да се обуздае само чрез по-резултатен, включително избирателен, натиск въз основа на сътрудничеството между САЩ, Русия и Китай, което на свой ред повишава възможностите за разумно използване на сила на по-традиционните за региона оформили се държави /а именно Иран, Турция, Израел и Египет/.
Тези страни също така трябва да бъдат адресати на по-избирателна помощ от страна на Европа. При обичайните обстоятелства Саудитска Арабия би била в този списък със сериозни играчи, но днешната склонност на саудитските власти и по-нататък да поддържат идеите на уахабитския фанатизъм /дори при това, че те осъществяват в страната си грандиозна модернизация/ предизвикват сериозни съмнение в способността на Саудитска Арабия да играе в региона сериозна и конструктивна роля.
Пето, особено внимание трябва да се отдели на новото политическо активизиране на масите извън западните държави. Паметта на хората, които дълго време са били подложени на политически гонения, в значителна степен съдейства за рязкото и бурно, подгрявано от ислямистките терористи, пробуждане на Близкия изток. Но не е изключено, че това, което днес се случва в Близкия изток, е само началото на по-голямо явление, което ще възникне в бъдеще в Африка, Азия и дори сред предколониалните народи в Западното полукълбо. Резултатът от систематичните убийства на техните не чак толкова далечни предци от колонизаторите и свързаните с тях търсачи на богатства, пристигнали предимно от Западна Европа /страните, които днес, във всеки случай са най-открити за съвместен живот на представителите на различни националности/, е унищожението през последните две столетия на колониалните народи. То е съпоставимо по мащаби с престъпленията на нацистите в годините на Втората световна война /1939-1945/ – техни жертви са стотици хиляди и дори милиони хора.
 
Политическата вяра в съчетание със закъснялото негодувание и скръб са мощна сила, която сега излиза на повърхността, искайки мъст – при това не само в мюсюлманския Близък изток, но, вероятно, и извън неговите предели. Много данни не могат да бъдат уточнени, но като цяло те са шокиращи. Достатъчно е да се приведат само няколко примера. През 16 век главно заради болести и зверствата на испанските първооткриватели населението на Империята на ацтеките, които са живеели на територията на съвременно Мексико, е намаляло от 25 милиона до около 1 милион души. По подобен начин и в Северна Америка приблизително 90% от коренното население е загинало през първите пет години от общуването си с европейските заселници – основно от болести.
През 19 век в резултат на различните войни и принудителни преселения са загинали още 100 000 души. В Индия в периода от 1857 до 1867 британците са избили около 1 милиона мирни жители по време на акциите, последвали Сипайското въстание от 1857 г. Това че британската Ост-Индийска компания е използвала индийските плантации за отглеждането на опиум, който след това е бил изпращан в Китай, е причинило преждевременната смърт на милиони хора, без да се смятат тези китайци, които са станали преки жертви на Първата и Втората опиумна войни. В Конго, лична собственост на белгийския крал Леополд Втори, от 1890 до 1910 г. са били избити между 10 и 15 милиона души. Във Виетнам в периода от 1955 до 1975 г. според последните изчисления са били избити между 1 и 3 милиона мирни жители.
Що се отнася до мюсюлманския свят, в руския Кавказ между 1864 и 1867 г. са били изселени 90% от местните черкези, а от 300 000 до 1,5 милиона души са починали от глад и са били убити. В периода от 1916 до 1918 г. са били убити десетки хиляди мюсюлмани по време на депортирането от руските власти на 300 000 турци мюсюлмани през планините на Средна Азия и Китай. След Първата гражданска война в Алжир в периода от 1830 до 1845 г. в резултат на френските зверства, глад и болести са загинали 1,5 милиона алжирци – почти половината от населението на страната. В съседна Либия италианците са изпращали жителите на Киренайка в концентрационни лагери, където в периода от 1927 до 1934 г. са загинали от 80 000 до 500 000 души. Неотдавна – от 1979 до 1989 г. – съветските войски в Афганистан са убили около 1 милион мирни жители, а две десетилетия по-късно американските военни в хода на своята 15-годишна война убиха 26 000 мирни жители.
За последните 13 години в Ирак САЩ и техните съюзници убиха 165 000 мирни жители /разликата между данните за броя на загиналите в резултат на европейската колонизация и броя на убитите от САЩ и техните съюзници в Афганистан и Ирак отчасти може да се обясни с техническите постижения, позволяващи да се използват военни средства с голяма точност и отчасти с промяната на световния климат/.
Мащабите на тези кървави престъпления шокират, но не по-малко шокира и това, как бързо Западът е забравил за тях. В съвременния постколониален свят започва да звучи нова историческа риторика. Мюсюлманите и останалите страни използват чувството на дълбока неприязън към Запада и неприемането на неговото колониално минало, за да оправдаят своите лишения, беди и отсъствие на чувство за собствено достойнство. Фактът, че тези събития все по-отчетливо изплуват в паметта на мюсюлманския свят и все по-често в паметта на останалите страни, говори колко силно е влиянието на миналото върху настоящето. Макар че това не оправдава жестокостите, които се случват днес в Близкия изток.
С оглед на всичко това единственият подходящ и практически осъществим вариант за САЩ, Русия, Китай и имащите към това отношение близкоизточни държави е дългият и болезнен път към първоначално ограничените компромиси и регионално помирение.
САЩ ще трябва да проявят настойчивост и търпение при създаването на конструктивни работни отношения с някои нови партньори /по-конкретно с Русия и Китай/, а също така в съвместната работа с по-традиционните и исторически доказалите се мюсюлмански страни /Турция, Иран, Египет и Саудитска Арабия – ако тя може да отдели своята външна политика от уахабитския екстремизъм/, насочен към създаването на по-широки основи на регионалната стабилност. И в това отношение полезни могат да ни бъдат, както и преди нашите европейски съюзници, които по-рано са доминирали в този регион.
Пълното изтегляне на американските войски от мюсюлманския свят, за което се обявяват нашите американски изолационисти, може да доведе до нови войни /например, между Израел и Иран, между Саудитска Арабия и Иран, сериозна интервенция на Египет в Либия/ и би предизвикало още по-дълбока криза на доверието спрямо стабилизиращата роля на САЩ в света. В този случай Русия и Китай биха могли по различен, но абсолютно непредсказуем начин да извлекат от тази ситуация геополитически изгоди, независимо от това, че и самият световен ред би пострадал на първо място в геополитически план.
И накрая нещо не по-малко важно, днешните държави-членки на разделена и наплашена Европа биха започнали да търсят покровители сред тази могъща тройка и да се състезават един с друг, сключвайки с тях алтернативни, но сепаративни споразумения. Конструктивната политика на САЩ трябва да се провежда настойчиво и с оглед на по-далечна перспектива. САЩ трябва да се стремят към резултати, които биха съдействали за постепенното разбиране в Русия /по всичко личи вече след Владимир Путин/ на това, че тя може да стане влиятелна световна държава единствено в състава на Европа.
Нарастващата роля на Китай в Близкия изток трябва да отразява взаимното разбиране от Америка и Китай на факта, че засилващото се партньорство на САЩ и КНР при разрешаването на близкоизточната криза е историческа важна проверка на техните способности съвместно да осигуряват и укрепват по-нататъшната стабилност в света. Алтернативата на конструктивната дългосрочна стратегия – и по-конкретно едностранният стремеж към асиметрични цели, продиктувани от военни и идеологически съображения – няма да доведе до нищо и ще се превърна в напразна и самоубийствена загуба на време. За Америка това може да доведе до продължителен конфликт, безразличие и дори деморализиращо завръщане към политиката на изолационизъм, към която тя се придържаше до 20 век. За Русия това може да означава сериозно поражение, увеличаване на вероятността да признае доминиращата роля на Китай. За Китай това ще означава война не само със САЩ, но и с Япония или Индия – или с едната и с другата.
При всички положения продължителната фаза на неугасващите квазирелигиозни войни, бушуващи по целия Близък изток под знамето на лицемерния фанатизъм, би довела до ескалация на кръвопролитията в целия регион и извън неговите предели, а също така повсеместно нарастване на жестокостта. Въпросът е в това, че до появата на Америка на световната сцена в света не е имало истински доминираща сила. Британската империя почти е постигнала господстващо положение, но Първата и Втората световни войни не само са я банкрутирали политически, но и са съдействали за появата на регионални сили конкуренти. Факторът, определил новата глобална реалност, е появата на световната сцена на САЩ, които са били най-богатият играч и в същото време най-силният във военно отношение.
Във втората половина на 20 век нито една държава не е могла даже да се приближи до нейното ниво. Сега тази епоха е към края си. И макар че едва ли ще се намери някоя държава, която да оспори икономическото и финансовото превъзходство на Америка в близко бъдеще, благодарение на новите оръжейни системи някои страни могат внезапно да получат възможността да извършат самоубийство в хода на взаимни удари в смъртоносна схватка със САЩ или дори да надделеят.
Ако не се впускаме в теоретични подробности, то внезапната поява в някоя страна на средства, позволяващи като цяло да изпреварят Америка във военно отношение, ще означава край на американското глобално превъзходство. В резултат на това светът, най-вероятно ще потъне в хаос. И именно поради тази причина САЩ трябва да изберат политика, според която поне една от двете потенциално опасни държави да стане неин партньор при осигуряването на регионалната и глобална стабилност и по този начин да не даде на най-непредсказуемия, но потенциално най-вероятен противник да я изпревари.
Към днешна дата такъв противник е Русия, но в бъдеще може да стане Китай. Тъй като следващите 20 години могат да се превърнат в последната фаза на съществуващите традиционни и ясни политически съюзи, в рамките на които ние сме свикнали да се чувстваме уверено, политиката за реагиране трябва да бъде изработена още сега. В течение на това столетие човечеството също така трябва все повече да се замисли върху оцеляването като такова, имайки предвид редица екологични проблеми.
Разумното, компетентно и ефективно решение на тези проблеми може да бъде постигнато само чрез отслабването на напрежението и сключването на международни споразумения. Тези споразумения трябва да се базират на дългосрочна стратегия, признаваща неотложната необходимост от създаването на нова геополитическа архитектура.
 
Източник: БГНЕС,  21.04.2016
Збигнев Бжеженски е американски политолог с полски произход. Той е съветник по националната сигурност на президента Джими Картър /1977-1981/. Настоящият текст  на  Бжежински е публикуван в „The American Interest“.