Архив за етикет: икономика

България и Финландия – история без край

На 30 март по повод 100-годишнината от провъзгласяването на независимостта на Финландия в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ беше представена книгата на проф. Венелин Цачевски „България и Финландия – история без край“.

посланик на Финландия

В препълнената с гости зала на библиотеката присъстваше и посланика на Финландия в България Н. Пр. Пайви Блинникка.

Госпожа Блинникка поздрави присъстващите с топли думи за отношенията между нашите две страни, като подчерта принадлежността ни към общото европейско семейство и ценностите, които споделяме заедно.

Проф. Венелин Цачевски е посветен на мисията да изследва връзките на България с останалите европейски народи, което го превръща в един от сериозните и най-последователни автори в този интересен тип литература, който е предназначен както за широката аудитория – заради лекотата на изказа, така и за научната общност – поради задълбочеността в изследването на исторически, икономически, културни и политически факти.

DSCN5079

„България и Финландия – история без край“ излезе на книжния пазар на български и на английски език.

„Книгата е продължение на дългогодишната ми научно-изследователска дейност. Финландия заема уникално място в Европа и света със своята външна политика на военно необвързана държава. След Втората световна война тази политика позволи да поддържа добри отношения както със социалистическите страни, така и с останалия свят. И същевременно да бъде много активна – тя беше инициатор през 70-те години на това, което по-късно стана известно с термина Хелзинкския процес. През 1975 година бяха формулирани основите на единството в тогавашната разделена Европа… Днес Финландия продължава да бъде образец за успешна държава. Това е удивително постижение, като се има предвид съперничеството и агресивното поведение на някои съседи на Финландия, както и неблагоприятните климатични условия“, каза в словото си проф. Цачевски.

Изследването включва няколко части, които могат да бъдат четени самостоятелно, според научните интереси на аудиторията. Има исторически бележки, дълбок политически анализ, мемоарни страници и спомени, които на моменти звучат анекдотично и силно увлекателно. За пръв път в България излиза толкова богато илюстративна книга, посветена на Финландия – с копия на  документи от двустранните отношения, исторически архивни снимки от Руско-турската война, в която участват финландски доброволци.

„Наричат Финландия „страната на белите лилии“*, но бели лилии във Финландия няма. Белите лилии се използват в библейския смисъл – финландците са чисти и честни хора, като бели лилии. Основните богатства на страната са горите, езерата и хората“, каза авторът.

Няколко части от книгата са посветени на историческа близост между българския и финландския народ  – от  V  до X век те живели заедно в един район, дори някои изследователи като Константин Иречек говорят за общи корени в развитието на двете нации. През VII в. част от българите идват на Балканите и развиват собствена държава. Друга част остава в съседство с финландците до Х век. После пътищата ни се разделят за дълго време – финландците отиват на север, а ние развиваме държавата си в Южна Европа.

презентация на цачевски

„Ние имаме сходна съдба, което косвено ни сближава. Финландците живеят шест века под чуждо управление. Нашата съдба преди възстановяването на българската държавност е била същата“, подчерта в словото си Венелин Цачевски.

После идва Руско-турската освободителна война, в която настъпва един от най-емоционалните периоди в нашата обща история. На 2500 км от родината си идват 1000 финландки войници и се борят за свободата на един християнски народ. Този подвиг трябва да се помни винаги. Ако по отношение на руската империя има трактовки, че тя се е ръководила и от други, имперски стремежи, то финландските войници идват съвсем безкористно в стремежа си да помогнат на потиснатия народ. Освен споменатите 1000 войници, които били организирани в самостоятелна дивизия – известната Единайста пехотна дивизия, то в руската армия имало още няколко хиляди финландски войници. В Руско-турската война вземат участие шестима финландски генерали, десетки полковници, командири на дивизии. Най-известното име сред тях е генерал Казимир Ернрот – командир на Единайста пехотна дивизия, който е наричан освободител и има паметник в Търговище.

България умее да бъде благодарна към приятелите си и връща жеста като става една от първите държави, която признава независимостта на Финландия на 27 февруари 1918 г. Скоро се подписва договор за мир и приятелство и след ратифицирането му са установени дипломатически отношения между двете страни. Макар сравнително малки по площ и отдалечени на хиляди километри, двете страни имат интензивни духовни връзки през различните периоди от развитието си.

дарение

Проф. Цачевски направи безценен подарък на Националната библиотека като връчи на директора  доц. д-р Красимира Александрова финландското издание на „Под игото“ от първия тираж на книгата през 1910 г.

Авторът на книгата „България и Финландия – история без край“ не случайно е кръстил изследването си така. Не липсва нито един период от нашите взаимни връзки. Специална част от книгата е посветена на ролята на Финландия през периода 1944-1989 г., когато контактите между двете страни продължават на най-високо дипломатическо ниво. След историческите промени през 1989 г. Финландия има огромна роля за членството на България в ЕС като един от най-активните ни поддръжници. По щастлива случайност тя е ротационен председател на ЕС през 1999 г., когато беше поставено началото на процедурата за членство в съюза, същото стана през 2006 г. – Финландия пак беше ротационен председател, а ние завършихме процедурата за членство в ЕС. Финландските институции активно подкрепят българската кандидатура през тези седем години. Венелин Цачевски подчерта приноса на Марти Ахтисаари – президент на Финландия и носител на Нобелова награда, Таря Халонен – президентът на страната, който размени визити с Георги Първанов в периода 2003-2004 г.

В момента има известен застой в икономическите отношенията между двете страни в резултат на световната икономическата криза, но постепенно се излиза от него. Финландия има десетки високотехнологични компании, които тепърва могат да допринесат за развитието на българската икономика.  Другата перспектива в нашите икономически отношения е туризмът, където имаше спад в сравнение с периоди, в които в България идваха по 100 000 финландски туристи. През 2016 г. беше отчетен ръст на туристическия поток от около 40% и това е само част от поредното добро начало в нашата история без край.

 Източник:http://www.transmedia.bg/2017/03/31/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D1%84%D0%B8%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%8F-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B5%D0%B7-%D0%BA%D1%80/

60 години от Договора от Рим

Европейският експеримент, който обедини умореният от войната континент, беше задвижен преди 60 години в Рим. На 25 март 1957 г. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия подписаха Договора от Рим за създаване на Европейска икономическа общност и това бе центърът, около който възникна Европейският съюз. В последвалите десетилетия, клубът от шест нации в Западна Европа се превърна в организация, която обхваща целия континент, влияе върху живота на повече от 500 млн. души и включва 28 (скоро ще бъдат 27) страни. Договорът от Рим доведе не само до създаването на най-големия търговски блок в света, но и установи институционален модел, който показва ясни признаци на умора.

Римският договор и предшестващите го пактове от началото на 50-те години на миналия век бяха изготвени с едно и също намерение: да се отговори на „Германския въпрос”, т.е. да се определи ролята на Германия в Европа.

Преди раждането на Европейската икономическа общност, бяха предложени три проекта за решаване на военни проблеми и такива, свързани със сигурността на Европа. Всички те бяха инициирани от Франция – основната мишена на 75-годишната германска военна агресия, която ескалира във Втората световна война. През 1950 г. френското правителство предложи идеята за Европейска отбранителна общност с цел да изгради паневропейска военна сила. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписаха договора, създавайки групата през 1952 г., но тъй като френският парламент не го ратифицира, проектът бе изоставен през 1954 г.

През 1951 г. същата група страни създаде Европейската общност за въглища и стомана, чрез която Франция се надяваше, че ще може да ограничи германското производство на стомана и да придобие известен контрол върху предлагането на въглища, от които Германия се нуждаеше, за да задвижва своята икономика.

Шест години по-късно те създадоха и Европейска общност за атомна енергия, за да увеличат сътрудничеството в областта на ядрената енергия. (Договорът Евроатом беше подписан заедно с договора за Европейската икономическа общност, поради което някои историци ги нарекоха „Договорите от Рим”).

Уроците, научени от тези проекти, и структурите, които те създадоха, отвориха пътя за раждането на Европейската икономическа общност. Но въвеждането на единен европейски пазар, в който стоки, хора, капитали и услуги биха могли да се движат свободно, не беше единственото предложение, което се разглеждаше по това време. Британското правителство отдаваше приоритет на много по-скромно начинание – свободна търговия между западноевропейските страни.

Но Европейската икономическа общност имаше специфична политическа амбиция, която не беше представена в британското предложение, което бе насочено към създаване на Европейска асоциация  за свободна търговия. Най-забележителната разлика между двете бе създаването на Европейска комисия към Европейската икономическа общност, която можеше да действа над националните правителства и да наблюдава функционирането на общността.

Основите на европейската интеграция

В основата на европейските проекти от 50-те години на миналия век бе идеята за функционализъм, или идеята, че националните правителства трябва постепенно да прехвърлят правомощия в различни области на политиката към наднационални структури, управлявани от технократи. Тази идеология имаше продължително влияние върху европейския проект.

Предположението, че наднационалните мениджъри са по-ефективни от националните правителства, повдигна въпроса за демократичната легитимност на европейските структури и на този въпрос блокът все още се опитва да отговори. С течение на времето, стремейки се да засилят легитимността на Европейския съюз, европейските лидери се опитват да засилят ролята и правомощията на Европейския парламент, който е единствената международна организация, чиито членове се избират чрез преки избори. Но обвинението, че блокът се ръководи от неизбрани технократи в Брюксел, продължава да бъде силен аргумент на евроскептичните политически партии.

Основанията на Договора от Рим имат също телеологичен аспект, тъй като авторите му предвиждат блокът да се движи неумолимо към по-голяма интеграция. Договорът не посочва като крайна цел създаването на „Съединени щати на Европа“, но той говори за „все по-тесен съюз“ на своите членове. Учени и политици все още спорят дали началните части на Договора имат предвид създаването на федерална система в Европа. Но убеждението, че европейският проект е предназначен да се движи в тази посока, стана основен политически постулат през по-голямата част от последните шест десетилетия.

Европейски институции освен това бяха предназначени да бъдат независими от националните правителства поне на хартия. Наднационалните структури видяха в този принцип оправдание да разширяват собствената си власт над области, което не се предвижда задължително от договорите. Съдът на Европейските общности изигра важна роля в този процес. Решенията му увеличиха както собствения му авторитет, така и този на Европейската комисия чрез създаването на нови политически и правни реалности, които в много случаи националните правителства ратифицираха постфактум.

Държавите-членки често приемаха тези промени, макар и с неохота. Например Франция временно оттегли своите представители от Европейската комисия през 1965 г., за да протестира срещу плана на Комисията да създаде свои собствени финансови ресурси, за да намали зависимостта си от вноските на държавите-членки. Съдът на Европейския съюз и националните конституционни съдилища, от своя страна, водеха дълги съдебни битки по това дали европейското или националното законодателство е с предимство.

Войната на теглене на въже между националните и наднационалните органи доведе до въвеждането на Европейския съвет през 1970 г. Последният първоначално бе замислен като неформален форум, за да се даде възможност на Западногерманския канцлер и френския президент да обсъждат проблемите на континента, но впоследствие се превърна в официална институция, която включва ръководителите на всяка една от страните-членки на блока. Докато Европейската комисия отговаря за ежедневното администриране на блока, трудните политически решения бяха оставени на Съвета.

Наследството на Договора от Рим

Политическият процес, започнал с Договора от Рим доведе до може би най-драматичния ремонт на Европейския блок към днешна дата. Договорът от Маастрихт, подписан през 1992 г., е идеологически наследник на Договора от Рим, който разширява идеята за обединена Европа. Подобно на Договора от Рим преди това пактът се опитва да отговори на въпроса за ролята на Германия на континента, подтикнат от обединението на страната през 1990 г. Много от клаузите в Договора от Маастрихт са насочени към „разтваряне” на националната държава в полза на наднационални структури, но неговата най-радикалната новост е въвеждането на еврото.

Икономистите от цял свят предупреждаваха за рисковете от въвеждането на обща валута в една област, в която не всички фактори, необходими, за да работи нормално този механизъм (като мобилност на работната сила или механизми за осигуряване на фискални трансфери между силно разнородни държави), са налице. Но решението да се върви напред с еврото бе чисто политическо. Правителства и институции вярваха, че прогресиращата европейска интеграция ще реши недостатъците на еврозоната  – идеологическа сигурност, която може да бъде проследена директно до Договора от Рим.

По-важно е, че обединението на Германия направи Франция още по-нетърпелива да получи гаранции, че Париж и Берлин ще бъдат обвързани толкова тясно чрез политически и икономически структури, че нова война между тях би била невъзможна. След значителни политически пазарлъци Германия се съгласи да се откаже от германската марка, но само след като се гарантира, че Европейската централна банка ще бъде по модела на Бундесбанк, споделяйки нейната основна цел да поддържа ниска инфлация, дори и за сметка на икономическия растеж.

И така, Европейският съюз свърза бъдещето си с това на валутния съюз. Проектът работеше добре почти цяло десетилетие – може би прекалено добре. Той приспа правителствата и пазарите в смисъл, че дълговете на всички членове на еврозоната имат сходни нива на риск (и поради това ще имат сходни лихвени проценти). Но въпреки споделяне на общата валута една икономика като Гърция не е сравнима с тази на Германия. Когато кризата с дълга в еврозоната най-накрая избухна, страните от Северна Европа отказаха да станат кредитори от последна инстанция на съседите си на юг. Спасителни мерки в крайна сметка бяха предвидени, но те бяха под формата на заеми, които ще трябва да бъдат изплащани, а мерките за строги икономии, които вървяха със заемите, превърнаха рецесиите в депресии.

Криза на доверие

Финансовата криза накърни доверието в европейския проект. Проучванията на общественото мнение показват, че мнозинството от европейците все още иска техните страни да останат в еврозоната, въпреки че силата на подкрепата варира в широки граници – от около 80 на сто в Люксембург, до приблизително 50 на сто в Италия. В много случаи подкрепата за единната валута е по-малко резултат от широка европейска идентичност, отколкото от страха от потенциалните последици от напускането на зоната на валутата. Тъй като членове на ЕС извън еврозоната (като Обединеното кралство, Полша или Румъния) постигнаха по-бързо и по-силно възстановяване, отколкото техните колеги от еврозоната, еврофилите преживяха трудни времена, защитавайки еврото въз основа на аргументи, различни от неговото политическо значение.

Това представлява фундаментален проблем: за повечето европейци политическата лоялност завършва на национално ниво. Освен това Европейската криза отново разпали националистически чувства от жарава, която шест десетилетия на континентална интеграция не успяха да угасят. Много от 500–те милиона души, подлежащи на прякото влияние на Европейския съюз все още виждат блока като чужда и далечна сила, а сложната бюрокрация на Брюксел и често непрозрачните механизми не правят много, за да им вдъхнат доверие.

Римският договор отбеляза началото на политически процес, който през следващите 60 години допринесе за умиротворяването на континента, либерализация на икономиката, демократизация на Южна и Източна Европа, както и за премахване на бариерите между общества и държави. При всичките му недостатъци много страни извън Европейския съюз се стремят да се присъединят към него. Но в същото време този договор създава основополагащ мит и идеологическа структура, които често водят до незадоволителни политически, икономически и институционални резултати. Силите срещу ЕС все още не са достатъчно мощни, за да поемат контрола върху националните правителства, но основните фактори, довели до появата им ще продължават да бъдат заплаха за блока. Дори и без евроскептицизма високото равнище на задлъжнялост в някои страни-членки, слабите банкови сектори в другите и непреодолими различия между Севера и Юга ще продължават да създават проблеми.

След като Обединеното кралство гласува да напусне Европейския съюз през юни 2016 г., лидерите на ЕС изглежда разбират, че еднотипните по-ранни подходи към процеса на континенталната интеграция не успяха да вземат предвид географията, която по естествен начин прави Европа фрагментирано място, в което опитите за федерализация са изключително трудни – ако не и невъзможни – за прилагане. Последните предложения да се възкреси старата идея за Европа на много скорости, която няма да изисква от всички страни-членки да се конвергират, са необичайна демонстрация на прагматизъм сред европейските елити. Шестдесет години след Договора от Рим Европейският съюз продължава да бъде горд с миналото, но също така е все още несигурен за бъдещето си.

Преводна статия на Stratfor, Analysis
Източник: https://www.stratfor.com/analysis/where-cracks-europes-foundations-began

Нов вид държавен фонд богатство – без богатството

Някога бъдейки запазена територия за богатите петролни износители или народите с търговски излишъци, като Норвегия, Кувейт и Сингапур, днес в страните с големи дефицити и тежки дългове се заражда един нов вид държавен фонд богатство.

Суверенните фондове богатство (СФБ), които за първи път се появиха през 1950 г., традиционно са свързани с огромна финансова мощ. Те контролират около 6,5 $ трилиона, според данни на Preqin, и преобразиха пейзажа на световните инвестиции, изкупувайки дялове в мултинационални компании и забележителни недвижими имоти в градовете от Лондон до Мелбърн.

Сега Турция, Румъния, Индия и Бангладеш стартират суверенни фондове – но по много по-различни причини, отколкото обикновено, и с много различни методи.

Традиционно, богатите нации използват СФБ, за да инвестират милиардите от своите излишъци в чужбина, да предотвратят инфлация у дома, да разнообразят потоците от доходи и да трупат спестявания за деня, когато приходите се изчерпят.

В рязък контраст, страните стартиращи новите фондове, са обременени от големи дефицити по текущата си сметка или външен дълг и ги използват като моторни превозни средства, с които поддържат в движение своите икономики, подложени на сблъсък с глобалното забавяне на икономиката и по-ниските търговски обеми. И вместо да се пръскат пари в чужбина, сега целта е да се привлекат финанси от чужбина и да се инвестират в къщи, за да се стимулира растежа.

„Суверенен фонд богатство е термин, който се използва много неясно за наименоването на някои от тези нови единици, които по-скоро приличат на суверенни холдинги,“ каза Елиът Хентов, ръководител на научните изследвания за официалните институции във фирмата за управление на активи SSgA. „Те се нуждаят от подкрепа – нуждаят се от частния сектор за съвместно инвестиране, за да работят.“

Тази стратегия има както потенциални ползи, така и рискове, и само времето ще покаже дали тя ще бъде ефективна.

Едно от предимствата на един СФБ, освен етикета, който носи, е фактът, че отваря вратата за индустриални асоциации и партньорски групи – мрежи, които предлагат насоки и – най-важното – контакти в инвестиционния свят.

КОНТРОЛ

Турция има годишен дефицит от външно финансиране от около $ 30 милиарда, така че трябва да привлече чужди пари, за да запълни недостига.

С влагането на правителствените дялове от големи компании в суверенен фонд, Турция се надява да привлече външно финансиране, чрез заем срещу компаниите и оглеждайки се за пари от СФБ.

По същия начин, Румъния планира да финансира пътища и болници, заемайки дълг срещу стойността на дяловете на правителството в различни дружества или като ги продава чрез публични търгове.

Индия и Бангладеш искат да дадат тласък на инфраструктурни проекти чрез нови суверенни фондове, като Индия търси съинвеститори сред СФБ и пенсионните фондове за своя Национален инвестиционен и инфраструктурен фонд (NIIF).

Други фондове се обмислят в страни като Ливан и Гвиана, но все още предстои да бъдат създадени.

Тези планове пораждат различни реакции в зависимост от страната. Икономисти и експерти от индустрията предупреждават за потенциални клопки, които трябва да се избягват.

Критиците се опасяват, че домашно-насочените средства като цяло могат да станат жертва на неправилно разпределение на ресурсите или направо на корупция, като се позовават на примера на 1MDB  в Малайзия, който е във фокуса на проверки за пране на пари най-малко в шест страни.

„Опасността с този модел е, че в много случаи не се прилагат нормалните бюджетни процедури, така че те са начин за заобикаляне на парламентарния контрол и наблюдението на проектите от страна на министерствата,“ каза Андрю Бауер, старши икономически анализатор в Института за управление на природните ресурси.

Всяка липса на прозрачност може да означава, че възможностите да се проверява как се харчат парите са малки, добави той. Един риск е, че нежизнеспособни „проекти на суетата“ могат да получат финансиране.

ПОСТИЖЕНИЯ

Въпреки това, в много отношения е в интерес на страните да се направи така, че средствата, свободни от политическа намеса, да имат стабилна правна рамка, ясен мандат и професионално управление – тъй като те са в състояние да подобрят вземането на решения и в крайна сметка се отплащат.

Групирането на холдинги на държавни фирми в професионално управляван фонд може да подобри ефективността на активите – Бахрейнският Mumtalakat е пример за успех в това отношение. Mubadala в Абу Даби също се посочва като фонд, който е помогнал се диверсифицира икономиката на ОАЕ чрез развитие на индустрии в различни сектори.

„В Румъния, разделянето на собствеността на фирмата от политиката трябва да да подобри прозрачността и отчетността“, каза Грег Кониечни, мениджър на Fondul Proprietatea, румънски инвестиционен фонд, създаден от държавата, за да компенсира тези, които са загубили имоти по време на бившия комунистически режим.

„В момента тези компании се насочват от министерства, които определят политиката и стратегията за секторите, за които носят отговорност – нещо, което никога не работи“, каза Кониечни.

„По същия начин в Индия, където инфраструктурните проекти се спъват от бюрокрацията, специален държавен фонд може да предложи начин за ускоряване на процеса“, каза Никхил Салви, мениджър във фирмата за инвестиционни изследвания и анализи Aranca.

Основен деликатен момент ще бъде оценката на дейността – жп линии и пристанища могат да стимулират икономическия растеж, но няма да се появят в баланса на фонда. Преди да се проявят социалните ползи от нови училища и болници може да изминат години.

„Много от тези (навътре-фокусирани) средства не публикуват показател за възвръщаемост“, каза Свен Берендт, управляващ директор на консултантската фирма GeoEconomica. „Дали инвестициите са печеливши или не… често остава неясно.“

Новите фондове трябва също така да избягват съдбата на тези в бедните страни като Суринам и Зимбабве, които не успяват да потръгнат поради липса на капитал.

Индийският фонд NIIF е получил $ 150 милиона за 2017/2018 финансова година, и планира да включи стратегически партньори за да достигне $ 1.2 милиарда през следващата фискална година.

Планираният в Бангладеш фонд от $ 10 млрд ще бъде създаден през следващите пет години от валутните резерви.

„Фондът ще бъде използван за мегапроекти, включително и погасяване на заеми, взети от правителството в долари“, заяви Джалал Ахмед, секретар в Министерството на финансите.

Мехмет Бостан, глава на турския фонд каза пред Ройтерс миналия месец, че ще финализира стратегически план и скоро ще го представи на кабинета. Правителството вече е прехвърлило дялове от фирми на стойност милиарди във фонда и се надява, че той скоро ще управлява $ 200 млрд.

Преводна статия на Claire Milhench
Източник: http://www.reuters.com/article/us-emerging-swf-investment-idUSKBN16R0QY

ВЪЛНИТЕ НА ПРОТИВОПОЛОЖНИТЕ ПРОМЕНИ

 

Голяма суматоха настана и голямо безпокойство тресе Европа. Всъщност, тресе се главно европейският истеблишмънт. Политици, експерти, анализатори и всякакви други говорещи глави, се надпреварват да споделят тревогите си от събития,  като избора на новия американски президент и последствията от този избор, предстоящите избори в няколко страни членки на Съюза и евентуалните последствия от тях, Брекзита и последствията от него и т.н. Но слушайки или четейки тези опасения човек може да се запита дали проблемите, които се обсъждат, действително са най-важните за европейските граждани.

Ако се вгледаме в обсъжданите проблеми, вероятно ще забележим, че те имат нещо общо – всички те са свързани с процедури, позволяващи мнението на обикновените хора да бъде заявено публично и да получи статут на решение – такива са изборите в САЩ и предстоящите в ЕС, референдумът на британците. Оказва се, че електоратът е на особено мнение по статуквото и търси промени, които пораждат тревогите на истеблишмънта. От този факт най-големите демократи обикновено правят извода, че хората са твърде глупави, за да им се разрешава да изказват мнението си и – недай Боже – да вземат решения (повечето говорещи глави например, твърдят, че британците, а вероятно и американците, са направили грешка).

Но от същия факт може да се направи и друг извод – че напрежението и безпокойствата в крайна сметка са породени от разрив между мненията (желанията, аспирациите) на гласуващите хора, от една страна и – от друга, мненията на истеблишмънта. Разривът е пред очите на всички, но се пренебрегва защото е неудобен – той показва, че досега властващите не са слушали само „гласа на народа” и не са работили единствено „на ползу роду”.

Но какво е породило самият разрив? Отговорът е ясен за всички – предизвикаха го политиките, провеждани в почти всички страни членки през последните 3-4 десетилетия (и резултатите от тези политики). Ясно е и какво би следвало да се направи – да се променят политиките и съответно – посоката на социално-икономическата динамика. Но тези очевидности се натъкват на бариери – веднага започват идеологически подклаждани спорове, които не само не са продуктивни, но и победителите в тях обикновено са най-гласовитите. Но, очевидно, необходимите промени може да се подкрепят и идеологическите спорове – да се избегнат, като се използва друг аргумент – последователното редуване на дългосрочни противоположни тенденции в социално-икономическата динамика. За целта обаче, трябва да се върнем доста назад във времето.

Развитието на Запад

През 20-ти век, след Втората световна война до 70-те години, вниманието на изследователите се привличаше от един важен социален процес – процесът на развитие. Тенденциите, характерни за (и характеризиращи) развитийния процес изглеждаха толкова мощни и устойчиви, че през 1977 едно забележително име в социологията – Т. Парсънс, написа следното: “В сравнителна и еволюционна перспектива ….Тенденцията беше към намаляване на свръхлуксозното потребление на елитните групи. Въпреки че не е постигнато много в рамките на една генерация, бъдещата тенденция ще бъде към все по-голямо равенство. Съединените щати са лидери в тази промяна, но нейните черти ще се разпространят във всички модерни общества… Новата социетална общност, схващана като интегрираща институция, би трябвало да оперира на различно ниво от познатите в нашата интелектуална традиция; тя би трябвало да отиде отвъд командите на политическата власт, богатството и факторите, които ги създават, и да се основе на привързаност към ценностите и механизми за влияние”.

Струва си специално да се подчертаят основните признаци, чрез които Парсънс описва процеса на развитие: заражда се «нова социетална общност», на която й предстои « да отиде отвъд командите на политическата власт, богатството и факторите, които ги създават, и да се основе на привързаност към ценностите и механизми за влияние”. Този израз позволява различни тълкувания, но в контекста на другите характеристики на развитийният процес, той означава преди всичко, че ще се развива демокрацията, ще нараства гражданското участие в политическия процес на вземане на решения; очакваната «нова социетална общност» е нов тип общество, което ще бъде «интегрираща институция, която оперира на различно ниво от познатите в нашата интелектуална традиция»; накрая – възникнала е тенденция към намаляването на неравенствата в доходите и въобще – на материалните неравенства. И наистина тогава, в страни като САЩ, Великобритания, Дания, Франция, Норвегия, Швеция и други, неравенствата в разпределението на доходите и богатството “драматично намаляваха”;.

Към характеристиките на описаният от Парсънс тип социална динамика – процес на развитие, може да се добави следното.

За икономическата динамика са били характерни високи темпове на растеж и то –  индустриален растеж: някои страни са възстановявали разрушените през войната индустриални мощности, други са ги разширявали. Икономическият растеж е бил автентичен растеж – частта от баницата, която са получавали икономическите актьори до голяма степен е зависяла от реалния им принос за увеличаването на БВП.

кейсианство 2

Икономическите политики в една или друга степен са били повлияни от кейнсианството и по-точно – характерната за него склонност към позитивна държавна интервенция, включително и чрез някаква форма на централно планиране.  Дъдли Сиърс – един от най-големите специалисти по развитието (ръководил е институт за изследване на развитието в Англия) е предложил критерий за преценка на развитийният характер на социалната динамика – комбинацията от растеж и намаляване на безработицата, и бедността. Този критерий също показва, че през онзи период икономическият растеж в развитите европейски страни и САЩ е свързан с развитиен процес. Динамиката в други области (наука, образование, здравеопазване и т.н.) също е протичала в общото русло на развитиен процес. Неравенствата не просто са били сравнително ниски, но и равнището на доходите е породило общества, които наричаха общества на всеобщото потребление, на благосъстоянието или социални държави (европейски социален модел).

Но ако Парсънс е идентифицирал и описал точно развитийният процес, неговата прогноза се оказа неточна – социалната динамика рязко се промени. Парсънс е бил еволюционист (вярвал в спонтанните, свободни, неконтролирани, позитивни социални промени) и затова е прогнозирал бъдещето чрез екстраполиране на основните тенденции (развитийния процес), които е наблюдавал. И така е сгрешил, защото няма такова животно, като спонтанни, свободни, неконтролирани, социални промени.

И прекратяването на развитието

В действителност социално-икономическата динамика на развития свят през десетилетията след 70-те години се оказа съвсем различна. Наблюдавайки новите тенденции друг забележителен учен –  Иманюел Уолърстийн (икономист, социолог, бивш президент на Международната социологическа асоциация) през 90-те години направи прогноза различна от тази на Парсънс. Според Уолърстийн аспирациите за едно по-добро общество не са загубени и желанието за подобрения си остава все така силно у хората, които не са доволни от социалното статукво. Но тъй като на аспирациите не се отговаря, той счита, че започва период на исторически преход и че този преход ще бъде съпроводен от сериозни затруднения. Това ще бъде “тъмен период, който ще продължава толкова дълго, колкото и самият исторически преход” (поне 30 години според Уолърстийн) и ще бъде изключително труден за всеки, който живее по това време, независимо от това дали принадлежи към групата на властващите или на обикновените хора”. Уолърстийн се оказа прав – този «тъмен период” продължава вече около 30 години (за някои страни – повече) и достигна кулминацията си с глобалната “финансова и икономическа криза”.

Ред признаци очертават тъмния период като «не-развитиен» период. Предходният процес на индустриален растеж бе заменен от процес на деиндустриализация. Критерият на Сиърс е негативен – растежът (доколкото е постиган) не се комбинира устойчиво с намаляване безработицата и бедността. Обратно, доста ясно изпъква комбинация на икономически растеж с широко увеличаване на безработицата и бедността. Самият растеж бе трансформиран в «извличане на рента», т.е. основните играчи получават според способността си да влияят върху политиките и законите, което бе наречено « корупция”.

Със сигурност и политическата демокрация не претърпя разцвет. “Социеталната общност” не успя да отиде “отвъд командването на политическата власт и богатството”; тази общност  не започна да функционира въз основа на ценностни ангажименти и механизми на влияние и участие. Освен ако не приемем, че (нео)либералните ценности са адекватин именно на описаните промени (което едва ли ще е голяма грешка).

Едва ли може да се каже, че «общността» е станала «интегрираща институция». По-скоро е обратното – всички данни показват, че са нарастнали неравенствата и «социалното изключване», което означава и дълбока социална дезинтеграция – до такава степен, че се поставя под съмнение реалността на самата представа за някаква «общност». Най-малкото възниква въпросът каква е тази «общност», в която близо 30-40% от формално принадлежащите към нея са изключени от нормалния за общността начин на живот. Демонстративното, престижно потребление се разрасна неимоверно. При това, особено много – именно в САЩ – страната, която Парсьнс посочи като лидер при глобалното разгръщане на противоположна тенденция.

Неравенствата в разпределението на доходите и богатството нараснаха неимоверно. Някои изследвания на разпределението на богатството в света показват, че днес най-богатите два процента от пълнолетните индивиди притежават повече от половината от световното богатство. Най-богатият 1% от пълнолетните притежава 40% от богатството в света. Съответните данни за най-богатите 5% и най-богатите 10% са респективно 71% и 85% от богатството. Обратно, на дъното на тази класация са 50% от пълнолетните индивиди, които притежават едва 1% от глобалното богатство. Принадлежащите към най-богатия децил притежават 400 пъти по-голямо богатство от половината пълнолетно население – онези 50%, които са на дъното и над него. Принадлежащите към най-богатият 1% от пълнолетното население на земята са почти 2000 пъти по-богати от 50-те процента принадлежащи към най-ниските пет децила[1].

богатство

Аналогичните трендове на Изток

Преди много годиин някои западни учени твърдяха, че бившите «социалистически страни», не строят никакъв социализъм, а просто преминават през период на специфична социална динамика – индустриализация: ускорена, държавно организирана, с централизирано планиране и разпределение на създавания продукт. Затова учените виждаха в „соцлагера” Трета индустриализационна вълна (след първите две в Западна Европа, САЩ и Япония). Това виждане се подкрепя и от фактът, че бившият «соцлагер» е следвал траектории на социално-икономическа динамика, които са сходни с тези на развитите икономики. Периодите също съвпадат. Във всеки случай ясно изпъкват някои от основните белези на двата периода, преживяни от развитите общества на Запад. Така например, за първия период (след Втората световна война, т.е. т.нар. социализъм) за икономическата динамика на «соцлагера» също са характерни сравнително високи темпове на растеж, основан на индустриализация. Критерият за развитие формулиран от Д. Сиърс също показва развитиен тип социално-икономическа динамика – икономическият растеж е съчетан с намаляване на безработицата и бедността. Неравенствата в разпределението на доходите и богатството са сравнително ниски. Осигурен бе широк достъп до образование и здравеопазване.

Неразвитийният характер на социално-икономическата динамика през следващия перод (от 80-те години досега) изпъква най-вече в: деиндустриализацията, по-ниските темпове на растеж, а понякога – и отрицателен растеж. Критерият на Сиърс показва липса на устойчива комбинация от растеж и намаляване на бедността, и безработицата. Дори и когато постига определен растеж страната остава най-бедната в ЕС. Бързо и значително се увеличиха материалните неравенства поради концентриране/акумулиране на богатство, материални активи и доходи. Възникнаха кризисни тенденции в образование, здравеопазване, наука, социална защита, културата.

И какво следва?

Очертаната регулярност и универсалност на смяната на противоположни социални промени помага при търсенето на отговор на въпроса какви са проблемите днес и какво предстои. Отговорът изглежда очевиден – предстои смяна на типа на социалната динамика. Много хора са убедени в това и без да имат предвид регулярните смени на типа на динамиката. Очертаването на регулярността е още един аргумент в подкрепа на това мнение, но освен това помага да разберем по-добре мащаба и характера на предстоящите промени, както и трудностите, на които те ще се натъкнат. Редица признаци също сочат значителна предстояща промяна: прононсирани идеолози на (нео)либерализма обявяват «края на пазарния фундаментализъм»; лансира се идея за реиндустриализация;  разработва се проект за «Европейски социален стълб»; обсъждат се сценарии за бъдещето на ЕС. Последното би трябвало да е най-важната стъпка към необходимата промяна. За съжаление, по стар управленски рефлекс, евробюрократите не поставят проблема за необходимостта от промяна и нейния характер, пряко, открито и честно. Вместо това проблемът е прикрит – представя се като предизвикан от Брекзита, което е напълно невярно, защото е предизвикан от политиките през последните няколко десетилетия и състоянието, до което тези политики доведоха ЕС. Българският външен министър се опита да оправдае сценаристите с твърдението, че те имали за цел главно да инициират дебат в определена посока. И това едва ли е вярно, защото когато проблемът е формулиран мъгляво, търсенето на решения също блуждае в мъгла. И веднага се вижда, че предлаганите промени са ирелевантни към основния проблем и затрудняват търсенето на адекватни решения. Това очевидно се отнася за такива предложения като преразглеждане на договорите на ЕС, задълбочаване на интеграцията, орязване на правомощията на Съюза,  «многоскоростно развитие», което (Президентът на България очевидно е прав) е отказ от принципи, които би трябвало да са в основите на ЕС. В действителност би трябвало да се обсъждат други промени – такива като прекратяване на фалшивия растеж (извличане на рента, делене на баница) и преход към автентичен икономически растеж; генериране на процес на развитие в смисъла посочен от Т. Парсънс, Д. Сиърс и други; реконструриране на налудничавото разпределение на доходите, ограничаване на огромните неравенства, главно чрез механизмите, които ги пораждат, прекратяване на кризите в образование, здравеопазване, наука и т.н. и т.н.

Но както забелязват някои (при това – от различни лагери като Анатол Калецки и Дж. Стиглиц) ЕС все още е далеч от такъв подход. Разбираемо е, защото такъв подход означава да признаят какво е вършено през последните няколко десетилетия.

А може би налучкват, защото не са сигурни относно стъпките, които трябва да предприемат. Такава несигурност личи и в САЩ, които може би отново се стремят да бъдат лидер при смяната на посоката, какъвто бяха и през предходните два перода ( на развитие  и „тъмният” ).

Освен това, трудности ще възникват и по други причини – дали Германия ще приеме да „дели по братски“ големия излишък, който трупа от външната си търговия?

А има и нещо друго. „Тъмният” период създаде свои деца – една голяма група проникнала в различни сектори на икономиката и обществото. Тези „деца на тъмния период” дължат своя просперитет, доходи, жизнени стандарти и въобще – социални позиции, на специфичния тип икономическа динамика, основан на политическото разпределение на икономически ресурси (извличането на рента или както стана известно по нашите ширини – „деленето на баницата”). Възстановяването на автентичния развитиен процес неизбежно ще бъде свързано с намаляване на политически организираното, привилегировано участие в „деленето на баницата”. Рожбите на тъмния период трудно ще приемат това и вероятно ще оказват силна съпротива. Тъй като са проникнали и в държавната администрация, и в политиката, те имат ресурса да потискат всеки честен опит за постигане на развитие ( виж напр. Отвореното писмо на пpeдпpиeмaчa Ивaйлo Πeнчeв, coбcтвeниĸ нa бългapcĸaтa ĸoмпaния зa пpoизвoдcтвo нa ĸaтepaчни cтeни Wаlltоріа, изпpaтeнo дo pъĸoвoдcтвoтo нa „Coфия Tex Πapĸ“)

писмото

Откъс от писмото на Ивайло Пенчев, публикувано в личния му профил във Фейсбук

Затова в различните страни съпротивата ще е различна и скоростта на смяната на траекторията  ще е различна. Вероятно това роди идеята всеки да върви по собствен път – на различни скорости. Голяма част от властващите елити в България вероятно ще искат да я карат както си знаят – запазване на досегашната социално-икономическа траектория с „усвояване” на ресурси от ЕС. Онези, които пророкуват силни протести след изборите у нас, може да се окажат прави. Впрочем дори и да са доволни от изборните резултати, децата на прехода ще пречат на всеки опит за възстановяване на развитието. Протестите може да бъдат още по-силни когато което и да е правителство се опита да ограничи техния икономически пир. Дори може да се предвиди и какви ще бъдат възраженията им – че се възстановява „социализма”/”комунизма”. Само че дали ще се намери някой, който да им вярва? Пушекът, вдигнат от сблъсъка на идеологиите вече се разсейва, кривите огледала на още по-изкривения преход се счупиха, а реалностите се оказват други.

Автор: проф.Духомир Минев