Архив за етикет: глобализация

Глобализация

Буря се надига над Европа

2035 прегледа0 коментара

Тъмните облаци над сградата на Райхстага в Берлин може би са знак за неща, които предстои да се случат.


Бурни облаци се събират пак над еврозоната. В следващите месеци тя ще бъде все по-застрашена от събитията в Европа и САЩ. Германия, най-големият политически и икономически играч в Европа ще се опита да запази блока цял. Но кризата може да е твърде голяма, за да може Берлин да се справи, особено след като някои от участниците виждат Германия по-скоро като част от проблема, отколкото неговото решение.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп наскоро описа ЕС като „превозно средство на Германия”. Той и членовете на неговата администрация твърдят, че германската индустрия се е облагодетелствала значително след въвеждането на еврото в началото на 21 век. Аргументът е, че предимството за Германия произтича от това, че общата европейска валута е по-слаба от германската марка, отколкото би трябвало да бъде; резултатът е, че германският експорт става по-конкурентен. Тръмп не бе първият американски президент, който критикува Германското търговско салдо, което е най-голямо в света. Но той е първият, който намеква, че САЩ може да вземат мерки срещу германския износ.

Някои от партньорите на Германия в еврозоната също я обвиняват, че изнася твърде много и внася твърде малко – ситуация, която води до ниска безработица в Германия и до висока безработица в другите части на Зоната. Техните атаки, впрочем не са насочени към стойността на Еврото (която се определя от Европейската централна банка), а върху стегнатите фискални политики на Берлин, които ограничават вътрешното потребление и германския апетит за вносни стоки. Европейската комисия и МВФ поискаха от Германия да увеличи инвестициите си в публичната инфраструктура и да увеличи заплатите на германските работници.

Обръщайки се към германския въпрос

Наистина Европейският съюз е превозно средство за Германия, но причините за това са далеч от търговията. Много от текущите европейски политически и икономически структури са изградени с цел да решават въпроса за германската роля в Европа. Разположена в центъра на Северната европейска равнина, най-голямата равнинна територия в Европа, Германия няма ясни граници. Това означава, че нейните съседи на изток и на запад могат лесно да нахлуят – факт, който традиционно дава на нейните лидери чувство за постоянна несигурност. В добавка, преди унифицирането на страната през 1870 г., германците имаха малко общо помежду си, освен езика. Тяхното разположение в сърцето на търговските пътища в Централна Европа и достъпа им до много плавателни реки, позволиха на германците да развият многобройни икономически центрове. Свещената римска империя, която властваше по германските земи, просъществува 10 века, именно защото императорът имаше ограничено влияние върху делата на стотиците политически единици, които образуваха империята. Виждайки силна, обединена Германия през 21 век, е лесно да се забрави, че тази страна традиционно е имала силни регионални идентичности и могъщи центробежни тенденции, които са противодействали на националното единство.

Германското географско предизвикателство

В средата на 19 и на 20 век германските лидери се опитаха да решат геополитическите предизвикателства пред страната, чрез война с катастрофални последствия за Германия и останалата част от Европа. След Втората световна война, Германия изгради федерална система, където богатството е разпределено между провинциите, под контрола на федералното правителство. Към това се добави и корпоративистки икономически модел, който обхваща икономическите елити в лидерска структура, както и силна мрежа за социална защита, която предотвратява социални катаклизми. Тази цялостна социално-политическа структура разчита на икономически модел, който е силно зависим от износа.

Европейските институции бяха до голяма степен наложени на Германия. Слабата и окупирана Западна Германия видя в членството си в Европейската икономическа общност (предшественика на ЕС) начин да се върне мирно в международната общност след две световни войни. Политическата и икономическа интеграция на Западна Европа в действителност беше френска идея, подтикната до голяма степен от натиска на САЩ. След новото германско обединение през 1990 г., създаването на еврозоната следваше подобен модел. Париж видя във въвеждането на обща валута начин да обвърже Франция и Германия толкова тясно, че друга война между тях да бъде невъзможна. По това време идеята за друга френско-германска война не изглеждаше толкова далечна, колкото днес и до голяма степен отказа от немската марка беше цената, която Германия трябваше да плати за обединението си.

Решаване на проблеми и създаване на нови

Европейската икономическа и политическа интеграция позволи на Германия да постигне някои от нейните главни геополитически цели. Тя намали вероятността за друга война в Северната европейска равнина, създавайки съвместно лидерство с Франция на Континента. Дори след като френската икономика започна да показва признаци за упадък, Берлин увери, че запазва Париж включен във вземането на решения на Континента. Освен това европейската интеграция отвори пазари от Португалия до Румъния и от Исландия до Кипър за германски износ. Всичко това беше възможно, докато германското членство в НАТО позволяваше да се поддържат скромни разходи за отбрана.

Но въвеждането на еврото лиши някои от основните търговски партньори на Германия от възможността да девалвират техните валути, за да се конкурират с техния северен съсед. В същото време сделката изглеждаше честна, доколкото страните от Средиземноморска Европа получиха възможност да получават кредити по Северно-европейски лихвени проценти, които направиха с голям ентусиазъм. Достъпът до евтин кредит накара много страни от еврозоната да отлагат структурните реформи в техните все по-неконкурентноспособни икономики.

Еврото може и да не беше германска идея, но Берлин се осигури то да не застрашава германските интереси. Европейската централна банка беше организирана по модела на Бундесбанк, с нейната мисия да поддържа ниска инфлация (германска обсесия след хиперинфлацията от 30-те години) и без експлицитен мандат да подкрепя икономическия растеж.

Еврозоната беше създадена като валутен съюз без фискален съюз. Не бяха въведени механизми за преразпределяне на ресурси от богатия европейски Север към сравнително бедния Юг или за разпределяне на риска между техните финансови сектори. За да приемат споделянето на по-високия риск, страните от Севера изискваха от техните южни партньори да предадат напълно своите фискални политики на технократите от Брюксел. Това е нещо, за което страни като Гърция могат да бъдат притиснати, за да приемат, но е неприемливо за страни като Франция или Италия.

Подготовка на перфектната буря

Тези недостатъци станаха очевидни през изминалото десетилетие. Икономическата криза в Европа и мерките за строги икономии, които я последваха, доведоха до появата на националистични, популистки и анти-истаблишмънт сили в целия Континент. Някои са критични към ЕС, докато други са срещу еврозоната. Икономическият упадък на Франция и Италия остави Германия без стабилни партньори, за да се справи с поне едно от тях. Всяка година от изминалото десетилетие беше тест за устойчивостта на еврозоната, но 2017 г. може да е годината, когато самото оцеляване на блока ще бъде заплашено.

Франция ще провежда президентски избори на два тура през Април и Май. Изследванията на общественото мнение показват, че Националния фронт, който обеща да проведе референдум за членството на Франция в еврозоната, може да победи на първия тур, но да загуби на втория. Референдумът за Брекзит и президентските избори в САЩ, впрочем, показаха че проучванията на общественото мнение понякога не успяват да установят дълбоките социални тенденции, които насочват популистките движения.

Нещо повече, въвличането на френския главен консервативен кандидат Франсоа Фийон в неотдавнашен скандал значително навреди на неговия имидж. Ако център-дясно не успее да достигне втория тур на изборите, милиони консервативни гласове ще бъдат загубени. Някои вероятно ще мигрират към центристки партии, привлечени от обещанието за икономически реформи. Но много може да отидат към крайно дясното, съблазнени от предложенията да се увеличи сигурността, да се наложат по-твърди правила за имиграцията и да се възстанови националния суверенитет на Франция. Победа на кандидата на крайната десница – пряка заплаха за оцеляването на еврозоната – не може да се отхвърли.

В Италия нещата са дори по-сложни, тъй като две от трите най-популярни политически партии искат да напуснат еврозоната. Италианските законодатели използват нуждата да се реформира избирателния закон на страната, като претекст да отложат изборите. Но дори ако парламентът приключи своя мандат в началото на 2018 г., италианската заплаха за еврозоната ще бъде по-скоро отложена, отколкото премахната.

За разлика от Франция, където избирателната система от два тура е предназначена да предотвратява вземането на властта от екстремистки партии, в италианската пропорционална система означава, че евроскептичните сили имат реални шансове да влязат в правителството. И какъвто и да е резултатът от изборите, големият италиански публичен дълг (грубо около 30% от БВП, вторият най-висок процент в еврозоната след Гърция) ще остане като тиктакаща бомба за валутната зона. Самото обявяване на референдум за членство в еврозоната във Франция или Италия би било достатъчно, за да ускори колапса на валутната зона. Втурване към Южно-Европейските банки може да се случи дори и преди референдумът да се състои, ако хората се изплашат, че спестяванията им ще бъдат конвертирани в национални валути. Хората в страни като Италия, Испания или Португалия може да прехвърлят спестяванията си на по-сигурни места в Северна Европа, с надеждата да получат германски марки вместо италиански лири, испански песети или португалски ескудо.

За да се усложнят нещата още повече, гръцката сага не е приключила. Гръцките кредитори обсъждат дали сроковете на програмата са реалистични и дали на Атина трябва да и се даде гаранция за облекчаване на дълга. След десет години гръцка криза и три международни спасителни програми, Атина си остава опасност за еврозоната. Главният проблем не е самият гръцки дълг, защото по-голямата част от дълга на Атина е в ръцете на институционални кредитори като МВФ, ЕЦБ и фондове на ЕС, което означава, че гръцкият провал може да бъде сдържан.

Проблемът е, че гръцкото напускане на еврозоната може да има заразителен ефект, който да засегне такива като Италия, Испания или Португалия. Някои твърдят, че еврозоната би била по-силна без Гърция, но цената на установяването дали това наистина е така, би могла да бъде твърде голяма.

Дали Франция или Италия ще бъдат овладяни от евроскептични сили, или Гърция ще предизвика друга криза в еврозоната, германската инстиктивна реакция би била да се търси договаряне с партньорите от валутната зона и да се запази статуквото.

Но в зависимост от мащаба на кризата, официалните лица в Берлин може да бъдат принудени да се подготвят за свят след еврозоната. Това може да включва връщане към дойче марката или, както някои германски икономисти предложиха, създаване на някакъв вид северна еврозона.  

Но стратегия, която има смисъл от финансова гледна точка може да бъде рискована в геополитическа перспектива, тъй като всяко дистанциране на Германия от Франция крие зародиш на бъдещ конфликт между тях. Без значение какво ще прави Берлин, той трябва да осигури колкото е възможно по-здрави политически връзки с Париж. Германия провежда общи избори през Септември и събития от предходните шест месеца може да имат пряко въздействие върху лекторалните стратегии на главните политически партии.

Крехката еврозона

Германия по-лесно ще толерира заплахите за еврозоната, ако нещата са спокойни в САЩ. Но протекционистката реторика на Тръмп окуражава националистическите сили в Европа. Лидерът на френският Национален фронт Марин Льопен дори се похвали, че президентът на САЩ в действителност копира предложения, които тя е направила преди пет години.

Не е задължително наближаващата буря да разруши еврозоната. Правителството на САЩ може да реши да избегне търговска война със съюзниците си в Европа. Умерени сили може да спечелят общите избори във Франция и Италия, а Гърция и нейните кредитори може да постигнат още едно съглашение в последната минута. Но фактът, че еврозоната е достигнала до точка, в която цялата система може да колабира поради едни избори, или договаряния, или поради мерки взети от чуждестранно правителство, показва колко е крехка тя. Дори ако сценарият на Страшният съд се избегне през 2017 г., облекчението ще може да продължи до следващите избори. В Европа, както и в САЩ, има милиони гласоподаватели, които чувстват, че изгодите от глобализацията не са достигнали до тях, и които вярват, че техните икономически проблеми може да се решат, ако се прекрати свободното движение на хора, стоки и услуги – самите принципи, върху които е изградена европейската интеграция.

Реториката идваща от правителството на САЩ и надигането на националистични сили в Европа поражда фундаментална заплаха за една експортно ориентирана икономика, като германската. Те заплашват не само стабилността на еврозоната, но и в зависимост от хода на събитията – много от политическите и икономически структури, които Европа изгради след войната. Над националната еврозона е къща, построена наполовина в квартал, където националният суверенитет е бил ерозиран, но не изкоренен напълно. Непримиримостта на тази дилема може да превърне сегашната фрагментация на валутния блок в негово разрушение.

Преводна статия на Adriano Bosoni 
Източник:https://www.stratfor.com/sample/weekly/storm-brewing-over-europe

Култура, Общество

Виж 6 града, които могат да изчезнат скоро

1700 прегледа0 коментара

Когато става дума за оцеляване на Земята, човекът е успял да надвие природните стихии, но има някои неща с които не можем да се преборим все още. Без проблеми се изкачваме до най-високите планини и се спускаме в дълбините на морето, но в края на деня ние сме миниатюрни сравнени с мащабите на планетата.

|
Виж 6 града, които могат да изчезнат скоро

 

Което означава, че природните катаклизми като урагани, наводнения, торнадота, вулкани и др. влияят много силно на нашият живот. Поради различни фактори, някои природни, някои причинени от човека, 6 града може да бъдат заличени от лицето на земята скоро време, посочва manifesto.bg:

Венеция, Италия

Банкок, Тайланд

Банджул, Гамбия

Мексико, Мексико

Сан Франциско, щат Калифорния, САЩ

Неапол, Италия

Източник: Фрогнюз

Мнения, Общество, Политика

Турция: Същата баня, същият тас, само теляците се сменят

2631 прегледа0 коментара
Зорница Илиева

Автор: Зорница ИЛИЕВА

Така някои турски медии коментират смяната на Давутоглу с новия турски премиер Йълдъръм. Миналата седмица той прочете от трибуната на Меджлиса предварително приготвената програма на правителството и тя, естествено, бе одобрена без въпроси. Без въпроси бе гласуван и съставът на новия турски кабинет. Турски журналисти не пропуснаха да определят ситуацията като „работата бе автоматизирана“. Защото повечето са убедени, че всичко предварително е приготвено в Ак Сарая, анкарската мегарезиденция на Ердоган.

 

Бинали Йълдъръм и Реджеп Ердоган

 

Интересното е, че програмата на новия кабинет не бе публикувана даже и в проправителствените медии. Сигурно защото тя не се различава кой знае колко много от приоритетите на кабинета на Давутоглу. Както се казва, същите приказки, но тогава защо „биха шута на експремиера“ питат по-окумуш анализатори? Според тях да се чете програмата на Йълдъръм е загуба на време. Всичко е известно и преди това. Нищо не е по-различно от стария сценарий и явно „като фигурант“ новият премиер добре се справя с ролята на изпълнител.

Така, както е направил и при изказването си в Измир преди ден, непосредствено след Ердоган, когато е повторил обещанията на президента за разцвет на този десетилетия управляван от опозиционната т.нар. кемалистка НРП голям турски град. „Решени сме да направим Измир отново да спори с Истанбул“, казва Йълдъръм, защото трябва да се агитира в полза на идеите на Ердоган за промяна на конституцията с цел повече правомощия на държавния глава, т.е. за президентска република. „На 30 юни ще открием моста „Османгази“, който е на магистралата Истанбул – Измир, и след 2 години ще се пътува за по-малко от 3 часа до Измир“.

Разбира се, като се завърши участъкът Бурса – Измир и когато скоростният влак ще може да пътува до измирския залив. Един вид, не се безпокойте, че през последните 20 години Измир бе изостанал. Сега ще се навакса, защото обстоятелствата го изискват. Така, както 563 години от превземането на Константинопол от османците бяха особено тържествено чествани на 29 май т.г. от управляващите в Турция. Някои турски медии пишат, че тези чествания 563 години по-късно „са използвани и принизени като средство за вътрешна политика“. Защото в речите си и Ердоган, и Йълдъръм са засегнали не само тази почитана от тях годишнина, но и темите за тероризма и промяната на конституцията.

Така още веднъж е направена пропаганда на собствената политика, като се използва името на Фатих Султан Мехмет, завоевателя. Изводите са, че по този начин не само се отрича републиканският режим, но и се търси упование в османизма чрез ежедневно хвалене на Османската империя. Разбира се, като се забравят събития, които не са изгодни от историческа гледна точка.

Като например 93-тата война, известна като руската, от 1878 г., когато падишах Абдул Хамит е бил разгромен от руската армия и тя от Тракия е дошла чак до Йешил кьой, когато само намесата на Англия е спряла настъплението на царските войски. Малко известно е, че руснаците там са били построили 6-етажен паметник в чест на своята победа, който същият Абдул Хамит не е рискувал да разруши до 1914 г. /т.е. 32 години/, когато е свален от власт, а паметникът е бил бомбардиран.

Друг нелицеприятен факт е и бягството през 1922 г. на падишах Вахдетин с кораба „Малая“ на английската армия, за да спаси живота си в размирните времена след Първата световна война, когато Ататюрк прокарва пътя на модерна светска Турция. А дали падишах Вахдетин е предател, си е работа на турската история и турския народ. Защото днес на този народ на честването на годишнината от превземането на Константинопол му се казва от новия премиер, че „световният лидер Ердоган пише историята“.

История, която се пише чрез присъствието на 9 хил. полицаи на тези чествания, 5 хеликоптера, една подводница, фрегата и 3 кратера, 40 снайперисти, 27 полицейски кучета и лозунги „Отново ще устоим, отново ще се извисим“. Казват се слова като „този, който ще ни съживи, който ще ни даде живот, е Реджеп бей“, а той самият говори за Сирия, ДАЕШ, оплаква се от американските войници, които носели униформи на сирийските кюрдски милиции, напада прокюрдската ДПН с лидер Демирташ и не пропуска привържениците на Фетулах Гюлен.

Няма как мислещите турци да не се питат дали тези думи са в интерес на просперитета на страната им, или просто се прави нова реклама на управлението на Ердоган, защото са похарчени доста турски лири, за да се докарат безплатно в Йеникапъ хиляди турски граждани. Използваните изрази са „потресоха кокалите на Фетих Султан Мехмет заради Ердоган“.

На тях им звучи смешно и изразеният протест на турското правителство заради силовите методи на френските полицаи при провежданите тези дни протести във Франция. Или както се изразяват в Анкара, „тези, които поставиха демокрацията на рафта“ и не слизат от дневния ред поради нарушаване на човешките права, сега критикуват Франция за използването на газ. Това, което е практика на турските сили за сигурност при провежданите в страната протести по различни поводи.

А поводи напоследък има доста. Но е достатъчна и само гражданската война в Югоизточна Турция, където гинат стотици цивилни турски граждани в борбата на управляващите срещу ПКК.

Гинат и военнослужещи, а хиляди кюрди напускат родните си места. Ердоган обаче по-скоро се тревожи дали наистина ще успее да осигури достатъчно гласове в Меджлиса, за да се постигне промяната в конституцията, която ще превърна страната му в президентска република. За целта са необходими 367 гласа, за да се извърши промяната, без да се налага референдум, или 330 гласа, за да се организира референдум. Управляващата ПСР има 317 депутати.

 Очакванията бяха, че опозиционната дясна ПНД с лидер Бахчели ще подкрепи управляващите. Но миналата седмица Бахчели, за изненада, оповести официално, че „подкрепа няма да има“. После надълго и нашироко обясни, че президентската система има много недостатъци и „нямаме желание да пием вода от кладенец, на който не се вижда дъното“. Сигурно затова и Ердоган някак смекчи тона, когато става въпрос за президентската система. Поне така се тълкуват думите му, че „ако не може да се достигнат необходимите гласове, ние като президент и премиер в съгласие ще продължим да служим на нашата нация.

Но ще посочим тези, които не искат президентска система. Ние ще гледаме това, което иска нацията“. Разбира се, че той няма да се откаже от амбициите и идеите си. Няма да е Ердоган, ако го направи. Има варианти и за т.нар. „партийно президентство“, т.е. не нова конституция, а малки промени, които да гарантират определяното вече като „половинчато президентство“. Но все пак с повече правомощия и участие в партийни дела.

 В тази ситуация някак убягна една статия в „Уолстрийт Джърнъл“, където в прав текст се казва, че турската армия набира сили. Не като официален участник във война, а като наличие на информации, че „докато Ердоган отстранява политически противници, турските генерали се оформят като важен актьор“. Отбелязва се, че нарастващото влияние на армиите в световен мащаб води до „по-голяма роля и на турските висши военни“. За доказателство се използват факти като противопоставяне на турския генералитет за изпращане на войски в Сирия, в провеждането на противоречиви операции срещу кюрдите и поддържане на отношения със западните съюзници, които „гледат със страх на Ердоган“.

Между редовете се четат внушения, че „генералите може да работят за сваляне на Ердоган“. Едва ли ситуацията е толкова напреднала, но сигнали, че Ердоган живо се интересува дали има таен план от страна на САЩ във връзка с неговата личност, периодично се появяват в някои западни медии. Анализаторът по сигурността Метин Тюрджан например казва, че „турската армия е единственото средство, което може да удари спирачката, създава баланс и наблюдение върху Ердоган“.

Но Джан Касапоолу, друг сериозен наблюдател, е убеден, че „в ГЩ са реалисти, те знаят какво могат и какво не могат да направят турските въоръжени сили, те не са авантюристи“. Още повече че „връзките между американската и турската армия сега са такива, каквито никога не са били, а на турската армия се възлага жизненоважна роля в борбата с ДАЕШ“. Ласкавите оценки на висши американски военни и дипломати за началник ГЩ на турската армия, Хулуси Акар, който е бил на различни постове в НАТО, не означават, че генералитетът ще си позволи действия като в минали години, когато армията след 1960 г. свали 4 граждански правителства и се считаше, че тя е гарант за светския характер на модерна Турция.

Много вода изтече оттогава и трудно може да се твърди, че днес страната е светска по начина, който завеща Ататюрк. Още повече че Западът като цяло приветства действията на Ердоган за ликвидиране влиянието на турската армия върху политическия живот и съответно грижата й за недопускане влияние на религията в управлението на държавата.

Такива статии по-често минават под знака на „гладна кокошка просо сънува“, но знае ли човек какви са намеренията в нашия свят на хибридни войни? Видно е, че светът ще продължи и занапред да си задава въпроса „какво става в Турция“ и дали Ердоган отново ще намери начин да извива ръцете на ЕС? Защото, казват, 150 хил. мерцедеса и беемвета се използват от управляващите на различни нива в страната, което няма как да не влияе на отношенията Меркел/Ердоган. Да му мислят тези, които не произвеждат мерцедеси.

Източник: Гласове

 

Култура, Политика, Социология

Култът към силния човек

1665 прегледа0 коментара
Никола Баверез, “Фигаро”

Автор: Никола БАВЕРЕЗ, “Фигаро”
Путин, Ердоган, Орбан, Си Дзинпин… Култът към силния човек се възражда на всички континенти.

 

Реджеп Ердоган

От 2010 г. глобализацията навлезе в опасен период на турбулентност. На центростремителните сили, водещи към универсализиране на капитализма и технологиите, се противопоставиха центробежните сили на един многополюсен свят, осеян с конфликти между ценности и непримирими култури.

Сближаването в пазарната демокрация, възхваляно от Франсис Фукуяма, се оказа една голяма илюзия. Задълбочава се пропастта между начините да се упражнява властта. Правно-рационалната легитимност, свързана с модерността, се разпада заедно с гърча и разлагането на демокрациите под натиска на популизма, докато традиционната легитимност и харизматичната легитимност се възраждат от пепелта си, съпътствайки пробуждането на националистическите и религиозните страсти.

Култът към силния човек се възражда на всички континенти. Той придружава пробуждането на империите със свитта му от императори, царе, султани и други водачи.

Началото на това движение е през 1999 г. с Владимир Путин,

който постави на сцената своята лична власт, сливайки държавата, службите и големите монополи в индустрията, енергетиката и суровините.

В Китай нито един лидер след Мао не е концентрирал толкова правомощия, както Си Дзинпин, който разби модела, установен от Дън Сяопин, основан на равновесието между политическия монопол на Комунистическата партия, от една страна, колегиалността и ограничаването на мандатите до десет години, края на чистките, развитието на гражданско общество и предпазливостта във външната политика, от друга.

В Турция Реджеп Ердоган продължава с бързи темпове изграждането на модел от президентски тип, неразривно свързан с неговия авторитарен и религиозен уклон. В Египет маршал Ас Сиси ръководи с твърда ръка една военна диктатура.

Не са пощадени и свободните нации.

В Унгария Виктор Орбан отвори пътя за демократура,

суспендирайки обществените свободи и изграждайки стени по границите на страната си.

Във Филипините Родриго Дутерте бе избран за президент, поставяйки кампанията си под знака на юмрука.

В САЩ Доналд Тръмп успя, противно на всички очаквания, да превземе Републиканската партия, свързвайки възстановяването на величието на Америка с утвърждаването на лидерство, центрирано около личността му, и белязано от неговите крайности.

Завръщането на фигурата на харизматичния лидер

се случва в момента на икономически подем на нациите от Юга, опиращ се на глобализацията, на въздушната яма, в която изпаднаха демокрациите – начело със САЩ – след краха от 2008 г., на неуспеха на Арабската пролет. То се подхранва от  неудовлетворенността на народите, изправени пред неравенствата и корупцията, идентичностния безпорядък, рухването на идеологиите и традиционните ценности, които отварят огромно пространство за религиозния фанатизъм и националистическите импулси.

Фигурата на силния човек е характерна за големите исторически промени,

които дестабилизират институциите и народите. Тя е неразривно свързана със създаване на култ към личността, утвърждаване на превъзходството на правата на държавата над тези на индивидите и воля за контрол над обществото. Тя върви редом с едно постоянно състояние на война, което е оправдание за личната власт и се опира на

мобилизирането на народа срещу външните и вътрешни врагове: 

либералите според Си Дзинпин, който затяга впрочем властта си над Хонконг и Тайван, присвоявайки си същевременно Южнокитайско море;

чеченците и НАТО според Путин, който методично възстановява руската империя;

кюрдите според Ердоган, носен от неоосманската си мечта;

“Мюсюлманските братя” според маршал Ас Сиси;

мигрантите според Орбан;

нелегалните имигранти и мюсюлманите според Тръмп.

Силният човек има за свои спътници силовата политика и войната.

Той е източник на международна нестабилност. Силата му идва също и най-вече от слабостта на неговите противници, на първо място сред които са демокрациите. На упадъка на техните ценности, безсилие и разединение той противопоставя своя авторитет, ефикасност и бърза реакция, подобно на силовите демонстрации в Украйна, а след това и в Сирия на Владимир Путин.

Възраждането на силния човек е

сигнал за тревога за демокрациите.

Те трябва да го вземат на сериозно, защото алтернативните политически форми на империята и демократурата, които той насърчава, като връщането на войната, са трайни и представляват големи рискове. Демокрациите трябва първо да се реформират, за да поправят пропуските си, правилно отбелязвани от силните мъже: утвърждаване на лидерството, рестарт на институциите, провеждане на глобални и дългосрочни стратегии, борба с неравенствата и изключването. Те трябва да останат сплотени – в рамките на Европейския съюз, както и в отделните обединения – и да заложат на своето единство срещу съперничеството на силните мъже, като

смъртоносната кавга между сиамските близнаци Путин и Ердоган.

Но за това е необходимо да преоткрият първо вярата в собствените си ценности. Истинската противоотрова за изкушението от силния човек е свободният и отговорен гражданин.

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: Гласове