Архив за етикет: икономика

За ролята на президентската институция в ситуация на фрагментирано българско общество

Снимка: Дневник

На 26.04.2017 г. се проведе редовна сесия на „Философският клуб“, посветена на Ролята на президентската институция в ситуация на фрагментирано българско общество. Събитието се проведете по традиция в Съюза на архитектите в гр. София, с модератор Георги Василев – основател на клуба.

В дискусията взеха участие акад. Атанас Атанасов – ръководител на Съвместния геномен център, Валентин Николов – председател на Контролния съвет на Камарата на строителите в България, Явор Дачков – журналист и собственик на „Гласове“, проф. Венелин Цачевски – политолог, историк и посланик на България във Финландия през периода 2003 – 2006 г., проф. Лъчезар Аврамов – ръководител на лаборатория “Биофотоника” в Института по електроника на БАН, Николай Камов – основател на компанията за иновации и инвестиции “Nextdoor”, проф. Димитър Веселинов – Ръководител на катедра „Методика на чуждоезиковото обучение“, Слави Василев – част от щаба на президента Румен Радев и проф. Духомир Минев – председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“.

Акад. Атанас Атанасов посочи, че България е изправена пред сериозни икономически и социални проблеми, които продължават твърде дълго време, а опитите за справяне с тях не дават значими позитивни резултати. Той посочи като пример селското стопанство, където се наблюдава продължителна тенденция към икономическа и социална поляризация – от една страна, дори и малкото останало население попада под натиска на ниски доходи и живее в тежка ситуация, а от друга страна е просперираща, но малобройна част от тези, които владеят и ползват земята.  Тенденцията се дължи на особености на икономическата организация и по-конкретно – силната концентрация на обработваемата земя, която води и до концентрация на доходите в селското стопанство, включително и на европейските субсидии за селското стопанство. В същото време изпъква неумението на управляващите от различните политически сили да формулират и приложат адекватни политики за справяне с проблемите.

Комбинацията между тежки проблеми и слаб капацитет на политическите сили да намерят адекватни политически решения за проблемите, насочва към извода, че страната се нуждае от допълнителен импулс във вътрешната политика, което може да бъде постигнато чрез висока активност на президентската институция във вътрешно-политически план. Затова институцията е натоварена с високи очаквания, а някои начални стъпки на президента дадоха надежди, че институцията ще може да отговори на очакванията.

Проф. Лъчезар Аврамов, подчерта, че според него реалната диагноза на ситуацията, в която се намира страната е доста по-тежка от обичайните диагнози. Тази диагноза е катастрофа, която не се свежда само до известната „демографска катастрофа”, а има и други измерения – политически, икономически и социални. Дори и да е преувеличена диагнозата за катастрофа, по-добре е да се правят песимистични преценки на ситуацията, защото оптимизмът може да пренебрегне реални опасности и така да се окаже обикновена глупост. Мащабът на  катастрофата, заедно с неспособността на политическата класа да намери необходимите решения,  създава изключително остра необходимост от допълнителен участник в политическия процес. А най-значимият и реалистичен кандидат за такава роля може да бъде и трябва да бъде президентската институция. Във всеки случай, няма друг кандидат за тази роля, на който може да се разчита. Независимо от това доколко са благоприятни за такава роля нормативно определените правомощия на президента във вътрешно-политически план, институцията може и трябва да намери начини да оказва по-силно влияние именно върху вътрешната политика, защото страната остро се нуждае от това. Ако президентската институция като единственият реален кандидат за ролята на генератор на позитивни политически импулси не се заеме най-активно с тази роля, бъдещето на България няма да изглежда много оптимистично. Големите въпроси при така очертаните проблеми са какво би могло да бъде съдържанието на новата роля на институцията и как именно тя би могла да играе тази роля. Редица досегашни действия на президента показват, че той може да изпълни адекватна роля и заслужават  подкрепа.

Г-н Явор Дачков, също акцентира върху сложната вътрешно-политическа ситуация, пораждаща особено остра необходимост от засилване на вътрешно-политическата активност на президента в сравнение с предходни периоди. Тъй като перспективите за рязко и значително подобряване на състоянието на страната чрез усилията на системните, парламентарно представени партии не са големи, върху президентството неизбежно пада нелекият дълг да се нагърби с активна вътрешно-политическа роля. Президентството не може да избегне тази роля, защото освен обективната потребност от нея, ситуацията породи и надежди, и високи очаквания към институцията. Бързото навлизане в такава роля среща затруднения – президентът е в началото на изпълнението на своите функции, навлиза в коридорите на българския политически живот и усвоява неговите механизми, нормативните му правомощия не са големи. Освен това, поемането на една нова роля от президентството има значителен конфликтен потенциал – някои от стъпките, които предприема или би предприел се натъкват на съпротива и затова се представят (и ще се представят) като „грешки”, когато влизат в разрез с частно-групови интереси. Въпреки това, президентът направи енергични стъпки, които показаха, че институцията долавя нарасналите отговорности и очаквания към нея и вдъхнаха надежда, че е в състояние да реагира адекватно. Представянето на някои действия като „грешки” не бива да го спира по този път. „Идентифицирането” на такива „грешки” и критиките са очаквани и логични при  състоянието на политическия живот, нивото на демокрация и на медиите у нас.

Г-н Слави Василев изрично подчерта, че мнението, което ще изкаже е лично и не ангажира президентската институция. Според него конституционно определените правомощия на президента са твърде ограничени и не позволяват на институцията да  играе особено активна роля във вътрешно-политически план. По-конкретно той посочи, че дейността на институцията се рамкира от ролята на президента като върховен главнокомандващ, олицетворение на единството на нацията и представляването на страната пред други страни. Вътрешната политика е свързана само с функцията на „обединител на нацията”, но понятието е лишено от практическо политическо значение, тъй като основните прерогативи в това направление се намират в изпълнителната власт. Тази конструкция превръща Президента в удобен бушон за политически пристрастия, който носи отговорност без да има власт, за да може Министерският съвет да има власт без да носи отговорност.

Проф. Венелин Цачевски насочи вниманието към конституционно определените правомощия на президента на страната. Тези правомощия наистина не дават големи възможности на президентската институция да играе „силна” и активна роля във вътрешно политически план. Но това не означава, че не трябва да играе такава роля и не трябва да се търсят възможности за засилване и активизиране на президентската институция. Състоянието на страната наистина изисква значим обрат в политиките и социалната, и икономическа динамика, а президентската институция може да подкрепи усилията на управляващите да осъществят такава позитивна промяна. Според проф. Цачевски търсенето на такива възможности не изисква непременно промяна на конституционните правомощия на президента и би могло да се постигне в сегашните рамки на неговите правомощия.

Проф. Димитър Веселинов направи паралел с Франция, където резултатите от първия тур на президентските избори показаха, че и френското общество е значително фрагментирано: четири основни кандидати в диапазона между 19 и 23 % и значителен пети субект на негласувалите с около 20 %. Кандидатът с най-големи шансове за президент печели благодарение на факта, че формулира идеите си под формата на национален проект за издигане на авторитета на държавата в национален и европейски контекст за разлика от опонентката си, която отправя послания към всяка една от големите прослойки на френското общество. Необходимо е да се изгради своевременна българска позиция спрямо идеята на Макрон за Съвет на страните от еврозоната и идеята му за общоевропейско допитване за бъдещето на Обединена Европа. Важно е да се помисли за ролята на образованието (Льо Пен акцентира върху изучаването на френски език в началното училище, а Макрон върху професионалното средно образование и оптимизирането на магистърските програми чрез въвеждане на система за селекция) и за разширяване на общата култура (Макрон предлага субсидия от 500 евро за всеки абитуриент за закупуване на билети за представления, спектакли, музеи и др.). С една дума президентът може да използва положителните практики на своите колеги от страните членки на Европейския съюз, Русия и САЩ) за формиране на система от национални ценности и приоритети. Като жест към франкофонския статут на България е възможно в българските летища и по линията на Софийското метро да се поставят паралелно с английските и френски надписи. Необходимо е, например, да се помисли за инициатива, която да запознае европейските деца с България, за да се поставят дълговременни основи за положително отношение към страната ни. Все пак България е държава на духа.
Г-н Валентин Николов посочи, че президентската институция заема особено място в политическата система, като център на стабилността и влиянието му върху политическите партии и обществото. Тази роля се определя от функциите на президента и от избирането му от широки слоеве на населението, а не само от партийното /партийните/ ядра. Въпреки сравнително ограничените правомощия на институцията, тя все пак има значителни възможности да влияе върху обществото. Като пример за умело използване на една такава възможност бе посочено обновлението на армията и по-специално на авиацията, където дълбокото познаване на материята от страна на ген. Радев и успешното въздействие върху служебното правителство са позволили да се разреши един дълго време протакан по различни причини важен проблем. За разлика от този пример,  една друга възможност – формирането на служебно правителство е можело да се използва по-добре за поставяне началото на развитие на страната. Друга подобна възможност е използването на Стратегията за развитие на България, разработена и връчена му от БАН. Дори ако тази стратегия има несъвършенства и не е обсъдена широко в обществото, в същото време в нея има теми и направления, които са безспорни. (Освен това президентството може да инициира едно широко публично обсъждане на Стратегията).

Реално средство за въздействие от страна на президентската институция са значително по-големите правомощия в областта на външната политика.

Най-важното оръжие на президента е словото. След изборите институцията обаче, някак си като че замлъкна. Гласът му се чува рядко и е твърде лаконичен. Хората очакват да чуват от него истината, така както я вижда той.

Г-н Николай Камов, сподели лични впечатления като съветник в първият президентски екип в демократична България и като народен представител. Той счита, че президентската институция в България е с твърде ограничени правомощия, поради търсенето на компромис между парламентарна и президентска република. В резултат на това и при силната конфликтност на политическия живот в България Президентът не играе ролята на обединител на нацията, за разлика от Чехия, където Вацлав Хавел играеше силна консолидираща роля в обществото. Според г-н Камов на полето на политиката, за разлика от правото, ограничените правомощия на президента не са проблем, който не позволява изпълнението на консолидираща роля. За изпълнението на такава роля не са необходими специални правомощия, защото Президентът има силно оръжие за такава роля – словото. Как точно да използва Президентът това оръжие зависи от него и неговият екип. Но е важно да го използва, защото сега е особено важно да не повтори в някаква форма предшествениците си, а да намери нова интерпретация на ролята си на държавен глава. Много бих искал да се случи второто, каза г-н Камов.

Г-н Георги Василев, сподели идеи, стимулирани от изказванията на другите участници. Според него, Президентът не бива да замълчава по съдбовни за страната въпроси и не бива да се съобразява предварително с това, че политическите сили може да не се съгласят с изказани от него мнения. Важно е да изразява мнение, което е необходимо и полезно. При това изразяването на собствено мнение по определени въпроси не е единственият начин да влияе върху вътрешно-политическия живот. Той би могъл да изразява мнението на онази част от българското общество, която няма възможност да го изрази; да повдига определени въпроси и така да инициира дебат по тях, без  непременно да предлага решения; да посочва сериозни проблеми, които се нуждаят от спешни решения, като остави търсенето на решенията за други участници в политическия живот; да предлага, да подпомага или дори да организира публични форуми по определени поводи и т.н.

Проф. Духомир Минев отново подчерта някои от рисковете, за обществото при евентуално запазване на досегашните проблеми в политическия процес на вземане на решения  и острата необходимост от промени в политическия процес на вземане на решения чрез активизиране на президентската институция. Отбеляза и значителните възможности за по-активно участие на Президента във вътрешно политически план – главно чрез оръжието на словото и направи опит да подчертае някои възможни направления за реализиране на обединяващата функция на президентската институция.

Резюме

Участниците подчертаха и се обединиха около редица основни и припокриващи се идеи, които изпъкват в техните изказвания.

I

Преди всичко, участниците в обсъждането настойчиво подчертаха, че във вътрешно-политически план съществува остра потребност от активна и силна президентска институция, играеща  нова политическа роля.

Като основни причини, които пораждат въпросната потребност бяха посочени:

  • Тежкото състояние, в което се намира страната и което често се описва като дълбока криза или като „демографска катастрофа”. Дълбоката фрагментация на обществото е един от централните аспекти на това състояние;
  • За бъдещето на страната може да възникне сериозна заплаха, ако сравнително бързо не се постигне развитие и не се поддържа този тип динамика през следващите 3 – 4 десетилетия;
  • Тежкото „наследство” от прехода, главно – неадекватни нормативни рамки, политики и икономически структури, което ще затруднява излизането от кризата и преход към икономическо и социално развитие;
  • Невисокият управленски капацитет на системните политически партии, който вече се прояви по време на прехода (най-неуспешният в ЦИЕ) и който може да попречи да се посрещнат предстоящите предизвикателства, и да се постигне социално развитие.

Според участниците всички тези причини, налагат внасянето на промени, най-значимата, от които може да бъде поемането от президентската институция на една нова активна роля на постоянно влияние върху текущия политически процес. Участниците подчертаха, че критичната ситуация, в която се намира страната, дори вменява тази роля като задължение на президентската институция.

ІІ

Посочено беше също, че изпълнението на такава роля ще срещне редица трудности и дори оспорване, но това не бива да води до отказ от нейното изпълнение. Освен това, такава роля ще срещне широка обществена подкрепа, която ще улесни нейното изпълнение

Като основни трудности при изпълнението на въпросната роля бяха посочени: липсата на традиция и опит за нейното изпълнение от президентската институция; неяснота по въпроса с коя от основните функции на президентството може бъде свързана такава роля, за да придобие легитимност (най-близка е функцията на президента като обединител на нацията, но пък е трудно да се определи какво е съдържанието на тази функция и как тя трябва да се осъществява); от правна гледна точка беше посочена липса на достатъчно правомощията на президента.

ІІІ

Посочвайки тези трудности, участниците се обединиха около мнението, че те са преодолими и че има важни направления за активно участие и влияние на президентската институция във вътрешно-политически план и тези възможности не бива да се пропускат. Тези възможности са свързани главно с обединяващата функция на президента, която може да бъде изпълнявана и в рамките на съществуващите конституционни правомощия на институцията. Самата обединяваща функция бе определена като съдействие за преодоляване на кризата и бързо постигане на развитие, като основно средство за намаляване на фрагментацията на обществото.

ІV

Участниците се обединиха около мнението, че президентската институция има силен инструмент за реализиране на функцията на обединител – словото, което не се притеснява от истината (колкото и да е неудобна понякога), стреми се към нея и изразява вижданията, преценките мненията на най-широките кръгове в обществото, които често формират „мълчаливо мнозинство” и имат ограничен достъп до публичните дебати. Подчертани бяха и някои конкретни възможни направления за действие като:

– използване на положителните практики на президенти и политически лидери от страните членки на Европейския съюз, Русия и САЩ) за формиране на система от национални ценности и приоритети;

– важно е да се помисли за влияние върху системата на образованието и за подобряване на общата култура на децата и младите хора. Във Франция например, Льо Пен акцентира върху изучаването на френски език в началното училище, а Макрон върху професионалното средно образование и оптимизирането на магистърските програми чрез въвеждане на система за селекция;

–  (съдействие за) реалистична диагноза за състоянието на страната и причини аз него, като необходимо условие за извършване на промени, целящи постигането на развитие;

– предлагане на обществото на визия за постигане на нов тип социално икономическа динамика като път, който може да изведе страната от сегашното състояние и евентуално да я отклони от възможен неблагоприятен дългосрочен сценарий. Една конкретна възможност за действие в това направление дава Стратегията за развитие на България, която беше разработена от БАН

– Идентифициране и съдействие за отстраняването на пречките по този път, като например:

– остарели идеологически догми;

– наблюдение и преценка на ключови аспекти на вътрешната политика през призмата на това доколко допринасят за преодоляването на негативните тенденции и преминаването към нова фаза на социално и икономическа динамика – постигането на развитие;

– идентифицирането на деформации в нормативните рамки и политиките, предизвикани от частно-групови интереси и стимулиране на тяхното отстраняване;

– идентифициране на случаи на девиантно поведение на икономически субекти;

– защита на социално слабите членове на обществото – както пряка, така и непряка – чрез подкрепа за автентичните (общочовешки) морални ценности и посочване на негативните последствия от тяхното нарушаване;

Участниците обсъдиха и някои конкретни „технологии” за действие в посочените направления:

– изказване на собствено мнение (становище) по посочените направления или по конкретни въпроси, свързани с тях;

– изрично беше посочено, че не винаги е необходимо да се изказва категорично мнение на институцията. Значителен ефект може да се постигне по други начини, например:

  • „даване глас на обществото” – изразяване на доминиращи в обществото, но нямащи достъп до публичното пространство или потискани мнения, нагласи, искания, без задължително да се изразява собствено мнение и да се взема страна;
  • предложения за публично обсъждане на проблеми които се пренебрегват или поставяне на въпроси, които никой не поставя;
  • Интензифициране на връзките с граждански и научни структури, чрез иницииране на (предложения за) търсенето на решения по значими проблеми и подкрепа на техните усилия в търсенето на такива решения;
  • Иницииране и подкрепа на публични форуми посветени на горните въпроси под егидата на президента. В частност – научни оценки за нормативни рамки, политики и други, от гледна точка на способността им да генерират процес на развитие (оценки на социалното въздействие);
  • да се помисли за инициатива, която да запознае европейските деца с България, за да се поставят дълговременни основи за положително отношение към страната ни. Все пак България е държава на духа;
  • Като жест към франкофонския статут на България е възможно в българските летища и по линията на Софийското метро да се поставят и френски надписи, паралелно с английските.

 

 

 

 

България и Финландия – история без край

На 30 март по повод 100-годишнината от провъзгласяването на независимостта на Финландия в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ беше представена книгата на проф. Венелин Цачевски „България и Финландия – история без край“.

посланик на Финландия

В препълнената с гости зала на библиотеката присъстваше и посланика на Финландия в България Н. Пр. Пайви Блинникка.

Госпожа Блинникка поздрави присъстващите с топли думи за отношенията между нашите две страни, като подчерта принадлежността ни към общото европейско семейство и ценностите, които споделяме заедно.

Проф. Венелин Цачевски е посветен на мисията да изследва връзките на България с останалите европейски народи, което го превръща в един от сериозните и най-последователни автори в този интересен тип литература, който е предназначен както за широката аудитория – заради лекотата на изказа, така и за научната общност – поради задълбочеността в изследването на исторически, икономически, културни и политически факти.

DSCN5079

„България и Финландия – история без край“ излезе на книжния пазар на български и на английски език.

„Книгата е продължение на дългогодишната ми научно-изследователска дейност. Финландия заема уникално място в Европа и света със своята външна политика на военно необвързана държава. След Втората световна война тази политика позволи да поддържа добри отношения както със социалистическите страни, така и с останалия свят. И същевременно да бъде много активна – тя беше инициатор през 70-те години на това, което по-късно стана известно с термина Хелзинкския процес. През 1975 година бяха формулирани основите на единството в тогавашната разделена Европа… Днес Финландия продължава да бъде образец за успешна държава. Това е удивително постижение, като се има предвид съперничеството и агресивното поведение на някои съседи на Финландия, както и неблагоприятните климатични условия“, каза в словото си проф. Цачевски.

Изследването включва няколко части, които могат да бъдат четени самостоятелно, според научните интереси на аудиторията. Има исторически бележки, дълбок политически анализ, мемоарни страници и спомени, които на моменти звучат анекдотично и силно увлекателно. За пръв път в България излиза толкова богато илюстративна книга, посветена на Финландия – с копия на  документи от двустранните отношения, исторически архивни снимки от Руско-турската война, в която участват финландски доброволци.

„Наричат Финландия „страната на белите лилии“*, но бели лилии във Финландия няма. Белите лилии се използват в библейския смисъл – финландците са чисти и честни хора, като бели лилии. Основните богатства на страната са горите, езерата и хората“, каза авторът.

Няколко части от книгата са посветени на историческа близост между българския и финландския народ  – от  V  до X век те живели заедно в един район, дори някои изследователи като Константин Иречек говорят за общи корени в развитието на двете нации. През VII в. част от българите идват на Балканите и развиват собствена държава. Друга част остава в съседство с финландците до Х век. После пътищата ни се разделят за дълго време – финландците отиват на север, а ние развиваме държавата си в Южна Европа.

презентация на цачевски

„Ние имаме сходна съдба, което косвено ни сближава. Финландците живеят шест века под чуждо управление. Нашата съдба преди възстановяването на българската държавност е била същата“, подчерта в словото си Венелин Цачевски.

После идва Руско-турската освободителна война, в която настъпва един от най-емоционалните периоди в нашата обща история. На 2500 км от родината си идват 1000 финландки войници и се борят за свободата на един християнски народ. Този подвиг трябва да се помни винаги. Ако по отношение на руската империя има трактовки, че тя се е ръководила и от други, имперски стремежи, то финландските войници идват съвсем безкористно в стремежа си да помогнат на потиснатия народ. Освен споменатите 1000 войници, които били организирани в самостоятелна дивизия – известната Единайста пехотна дивизия, то в руската армия имало още няколко хиляди финландски войници. В Руско-турската война вземат участие шестима финландски генерали, десетки полковници, командири на дивизии. Най-известното име сред тях е генерал Казимир Ернрот – командир на Единайста пехотна дивизия, който е наричан освободител и има паметник в Търговище.

България умее да бъде благодарна към приятелите си и връща жеста като става една от първите държави, която признава независимостта на Финландия на 27 февруари 1918 г. Скоро се подписва договор за мир и приятелство и след ратифицирането му са установени дипломатически отношения между двете страни. Макар сравнително малки по площ и отдалечени на хиляди километри, двете страни имат интензивни духовни връзки през различните периоди от развитието си.

дарение

Проф. Цачевски направи безценен подарък на Националната библиотека като връчи на директора  доц. д-р Красимира Александрова финландското издание на „Под игото“ от първия тираж на книгата през 1910 г.

Авторът на книгата „България и Финландия – история без край“ не случайно е кръстил изследването си така. Не липсва нито един период от нашите взаимни връзки. Специална част от книгата е посветена на ролята на Финландия през периода 1944-1989 г., когато контактите между двете страни продължават на най-високо дипломатическо ниво. След историческите промени през 1989 г. Финландия има огромна роля за членството на България в ЕС като един от най-активните ни поддръжници. По щастлива случайност тя е ротационен председател на ЕС през 1999 г., когато беше поставено началото на процедурата за членство в съюза, същото стана през 2006 г. – Финландия пак беше ротационен председател, а ние завършихме процедурата за членство в ЕС. Финландските институции активно подкрепят българската кандидатура през тези седем години. Венелин Цачевски подчерта приноса на Марти Ахтисаари – президент на Финландия и носител на Нобелова награда, Таря Халонен – президентът на страната, който размени визити с Георги Първанов в периода 2003-2004 г.

В момента има известен застой в икономическите отношенията между двете страни в резултат на световната икономическата криза, но постепенно се излиза от него. Финландия има десетки високотехнологични компании, които тепърва могат да допринесат за развитието на българската икономика.  Другата перспектива в нашите икономически отношения е туризмът, където имаше спад в сравнение с периоди, в които в България идваха по 100 000 финландски туристи. През 2016 г. беше отчетен ръст на туристическия поток от около 40% и това е само част от поредното добро начало в нашата история без край.

 Източник:http://www.transmedia.bg/2017/03/31/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D1%84%D0%B8%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%8F-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B5%D0%B7-%D0%BA%D1%80/

60 години от Договора от Рим

Европейският експеримент, който обедини умореният от войната континент, беше задвижен преди 60 години в Рим. На 25 март 1957 г. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия подписаха Договора от Рим за създаване на Европейска икономическа общност и това бе центърът, около който възникна Европейският съюз. В последвалите десетилетия, клубът от шест нации в Западна Европа се превърна в организация, която обхваща целия континент, влияе върху живота на повече от 500 млн. души и включва 28 (скоро ще бъдат 27) страни. Договорът от Рим доведе не само до създаването на най-големия търговски блок в света, но и установи институционален модел, който показва ясни признаци на умора.

Римският договор и предшестващите го пактове от началото на 50-те години на миналия век бяха изготвени с едно и също намерение: да се отговори на „Германския въпрос”, т.е. да се определи ролята на Германия в Европа.

Преди раждането на Европейската икономическа общност, бяха предложени три проекта за решаване на военни проблеми и такива, свързани със сигурността на Европа. Всички те бяха инициирани от Франция – основната мишена на 75-годишната германска военна агресия, която ескалира във Втората световна война. През 1950 г. френското правителство предложи идеята за Европейска отбранителна общност с цел да изгради паневропейска военна сила. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписаха договора, създавайки групата през 1952 г., но тъй като френският парламент не го ратифицира, проектът бе изоставен през 1954 г.

През 1951 г. същата група страни създаде Европейската общност за въглища и стомана, чрез която Франция се надяваше, че ще може да ограничи германското производство на стомана и да придобие известен контрол върху предлагането на въглища, от които Германия се нуждаеше, за да задвижва своята икономика.

Шест години по-късно те създадоха и Европейска общност за атомна енергия, за да увеличат сътрудничеството в областта на ядрената енергия. (Договорът Евроатом беше подписан заедно с договора за Европейската икономическа общност, поради което някои историци ги нарекоха „Договорите от Рим”).

Уроците, научени от тези проекти, и структурите, които те създадоха, отвориха пътя за раждането на Европейската икономическа общност. Но въвеждането на единен европейски пазар, в който стоки, хора, капитали и услуги биха могли да се движат свободно, не беше единственото предложение, което се разглеждаше по това време. Британското правителство отдаваше приоритет на много по-скромно начинание – свободна търговия между западноевропейските страни.

Но Европейската икономическа общност имаше специфична политическа амбиция, която не беше представена в британското предложение, което бе насочено към създаване на Европейска асоциация  за свободна търговия. Най-забележителната разлика между двете бе създаването на Европейска комисия към Европейската икономическа общност, която можеше да действа над националните правителства и да наблюдава функционирането на общността.

Основите на европейската интеграция

В основата на европейските проекти от 50-те години на миналия век бе идеята за функционализъм, или идеята, че националните правителства трябва постепенно да прехвърлят правомощия в различни области на политиката към наднационални структури, управлявани от технократи. Тази идеология имаше продължително влияние върху европейския проект.

Предположението, че наднационалните мениджъри са по-ефективни от националните правителства, повдигна въпроса за демократичната легитимност на европейските структури и на този въпрос блокът все още се опитва да отговори. С течение на времето, стремейки се да засилят легитимността на Европейския съюз, европейските лидери се опитват да засилят ролята и правомощията на Европейския парламент, който е единствената международна организация, чиито членове се избират чрез преки избори. Но обвинението, че блокът се ръководи от неизбрани технократи в Брюксел, продължава да бъде силен аргумент на евроскептичните политически партии.

Основанията на Договора от Рим имат също телеологичен аспект, тъй като авторите му предвиждат блокът да се движи неумолимо към по-голяма интеграция. Договорът не посочва като крайна цел създаването на „Съединени щати на Европа“, но той говори за „все по-тесен съюз“ на своите членове. Учени и политици все още спорят дали началните части на Договора имат предвид създаването на федерална система в Европа. Но убеждението, че европейският проект е предназначен да се движи в тази посока, стана основен политически постулат през по-голямата част от последните шест десетилетия.

Европейски институции освен това бяха предназначени да бъдат независими от националните правителства поне на хартия. Наднационалните структури видяха в този принцип оправдание да разширяват собствената си власт над области, което не се предвижда задължително от договорите. Съдът на Европейските общности изигра важна роля в този процес. Решенията му увеличиха както собствения му авторитет, така и този на Европейската комисия чрез създаването на нови политически и правни реалности, които в много случаи националните правителства ратифицираха постфактум.

Държавите-членки често приемаха тези промени, макар и с неохота. Например Франция временно оттегли своите представители от Европейската комисия през 1965 г., за да протестира срещу плана на Комисията да създаде свои собствени финансови ресурси, за да намали зависимостта си от вноските на държавите-членки. Съдът на Европейския съюз и националните конституционни съдилища, от своя страна, водеха дълги съдебни битки по това дали европейското или националното законодателство е с предимство.

Войната на теглене на въже между националните и наднационалните органи доведе до въвеждането на Европейския съвет през 1970 г. Последният първоначално бе замислен като неформален форум, за да се даде възможност на Западногерманския канцлер и френския президент да обсъждат проблемите на континента, но впоследствие се превърна в официална институция, която включва ръководителите на всяка една от страните-членки на блока. Докато Европейската комисия отговаря за ежедневното администриране на блока, трудните политически решения бяха оставени на Съвета.

Наследството на Договора от Рим

Политическият процес, започнал с Договора от Рим доведе до може би най-драматичния ремонт на Европейския блок към днешна дата. Договорът от Маастрихт, подписан през 1992 г., е идеологически наследник на Договора от Рим, който разширява идеята за обединена Европа. Подобно на Договора от Рим преди това пактът се опитва да отговори на въпроса за ролята на Германия на континента, подтикнат от обединението на страната през 1990 г. Много от клаузите в Договора от Маастрихт са насочени към „разтваряне” на националната държава в полза на наднационални структури, но неговата най-радикалната новост е въвеждането на еврото.

Икономистите от цял свят предупреждаваха за рисковете от въвеждането на обща валута в една област, в която не всички фактори, необходими, за да работи нормално този механизъм (като мобилност на работната сила или механизми за осигуряване на фискални трансфери между силно разнородни държави), са налице. Но решението да се върви напред с еврото бе чисто политическо. Правителства и институции вярваха, че прогресиращата европейска интеграция ще реши недостатъците на еврозоната  – идеологическа сигурност, която може да бъде проследена директно до Договора от Рим.

По-важно е, че обединението на Германия направи Франция още по-нетърпелива да получи гаранции, че Париж и Берлин ще бъдат обвързани толкова тясно чрез политически и икономически структури, че нова война между тях би била невъзможна. След значителни политически пазарлъци Германия се съгласи да се откаже от германската марка, но само след като се гарантира, че Европейската централна банка ще бъде по модела на Бундесбанк, споделяйки нейната основна цел да поддържа ниска инфлация, дори и за сметка на икономическия растеж.

И така, Европейският съюз свърза бъдещето си с това на валутния съюз. Проектът работеше добре почти цяло десетилетие – може би прекалено добре. Той приспа правителствата и пазарите в смисъл, че дълговете на всички членове на еврозоната имат сходни нива на риск (и поради това ще имат сходни лихвени проценти). Но въпреки споделяне на общата валута една икономика като Гърция не е сравнима с тази на Германия. Когато кризата с дълга в еврозоната най-накрая избухна, страните от Северна Европа отказаха да станат кредитори от последна инстанция на съседите си на юг. Спасителни мерки в крайна сметка бяха предвидени, но те бяха под формата на заеми, които ще трябва да бъдат изплащани, а мерките за строги икономии, които вървяха със заемите, превърнаха рецесиите в депресии.

Криза на доверие

Финансовата криза накърни доверието в европейския проект. Проучванията на общественото мнение показват, че мнозинството от европейците все още иска техните страни да останат в еврозоната, въпреки че силата на подкрепата варира в широки граници – от около 80 на сто в Люксембург, до приблизително 50 на сто в Италия. В много случаи подкрепата за единната валута е по-малко резултат от широка европейска идентичност, отколкото от страха от потенциалните последици от напускането на зоната на валутата. Тъй като членове на ЕС извън еврозоната (като Обединеното кралство, Полша или Румъния) постигнаха по-бързо и по-силно възстановяване, отколкото техните колеги от еврозоната, еврофилите преживяха трудни времена, защитавайки еврото въз основа на аргументи, различни от неговото политическо значение.

Това представлява фундаментален проблем: за повечето европейци политическата лоялност завършва на национално ниво. Освен това Европейската криза отново разпали националистически чувства от жарава, която шест десетилетия на континентална интеграция не успяха да угасят. Много от 500–те милиона души, подлежащи на прякото влияние на Европейския съюз все още виждат блока като чужда и далечна сила, а сложната бюрокрация на Брюксел и често непрозрачните механизми не правят много, за да им вдъхнат доверие.

Римският договор отбеляза началото на политически процес, който през следващите 60 години допринесе за умиротворяването на континента, либерализация на икономиката, демократизация на Южна и Източна Европа, както и за премахване на бариерите между общества и държави. При всичките му недостатъци много страни извън Европейския съюз се стремят да се присъединят към него. Но в същото време този договор създава основополагащ мит и идеологическа структура, които често водят до незадоволителни политически, икономически и институционални резултати. Силите срещу ЕС все още не са достатъчно мощни, за да поемат контрола върху националните правителства, но основните фактори, довели до появата им ще продължават да бъдат заплаха за блока. Дори и без евроскептицизма високото равнище на задлъжнялост в някои страни-членки, слабите банкови сектори в другите и непреодолими различия между Севера и Юга ще продължават да създават проблеми.

След като Обединеното кралство гласува да напусне Европейския съюз през юни 2016 г., лидерите на ЕС изглежда разбират, че еднотипните по-ранни подходи към процеса на континенталната интеграция не успяха да вземат предвид географията, която по естествен начин прави Европа фрагментирано място, в което опитите за федерализация са изключително трудни – ако не и невъзможни – за прилагане. Последните предложения да се възкреси старата идея за Европа на много скорости, която няма да изисква от всички страни-членки да се конвергират, са необичайна демонстрация на прагматизъм сред европейските елити. Шестдесет години след Договора от Рим Европейският съюз продължава да бъде горд с миналото, но също така е все още несигурен за бъдещето си.

Преводна статия на Stratfor, Analysis
Източник: https://www.stratfor.com/analysis/where-cracks-europes-foundations-began

Нов вид държавен фонд богатство – без богатството

Някога бъдейки запазена територия за богатите петролни износители или народите с търговски излишъци, като Норвегия, Кувейт и Сингапур, днес в страните с големи дефицити и тежки дългове се заражда един нов вид държавен фонд богатство.

Суверенните фондове богатство (СФБ), които за първи път се появиха през 1950 г., традиционно са свързани с огромна финансова мощ. Те контролират около 6,5 $ трилиона, според данни на Preqin, и преобразиха пейзажа на световните инвестиции, изкупувайки дялове в мултинационални компании и забележителни недвижими имоти в градовете от Лондон до Мелбърн.

Сега Турция, Румъния, Индия и Бангладеш стартират суверенни фондове – но по много по-различни причини, отколкото обикновено, и с много различни методи.

Традиционно, богатите нации използват СФБ, за да инвестират милиардите от своите излишъци в чужбина, да предотвратят инфлация у дома, да разнообразят потоците от доходи и да трупат спестявания за деня, когато приходите се изчерпят.

В рязък контраст, страните стартиращи новите фондове, са обременени от големи дефицити по текущата си сметка или външен дълг и ги използват като моторни превозни средства, с които поддържат в движение своите икономики, подложени на сблъсък с глобалното забавяне на икономиката и по-ниските търговски обеми. И вместо да се пръскат пари в чужбина, сега целта е да се привлекат финанси от чужбина и да се инвестират в къщи, за да се стимулира растежа.

„Суверенен фонд богатство е термин, който се използва много неясно за наименоването на някои от тези нови единици, които по-скоро приличат на суверенни холдинги,“ каза Елиът Хентов, ръководител на научните изследвания за официалните институции във фирмата за управление на активи SSgA. „Те се нуждаят от подкрепа – нуждаят се от частния сектор за съвместно инвестиране, за да работят.“

Тази стратегия има както потенциални ползи, така и рискове, и само времето ще покаже дали тя ще бъде ефективна.

Едно от предимствата на един СФБ, освен етикета, който носи, е фактът, че отваря вратата за индустриални асоциации и партньорски групи – мрежи, които предлагат насоки и – най-важното – контакти в инвестиционния свят.

КОНТРОЛ

Турция има годишен дефицит от външно финансиране от около $ 30 милиарда, така че трябва да привлече чужди пари, за да запълни недостига.

С влагането на правителствените дялове от големи компании в суверенен фонд, Турция се надява да привлече външно финансиране, чрез заем срещу компаниите и оглеждайки се за пари от СФБ.

По същия начин, Румъния планира да финансира пътища и болници, заемайки дълг срещу стойността на дяловете на правителството в различни дружества или като ги продава чрез публични търгове.

Индия и Бангладеш искат да дадат тласък на инфраструктурни проекти чрез нови суверенни фондове, като Индия търси съинвеститори сред СФБ и пенсионните фондове за своя Национален инвестиционен и инфраструктурен фонд (NIIF).

Други фондове се обмислят в страни като Ливан и Гвиана, но все още предстои да бъдат създадени.

Тези планове пораждат различни реакции в зависимост от страната. Икономисти и експерти от индустрията предупреждават за потенциални клопки, които трябва да се избягват.

Критиците се опасяват, че домашно-насочените средства като цяло могат да станат жертва на неправилно разпределение на ресурсите или направо на корупция, като се позовават на примера на 1MDB  в Малайзия, който е във фокуса на проверки за пране на пари най-малко в шест страни.

„Опасността с този модел е, че в много случаи не се прилагат нормалните бюджетни процедури, така че те са начин за заобикаляне на парламентарния контрол и наблюдението на проектите от страна на министерствата,“ каза Андрю Бауер, старши икономически анализатор в Института за управление на природните ресурси.

Всяка липса на прозрачност може да означава, че възможностите да се проверява как се харчат парите са малки, добави той. Един риск е, че нежизнеспособни „проекти на суетата“ могат да получат финансиране.

ПОСТИЖЕНИЯ

Въпреки това, в много отношения е в интерес на страните да се направи така, че средствата, свободни от политическа намеса, да имат стабилна правна рамка, ясен мандат и професионално управление – тъй като те са в състояние да подобрят вземането на решения и в крайна сметка се отплащат.

Групирането на холдинги на държавни фирми в професионално управляван фонд може да подобри ефективността на активите – Бахрейнският Mumtalakat е пример за успех в това отношение. Mubadala в Абу Даби също се посочва като фонд, който е помогнал се диверсифицира икономиката на ОАЕ чрез развитие на индустрии в различни сектори.

„В Румъния, разделянето на собствеността на фирмата от политиката трябва да да подобри прозрачността и отчетността“, каза Грег Кониечни, мениджър на Fondul Proprietatea, румънски инвестиционен фонд, създаден от държавата, за да компенсира тези, които са загубили имоти по време на бившия комунистически режим.

„В момента тези компании се насочват от министерства, които определят политиката и стратегията за секторите, за които носят отговорност – нещо, което никога не работи“, каза Кониечни.

„По същия начин в Индия, където инфраструктурните проекти се спъват от бюрокрацията, специален държавен фонд може да предложи начин за ускоряване на процеса“, каза Никхил Салви, мениджър във фирмата за инвестиционни изследвания и анализи Aranca.

Основен деликатен момент ще бъде оценката на дейността – жп линии и пристанища могат да стимулират икономическия растеж, но няма да се появят в баланса на фонда. Преди да се проявят социалните ползи от нови училища и болници може да изминат години.

„Много от тези (навътре-фокусирани) средства не публикуват показател за възвръщаемост“, каза Свен Берендт, управляващ директор на консултантската фирма GeoEconomica. „Дали инвестициите са печеливши или не… често остава неясно.“

Новите фондове трябва също така да избягват съдбата на тези в бедните страни като Суринам и Зимбабве, които не успяват да потръгнат поради липса на капитал.

Индийският фонд NIIF е получил $ 150 милиона за 2017/2018 финансова година, и планира да включи стратегически партньори за да достигне $ 1.2 милиарда през следващата фискална година.

Планираният в Бангладеш фонд от $ 10 млрд ще бъде създаден през следващите пет години от валутните резерви.

„Фондът ще бъде използван за мегапроекти, включително и погасяване на заеми, взети от правителството в долари“, заяви Джалал Ахмед, секретар в Министерството на финансите.

Мехмет Бостан, глава на турския фонд каза пред Ройтерс миналия месец, че ще финализира стратегически план и скоро ще го представи на кабинета. Правителството вече е прехвърлило дялове от фирми на стойност милиарди във фонда и се надява, че той скоро ще управлява $ 200 млрд.

Преводна статия на Claire Milhench
Източник: http://www.reuters.com/article/us-emerging-swf-investment-idUSKBN16R0QY