Архив за етикет: институции

Какво ни казва и какво премълчава манифестът „За републиката”

В политиката, както и в живота, ние сме свикнали да делим нещата на важни и маловажни. Обаче понякога се оказва, че това деление е релативно: едно нещо би могло да бъде едновременно и маловажно, и важно, ако се разглежда в две различни отношения. Пример за тази двойственост е т.нар. манифест „За републиката”, написан от четиримата професори Дайнов, Минчев, Тодоров и Кьосев.
Според мен разгледан сам по себе си, като текст с определено съдържание, той не издържа критика. В този смисъл ако някой не го е чел, не е изпуснал много. От друга гледна точка обаче този документ провокира размисъл върху един тревожен факт – лошото функциониране на сегашните български държавни органи и институции.

Снимки: Topnovini.bg

 

Размишлявайки по този въпрос, ние откриваме сериозни аргументи срещу господстващата у нас през годините на прехода либерално-демократична идеология.

  • Критични бележки 

Зад манифеста „За републиката” са застанали с подписите си много хора, между които и уважавани български интелектуалци. Подозирам обаче, че причината за тази съпричастност не е съдържанието на манифеста, а по-скоро личната симпатия към неговите автори или (и)   към политическите им убеждения. Що се отнася до мнението на анализаторите, то, доколкото мога да преценя, като цяло е критично. Някои критики са по-дипломатични, други – направо унищожителни. Според Явор Дачков например текстът на манифеста е лишен от всякаква конкретност. Той е „лоша публицистика, изпълнена с обобщения, прилагателни и кухи, но патетични фрази.”

Аз се присъединявам към това мнение. В следващия по-долу анализ ще се спра последователно на три компонента от съдържанието на манифеста: 1.1. неясни твърдения, които поставят под въпрос адекватната оценка на документа; 1.2. основно внушение, което има „опора” в текста, но е продукт на  субективното ми тълкуване; 1.3. призиви.

    • Неясни твърдения 

Ако вярваме на социологическите изследвания, обществото ни няма високо мнение за държавните органи и институции. В този смисъл констатацията, че нашата съвременна държава функционира зле, изглежда правдоподобна, но банална. Авторите на манифеста „За републиката” са се издигнали над тази баналност. Те поддържат едно много по-претенциозно разбиране – че това, което ние обичайно наричаме държава, всъщност вече не е държава, а само имитация на държава; че държавата е „подменена”, защото „институциите на държавата функционират като изпълнителни органи на мафията”.

Това твърдение би могло да е вярно, ако сме наясно какво точно разбират неговите автори под „мафия”. За съжаление въпросното условие не е изпълнено. Тази дума фигурира на четири места в текста на манифеста, но нейният точен смисъл ни се изплъзва.

Освен с прякото си значение, което ни е добре известно, думата „мафия” функционира в ежедневното общуване и с едно преносно значение. Това преносно значение не е „кодифицирано”, а става ясно от контекста. Преносната употреба се основава върху една по-силна или по-слаба аналогия със същинската мафия. Така ние бихме могли да наречем чиновниците от едно ведомство „мафия”, защото са корумпирани и се осъзнават като общност, т.е. склонни са взаимно да се поддържат и прикриват. Безсмислено е да се питаме дали тази преносна употреба на думата „мафия” е правилна – важното е тя да върши работа, т.е. да е достатъчно ясна от контекста и да не води до объркване. Когато обаче авторите на манифеста „За републиката” вкарат този „език на ежедневието” в своя програмен документ и твърдят, че „мафията взема всичко, което й хареса – банки, бизнеси, публични средства, природа”, ние с основание се питаме какво по-точно представлява тази мафия. Аз мисля, че зад думата „мафия” в случая стои една смътна идея, която не ни помага да си представим какво би било налице, ако твърдението беше вярно.

Семантичният проблем, на който се натъкваме, четейки манифеста, се усложнява още повече от това, че в него на три места фигурира още една ключова дума с отрицателна конотация и с неясен смисъл – „олигархия”. В текста олигархията се свързва с организираната престъпност, напр. говори се за „организираната като пост-комунистическа олигархия престъпност”(?), но отношението между обемите на тези две понятия – „олигархия” и „организирана престъпност” – така и не става ясно.

Доколкото мога да преценя, ние бихме могли да говорим за олигархия поне в три различни смисъла. Първият, класически смисъл на думата, е този, който й придават Платон и Аристотел. Според Платон олигархията е „държавна уредба, която зависи от имуществената оценка на хората и при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в управлението” (Платон, Държавата, Книга 8). И Платон в „Държавата”, и Аристотел в „Политика” критикуват олигархията.

Ясно е, че за олигархия в класическия смисъл на думата днес не би могло да се говори – такава форма на държавна уредба днес не съществува.

Може би е интересно да се отбележи, че Джек Лондон, който е бил ортодоксален   марксист, в своя утопичен роман „Желязната пета” рисува една картина на бъдещото общество, в която едрият капитал узурпира властта, установявайки олигархично управление в класическия смисъл на думата.

Вторият смисъл на „олигархия” е сравнително близък до първия. Условно той може да бъде наречен „азиатски”, защото прави термина приложим към държавната уредба на определени доиндустриални общества в Азия. Тук характерното е, че управляващият елит се е формирал на основата на обща кастова принадлежност, която се предава по наследство. Днес и този вид държавно управление не съществува.

Третият смисъл на „олигархия” би могъл да се нарече преносен. Той се основава на една слаба аналогия с класическия, запазвайки най-вече неговата  негативна конотация. Според Encyclopeadia Britannica тази преносна терминологична употреба не е особено популярна.  Това е лесно обяснимо с оглед на нейната неопределеност.

Когато едно съвременно държавно устройство се определя като олигархично, обикновено се има предвид, че хората, които участват в държавното управление, не са подбрани по целесъобразност и властта им не е ограничена по ефективен начин. В този смисъл олигархичното управление е некомпетентно и безотговорно. Също така би могло да се предположи, че управленският елит при олигархията използва институциите на властта, за да се утвърди като управляваща класа. Тук е налице някакво подобие с олигархията в азиатския смисъл на думата.

Трудно е да се каже в какъв точно смисъл авторите на манифеста „За републиката” влагат в думата „олигархия”. Понеже в манифеста се говори за модела „Кой” – едно съкращение на идеята за „задкулисно” управление на държавата, възниква асоциация с традиционната марксистка критика на буржоазната демокрация. Марксистите считат тази демокрация за фиктивна, защото при нея група свръхбогати хора, движени от користни интереси, „дърпат конците” на политиците. Това „марксистко” осмисляне на думата „олигархия” в манифеста „За републиката” обаче не обяснява защо в документа се настоява за някаква интимна връзка между олигархията и организираната престъпност. Ето защо и тази хипотеза за употребата на думата „олигархия”  се оказва  неудовлетворителна.

За да стане съвсем ясна скандалната небрежност, с която се борави с думите в манифеста „За републиката”, аз предлагам на читателя следния тест: да размени местата на „мафия” и „олигархия” в целия текст и да провери дали това води до някаква очевидна промяна на смисъла на съответните изречения. Ако отговорът е, че така нищо не се променя, то значи въпросните думи са употребени или като синоними (което изглежда абсурдно), или с толкова неясен смисъл, че практически не означават нищо.

    • Основно внушение 

Каквото и да разбират авторите на манифеста „За републиката” под „мафия” и „олигархия”, с тези два термина те означават основната причина за неблагополучията в нашия обществен живот. Така внушението на манифеста е, че в нашето общество има една група от морално покварени хора, които разполагат с огромни финансови ресурси и са завладели държавните органи и институции. Това е Злото, срещу което ние, гражданите, които изповядваме идеалите на Апостола за чиста и свята република, трябва да се борим.Така многообразието от дилеми, които терзаят днешния българин, се свежда до една основна: добро или зло?

Този дуализъм ни умилява със своята наивност. Явно авторите на манифеста са се опитали да спечелят читателя, събуждайки детското в него. Като се има предвид инфантилизма на съвременната масова култура, не е сигурно, че подобна тактика е погрешна.

    • Призиви

Според авторите на манифеста „За републиката” борбата със Злото трябва да се води по две линии: на морала и на социалното инженерство. Това значи, че всеки гражданин трябва в ежедневното си поведение да демонстрира висок морал, а политическите партии да съдействат за „дълбоки, радикални реформи на всички институции – най-вече съдебната система, системата за сигурност и цялостната национална администрация…”.

Какво би могло да се каже за тези призиви?

Хората от моето поколение са се наслушали на призиви за висок морал. Истината е, че дори отправени от амвона на „Св. Александър Невски”, те не водят до нищо. Още по-малко мястото им е в политическите документи. Що се отнася до апела за радикални реформи, и този филм вече сме го гледали. Радикалните реформи в България обикновено се правят колкото да замажат очите на чиновниците от Брюксел. Тези реформи по принцип се свеждат до някакво разделяне или обединяване: Висшият съдебен съвет да се раздели на две колегии, служителите на МВР да се разделят на две категории, БНР и БНТ да се обединят и пр. Струва ми се, че философията на радикалните реформи, на които нашите либерални демократи са способни, може да се изрази с любимата максима на главния герой на Джузепе ди Лампедуза в неговия роман „Гепардът”: „За да остане всичко както си е, трябва всичко да се промени”.

2. Защо манифестът „За републиката” заслужава сериозно внимание? 

Манифестът „За републиката” е интересен и значим документ не с това, което ни казва, а с това, което премълчава, но за което ни подсеща. Там е работата, че той ни навежда на една поредица от крайно неприятни за неолибералните идеолози въпроси и заключения.

  • От манифеста излиза, че демократичното обществено устройство, което е налице у нас близо четвърт век, по някаква неизвестна причина неусетно е създало условия за „узурпиране” и „подмяна” на държавата. Ако това е вярно, то не е ли загубата на държавност една прекалено скъпа цена, която нашият народ трябваше да плати, за да се избави от комунизма?

При „скапания” социализъм нямаше банани, тоалетна хартия и още много други неща, но имаше държава. Да, това беше една тъпа, грубиянска, а на моменти – жестока и крайно несправедлива държава.  (Най-зле се отнасяше социалистическата държава с интелектуалците, защото им пречеше да живеят с истината и драстично ограничаваше достъпа им до западната култура.) Обаче едва ли някой би се изхитрил да каже по времето на социализма, че няма държава; че социалистическата държава е немощна или „подменена”. Да ме простят Бакунин и Кропоткин, но в сравнение със социализма сегашното положение в България си е жива анархия. (Нищо, че по принцип анархизмът е лява идеология). И тук възниква един Хамлетовски въпрос: „кое е по-достойно за душата” – да живееш в лоша държава или да живееш в нещо, което само прилича на държава, но всъщност не е?

2) Вместо да се замеряме с мъгляви метафори, ние би трябвало простичко да кажем, че нашата държава функционира зле, а в определени случаи направо е абдикирала от задълженията си. Срамно е, но трябва да се признае, че впрягайки цялата си мощ, българският Левиатан се оказа безсилен пред шепа полуграмотни телефонни измамници, от които е пропищяла цяла България. Няма съмнение – държавата ни е тежко болна. Въпросът е каква е етиологията на заболяването. Как стигнахме дотук?

В годините на прехода в общественото съзнание се утвърди култът към индивидуалните права на гражданина. Тази  либерална философия, изключително неподходяща за приложение в българските условия, отрича, че наред с отделния гражданин, и държавата има права, които по принцип стоят над правата на индивида. По този начин либералната идеология отхвърля един от постулатите на източноправославната цивилизация: че за да реализира своите права, държавата би могла, при определени обстоятелства, да накърни правата на индивида.

Следвайки либералните догми, прокламирани от шепа кресливи правозащитници и пазарни фундаменталисти, България постепенно се превърна в най-свободната държава в света. (Не е излишно да се припомни, че в Ню Йорк, който по население е колкото две Българии, има общо две казина. А кой би могъл да каже колко са заведенията за хазартни игри в България?) Едновременно с това тинк-танковете на прехода промиваха мозъците ни с теорията за т.нар. минималистична държава, чието въплъщение в живота сведе до възможния минимум не само икономическата, но и културната функция на държавата (Който се съмнява в това второто, би могъл да попита един музикант от Софийската филхармония или един библиотекар в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” какви заплати получават.)

Ако всичко това е вярно, то не е ли време да се разделим с илюзията, че сегашното трагично положение на българската държавност не произтича от липсата на достатъчно демокрация (от демократичната „непълноценност”, „незрялост” на нашите институции), както твърдят теоретиците на демокрацията? И да обсъдим с нужната сериозност логичното допускане, че окаяното положение на българската държава е породено от самата същност на либерално-демократична идеология, въплътена  в органите и институциите на тази държава.

Според мен това последното предположение е логично, защото е трудно да се каже коя точно от рецептите за „разграждане на тоталитарните структури” не беше изпълнена, за да се обясни сегашната дълбока криза на българската държавност. Да, възможно е да се окаже, че всички ония либерално-демократични постулати, върху които беше изградена съвременна България, са неприложими или вредоносни в български условия. Освен всичко друго лично аз не виждам в тази идеология нищо въодушевяващо. Тя не може да даде на нашия народ оня възвишен идеал, за който пише Иван Вазов в стихотворението си „Линее нашто поколенье”.

Нека за момент да приемем, че погрешната идеология,  която всички политически партии без изключение упорито следваха от падането на комунизма до сега, е дълбоката причина за сегашните неблагополучия на България. Тогава написаното в манифеста „За републиката” най-неочаквано се обръща срещу неговите автори. Дали те биха могли да кажат с чиста съвест, че в качеството си на идеолози на либералната демокрация нямат вина за сбърканата посока на нашето обществено развитие? В тази връзка ми изглежда уместно вместо заключение да припомня на читателите известната Езопова басня „Тръбата” в превод на Александър Балабанов.

„Една тръба, която водила войската, била пленена от неприятелите. И завикала: „Не ме убивайте, братя, без причина и без право. Аз никого от вас не убих. Аз нямам нищо друго освен тази мед.” А те й казали: „Тъкмо за това теб по ти се пада да умреш. Ти сама не можеш да се биеш, а насъскваш за война другите”.

Източник: Гласове

За автора:

Проф. Венцеслав КУЛОВ, - доктор на философските науки, е преподавател в УНСС, катедра „Политическа  икономия“ .Изследователските му интереси са  в  областта на  История на философията, Логика, Метафизика, Философия на науката. Член-основател на „Сдружението на университетските преподаватели по философия в България” /2002-/, . Института за българска философска култура /2011-/,.член на редколегията на сп. „Български философски преглед“ /2011-/. Автор на множество публикации у нас и в чужбина, върху философското наследство на Д. Михалчев, Ремке, К. Попър, и др.

КАКВА ДЪРЖАВА НИ Е НУЖНА: РЕВИЗИЯ НА ЕДНА ПОГРЕШНА ДИАГНОЗА

Проф. Духомир МИНЕВ, БАН.
Дискусията на тема КАКВА ДЪРЖАВА НИ Е НУЖНА, поражда (поне у мен) искрен подтик да поздравя участниците в нея. Това не е любезност. Според мен тази дискусия е забележителна крачка напред в развитието на „Философския клуб”. Наистина са рядкост по нашите земи такива дискусии – креативни, излизаща извън рамките на калъпите на мислене, които се налагат чрез политическата коректност и „новоговорът” и които всъщност съсипват мисленето.

Дискусията очевидно е загрижена не за частен групов интерес, а за съдбата на страната, почтена, морална, а поради всичко това – и вдъхновяваща и задължаваща.
Всички проблеми, повдигнати от участниците заслужават огромно внимание, но бих се включил по три пункта – обща диагноза на упадъка, идентификация на причините, възможности за възстановяване.

Обща диагноза

Първият е диагнозата на заболяването, защото без диагноза няма лечение. Напълно съм съгласен с всички, които поставят крайно тежка диагноза. За мен това е по-скоро израз на искрена загриженост и кураж, а не черногледство. И липса на широко разпространената склонност към конформизъм и опортюнизъм.

Тази диагноза е в рязък контраст с диагнозата на онези, които настояват, че (с някои малки изключения) всичко е наред, имало огромни постижения – членове сме на НАТО и ЕС. За повече убедителност добавят и демокрацията, и пазара, но не настояват много защото и децата знаят, че в нашите реалности едва ли има място за демокрация и пазар. Не агитирам (както ще стане ясно по-нататък) срещу НАТО и ЕС, но членството ни едва ли е компенсация за мрачното състояние на страната, а и близкото бъдеще, меко казано, не изглежда блестящо.Ако реалностите не бяха толкова мрачни, „оптимистите” сигурно щяха да ни разсмиват като всички клоуни, но сега техните пледоарии звучат просто зловещо.

Присъединявайки се към диагнозата на разтревожените почтени хора, бих добавил оше един щрих към нея – „провалена държава”. Предлагам тази диагноза не защото съм песимист, нито защото зад нея стоят имена на грандиозни интелектуалци (Чомски, например). Представата за провалена държава е полезна най-вече с това, че е внимателно и детайлно изследвана, по-точно – известни са и безупречно са доказани основните причини за провала на държавите. А това помага (основа е) за търсенето на стратегия и план за спасяване. Може да се каже, че провалената държава не е просто квалификация, а прецизно „операционализиран” термин, който не само идентифицира главните причини за провала, но и съдържа възможности за спасяване, излизане от провала. Затова около нея се групират и голяма част от борещите се за нормализация на съвременния кризисен свят.

Причини за упадъка

Имам предвид, вероятно най-влиятелното проучване на провалите на държавите, което е направено от двама души – професори по икономика и политически науки в Масачузетския технологичен институт (Дарън Асемоглу) и Харвардския университет(Джеймс Робинсън). Двамата са идентифицирали основната причина за провал на държавите – девиантни институции, които те наричат „извличащи институции”.

Анализът им е толкова могъщ, че всички тарикати, заети с научното обслужване на властващите елити и опазване на статуквото реагират само с обичайната реакция на обикновени игноранти – игнориране на откритието („Защо се провалят нациите”). Идеята не е радикално нова, но е аргументирана по блестящ , неоспорим начин. Доколкото ми е известно, първият, който подчертава ролята на институциите за нормалното развитие е Дъглас Норт, (който получи за това Нобелова награда по икономика). Асемоглу и Робинсън правят крачка по-нататък – те очертават „механизма” (основната верига от причинно- следствени връзка) чрез която деформираните институции водят до провал на „нациите” (държавите), при това – въз основа на емпирични факти, извлечени от огромен исторически материал. Така те са ни дали нещо като наръчник за решаване на проблема.

Веригата, която очертават е следната: „извличащи политически и икономически институции” – високи неравенства – интензивно обедняване (на по-голямата част от населението) – дълбока човешка експлоатация – провалени политически системи – провалени държави. Да подчертая – веригата е очертана така както я посочва един (американски) изследовател от Центъра за американски прогрес. Ключовото понятие тук са „извличащите политически и икономически институции”.

Тъй като „институция” е неясно понятие да си припомним Д. Норт – според него институциите са два вида – правила (закони и други) и организации, които прилагат правилата. Извличащи институции са (главно) тези правила (закони), които позволяват концентрация на доходи, богатство, материални активи, а следователно – и потребление, у малък брой хора (тогава останалите – „увисват.”) Така се появява нещо, което някога икономистите (и след Маркс) са наричали „относително излишно население” – население, което е излишно, защото за него няма адекватни ресурси. Не заради изключителна раждаемост, както е мислел Малтус, а заради дефирмирани институции.

Две важни добавки – същите ефекти може да се постигат и чрез липсата на адекватни институции (т.е. „не-извличащи”, включващи инситуции); същият ефект може да се постига и ако институциите –организации не прилагат (адекватните) институции – правила (сещаме се например за правосъдието).

Технологията за проваляне на държавата

Как се заражда горната схема от причинно следствени връзки? Асемоглу и Робинсън дават основната схема и огромен илюстриращ емпиричен материал. Интересна е например, историята на Венеция. През 13-14 век венецианците създават „включващи” институции – правила (закони): политически, предприемачески, търговски (правни) „режими”, които създават възможности (модели) за „възходяща” (или „вертикална”) мобилност. Включващите правни „режими” не са били заобикаляни, а са спазвани. Отклоненията – наказвани. Индивидите наистина са се конкурирали, а най-способните от тях са достигали „високо”. Индивидуалният успех е бил по-скоро меритократичен.

Резултатът е бил бърз икономически (а и политически) възход на Венеция като цяло (като република). Републиката (Венецианска) става доминираща сила в (западния) европейски свят. (По сходен начин се обясняват и успехите на Османската империя). Но след това се случва нещо друго. Такъв тип икономическа и социална динамика има важен ефект – богатството и властта на Венецианските елити започват относително да намаляват. Наследяването им се затруднява, други започват да придобиват сходни богатства и власт. Особено ако следващите поколения на елитите са обикновени плужеци, както често се случва (Бруденброкови е закономерен, а не особен случай).

И тогава Венецианските елити намират решение – прокарват закони, които прекратяват целият описан процес на индидуален и общ (републикански) просперитет. Същността на социетално-политическата промяна е „разглобяване” на „включващите” про-развитийни институции и замяната им с „екстрахиращи” т.е. изключващи – привилегироващи (респективно – дискриминиращи), а поради това – анти-развитийни институции. Тази промяна в характера и влиянието на институциите веднага поражда концентрация на богатство и власт у елитите. Но заедно с това блокира икономическия растеж и развитието на Венеция. Републиката запада като икономическа и политическа сила.

Главата в която двамата учени обсъждат това е наречена „Как Венеция се превърна в музей”. От тогава тази схема за „проваляне на държавите” (републики, нации) постепенно се превръща във фундаментална схема за контрол върху политическата, социална и икономическа динамика в целият Западен свят (има незначителни изключения- напр. Швейцария). Контролът ес състои в редуване на периоди на включващи и изключващи институции. Така нещо се променя непрекъснато, за да не се промени нищо – точно по старата рецепта на ди Лампедуза.

САЩ и Западна Европа за последен път влязоха в тази схема на упадъка след 1970 година. Кризата от 2008-ма само ознаменува моментът на окончателната доминация на въведените преди това изключващи институции и дълбокия икономически и социален упадък, последвал предшестващият го (подготвителен) институционален и политически упадък. В същата тази схема ясно прозира и скелетът на целия нашенски „преход”.

Нашенските „елити” не са измислили нищо ново – те също превърнаха България в музей – сбирка от мумии, всъщност, може да се каже, че мумифицираха страната. (Знам, че е трудно за вярване, но когато по времето на „соца” преведоха „Гепардът” у нас, първото, което ми хрумна беше, че някои тарикати от тогавашния „елит” са намислили нещо). Лошото е, че в такъв период на упадък, разни допълнителни, непредвидени външни катаклизми може да унищожат безпомощният и никому ненужен музей и мумиите, които са останали в него.

Схемата за формиране на извличащи – изключващи институции има два слоя. Единият е трансформирането на институциите – закони (т.е. въвеждане на законови деформации) – илюстрира ги например историята на регулацията на енергетиката – една сага за устойчива шайка „законодатели”, които нагласиха енергетиката така, че следват криза след криза, а към цялата бедност на българина се добави и „енергийната бедност.” Другият пласт е фалшифицирането на институциите-организации. Въпреки че вече е ставало дума ще го повторя, защото ми се струва важно.

Основна роля в трансформирането на институциите – организации играят неформалните мрежи от „експерти” в тях. Тези хора заемат ключови позиции в институцията, преминали са адекватно обучение, предано следват дадените им инструкции, поддържат връзките с източниците на инструкции и т.н. Именно те вземат основните решения и определят режима (изключващ) в който функционират институциите. Те са новата номенклатура. Всички те получават доста щедри възнаграждения, не са само в пари, но и чрез вписването им в „банка кадри” новия вариант на номенклатуринте списъци, осигуряване на добри кариери – във властта, в науката и др. Често се обзавеждат и с подходящи „граждански структури”, с които работят „успешно”, в смисъл, че успешно създават впечатление за „гражданско участие”.

Какво да се прави?

Възможни са многобройни направления за атака срещу провалената държава. Ако се мисли за нещо подходящо за Философският клуб, то стратегията е ясна – „знанието е сила”. Тази сила може да помогне за реконструирането на изключващите институции. Това означава идентифициране на изключващи институции и неформалните мрежи от експерти в тях, както и ефектите от това, което правят. Това е работа сходна с работата на един ефективен омбудсман, но много по-сложна, а затова изисква специална система.

Системата може да включва поне две нива – първото, което идентифицира ефекти от работата на изключващи институции и ги прави публично достояние. Това е доста силен удар срещу такива институции и техният обслужващ неформален персонал, защото те разчитат главно на това, че ще останат незабелязани, или че ще успеят да измамят публиката относно реалните цели на това, което вършат. Затова за тях е валидна онази клетва за която писа един човек от израелските тайни служби – дано ти видя името във вестника.Структури като „Философският клуб” може да допринесат доста за напредък на фронта в това направление – главно като идентифицират такива проблеми (ефекти).

За по-сериозна атака ще са необходими и съюзници – например, изследователи, които биха могли да се заемат по-детайлно с проблемите, идентифицирани от „Клуба” или от други източници. Това е важно и защото социално-политическите изследвания са хванати в клещите на много ефективен, жесток контрол. Публикуването на подробните описания на начина, по който оперират изключващите институции и последствията от тяхната дейност е средство за сериозен натиск върху вземащите политически решения. Гаранция няма, но все пак е нещо – аналог на разследваща журналистика, само че доста по-дълбока, разследваща аналитична работа.

И накрая, възможно е да се търсят и други съюзници, които по своите позиции в обществото би трябвало да реагират на информацията относно изключващите институции и мрежите в тях. Най-малкото, ако откажат да съдействат, просто ще се компрометират. Тогава може да се направи „функционално досие” на хора изпълняващи значими социални роли, да се чакат следващи избори и да се напомня на избиратели как кандидатите са действали в миналото.

ПОЛИТИЧЕСКА ИКОНОМИЯ НА КРИЗАТА В БЪЛГАРИЯ

Автор: Проф. Гарабед МИНАСЯН, доктор на икономическите науки.

В навечерието на 7 -та поредна сесия на „Философският клуб“, посветена на Ролята на държавата и възможностите за развитие на българското общество , която ще се проведене утре, 24 февр., сряда, в залата на Съюза на архитектите в България, с модератор Георги ВАСИЛЕВ, основател на Клуба, тук публикуваме есето на проф. Гарабед МИНАСЯН. Надяваме се то да послужи като основа за ползотворни дебати, респ. една все по- усещана „тяга“ за нова политическа икономия, без която не е възможен и рационалния напредък на обществото в руслото на модерна държавност и реформа на българските институции. 
Възстановяването на икономиката след въздействието на финансово-икономическата криза от 2008 г. е неравномерно и несиметрично. Крайното потребление през 2014 г. все още не е достигнало предкризисното си равнище, а състоянието на инвестиционната активност може да се оцени като драматично – в края на 2014 г. реалното равнище на брутните инвестиции е с една трета по-ниско в сравнение с предкризисното равнище.

Наблюдаваното плахо и продължително следкризисно икономическо възстановяване не е следствие от задължителното за конкретната ситуация подобряване и реформиране на икономическата среда и условия, а много повече поради своеобразно „изстискване” и „изцеждане” на съществуващите икономически възможности.

Позоваването на външни (екзогенни) фактори за наблюдаваното неблагоприятно икономическо развитие е опит за лесно обяснение (респ. решаване) на труден проблем с последващо формално освобождаване от политическа отговорност. Градивно е винаги да се търсят вътрешните причини за изживяваните трудности, тъй като в икономиката нищо не е истински екзогенно, външните въздействия преминават по един или друг начин през призмата на вътрешното управление. Според една древна индийска мъдрост: „Не можем да променим посоката на вятъра, но можем да настроим платната”.

Икономическият анализ не може да се капсулира единствено в сферата на икономическите взаимодействия. Икономическата система е част и елемент от по-общата система за управление на обществото. В определен момент анализът следва да се издигне над икономическата система, която е зависима от състоянието на политическата, изпълнителната, съдебната, образователната, демографската и социалната системи.
Законите се променят прекалено често и видимо с лека ръка. Общият краен резултат е некачествено законодателство, което е пречка пред разрастването на фирмената дейност и икономическата динамика.

Допълнителнителна тежест върху общата законова рамка се придава от избирателното търсене на отговорност за неизпълнение на съществуващи и действащи закони. Един от най-големите проблеми е проявата на криво разбрана лоялност към съответните партийни структури и техните представители, което безусловно е удар върху независимостта на институциите.

НС формира определен стил и норми на поведение, които се прецеждат по съответните канали към по-ниските равнища на управление и въздействат негативно върху начина на мислене и на икономическата активност на населението и икономическите агенти. Нормите на поведение стоят в основата на идентичността, а тя от своя страна определя спецификата на приеманите решения от страна на икономическите агенти.

Ахилесова пета на институциите в България продължава да бъде съдебната система. Практически става въпрос за установяване на права на собственост и по-точно – за деформиране на правата за собственост. Правата за собственост включват преди всичко и най-вече начинът на тяхното придобиване.

Видимо, че когато частни физически лица разполагат и оперират с колосални за конкретните условия финансови ресурси, и то придобити в сравнително кратък времеви срок, става въпрос за злоупотреба с обществено положение. Недовеждането на формулираните обвинения до логичния им завършек (във вид на окончателна присъда) означава, че нещо във веригата не функционира както трябва.

Нараства триенето в икономическите взаимодействия, което отнема и унищожава част от икономическата енергия. Тя се консумира от злоупотребяващата с властта си политическа класа в интерес на собственото си съществувание и в ущърб на икономическия прогрес. С установяването във властта стартира процес на почти всеобща подмяна на управленския персонал на върховите равнища на управленската йерархия – това е възнаграждението на тези, които са съдействали за партийно-фирмения успех. Задръжки не съществуват, включително и поправки на закони за подмяна на мандатни длъжности.

Наивно е да се мисли, че населението и икономическите агенти не успяват да доловят същността на извършваното преразпределение. Усилията на икономическите агенти се насочват и канализират не към производството на материални блага и услуги (икономически прогрес), а към усъвършенствуване на възможностите за злоупотреби. Инвестиционната активност се свива, нарастват нерегламентираните икономически взаимоотношения, подкопават се устоите на пазарната икономика.

Съвременният български опит демонстрира трудностите, свързани с регулациите и регулирането. Немалко регулатори са добре замислени и съответстват на съвременните прогресивни разбирания, но тяхното приложение е далеч от удовлетворително.

Статистика показва, че немалка част от юридическите лица поддържат солидни свободни финансови ресурси. Най-безболезненият, безгрижен и лесен начин за тяхното съхраняване е в банковата система и най-вече там, където се предлагат високи лихвени проценти. Такива изгодни условия е предлагала болната КТБ. Но … банката фалира и свободните финансови ресурси изведнаж се изпаряват.

Натрупаните свободни финансови ресурси показват, че фирмите все пак съумяват да се справят в кризисната ситуация, но тогава на преден план възниква въпросът за истинското състояние на конкуренцията на местния пазар. Реалното заплащане на положения труд в страната е далеч под европейските стандарти, търсенето е ограничено, а свободните финансови ресурси на фирмите са впечатляващи. Тогава или (1) конкуренцията в страната не е на необходимото равнище, т.е. пазарната икономика е деформирана и позволява паралелно натрупване на финансови ресурси в хоризонтални структури, или (2) поддържаната в страната данъчната система с плосък данък от 10% не е удачна и позволява социална поляризация. Разсъжденията водят до принципен въпрос, свързан с установяването на правата на собственост и на величината на факторното възнаграждение като възлови определящи характеристики на една съвременна пазарна икономика.

Икономическото университетско образование в страната не съответства на съвременните изисквания, не подготвя добри менажери и това несъответствие се отразява на качеството на функциониране на фирмите. Спецификата и характеристиката на образованието е институционален проблем, който изисква и предполага решаването му на парламентарно равнище. Проблемите, свързани с легитимността на учебните учреждения, финансирането на образованието и науката, изискванията към учебния процес, регулирането на образователните практики са по същество институционални и следва да се решат преди всичко на макроуправленско равнище.

Ефектът от добро качество (и обем) на образованието се проявява и нараства тогава, когато то е масово, а не елитарно.
Това, което се случва в НС, както и в изпълнителната и съдебната власт, има значение за ефективното функциониране на икономиката. Непремерените действия на институциите във висшето управленско равнище съдействат за парализа на инвестиционната и икономическа активност. Резултатът се материализира в страх и нежелание за емитиране на нови стопански ангажименти на домакинствата и на фирмите, което спъва икономическия прогрес.
Инвестиционната и потребителска въздържаност на икономическите агенти не е просто реакция на съществуващите проблеми, а много повече преценка за перспективната конюнктура. Видимо има необходимост не просто от промяна на едни или други параметри на икономическо управление, а от възприемането на много по-различен стил на социално-икономическо управление.

Задължително условие е осъзнаването на решаващата функция, която имат да изпълняват макроуправленските институции. Този процес на осъзнаване предполага много по-високо качество на образованието, както и израстване на целия народ. Колкото е по-напреднала и по-развита икономиката, толкова по-напреднали и по-ефективни трябва да бъдат държавните институции. Промените в икономиката и в икономическото обкръжение, възникването на нови финансови инструменти, измененията в социално-икономическата среда изискват нови регулаторни механизми и по-високо качество на държавното регулиране.

Изживяваната финансово-икономическа криза в България е преди всичко институционална и решенията трябва да се търсят в сферата на усъвършенствуване на функционирането на институциите. Преобладаващата част от политиците възприемат своето присъствие във властта като „free riding”, т.е. икономическите процеси си текат от само себе си, почти автоматично и важното е да използваш времето и заемания пост за своето собствено облагодетелстване. Моделът „free rider” в политиката води до състояние, когато творческата еволюция на обществото става невъзможна.

Провалите в икономическата и политическата система са свързани и взаимно се подсилват. Това, което се случва (или не се случва) при функционирането на институциите и в политиката, има своето отражение върху поведението на населението и икономическите агенти, възбужда последствия (externalities). Такива са обезсърчаване, чувство за обреченост и за безполезност, отдръпване от обществен живот, затваряне в себе си, чувство за безперспективност. Променя (деформира) се ценностната система на населението и икономическите агенти.

24/02/2016