Архив за етикет: институционализъм

СБОГУВАНЕ С ЕДНО КРИВО ОГЛЕДАЛО?

Тук последователно  публикуваме някои от статиите и анализите, от  последната 8 сесия на „Философският клуб“, посветена на развенчаване на Петата мантра: „Пазарът решава всичко“,  от  едноименната публикация на Георги ВАСИЛЕВ, основател  на „Философският клуб“ и модератор на дискусията. /вж. пълния текст на анализа основа за по-широк обществен дебат в  карусела – ротиращи се по значими статии на  челната страница на сайта/.

Автор: Проф. Духомир МИНЕВ, доктор на икономическите науки, БАН

Наистина е време да се отхвърли мантрата „пазарът решава всичко”. Това съответствува на настъпващите промени в политиките и в икономиката – периодът на (почти) глобалния срив (от 1980-те години досега) приключва и следва период на икономически подем и социални подобрения. А заедно с периода на срив неизбежно си отива и неговото знаме – нео-либерализмът.

За съжаление, нейните фенове – политици, пропагандатори и други професионални измамници, ще продължат безнаказано да вилнеят в различни медии и ефири. А може би това ще е полезно – един норвежки писател (Ю Несбьо) твърди, че гледането на телевизия повишава самочувствието, защото като вижда какво малоумие се лее в ефир, човек неволно започва да се чувства умен. Както и да е, сега вече малцина се съмняват в твърдението, че държавата има основание да се намесва във функционирането на пазара, за да коригира неговите „провали”.

Нещо повече, доста хора отиват по-нататък и посочват, че пазарът не може да съществува и функционира нормално, без адекватна „държава” т.е. без адекватни институции. Иначе, елементарна рационалност би довела всеки участник в пазара до извода, че е много по-изгодно вместо да се охарчва, просто да си вземе каквото му трябва, чрез измама, манипулация, кражба, насилие.

И точно това се случва когато държавата е „слаба” (институциите са калпави) – не случайно сериозни учени забелязват, че през последните десетилетия в икономиките на много страни е възникнала тенденция към засилване на криминалността (примери – безброй). Изглежда пазарът има склонност не просто да се „проваля”, но и да се криминализира. 

Исторически изследвания ни предоставят много примери, които също показват ясно – пазарите са възниквали и са се развивали чрез държавата, която най-малкото е осигурявала ефективна защита от измами и грабежи при транспорта и размяната на стоките. Но и без да се разхождаме в историята, изминалите 35 години на „свободна игра на могъщите пазарни сили” също показаха, колко много основания има твърдението, че „невидимата ръка” на пазара не се вижда, защото не съществува.

Всъщност, може би съществува, но главно като теория – основна теория на икономическата наука. Има обаче нещо особено в тази теория. Всяка теория предлага система от концепции и твърдения, модели, принципи, които в съвкупност правят емпиричния свят по-разбираем. В този смисъл процесът на създаването на теория не е краен и не може да се очаква, че приключва с една крайна, вечна форма. Теорията обикновено се развива, а не завършва в дадена форма. (Това не означава разбира се, че във всеки даден момент на процеса на създаване на ново знание няма никаква теория.  Без такъв теоретичен корпус самата наука не може да се развива нормално).

За развитието на теорията е характерно, че преминава постоянни тестове за устойчивост чрез създаване на «контратеории» – теории, които съдържат теоретични основания за отхвърляне на дадена теория и чрез постоянни емпирични проверки.  И от тази гледна точка, пазарната теория има особености.

Преди всичко, срещу нея отдавна не се издигат «контратеории» или поне теории, които не се съгласуват добре с нея. Теоретичната работа в такава посока сякаш е замряла. Поне на мен не ми е известно в икономическият анализ да е възниквала ситуация подобна на тази във физиката, където специалната теория на относителността не се съгласуваше с квантовата теория и търсенето на връзка между тях доведе до грандиозен скок в теоретичната физика.

В икономическия анализ обаче пазарната теория господства безусловно и нейните основни положения рядко се подлагат на съмнения. Факт е, че и днес някои фантазии на Адам Смит се повтарят като фундаментални истини – например, прословутия пасаж за месаря, който имал голям интерес да обслужва клиентите си. И се пропуска прост факт – че месарят има много други начини да задоволява собствения си интерес без да е полезен за клиентите си (дори като е вреден за тях). Адам Смит изглежда не е чел вестници, иначе е можел да попадне на новини, подобни на тези, които намираме в днешните вестници – например, че половината от сиренето, което се предлага на пазара у нас е незряло, пълно с вода, че в производството му се използват някакви сурогати, а вероятно се влага и ензим, който е вреден за здравето на потребителите. Аналогични новини четем и за месото, месните продукти, хляба и какво ли не още. Използването на ГМО също едва ли се дължи само на стремежа да се направят щастливи потребителите.

Второ, пазарната теория не преминава през интензивни и сериозни емпирични проверки. Точно затова един гениален американски икономист и Нобелов лауреат (Васили Леонтиеф) остро протестираше, когато в края на 70-те и 80-те години престижни икономически списания бълваха потоци от теоретични изследвания на пазара. Потокът от такива публикации беше огромен, защото тогава се водеше научна подготовка на голямата неолиберална промяна на икономическите системи (нещо като артилерийска подготовка за предстоящата неолиберална атака). Но липсваха емпирични изследвания. Един преглед на публикациите установил само една публикация на емпирично изследване и то било изследване на пазара на гълъби. В знак на протест срещу тази ситуация Леонтиеф престана да публикува в «престижните» списания. Този факт и досега се игнорира и си остава в периферията на дебатите по въпроса за пазара.

Но защо няма достатъчно убедителни емпирични проверки на пазарната теория? Най-вероятният отговор е, че тя едва ли би издържала такива тестове. Причината за това е слабата й връзка с икономическите реалности. А тези игнорирани реалности изключват възможността за съществуване на ефективен пазарен механизъм, освен в някои отделни сегменти на иконоимката – например като продажбата и покупката на гълъби.

Въпреки липсата на солидни емпирични проверки на теорията, тя все пак беше подложена на практически тест. И на този тест, тя се провали грандиозно. Не успя да издържи проверката с детектора на лъжата.

Имам предвид огромната икономическа промяна, която беше извършена през последните 3-4 десетилетия по целия свят (с изключение донякъде на Китай и някои други страни – например, Скандинавските). Тази промяна бе извършена под знамето на пазарната теория. („Преходите” в соцлагера бяха извършени под знамето на преход към пазар и демокрация. Развитите (западни) страни също извършиха преход, но само към пазар (предполагаше се – неоснователно разбира се – че демокрация там има, но е отслабен пазарът). И точно този преход към пазар навсякъде се провали, и завърши с криза. Там където такъв пазарен експеримент не бе извършен, криза не настъпи или беше много по-слаба.

ІІ

Тази промяна е известна – бяха премахнати различни „бариери”, за да могат „освободените пазарните сили”, да породят икономическа динамика и просперитет за всички. За целта се проведоха масивни дерегулации и приватизации.

Резултатите бяха зашеметяващи – те бяха абсолютно анти-пазарни. Реформите, които следвайки теорията целяха укрепване на пазарния механизъм, на практика доведоха до колапс на онова, което можеше да се нарече пазарен механизъм.

Преди всичко, защото доведоха до огромна концентрация на икономическа власт в най-крупните икономически актьори. Освободени от адекватен правов ред, тези актьори бяха изведени извън рамките на правовата държава, а самата правова държава беше ерозирана силно. Без правова държава обаче не може да има пазар (договорите между пазарните контрагенти и поетите от тях задължения не могат да се поддържат, отклоненията от предписваното поведение не може да се санкционират, започва масивно използване на измами и насилие). Тогава всеки може да печели от това, че си осигурява изгодни политически решения (закони или политик), както и това, че нарушава договора, а не от това че го изпълнява. Отваря се вратата за печалби от влияние върху политиките и от измами, а не от креативен принос.

Второ, горното ясно се забеляза в икономическите реалности. Бизнесът започна да се криминализира и крупните пазарни актьори си осигуриха огромни печалби чрез влияние върху политическия процес на вземане на решеиня. Това не беше изцяло нов момент. Подобно влияние съществуваше и преди това, но при западния преход (преходът към пазар) то достигна апогея си.

Забележителното в тази промяна е, че тя беше унищожаване на нещо, което се счита за фундаментална предпоставка за съществуване на пазарния механизъм, а именно – разделянето на икономическата и полиитческата власт. В действителност промените засиилха сливането на двата вида власт.

Така под прикритието на пазарната идеология бяха премахнати двата основни стълба на пазара – разделянето на политическата от икономическата власт и наличието на правова държава. Но сливането на икономическа и политическа власт беше и ерозия на политическата демокрация, затова монзина забелязват и упадък на демокрацията. Каза го – на 14 – 15 април- и Джоузеф Стиглиц, който изнесе лекция  по покана на немска фондация.

И още нещо – чрез крупните икономически актьори в икономиката възникнаха огромни йерархични структури, а те са основа за съвършено друга икономическа организация, която няма нищо общо с пазарният механизъм и неговата теория. (У нас тази ситуация се проявява по един странен начин – един печели обществените поръчки, а друг ги изпълнява и то на половин цена. Първият прибира другата половина без нищо да прави – ето това е извличане на рента от близост с властта, която „разпределя порциите”).

Професионалните измамници, които диктуват дневния ред на обществата наричат сливането на икономическа и политическа власт с гальовното име – корупция. Но това не е просто корупция (подкупни чиновници използват своите позиции), а грандиозна ерозия на пазарния механизъм и централен белег на всяка „тоталитарна” държава – сливане на икономическата и политическата власт, при което разпределението на икономически ресурси не се извършва чрез пазарен механизъм, а чрез политическите решения – формирането на политиките. 

Трето, предходните две промени доведоха до трета – смяна на типа на икономическия растеж. Креативният растеж – развитие беше сменен с фалшив растеж – растеж без развитие, или както казват – извличане на рента – доходите се получават въз основа на политическа власт и достъп до политическа власт, а не поради автентичен принос към икономическия растеж.

Четвърто, другият ефект от това „опазаряване” на икономиките беше дълбока реконструкция на разпределението на доходите в обществата – промениха се и то значително базисни пропорции в разпределението на доходите. А поради това се появиха огромни дефицити – най-вече в домакинските и държавните бюджети. Дефицитите доведоха до търсене на кредити и задлъжняване. Задлъжняването засегна особено домакинствата, държавите и дребния бизнес. Забогатя най-крупният бизнес. Появи се огромна бедност и неравенства. Забележителен факт е, че растящият дефицит беше прикриван за известно време чрез кредити и задлъжняване, а огромният прираст на доходите от капитал беше прикриван чрез офшорките, където за кратко време бяха натрупани трилиони долари и евро. След това се направиха на изненадани – я какъв дълг са натрупали; я какви огромни пари се крият в офшорките.

Цялата тази схема много ясно се появи в Гърция и нейното задлъжняване. Там поради промените в разпределениетоо възникна огромен дефицит на държавния бюджет, но той беше прикриван няколко години чрез заеми и задлъжняване. Измамниците дадоха друго обяснение – гърците са живели нашироко, за чужда сметка. Вярно е, но не е истина. Истината е доста по-различна. Гърците бяха вкарани в капана на новия икономически ред. А после ги накараха да плащат.

ІІІ

А каква беше ролята на държавата в цялата тази драма от 80-те години насам? Държавата изигра огромна роля. Именно държавата извърши дерегулациите и приватизациите едновременно. Именно тя беше създала офшорките. Именно държавата промени (някъде – и сега променя) трудовото законодателство така, че дава огромна власт на бизнеса над труда и над потребителя. И над самата себе си. Именно държавата (поне една) се стремеше да осигури огромни привилегии за бизнеса и превес над държавата (например чрез възможност да бъдат съдени държави за пропуснати ползи на бизнеса).

Държавата прехвърли на бизнеса огромна власт и самата тя се смали и се направи на джудже. Без държавата всичко това не би станало по този начин. Държавата и пазарът вървяха заедно ръка за ръка в една посока. Държавите които извършиха тази огромна икономическа, социална и политическа промяна бяха специфични държави – пленени държави или провалени държави. Добре е да се има предвид всичко това, когато се обсъжда връзката държава-пазар.

ІV

Политиките, основани на пазарната теория породиха такива резултати поради споменатата вече причина – пазарната теория игнорира реалности, които я правят невалидна. Основната игнорирана реалност са огромните неравенства в мащаба на пазарните актьори (свръхкрупни, крупни, средни, дребни) и в достъпа им до политическите решения. Едни от тях имат и икономическа власт, и политическа власт и диктуват свои правила на играта т.е. деформират институциите. Затова пазарините участници не са равнопоставени. Дори и формално – юридически не са равнопоставени, защото не действат в рамките на ефективна правова държава (навсякъде е известно, че „богатите не ги съдят”. Големите – също).

Тъй като не са равнопоставени, икономическите субекти в действителност образуват огромни йерархии, които н са формални (интитуционализирани) но са толкова ефективни, колкото и формалните. А където царуват йерархии е трудно да вирее пазар. И точно това се случи чрез пазарно-ориенитраните реформи.

Друга игнорирана реалност е хищническия манталитет на свръхкрупния и крупен бизнес. Още Т. Веблен е свързвал „безделната класа” с хищнически наклонности, а това е напълно валидно и за върховния хищник – крупния бизнес, чиято „грабителска култура и характер” много ясно се прояви в западните „преходи” към пазар без държава. Когато обясняваха причините за кризата много автори посочваха „лакомията”. Всъщност става въпрос за чертите, които Веблен е забелязал – за хищническа, грабителска култура, манталитет. А точно на тази социална група беше предоставена огромна икономическа и политическа власт. Няма защо да се учудваме от резултатите от големият пазарно ориентиран експеримент.

Впрочем, експериментът проведен през последните 40 години с икономическите политики основани на пазарната теория не е нещо ново. Подобни експерименти са правени и преди това, но въпреки това се повтарят. Всеки познава поне три други експеримента от същия тип – единият породи кризата от 29 година, другият е по-известен като НЕП, когато Бухарин например е призовавал „Обогатявайте се”, само дето не е казал „Другари, грабете”. Последният призив беше издигнат и последван при третият експеримент на опазаряване на една икономика – българският (и други) преход.

Но защо при това положение пазарната теория все още се ползва с определен авторитет, поне сред икономистите. Според мен причината е, че сама по себе си, вътре в себе си, в своите рамки и предпоставки,  пазарната теория е издържана интелектуална конструкция. Голяма част от нейните слабости са извън нея – във връзката й с реалностите. Тя е измишльотина, но добре скалъпена измишльотина. А икономистите я преценяват само в тези рамки.

Липсата на солидни емпирични проверки улеснява запазването на имиджа на теорията, защото ограничава възможността да бъде опровергана чрез сравнение с реалностите. Затова теорията позволява да се правят грандиозни математически модели, но не отразява същностни аспекти на икономическите реалности, а по-скоро ги замъглява и изкривява, представя ги по превратен, нереален начин. В този смисъл пазарната теория е толкова научна, колкото и научният комунизъм.

И също като научния комунизъм, теорията изпълнява важни идеологически и политически функции, а това вече е област, в която върлуват агитатори и пропагандисти, но повечето учени предпочитат да не се намесват там.

Такава функция е например приписването на разпределението (на ресурсите, доходите, богатството) на пазарния механизъм. Когато кажем, че разпределението е нерационално (или може би налудничаво) веднага се отговаря – така работи всемогъщият пазар. В действителност базисните пропорции на които се разпада БВП се определят от политически решения (законите и политиките) много повече отколкото от митичния пазар. Но представата за пазар постига нещо важно – прикрива ролята на политическата система (и държавата) в разпределението и така я отдалечава на безопасна дистанция от конфликтното разпределение на ресурси.

Така се стабилизира цялата политическа система и нейната дейност.

Друга важна функция на пазарната теория – идеология е, че развързва ръцете на политическата система (респективно –държавата, т.е. – онези, които я контролират) да прави каквито си иска промени в разпределението на доходите, богатството, материалните активи, без да носи отговорност за това.

София, 15 юни, 2016

На челната снимка: Торнстейн Веблен /Thorstein Veblen/ , американски икономист и социолог / 1857-1929/, застъпник на приложния, еволюционно- динамичен подход при изселдването на икономическите  институции. Със своя труд „Теория на богатата класа“ / The Theory of the Leisure Class .An Economic Study of Institutions (1899) Веблен спечелва и литературно признание, сред някои кръгове. На него дължим и  понятия като conspicuous consumption and pecuniary emulation—използвани до днес в специализираната литература и управленска практика. /бел. на ред./

Синопсис на 8 сесия на ФК : Пета мантра – „Държавата само пречи“

 

На 18 май в малката зала на Съюза на архитектите в България се проведе 8 та редовна сесия на „Философският клуб“. Дискусията бе посветена на отношението пазар-държава. Доколкото тази релация се счита за две страни на една монета, както изтъкна Модераторът,  задача на нашата наука е да надмогне ред догматични, в т.ч. и манипулативни съждения внушени от нео-либерализма през последните години.  Като  напр. това, за всесилната , невидима ръка на пазара, представата за държавата като инструмент за насилие,  или тази за „свещената собственост“,  въздигната  в поредна мантра сред много други.

В дискусията взеха участие проф. Лъчезар Аврамов, БАН, проф. Веселин Цачевски, екс посланик във Финландия , д-р Валери Сербезов, изтъкнат специалист в областта на нано технологиите и приложението им в медицината, доц. Костадин Грозев, Софийски университет, проф. Духомир Минев, БАН,  Пламен К. Георгиев, отг. Редактор на „Философският клуб“ .

Задача на поредната сесия е да даде принос в изграждането на  рационален баланс между държава и пазар, да подпомогне  формирането на ефективни институционални политики, като инструмент на модерно държавно управление центрирано върху българските интереси в един комплексен свят.

Главни акценти в дискусията:

В тази триада се откроиха и повечето идеи и препоръки за възможен оптимален баланс между пазар-държава. „Китайските стени“ между икономисти, представители на различни направления в социалните науки изглеждат в дъното на проблемите/ подмяна на понятията, „квази пазарни“ отношения, респ. нео-либерални илюзии , изчерпали  своя потенциал, но все още битуващи в  обществото.

  • Една от причините за това е дефицитът на политики, които да  гарантират устойчиво управление на модерната държава. Тя е силна не в своите авторитарни решения, респ. аспекта на един отживял йерархизъм, а по-скоро ефективни лостове на регулация  провеждането на политики, които да гарантират социален просперитет, справедливо разпределение на ценностите.
  • Своеобразен гарант за това е обществото на знанието, новите умения, които се изискват и имат в ред казуси по голямо значение от географията, ресурсите, и дори капитала  /проф. Л. Аврамов/. За съжаление, у нас повече се вербализира върху обществото на знанието, от което се оказваме системно отчуждени. На този опасен тренд следва да се сложи край, което е възможно само с дълбока реформа.
  • В хода на дискусиите се открои потребността от ново лидерство, основаващо се на връзка между бизнес и наука, респ. постиженията им в сектори на икономиката, културата, образованието без което не е възможно да се преодолеят кризисните състояния. / доц. Грозев, проф. Духомир Минев, проф. Венелин Цачевски/.
  • В тази триада се откроиха и повечето идеи и препоръки за възможен оптимален баланс между пазар-държава. Корективът на гражданското общество, в лицето на ангажирани представители на българската интелигенция е на дневен ред и от изключително важно значение. Това означава ролята на държавата, оставила повече от задълженията си на прословутата „невидима ръка“ на пазара да бъдат критично развенчани.

Модели за държавно развитие и нови институционални политики

  •  В свое експозе д-р Валери Сербезов се позова на модели, предлагани в  природата, които биха могли да послужат и за една нова държавна и институционална архитектура.  Като анализира основни положения от сравнителното изследване на Портър през 90 години – респ. т.нар. „диамант на Портър“ ,  Сербезов изведе емпирично измерими детерминанти на конкурентно способните нации.
  • Между тях са технологии, знания и умения , ресурси – квалифицирана работна ръка, инфраструктура, като предпоставка за конкурентноспособно развитие на определен бранш. Задължително условие в тези казуси е търсенето на приоритети на вътрешния пазар, респ. развитието на поддържащи индустрии , предоставящи конкурентни предимства в световен мащаб.
  • Не на последно място се извеждат корпоративни стратегии  на отделните корпорации и нацията като цяло – сиреч как държавата урежда развитието на компаниите , националната среда, как  се конкурират и съумяват да излязат на световните пазари.

Иновации, съобразени с потребностите на обществената практика

  • „И диамантът и графитът са от един материал, но графитът, както е известно е по- мек, докато диамантът твърд“, обясни с пример д-р Сербезов. Това се дължи на решетката, която при определени условия придобива други качества. Така изглежда и при хората. Идеята за нов тип връзки между групи и общности от хора, несъмнено е вярна. Нещо повече – в нано технологиите, вече се постига създаването на композитни материали от типа на диамантите, които даже ги превъзхождат.
  • В този смисъл, както се изтъкна, комбинациите между институции и фактори, които определят ефективността на икономиката, реализацията на пазари и пр. изглеждат решаващи. Сербезов направи кратък преглед на позициите в които се намира страната ни днес: България е на 54  място сред 144 държави с най високи индекси за ефективност, измервани от 1 до 7.  На челно място се нареждат Швейцария, Сингапур и Германия. За сметка на това, ние силно изоставаме в мениджмънта. Най- негативно седим в областта на иновациите.
  • Спъват ни бюрокрацията, неефективността на институциите, ниското доверие в съдебната система и пр. Изводът? Нужен е специфичен микс на културни ценности, респ. институции които да го развиват, поддържат в един конкуриращ се свят. Държавата трябва да стимулира бизнеса. Всяка абдикация от тази нейна отговорност е пагубна.

 Законодателство в крак с потребностите, но и политическа воля

С тази теза Лъчезар Аврамов апелира за възстановяване на институциите, до голяма степен изпаднали в безпътица под давление на  фетишизирането на пазара, собствеността, фискалната политика, рентиерско ориентирана икономика и пр.

На базата на своя опит, като един от водещите специалисти у нас и в Европа, в областта на лазерните технологии  проф. Аврамов не без горчивина маркира отстъпленията, които бележи страната ни от някога водещи позиции в квантовите лазери. Макро плановете, посочени от БАН и други държавни институции изглеждат вече нереалистична .Според спикера практиката на постижения „в зародиш“, обаче, би могла да се използва, което и той върши в своята лаборатория за приложение на лазерни технологии в медицината.  Аврамов  репликира , че теорията на Портър през 21 в. изглежда надмогната.

Конкурентноспособността не зависи от природния фактор,

  • Не географията гарантира развитието  вече,  изтъкна проф. Аврамов ,дори не и капиталът. А по-скоро знанието и най вече новото знание, което се пренася все по бързо и решително в практиката. За да промени цели индустрии,  труда, работата в старите и рамки и представи. Бъдещето ще се определя от равнището на образование, наука, здравеопазване. Тук разбира се трябва да има пазар, неговите принципи и механизми следва да действат, но не и „луд пазар“.
  • Всичко опира до рационални регулации  в контекста на променящият се технологичен свят, нарастващите потребности,  самосъзнание на хората, на гражданското общество. Обществото далеч не е безперспективно, както се внушава апокалиптично, подчерта спикерът, остана на песимистични позиции, като счита, че „отиваме към финал“.

           –  Модераторът : Виждам потвърждение на тезата си за ролята на държавата, посочена в Петата мантра – Държавата само пречи“. Към публикацията проявиха интерес над 4  000 читатели още през първите две седмици след появата и в българските медии.  Значи, че „тягата“ е налице. В този смисъл – има интерес към отговора на въпроса Каква държава ни е нужна?. Защото и вижданията за държавата са различни, нали?

Но въпросът ми тук и сега е – Има ли парадигма за пренареждане на държавата с нов дизайн, нова конструкция? Ние имаме институции, както вярно се посочи от мнозина участници в дискусията ни. Но те не правят това, което трябва. В същото време,  доминират констативните заключения. „Това не е добре, онова не става“.  Критики, но нищо отвъд.  Налице е  дефицит в практическите решения и политики, които да гарантират значима  социална промяна. Имаме ли шанс да имаме други институции?  Призовавам нашата академична общност  да се произнесе по този въпрос.

Трябва ни нова философия на пазарно икономическите отношения,

изтъкна проф. Цачевски в своето експозе. След краха на неолиберализма е налице вакуум. Идеен, концептуален, ако щете. Нужна е нова философия на пазарно-икономическите отношения. Пазарът и държавата наистина са „две страни на една монета“. Това ще рече, че не могат да се разглеждат отделно. Бедата е че се абсолютизираха пазарните сили. Но и тези на държавата.

  • Напр. национализацията , но не във формите в които бе приложена през т.нар. социализъм у нас. А тя е по- сложен инструмент и в ръцете на една далновидна държава, може да доведе и до форми на обобществяване. Такъв бе примерът на Тачър – която приватизира, далеч не само в полза на частния бизнес, а и на публичния сектор, в полза на държавата.. Конкурентността наистина е ключов проблем за нас.
  • Като опонира на класациите, респ. кумулативните индекси , използвани за последните години в повечето икономически анализи, проф. Цачевски изказа критики към редица от тях. Напр. Финландия – която бе класирана чрез подобни измерители сред първите в Европа,  вече сама поставя  въпроса, че неправомерно бива оценявана все още  като такава, след поредица от кризи които изживя, след краха на „Нокия“.
  • Това, което направи финландската държава,  е добър пример за излизане от проблеми на икономиката и .Но то не важи за нас. Критериите за нас трябва освен универсални, да са и иманентни. Сиреч съответстващи на нашите условия и реалности.
  • В каква степен имаме пазарна икономика у нас напр.? Като критерий той се изискваше от ЕС при нашето приемане. И се призна, че у нас има такава. Макар и формално оценена. Къде сме сега?  Какво се влага във функционалната пазарна икономика не само като понятие, но и практически, като реалност. Че  тя не е като хората у нас е ясно. В същото време не можем да се придвижим напред без

Широк консенсус за принципите и целите на политиката

  • Макро-икономическата статистика, публичните финанси, плащанията навън, ясно говорят за това. Нужна  ни е съответстваща на пазарната икономика нормативна база, за да се създаде свобода на пазарните сили да проявят своите качества в търговията в икономиката. Имаме ли ги? Далеч не.
  • Трябва ни свободен достъп на всички участници, а никъде ЕС не е намерил за необходимо да определи ролята на държавата,  на всяка държава се предоставя възможността да провежда своя политика. Стига да спазва общите изисквания.  Тук обаче ние куцаме.
  • Разбира се, че за да се справи с конкуренцията, всяка държава трябва да ограничи намесата на други фактори. Това не може да се дефинира като протекционизъм. По- скоро става реч за баланс на национални интереси и средства и механизми чрез законодателството и политиките те да се гарантират.  

Защо  функциониращата у нас пазарна икономика не постига целите?

Не можем да догоним другите, за 5 г. – изтъкна проф. Цачевски.  Ние оставаме на едно място, дори сме отстъпили 2 пункта за този период. Няма я ролята на държавата, това може да се заключи. Твърди се невярно обаче, че държавата се оттеглила и всичко е оставено на пазара. Бездействието на държавата също е фактор. И нещо по тревожно – има целенасочена политика нещата да се развиват не по посока на българските интереси, а да се облагодетелстват  чужди.

  •  Държавата далеч не се свежда само до държавния сектор. Той има 30 процентен дял в нашата икономика, което е средно за ЕС. Но не делът на държавния сектор определя каква политика ще се води. Това е важният фактор за промените. Има мощен потенциал в законодателството, в данъчната политика и пр.
  • Политиките, които се провеждат не са ефективни . Остават подценени социалните последици. Ние позволихме за 10-15 г. да се изкопае огромна пропаст между бедни и богати. Сочат ни в отрицателен аспект. Основна задача е да се намери оптимално съотношение между държава и държавната икономическа политика. Иначе не можем да променим нещата.

Как да се постигне  оптимален баланс между държава и пазар?

Видният български учен Константин Кацаров, автор на теорията за приватизацията ,  е дял блестящ отговор  на този въпрос, посочи проф. Цачевски, автор на задълбочено изследвания на неговия жизнен път и научно дело.. Държавата способства за хармонични отношения с пазара.  Това не е национализацията от 60 те години в икономически живот, която битува в съзнанието на мнозина още. Тя се приема като инструмент и движеща сила и от Запада.

  • Сега трябва да се ръководим не от един или друг модел, а от специфичен български модел. Това означава да се вземат отвън всички положителни политики като се съчетаят  пазарните сили с държавно участие. Човечеството трябва да се ползва от благата си.
  • Организация на използване на глобалните ресурси, не господство на държавата като при социализма, но партньорство с частния бизнес. Това е пътят. И ние трябва да го намерим най- сетне.
  •      – Модераторът:  Като подчерта ролята на Константин Кацаров ,  оставил ценно теоретично наследство и непредубеден академичен поглед за национализацията, изрази съгласие, че този опит  би могъл да се актуализира. Гледайки запуснатите у нас полета, на въпроса ми „Защо така?“, обикновено отговорът е „частна собственост“. Тя се счита за свещена. Но  няма сакрално значение в това понятие.  От етиката не може да се изхожда в един прагматичен свят. С тази мантра се оправдава и дори отрича ролята на държавата да решава нещата. Това трябва да се подложи на сериозен обществен дебат. В много случаи собственикът или го няма или не може да си поддържа имота си. А ние сме страдащите. Моята теза е  не „малка или голяма държава“,  – а каква политика води държавата.  Кого избутваме напред  да прави политика?  Невежеството е голямо. Рискът нараства…

 Дебатът държава-пазар съществува от векове,

За 200 г. има дълга история на люшкане на „махалото“. От 19 в западната философия пазарът е движеща сила на индустриална ера – изтъкна доц. Грозев. Противопоставянето между пазар и икономика става в момент на кризи. От Голямата депресия насам, до тази от 2008 това са провали на пазара, като се търсят решения на държавата как да се излезе от състоянието. Всъщност кой се проваля обаче – държавните институции или пазарът?

  • Доминира  една алиенирана представа веднъж от страна на държавата към хората, и втори път на тях към нея – изтъкна в експозето си доц. Константин Грозев. Нещата се пресичат в точката на ниско доверие в тези, които управляват държавата, сиреч властта. Естествен завършек са проявленията между икономика и политическа култура, т.е. начинът по който се осъзнава държавата и обществото.
  • Налице са редица модели за изход от кризите –   Хонг Конг и САЩ като по- либерален модел , социално ориентирания модел на Европа, държавния капитализъм Русия и Китай, централно плановата икономика, олицетворявана от Северна Корея. Сигурно има и  „смесени типове“, на повече или по малко удачно взаимодействие между държава и пазар.
  • Какви са за нас перспективите? Тук се спомена за криза на понятията. Дали пък не трябва да се върнем към икономическото планиране – кейнсианството с макро планиране на икономиката. Трудно ми е да кажа.
  • Но ролята на държавата има и друго измерение. Тя е еманация на общество и хората, които я съставляват. Това  налага нуждата от ясни правила на играта. А то ще рече и нов обществен договор
  • И логично възниква въпросът – можем ли да намерим друга алтернатива на държавата, такава в което гражданското общество да се концентрира в целите и ориентирите си?

                –  Модераторът:  Като опонира че не реалностите  се противопоставят, а по-скоро различни идеи за тях, които служат на различни групи, изтъкна ролята на обществената организация.  Или, както тук удачно се спомена примера с графита и диаманта– една и съща материя, но с различни качества. Това се определя от структурата. В идеята има смисъл. Това значи да се генерира политика, които да се съчетае и да постигне качество.

- И воля, политическа  воля трябва….-  репликира  проф. Аврамов

Прощаване с „кривото огледало“ на теорията?

Време е наистина мантрата за вездесъщия пазар да се развенчае,  посочи в експозето си проф. Духомир Минев. Днес теорията изглежда колкото  фрагментирана толкова и провалена пред лицето на реалностите. И Кейнс и и Хайек, така или иначе, гребяха в една лодка. Сега имаме динамика без същностни промени. Подменят се понятия, има гнило в пазарните теории, особено след провала на нео-либерализма. Това отчетливо личи от дебата в световен план.

Една от причините  е игнорирането на емпиричните изследвания, като база за достоверни, надеждни изводи, а от тук и  визии,  адекватни реакции и решения на това, което става в модерната икономика. Градят се въздушни кули. Не се познава и отчита и социалната природа на една част от елита, обсебил и власт и бизнес в нови форми.

Критичен , конструктивен  подход към институциите

  • Може би трябва да се върнем към Торнстен Веблен и неговата теория за „богатата класа“. Той посвети фундаментални изследвания върху проблема за институциите. Проникновено разкри  това, което днес откриваме у много от тях – алчност, както се пише.
  • Егоцентризмът , небивалото разслоение, задълбочаващите се неравенства, са проявления на опасни тенденции на ирационализъм, които ни водят към пропаст. „Големите момчета“, се оказаха носители на злото. „Опазаряването“ на Изток се криминализира. Сам Шумпетер писа навремето за свръх-богатите, взели връх. Сетне се отказа да се занимава с тази проблематика. Това трябва да се осъзнае, да се постави в центъра и на грижата и на концептуалните усилия на науката.

За Минев един от големите „грехове“ на икономическата наука е, че се остави да я използват като идеология. Ето защо според него тя блокира, не се развива. Предпочита да остава на своята кула от „слонова кост“, и това повдига остри морални въпроси. При все това между икономика и политика неизбежно възниква мост. Виждаме неформални, скрити връзки, които се изплъзват от гражданския публичния контрол. Има сливания власт и икономика. Това е гибелно.

Все пак от 80 години насам теорията бе подложена на тест – премахват се регулации, държавата, там където е умна и я има, влиза в ролята си на регулатор, приватизира, но и национализира , както се каза далеч тук, далеч не в смисъла на социалистическите форми и дори насилие.

Нормативните рамки са в дъното на нещата. Нужни са нови политики, трезви, навременни, ефективни, като се следи системно и контролира процеса на реформи.  Още не е късно, казват мнозина, но проф. Минев изрази подчертано песимистична позиция.

 Какво ни пречи да имаме социално отговорна държава?

В краткото си експозе проф. Пламен К. Георгиев се спря на дефицита на държавност, до голяма степен също превърната в мантра. Няма засега ясно формулирана визия за това, каква държава ни е нужна. Понятието се прехвърля като горещ картоф в устата на политици и кандидат за лидери. Но що е държавност, при това българска?. Вярно се подчерта тук, че критериите трябва да бъдат иманентни, т.е. да отразяват спецификата на България. Да зачитат манталитета на нашия народ. Да гарантира националната ни идентичност, интереси, далеч отвъд  прословутото българско „оцеляване“.

Тук  доц. Грозев уместно посочи, че  – държавата, освен йерархии, нормативни правила и разпоредби, институции, е и еманация. Тя е и дух, съпричастие и единение на хората, които живеят и се идентифицират с нея.  Това е занемарено поле на духовната ни нива.  Какво искаме тогава. Пари? В Холандия,  битува една млада дама, която от 4 години живее без пари. Без да е просякиня. Без да ползва социални помощи дори. Чудя се какви ли модели ни готвят в някои социални лаборатории?  Изводът за мен е един – освен инфраструктура, натрупано богатство,  в развития цивилизован западен свят, има и  солидарност. Към отговорност за другите, а не само за себе си. Това е нещо, което трябва да осъзнаем, да намерим нови форми за гражданска взаимопомощ. Без това държавата ще остане чужда за хората, че и за себе си.

                    – Модераторът:  Като изрази съгласие с някои от аргументите на проф. Минев, обърна внимание, че „Философският клуб“ е сдружение на български учени и интелектуалци. Ние не можем да допуснем немислещи българи, да се оправят в теорията. Иначе рискуваме „да хлопнем вратата“ на България, и край. Нужно е да се теоретизира, но преди всичко е нужна нова политика. Нужни са цивилизационни цели, които да се гонят целенасочено и системно. Вместо това чуваме все пазар, пазар… Налице е дефицит на държавност, да. Но колко са мислещите на държавно равнище? Колко са теоретиците на държавата, които ние познаваме, на чиито идеи и визии се основаваме?

      –  Реплика от залата: Хобс, Ленин…, няколко „младо-хегелианци“ от СУ, които вече остаряха… И Макиавели….

      – Модераторът: Да, Макиавели,  когото уважаваме, но и мнозина го развенчават. А Адам Смит?  Къде  са теоретиците на една държавност, каквато ни е нужна днес и сега като визия, като ориентир. Стига ли това? Днес, когато обществото става все по комплексно, изправено пред нови рискове, технологични, военни и др. предизвикателства. Очевидно не. Затова наша задача е да изведем ясни прагматично ориентирани политики, които да възродят и извисят държавата. Тук се спомена  че тя е и еманация. Върху религията тепърва има да помислим. Защото упадъкът, който отбелязваме на държавата, е и упадък на духовността.

Като благодари на участниците в поредната дискусия, Модераторът пожела нови творчески успехи и призова към своевременна подготовка на писмени публикации, аргументиращи  интересните и според него значими идеи и потенциални решения, застъпени в  експозетата на участниците в 8 мата поредна сесия. „Философският клуб“ ще публикува по- значимите от тях последователно.

    

Обобщил: проф. Пламен К. Георгиев

 

11.06.2016

КОГА ЩЕ ИМАМЕ СИЛНА ДЪРЖАВА?

Автор: Проф. Венелин ЦАЧЕВСКИ, доктор на икономическите науки

Най - общо казано, държавните институции са призвани да осигуряват вътрешната и външната сигурност и да създават условия за развитието на страната, която представляват.  Широко разпространен е възгледът, че държавата трябва да има силно присъствие, обикновено отъждествявано с наличието на голяма държавна собственост в икономиката и другите области.

Много българи считат, че основна, едва ли не единствена причина за трудния период, в който навлезе България след извършените промени в края на 80-те години на миналия век, е оттеглянето на държавата от основните сфери на обществено-политическия и стопанския живот, и по този начин било улеснено установяването на „див капитализъм“. Като потвърждение на това разбиране обикновено се сочи извършения процес на промяна на собствеността, която от предимно държавна бе трансформирана в частна. Оттук произтича разбирането, че това положение може да бъде променено в положителна посока, ако бъде увеличен държавният сектор в икономиката, а държавата радикално повиши своето пряко ангажиране в социалната и други основни сфери.

Въпреки че държавният сектор в икономиката след 1989 г. бе драстично намален, което в променилите се вътрешни и външни условия бе неизбежно, това не означава, че без него не може да бъде провеждана успешна политика в икономиката и другите области. Съвременната държава разполага с мощен законодателен, административен, данъчен, финансов и друг потенциал, който й позволява да оказва решаващо влияние върху развитието на страната и без наличието на голяма държавна собственост в икономиката. В действителност важно е не е какви са размерът и делът на държавната собственост, а дали тя се използва ефективно, дали е в оптимално съотношение с частната собственост и е в съответствие с националните интереси, цели и приоритети.

Впрочем в сравнение с мнозинството държави в Източна Европа и почти всички западноевропейски страни делът на държавната собственост в България е около средното европейско равнище. В момента около една трета от трудовите ресурси в страната са в държавния сектор. Държавата има господстващи позиции като собственик или е пряко ангажирана в ключови отрасли на икономиката – енергетиката, транспорта, военната промишленост, социалната сфера, здравеопазването, науката, образованието, вътрешната и външната сигурност.

Основната причина за незадоволителните резултати по пътя на създаването на развита демократична държава е, че от самото начало на „прехода“ държавното управление бе овладяно и неизменно е в ръцете на политически и икономически сили, които не провеждат политика в  национален интерес. Вероятно ще се намерят хора, които ще оправдаят случилото се с трудната ситуация във и извън страната и сложността на проблемите, които е трябвало да бъдат решени. Подобно обяснение е твърде наивно. В България имаше и има отлично подготвени експерти в областта на държавното управление, които можеха да извършат необходимите реформи по начин, който най-малкото нямаше да бъде по-лош в сравнение с онези източноевропейски държави, които сега са далеч пред България в икономическото си развитие и жизнения стандарт.

Ето защо не може да има съмнение, че държавната политика, на която сме свидетели вече четвърт век, е съзнателно провеждана. Съответно на това се подбираха, а това продължава и сега, необходимите за тази цел политически и личностни изпълнители.  В крайна сметка тази политика е основана на прилагане на наложени отвън принципи н „рецепти“ на държавно управление (нека си спомним прословутият план Ран-Ът, възприет като национална стратегия за преход към пазарна икономика), които не са съобразени със специфичните условия в страната и обслужват чужди интереси, а не интересите на България. Логично те доведоха до икономическо отслабване и разграбване на националното богатство, огромно социално неравенство, обедняване на голяма част от българите, тежки демографски проблеми, висока степен на външна зависимост на България.

Страната ни не само, че не се превърна в „Швейцария на Балканите“, каквато цел високопарно декларираха българските политици в началото на „прехода“, а, напротив, загуби много от това, което бе постигнала. От средноразвита държава България се превърна в една от изостаналите страни в Европа, с най-ниско жизнено равнище в Европейския съюз (ЕС), с висока степен на корупция и престъпност. Участието на България в ЕС бе обективно необходимо, но това стана при неоправдано пренебрегване на важни национални интереси и се извършва при условия, които не допринасят за ускоряване развитието, утвърждаването на демократичните принципи в управлението и запазване независимостта на страната.

Съвременна България е страна, която заема неравностойно, в някои отношения унизително положение в ЕС и НАТО, силно зависима е от получаването на външна финансова помощ и е неспособна да осигури собствената си военна сигурност. Всички основни решения се вземаха и продължават да се вземат от управляващия елит, който фактически игнорира мнението на народа. Пряката демокрация бе и остава само пожелание. Така бе при промяната на конституцията, извършените икономически и други реформи, процеса на приватизация, в резултат на който бяха заграбени държавни активи на стойност десетки милиарди лева, установяването на чуждо военно присъствие на българска територия, договарянето на условията за присъединяването на България към ЕС и НАТО, участието на български войски в международни операции и др.

България е фактически безпомощна пред лицето на реалните опасности, произтичащи от съществуващите военни конфликти в близост до нейните граници, заплашително ескалиращия международен тероризъм, нестабилността в съседни страни, емигрантската криза в Европа, а сигурността й е изложена на риск от въвличането й в конфронтационните отношения между западните страни и Русия. Неефективното държавно управление доведе не само до икономически и социален упадък, но и до сериозно отслабване на българската държавност, което е достигнало критична граница. На пръв поглед България е политически стабилна, но това е привидно, тъй като българското общество е разединено, икономическите и социалните условия се влошават, а етническото напрежение се засилва. Съществува реална опасност България да изпадне в тежка криза с неподозирани последици. С поведението си управляващите пренебрегват тази опасност, която за съжаление все още не е осъзната от голяма част от българското общество, обхванато от учудваща пасивност и дори примирение към състоянието и рисковете пред бъдещето на страната ни.

Обективно необходимо е съществуващият модел на държавно управление в България да бъде променен. Това не  е призив за революция или някакви други радикални действия. Промяната е неизбежна, но нейното максимално бързо извършване трябва да бъде осъзнато от мнозинството българи. Като първа стъпка в това отношение може да бъде започването на широк политически и обществен дебат, в който ще участват равноправно всички политически и обществени сили. Такъв дебат е необходим също относно външната политика и политиката на национална сигурност на България. Това трябва да бъде начало на процес, от който страната ни има спешна необходимост и който ще послужи за постигането на разбирателство и единение на българския народ в името на висшите национални интереси, приоритети и цели.

На България е необходимо държавно управление, което ще осигури условия за ускорено икономическо развитие, вътрешна стабилност, истинска демокрация, повишаване на жизненото равнище и социална справедливост, провеждането на националноотговорна външна политика, надеждно гарантиране на вътрешната и вътрешната сигурност на страната. Силна държава означава ефективно работещи държавни институции, основани на оптималното съчетаване и използване на възможностите на представителната и пряката демокрация. В сегашните условия тази цел изглежда труднопостижима, но това е пътят, по който България трябва да тръгне, за да бъде в състояние да посрещне по-добре подготвена предизвикателствата на времето, в което живеем и да се запази като жизнеспособна държава.

Елементи на българската политическа култура

Политическата култура е набор от разбирания и вярвания, познаване на правата и задълженията, посредством които субектите достигат до различни политически взаимодействия. За да определим обаче доминиращия тип политическа култура, е редно да проследим множеството аспекти на политическата система, историческите предпоставки и събития, както и националните характеристики и особености на дадено общество.

Прегледът на систематизираните данни за нуждите на изследването върху качеството на демокрацията в България показва наличието на политически култури, които са различно представени при отделните социални групи. Моите изводи водят до наличието и на трите типа политически култури, като преобладаваща е поданическата политическа култура, а най-слабо изразена е участващата политическа култура.

Според Антоний Гълъбов доминиращата политическа култура в България е политическата култура на несигурност или поданическата. Той дава дефиниция за поданик, като го определя като гражданин, интересуващ се единствено и само от онова, което държавата би могла да му направи, от нейната сила и готовност да се намеси в личния му живот (Гълъбов 2012). Според него поданикът възприема политическите партии като част от държавата и само формално ги разделя по отношение на предпочитанията си и в този смисъл техните ценностни различия нямат съществено значение.
Формирането на политическия елит, както и начините, по които той управлява, се възприемат като нещо далечно от гражданина, до което той няма достъп и върху което не може да влияе. В този смисъл, когато гласува, поданикът не избира себе си, а определя чрез своя вот силата на онези, които се стремят към властта (Гълъбов 2012).
Отношението на българите към властта, политическите елити и политическите партии е крайно негативно, така че в този смисъл бихме могли да твърдим, че в голяма степен българското общество е негативно политизирано. Интересува се от властта, но не и от участието си в нея.
Множество социологически изследвания показват, че хората често смятат, че всички политици са „маскари“, символ на корупция, злоупотреби и олигархични обвързаности. Една подобна представа за политиката, която е особено разпространена и сред по-младите, и сред по-старите поколения, не би могла скоро да превърне доминиращата поданическа политическа култура в политическа култура на участието.

Според Пламен К. Георгиев политическата култура се учи и в този контекст бихме могли да предположим, че новата глобална култура на интернет поставя ново разбиране за политиката и участието в нея, дава информация и политическо познание извън традиционните механизми на усвояване на политическите практиките и политическо знание, каквито са семейството, институциите и медиите.

Ако приемем, че в интернет се намират предимно по-младите поколения, можем да предположим, че там формират политическа култура от нов тип, различен от този на техните родители. В този контекст трябва внимателно да разглеждаме поколението на новите информационни технологии.

В последните десетина години нахлуването на интернет технологиите в домовете на повечето от българските граждани поставя нов етап в развитието на политическата култура. Интернет дава възможност за достъп до културни модели и разбирания, които са непознати до този момент в България. Политически движения като Окупирай, Възмутете се, Анонимните и др. позволяват на по-младите поколения да се потопят в нова култура на участието, чиито основен инструмент са социалните мрежи, която можем да наречем дигитална политическа култура или интернет политическа култура.
Според резултатите от проект „Е-гражданственост“ виртуалната среда и най-вече социалните мрежи създават предпоставки за много повече активност и информираност относно политическия процес, но не повишават непременно значително познанията за политиката, за нейната същност и функции. В този случай бихме могли да говорим за възходяща онлайн гражданственост и низходящо офлайн участие.
 
Разбира се, протестите правят изключение, наблюдава се в последните години зараждаща се протестна култура, но нивата на участие в политически партии, синдикати, граждански и други организации, както и избирателната активност остават изключително ниски.
Познаването на историческото развитие на нацията, политическите актьори, законодателната уредба, собствената представа за ролята на индивида в публичното пространство и ред други, натрупани с времето компетенции, са съставни елементи от спецификите на една или друга национална политическа култура.
Данни от различни социологически изследвания като тези на ББСС „Галъп“, „Медиана“ и „Сова Харис“, правени за целите на това изследване, показват, че по-възрастните поколения са свръхполитизирани, но нямат доверие в политиците, политическите партии и институциите. Те са отчуждени от политиката и са приели ролята на поданици, които спазват закони, все по-рядко гласуват по време на избори, защото са „обидени“ на политиците, и отказват да участват в политическия процес.
При младите поколения се наблюдава т.нар. от френския социолог Доминик Кардон активизъм пред монитора, който предполага и безотговорно отношение към политиката – активността се проявява само он-лайн, като средство за създаване на желан образ във виртуалното пространство, който обаче няма реално измерение.
Дигиталното гражданство притежава измерения, важни за допълването на интернет политическата култура. Дигиталните граждани са тези, които използват технологията, за да получат политическа информация, за да изпълнят своя граждански дълг по-често и от тези, които използват технологията в работата за икономическа печалба (Мосбъргър 2008).
 В мрежата често наблюдаваме три типа граждани симулиращи, информирани и овластени, които в някаква степен можем да свържем и с физическата им гражданственост.
.
  • Симулиращите са онези е-граждани с множествена идентичност, специално конструирана за онлайн имидж.
  • Информираните са хиперсвързани и често подписват е-каузи, е-петиции и други.
  • Овластените са инициаторите на събитията, протести и подписки и блогърите, които пишат най-вече за политика.   Най-активните (овластените) във виртуалното пространство са и най-активните в реална среда. Другите два типа симулиращи и информирани са присъщи по-скоро за интернет средата и трудно биха могли да бъдат поставени в някакви класически категории.