Архив за етикет: ес

Икономика, Институционална архитектура, Политика

Каква трябва да бъде външната политика на новия български президент?

4393 прегледа0 коментара

На 13.06.2017 г. се проведе редовна сесия на „Философският клуб“, посветена на Мястото на България в Европа и света: каква трябва да бъде външната политика на новия български президент. Събитието се проведете по традиция в Съюза на архитектите в гр.София, с модератор Георги Василев – основател на клуба.

В дискусията взеха участие акад.Атанас Атанасов – ръководител на Съвместния Геномен център, Явор Дачков – журналист и собственик на „Гласове“, проф.Лъчезар Аврамов – ръководител на лаборатория “Биофотоника” в Института по електроника на БАН, проф.Духомир Минев – БАН, председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“ и Любомир Кючуков – дипломат от кариерата, директор на Института за икономика и международни отношения и член на УС на Българското дипломатическо дружество.

Явор Дачков формулира няколко проблема и въпроси с цел да насочи обсъждането в няколко по-важни направления. Преди всичко, съществува макрорамка на външната политика, включително и за действията на президента в областта на външната политика – членството на страната в ЕС и НАТО. ЕК и другите европейски институции полагат определени усилия за единна външна политика на ЕС. България не може да прави някакви стъпки без да се съобразява с тази макрорамка. Но страната изглежда твърде пасивна и в границите на макрорамката. Ние не участваме активно в европейските дебати. Пасивни сме и в навечерието на Председателството, което България ще поеме. Може ли президентът да направи нещо за излизане от този провинциализъм на нашата външна политика? Как би могъл той да помогне на страната да преодолее очевидната липса на собствено лице във външната политика, като се има предвид, че самият президент няма дълъг собствен опит, а и липсват създадени традиции, които да следва. Имайки предвид всичко това, какво все пак би могло да се направи?

 Георги Василев – сегашният разговор е продължение на темата за ролята на президента. Струва си да се направи такова продължение, въпреки че повечето от нас не са специалисти в областта на външната политика. Целта на обсъждането е да се търси разнообразие на идеи , а не само да се правят задълбочени анализи, които изискват експертно знание. Има някои важни проблеми, които си струва да се обсъдят. Какъв е механизмът на българската демокрация, който президентът трябва да предложи и по който да работят институциите. Това е проблем, тъй като институциите трудно се запълват със съдържание. А заедно с това има сериозен проблем и с качеството на политическата класа, сформирана през последните 20-30 години.

 Акад. Атанас Атанасов също посочи, че пространството за правене на външна политика е доста ограничено. А пространството, в което може да действа президентът е още по-ограничено. Онова, за което президентът би могъл да допринесе, като че ли е повече във вътрешен план, отколкото във външен – най-вече като подкрепи процеса на развитие в страната. Например, страната няма ясно формулирани добри приоритети и въпросът е може ли президентът да помогне за  изработването на такива приоритети.

А във външно-политически план проблемът е дали може да се развиват външно икономическите връзки, които да влияят върху общите насоки на външно -политическите отношения.  Особено значение има и развитието на отношенията ни с нашите съседи на Балканите.

Не без значение е също така, дали президента има уменията и куража да изгради мостове между основните политически сили, с оглед постигане на пълен консенсус при идентифициране на приоритетите за устойчиво развитие на Република България  в краткосрочен и дългосрочен план.

Георги Василев – тази идея изглежда заслужава внимание – преди да се прави дневен ред на външната политика би трябвало да се изяснят приоритетите на вътрешната политика и развитието на страната. След това би трябвало да се обмисли въпроса дали външната политика предлага достатъчно добри инструменти за решаване на вътрешните проблеми. Би трябвало да има диалог с цялото общество , да се прояви повече интерес, чувствителност и реакция към мненията и гласовете в обществото. Добре би било, ако президентът не позволи да попадне във въртопа на политическата система, особено при нейното сегашно състояние.

Любомир Кючуков – Един от основните аспекти на глобализма е кризата на националната държава. България е пионер в този процес (защото всеки българин ще каже, че държава отдавна няма), като главните движещи сили на упадъка на националната държава са неефективните институции и разпадът на социалната тъкан. В областта на външната политика тези промени се проявяват като липса на такава политика. След влизането в ЕС страната бе изправена пред две опции – да изработи свои позиции и да се опита да ги аргументира и изведе като позиции на ЕС или да се разтвори в ЕС. България се е плъзнала по втората опция. В същото време има възможности и очаквания за създаването на някаква добавена стойност от България за европейската външна политика. Това са например, областите на Балканите, Черноморският регион, Постсъветското пространство. Възможности за такова развитие на външната политика има, но те не се използват. Силно се подценява експертния потенциал на страната. Има сериозен разрив между професионалната експертиза и външнополитическите решения. Експертите се използват за организиране на посещения, а министрите се определят на остатъчен принцип. Президентът може да участва в определянето на приоритети на страната, но координацията на външната политика е в правителството. Не следва да има президентска или премиерска външна политика, а национална българска такава. Той би могъл да допринесе за една по-гъвкава външна политика, за заемане на една по-солидна позиция и роля на страната на Балканите, да бъде един двигател на регионалното сътрудничество. Впрочем, България беше фактор на сътрудничеството в Югоизточна Европа. Но след това България сякаш се оттегли в периферията на тези процеси и не генерира регионален дебат – включително и по време на бежанската криза в качеството си на председател на регионалния формат за сътрудничество. В Черноморският регион поведението на страната е същото. Като че ли има и опасения или поне въздържане от развитието на двустранни отношения. Президентът Радев даде заявка, че страната отново ще има външна политика. Той аргументира позицията на България в Рим и отстоя запазването на конвергентна политика и използването на кохезионните фондове в ЕС за следващия 10-годишен период. Българското председателство на Съвета на ЕС дава възможност за отстояване на определен национален приоритет, като общоевропейски подход, например приемането на Черноморския дневен ред (както по време на гръцкото председателство бе приет Солунският дневен ред за присъединяването на Балканите към ЕС). Сега липсва европейска стратегия за Черноморския регион и такава може да бъде разработена. Освен консултации е необходимо и по-ясно формулиране на отношенията с Русия. Но изглежда се счита, че България няма капацитет за такива инициативи и действия.

Ето например, беше оповестено, че Западните Балкани ще бъдат „тема” на българското председателство. В действителност е нужно да се обсъжда политиката в Западните Балкани, а не да се говори по „тема”. Нужни са по-интензивни и плодотворни дебати по външната политика.

Георги Василев – наистина е необходим ефективен публичен дебат, особено при констатираната липса на функционални институции и политически капацитет. Дебатът би могъл да компенсира тези дефицити, поне донякъде. Има обаче един допълнителен въпрос – Няма широко участие в процеси на дебати, а доколкото все пак има, изказваните мнения не се зачитат. Що се отнася до ролята на президента, неговата уникална позиция му позволява да бъде инициатор и координатор на процеса на формиране на външната политика на страната. Така той би могъл да допринесе за намаляване на разрива между експертизата и политиката. Още по-необходимо е това при ограничените възможности на гражданствеността и експертизата за самоорганизация.

Проф. Лъчезар Аврамов – ролята на президента е силно зависима от ограничените правомощия на тази институция. В сегашните условия той едва ли може да играе някаква роля различна от тази на изпълнителната власт. Но би могъл да помогне за мобилизирането на една критична маса от хора, които да участват, да инициира форми на тяхното участие, да координира действия в тази област. Например, необходима е и диагноза на обществените процеси. Президентът би могъл да се намеси в това. Особено важно е дали може да се развие интелигентността на общността. Има такива примери, когато в условия на дълбока криза, общността се насочва към развитие на собствената си интелигентност, като фундаментално средство за преодоляване на кризата – Шотландия, Ирландия.

Георги Василев – наистина правомощията на президента са ограничени, но може да се вземе като пример Японското кралско семейство. Неговите правомощия също са твърде ограничени, но въпреки това то е успявало и успява да играе важна роля за нацията и да влияе върху развитието на държавата.

Любомир Кючуков –Членството в крупни наднационални структури означава и активност на участието, и поемане на отговорности. Но точно това липсва на българската външна политика. За активизиране на участието и поемане на отговорности е нужно и лидерство. Нужни са идеи, нужна е експертиза и интелигентност, за да се предприемат правилните стъпки. Развивайки такъв тип и форми на лидерство, президентската институция ще може да получи широка помощ с идеи и мнения от участници, които сега остават изолирани от участие в процеса на формиране на външната ни политика, а самата външна политика ще получи нов и силен ресурс за собственото си развитие.

Георги Василев – важно е да се напомни, за силата на митовете, които обединяват обществата и им помагат да предприемат адекватни действия. Тези митове, макар и в съвсем различни форми винаги са играели и играят съществена роля за напредъка на обществата. Подобен мит може да играе и сега такава роля, ако бъде създаден.
РЕЗЮМЕ

Обобщавайки мненията изказани от участниците в дискусията, може да се подчертаят следните основни идеи по ролята на президентската институция във формирането на външната политика на страната.

РЕАЛНОСТИТЕ

  1. Даденост е, че формирането на националната външна политика е значително детерминирано от членството на страната в крупни наднационални структури и трябва да се вписва в макрорамка, задавана от общата външна политика на тези структури. Европейските институции и особено ЕК полагат усилия за формиране и провеждане на единна външна политика на страните членки. Външната политика на ЕС обаче е обща, а не общностна и това повишава ролята на позициите на отделните държави-членки.
  2.  На национално ниво обаче, вземащите решения в областта на националната външна политика интерпретират тази даденост по ограничен начин –  те изглежда се ръководят от представата, че лоялното членство в наднационални структури изисква отдръпване от процеса на формиране на политиката на структурите и се свежда до строго придържане към политиката на структурите, към които страната принадлежи. Затова България не участва активно във формирането на самата макрорамка на външната политика, не се опитва да влияе, разчита че нейният национален  интерес ще бъдат непременно отчетен или ще съвпадне с интересите на останалите участници, и затова предпочита да приема идеи, виждания, намерения вместо да формулира, предлага и аргументира такива.
  3. Основна причина за това състояние е откъснатостта на професионалната експертиза от политическите решения, но също така и ограниченият опит и капацитет на политическата класа да участва активно в крупни структури и да се включва във формирането на тяхната външна политика, както и да вписва националния интерес в общата политика на структурите. Освен това, процесът на формиране и прилагане на външната политика на страната е затворен в ограничен кръг от участници и не използва капацитет, който е извън този кръг. Поради това възниква сериозен разрив между експертния потенциал на страната и практическото формиране на външната политика.
  4. Ролята на президентската институция и по-конкретно – възможността да участва и да влияе върху формирането на външната политика на страната е значително ограничена, както от съществуващата практика (и вече – традиция) на (не)формиране на външна политика, така и от липсата на достатъчно опит, натрупан от институцията през предходните години, който да е „записан” в институционалната памет и да може да служи като ориентир за подобни действия.
  5. Общият извод, който участниците направиха е, че България практически „не прави” външна политика, а това състояние е неудовлетворително и се нуждае от съществени подобрения. Лоялното партньорство и членство в наднационални структури не означава само „доброволно преотстъпване на суверенитет”, както често се мисли, но и активно участие и поемане на отговорности.

ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ПОДОБРЕНИЯ

Президентската институция би могла да бъде адекватен източник на импулси за подобрения на неудовлетворителните реалности, независимо от съществуващите обективни ограничения върху пространството за действие.

  1. Преди всичко президентът би могъл да допринесе за една по-гъвкава, по-сложна, многопластова, многостранна външна политика, която няма да изглежда така пасивна, плоска, едностранна и еднозначна. Разбира се, за тази цел не е необходимо (и не е възможно) президентът да предприема някакви самостоятелни преки външнополитически действия. Но може да се създават възможности за формиране и изразяване на по-широки и по-разнообразни външнополитически виждания, които да позволяват и по-активно и по-успешно маневриране във външнополитически план. Действайки в подобен план президентът би могъл да играе ролята на известен „коректив” на едностранни външнополитически действия, евентуални грешки и ако не да предпазва, то поне да смекчава евентуални негативни последствия от несполучливи действия. В това отношение президентът има уникална позиция, доколкото не е възприеман като част от политическия истеблишмънт и се ползва със сравнително по-високо доверие. Това може би позволява, поне в някои случаи да се въвеждат и използват и морални ориентири, и морално базирани преценки, които сериозно липсват при формирането на външнополитическите виждания. Подобно поведение освен това може да запази имиджа на президента като човек, който запазва дистанция от доминиращите виждания на политическата класа и заедно с това – може да го предпази от „потъване” в сегашните слабости на външната политика.
  2. Като друго възможно направление за действие на институцията във външнополитически план бе изтъкнато засилването на влиянието на вътрешно икономическите потребности върху външната политика на страната. Подчертана бе необходимостта от по-добро балансиране на собствено икономическите и другите аспекти (фактори) на външната политика, чрез засилването на влиянието на националните икономически потребности върху външната политика на страната.  По този повод бе изтъкнато, че външната политика може да бъде добро „продължение” на вътрешно икономическата политика за постигане на развитие. Подчертано бе също, че за тази цел е необходимо да се очертаят ясно и приоритетите на развитието на страната.
  3. Президенството би могло да съдейства за подобрения във външната политика на страната и чрез действия за намаляване на разрива между експертния потенциал и практическото осъществяване на външната политика. Запълването на този разрив може да допринесе значително за повишаване на интелигентността на външната политика и така да позволи по-активно участие във и влияние върху формирането на външната  политика на наднационалните структури към които страната принадлежи. Практическите действия в тази насока може да бъдат ориентирани към интензифициране на публичните дебати по външнополитически проблеми и разширяване на кръга на участниците в тях. В това отношение има възможности за широк кръг инициативи от страна на президентството.
  4. Очертани бяха и ред конкретни направления за предложения, инициативи, стимулиране на действия като например, политическите отношения и сътрудничество между страните от Балканите, Черноморският регион и Постсъветското пространство.
Глобализация

60 години от Договора от Рим

2463 прегледа0 коментара

Европейският експеримент, който обедини умореният от войната континент, беше задвижен преди 60 години в Рим. На 25 март 1957 г. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия подписаха Договора от Рим за създаване на Европейска икономическа общност и това бе центърът, около който възникна Европейският съюз. В последвалите десетилетия, клубът от шест нации в Западна Европа се превърна в организация, която обхваща целия континент, влияе върху живота на повече от 500 млн. души и включва 28 (скоро ще бъдат 27) страни. Договорът от Рим доведе не само до създаването на най-големия търговски блок в света, но и установи институционален модел, който показва ясни признаци на умора.

Римският договор и предшестващите го пактове от началото на 50-те години на миналия век бяха изготвени с едно и също намерение: да се отговори на „Германския въпрос”, т.е. да се определи ролята на Германия в Европа.

Преди раждането на Европейската икономическа общност, бяха предложени три проекта за решаване на военни проблеми и такива, свързани със сигурността на Европа. Всички те бяха инициирани от Франция – основната мишена на 75-годишната германска военна агресия, която ескалира във Втората световна война. През 1950 г. френското правителство предложи идеята за Европейска отбранителна общност с цел да изгради паневропейска военна сила. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписаха договора, създавайки групата през 1952 г., но тъй като френският парламент не го ратифицира, проектът бе изоставен през 1954 г.

През 1951 г. същата група страни създаде Европейската общност за въглища и стомана, чрез която Франция се надяваше, че ще може да ограничи германското производство на стомана и да придобие известен контрол върху предлагането на въглища, от които Германия се нуждаеше, за да задвижва своята икономика.

Шест години по-късно те създадоха и Европейска общност за атомна енергия, за да увеличат сътрудничеството в областта на ядрената енергия. (Договорът Евроатом беше подписан заедно с договора за Европейската икономическа общност, поради което някои историци ги нарекоха „Договорите от Рим”).

Уроците, научени от тези проекти, и структурите, които те създадоха, отвориха пътя за раждането на Европейската икономическа общност. Но въвеждането на единен европейски пазар, в който стоки, хора, капитали и услуги биха могли да се движат свободно, не беше единственото предложение, което се разглеждаше по това време. Британското правителство отдаваше приоритет на много по-скромно начинание – свободна търговия между западноевропейските страни.

Но Европейската икономическа общност имаше специфична политическа амбиция, която не беше представена в британското предложение, което бе насочено към създаване на Европейска асоциация  за свободна търговия. Най-забележителната разлика между двете бе създаването на Европейска комисия към Европейската икономическа общност, която можеше да действа над националните правителства и да наблюдава функционирането на общността.

Основите на европейската интеграция

В основата на европейските проекти от 50-те години на миналия век бе идеята за функционализъм, или идеята, че националните правителства трябва постепенно да прехвърлят правомощия в различни области на политиката към наднационални структури, управлявани от технократи. Тази идеология имаше продължително влияние върху европейския проект.

Предположението, че наднационалните мениджъри са по-ефективни от националните правителства, повдигна въпроса за демократичната легитимност на европейските структури и на този въпрос блокът все още се опитва да отговори. С течение на времето, стремейки се да засилят легитимността на Европейския съюз, европейските лидери се опитват да засилят ролята и правомощията на Европейския парламент, който е единствената международна организация, чиито членове се избират чрез преки избори. Но обвинението, че блокът се ръководи от неизбрани технократи в Брюксел, продължава да бъде силен аргумент на евроскептичните политически партии.

Основанията на Договора от Рим имат също телеологичен аспект, тъй като авторите му предвиждат блокът да се движи неумолимо към по-голяма интеграция. Договорът не посочва като крайна цел създаването на „Съединени щати на Европа“, но той говори за „все по-тесен съюз“ на своите членове. Учени и политици все още спорят дали началните части на Договора имат предвид създаването на федерална система в Европа. Но убеждението, че европейският проект е предназначен да се движи в тази посока, стана основен политически постулат през по-голямата част от последните шест десетилетия.

Европейски институции освен това бяха предназначени да бъдат независими от националните правителства поне на хартия. Наднационалните структури видяха в този принцип оправдание да разширяват собствената си власт над области, което не се предвижда задължително от договорите. Съдът на Европейските общности изигра важна роля в този процес. Решенията му увеличиха както собствения му авторитет, така и този на Европейската комисия чрез създаването на нови политически и правни реалности, които в много случаи националните правителства ратифицираха постфактум.

Държавите-членки често приемаха тези промени, макар и с неохота. Например Франция временно оттегли своите представители от Европейската комисия през 1965 г., за да протестира срещу плана на Комисията да създаде свои собствени финансови ресурси, за да намали зависимостта си от вноските на държавите-членки. Съдът на Европейския съюз и националните конституционни съдилища, от своя страна, водеха дълги съдебни битки по това дали европейското или националното законодателство е с предимство.

Войната на теглене на въже между националните и наднационалните органи доведе до въвеждането на Европейския съвет през 1970 г. Последният първоначално бе замислен като неформален форум, за да се даде възможност на Западногерманския канцлер и френския президент да обсъждат проблемите на континента, но впоследствие се превърна в официална институция, която включва ръководителите на всяка една от страните-членки на блока. Докато Европейската комисия отговаря за ежедневното администриране на блока, трудните политически решения бяха оставени на Съвета.

Наследството на Договора от Рим

Политическият процес, започнал с Договора от Рим доведе до може би най-драматичния ремонт на Европейския блок към днешна дата. Договорът от Маастрихт, подписан през 1992 г., е идеологически наследник на Договора от Рим, който разширява идеята за обединена Европа. Подобно на Договора от Рим преди това пактът се опитва да отговори на въпроса за ролята на Германия на континента, подтикнат от обединението на страната през 1990 г. Много от клаузите в Договора от Маастрихт са насочени към „разтваряне” на националната държава в полза на наднационални структури, но неговата най-радикалната новост е въвеждането на еврото.

Икономистите от цял свят предупреждаваха за рисковете от въвеждането на обща валута в една област, в която не всички фактори, необходими, за да работи нормално този механизъм (като мобилност на работната сила или механизми за осигуряване на фискални трансфери между силно разнородни държави), са налице. Но решението да се върви напред с еврото бе чисто политическо. Правителства и институции вярваха, че прогресиращата европейска интеграция ще реши недостатъците на еврозоната  – идеологическа сигурност, която може да бъде проследена директно до Договора от Рим.

По-важно е, че обединението на Германия направи Франция още по-нетърпелива да получи гаранции, че Париж и Берлин ще бъдат обвързани толкова тясно чрез политически и икономически структури, че нова война между тях би била невъзможна. След значителни политически пазарлъци Германия се съгласи да се откаже от германската марка, но само след като се гарантира, че Европейската централна банка ще бъде по модела на Бундесбанк, споделяйки нейната основна цел да поддържа ниска инфлация, дори и за сметка на икономическия растеж.

И така, Европейският съюз свърза бъдещето си с това на валутния съюз. Проектът работеше добре почти цяло десетилетие – може би прекалено добре. Той приспа правителствата и пазарите в смисъл, че дълговете на всички членове на еврозоната имат сходни нива на риск (и поради това ще имат сходни лихвени проценти). Но въпреки споделяне на общата валута една икономика като Гърция не е сравнима с тази на Германия. Когато кризата с дълга в еврозоната най-накрая избухна, страните от Северна Европа отказаха да станат кредитори от последна инстанция на съседите си на юг. Спасителни мерки в крайна сметка бяха предвидени, но те бяха под формата на заеми, които ще трябва да бъдат изплащани, а мерките за строги икономии, които вървяха със заемите, превърнаха рецесиите в депресии.

Криза на доверие

Финансовата криза накърни доверието в европейския проект. Проучванията на общественото мнение показват, че мнозинството от европейците все още иска техните страни да останат в еврозоната, въпреки че силата на подкрепата варира в широки граници – от около 80 на сто в Люксембург, до приблизително 50 на сто в Италия. В много случаи подкрепата за единната валута е по-малко резултат от широка европейска идентичност, отколкото от страха от потенциалните последици от напускането на зоната на валутата. Тъй като членове на ЕС извън еврозоната (като Обединеното кралство, Полша или Румъния) постигнаха по-бързо и по-силно възстановяване, отколкото техните колеги от еврозоната, еврофилите преживяха трудни времена, защитавайки еврото въз основа на аргументи, различни от неговото политическо значение.

Това представлява фундаментален проблем: за повечето европейци политическата лоялност завършва на национално ниво. Освен това Европейската криза отново разпали националистически чувства от жарава, която шест десетилетия на континентална интеграция не успяха да угасят. Много от 500–те милиона души, подлежащи на прякото влияние на Европейския съюз все още виждат блока като чужда и далечна сила, а сложната бюрокрация на Брюксел и често непрозрачните механизми не правят много, за да им вдъхнат доверие.

Римският договор отбеляза началото на политически процес, който през следващите 60 години допринесе за умиротворяването на континента, либерализация на икономиката, демократизация на Южна и Източна Европа, както и за премахване на бариерите между общества и държави. При всичките му недостатъци много страни извън Европейския съюз се стремят да се присъединят към него. Но в същото време този договор създава основополагащ мит и идеологическа структура, които често водят до незадоволителни политически, икономически и институционални резултати. Силите срещу ЕС все още не са достатъчно мощни, за да поемат контрола върху националните правителства, но основните фактори, довели до появата им ще продължават да бъдат заплаха за блока. Дори и без евроскептицизма високото равнище на задлъжнялост в някои страни-членки, слабите банкови сектори в другите и непреодолими различия между Севера и Юга ще продължават да създават проблеми.

След като Обединеното кралство гласува да напусне Европейския съюз през юни 2016 г., лидерите на ЕС изглежда разбират, че еднотипните по-ранни подходи към процеса на континенталната интеграция не успяха да вземат предвид географията, която по естествен начин прави Европа фрагментирано място, в което опитите за федерализация са изключително трудни – ако не и невъзможни – за прилагане. Последните предложения да се възкреси старата идея за Европа на много скорости, която няма да изисква от всички страни-членки да се конвергират, са необичайна демонстрация на прагматизъм сред европейските елити. Шестдесет години след Договора от Рим Европейският съюз продължава да бъде горд с миналото, но също така е все още несигурен за бъдещето си.

Преводна статия на Stratfor, Analysis
Източник: https://www.stratfor.com/analysis/where-cracks-europes-foundations-began

Глобализация

Политики на здравословното хранене

1828 прегледа0 коментара

Справянето с нездравословното хранене може да отнеме столетия, много повече от живота на поколенията, чието здраве вече е застрашено.

От Люк де Кайзер

След Корейската война, завършила през 1953 г., лекарите по света бяха изненадани от резултатите от аутопсиите на загиналите войници. Сърцата на много от тях бяха съсипани от отлагания на мазнини на същите места, където такива плаки се откриват при пациенти на средна възраст със сърдечно-съдови заболявания.

Търсейки обяснение учените изтръскват от прахта една стара от десетилетия теория на руски учени, според която холестеролът е увреждал кръвоносни съдове на зайци. Така беше родена холестеролната заплаха и до ден днешен западните лекари продължават да препоръчват анти-холестеролно лечение на нарастващ брой възрастни пациенти.
Този случай, както много други преди и след това, поражда повтарящи се неуспешни опити на правителствата да постигнат някакви резултати, предлагайки на гражданите препоръки за здравословно хранене. Откакто през 1956 г. американският психолог Ансел Кейс започна прочутото, а за някои – позорно, изследване, обхващащо 7 страни и свързващо диетата с коронарни проблеми на сърцето, чиновниците забавиха ход.

Сърдечносъдовата болест все още е водеща причина за смърт по целия свят, а от цялата смъртност, около три четвърти, се случва в страни с нисък и среден доход. Постигайки значителен напредък в области, като намаляване на тютюнопушенето, дали ние сме направили достатъчно за справяне с нездравословното хранене и здравните проблеми, които то може да предизвика?

На рохкава почва

Въпреки неговото значение за световното здраве, изследователите в областта на храненето дълго се бореха с конкурентни специалности в медицината, за привличане на най-добрите и способните или за получаване на финансиране за своите изследвания. Това може да се обясни отчасти с устойчивите методологически проблеми, които блокираха неговия успех. Мащабни експерименти с хранене например, трудно може да се прилагат, поради финансовите и логистични разходи, свързани с предоставянето на храна на изследваните лица за периода на теста. Освен това, повечето здравни ефекти от конкретни начини на хранене не се проявяват много години.
Поради тези и много други проблеми, повечето учени в областта на храненето се задоволяват с кохортни изследвания – следващото най-добро нещо, когато се стигне до убеждаваща власт. При тези изследвания се наблюдава здравето на определено население за дълги периоди от време, записвайки какви жизнени стилове избират хората и какъв е крайния резултат. Но дори резултатите от такива мащабни и скъпи проучвания не бяха много сигурни; освен многонационалното изследване на храненето в ЕС, институциите в Нова Англия имат почти пълен монопол върху изследванията за храненето на населението, а това е позиция, която изкушава изследователите да екстраполират препоръки за политики въз основа на научни резултати, които често не са достатъчно сигурни, за да подкрепят напълно препоръките.
Това изглежда прави политиките уязвими за критики от страна на други учени и производители на храни, поставяйки слабата основа на науката за хранене върху още по-несигурна почва. При постоянните противоречия не е чудно, че политиците нямат време да превръщат сложните изследователски резултати в авторитетни напътствия, които публиката може лесно да разбере и да използва. Следвайки примера на Шведския национален съвет по здраве и благосъстояние, макар и 20 години по-късно, Департаментът по земеделие на САЩ публикува прочутият си наръчник – Пирамида за упътване при хранене през 1992 г. Диаграмата показваше относителното значение на 6 различни групи храни, чрез размера на съответните секции: най-големият пласт включваше хляб, зърнени храни, ориз; вторият по големина включваше зеленчуци и плодове, следващият изброяваше млечни продукти, като мляко, йогурт и сирене; както и протеинови храни, като говеждо, птиче месо, риба, яйца и ядки; и най-тесният слой включваше мазнини, масла и сладости.

Политики на пирамиди и чинии

В създаването на пирамидата се намесиха определени интереси. Вместо да бъде конструирана от Администрацията по храните и лекарствата – американската агенция натоварена, както личи от името, с проучване на сигурността на храните и лекарствата, пирамидата беше спонсорирана от Департамента по земеделието. Департаментът фактически промени подреждането на различните нива на пирамидата, което експертите по хранене предложиха отначало, с цел да съответстват по-добре на структурата на субсидиите, които Вашингтон плащаше на производителите на различни групи храни.

Не е ясно колко е повлияло това решение върху усилията на Световната здравна организация и Организацията по храните и земеделието да предложат акуратни препоръки по факторите на храненето „за да предотвратят затлъстяването, хроничните болести и зъбните кариеси“ в целия свят. Но ясно е, че много страни адаптираха създадената от Департамента Пирамида за упътване при хранене, като средство да определят своето производство и добиви от местни храни, както и да формират хранителните навици на населението. Някои азиатски страни стигнаха до там, че промениха формата на пирамидата в пагода с надеждата да улеснят нейното възприемане. Въпреки че пирамидата вероятно е оказала слабо влияние върху хранителните навици на местното население, хранителните продукти попаднаха под нарастващ натиск да се пригодят към напътствията, които отразяваха влезли в сила в САЩ с цел да подтикнат техният износ на пшеница и соя, които тогава бяха повече от половината от цялата реколта в САЩ.

След публикуването на Пирамидата за упътване при хранене, Уолтър Уилет, шеф на Харвардският департамент по хранене, поиска упътването да се промени. Департаментът по земеделие бе готов да приеме неговото искане, при положение, че той представи данни, подкрепящи промените, които предлага. Прословутият отговор на Уилет беше, че той не разбира основанията за такова искане на комитета, тъй като той очевидно е достигнал до своите заключения относно Пирамидата без необходимите данни. Повече от две десетилетия след това, комитетът, съставен вече от повече членове, които са повлияни от работата на Уилет, събра най-солидните научни открития, за да подкрепи създаването на наръчник по хранене през 2006 г., който бе трансформиран от пирамида в чиния.

Но политическата следа, която бе направена преди това, никога не увяхна напълно. Миналата година стана публично известно, че захарната индустрия систематично е плащала на изследователи да насочват научните прегледи в изследванията на храненето в нейна полза, практика, която е реминисценция на стара стратегия на тютюневата промишленост. Този път хранителната индустрия наблюдаваше с удоволствие как контра-експерти иронично атакуваха научната заслуга на напътствията на комитета, твърдейки че им липсва доказателствена сила, че само правят подреждане, което контролираните клинични експерименти могат да осигурят. Контра-експертите пренебрегваха факта, че провеждането на такива експерименти е изключително трудно в науката по храненето, стеснявайки концепцията за преценка, основана на данни до изследване, което дава само най-твърди доказателства, вместо както диктува здравият разум, най-добрите от наличните доказателства.

Тази интензивна игра на дърпане на въже не остана без последствия за обществото. Едното е, че хранителните напътствия, създадени в една от най-богатите части на света, бяха копирани в целия останал свят, по места в които липсва изследователски капацитет, за да се направят наръчници, адаптирани към техните регионални стилове на живот. И макар че това не изглежда много смислено, но там действително няма много приемливи алтернативи на прилагането на резултати от изследвания, правени в Нова Англия в общности, живеещи от другата страна на света. Организациите често нямат друг избор освен да следват официалните напътствия за хранене, за да демонстрират безпристрастност, когато раздават училищни обеди, храни за затворници и пакети с помощи.

Личен избор: вредните ефекти

Въпреки методологичните ограничения, науката за храненето е дала повече от достатъчно данни, за да се подобри света, стига да се приложат на практика. Но това е по-трудно, отколкото изглежда. Скорошно европейско изследване, обхващащо седем страни показва, че една интензивна общностна програма, целяща да информира родители, учители и деца относно здравословния начин на живот едва ли променя индивидуалното поведение. Впрочем, става все по-трудно да се игнорират призивите към правителствата да се намесят в нарастващата епидемия от затлъстяване.

За да направи нещата по-лоши, бързото разпространяване на хранителни съвети – много от които изглежда все по-малко се основават на факти – направи още по-трудно за хората да изберат чий съвети да следват. Интернет само добави към резервоара от съмнителни съвети какво да се яде и какво да не се яде. Големите магазини и ресторанти от своя страна не предлагат здравословни храни, страхувайки се да не загубят клиентите си, които са свикнали с вкуса на определени стоки.

Не е случайно, че хранителната индустрия (и политиците подкрепят това) са много склонни да пледират за свободата на избора на техните клиенти и ако бъдат притиснати с недоволство дават обещания, доколкото могат да се придържат към правителствените интервенции. И тъй като веригите за бързо хранене се разпространиха по целия свят, много бързо нараства и перспективата за разпространяване на нездравословни стилове на живот.

Борбата с пушенето на тютюн беше и все още е трудна. Бяха необходими няколко десетилетия на организирани действия, за да се намали склонността на обществото към пушене, въпреки планината от ясни данни за вредните странични ефекти от него.

Борбата с нездравословното хранене ще бъда още по-трудна, като се има предвид колко сложни бяха резултатите от изследванията и че храненето е част от всеки ден от живота на индивида. Да се ограничи нездравословното хранене до степента, в която е ограничено пушенето може да отнеме векове, много повече от жизнения цикъл на поколенията, чието здраве вече е във риск. И ако медицинските тежести, които тези жизнени стилове налагат да се носят, ще бъдат големи дори за най-богатите страни, то те ще бъдат парализиращи за останалия свят.

Преводна статия на  Luc De Keyser
Източник:  https://www.stratfor.com/sample/weekly/politics-healthy-eating

Глобализация

Буря се надига над Европа

2053 прегледа0 коментара

Тъмните облаци над сградата на Райхстага в Берлин може би са знак за неща, които предстои да се случат.


Бурни облаци се събират пак над еврозоната. В следващите месеци тя ще бъде все по-застрашена от събитията в Европа и САЩ. Германия, най-големият политически и икономически играч в Европа ще се опита да запази блока цял. Но кризата може да е твърде голяма, за да може Берлин да се справи, особено след като някои от участниците виждат Германия по-скоро като част от проблема, отколкото неговото решение.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп наскоро описа ЕС като „превозно средство на Германия”. Той и членовете на неговата администрация твърдят, че германската индустрия се е облагодетелствала значително след въвеждането на еврото в началото на 21 век. Аргументът е, че предимството за Германия произтича от това, че общата европейска валута е по-слаба от германската марка, отколкото би трябвало да бъде; резултатът е, че германският експорт става по-конкурентен. Тръмп не бе първият американски президент, който критикува Германското търговско салдо, което е най-голямо в света. Но той е първият, който намеква, че САЩ може да вземат мерки срещу германския износ.

Някои от партньорите на Германия в еврозоната също я обвиняват, че изнася твърде много и внася твърде малко – ситуация, която води до ниска безработица в Германия и до висока безработица в другите части на Зоната. Техните атаки, впрочем не са насочени към стойността на Еврото (която се определя от Европейската централна банка), а върху стегнатите фискални политики на Берлин, които ограничават вътрешното потребление и германския апетит за вносни стоки. Европейската комисия и МВФ поискаха от Германия да увеличи инвестициите си в публичната инфраструктура и да увеличи заплатите на германските работници.

Обръщайки се към германския въпрос

Наистина Европейският съюз е превозно средство за Германия, но причините за това са далеч от търговията. Много от текущите европейски политически и икономически структури са изградени с цел да решават въпроса за германската роля в Европа. Разположена в центъра на Северната европейска равнина, най-голямата равнинна територия в Европа, Германия няма ясни граници. Това означава, че нейните съседи на изток и на запад могат лесно да нахлуят – факт, който традиционно дава на нейните лидери чувство за постоянна несигурност. В добавка, преди унифицирането на страната през 1870 г., германците имаха малко общо помежду си, освен езика. Тяхното разположение в сърцето на търговските пътища в Централна Европа и достъпа им до много плавателни реки, позволиха на германците да развият многобройни икономически центрове. Свещената римска империя, която властваше по германските земи, просъществува 10 века, именно защото императорът имаше ограничено влияние върху делата на стотиците политически единици, които образуваха империята. Виждайки силна, обединена Германия през 21 век, е лесно да се забрави, че тази страна традиционно е имала силни регионални идентичности и могъщи центробежни тенденции, които са противодействали на националното единство.

Германското географско предизвикателство

В средата на 19 и на 20 век германските лидери се опитаха да решат геополитическите предизвикателства пред страната, чрез война с катастрофални последствия за Германия и останалата част от Европа. След Втората световна война, Германия изгради федерална система, където богатството е разпределено между провинциите, под контрола на федералното правителство. Към това се добави и корпоративистки икономически модел, който обхваща икономическите елити в лидерска структура, както и силна мрежа за социална защита, която предотвратява социални катаклизми. Тази цялостна социално-политическа структура разчита на икономически модел, който е силно зависим от износа.

Европейските институции бяха до голяма степен наложени на Германия. Слабата и окупирана Западна Германия видя в членството си в Европейската икономическа общност (предшественика на ЕС) начин да се върне мирно в международната общност след две световни войни. Политическата и икономическа интеграция на Западна Европа в действителност беше френска идея, подтикната до голяма степен от натиска на САЩ. След новото германско обединение през 1990 г., създаването на еврозоната следваше подобен модел. Париж видя във въвеждането на обща валута начин да обвърже Франция и Германия толкова тясно, че друга война между тях да бъде невъзможна. По това време идеята за друга френско-германска война не изглеждаше толкова далечна, колкото днес и до голяма степен отказа от немската марка беше цената, която Германия трябваше да плати за обединението си.

Решаване на проблеми и създаване на нови

Европейската икономическа и политическа интеграция позволи на Германия да постигне някои от нейните главни геополитически цели. Тя намали вероятността за друга война в Северната европейска равнина, създавайки съвместно лидерство с Франция на Континента. Дори след като френската икономика започна да показва признаци за упадък, Берлин увери, че запазва Париж включен във вземането на решения на Континента. Освен това европейската интеграция отвори пазари от Португалия до Румъния и от Исландия до Кипър за германски износ. Всичко това беше възможно, докато германското членство в НАТО позволяваше да се поддържат скромни разходи за отбрана.

Но въвеждането на еврото лиши някои от основните търговски партньори на Германия от възможността да девалвират техните валути, за да се конкурират с техния северен съсед. В същото време сделката изглеждаше честна, доколкото страните от Средиземноморска Европа получиха възможност да получават кредити по Северно-европейски лихвени проценти, които направиха с голям ентусиазъм. Достъпът до евтин кредит накара много страни от еврозоната да отлагат структурните реформи в техните все по-неконкурентноспособни икономики.

Еврото може и да не беше германска идея, но Берлин се осигури то да не застрашава германските интереси. Европейската централна банка беше организирана по модела на Бундесбанк, с нейната мисия да поддържа ниска инфлация (германска обсесия след хиперинфлацията от 30-те години) и без експлицитен мандат да подкрепя икономическия растеж.

Еврозоната беше създадена като валутен съюз без фискален съюз. Не бяха въведени механизми за преразпределяне на ресурси от богатия европейски Север към сравнително бедния Юг или за разпределяне на риска между техните финансови сектори. За да приемат споделянето на по-високия риск, страните от Севера изискваха от техните южни партньори да предадат напълно своите фискални политики на технократите от Брюксел. Това е нещо, за което страни като Гърция могат да бъдат притиснати, за да приемат, но е неприемливо за страни като Франция или Италия.

Подготовка на перфектната буря

Тези недостатъци станаха очевидни през изминалото десетилетие. Икономическата криза в Европа и мерките за строги икономии, които я последваха, доведоха до появата на националистични, популистки и анти-истаблишмънт сили в целия Континент. Някои са критични към ЕС, докато други са срещу еврозоната. Икономическият упадък на Франция и Италия остави Германия без стабилни партньори, за да се справи с поне едно от тях. Всяка година от изминалото десетилетие беше тест за устойчивостта на еврозоната, но 2017 г. може да е годината, когато самото оцеляване на блока ще бъде заплашено.

Франция ще провежда президентски избори на два тура през Април и Май. Изследванията на общественото мнение показват, че Националния фронт, който обеща да проведе референдум за членството на Франция в еврозоната, може да победи на първия тур, но да загуби на втория. Референдумът за Брекзит и президентските избори в САЩ, впрочем, показаха че проучванията на общественото мнение понякога не успяват да установят дълбоките социални тенденции, които насочват популистките движения.

Нещо повече, въвличането на френския главен консервативен кандидат Франсоа Фийон в неотдавнашен скандал значително навреди на неговия имидж. Ако център-дясно не успее да достигне втория тур на изборите, милиони консервативни гласове ще бъдат загубени. Някои вероятно ще мигрират към центристки партии, привлечени от обещанието за икономически реформи. Но много може да отидат към крайно дясното, съблазнени от предложенията да се увеличи сигурността, да се наложат по-твърди правила за имиграцията и да се възстанови националния суверенитет на Франция. Победа на кандидата на крайната десница – пряка заплаха за оцеляването на еврозоната – не може да се отхвърли.

В Италия нещата са дори по-сложни, тъй като две от трите най-популярни политически партии искат да напуснат еврозоната. Италианските законодатели използват нуждата да се реформира избирателния закон на страната, като претекст да отложат изборите. Но дори ако парламентът приключи своя мандат в началото на 2018 г., италианската заплаха за еврозоната ще бъде по-скоро отложена, отколкото премахната.

За разлика от Франция, където избирателната система от два тура е предназначена да предотвратява вземането на властта от екстремистки партии, в италианската пропорционална система означава, че евроскептичните сили имат реални шансове да влязат в правителството. И какъвто и да е резултатът от изборите, големият италиански публичен дълг (грубо около 30% от БВП, вторият най-висок процент в еврозоната след Гърция) ще остане като тиктакаща бомба за валутната зона. Самото обявяване на референдум за членство в еврозоната във Франция или Италия би било достатъчно, за да ускори колапса на валутната зона. Втурване към Южно-Европейските банки може да се случи дори и преди референдумът да се състои, ако хората се изплашат, че спестяванията им ще бъдат конвертирани в национални валути. Хората в страни като Италия, Испания или Португалия може да прехвърлят спестяванията си на по-сигурни места в Северна Европа, с надеждата да получат германски марки вместо италиански лири, испански песети или португалски ескудо.

За да се усложнят нещата още повече, гръцката сага не е приключила. Гръцките кредитори обсъждат дали сроковете на програмата са реалистични и дали на Атина трябва да и се даде гаранция за облекчаване на дълга. След десет години гръцка криза и три международни спасителни програми, Атина си остава опасност за еврозоната. Главният проблем не е самият гръцки дълг, защото по-голямата част от дълга на Атина е в ръцете на институционални кредитори като МВФ, ЕЦБ и фондове на ЕС, което означава, че гръцкият провал може да бъде сдържан.

Проблемът е, че гръцкото напускане на еврозоната може да има заразителен ефект, който да засегне такива като Италия, Испания или Португалия. Някои твърдят, че еврозоната би била по-силна без Гърция, но цената на установяването дали това наистина е така, би могла да бъде твърде голяма.

Дали Франция или Италия ще бъдат овладяни от евроскептични сили, или Гърция ще предизвика друга криза в еврозоната, германската инстиктивна реакция би била да се търси договаряне с партньорите от валутната зона и да се запази статуквото.

Но в зависимост от мащаба на кризата, официалните лица в Берлин може да бъдат принудени да се подготвят за свят след еврозоната. Това може да включва връщане към дойче марката или, както някои германски икономисти предложиха, създаване на някакъв вид северна еврозона.  

Но стратегия, която има смисъл от финансова гледна точка може да бъде рискована в геополитическа перспектива, тъй като всяко дистанциране на Германия от Франция крие зародиш на бъдещ конфликт между тях. Без значение какво ще прави Берлин, той трябва да осигури колкото е възможно по-здрави политически връзки с Париж. Германия провежда общи избори през Септември и събития от предходните шест месеца може да имат пряко въздействие върху лекторалните стратегии на главните политически партии.

Крехката еврозона

Германия по-лесно ще толерира заплахите за еврозоната, ако нещата са спокойни в САЩ. Но протекционистката реторика на Тръмп окуражава националистическите сили в Европа. Лидерът на френският Национален фронт Марин Льопен дори се похвали, че президентът на САЩ в действителност копира предложения, които тя е направила преди пет години.

Не е задължително наближаващата буря да разруши еврозоната. Правителството на САЩ може да реши да избегне търговска война със съюзниците си в Европа. Умерени сили може да спечелят общите избори във Франция и Италия, а Гърция и нейните кредитори може да постигнат още едно съглашение в последната минута. Но фактът, че еврозоната е достигнала до точка, в която цялата система може да колабира поради едни избори, или договаряния, или поради мерки взети от чуждестранно правителство, показва колко е крехка тя. Дори ако сценарият на Страшният съд се избегне през 2017 г., облекчението ще може да продължи до следващите избори. В Европа, както и в САЩ, има милиони гласоподаватели, които чувстват, че изгодите от глобализацията не са достигнали до тях, и които вярват, че техните икономически проблеми може да се решат, ако се прекрати свободното движение на хора, стоки и услуги – самите принципи, върху които е изградена европейската интеграция.

Реториката идваща от правителството на САЩ и надигането на националистични сили в Европа поражда фундаментална заплаха за една експортно ориентирана икономика, като германската. Те заплашват не само стабилността на еврозоната, но и в зависимост от хода на събитията – много от политическите и икономически структури, които Европа изгради след войната. Над националната еврозона е къща, построена наполовина в квартал, където националният суверенитет е бил ерозиран, но не изкоренен напълно. Непримиримостта на тази дилема може да превърне сегашната фрагментация на валутния блок в негово разрушение.

Преводна статия на Adriano Bosoni 
Източник:https://www.stratfor.com/sample/weekly/storm-brewing-over-europe