Архив за етикет: европа

Папа Франциск, Европа и ислямът

Съмнението е разсеяно. Християнските корени на Европа не са грижа на папа Франциск. Съвсем не. Това е една от заслугите на интересното интервю, което той даде във вторник, 17 май, на вестник “Ла Кроа”. То е ясно по този въпрос. “Опасявам се”, казва той, от самия термин “християнски корени” на Европа. И препоръчва понятието “корени в множествено число”.

Ето думите на папа Франциск, публикувани от католическия всекидневник:

Трябва да се говори за корени в множествено число, защото има толкова много. В този смисъл, когато слушам да се говори за християнски корени на Европа, се опасявам понякога от тона, който може да бъде победоносен или отмъстителен. Тогава това се превръща в колониализъм. Йоан Павел II говореше за тях със спокоен тон.  Да, Европа има християнски корени. Християнството има за свой дълг да ги полива, но в дух на служене, като измиването на краката. Дългът на християнството към Европа е служене.

Франциск отваря нов път

Защо това уточнение разсейва съмнението? Защото при получаването на европейската награда “Шарлеман” на 6 май Франциск беше много дискретен по въпроса за европейските корени. Тогава това не изглеждаше толкова ясно като разрив спрямо двамата му предшественици, Бенедикт ХVI и Йоан Павел II, които превърнаха Европа в един от крайъгълните камъни на своите понтификати.

Един от големите проекти на германския папа бе да помири Европа на Просвещението с християнска Европа, доказвайки, че великите ценности, защитавани от Европа на Просвещението – а именно лична съвест, свобода, демокрация – се коренят в християнска Европа. И че заплашени, те нямат бъдеще  пред лицето на релативизма и исляма, освен ако не почерпят от основата на мисълта, която ги е родила. Не за да възстанови християнска Европа, а направо за да спаси Европа.

Що се отнася до Йоан Павел II, той се бореше срещу комунистическото заледеняване на обществата, културите и съвестта в името на свободата на човешката личност според една открито християнска антропология. Този папа интелектуалец бе разбрал преди мнозина други, по модела на италианския комунист Грамши, голямото значение, което играе културата за развитието на обществото. Вместо да възстановява християнска Европа, Йоан Павел II целеше да събуди душата й, за да преоткрие тя вкуса на своята култура. И следователно на своята идентичност.

Разбира си, папа Франциск цитира папа Йоан Павел II, но става все по-ясно, че аржентинският папа открива нов път, който скъсва с неговите предшественици европейци. Би могло да се мисли впрочем, че възгледът за Европа – поне за християнството – идва от неговата латиноамериканска култура. И че тя е спасителна, в края на краищата, за Църквата, както и за Стария континет, който папата иска да разклати, сравнявайки го със стерилна баба.

Но специфичната черта на мисълта на папата за Европа не е аржентинска, а философска. Това е мисловна структура, която се открива в целия му понтификат. Това е принципът на не-изключването. Което поражда дебат. Не по повърхностен начин – между един “аржентински” и “европейски папи”, а според

два възгледа за европейската идентичност: отворена и плуралистична или историческа и културна.

Приемайки наградата “Шарлеман”, Франциск определи Европа не “в опозиция на другите”, а чрез “различните култури”, чрез “красотата да побеждаваш ключалките”. И чрез своята “способност да интегрира”. Пред в. “Ла Кроа” той предлага ясна почва за прилагане на този принцип на не-изключването – това на мигрантите и на исляма:

В основата си съжителството между християни и мюсюлмани е възможно. Идвам от страна, в която те съжителстват в голяма близост. Той добавя: Всеки трябва да има свободата да изрази собствената си вяра. Ако една мюсюлманска жена иска да носи хиджаб, тя трябва да може да го направи. По същия начин, както ако един католик иска да носи кръстче.

Някои католици смятаха досега, че са привилегированият път пред Европа. Главата на Римокатолическата църква този път недвусмислено смята, че ислямът също е път пред Европа. Той самият подкрепи словото си с жест, вземайки в самолета си на път за Рим от остров Лесбос три мюсюлмански семейства на 16 април.

Превод от френски: Галя Дачкова

Ваня Григорова: Трансатлантическото споразумение между ЕС и САЩ е вредно

Интервю на Рени Нешкова, Студия Трансмедия с Ваня ГРИГОРОВА – от дискусинонната мрежа„Солидарна България“ за преговорите по ТПТИ,    06.05.2016.

- Кое е най-скандалното в документите на организацията „Грийнпийс“ за търговското споразумение ТПТИ  между САЩ и ЕС?

– Нищо неочаквано няма в това, което беше публикувано за споразумението, и преговорите за което текат повече от две години. Но кое е най-скандалното в него? Това е възможността частни бъдещи инвеститори да съдят държава. То не само че може да доведе до огромен хаос в държавата като такава, но и пречи за прилагане на нови правила, нови стандарти и нови регулации. Защото в общия случай това намалява печалбите на корпорациите. Държавните регулации никога не са в полза на корпорациите. Каквато и да е регулация води до намаляване на техните печалби и те винаги ще се опитват да го препятстват. Това е може би причината „Шеврон“ дни преди да изтекат тези секретни документи на „Грийнпийс“ за ТПТИ поиска да се включи клаузата за съдене на държави, защото по този начин ще се възпрепятства приемането на нови регулации. Тази заплаха от подаване на иск пречи на правителствата да налагат регулации, защото са заплашени. Което е скандално. Това значи, че вече нямаме българско управление, нямаме европейско управление, имаме корпоративно-правно управление.

- Тук възниква естественият въпрос – защо това споразумение да е изгодно за САЩ, а да е неизгодно за Европа? Нали се водят преговори, където Европа може да защити интересите си?

– Това е малко некоректна интерпретация и тя дойде за съжаление от надигналата се американофобия. Не е вярно, че Америка ще се възползва, а Европа ще пострада. Напротив, и от двете страни на Атлантика има големи корпорации, които ще се възползват от споразумението, и от двете страни на Атлантика обикновените хора ще пострадат, тъй като капиталът няма националност.

- Това споразумение има геостратегически измерения и възникват подозрения, че най-големите му противници са сред държавите, които ще бъдат извън този бъдещ пазар и нямат интерес то да бъде сключено, именно поради възможността да паднат много регулации пред инвеститорите в САЩ и ЕС.

– Да, така е, Китай няма интерес то да бъде сключено. И въпреки че у нас като източноевропейска държава интерпретацията е, че то е насочено срещу Русия, но нищо подобно няма. Още когато започнаха преговорите, стана ясно, че то е насочено конкретно срещу Китай, срещу неговата надигаща се икономическата мощ. Ние по принцип нямаме нищо против договори между които и да е държави, но такива договори, които установяват високи стандарти на живот, които създават предпоставка за достойни работни места, достойни условия за труд, достойно заплащане. За съжаление този тип договори за свободна търговия – имам натрупан 20-годишен опит от тяхното прилагане – показват, че не се справят с тези предизвикателства. Те наистина премахват бариерите пред търговията, но повече търговия в никакъв случай не означава повече благосъстояние на гражданите.

- Защо преди това споразумение инвестициите се смятаха за нещо добро, всяка държава се бореше за повече инвестиции, а сега изведнъж се оказа, че това не е добро. Не са ли инвестициите пътят за откриване на работни места, за конкуренция, която е изгодна именно за потребителите?

– Има един доклад от „Солидарна България“, който писахме през септември. Само кратко излизане от темата, за да кажа на хората, които имат по-широки интереси за негативите от търговските споразумения по принцип като такива. В него ясно може да се види, че обещанията за повече свободни работни места са балон, че това се подхвърля след световната икономическа криза, която смачка икономиката. И разбира се ние се хващаме за нея като удавник за сламка.

Споразумението NAFTA* е сключено преди повече от 20 години и поради това можем да оценим ефектите от него. То показа, че поне 1 милион работни места в Щатите са загубени. Освен това там има създаден държавен институт, чиято цел е да се бори с последствията от NAFTA – да намери работа на хората, които са я загубили вследствие действията на договора. Когато се сключваше договорът, президентът Бил Клинтън обеща 200 хиляди, после 1 милион, 2 милиона нови работни места. Това приличаше на наддаване на селска сватба – кумецът дава, кумицата дава и т.н. Това се случи при преговорите за NAFTA. Сега обаче става ясно, че не откриване, а загуба на съществуващи работни места са калкулирали и американската, и мексиканската икономика.

- Не е ли по-логично да се калкулират причините за загубени работни места по причина на кризата, а не на този договор?

– Този институт е създаден далеч преди световната икономическа криза, а неговите цели са формулирани точно така – да се бори с последиците за хората, които са си загубили работните места вследствие на NAFTA. Това е директно признаване какви са ефектите от договора. И сега още преди преговорите за ТПТИ през 2013 г. се наредиха Камерън, Обама, Барозу и обещаха невероятно благоденствие и нови работни места, ръст на заплатите, евтини стоки. Разбирате ли, те хипнотизират хората с нещата, от които те имат нужда.

Ние имаме нужда да се отворят нови работни места, да се засили социалната система, хората не могат без това. И те ни дават тези примамки. Разбира се, това няма да се случи. Няма да влезе някой и да ни оправи икономиката ей така. Напротив, това, което правят, е сваляне на бариерите пред големите компании. И не само хората като граждани и като работници ще пострадат – ще пострада малкият и средният бизнес във всички европейски държави, включително и в САЩ.

А те са голямата част от икономиката, гръбнакът на икономиката. Те поддържат огромната част от работните места. Но няма да могат да се справят с конкуренцията например на големи търговски вериги от типа на Уолмарт.

Виждаме какви са последствията само с влизането на Кауфланд, Лидъл, Метро. При нас вече ги няма малките квартални магазинчета, които създаваха някакъв поминък за хората. Същевременно като икономически съветник от КТ „Подкрепа“ мога да ви кажа, че голяма част от тези компании се държат безобразно със служителите си – те подписват договор на по-ниска цена с обещание да плащат допълнително, което никога не се случва. Държат се със служителите си като с крепостни, а ние получаваме „невероятните“ отстъпки от 5 или 10 процента. Разбирате ли в какъв порочен кръг се затваряме?

- Това с веригите е частен пример, може би зле сключени договори, където България не е защитила интереса си. Но ние говорим за един мащабен проект между континенти…

– Давам тези релации като пример какво може да се случи, ако се подпише трансатлантическия договор.

- Но тези търговски вериги до една са европейски, няма американска.

– Затова ви казвам, че няма значение дали е американска компанията или европейска. Капиталът наистина няма националност, него изобщо не го интересува къде оперира.

- Капиталът не е лошо нещо. Но нали се водят политически преговори при какви условия да се осъществява търговията и инвестициите – става дума за сложен юридически инструментариум, който се уточнява и преценява от всички партньори.

– Това, което беше публикувано, се опитаха да го омаловажат, като казаха, че това не е финален текст, че това са позициите на двете преговарящи страни към момента – такива, каквито са. Това, което е смущаващо обаче, е, че на предложенията на американците, които са против нашите интереси, Европейската комисия не само не дава контра предложения, но дори не оспорва американските. Нали е ясно, че когато не се оспорват едни вредни предложения, това не е много обещаващо за оставащото до края на преговорите.

- Има нещо неясно – защо европейските политици ще работят против европейските интереси, ако допуснем, че общите цели на споразумението могат да бъдат в интерес и на двете страни?

– Нещата не се движат от политици, затова процесът не е демократичен. Преговорите не се водят от хора, които ние сме избрали. Те се водят от едни експерти, които са назначени от Европейската комисия, която ние не сме избирали. Трябва да се знае, че позициите на Еврокомисията и Европарламента по редица въпроси са диаметрално противоположни.

Когато Еврокомисията периодично дава информация на Европейския парламент докъде са стигнали преговорите, какво е постигнато и какво се очаква да се постигне, тя не казва какви са пречките, които са записани до момента в преговорните документи. Тя не осведомява депутатите какви са проблемите. Напротив, продължава по чисто сектантски да твърди, че всичко е наред и ние ще постигнем перфектното споразумение. От тези документи, които изтекоха в публичното пространство, става ясно, че ЕК крие истината и от европейските депутати. За какъв демократичен и прозрачен процес можем да говорим изобщо.

- Казвате, че европейските законодатели не знаят какво прави европейското правителство, което води преговорите?

– Точно. Европейското правителство, което не сме го избирали.

- Избирали сме го косвено, както и нашето правителство, такава е системата.

– Да, и не разбирам защо то не работи за нас. Когато се опитахме да връчим подписката, в която взеха участие 3.5 милиона европейски граждани, г-жа Малмстрьом** заяви на нашите представители на инициативата в Берлин, че нея не я интересуват какво казват европейските граждани, защото не са я избрали те. Разбирате ли какво потресаващо отношение има европейски комисар за мнението на европейските граждани?

- Основанията ни да се подпише или не този договор изглеждат същите, каквито бяха, когато влязохме в Европейския съюз с всички съпътстващи последици – конкуренцията, търговските вериги и т.н. Сега пазарът става по-голям, което би трябвало да е добре за бизнеса. Българското законодателство също се съобразява с европейското, българи съдят държавата, ако не получат тук съответстващо правосъдие. Кое е притеснителното в ТПТИ?

– Разликата обаче е много сериозна. Европейският съюз цели изравняване на икономическото състояние на централните държави с т.нар. периферия, където са страни като България, Румъния и пр. За тази цел има еврофондове. Това, че ние не ги ползваме по предназначение, че позволяваме едни кръгове да ги източват и да отиват в области, които не са приоритет, това си е наш национален проблем.

За съжаление трансатлантическото партньорство не предвижда никакви механизми за въздействие върху социалната сфера. То третира само икономическата, без да направи задължителната оценка за ефектите върху социалното. Другото е, че ние изпращаме наши представители в ЕС. Миналата година националисти като г-н Джамбазки или като г-н Бареков се въздържаха при гласуване на резолюция по ТПТИ, имаше и такива, които гласуваха „против“, но имаше партии като ДПС и Реформаторския блок, които я подкрепиха. Но това е наш личен проблем, че не успяваме да ги натиснем достатъчно, така че те да обещаят и да изпълнят обещанието си да не приемат такива текстове. Но  въпреки това имаме един демократичен механизъм да влияем върху решенията на Европейския парламент. При ТПТИ нямаме такъв механизъм за влияние. При трансатлантическото споразумение изравняването ще стане спрямо американските стандарти не за друго, а защото по-ниските стандарти означават повече печалба.

- Какво лошо има в печалбата, това е двигателят на всеки бизнес и всяко общество. Европейските фондове, за които говорите, също се пълнят от данъците на този бизнес. Държавите и политиците не пълнят фондовете, те би трябвало само да създават добри условия за това. Така че ако е добре за бизнеса, ще има работни места, той е двигателят и за социалното, за което говорите.

– Ами това просто не е вярно. Не знам дали знаете, че българската икономика се държи жива на два стълба – европейските фондове и обществените поръчки, тоест пари, които идват от държавата.

- А кой пълни фондовете, не е ли бизнесът?

– Българските и европейските граждани.

- Значи все пак става дума за работа, за бизнес.

– Става дума за общество.

- Опитваме се да разберем за какво трябва да настоява европейското правителство в преговорите по трансатлантическия договор, кое е в интерес за за нас като европейски граждани?

– Смятам, че този договор трябва да се реформира. Целите зад него са порочни. Две години и половина ни лъжат, крият документи и карат евродепутатите да подписват 14 страница декларация за неразпространяване на това, което са прочели. Значи никой не би могъл да има доверие относно това, което ще се случи, защото преговорите се водят от същите преговарящи и по същия начин до момента. Това споразумение трябва да бъде спряно, трябва да бъдат начертани основните цели и да има европейски консенсус какво търсим в това споразумение и тогава да се започне отново.

- Вие сте против по принцип това споразумение?

– То не може да бъде направено изгодно за нас. Когато през 2014 г. настоявахме да има информация, а българското правителство се прави, че изобщо не съществува такъв въпрос, няма как да бъде реформирано нещо, което е вече към приключване.

 

*NAFTA (North American Free Trade Agreement) – споразумение за свободна търговия между Канада, Мексико и САЩ, влязло в сила през 1994 г.

**Сесилия Малмстрьом, европейският комисар по търговията. В отговор на позицията на Малмстрьом по повод изтеклите TTIP документи директорът на офиса на „Грийнпийс“ в Брюксел Йорго Рис казва: „Позицията на комисар Малмстрьом е неискрена. Изтеклите консолидирани документи не споменават принципа на предпазливостта на ЕС, който осигурява по-голяма защита на околната среда и потребителите.“

Барак Обама: Последният президент на Запада

Автор:  Якоб АУГЩАЙН, Spiegel, Април, 25, 2016..

  • Барак Обама бе надеждата на немците за по-добра Америка. Но светът не е по-добро място. Той ни разочарова.

Барак Обама беше в Германия. Прощална обиколка на един човек, който някога бе Месията. Като такъв го посрещнаха германците в онзи през юли 2008 г. край Берлинската Колона на победата. 200,000 души бяха дошли. Никога преди и след това Обама не е говорил пред повече хора. Те го обичаха, надяваха се на него.  Но на Месията се вярва най много, докато е очакван.  В момента в който той се появи започва и „размагьосването“. И „размагьосването“  на  Барак Обама беше неудържимо. Този президент се оказа разочарование.

Обама е човек на високопарните думи, които не  бяха последвани от дела.

Нищо не се  промени. Във в. „Bild“, сега той възхвали политиката спрямо бежанците на германския канцлер до небето. И канцлерът се ръководел от интересите и ценностите, така: „Светът можа да видите в смелата й нагласа, когато много мигранти дойдоха в   Европа … Ние не можем да затворим вратите за нашите ближни, когато те са в такава голяма нужда. Това би било предателство на нашите ценности. “

Досега САЩ са приели около 2500 бежанци от Сирия. През тази година, каза Обама те трябва да станат 10,000. Този брой , той обяви в една страна, която прие един милион души през миналата година и поради това рискува своята политическа стабилност. Като цяло, САЩ  са приели общо 70,000 бежанци от цял ​​свят през изминалата година.

Ценности, ценности, ценности? Хамлет ще каже, „думи, думи, думи …“ Ако моралът е капитал, с който щатите разполагат, то САЩ са в банкрут.

Не  Обама, докара страната до несъстоятелност. За това се погрижи неговия недолюбван  предшественик George Dabbelju  Но, за да се възползваме от по-съвременен език: Обама не яви като попечител на фалит. А като саниращ. Да, Обама също постигна победи: Ядреното споразумение с Иран,  изтеглянето от Ирак и Афганистан,а нормализиране на отношенията с Куба. За това светът трябва да му благодари. Но и пораженията му натежават сериозно: Гуантанамо не е затворен. Войната с безпилотни самолети убива невинни. Америка подлага  света на тотално наблюдение. Осведомителите са безмилостно преследвани. Обама не направи света по-добро място.
фото галерия

Америка е отчуждена от себе си

Думата Запад някога  имаше значение. Тя  описваше  целите и ценностите на един по-добър свят. Това означаваше достойнството на демокрацията и справедливостта, за разлика от произвола на тиранията. Какво направи Америка от Запада,  стана ясно  през лятото на 2013 г., когато много европейски страни забраниха да кацне или прелети самолетът на боливийския президент Ево Моралес , защото подозираха че дигиталният дисидент Едуард Сноудън е на борда. Тези страни се бояха от гнева на хегемонната сила САЩ.

Обама встъпи в длъжност за да обедини една  разделена нация. Това  също се оказа неуспех.  Евангелие от Марко 3, 25: “  И ако един дом се раздели против себе си, тоя дом не ще може да устои.“ Това е често срещано кредо в САЩ,  поне от Ейбрахам Линкълн насам,  когато  той го използва в известната си реч през 1858 г. Линкълн , покорителят на робството. Върху Библията  се закле и Барак Обама, първият чернокож президент на САЩ при встъпването си в длъжност. Но Обама не е Линкълн.

Дори и здравното осигуряване, която трябваше да бъде неговото голямо национално реформаторско дело, му се удаде наполовина, затова пък допринесе за националното разединение. Обществото остава разкъсан социално и политически. Социалното неравенство доби  гротескни черти.  Политическата система е в ръцете на капитала и неговите лобисти. Политическият пейзаж е разбит от идеологическо заслепление  и доминирано от омраза. Една перверзна смес от безотговорност, алчност за печалби и религиозен фанатизъм доминира общественото мнение. Новият Месия вече е Доналд Тръмп.

От европейска гледна точка всичко това звучи отблъскващо: Друга политическа култура. Не е наша. Ние наблюдаваме Америка все повече и повече с поглед, който е подобен на този, с който гледаме на Русия, Китай, Индия. С чувството: Ние сме различни. Барак Обама бе последният президент на Запада. Тези, които ще дойдат след него ще бъдат само държавни глави на Съединените американски щати. И Америка се превърна в чужда страна.

Том Ханкс току-що каза в интервю за „Шпигел“: „Тъмнокож човек в Белия дом, Това бе страхотно ..“ Да. Но това беше и всичко.

На челната снимка: Президентът на САЩ Барак Обама на прощаване с  Германия , DPA

За автора: Якоб Аугщайн /Jakob Augstein/, роден  1967, от  2008  издател на седмичника „Der Freitag“. преди това е работил  за  „Süddeutsche Zeitung“ и die „Zeit“.  „Der Freitag“ се застъпва  за критическия журналализъм в политиката, културата и обществото. Якоб Аугщайн, наследник на стара журналистическа фамилия ратувала за демокрацията в Германия  след Втората световна война  е редовен колонист на престижното издание „Шпигел“. /бел. ред./

Превод от немски: Пламен К. Георгиев

Източник: Spiegel online

Любомир Кючуков: Сегашното състояние е част от проблема, а не път за неговото решение

Студия Трансмедия: Дебатът за държавата продължава с пълна сила. Сега наред със своето становище, мнение и визия е Любомир Кючуков. Тръгваме в много широка материя, но все пак ще минем през една по-тясна вратичка. В едно есе, публикувано наскоро в нашия сайт „Студио Трансмедия“, авторът му – г-н Георги Василев, говори за това, че нашата държава функционира при „затворен достъп“ за своите собствени граждани. „Затворен достъп“ – тази метафора е взета от арсенала на информационните технологии, но някак много неприятно отговаря на съществуващата действителност. Ако това е така, а то е така, това означава, че ние имаме много тежък проблем с демокрацията.

Л.К.: Аз мисля, че определено има редица проблеми във функционирането, но все пак те произтичат основно според мен от релацията държава – общество, дори обратното – общество – държава, защото до голяма степен държавата, нейната организация, нейното функциониране, отразяват проблемите на самото общество. Както от гледна точка на представителството на обществото, т.е. изборите, излъчването на съответните законодателна и изпълнителна власт, така и от гледна точка на механизмите. Тук големите проблеми за мен са по-скоро в обществото, кризисните явления са вътре в обществото.


С.Т.: Оставаме обаче с впечатление от целия дебат дотук, – като се започне от основните документи, които я формулират – Конституцията например, че държавата е кроена от едни хора, за да обслужва точно тях, а не целия народ. Дори един прост, но много крещящ пример: че обикновеният български гражданин няма достъп до своя Конституционен съд. Това е нещо, което е недопустимо от гледна точка на общоприетите европейски разбирания за съвременна демокрация.

Л.К.: Безспорно. Както във всички случаи – национални и международни, законите и правната рамка, респективно и институционалната рамка, отразяват не само ценности, не само принципи, не само норми, те отразяват някакво съотношение на силите към момента, в който те съответно са приемани. И това важи както за отделната държава, така и примерно за една универсална международна организация като ООН, където Съветът за сигурност с петте си постоянни членки и право на вето отразява състоянието след Втората световна война. Така че очевидно тези норми отразяват състоянието, когато са били приемани…

С.Т.: Това са вече 25 години.

Л.К.: И тук е големият проблем. Те не бива да се възприемат като догма от една страна, а от друга страна те все пак трябва да дават някаква стабилност. И да не се създава правен институционален вакуум от тяхната непрекъсната промяна. Очевидно обществото, и аз казвам именно обществото, защото то е водещо, не успява да намери тези баланси.

С.Т.: Какъв е вашият възглед по отношение на самата държава и държавността? Някои крайни либерали смятат, че държавата трябва да намалее, да се смали до минимум и единствено пазарът да регулира всичко. Пазарът във всякакъв смисъл на думата, не само в икономическия, защото има и пазар на идеи и т.н. Според друг възглед е възможно да има силна държава, без да е тоталитарна. Вие кой възглед подкрепяте?

Л.К.: Ако си спомним определението на Аристотел, че човекът е социално животно, и ако се извади епитетът социално, то остава една неособено ласкава характеристика за човечеството. От тази гледна точка аз мисля, че очевидно държавата отразява някакви социални необходимости, което в никакъв случай не означава, че държавата трябва да властва над обществото. Държавата по-скоро трябва да изпълнява функции, които обществото ѝ е делегирало. И от тази гледна точка отново опираме до балансите. Аз не смятам, че крайният либерализъм, т.е. етикетът за държавата като за нещо лошо, отживяло и т.н. е вярната формула, както не смятам, че и другата крайност, че държавата трябва да обсеби личността, също е работеща. Във всяка една държава това е въпрос на баланси. Очевидно при нас те не са постигнати.

Между другото, тук е много интересен един пример, който бих дал в тази връзка. Преди десетина години под влиянието на общата тенденция към налагане в цяла Европа на плосък данък, в Дания се появи радикална партия, която предлагаше там също да се въведе плосък данък, на ниво 45%, оттам да започва скалата, което е минималният праг към момента. Но по-интересен е дебатът. Тази партия дори не успя да влезе в парламента, защото политиците и обществото като цяло отхвърлиха идеите с аргумента – ние сме възложили много функции на държавата – социални, управленски и други и трябва да ѝ дадем ресурс.

С.Т.: Да, и това е логика. Между другото в северната част на Европа по принцип отделят доста средства, на тази база беше изграден и така нареченият шведски социализъм преди години. С изключително високи данъчни ставки.

Л.К.: Точно така. Те там бяха намерили балансите. Други държави ги търсят другаде. Очевидно това зависи много и от конкретните условия.

С.Т.: Нашият разговор неизбежно ще ни изведе в Европа, защото вие сте човек с много богат международен опит и с много наблюдения, но все пак още малко около модела, дебатът за държавата вътре у нас. Президентска или парламентарна република, какъв е вашият възглед? Това е също един въпрос, който в момента се дискутира.

Л.К.: Аз честно казано съм склонен да мисля, че този въпрос измества дебата от проблема към инструмента. Защото какви ще са пълномощията на президента – повече или по-малко, това зависи от консенсуса на политическата класа и на обществото като цяло, но то само по себе си не решава проблемите. Прекият избор на президента не дава повече пълномощия, допълнителните пълномощия на президента не дават решение на проблемите. Същото се отнася и за намаляването на неговите пълномощия и функции.

Политическата отговорност за решаване на проблемите трябва да е достатъчно ясна. Освен това аз имам много сериозни съмнения, че в релацията лидерство – институционален баланс, аз залагам на институционалните баланси. И мисля, че за Източна Европа, с нейната история, прекалено многото власт съсредоточавана в една личност е по-скоро рискова.

С.Т.: Аргументите в полза на президентската форма на управление залагат върху становището, че  по този начин управлението става по-динамично, по-ускорено, по-бързо се вземат решения и по-експедитивно те се въвеждат в изпълнение. Дават се за пример големите президентски републики – САЩ, Русия, Франция. Апологетите на тази версия твърдят, че по този начин нещата у нас могат да се ускорят. Има ли такава връзка според вас?

Л.К.: Определено това придава динамика, но от друга страна аз мисля, че това засилва риска от нарушаване на институционалните баланси, а за мен балансите са по-важни, т.е. това, което американците и англичаните наричат checks and balances. Да може властите взаимно да се балансират и да няма доминираща власт.

С.Т.: Вие още в началото на разговора заговорихте за обществото, което трябва да контролира държавността изобщо, това е прекрасно, но имаме ли ние такова общество? Говори се непрекъснато за гражданско общество, а гражданско ли е в европейския смисъл на думата нашето общество?

Л.К.: Аз дори съм по́ песимист от вашия въпрос, защото мисля, че тук дори не стои въпросът гражданско ли е, а до каква степен е изобщо общество. Боя се, че изправени пред всичките проблеми в България, ние наблюдаваме разпад на социалната тъкан, липсва спойката на обществото. Това, което ние наричаме ценности, идеи, това, което дава възможност на обществото да се изживява като една наистина единна общност. Аз мисля, че ние по-скоро вървим в обратната посока и наблюдаваме разпад. Това е най-страшното, защото то не позволява да се консолидира национална енергия и да се вземат необходимите решения.

С.Т.: Ценности в какъв смисъл? Идеологии ли липсват?

Л.К.: По-скоро идеи.

С.Т.: Да, идеологиите сякаш останаха в 20 век, погледнато в по-широк мащаб.

Л.К.: Това в известна степен е така. Аз бих казал, че в момента ние преживяваме определен етап на преход дотолкова, доколкото наблюдаваме не само в Европа, дори и в момента в предизборната кампания в САЩ, как тази центростремителност на идеологиите, ако мога така да кажа, води до центробежност на настроенията, на обществените нагласи. И виждаме как алтернативите вече се търсят не в традиционните политически идеи и партии, а се търсят в по-екстремни посоки, крайно ляво и крайно дясно.

С.Т.: Това е опасно.

Л.К.: Естествено, това означава, че по-скоро идеологиите не успяват да решат проблемите, те не дават алтернативите. Сегашното състояние се разглежда като част от проблема, а не като път за неговото решение.

С.Т.: Криза на теорията ли има или криза на лидерите? Или и двете?

Л.К.: Аз мисля, че светът навлиза в такава фаза, когато неговото собствено развитие изпреварва нашето осмисляне. Глобализацията преоформя света по съвършено друг начин. Тя води до криза на националната държава. От друга страна се разчупва нейната защитна черупка и хората търсят загубената сигурност на държавно ниво на субстатално ниво, на ниво общност на етнос или на религия. И ние виждаме много предметно как това се отразява в Европа, например. От друга страна събитията са толкова бързи, че ние констатираме фактите. Човечеството върви след тях, след собственото си развитие, а не го води. И това е по-скоро криза на идеите.

С.Т.: Значи липсват визионери при това положение?

Л.К.: Безспорно липсва визия. Аз не смятам, че личността сама по себе си, извадена от средата, би могла да роди свръх гениалната идея. По-скоро тук самата среда не предполага появата на визионери.

С.Т.: Т.е. светът вместо да се консолидира и да се споява, той се фрагментира.

Л.К.: Изключително вярно. Според мен обратната страна на глобализацията е фрагментацията и виждаме разпада на държавността. Имаме вече сигурно над 15 фалирали държави в света, които трудно отстояват собствената си държавност. Имаме поява на нова международна субектност. Не само транснационалните корпорации, не само неправителствени организации от рода на Лекари без граница, Грийнпийс и т.н. Имаме изключително важен фактор – глобално обществено мнение, базирано на новите технологии. Най-лесният пример – първите избори на Обама. Европа гласува за Обама повече дори отколкото САЩ. И имаме, за мен най-важното, поява на нещо, което аз наричам глобален индивид, като субект на международните отношения, недържавният субект. Примери – бежанската криза, Ислямска държава и т.н., субектност извън нацията. И точно това влиза в остър дисонанс с институционалната и правната рамка на света.

С.Т.: А как се вписват в това глобалните мега търговски споразумения? Не се ли появява пак един глобален индивид, който във вид на международна правна рамка, надскача държавите?

Л.К.: Глобализацията разчупва националната държава в две посоки. Едната е надолу, за която аз говорих – общество, другата е нагоре – на ниво свръхдържава, където се търси регионализация. Между другото, много от процесите вече не текат на държавно, а текат на регионално ниво. Погледнете Близкия Изток, Северна Африка, Югоизточна Азия, постсъветското пространство, Латинска Америка, много примери могат да се дадат. Т.е. нещата вече се разделят в две посоки.

С.Т.: Това трайна тенденция ли е или просто е плод на някаква политическа ентропия на моментната ситуация?

Л.К.: Според мен ние преживяваме наистина нов етап, защото както навремето Индустриалната революция разчупва границите на феодалното стопанство, защото то ѝ е тясно, така сега технологичната, информационната революция разчупва границите на националната държава. Ние сме в етапа, в който това се случва, но са загубени балансите, новите баланси. Между другото едни от основните баланси, които са загубени – това са социалните баланси. Бедността на Африка, например, вече е проблем на Европа. Съществуващият уют на националните социални баланси във всяка една държава се разтвори в световните дисбаланси. И тази бедност, това неравенство, за това между другото беше посветен целият втори мандат на Обама, основна тема, всички световни институции говорят за това. Говори се вече за нов план Маршал за Африка и Близкия Изток. Но докато човечеството не намери тези свои нови баланси, то ще бъде разтърсвано от кризи и колизии.

С.Т.: Това не е ли като варварските нашествия и късната Римска империя?

Л.К.: Жалкото е, че 16 века след падането на Римската империя, Европа не намери никакъв друг инструмент за решаване на проблема освен изграждането на стени.


С.Т.: Това не показва ли отново, че Европа е някак консервативно бавна в своите реакции? По отношение на най-различни явления от световната практика.

Л.К.: Безспорно. Европа беше пионер в регионализацията, Европа тръгна най-рано, но после събитията я задминаха. И сега дебатът особено в Западна Европа е за маргинализацията на Европа. Маргинализация, не само икономическа – с изместване на икономическите и финансови центрове, маргинализация – политическа вече. Опитите в момента да се противостои на този процес водят Европа до допълнително вътрешно разделение, защото в момента това, което при нас относително слабо се отразява, в Европа тече големият дебат – накъде? Към повече Европа, т.е. към наднационалните органи, на което лидери са Франция и Германия основно, към тип Съединени Европейски Щати, най-общо казано. Или към хлабав общ пазар, за което пледира преди всичко Великобритания. За съжаление този дебат е по-скоро теоретичен, докато ние виждаме в практическите действия особено по отношение на бежанската вълна, една Европа, аз бих казал Европа на 28 скорости. Дори, слушайки вътрешния политически дебат в България, бих казал, може би, за съжаление – Европа на 27 скорости и една задна.

С.Т.: Тази метафора звучи вече плашещо.

Л.К.: Брюксел, за съжаление, както всяка бюрокрация, има тенденция да разширявя своето влияние и да навлиза в политическа територия – по силата на своята експертиза първо, и по силата на своите координиращи функции . От друга страна това се използва доста активно от 28-те столици, които предпочитат да прехвърлят политическата отговорност върху Брюксел, забравяйки, че всички решения все пак се взимат от Европейския съвет, тоест от лидерите на държавите.

С.Т.: Някои казват, че след като загуби две световни войни Германия в момента е спечелила третата, след като тя икономически вече владее Европа, с други средства разбира се.

Л.К.: Тука също наблюдаваме известно дебалансиране. Германия беше локомотивът, тя изведе Европа много напред, но от друга страна, както се случва във всяко едно общество, когато прекалено много ресурси се съсредоточат на едно място, това води до наслагване на отговорности. И забелязваме как в момента започва да тече обратният процес. Германия започва да се превръща във виновна за Европа в много отношения. Отново се връщаме на бежанската криза, като най- ярък пример.

С.Т.: Тук преди вас, в нашия дебат за държавата, адмирал Люцканов в своя геополитически анализ предположи стремителен разпад на Европейския съюз и НАТО, в случай че ЕС не придобие някаква по- стабилна структура от типа на Съединени европейски щати.

 

Л.К.: Това е едната тенденция, аз съм по-склонен да мисля, че Европа действително трябва да върви към задълбочаване на интеграцията. Защото това са поредица от стъпки, които предполагат най-малкото съгласието на всяка една държава, която се ангажира с подобно действие. Но тук аз бих превключил на българската оптика по въпроса. И за мен от тази гледна точка е важно България така да оформи своите позиции, че  да не позволи създаването на Европа на различните конфигурации, скорости и т.н. България и в момента не е част от Еврозоната, не е част и от Шенген и имаме все още с Румъния механизми за наблюдение и мониторинг, тоест всяко допълнително вътрешно преформатиране или сепариране  на Европа само ще институционализира нашето периферно положение.

С.Т.: Има ли изобщо България ресурс да играе по-съществена роля във взимането на решения, не само да бъде един наблюдател и една пионка в процесите?

Л.К. България трябва да го прави.

С. Т.: Как обаче?

Л. К.: За съжаление аз имам чувството, че вместо да отиват в Брюксел с позиция и да се връщат с решение, нашите министри отиват за решение и се връщат с позиция. Това е много очевидно в сферата на външната политика. България имаше две опции, влизайки в Европейския съюз. Едната, която между другото се очакваше от нас и за която всички наши партньори предварително ни говореха, е да даде добавена стойност. И те директно назоваваха къде очакват тази добавен стойност от България: в сферата на политиката на Балканите, Черноморието, постсъветското пространство, където България има експертизата, има традициите, има опита, има познанствата.

С.Т.: Близкият Изток?

Л.К.: Близкия Изток ние го загубихме 1990-та година с едно посещение на Голанските възвишения на наш премиер, отиващ на официална визита в Израел. Тогава ние загубихме, за съжаление тази възможност. Но като цяло от нас не се очакваше да бъдем активни, например по ядрената програма на Северна Корея. Втората опция беше българската външна политика да се разтвори в общоевропейската, която беше по-лесна и за съжаление, аз се боя че постепенно това се случва. Има и обективни обстоятелства. Това беше постоянният натиск на Европа върху България, която изискваше непрекъснато, при това променящи се много често реформи и т.н., но фактът е на лице.


 С.Т.: Проблемът в тези хора, които отиват до Брюксел, разхождат се и се връщат с чужди решения в куфара си ли е? С други думи, личностен ли е проблемът или по-скоро националният комплекс продължава да говори?

 

Х.К.: Мисля, че и едното, и другото. По- скоро, разбира се, той е обективен. Трябва да ви кажа, че във Външно министерство на 1 януари 2007 година, с влизането ни в Европейския съюз, аз си позволих да забраня фразата „подкрепа на Европейския съюз“ . Тя сама по себе си е нон сенс. Ние сме част от Европейския съюз. И трябва равноправно да участваме във взимането на решения, да имаме позиция, а не да подкрепяме.

С. Т.: На този фон един въпрос как гледате на този спор  в последните седмици – противопоставянето Ирина Бокова или Кристалина Георгиева за ръководител на ООН?

Л. К.: Вижте, аз мисля, че този спор е изкуствен. И тук не говоря през призмата на личностите, а говоря през призмата на избираемост. Има един единствен критерий, който правеше избираема само едната българска кандидатура – тази на Ирина Бокова.   Тя произтича от самата структура на ООН, която според вътрешните си правила и баланси не позволява представители на една и съща държава да заемат два от водещите постове на ООН – т. е. докато Ирина Бокова е генерален директор на ЮНЕСКО, българин не може да бъде генерален секретар на ООН. Това е първото. Второто е избираемост от гледна точка на балансите и от гледна точка на ветото. Харесва ли ни това или не, но Русия даде ясно да се разбере, че няма да гласува за човек, който е участвал във взимането на решение  за налагане на санкции. Бяха назовани две имена – първото беше името на латвийската президентка Дайна Грибаускайте и второто – на еврокомисар Кристалина Георгиева. Това са обективните фактори. Субективните фактори са такива, че аз мисля, че Ирина Бокова към момента е сред лидерите,  тук проблемът е ще бъде ли възможно да се консолидира единна източноевропейска кандидатура, което би дало допълнителна тежест на тази кандидатура. Вече знаем, че един от кандидатите – бившият сръбски външен министър Рукиевич  се отказа в нейна полза. Има индикации, че и други кандидати –  при това някои от силните кандидати в Източна Европа,  изчакваха нейната официална номинация, за да направят същото.


Източник: Студия трансмедия, Екип „Инфохолици“
16.02.2016