Архив за етикет: държавност

БАН: Следващите 5-10 години са фатални за България

Около 77 хил. лева струва образованието на един висшист. Ако това бъде умножено по 1 млн. българи, които напуснаха страната, ще стане 7 млрд. лева, коментира акад. Александър Петров на пресконференция в София. По думите му поради огромното изтичане на мозъци научните ни школи опустяват, научните традиции се занемаряват.

Членовете на БАН са в състояние в следващите 5-10 години да компенсират при съответна държавна политика, която да направи заниманието с наука престижно. Ако това не стане в следващите 5-10 години, прогнозата за България е лоша, убеден е акад. Петров.

„Културата са очилата, през които човек гледа на света„. С тази фраза на акад. Антон Дончев председателят на БАН академик Стефан Воденичаров откри пресконференция в БТА по повод представяне на книгата „История на Българската академия на науките„. Оказа се, че авторът на „Време разделно“ е болен и за това не присъства лично, но негови думи и въпроси бяха споменавани често по време на събитието.

От името на научната институция акад. Георги Марков прочете документ за състоянието на страната ни. „Република България е обявена за най-бедната и изостанала държава в Европа, новините все повече приличат на криминална хроника“, се казва в текста.

„България е застрашена от промяна на етническия и версия състав на населението от мигрантския поток“, гласи историческата констатация.

„Българското село винаги е спасявало българите. Ние, които сме научили половината Европа на градинарство, сега ни заливат с вредни и некачествени храни.

Вместо да произвежда продукти с висока придадена стойност, сега изнасяме суровини. Образованието дава интелигентни безработни, които не са полезни нито на себе си, нито на държавата. Социалните помощи се превръщат в поминък на хора полуграмотни. Здравният статус на българската нация се влошава. В Царство България има държавни, общински и ведомствени болници и заведения“, се казва в историко-констативния документ.

„В съдбовните за отечеството времена всички трябва да бъдем свикани под знамената за възстановяване на индустрията, за опазване на границите, за по-качествено образование, за издигане на ролята на науката и технологиите. Да пазим и браним отечеството. В съвременната история родината ни не е била изправена пред толкова опасности.

Нацията е силна, когато е единна в името на добруването на народа. Не избираме майка и отечество, не ни питайте защо обичаме най-много тях!“, прочете от своя страна акад. Георги Марков.

Източник: Фрогнюз
На челната снимка – акад. Воденичаров, предс. на БАН /вляво/ и акад. Г. Марков
Бележка на редактора:
Фатално, или апокалиптично? Изберете сами. Сигурно имат основание академиците. То и тези учили и недоучили го усещат върху собствената си кожа. България си отива, поне такава, каквато я познавахме довчера. С иждивенските очаквания на институци и институционалисти, които чакат на бюджета. Призовават за предприемчивост, а самите нямат куража, още по малко готовността да поемат риска в пазарния свят и  време на глобални предизвикателства. Когато технологиите на „третата модерност“ идват главоломно, а ние ги гледаме умно и с дълбоко разбиране. Без да се ползваме от тях.
Питайте колко патента има БАН. Питайте как културата къща  храни. Питайте още колко взема като „възнаграждение“ един средно аритметичен „научен работник“ в БАН. И още – колко от проектите по линия на ЕС дадоха ефект, развиха „инкубатори“ за иновация? Питайте, мили граждани – ще ви се отговори. Което също няма да помогне, понеже от констатации колко сме зле и колко още по зле имаме да ставаме – никой не печели. Тогава? Май само една радикална реформа, може да изправи на крака все още останалия научен потенциал на „тази страна“. Другото са чествания, събрания, раздаване на хонорис каузи. При една кауза Българска, която изглежда колкото продадена, толкова и заложена. Но за какво? И не е ли време сцената да се освободи и да даде път на по млади и предприемчиви.
Що се отнася до заслужена почит и признание на академиците - „бите шейн“, както казват германците. Които малцина обичат, но пък им купуват охотно „Мерцедесите“. Ето защо тук и  у нас трябва да тръгнат напред предприемчивите, дръзновените. А мисия на българския академизъм е тъкмо тях да излъчи, да посочи, да ги подкрепи. Държавата само може да спечели от това. Сиреч всички ние. Докато е време, нали?
Прочее България пак ще я има, макар и не същата. Това разбират и децата, които ходят на училище, за да се подготвят как да….заминат отвъд пределите на любимата Родина.  Вижте реалността отвъд констатациите и дайте изход, господа, по мъдри от мнозина други. Докато не сме затънали безвъзвратно. Сетне ще е все тая, нали?

Елементи на българската политическа култура

Политическата култура е набор от разбирания и вярвания, познаване на правата и задълженията, посредством които субектите достигат до различни политически взаимодействия. За да определим обаче доминиращия тип политическа култура, е редно да проследим множеството аспекти на политическата система, историческите предпоставки и събития, както и националните характеристики и особености на дадено общество.

Прегледът на систематизираните данни за нуждите на изследването върху качеството на демокрацията в България показва наличието на политически култури, които са различно представени при отделните социални групи. Моите изводи водят до наличието и на трите типа политически култури, като преобладаваща е поданическата политическа култура, а най-слабо изразена е участващата политическа култура.

Според Антоний Гълъбов доминиращата политическа култура в България е политическата култура на несигурност или поданическата. Той дава дефиниция за поданик, като го определя като гражданин, интересуващ се единствено и само от онова, което държавата би могла да му направи, от нейната сила и готовност да се намеси в личния му живот (Гълъбов 2012). Според него поданикът възприема политическите партии като част от държавата и само формално ги разделя по отношение на предпочитанията си и в този смисъл техните ценностни различия нямат съществено значение.
Формирането на политическия елит, както и начините, по които той управлява, се възприемат като нещо далечно от гражданина, до което той няма достъп и върху което не може да влияе. В този смисъл, когато гласува, поданикът не избира себе си, а определя чрез своя вот силата на онези, които се стремят към властта (Гълъбов 2012).
Отношението на българите към властта, политическите елити и политическите партии е крайно негативно, така че в този смисъл бихме могли да твърдим, че в голяма степен българското общество е негативно политизирано. Интересува се от властта, но не и от участието си в нея.
Множество социологически изследвания показват, че хората често смятат, че всички политици са „маскари“, символ на корупция, злоупотреби и олигархични обвързаности. Една подобна представа за политиката, която е особено разпространена и сред по-младите, и сред по-старите поколения, не би могла скоро да превърне доминиращата поданическа политическа култура в политическа култура на участието.

Според Пламен К. Георгиев политическата култура се учи и в този контекст бихме могли да предположим, че новата глобална култура на интернет поставя ново разбиране за политиката и участието в нея, дава информация и политическо познание извън традиционните механизми на усвояване на политическите практиките и политическо знание, каквито са семейството, институциите и медиите.

Ако приемем, че в интернет се намират предимно по-младите поколения, можем да предположим, че там формират политическа култура от нов тип, различен от този на техните родители. В този контекст трябва внимателно да разглеждаме поколението на новите информационни технологии.

В последните десетина години нахлуването на интернет технологиите в домовете на повечето от българските граждани поставя нов етап в развитието на политическата култура. Интернет дава възможност за достъп до културни модели и разбирания, които са непознати до този момент в България. Политически движения като Окупирай, Възмутете се, Анонимните и др. позволяват на по-младите поколения да се потопят в нова култура на участието, чиито основен инструмент са социалните мрежи, която можем да наречем дигитална политическа култура или интернет политическа култура.
Според резултатите от проект „Е-гражданственост“ виртуалната среда и най-вече социалните мрежи създават предпоставки за много повече активност и информираност относно политическия процес, но не повишават непременно значително познанията за политиката, за нейната същност и функции. В този случай бихме могли да говорим за възходяща онлайн гражданственост и низходящо офлайн участие.
 
Разбира се, протестите правят изключение, наблюдава се в последните години зараждаща се протестна култура, но нивата на участие в политически партии, синдикати, граждански и други организации, както и избирателната активност остават изключително ниски.
Познаването на историческото развитие на нацията, политическите актьори, законодателната уредба, собствената представа за ролята на индивида в публичното пространство и ред други, натрупани с времето компетенции, са съставни елементи от спецификите на една или друга национална политическа култура.
Данни от различни социологически изследвания като тези на ББСС „Галъп“, „Медиана“ и „Сова Харис“, правени за целите на това изследване, показват, че по-възрастните поколения са свръхполитизирани, но нямат доверие в политиците, политическите партии и институциите. Те са отчуждени от политиката и са приели ролята на поданици, които спазват закони, все по-рядко гласуват по време на избори, защото са „обидени“ на политиците, и отказват да участват в политическия процес.
При младите поколения се наблюдава т.нар. от френския социолог Доминик Кардон активизъм пред монитора, който предполага и безотговорно отношение към политиката – активността се проявява само он-лайн, като средство за създаване на желан образ във виртуалното пространство, който обаче няма реално измерение.
Дигиталното гражданство притежава измерения, важни за допълването на интернет политическата култура. Дигиталните граждани са тези, които използват технологията, за да получат политическа информация, за да изпълнят своя граждански дълг по-често и от тези, които използват технологията в работата за икономическа печалба (Мосбъргър 2008).
 В мрежата често наблюдаваме три типа граждани симулиращи, информирани и овластени, които в някаква степен можем да свържем и с физическата им гражданственост.
.
  • Симулиращите са онези е-граждани с множествена идентичност, специално конструирана за онлайн имидж.
  • Информираните са хиперсвързани и често подписват е-каузи, е-петиции и други.
  • Овластените са инициаторите на събитията, протести и подписки и блогърите, които пишат най-вече за политика.   Най-активните (овластените) във виртуалното пространство са и най-активните в реална среда. Другите два типа симулиращи и информирани са присъщи по-скоро за интернет средата и трудно биха могли да бъдат поставени в някакви класически категории.