Архив за етикет: икономика

Каква трябва да бъде външната политика на новия български президент?

На 13.06.2017 г. се проведе редовна сесия на „Философският клуб“, посветена на Мястото на България в Европа и света: каква трябва да бъде външната политика на новия български президент. Събитието се проведете по традиция в Съюза на архитектите в гр.София, с модератор Георги Василев – основател на клуба.

В дискусията взеха участие акад.Атанас Атанасов – ръководител на Съвместния Геномен център, Явор Дачков – журналист и собственик на „Гласове“, проф.Лъчезар Аврамов – ръководител на лаборатория “Биофотоника” в Института по електроника на БАН, проф.Духомир Минев – БАН, председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“ и Любомир Кючуков – дипломат от кариерата, директор на Института за икономика и международни отношения и член на УС на Българското дипломатическо дружество.

Явор Дачков формулира няколко проблема и въпроси с цел да насочи обсъждането в няколко по-важни направления. Преди всичко, съществува макрорамка на външната политика, включително и за действията на президента в областта на външната политика – членството на страната в ЕС и НАТО. ЕК и другите европейски институции полагат определени усилия за единна външна политика на ЕС. България не може да прави някакви стъпки без да се съобразява с тази макрорамка. Но страната изглежда твърде пасивна и в границите на макрорамката. Ние не участваме активно в европейските дебати. Пасивни сме и в навечерието на Председателството, което България ще поеме. Може ли президентът да направи нещо за излизане от този провинциализъм на нашата външна политика? Как би могъл той да помогне на страната да преодолее очевидната липса на собствено лице във външната политика, като се има предвид, че самият президент няма дълъг собствен опит, а и липсват създадени традиции, които да следва. Имайки предвид всичко това, какво все пак би могло да се направи?

 Георги Василев – сегашният разговор е продължение на темата за ролята на президента. Струва си да се направи такова продължение, въпреки че повечето от нас не са специалисти в областта на външната политика. Целта на обсъждането е да се търси разнообразие на идеи , а не само да се правят задълбочени анализи, които изискват експертно знание. Има някои важни проблеми, които си струва да се обсъдят. Какъв е механизмът на българската демокрация, който президентът трябва да предложи и по който да работят институциите. Това е проблем, тъй като институциите трудно се запълват със съдържание. А заедно с това има сериозен проблем и с качеството на политическата класа, сформирана през последните 20-30 години.

 Акад. Атанас Атанасов също посочи, че пространството за правене на външна политика е доста ограничено. А пространството, в което може да действа президентът е още по-ограничено. Онова, за което президентът би могъл да допринесе, като че ли е повече във вътрешен план, отколкото във външен – най-вече като подкрепи процеса на развитие в страната. Например, страната няма ясно формулирани добри приоритети и въпросът е може ли президентът да помогне за  изработването на такива приоритети.

А във външно-политически план проблемът е дали може да се развиват външно икономическите връзки, които да влияят върху общите насоки на външно -политическите отношения.  Особено значение има и развитието на отношенията ни с нашите съседи на Балканите.

Не без значение е също така, дали президента има уменията и куража да изгради мостове между основните политически сили, с оглед постигане на пълен консенсус при идентифициране на приоритетите за устойчиво развитие на Република България  в краткосрочен и дългосрочен план.

Георги Василев – тази идея изглежда заслужава внимание – преди да се прави дневен ред на външната политика би трябвало да се изяснят приоритетите на вътрешната политика и развитието на страната. След това би трябвало да се обмисли въпроса дали външната политика предлага достатъчно добри инструменти за решаване на вътрешните проблеми. Би трябвало да има диалог с цялото общество , да се прояви повече интерес, чувствителност и реакция към мненията и гласовете в обществото. Добре би било, ако президентът не позволи да попадне във въртопа на политическата система, особено при нейното сегашно състояние.

Любомир Кючуков – Един от основните аспекти на глобализма е кризата на националната държава. България е пионер в този процес (защото всеки българин ще каже, че държава отдавна няма), като главните движещи сили на упадъка на националната държава са неефективните институции и разпадът на социалната тъкан. В областта на външната политика тези промени се проявяват като липса на такава политика. След влизането в ЕС страната бе изправена пред две опции – да изработи свои позиции и да се опита да ги аргументира и изведе като позиции на ЕС или да се разтвори в ЕС. България се е плъзнала по втората опция. В същото време има възможности и очаквания за създаването на някаква добавена стойност от България за европейската външна политика. Това са например, областите на Балканите, Черноморският регион, Постсъветското пространство. Възможности за такова развитие на външната политика има, но те не се използват. Силно се подценява експертния потенциал на страната. Има сериозен разрив между професионалната експертиза и външнополитическите решения. Експертите се използват за организиране на посещения, а министрите се определят на остатъчен принцип. Президентът може да участва в определянето на приоритети на страната, но координацията на външната политика е в правителството. Не следва да има президентска или премиерска външна политика, а национална българска такава. Той би могъл да допринесе за една по-гъвкава външна политика, за заемане на една по-солидна позиция и роля на страната на Балканите, да бъде един двигател на регионалното сътрудничество. Впрочем, България беше фактор на сътрудничеството в Югоизточна Европа. Но след това България сякаш се оттегли в периферията на тези процеси и не генерира регионален дебат – включително и по време на бежанската криза в качеството си на председател на регионалния формат за сътрудничество. В Черноморският регион поведението на страната е същото. Като че ли има и опасения или поне въздържане от развитието на двустранни отношения. Президентът Радев даде заявка, че страната отново ще има външна политика. Той аргументира позицията на България в Рим и отстоя запазването на конвергентна политика и използването на кохезионните фондове в ЕС за следващия 10-годишен период. Българското председателство на Съвета на ЕС дава възможност за отстояване на определен национален приоритет, като общоевропейски подход, например приемането на Черноморския дневен ред (както по време на гръцкото председателство бе приет Солунският дневен ред за присъединяването на Балканите към ЕС). Сега липсва европейска стратегия за Черноморския регион и такава може да бъде разработена. Освен консултации е необходимо и по-ясно формулиране на отношенията с Русия. Но изглежда се счита, че България няма капацитет за такива инициативи и действия.

Ето например, беше оповестено, че Западните Балкани ще бъдат „тема” на българското председателство. В действителност е нужно да се обсъжда политиката в Западните Балкани, а не да се говори по „тема”. Нужни са по-интензивни и плодотворни дебати по външната политика.

Георги Василев – наистина е необходим ефективен публичен дебат, особено при констатираната липса на функционални институции и политически капацитет. Дебатът би могъл да компенсира тези дефицити, поне донякъде. Има обаче един допълнителен въпрос – Няма широко участие в процеси на дебати, а доколкото все пак има, изказваните мнения не се зачитат. Що се отнася до ролята на президента, неговата уникална позиция му позволява да бъде инициатор и координатор на процеса на формиране на външната политика на страната. Така той би могъл да допринесе за намаляване на разрива между експертизата и политиката. Още по-необходимо е това при ограничените възможности на гражданствеността и експертизата за самоорганизация.

Проф. Лъчезар Аврамов – ролята на президента е силно зависима от ограничените правомощия на тази институция. В сегашните условия той едва ли може да играе някаква роля различна от тази на изпълнителната власт. Но би могъл да помогне за мобилизирането на една критична маса от хора, които да участват, да инициира форми на тяхното участие, да координира действия в тази област. Например, необходима е и диагноза на обществените процеси. Президентът би могъл да се намеси в това. Особено важно е дали може да се развие интелигентността на общността. Има такива примери, когато в условия на дълбока криза, общността се насочва към развитие на собствената си интелигентност, като фундаментално средство за преодоляване на кризата – Шотландия, Ирландия.

Георги Василев – наистина правомощията на президента са ограничени, но може да се вземе като пример Японското кралско семейство. Неговите правомощия също са твърде ограничени, но въпреки това то е успявало и успява да играе важна роля за нацията и да влияе върху развитието на държавата.

Любомир Кючуков –Членството в крупни наднационални структури означава и активност на участието, и поемане на отговорности. Но точно това липсва на българската външна политика. За активизиране на участието и поемане на отговорности е нужно и лидерство. Нужни са идеи, нужна е експертиза и интелигентност, за да се предприемат правилните стъпки. Развивайки такъв тип и форми на лидерство, президентската институция ще може да получи широка помощ с идеи и мнения от участници, които сега остават изолирани от участие в процеса на формиране на външната ни политика, а самата външна политика ще получи нов и силен ресурс за собственото си развитие.

Георги Василев – важно е да се напомни, за силата на митовете, които обединяват обществата и им помагат да предприемат адекватни действия. Тези митове, макар и в съвсем различни форми винаги са играели и играят съществена роля за напредъка на обществата. Подобен мит може да играе и сега такава роля, ако бъде създаден.
РЕЗЮМЕ

Обобщавайки мненията изказани от участниците в дискусията, може да се подчертаят следните основни идеи по ролята на президентската институция във формирането на външната политика на страната.

РЕАЛНОСТИТЕ

  1. Даденост е, че формирането на националната външна политика е значително детерминирано от членството на страната в крупни наднационални структури и трябва да се вписва в макрорамка, задавана от общата външна политика на тези структури. Европейските институции и особено ЕК полагат усилия за формиране и провеждане на единна външна политика на страните членки. Външната политика на ЕС обаче е обща, а не общностна и това повишава ролята на позициите на отделните държави-членки.
  2.  На национално ниво обаче, вземащите решения в областта на националната външна политика интерпретират тази даденост по ограничен начин –  те изглежда се ръководят от представата, че лоялното членство в наднационални структури изисква отдръпване от процеса на формиране на политиката на структурите и се свежда до строго придържане към политиката на структурите, към които страната принадлежи. Затова България не участва активно във формирането на самата макрорамка на външната политика, не се опитва да влияе, разчита че нейният национален  интерес ще бъдат непременно отчетен или ще съвпадне с интересите на останалите участници, и затова предпочита да приема идеи, виждания, намерения вместо да формулира, предлага и аргументира такива.
  3. Основна причина за това състояние е откъснатостта на професионалната експертиза от политическите решения, но също така и ограниченият опит и капацитет на политическата класа да участва активно в крупни структури и да се включва във формирането на тяхната външна политика, както и да вписва националния интерес в общата политика на структурите. Освен това, процесът на формиране и прилагане на външната политика на страната е затворен в ограничен кръг от участници и не използва капацитет, който е извън този кръг. Поради това възниква сериозен разрив между експертния потенциал на страната и практическото формиране на външната политика.
  4. Ролята на президентската институция и по-конкретно – възможността да участва и да влияе върху формирането на външната политика на страната е значително ограничена, както от съществуващата практика (и вече – традиция) на (не)формиране на външна политика, така и от липсата на достатъчно опит, натрупан от институцията през предходните години, който да е „записан” в институционалната памет и да може да служи като ориентир за подобни действия.
  5. Общият извод, който участниците направиха е, че България практически „не прави” външна политика, а това състояние е неудовлетворително и се нуждае от съществени подобрения. Лоялното партньорство и членство в наднационални структури не означава само „доброволно преотстъпване на суверенитет”, както често се мисли, но и активно участие и поемане на отговорности.

ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ПОДОБРЕНИЯ

Президентската институция би могла да бъде адекватен източник на импулси за подобрения на неудовлетворителните реалности, независимо от съществуващите обективни ограничения върху пространството за действие.

  1. Преди всичко президентът би могъл да допринесе за една по-гъвкава, по-сложна, многопластова, многостранна външна политика, която няма да изглежда така пасивна, плоска, едностранна и еднозначна. Разбира се, за тази цел не е необходимо (и не е възможно) президентът да предприема някакви самостоятелни преки външнополитически действия. Но може да се създават възможности за формиране и изразяване на по-широки и по-разнообразни външнополитически виждания, които да позволяват и по-активно и по-успешно маневриране във външнополитически план. Действайки в подобен план президентът би могъл да играе ролята на известен „коректив” на едностранни външнополитически действия, евентуални грешки и ако не да предпазва, то поне да смекчава евентуални негативни последствия от несполучливи действия. В това отношение президентът има уникална позиция, доколкото не е възприеман като част от политическия истеблишмънт и се ползва със сравнително по-високо доверие. Това може би позволява, поне в някои случаи да се въвеждат и използват и морални ориентири, и морално базирани преценки, които сериозно липсват при формирането на външнополитическите виждания. Подобно поведение освен това може да запази имиджа на президента като човек, който запазва дистанция от доминиращите виждания на политическата класа и заедно с това – може да го предпази от „потъване” в сегашните слабости на външната политика.
  2. Като друго възможно направление за действие на институцията във външнополитически план бе изтъкнато засилването на влиянието на вътрешно икономическите потребности върху външната политика на страната. Подчертана бе необходимостта от по-добро балансиране на собствено икономическите и другите аспекти (фактори) на външната политика, чрез засилването на влиянието на националните икономически потребности върху външната политика на страната.  По този повод бе изтъкнато, че външната политика може да бъде добро „продължение” на вътрешно икономическата политика за постигане на развитие. Подчертано бе също, че за тази цел е необходимо да се очертаят ясно и приоритетите на развитието на страната.
  3. Президенството би могло да съдейства за подобрения във външната политика на страната и чрез действия за намаляване на разрива между експертния потенциал и практическото осъществяване на външната политика. Запълването на този разрив може да допринесе значително за повишаване на интелигентността на външната политика и така да позволи по-активно участие във и влияние върху формирането на външната  политика на наднационалните структури към които страната принадлежи. Практическите действия в тази насока може да бъдат ориентирани към интензифициране на публичните дебати по външнополитически проблеми и разширяване на кръга на участниците в тях. В това отношение има възможности за широк кръг инициативи от страна на президентството.
  4. Очертани бяха и ред конкретни направления за предложения, инициативи, стимулиране на действия като например, политическите отношения и сътрудничество между страните от Балканите, Черноморският регион и Постсъветското пространство.

Елити и социални промени

През последните 3-4 десетилетия рухна и митът за меритократичните елити, които властват само поради изключителните си способности да упражняват властта по социално полезен начин и високите резултати, които постигат в това упражнение. Днес онези, които наричаме политически елит, политическа класа или нещо друго, а по-точно – групите, които контролират обществата иззад пердето на представителната демокрация – никак не се радват на обичта и признанието на „избирателите”. Всъщност, масово и повсеместно се наблюдава доста силна неприязън към властващите елити и техните главни изпълнители на политически роли – неприязън, която понякога е трудно да се разграничи от откровено презрение и дори омраза. Властващите елити вече не са носители на безспорен авторитет и малцина са склонни да им предоставят безусловно монопола върху мисленето и вземането на решения, който елитите са си присвоили и упорито убеждават другите, че го използват само и единствено за доброто на всички.

Естествено, властващите виждат всичко това и реагират. Демократичната реакция се различава от авторитарните и тоталитарни реакции – вместо да потискат недоволството с открити преследвания и репресии, властващите постъпват по начин, който отразява самата същност на „реалната” политическа демокрация – просто оглавяват протеста на недоволните и го насочват така, че да не се влошава най-важното – социалните позиции на елита. Историята показва, че в такива моменти на изблици на недоволство поради влошени икономически и социални условия, вместо социални революции става нещо друго – обикновено се появяват политически лидери, изразители и водачи на масовото недоволство. Разбира се, би било доста наивно да се мисли, че появата им е спонтанна и неконтролирана – в джунглата на властта, обикновено се попада по волята на царете на джунглата. Тези лидери концентрирали значителна власт и укротявали недоволството – в някои случаи, като ограничавали причините за него, а в други – като нахлузвали униформи на недоволните и ги пращали да воюват с други недоволни. (Социолози отдавна са забелязали, че войните „консолидират обществото” – евфемизъм, с който искат да кажат, че войните са могъщо средство за смазване на масово недоволство). Разбира се има и редки случаи, в които такива лидери се появяват без благословията на властващите, но тези случаи лесно се разпознават – кариерата им завършва с провал, а ако са много упорити – с траурен ритуал (другото са случайности). Според термините, използвани от агитационно-пропагандният персонал на елитите (експертите по алтернативни факти), политическите лидери, които изпълняват ролята на изразители и водачи на вълните от масово недоволство,  се наричат популисти, а политическите им платформи – популизъм. С тези пейоративни термини, те осъждат широкият негативизъм спрямо елитите, но не казват, че е оправдан, защото влошаването на живота на хората е предизвикано от политиките на същите тези елити.  Различни анализатори предупреждават (и правилно, като се има предвид как обикновено се укротява недоволството), че популизмът (неговият успех) може да доведе поддръжниците му до лош край. Но пропускат да кажат, че има случаи когато популистки лидери просто са отстранявали част от причините за недоволството. Пропускат също, че използването на популистка реторика не е само популистки патент, а широко използван политически прийом. Роналд Рейгън например, бе далеч от популизма, но имаше изказвания, които са „автентично популистки”. Пропускат също да ни обяснят как именно се съотнасят демокрацията и популизма. И по-точно – как така в условия на политическа демокрация е възможно продължително да се игнорира, а поради това – да се натрупва толкова голямо недоволство (нима властта през цялото това време не е била „от народа, на народа, за народа”?). И защо при такова недоволство, древногръцката демокрация (например) е водела до реална смяна на управниците, а в модерните демокрации  това се случва главно като фарс за успокояване и укротяване на публиката. Но да не им придиряме за тези пропуски, защото онова, което ни интересува е друго – периодичното повтаряне на тази история.

К-ВЪЛНИТЕ

Планини от факти и анализи, потвърждават съществуването на такава повтаряемост. Интересни са, например, появилите се напоследък сравнения между два периода – в началото и в края на 20-ти век (от 1980 до сега). Двата периода наистина си приличат – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство (враждебност към политическия истеблишмънт); засилване на подкрепата за популистки лидери; укротяване на недоволните. Разликата е, че през втория (сегашния) период, популизмът и идването на власт на популистки лидери са по-слабо изразени, укротяването на недоволните едва започва, а войните за „консолидиране на обществата” се водят в други страни, вместо на териториите на обществата с особено голямо недоволство. (Но и тези територии изпитват някои последствия от войните – например, приемат бежански вълни, които по добрата си организация доста приличат на масови депортации от първия период). Тези сравнения обаче, не са пълни – те пропускат, че има други периоди – тези между периодите на упадък и поради пропуска не може да се види, че всъщност периодите на упадък се редуват с периоди на развитие (подобрения). А точно това периодично редуване на периоди на упадък и напредък е изключително важен и интересен феномен. Уйлям Томпсън, професор по политически науки в университета в Индиана, определя това редуване като „основен глобален социален процес”  и привежда следните данни за флуктуациите в растежа на БВП на човек от населението в света:

Години              Темпове на растеж

1820-1870             0.54

1870-1913             1.30

1913-1950             0.88

1950-1973             2.92

1973-2001             1.41

Според Томпсън регулярните смени на периоди с различна икономическа динамика имат изключителен обяснителен потенциал за промените, които настъпват в света – такива като: формиране на глобалните политически и икономически структури на властта, търсенето на енергия, множество политически процеси, публичните настроения и конфликти, демографски промени. От такава гледна точка може да се каже, че смяната на периоди с противоположна икономическа динамика е основният модел, по който живее светът.

Най-напреднали в изследването на този модел са икономическите анализи, където периодичните (през около 50-60 години) смени на периоди с различна динамика са известни като „дългите вълни на Кондратиев” (или К-вълни) – по името на големия руски (съветски) икономист Николай Кондратиев. Той пръв забелязва редуването на периоди на силен икономически растеж с периоди на слаб растеж или упадък и започва да изучава тези „вълни”. Днес икономистите, които се занимават с този проблем (у нас с „вълните” се занимават проф. Г. Найденов и други) са натрупали огромен емпиричен материал, който показва „желязната” повтаряемост на вълни с противоположна динамика.

„Дългата вълна” има два основни „склона” – възходящ и низходящ, но в нея разграничават и различни фази. Някои ги назовават по имената на сезоните (Пролет – фаза на растеж, започва след депресия и продължава около 25 години. Лято – свързана е с война, цените и лихвените проценти растат. Есен – фаза на дефлационен растеж, след война, цените падат, лихвените проценти са ниски, потреблението нараства, но чрез дългове, поява на спекулативен балон. Зима – коригират се отклоненията в миналото и се подготвят условия за нов растеж. Цените и печалбите падат, увеличават се стоките, достъпни за масите).

Икономическите изследвания на „дългите вълни” вече имат около 100-годишна история и са постигнали значителен напредък – някои твърдят, че тази област на изследвания е една от най-добре подкрепените с емпирични факти. Впрочем, представата за К-вълните може да се използва сполучливо и за прогнозиране – а това несъмнено е най-силното доказателство за валидността на представата. Още през 80-те години забележителният американски икономист и социолог Иманюел Уолърстийн забеляза, че на аспирациите на хората не се отговаря и определи това като начало на период на исторически преход, който ще бъде съпроводен от сериозни затруднения. Той го нарече “тъмен период и посочи, че ще продължи около 30 години (според времето на публикацията – до около 2020 г.) Уолърстийн се оказа прав – този ,,тъмен период” продължава вече около 30 години (за някои страни – повече) и достигна кулминацията си с глобалната “финансова и икономическа криза”. Томас Пикети пък представя един сценарий за бъдещето на ЕС, в който също ясно личи влиянието на представата за К-вълна. Според сценарият, до 2020 г. предстои да започне период на развитие, който  ще продължи до към 2050 г., след което отново ще започне политически, икономически и социален упадък (темпът на икономически растеж ще спадне 2 пъти в сравнение с предходния период) и упадъкът ще продължи през следващите 30-40 години.

НО ЗАЩО?

Въпреки напредъкът на изследванията на К-вълните, има един проблем. Деликатно казано, изследванията имат „предимно описателен” характер, поради което на въпроса „Какво поражда К-вълните?”, няма убедителен отговор и дебата продължава. Грубо казано, изследователите не знаят достатъчно за причините, пораждащи вълните. Предполагат се различни причини – динамиката на печалби, инвестиции, технологични иновации, цени, население. Мнозина залагат на технологичните иновации, като основна причина , но си остава впечатлението, че търсенията не са преодолели някаква бариера и че К-вълните сякаш падат от небето.

Все пак има „светлина в тунела” – това е идеята, формулирана изрично от У. Томпсън, че проблемът (вече) не е икономически, а политически. Ако причините за проблема (К-вълните) не са икономически, това може да обясни затрудненията при търсенето на обяснения в рамките на икономическия анализ. Основание за такова предположение дава и фактът, че, някои важни характеристики на К-вълните също не са собствено икономически – достатъчно е да се сравнят приведените по-горе характеристики на фазите (и в частност – на „есента” и „зимата”) с онези характеристики, които политическите наблюдатели посочват, когато сравняват периода от началото на 20-ти век с периода 1980 – 2017 (и в двата – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство, враждебност към политическия истеблишмънт; засилване на подкрепата за популистки лидери; мерки за укротяване на недоволството).

Още по-ясни стават различията в резултатите на отделните науки, ако сравним икономическия фокус върху иновации, инвестиции, цени, темпове на растежа, печалби, лихвени проценти и т.н. с един фокус върху качествени характеристики на растежа (тип на растежа). Тогава ясно ще изпъкнат два различни типа растеж „по двата склона” на К-вълната. От едната страна (възходящият склон) – растеж, съпроводен с развитие (развитиен растеж), при който се намаляват безработицата, бедността, подоходните неравенства и се подобрява качеството на живота (общества на масовото потребление, социални държави). По другия склон – неразвитиен растеж, съпроводен с нарастване на безработицата, бедността, неравенствата (концентрация на доходи и богатство), влошаване на качеството на живота за голяма (и растяща) част от населението. Затова този тип растеж бива наричан по различни начини – извличане на рента, растеж без работни места (jobless growth), растеж пораждащ мизерия (immiserizing growth).

Но идеята на Томпсън може да се продължи по-нататък от предложение за включването на политически науки в изследванията на К-вълните.

ОЧЕВИДНОТО ОБЯСНЕНИЕ, КОЕТО СТАРАТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА

Щом като проблемът е политически, тогава и причините за него са политически. Още по-точно казано – К-вълните се пораждат от политики. Доказателства за това има в изобилие – достатъчно е да се прегледат политиките (и идеологическите им „обосновки”) в началото на последния (сегашния) низходящ склон на последната К-вълна – от началото на 80-те години до сега. Там ясно изпъкват връзките между политиките – дерегулации („освобождаващи пазарните сили”), приватизации в условия на дерегулации („осигуряващи икономическа ефективност”), мерки за строги икономии („осигуряващи финансова стабилност”) и т.н., а от друга страна –  ефектите от тях като: концентрацията на доходи и богатство (респективно – растящи неравенства), растящи бюджетни дефицити, спадове на темповете на икономически растеж, растяща безработица и бедност,  орязване на т.нар „социални разходи”, влошаващо се качество на живота и т.н. Впрочем, възникват и специални ефекти, които особено ясно очертават същността на политиките, например, т.нар. „нелегален трафик на хора с цел трудова и сексуална експлоатация” – евфемизъм, който просто означава нови форми на робство.

Очевидно К-вълните не падат от небето. Не са дело на непознати и неконтролируеми сили. Те са дело на политическия елит или по-общо – на властващите елити. Другите само преживяват К-вълните. Силата на „реалната” демокрация не стига до там, че да осигурява контрол на хората върху политиците и политическия процес на вземане на решения. Реалната демокрация е такава, каквато са я виждали например, гениални учени, като икономистът Йозеф Шумпетер или социологът Макс Вебер – тя се състои в това да бъдат избрани хората, които ще управляват, а не начинът, по който те ще управляват (това си е тяхна работа). След избора, избраните казват на избирателите си: „А сега си затваряйте устата и правете това, което ви казвам” (изразът е на М. Вебер). Регулярната повтаряемост на К-вълните (наброяват 18 и повече минали вълни) не са и резултат от грешки при вземането на решения (формулиране на политики), нито пък са неочаквани последствия от решения, взети с добри намерения. К-вълните са продукт на преднамерено взети решения (прилагани политики), чрез които се реализира една и съща дългосрочна стратегия – модел, по който се движи светът, а именно, повтарящи се периоди на издигане и упадък.

ЗАЩО СЕ ПРЕДИЗВИКВАТ К-ВЪЛНИТЕ?  

Ключът към този въпрос е в главите на елитите или с други думи – във факта, че стратегиите, които се създават и прилагат от властващите елити са израз, (интелектуален продукт) на тяхната групова целева рационалност. Според М. Вебер при целевата рационалност, действието (включително и мисленето, вземането на решение за действие) е подчинено на определена цел, ограничено е от тази цел, тъй като всичко което се мисли и предприема може да е насочено само към постигане на целта. Всъщност, представата за целева рационалност е тясно свързана с йезуитския принцип „целта оправдава средствата”.

А груповата целева рационалност на елитите се формира, направлява (и ограничава) от една фундаментална цел, която е запазването и укрепването на техните социални позиции и контролът им върху обществата, включително и като поколенческо наследяване на тези позиции (което впрочем е характерно и за други социални или професионални групи). Тази цел обединява всички елитни субгрупи, тъй като отразява най-общия им интерес, преодолява различията между тях, увеличава кохезията им и така създава основа за колективното им действие. Фундаменталният характер на целта се състои в това, че тя доминира над всички други цели на елитите, универсална е (валидна е за различни политически условия, режими, системи) и е изключителна устойчива (засега не се променя във времето). В историята не са известни случаи на съзнателно създаване и прилагане на дългосрочна елитаристка стратегия за доброволно самоотстраняване на властващите групи от техните социални позиции и отказ от контрол върху обществата (трансформиране на властващи елити в не-елити).

Естествено, целта определяща груповата целева рационалност на властващите елити, определя и целта на стратегиите, които те създават и прилагат в рамките на своята рационалност – властващите елити неизменно се придържат към Суперстратегия, която преследва фундаменталната цел на всеки властващ елит. А К-вълните са най-добрият кандидат за ролята на централен елемент на Суперстратегията. Периодичното редуване на противоположно насочени социални промени – развитийни и не-развитийни, е динамичен начин за постигане на стабилност на статуквото, а по-точно – на позициите на властващите елити. По различни начини, тази идея е изказвана многократно в миналото. Философът Ю. Хабермас например, счита, че през определени периоди (можем да допълним нещо важно – това са периоди на развитие), социалната система губи идентичността си (променят се нейните базисни характеристики). През следващи периоди (на не-развитие) се възстановява идентичността на системата (базисните й характеристики). Може да се добави също, че през периодите на развитие се ерозират основни стълбове на властта на елитите – неравенствата, свързаните с тях йерархии и социалната зависимост (социалната уязвимост) на не-елитите. През периодите на не-развитие (низходящият склон на К-вълните) се увеличават неравенствата, усилват се йерархиите (главно чрез дерегулациите) и нараства социалната зависимост на индивидите от подвластните групи (главно чрез безработицата и бедността). Идеята за динамично поддържане на неизменност има и други многобройни варианти – от старата максима „да се промени нещо, за да не се промени нищо” (ди Лампедуза), до наблюдения на Й. Шумпетер („креативното разрушение”, Д. Локууд (периодични дестратификации”) и др. Една по-семпла интерпретация е връзката на К-вълните със стария принцип за „моркова и тоягата” – К-вълните осигуряват неговото практическо прилагане, чрез периодични смени на „моркова” и „тоягата”. В един най-общ план може да се каже, че в рамките на елитаристката рационалност, поддържането на еднотипна социално-икономическа динамика е невъзможно, тъй като всеки тип динамика (и развитие, и упадък) започват да ерозират властта на елитите, макар и по различен начин. При динамика – развитие се ерозират „базисни характеристики” на социалната система (по-точно – стълбове на властта), а при динамика – упадък, властта на елитите губи легитимност и се поражда (и засилва) съпротива срещу тях. Затова поддържането на устойчивостта на социалните позиции на елитите налага постоянно да се сменя типа на динамиката.

Значителните щети, които индивидите и обществата понасят през периодите на упадък нямат значение за елитите и не променят постоянното прилагане на Супер стратегията – К-вълни, тъй като самите елити не понасят щети, рационалността им няма морални ограничители, а фундаменталната им цел е над всичко.

КАКВО ЛИ НИ ЧАКА?  

Всичко това повдига много въпроси, но ето два от тях. Единият е свързан с бъдещето на България – дали българският властващ елит, който има капацитет главно в организиране на низходящ склон, ще може да организира бързо и успешно  период на развитие (възходящ склон) през следващите 30 години и какво ще стане с България, ако те не успеят и страната попадне в следващия период на упадък без да се е възстановила от настоящия упадък. Вторият въпрос е свързан с бъдещето на света – дали елитите (поне някои) могат да излязат извън рамките на своята ограничена целева рационалност и да се откажат от К-вълните (низходящите им склонове)? По-конкретно, дали китайският елит ще организира низходящ склон на К-вълна (какъвто предстои по логиката на елитаристката рационалност) или ще продължи развитийния период, който страната преживя през последните 30 години. Изборът им ще е важен за целия свят. Според една прогноза, ако Китай продължи развитийният период, след 13 години неговият БВП ще е 1.6 пъти по-голям от този на САЩ. А какво ще стане, ако развитийният период продължи до 2050-та година? А дали ако Китай отхвърли К-вълните и другите (елити) страни  ще бъдат принудени да последват неговия опит? Не знаем, но можем да правим обосновани предположения.

Автор:  проф.Духомир Минев

Ролята на президентската институция в условия на фрагментация на обществото

Защо е необходимо да се ограничава фрагментацията на обществото?

Фрагментацията на обществото е ключов проблем не само поради това, че психически здравите индивиди обикновено предпочитат да бъдат част от обществото, вместо да бъдат изолирани, изключени от него и може би тази склонност на хората е свързана с увеличаването на психичните заболявания при продължителна фрагментация на обществата. (Нека да напомня, че според някои, най-дълбоката същност на робството е отделянето на индивида от общността, в която живее, а други казват, че най-древният смисъл на думата „идиот” е бил „отделен”, „сам”, „изолиран”). Но особено важни са връзките между фагментацията и динамиката на обществото – фрагментацията намалява, когато обществото е в процес на развитие (промени, носещи подобрения за всички или поне за повечето хора) и обратно – тя нараства, когато обществото е в упадък. Може да се предположи и обратната връзка – че намаляването на фрагментацията вероятно допринася (предпоставка е) за постигане на развитие, докато нарастващата фрагментация допринася за възникване на упадък, или поне е белег за упадък. Доколкото такива връзки наистина съществуват, то всяко действие намаляващо фрагментацията е подкрепа за постигането на развитие, а постигането на развитие е начин за намаляване на фрагментацията.

България отчаяно се нуждае едновременно от ограничаване на фрагментацията и от бързо постигане на развитие – както поради състоянието в което се намира сега, така и поради един огромен риск пред бъдещето на страната. Рискът е свързан с редуването на продължителни (по 30-40 години) периоди на развитие и упадък, които още от миналия век периодично обхващат повечето развити страни в света. Последният период на упадък започна от началото на 80-те години и продължава досега. Съдейки по регулярността, предстои излизане от този период и навлизане в период на развитие. Според един сценарий, (Томас Пикети, „Капиталът на 21-ви век”) периодът на развитие ще продължи до към 2050 г., след което отново ще започне политически, икономически и социален упадък, който ще продължи през следващите 30-40 години. Рискът за бъдещето е свързан с това, че България, която преживя особено тежко периода на упадък досега, може да не успее да се съвземе достатъчно през предстоящия период на развитие, преди да попадне в следващия упадък. За последиците можем да съдим по съдбата на българското село – то попадна под натиска на индустриализацията за около 40 години, след това за още 30 години попадна под натиска на „прехода” и достигна до състоянието, което ни  е познато. Ако страната не успее сравнително бързо да постигне развитие и да поддържа този тип динамика през следващите 30-40 години, почти сигурно е, че след следващия период на упадък (т.е. около 70 години от сега нататък)  България ще се окаже в състоянието на „българското село” на Европа.


Кой би могъл да ограничава фрагментацията?

За да се избегне този сценарий е необходим и вероятно предстои да бъде извършен сериозен обрат в социалната и икономическа динамика. Още по-точно, предстои обрат – преход от продължителен период на упадък, на регрес, към период на развитие. Преход от период на подобрения за малцинството и влошаване на живота на мнозинството, към период на подобрения за мнозинството, без да се влошава положението на малцинството на „победителите” през прехода. Това е дълбок поврат и е много съмнително, че ще бъде осъществен ефективно при сегашната политическа система, организация на политическия процес на вземане на решения и основни политически сили.  Исторически изследвания показват, че в такива исторически периоди (преходи от упадък към развитие) възниква потребност от промяна в системата, в която протича политическия процес на вземане на решения и по-конкретно – тенденция към концентрация на властта (обикновено в изпълнителната власт). У нас също имаше и има такива идеи (намерението за промяна на избирателната система, а преди години – за разширяване правомощията на президентската институция).

Не е сигурно обаче, че промяната в избирателната система ще даде желаните ефекти, както не е сигурно, че ще се постигне крайният ефект – развитиен обрат.

А тези съмнения повдигат въпроса дали не може и с други стъпки да се подкрепи търсенето на  желаният резултат.

По-конкретно, въпросът е дали не може да се включи в действие един център на политическа власт и влияние, който е извън организационните рамки на системните партии, извън рамките на контролираните от тях изпълнителна и законодателна власт, не е обременен от дефицита на доверие и легитимност, натрупан от системните партии през прехода, не е обвързан с паяжината на формални и неформални връзки, които ограничават техните решения и действия,  не страда от характерния за партиите дефицит на идеи и визии, и най-важното – не страда от ограничен капацитет за вземане на решения, които излизат извън рамките на техните непосредствени икономически и политически интереси. Такъв политически център може да поеме нова роля при правенето на политики и активно да играе тази роля, дори и ако влиза в разрез с икономическите и политически интереси на някои елитаристки субгрупи.

Очевидно президентстката институция сега отговаря на споменатите условия и вероятно може да изпълни необходимата роля. А състоянието и перспективите на страната правят поемането на тази роля почти неизбежно.

Имайки предвид това, дейността в условия на фрагментация изглежда е най-тясно свързана с ролята на президента като олицетворител на единството на нацията (обединител на нацията).

През последните три десетилетия тази роля сякаш беше пренебрегвана и зле изпълнявана. Причините са ясни – от една страна, досегашната икономическа и социална динамика едва ли може да се приеме за развитие, поради което и фрагментацията растеше, а от друга, съдържанието на ролята на обединител и начините нейното изпълнението не са особено ясни (както беше споменато в друго изказване). Доколкото все пак беше изпълнявана, ролята се свеждаше най-вече до това да не се влиза в разногласие, противоречия или конфликти с другите институции, главно – изпълнителната и законодателна власт, или да се оказва  мълчалива, или публична подкрепа за техните действия. Образно казано, президентството сякаш се сливаше с другите институции, с тяхната дейност и с политическите сили които ги контролират, а декларираното дистанциране от партиите едва ли променяше това впечатление. Ако се вземе предвид, че периодът не беше период на развитие (а следователно генерираше фрагментация в обществото) и че действията на другите институции не се радваха на масово одобрение и подкрепа (изследванията показваха ниско доверие към институциите), то подкрепата, оказвана от президентската институция, не само ерозираше престижа на институцията, но може би дори допринасяше за фрагментация на обществото или поне редуцираше ролята на обединител, както и положителните ефекти, които може да се очакват от такава роля.

Възможности за ограничаване на фрагментацията

Така че, изглежда наистина е важно да се обсъжда възможното съдържание и засилване на тази роля. Вероятно такава роля може да се изпълнява по безброй начини и много от тях не са ми известни.

Но може да се подчертае едно възможно направление за изпълнение на ролята на обединител, което изглежда сравнително просто, лесно постижимо и особено важно.

Направлението изхожда от представа за фрагментацията като отслабване, ерозиране на онова, което превръща една съвкупността от индивиди в общество (някои антрополози образно го наричат „лепило” – „тайнствено, мистериозно лепило”). Съвсем условно „лепилото” може да се нарече „обществена воля” или „обществено мнение” (доминиращите в обществото виждания, преценки, настроения, нагласи, искания по най-различни въпроси). Пренебрегването на преобладаващото мнение в обществото поражда основната (политическа) фрагментация в обществото: между управляващи и управлявани.

По-дълбоката причина е известна – демократичните политически институции, рядко успяват да превърнат преобладаващото „обществено мнение” във фактор, влияещ върху политическия процес на вземане на решения. В действителност законовите рамки и текущите политики се определят от мнението (груповата рационалност и цели) на групите, които контролират и управляват обществата, а не от мнението (рационалността и целите) на преобладаващата част от обществото. Точно това най-много фрагментира обществото и често превръща демокрацията в театър.

Ето защо защитата на „лепилото” и съставките му, подкрепата за тях, сигурно е основно направление за ограничаване на фрагментацията, обединяване на обществото и е важна предпоставка за постигане на развитие. Преплитането на кохезията на обществото и постигането на развитие, означава, че дейностите в полза на едното, неизменно са и в полза на другото.

Важно е да се отбележи – тук не става въпрос за известните съставки, които обикновено се посочват като характеристики на нацията (общ език, история и т.н.). Защитата на тези съставки може да допринесе за ограничаване на фрагментацията и вероятно е сравнително лесен начин за това, но може да създава други проблеми.

Има обаче, съставки на „лепилото”, чиято защита и подкрепа е не по-малко важна.

Преди всичко, това е общата, споделена представа (може да се каже – споделеното знание) за социалните реалности (социалния свят) и споделените (или доминиращи) преценки за тези социалните реалности – доколко реалностите се одобряват и доколко се отхвърлят. От тези преценки зависи доколко се желае промяна или запазване на статуквото. Различните виждания за реалностите и преценките за тях фрагментират обществата по фундаментален начин; споделените представи ги обединяват също по фундаментален начин.

Представите за реалностите предизвикват фрагментация на обществото, тъй като политиката (политици и политически сили) и въобще упражняването на властта е свързано със създаването и налагането на представи, които хората не приемат (фрагментацията по линията управляващи – управлявани). Големият дебат относно пост-истинното общество и алтернативните факти се породи именно от създаването на такива представи за реалностите и от фрагментацията, която те пораждат. През последните десетилетия този инструмент на упражняването на властта се използва толкова интензивно (особено под формата на идеологическа конструкция – неолиберализъм, пазарен фундаментализъм) , че създаде огромен глад за „истината” и съпротива срещу това „символно насилие”. Ако този глад се задоволява поне отчасти и съпротивата срещу манипулацииите се подкрепя, това може да окаже огромно влияние за подобряване на кохезията в общество.

Някъде вече го правят – светът, включително и в ЕС се пробуждат от съня и вече все по-широко се признава, че изминалите три-четири десетилетия са били период на упадък, на политически, социален и икономически регрес. Анализите които потвърждават това, растат като лавина.

Например, предстои да излезе книга, която е озаглавена точно така – „Големият регрес”. Според рекламата, авторите на книгата са едни от най-големите социални учени, интелектуалци, (вкл. българин – Иван Кръстев). Те признават дългия период на Голям регрес, изследват причините и търсят възможности за излизане от него. Има и много други подобни анализи, които косвено признават регреса. Един обширен анализ (на Бриджуотър) сравнява упадъка през 20-30-те години на миналия век с упадъка от 80-те години досега. Анализът показва редуване на продължителни (около 40 годиин) периоди на упадък и развитие, а сравнението на сегашния период с 20-те и 30-те години е потвърждение, че сме преживяли период на упадък.

В ЕС интензивно се преосмисля представата за изминалите 30-40 години, но по особен начин – новото виждане не се обявява от основните системни политически сили и не в рамките на собствено политическия дебат. Промяната засега се обсъжда в полетата на научния и граждански дебат (ако системните политически сили заговорят за промяната ще стане ясно какво са правили досега).

У нас обаче едва ли има достатъчно авторитетна научна или гражданска структура, която да подеме тази необходима работа. Не знам доколко е уместно президентството да се занимава с това, но ако някой го направи сигурно ще е голяма стъпка срещу фрагментацията на обществото (и за нов преход – към развитие). Да се назовават нещата с истинските им имена е ефективен начин за създаване на доверие и кохезия.

Друг важен компонент на „лепилото” са  споделените базисни морални ценности. И то автентични човешки ценности (тези, които социалната еволюция е формирала) – такива като справедливост, равенство, честност (която е и стремеж към истината), реципрочност. Отдавна е известно, че ерозията на тези ценности или подмяната им с други дълбоко ерозира и човешкото общество. Както и че защитата и подкрепата на тези ценности в най-различни форми, както и посочването (евентуално – критиката) на отклоненията от тях е фундаментално направление за сплотяване на обществото. Като пример – преди няколко години Генералният секретар на Римския клуб на ежегодната си лекция в Брюксел каза, че икономиката в съвременните общества се е отклонила от фундаментални морални ценности и посочи негативни последствия от това. В България не се казват такива неща. А това отваря вратите за откровени глупости, като тази, че пазарът бил зона свободна от морал. Но тези глупости пораждат реални последствия или поне създават почва за тях.

Визията за желана от обществото промяна също може да е силен фактор за консолидиране на обществото. Една такава визия би могла да влияе върху политическото действие и да блокира евентуално противодействие, да разсейва мъглата от идеологиите и влиянието на частно-групови интереси, които изкривяват политическия процес на вземане на решения. И разбира се – може да консолидира обществото.

Аналогична роля може да играе и подтикването на начални стъпки за политически и социални промени в желаната посока. Наследството от прехода например, обхваща и редица дефекти в нормативната рамка. Затова важна стъпка може да бъде инициирането на  широка работа по оценки на социалните ефекти (социалното въздействие) на някои ключови закони. Може и да се институционализира постоянното правене на такива оценки на законите, при това  – не само след като е въведен закона, но и предварителни оценки на социалното въздействие (подобно на екологичните оценки). Същото може да се направи и по отношение на някои ключови политики. Практическото значение на такива стъпки е огромно. Това може да се види най-ясно във връзка с т.нар. корупция, която е централният икономически механизъм на досегашния упадък. Всъщност, думата корупция е подвеждаща, защото не става въпрос за корупция, а за самата същност на икономиката през прехода – политическо, селективно разпределение на икономически ресурси в полза на привилегировано малцинство, което използва предоставените му ресурси в своя собствена изгода и нерядко – ощетявайки мнозинството (някои наричат това „извличане на рента”).

Затова ограничаването на корупцията е много по-сложна задача от справянето с обикновена корупция. И да се разчита само на закон за борба с корупцията е подвеждащо. Разбира се, такъв закон е важен, но сигурно има и други закони, които се нуждаят от промени, за да се ограничи корупцията. Например, неефективната законова и подзаконова уредба за счетоводството. Преди повече от 10 години (през 2006) проф. Иван Душанов писа: „… дълбока причина за всичко това е съзнателното и целенасочено принизяване на счетоводството и контрола, изразено в неефективната законова и подзаконова нормативна уредба, даваща възможност на заинтересовани престъпни кръгове, групировки и лица за злоупотреби, присвояване, далавери..”. Деформираната нормативната рамка на счетоводството отваря вратите за корупция, тъй като ограничава възможностите за отчетност, контрол и търсене на отговорност. Впрочем, сигурно има и други закони, които се нуждаят от нов преглед за ефективна борба с „корупцията”.
Разбира се, президентската институция не може пряко да прави такива промени, но дали други институции биха могли да подемат такива инициативи, като се има предвид, че точно те са създавали статуквото?

 Автор: проф. Духомир Минев,  БАН, председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“.

 

 

За ролята на президентската институция в ситуация на фрагментирано българско общество

Снимка: Дневник

На 26.04.2017 г. се проведе редовна сесия на „Философският клуб“, посветена на Ролята на президентската институция в ситуация на фрагментирано българско общество. Събитието се проведете по традиция в Съюза на архитектите в гр. София, с модератор Георги Василев – основател на клуба.

В дискусията взеха участие акад. Атанас Атанасов – ръководител на Съвместния геномен център, Валентин Николов – председател на Контролния съвет на Камарата на строителите в България, Явор Дачков – журналист и собственик на „Гласове“, проф. Венелин Цачевски – политолог, историк и посланик на България във Финландия през периода 2003 – 2006 г., проф. Лъчезар Аврамов – ръководител на лаборатория “Биофотоника” в Института по електроника на БАН, Николай Камов – основател на компанията за иновации и инвестиции “Nextdoor”, проф. Димитър Веселинов – Ръководител на катедра „Методика на чуждоезиковото обучение“, Слави Василев – част от щаба на президента Румен Радев и проф. Духомир Минев – председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“.

Акад. Атанас Атанасов посочи, че България е изправена пред сериозни икономически и социални проблеми, които продължават твърде дълго време, а опитите за справяне с тях не дават значими позитивни резултати. Той посочи като пример селското стопанство, където се наблюдава продължителна тенденция към икономическа и социална поляризация – от една страна, дори и малкото останало население попада под натиска на ниски доходи и живее в тежка ситуация, а от друга страна е просперираща, но малобройна част от тези, които владеят и ползват земята.  Тенденцията се дължи на особености на икономическата организация и по-конкретно – силната концентрация на обработваемата земя, която води и до концентрация на доходите в селското стопанство, включително и на европейските субсидии за селското стопанство. В същото време изпъква неумението на управляващите от различните политически сили да формулират и приложат адекватни политики за справяне с проблемите.

Комбинацията между тежки проблеми и слаб капацитет на политическите сили да намерят адекватни политически решения за проблемите, насочва към извода, че страната се нуждае от допълнителен импулс във вътрешната политика, което може да бъде постигнато чрез висока активност на президентската институция във вътрешно-политически план. Затова институцията е натоварена с високи очаквания, а някои начални стъпки на президента дадоха надежди, че институцията ще може да отговори на очакванията.

Проф. Лъчезар Аврамов, подчерта, че според него реалната диагноза на ситуацията, в която се намира страната е доста по-тежка от обичайните диагнози. Тази диагноза е катастрофа, която не се свежда само до известната „демографска катастрофа”, а има и други измерения – политически, икономически и социални. Дори и да е преувеличена диагнозата за катастрофа, по-добре е да се правят песимистични преценки на ситуацията, защото оптимизмът може да пренебрегне реални опасности и така да се окаже обикновена глупост. Мащабът на  катастрофата, заедно с неспособността на политическата класа да намери необходимите решения,  създава изключително остра необходимост от допълнителен участник в политическия процес. А най-значимият и реалистичен кандидат за такава роля може да бъде и трябва да бъде президентската институция. Във всеки случай, няма друг кандидат за тази роля, на който може да се разчита. Независимо от това доколко са благоприятни за такава роля нормативно определените правомощия на президента във вътрешно-политически план, институцията може и трябва да намери начини да оказва по-силно влияние именно върху вътрешната политика, защото страната остро се нуждае от това. Ако президентската институция като единственият реален кандидат за ролята на генератор на позитивни политически импулси не се заеме най-активно с тази роля, бъдещето на България няма да изглежда много оптимистично. Големите въпроси при така очертаните проблеми са какво би могло да бъде съдържанието на новата роля на институцията и как именно тя би могла да играе тази роля. Редица досегашни действия на президента показват, че той може да изпълни адекватна роля и заслужават  подкрепа.

Г-н Явор Дачков, също акцентира върху сложната вътрешно-политическа ситуация, пораждаща особено остра необходимост от засилване на вътрешно-политическата активност на президента в сравнение с предходни периоди. Тъй като перспективите за рязко и значително подобряване на състоянието на страната чрез усилията на системните, парламентарно представени партии не са големи, върху президентството неизбежно пада нелекият дълг да се нагърби с активна вътрешно-политическа роля. Президентството не може да избегне тази роля, защото освен обективната потребност от нея, ситуацията породи и надежди, и високи очаквания към институцията. Бързото навлизане в такава роля среща затруднения – президентът е в началото на изпълнението на своите функции, навлиза в коридорите на българския политически живот и усвоява неговите механизми, нормативните му правомощия не са големи. Освен това, поемането на една нова роля от президентството има значителен конфликтен потенциал – някои от стъпките, които предприема или би предприел се натъкват на съпротива и затова се представят (и ще се представят) като „грешки”, когато влизат в разрез с частно-групови интереси. Въпреки това, президентът направи енергични стъпки, които показаха, че институцията долавя нарасналите отговорности и очаквания към нея и вдъхнаха надежда, че е в състояние да реагира адекватно. Представянето на някои действия като „грешки” не бива да го спира по този път. „Идентифицирането” на такива „грешки” и критиките са очаквани и логични при  състоянието на политическия живот, нивото на демокрация и на медиите у нас.

Г-н Слави Василев изрично подчерта, че мнението, което ще изкаже е лично и не ангажира президентската институция. Според него конституционно определените правомощия на президента са твърде ограничени и не позволяват на институцията да  играе особено активна роля във вътрешно-политически план. По-конкретно той посочи, че дейността на институцията се рамкира от ролята на президента като върховен главнокомандващ, олицетворение на единството на нацията и представляването на страната пред други страни. Вътрешната политика е свързана само с функцията на „обединител на нацията”, но понятието е лишено от практическо политическо значение, тъй като основните прерогативи в това направление се намират в изпълнителната власт. Тази конструкция превръща Президента в удобен бушон за политически пристрастия, който носи отговорност без да има власт, за да може Министерският съвет да има власт без да носи отговорност.

Проф. Венелин Цачевски насочи вниманието към конституционно определените правомощия на президента на страната. Тези правомощия наистина не дават големи възможности на президентската институция да играе „силна” и активна роля във вътрешно политически план. Но това не означава, че не трябва да играе такава роля и не трябва да се търсят възможности за засилване и активизиране на президентската институция. Състоянието на страната наистина изисква значим обрат в политиките и социалната, и икономическа динамика, а президентската институция може да подкрепи усилията на управляващите да осъществят такава позитивна промяна. Според проф. Цачевски търсенето на такива възможности не изисква непременно промяна на конституционните правомощия на президента и би могло да се постигне в сегашните рамки на неговите правомощия.

Проф. Димитър Веселинов направи паралел с Франция, където резултатите от първия тур на президентските избори показаха, че и френското общество е значително фрагментирано: четири основни кандидати в диапазона между 19 и 23 % и значителен пети субект на негласувалите с около 20 %. Кандидатът с най-големи шансове за президент печели благодарение на факта, че формулира идеите си под формата на национален проект за издигане на авторитета на държавата в национален и европейски контекст за разлика от опонентката си, която отправя послания към всяка една от големите прослойки на френското общество. Необходимо е да се изгради своевременна българска позиция спрямо идеята на Макрон за Съвет на страните от еврозоната и идеята му за общоевропейско допитване за бъдещето на Обединена Европа. Важно е да се помисли за ролята на образованието (Льо Пен акцентира върху изучаването на френски език в началното училище, а Макрон върху професионалното средно образование и оптимизирането на магистърските програми чрез въвеждане на система за селекция) и за разширяване на общата култура (Макрон предлага субсидия от 500 евро за всеки абитуриент за закупуване на билети за представления, спектакли, музеи и др.). С една дума президентът може да използва положителните практики на своите колеги от страните членки на Европейския съюз, Русия и САЩ) за формиране на система от национални ценности и приоритети. Като жест към франкофонския статут на България е възможно в българските летища и по линията на Софийското метро да се поставят паралелно с английските и френски надписи. Необходимо е, например, да се помисли за инициатива, която да запознае европейските деца с България, за да се поставят дълговременни основи за положително отношение към страната ни. Все пак България е държава на духа.
Г-н Валентин Николов посочи, че президентската институция заема особено място в политическата система, като център на стабилността и влиянието му върху политическите партии и обществото. Тази роля се определя от функциите на президента и от избирането му от широки слоеве на населението, а не само от партийното /партийните/ ядра. Въпреки сравнително ограничените правомощия на институцията, тя все пак има значителни възможности да влияе върху обществото. Като пример за умело използване на една такава възможност бе посочено обновлението на армията и по-специално на авиацията, където дълбокото познаване на материята от страна на ген. Радев и успешното въздействие върху служебното правителство са позволили да се разреши един дълго време протакан по различни причини важен проблем. За разлика от този пример,  една друга възможност – формирането на служебно правителство е можело да се използва по-добре за поставяне началото на развитие на страната. Друга подобна възможност е използването на Стратегията за развитие на България, разработена и връчена му от БАН. Дори ако тази стратегия има несъвършенства и не е обсъдена широко в обществото, в същото време в нея има теми и направления, които са безспорни. (Освен това президентството може да инициира едно широко публично обсъждане на Стратегията).

Реално средство за въздействие от страна на президентската институция са значително по-големите правомощия в областта на външната политика.

Най-важното оръжие на президента е словото. След изборите институцията обаче, някак си като че замлъкна. Гласът му се чува рядко и е твърде лаконичен. Хората очакват да чуват от него истината, така както я вижда той.

Г-н Николай Камов, сподели лични впечатления като съветник в първият президентски екип в демократична България и като народен представител. Той счита, че президентската институция в България е с твърде ограничени правомощия, поради търсенето на компромис между парламентарна и президентска република. В резултат на това и при силната конфликтност на политическия живот в България Президентът не играе ролята на обединител на нацията, за разлика от Чехия, където Вацлав Хавел играеше силна консолидираща роля в обществото. Според г-н Камов на полето на политиката, за разлика от правото, ограничените правомощия на президента не са проблем, който не позволява изпълнението на консолидираща роля. За изпълнението на такава роля не са необходими специални правомощия, защото Президентът има силно оръжие за такава роля – словото. Как точно да използва Президентът това оръжие зависи от него и неговият екип. Но е важно да го използва, защото сега е особено важно да не повтори в някаква форма предшествениците си, а да намери нова интерпретация на ролята си на държавен глава. Много бих искал да се случи второто, каза г-н Камов.

Г-н Георги Василев, сподели идеи, стимулирани от изказванията на другите участници. Според него, Президентът не бива да замълчава по съдбовни за страната въпроси и не бива да се съобразява предварително с това, че политическите сили може да не се съгласят с изказани от него мнения. Важно е да изразява мнение, което е необходимо и полезно. При това изразяването на собствено мнение по определени въпроси не е единственият начин да влияе върху вътрешно-политическия живот. Той би могъл да изразява мнението на онази част от българското общество, която няма възможност да го изрази; да повдига определени въпроси и така да инициира дебат по тях, без  непременно да предлага решения; да посочва сериозни проблеми, които се нуждаят от спешни решения, като остави търсенето на решенията за други участници в политическия живот; да предлага, да подпомага или дори да организира публични форуми по определени поводи и т.н.

Проф. Духомир Минев отново подчерта някои от рисковете, за обществото при евентуално запазване на досегашните проблеми в политическия процес на вземане на решения  и острата необходимост от промени в политическия процес на вземане на решения чрез активизиране на президентската институция. Отбеляза и значителните възможности за по-активно участие на Президента във вътрешно политически план – главно чрез оръжието на словото и направи опит да подчертае някои възможни направления за реализиране на обединяващата функция на президентската институция.

Резюме

Участниците подчертаха и се обединиха около редица основни и припокриващи се идеи, които изпъкват в техните изказвания.

I

Преди всичко, участниците в обсъждането настойчиво подчертаха, че във вътрешно-политически план съществува остра потребност от активна и силна президентска институция, играеща  нова политическа роля.

Като основни причини, които пораждат въпросната потребност бяха посочени:

  • Тежкото състояние, в което се намира страната и което често се описва като дълбока криза или като „демографска катастрофа”. Дълбоката фрагментация на обществото е един от централните аспекти на това състояние;
  • За бъдещето на страната може да възникне сериозна заплаха, ако сравнително бързо не се постигне развитие и не се поддържа този тип динамика през следващите 3 – 4 десетилетия;
  • Тежкото „наследство” от прехода, главно – неадекватни нормативни рамки, политики и икономически структури, което ще затруднява излизането от кризата и преход към икономическо и социално развитие;
  • Невисокият управленски капацитет на системните политически партии, който вече се прояви по време на прехода (най-неуспешният в ЦИЕ) и който може да попречи да се посрещнат предстоящите предизвикателства, и да се постигне социално развитие.

Според участниците всички тези причини, налагат внасянето на промени, най-значимата, от които може да бъде поемането от президентската институция на една нова активна роля на постоянно влияние върху текущия политически процес. Участниците подчертаха, че критичната ситуация, в която се намира страната, дори вменява тази роля като задължение на президентската институция.

ІІ

Посочено беше също, че изпълнението на такава роля ще срещне редица трудности и дори оспорване, но това не бива да води до отказ от нейното изпълнение. Освен това, такава роля ще срещне широка обществена подкрепа, която ще улесни нейното изпълнение

Като основни трудности при изпълнението на въпросната роля бяха посочени: липсата на традиция и опит за нейното изпълнение от президентската институция; неяснота по въпроса с коя от основните функции на президентството може бъде свързана такава роля, за да придобие легитимност (най-близка е функцията на президента като обединител на нацията, но пък е трудно да се определи какво е съдържанието на тази функция и как тя трябва да се осъществява); от правна гледна точка беше посочена липса на достатъчно правомощията на президента.

ІІІ

Посочвайки тези трудности, участниците се обединиха около мнението, че те са преодолими и че има важни направления за активно участие и влияние на президентската институция във вътрешно-политически план и тези възможности не бива да се пропускат. Тези възможности са свързани главно с обединяващата функция на президента, която може да бъде изпълнявана и в рамките на съществуващите конституционни правомощия на институцията. Самата обединяваща функция бе определена като съдействие за преодоляване на кризата и бързо постигане на развитие, като основно средство за намаляване на фрагментацията на обществото.

ІV

Участниците се обединиха около мнението, че президентската институция има силен инструмент за реализиране на функцията на обединител – словото, което не се притеснява от истината (колкото и да е неудобна понякога), стреми се към нея и изразява вижданията, преценките мненията на най-широките кръгове в обществото, които често формират „мълчаливо мнозинство” и имат ограничен достъп до публичните дебати. Подчертани бяха и някои конкретни възможни направления за действие като:

– използване на положителните практики на президенти и политически лидери от страните членки на Европейския съюз, Русия и САЩ) за формиране на система от национални ценности и приоритети;

– важно е да се помисли за влияние върху системата на образованието и за подобряване на общата култура на децата и младите хора. Във Франция например, Льо Пен акцентира върху изучаването на френски език в началното училище, а Макрон върху професионалното средно образование и оптимизирането на магистърските програми чрез въвеждане на система за селекция;

–  (съдействие за) реалистична диагноза за състоянието на страната и причини аз него, като необходимо условие за извършване на промени, целящи постигането на развитие;

– предлагане на обществото на визия за постигане на нов тип социално икономическа динамика като път, който може да изведе страната от сегашното състояние и евентуално да я отклони от възможен неблагоприятен дългосрочен сценарий. Една конкретна възможност за действие в това направление дава Стратегията за развитие на България, която беше разработена от БАН

– Идентифициране и съдействие за отстраняването на пречките по този път, като например:

– остарели идеологически догми;

– наблюдение и преценка на ключови аспекти на вътрешната политика през призмата на това доколко допринасят за преодоляването на негативните тенденции и преминаването към нова фаза на социално и икономическа динамика – постигането на развитие;

– идентифицирането на деформации в нормативните рамки и политиките, предизвикани от частно-групови интереси и стимулиране на тяхното отстраняване;

– идентифициране на случаи на девиантно поведение на икономически субекти;

– защита на социално слабите членове на обществото – както пряка, така и непряка – чрез подкрепа за автентичните (общочовешки) морални ценности и посочване на негативните последствия от тяхното нарушаване;

Участниците обсъдиха и някои конкретни „технологии” за действие в посочените направления:

– изказване на собствено мнение (становище) по посочените направления или по конкретни въпроси, свързани с тях;

– изрично беше посочено, че не винаги е необходимо да се изказва категорично мнение на институцията. Значителен ефект може да се постигне по други начини, например:

  • „даване глас на обществото” – изразяване на доминиращи в обществото, но нямащи достъп до публичното пространство или потискани мнения, нагласи, искания, без задължително да се изразява собствено мнение и да се взема страна;
  • предложения за публично обсъждане на проблеми които се пренебрегват или поставяне на въпроси, които никой не поставя;
  • Интензифициране на връзките с граждански и научни структури, чрез иницииране на (предложения за) търсенето на решения по значими проблеми и подкрепа на техните усилия в търсенето на такива решения;
  • Иницииране и подкрепа на публични форуми посветени на горните въпроси под егидата на президента. В частност – научни оценки за нормативни рамки, политики и други, от гледна точка на способността им да генерират процес на развитие (оценки на социалното въздействие);
  • да се помисли за инициатива, която да запознае европейските деца с България, за да се поставят дълговременни основи за положително отношение към страната ни. Все пак България е държава на духа;
  • Като жест към франкофонския статут на България е възможно в българските летища и по линията на Софийското метро да се поставят и френски надписи, паралелно с английските.