Архив за етикет: институционална архитектура

Прераждането на Кейнс

Мисията на живота на Кейнс бе да спаси капитализма от самия капитализъм. Сега тя е по-актуална от когато и да е било след смъртта му през 1946 г.

Актуален сюжет с участието на Георги Василев – експерт по международно финансово право.

 

РОЛЯТА НА ДЪРЖАВАТА И ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО – ПРИМЕРЪТ С ДЪРЖАВНИТЕ ПОЛИТИКИ В ОБРАЗОВАНИЕТО.

Автор:проф. д.и.н Духомир МИНЕВ, БАН

Обсъждането на ролята на държавата за постигане на развитие може да протече в две посоки: каква би трябвало да бъде (би могла да бъде) тази роля или каква е реалната роля на държавата. И двете са важни, но моята професия ме насочва към втория, който освен това може да посочи реални стъпки за подобрения.

Конкретната област на обсъждане са държавните политики в образованието. Логиката е ясна – щом образованието (и науката) са основни двигатели на развитието, то държавните политики в образованието имат фундаментална роля за постигане на развитие, а ролята на държавата за постигане на развитие изпъква най-ясно в образователните политики. Но колкото и да е чудно, именно образователните политики на държавата най-много са обгърнати в дим и мъгла. Всъщност, държавните политики в областта на образованието са неразвитийни и ефектите които пораждат са по-скоро деградация, отколкото развитие. Затова другите политики, колкото и да са ориентирани към развитие (като подобрения в качеството на живота в обществото, а не за отделни гурпи), едва ли могат да го постигнат.

Подмяна на държавата и поддържане на илюзия за държава

Според мен централният проблем на съвременната държава (не само българската) е, че самата държава е подменена, а поради това и нейната роля за постигане на развитие е радикално променена. Основна технология за подмяна на държавата е „дублирането на институции”. То се състои в това, че вътре в официалните държавни институции, съществуват неформални мрежи от индивиди, заемащи ключови позиции и с решаващо влияние върху формирането на политиките. Така институциите се превръщат в нещо като „черупка” („фасадна институция”), която само прикрива дейността на скритата в нея мрежа. А мрежата изпълнява една сложна игра на двойнствени политики: на обществото се показват публичните обявени политики и техните цели, но заедно с това реално се прилагат необявени политики, които преследват необявени цели.

Причините са очевидни – необявените политики и техните цели няма да бъдат одобрени от обществото и ще срещнат съпротива. А причината да не бъдат одобрени е, че не са полезни за обществото и не допринасят за постигането на развитие. Накратко казано, „мрежовите”, скрити политики не са прообщностни и проразвитийни.

Състоянието на образованието и промените в него могат да илюстрират технологията за подмяна на държавата и нейните политики. Едно от мненията, които се чуха по повод на последния скандал в образованието бе изказано от писателя Бойко Ламбовски. Той писа, че промените в образованието адаптират умовете към някакво особено състояние на света и изразява убеждението си, че такава адаптация може „да стане само скрито”. Писателят е попаднал „в десятката”. Има достатъчно основания да се мисли, че реформите „репрограмират” умовете на индивидите, така че да ги адаптират към съществуващите социални реалности.

Образованието и неговите цели

Общоизвестен факт е, че образованието е една (има много други) „технология” за програмиране на умове – чрез образованието в еволюционно създаденият биологичен компютър (мозъка), се въвеждат „програмите”, по които компютърът работи. Самите „програми” съдържат комплекси от знания, ценности, вярвания и други компоненти, които определят начина на мислене, формират нагласи, интелигентността, манталитета и поведението на индивидите. Затова някои (Карл Манхайм например) оспорват мнението, че „отделният индивид мисли” – този, който мисли не е индивидът, а общността, към която той принадлежи, защото индивидът се включва и участва в (един процес на) мислене, който е бил започнат от други хора, много преди него. Затова не можем да се разберат начините на мислене, чийто социални източници остават непознати. И така възниква въпросът дали познаваме образованието като социален източник на определен начин на мислене. Отговорът е свързан с целите на образованието.

Основните цели на образованието са известни – формира знания и умения, необходими за някакъв труд и възпитава индивида. Възпитанието се схваща като формиране на личности качества, отношение към света, норми и форми на поведение. Определението е изключително широко и заедно с това – доста мъгляво. Поради неяснотата, във възпитанието може да се включи какво ли не, но един важен компонент на програмирането на индивида остава на заден план, за него рядко се говори и затова остава неизвестен. Избягваният и слабо познат компонент е програмирането на индивида като „политическо животно”. Много любопитно е, че не се говори за този компонент, защото това е фундаментален проблем не само на образованието, но и на всички други технологии за програмиране на индивида, които са съществували в човешката история. Този компонент не се обявява публично и като цел на реформите в българското образование през последните 3 десетилетия, въпреки наличието на достатъчно „обосновани предположения”, че именно това е целта в която най-много се прицелват реформите.

Из историята на програмирането

Проблемът се е зародил още в зората на човечеството, когато първите хора са се отделили от еволюционно най-близките ни братовчеди (шимпанзе, бонобо, горили) и са поели по различна еволюционна траектория. Тогава еволюцията (а не съзнателно, целенасочено програмиране) е създала една човешка особеност, която антрополози, етнографи, социолози, психолози, приматолози и други считат за „ключов проблем” на изследванията им. Имат предвид една съществена разлика между маймуните и хората (да запомним това).

Съществената разлика се състои в различна склонност към подчинение и по-точно – различни индивидуални нагласи и поведение спрямо доминацията и опитите на отделни индивиди да установят доминация над другите.Социално живеещите маймуни приемат доминацията и имат специални форми на поведение, чрез които изразяват подчинение (приемане на чужда доминация) и които са много важни за поддържане на тяхното съжителство т.е. за запазване на групата и особено – за сдобряването им (след конфликти).

Но в най-древните човешки групи са липсвали такива публични и формални изяви на подчинение към лидера или към друг силен индивид. Те са били склонни и въобще да отхвърлят доминацията и да се противопоставят на опитите за установяване ан доминация (счита се за доказано, че контрадоминантното поведение е било закрепено със силен културно-нормативен комплекс).

Контрадоминантното поведение е свързано и с други особености на първите хора – някакви първични форми на егалитаризъм (ако доминацията е вид неравенство и може да поражда неравенства, то нейното отхвърляне е стремеж към някакво равенство), колективизъм (необикновено високи капацитет и склонност към сътрудничество – грандиозен феномен, който е предизвикал интерес и специални усилия от страна на учени от различни науки).

Възникването на този сложно преплетен възел от контрадоминатно поведение, егалитаризъм, сътрудничество вероятно е бил важна стъпка в еволюционното трансформиране на предците ни в „политически животни” с характерния за тях стремеж към политическо равенство. Но същата комбинация съдържа и потенциал за нещо друго – съпротива на общностите срещу неравенства, йерархии и власт. Затова еволюционното програмиране на „политическото животно” е било съвместимо с лидерството (организиране на човешките групи около особено ефективни индивидуални модели на поведение, но лидерите са играели водеща роля само в определени ситуации).

Но еволюционният код на „политическото животно” (контрадоминатно поведение, егалитаризъм, сътрудничество) става проблематичен, когато се появява властта (лидерството се превръща в постоянна социална роля, закрепена чрез специфичен статус и предавана по наследство), а заедно с властта се появяват устойчиви йерархии и значителни неравенства. Тогава комплексът от контрадоминантно поведение, егалитаризъм и сътрудничество, солидарност става източник на напрежения и конфликти между общностите от „политически животни”, и властващите (индивиди или групи).

Библейската притча за Вавилонската кула може би е смътен спомен от някакъв далечен конфликт. Конфликтите в различни степени и форми продължават до днес – от въоръжена съпротива срещу властта (бунтове, въстания) през стачки, та до онова отхвърляне на решения (политики), само защото са взети от други, а не от самият индивид, както забелязва социологът Никлас Луман.

Съзнателното програмиране на политическото поведение

Първите съзнателно създадени, целенасочени програми за човешкия ум са много интересни, защото в тях ясно се вижда ориентация към програмиране на човека като политическо животно, програмиране на политическото му поведение. В зависимост от това как са програмирали може да се различат два основни („идеални”) типа програми – едните до голяма степен са съхранявали „контрадоминатното поведение” и свързаните с него нагласи; другите са елиминирали контрадоминантния комплекс.

Особено важно е, че първият тип програми са формирали мислене, нагласи, индивидуално поведение, които са „прообщностни” – формирали са индивидуално поведение, което допринася полза за общността или поне не нанася вреди на другите и на общността като цяло. Антрополози и социолози (Дейвид Грейбър, Джефри Ингам) посочват, че те са формирали комплекс от привързаности, отговорности, ангажименти, които са фундамент на общността, а така се поддържа континюитета и устойчивостта на обществата, които осигуряват съществуването на индивида.

Заедно с това (и затова) тези програми са били и „проразвитийни” – създавали са масови модели на поведение, които са пораждали развитие в смисъл на подобрения за всички или поне за повечето членове на общността. Този тип програми в една или друга степен са запазвали напрежението и конфликтния потенциал в отношенията между общност и власт. Така властта (нейното упражняване), йерархиите и неравенствата в една или друга степен са били контролирани и ограничавани или поне е имало постоянен стремеж към това.

Вторият тип програми са били „индивидуалистично-властови и стабилизиращи – те са адаптирали индивида към неравенства, йерархии и власт като са потискали (дори премахвали) контрадоминантното поведение и въобще егалитаристичинте нагласи, стимулирали са индивидуализъм, култивирали са пасивност (съзерцателност), насочвали са към други начини за постигане на просперитет („спасение на душата”), и т.н. Така са стабилизирали йерархиите, неравенствата и властта, като са ограничавали стремежа за влияние върху тях и капацитета за колективно действие.

От еволюционна гледна точка, може да се каже, че първият тип програми са запазвали „съществената разлика между човека и маймуните”, а вторият тип са редуцирали разликата (посоката на редукцията е ясна). Това предположение не е лишено от основания – двата типа програми наистина изглеждат свързани с два различни типа хора (индивидуално поведение), които един голям изследовател на Индия (Луи Дюмон) определя като «Човек на равенството» (Homo aequalis) и „Човек на йерархиите” (Homo hierarchicus).

Реалните програми са попадали някъде между тези два „идеални” типа, но две от тях могат да илюстрират казаното. Едната програма е конфуцианството. Може и да не е съвсем ясно как именно и доколко то е влияело върху политическото поведение на древните китайци, но изследователи твърдят, че в китайската история интензивността на бунтове и въстания е най-високата в света. Успеваемостта им изглежда също е най-висока.

Случаят с Индия.

Историята на Индия съдържа една радикална промяна – преход от първия тип програми към втория и последствията, които възникват при такава промяна. Ранните Веди (1500-1200 г. пр.н.е.) са били близо до първият тип програмиране на ума (и политическото поведение). След това обаче властващите елити (някои обвиняват арийските завоеватели) правят промени, които по същество са въвеждане на втория тип програми. Тук няма възможност да се описва новата програма, но няколко ефекта от промяната заслужават специално внимание.

Единият е нова и необикновено стабилна социална структура на обществото (прословутите касти), които са многобройни, йерархично подредени, изолирани са една от друга с непреодолими бариери, принадлежността към дадена каста се наследява. Те са толкова «стабилни», че хората в тях вече са придобили и генетична специфика.

Другият ефект е създаването на «човек на йерархиите». Какъв е бил този човек на йерархиите можем да съдим по наблюденията на един забележителен изследовател (Клод Леви-Строс). През 20-ти век – хилядолетия след «голямата трансформация», Леви –Строс наблюдава най-характерната черта, която новата програма е наложила върху мисленето и поведението на индивида и я определя като «жажда да бъде слуга».

«Всеки европеец в Индия се оказва – иска или не, заобиколен със значителен брой слуги, хора за всичко, които наричат bearers. Дали тяхната жажда да са слуги може да се обясни със системата на кастите, с традиционното обществено неравенство или с изискванията на колонизаторите? Не зная, но угодничеството, което проявяват бързо прави атмосферата непоносима. Те биха се проснали на земята, за да ви спестят една крачка по пода, предлагат ви по десет бани на ден: когато си бършете носа, когато ядете плод, когато си изцапате пръстите… Ежеминутно обикалят край вас, умолявайки ви да им заповядате нещо. Има нещо еротично в тази невроза на подчинението”.Дали това говори за редукция на „съществената разлика” за която стана дума?

Третият ефект са огромните неравенства. Пак Л. Дюмон е изказал и едно друго прословуто твърдение: В Индия дори не може да се говори за «неравенство», защото използването на тази дума означава, че някой вярва, че хората трябва или могат да бъдат равни, което е напълно чужда за хиндуизма идея».

Държавната политика в българското образование

Сега вече може да насочим вниманието към въпроса дали промените в българското образование са насочени към препрограмиране на политическото поведение, дали нямат нещо общо с прехода на древна Индия и как го постигат. Няма съмнение, че образованието в България се основаваше на първият тип програмиране на ума и политическото поведение (прообщностен и проразвитиен) Този тип програмиране бе въведен в образованието след Освобождението и в определена степен се запази през периода на т.нар. социализъм, разбира се с неизбежните идеологически налепи. Причината за запазването на първия тип програмиране е, че «социализмът» беше модернизация чрез форсирана, държавно организирана индустриализация, т.е. динамика от развитиен тип (друг въпрос е доколко е била успешна и доколко някой я харесва).

Динамиката от развитиен тип се нуждае от програмиране от развитиен тип и затова Освобожденското програмиране чрез образованието бе запазено. То беше егалитаристко, колективистко, моралистко, съдържаше акценти върху справедливост, солидарност, взамопомощ и със сигурност тласкаше индивида към поведение подчинено на интересите на общността. Между другото, съдържаше и доста информация, и внушения за протипоставяне и борба с властта (и чужда и българска)

Променените социални реалности и в частност изчерпаният устрем към развитие налагат преход към „индивидуалистично-властово и стабилизиращо” програмиране на умовете и в частност – на политическото поведение. Точно това правят и «реформите» през последните десетилетия. С други думи, «сменят чиповете» на децата, за да адаптират умовете им към промените в социалните реалности – съществуващите йерархии, неравенства и власт и да формират нови модели на индивидуално поведение (главно – схеми за постигане на индивидуален просперитет, независимо от последствията за другите).

Това се постига чрез промени в съдържанието на програмите (знанията и ценностите, които децата получават) и социална диференциация на образованието. Тъй като историята и литературата са главните огнища на прообщностното и развитийно програмиране, точно те са обект на най-големите промени.

Какви са промените

Тези промени отдавна са забелязани, а съвсем наскоро журналистът Диян Божидаров отново посочи някои от тях. в статия с многозначително заглавие („Долу раята, да живее мултикултурата”). Той показа, как автори на учебници по история променят текстовете в посока към отстраняване на ключови „кодове” (представи, оценки, понятия) които формират чуството за национална принадлежност у децата. Промените са бавни, не винаги значими, понякога приличат на танцови стъпки (напред – назад), но журналистът показва, че те все пак следват една посока - изтриване от „програмите на умовете” на компоненти, формиращи националното съзнание, колективната памет на общността, която се самоопределя като „българи.”

Божидаров посочва, че според една авторка на учебник целта била да „възпитават толерантни личности, а не фанатици и терористи”. Но според нейни колеги тя се фокусира „не върху историята, а върху методиката; не върху фактите, а върху възпитанието”. Всъщност критиката е доста ограничена.

Първо, защото това което се прави не е пренасочване от факти към възпитание, дори не е смяна на възпитанието, а промяна в програмирането на ума. Учебниците по история (да речем, в Царство България) и преди това са възпитавали, само че са възпитавали в други неща. И не са възпитавали „фанатици и терористи”, делът на достойните хора „произведени„ в образованието е бил доста висок, а делът на негодниците – сравнително малък.

Второ, авторката сама решава да прави значима промяна в съдържанието и целите на възпитанието (била голям специалист по методика на обучението по история), без да иска съгласието на родители, граждани, а и без да уведомява самите деца какво именно им пробутва.

Трето, смяната на възпитателното въздействие става като се подбират фактите, които се поднасят на децата, а така се променя самата история, такава каквато е. Всъщност, авторът манипулира фактите (историята) и така подменя историята (фактите) и тяхното възпитателно въздействие със собствената си интерпретация на фактите (историята). А ученикът получава изкривена картина на историята, което просто означава че не познава добре историята.

Накратко – създават се „добре възпитани” (по тертипа на авторите) невежи. Това е „програмиране на умовете” само че в различна посока от онова, което се програмира чрез „самата история” т.е. автентично представяне на фактите. И това фризиране на историята и манипулиране на умовете се пробутва без информираното съгласие на родители (а и децата), като се прикрива с фалшиви аргументи!

„Възпитателите” може и да си вярват, че възпитават в „толерантност”, но това не е така – тяхното възпитание създава съвсем други ефекти, за които трябва да им се държи сметка. Първият ефект е този за който хората възроптаха срещу Танев – ерозира се „българщината”, родолюбието, патриотизма. Но има и други ефекти, защото спецове по методика на обучението по история или литература, залагат умствени програми не само за толерантност, но и за примирение, социопатично и психопатично поведение. А това си е престъпление.

Другият пласт на промените и ефектите от тях.

Проблемът е в това, че когато се притъпява и ерозира чувството за принадлежност към една конкретна общност (българска или каквато и да било друга), неизбежно се ерозира чувството за принадлежност към всякаква общност въобще. Затова промяната в обучението по история засяга не само „националистичния заряд” на мисленето и поведението, но и способността да се живее в общност въобще, или най-общо казано – засяга склонността към про-обощностно (про-социално) мислене и поведение. Това не са само индивидуални промени, защото чрез тях се ерозира и самата общност. И точно това е по-важното въздействие на промяната във възпитанието чрез образованието.

Манипулирането на обучението по литература също има голям (може би още по-голям) принос за такива ефекти, (да не говорим за цялата социална среда, пропагандната индустрия, развлекателната индустрия и други индустрии за видиотяване на човека). Отстраняването на литературни творби внушаващи емпатия, съчувствие солидарност, справедливост, равенство, честност, реципрочност и особено – готовността да се действа активно в тяхна защита, само защото са несъвместими със социалните реалности е недопустимо бърникане в умовете на децата. Недопустимо е защото така се създават социопати. А разликата между социопата и психопата е твърде относителна.

Когато въвеждат нов тип възпитание, без да въвеждат „компенсативни механизми”, „възпитателите” не просто създават „толерантни индивиди”, освободени от национални предразсъдъци, космополити, граждани на света. Неизбежно се създават и а-социални индивиди, свръхиндивидуалисти, свръхегоисти, или както вече бе споменато – социопати.

Потвърждават го и специални изследвания, според които българските ученици имат ниска „функционална грамотност”. Зад този евфемизъм се крият по-лоши ефекти. Когато новите програми за умовете, създават а-социални, дори социопатични индивиди, те всъщност увреждат значително два вида интелигентност – социалната и емоционалната. Но когато се увреждат тези компоненти на общата интелигентност, неизбежно се снижава и общата интелигентност – факт, който се означава като ниска „функционална грамотност”.Такива индивиди не са склонни към про-социално поведение и да допринасят за развитие, но са склонни към девиантно поведение – поемане на високи рискове и нанасяне на щети на другите (обществото).

Типът на човекът, който се създава по този начин не е точно „йерархичният човек” създаден от древните индийски реформатори, а по-скоро „човек а-социален и девиантен”. Но и този тип човек е програмиран да приема статуквото и всички съпровождащи го аномалии в упаржняването на властта т.е. може да се каже, че е „провластово” ориентиран – стреми се да се впише в съществуващия „ред”, вместо да го оспорва и да се опитва да го променя.

Освен това, такъв човек може дълго време да има нормално поведение, но някакви обстоятелства могат да активират програмата и той „да превърти”. Тогава всички се чудят как „добро момче” е могло да постъпи така. Всъщност момчето е жертва на програмата която са въвели в него, „реформаторите” в образованието. Данните за тийнейджърската престъпност, насилствената смъртност в тази възраст и др. илюстрират всичко това.

Робството и реформите в образованието

Знаещи хора препоръчват Орландо Патерсън като автор на най-задълбоченото сравнително изследване на институцията на робството. Според Патерсън най-дълбоката същност на робството е абсолютно изтръгване на индивида от неговия «социален контекст», т.е. – от неговата общност. При това изтръгване индивидът губи всякакви морални отношения и обвързаности с някой друг: откъснат е от своите предци, от общността, семейството, кланът, града; той не може да се договаря с никой, нито да прави смислени обещания. Не може да получи и правна защита. Дори и да създаде семейство, то може да бъде разделено всеки момент, а ако е създал собствен имот, той може да бъде отнет.

Единственото отношение, което свързва роба с някой е отношението на пълно подчинение и сила, което го свързва с неговия господар. И това отношение е напълно лишено от какъвто и да било морален компонент, а правният компонент се свежда до собственическото право на господаря. Затова нищо не защитава роба от риска да бъде насилван, измъчван, осакатяван или убит. Поради това насилственото изтръгване на индивида от социалния му контекст се схваща като социална смърт, индивидът претърпял такава промяна и превърнат в роб е социално мъртъв.

Този анализ на Патерсън не е нужен за решаването на въпроса в историята – робство или съжителство, там всичко е ясно.  Виждането на Патерсън е важно за да прозрем нещо друго – програмирането на а-социални и егоистични свръхиндивидуалисти е само друг начин за поробване на хора – не чрез насилственото им изтръгване от общността, а чрез ерозирането на общността в която живеят.

Ефектът е един и същ в двата случая – състояние на робство, и няма значение дали се постига чрез насилственото изтръгване от общността или чрез разрушаване на общността. Ето към какво влачат индивидите и обществото, реформаторите в образованието. И ето защо е прав Ламбовски – това може да става само скрито, защото ако се знаят последствията, експертите може да пострадат.

Пример за такъв вид поробване (без насилствено извеждане от общността), може да се намери пак в Индия – тя е станала известна като страна, в която много голяма част от работещото население е живеело в условията на постоянно «дългово робство» (хора, работещи само за да изплащат своите дългове към собственика на земята или кредитора). В България задлъжняването на индивиди и домакинства също нарастна взривно, в някои случаи – с доста тежки последствия.

Сходството едва ли е случайно – всяко премахване на про-общностните и про-развитийни програми за ума или поражда такива последствия, или е адаптация към тях. А тъй като подобни програми се съдържат в почти всички образователни системи, то съществуват и различни форми на робство, а през последните десетилетия те буквално избуяха. Забелязал го е например Наим Мозес (грамотен човек – бивш експерт на Световната банка, после финансов министър на Венецуела). Неотдавна доклад на МОТ също подсказа напредък на друга форма на робство – тенденции в заплащането са свързани с поява на комбинации от незаплатен труд и принуда.

Наскоро журналистът Светослав Терзиев пак ни подсети, че робството не е история – и днес някой люлее в робска люлка много хора. За това допринася и социалното диференциране на образованието, което също има дълга история. Още през 1906 г. в един учебник по приложна социология пише: „Злините в обществото се дължат на конкурентна система в условия на изкуствено създавано неравенство на интелигентността и тъй като това състояние винаги е съществувало, се предполага, че винаги ще съществува…Едва ли някой е мислил за промени”.

И днес никой не мисли за това. Изкуственото поддържане на неравенства в интелигентността вече е много напреднало. Родители, които усещат какво готвят на децата им реформаторите на образованието, също допринасят за усилване на диференциацията, тъй като се опитват да създадат „защитени островчета” за своите деца. Имат право, но дали са намислили къде ще живеят децата им след това.

Подмяната на държавата

Основна роля в тази драма играе една неформална мрежа от „експерти” в самото Министерство. Тези хора заемат ключови позиции в институцията, преминали са адекватно обучение, предано следват дадените им инструкции, поддържат връзките с източниците на инструкции и т.н. Като истински „сиви кардинали”, те избягват прожекторите, но фактически именно те вземат решенията, които министрите само благославят.

„Експертите” от мрежата подбират и привличат, и външните експерти, естествено – по свой образ и подобие. Всички получават доста щедри възнаграждения, не само в пари, но и чрез вписването им в „банка кадри”, осигуряване на добри кариери – във властта, в науката (някои са автори на безброй трудове) и др. Може да се предположи, че са се обзавели и с подходящи „граждански структури”, с които работят „успешно”, в смисъл, че успешно създават впечатление за „гражданско участие” във формирането на образователната политика. Впрочем, това може да обясни защо много скандали се инициират от социалните мрежи, а не от НПО-та, с които министерството работи.

Ето защо прекратяването на „съжителството” на един министър с образованието не променя нищо. Министрите се сменят, но двигателят си остава, от време на време търпи малки персонални ремонти и продължава да работи. Затова МОН възпроизвежда сходни конфликти по сходни поводи – откакто Марко Тодоров реши, че му пречи „Аз съм българче”, та до сега.

Министърът само утвърждава и легитимира работата на двигателя, фаворизира „експертите” от мрежата, не позволява на други служители в Министерството да им пречат, и защитава целият „двигател” в случаите на критики и атаки отвън. В краен случай именно министърът става мега-бушон, който изгаря, за да се спаси двигателя. Поради това и големите дебати по повод на личността на министъра са ненужни – министърът едва ли може да се справи с двигателят, който трансформира образованието.

Един компетентен, почтен и загрижен човек ще трябва да разчисти министерството от паяжината, която го е оплела, а това е по-трудна задача от чистенето на Авгиевите обори, защото ще се сблъска със силните им защитници. Но участниците в предстоящите публични обсъждания могат да свършат полезна работа, ако си носят списък с промените, направени в историята и литературата през „прехода” и поискат от министерството да обяви имената на техните автори. А после да поискат да бъдат отпратени по-далеч от децата им.

Само че някой изглежда се е погрижил да превърне обсъжданията в цирк. Сигурно ще стигнат до извода, че реформите са чудесни – проевропейски и модерни. Индийският им характер ще остане скрит, както и намаляването на „съществената разлика” с еволюционните ни братовчеди. Впрочем, Индия има и друга особеност – известна е с това, че през по-голямата част от своята история е била под чуждо „владичество”. Здраво са я грабили, особено поданиците на английската корона. Ето как държавните политики в образованието влияят върху развитието.

17 февруари 2016

На челната снимка :

Pieter Brueghel’s painting of the Tower of Babel

Пийтър.Брьогел, Старият –  Вавилонската кула, 1563, масло,114 cm × 155 cm (45 in × 61 in)114 cm × 155 cm (45 in × 61 in) Kunsthistorisches Museum, Vienna

Бел. на редактора: През хилядолетията хора, които никога не са виждали Вавилонската кула и са имали само повърхностна представа за Вавилон, а често и никаква, много пъти са я рисували, но нито един от художниците не познал каква в същност е била.… Херодот, който написал за седемте чудеса, посетил Вавилон. Дори нещо повече, той видял тази легендарна и като че ли изобщо несъществувала кула. Това се случило преди четири и половина века пр.н.е. Макар че Херодот не включил кулата в броя на чудесата, той оставил нейно кратко описание: кулата се издига над града, тя е осеметажна и всеки етаж е по-малък от предидущия. Именно затова художниците, които били запознати с описанието на Херодот, като се започне от Брьогел, се стараели да я направят осеметажна.Херодот писал, че видял кулата здрава. Когато след десетина години във Вавилон влязъл с войските си Александър Македонски, той открил, че кулата се руши… и заповядал да се разчистят развалините. Не, той не е искал да унищожи кулата. Напротив, Александър Македонски решил да я възстанови, да я направи център на новата си столица, където трябвало да се намери място за всички велики богове на Изтока, но умрял в самото начало на работата.“

Петте мантри, които спъват България IV. Държавата само пречи

Автор: Георги ВАСИЛЕВ, основател на „Философският клуб“

Единствено режим на „отворен достъп“ може да изгради модерна държава и да роди свободно и проспериращо общество.

В редица дискусии на „Философският клуб“ ясно бе дефиниран негативният ефект, който имат върху масовото съзнание  у нас „мантрите“ на прехода. Една част от тях послужиха за инструмент на нео-либералния „новоговор“, който обсеби лидерите на мнение у нас.
Друга, според оценки на водещи западни философи, характеризира т.нар. „трета модерност“, (U.Beck) с рафинираните методи и средства за инсцениране на една или друга реалност. Индивидът, разположен в тази среда, губи своята идентичност, ценностни ориентири, още повече вяра в собствените си сили като субект на една значима, но и желана социална промяна.
Как да се излезе от това състояние – веднъж „всичко е ясно“, характерната за домораслия елит на прехода фраза, и втори път – резигнацията на мнозинството, а в частност и на българската интелигенция, значителна част от която абдикира от мисията си на духовен предтеча, ако не „водач“, в стария смисъл на авторитарните системи.
Разбира се, че Свободата тръгва от там, където остават оковите на мисълта, в т.ч. невидими, с които ни препъват по пътя наши и чужди многознайковци.
Вярваме, че нашите читатели ще намерят време да изразят мнения, критични становища, да дадат идеи, как можем и следва да се върнем към здравия български разум, като единствен съдник на толкова нелепици за днешния, още повече утрешния ни ден.
Че как иначе ще удържим срещу бързея собствената си идентичност като нация и народ , да не говорим за достойнството, което често се е оказвало последна разменна монета на българина. Дали пък точно заради това, че тъй скъпо сме я харчили, не сме  оцелели вече повече от 1300 години?

Тук публикуваме поредната статия на Георги ВАСИЛЕВ, основател на „Философският клуб“ посветена на развенчаване на тези и още редица мантри, които спъват българския напредък. Сайтът ни очаква Вашите коментари, мнения и критични становища.

Бележка на редактора
„We are all prisoners here of our own device“
From Hotel California, Eagles
„Ние всички сме затворници на нашето собствено устройство“
От песента на Eagles Хотел Калифорния

Държавата не е нищо друго освен един инструмент! Инструмент за политическо насилие. Просто и ясно твърдение, което за съжаление не е масово разпространеното разбиране за държавата. Защо и откъде произлиза неразбирането, предразсъдъците, пропагандните клишета и понякога страхът да се задават прости и ясни въпроси, които да получават прости и ясни отговори?

Единственото обяснение е, че някой или някои, имат интерес тези въпроси да не се задават и тези отговори да не се дават.
Задачата на това есе е да даде методология на разбиране на държавата и държавността и по този начин да предостави начин и средства за разбиране на политическите процеси и евентуално възможност за вземане на правилни решения на ниво индивид и институции.

Аргументите, както и анализът на проблематиката се основават на последните постижения на академичните търсения в областта не само на политологията, а и на философията, психологията, социологията, информатиката, системния анализ и съвременния прочит на историята. С други думи, мултидисциплинарният подход е не само начин за формулиране на тезите и изводите, а по скоро „conditio sine qua non“, тоест условие, без което не може.

Бяха ми разказали следния битов анекдот, предизвикващ снизходителен смях. Пътник пита селянин как да намери пътя до фермата, която търси. Селянинът му казва, че е много лесно – да кара все направо и като стигне големия бор, да свие наляво, след това все направо и … ще стигне до фермата.

Да, но се оказва, че по пътя има много борове, които затрудняват пътника да определи кой точно е този голям бор. Наложило се да се върне и да вземе селянина в колата си. И наистина, скоро стигат до един голям бор, свиват вляво и … ето я фермата! Лесно, но като знаеш! Като не знаеш, всички борове могат да ти изглеждат големи. А за знаещите другите борове не се забелязват.

Така е и с държавните дела – за знаещите всичко е ясно, все направо и наляво, а за незнаещите е пълна мистика и фантасмагории.

Държавата като виртуален инструмент

Канеман и Тверски в своето култово вече произведение „Бързо мислене, бавно мислене“ посочват, че ние, човешките същества, усвояваме нови знания чрез метафори. Тоест като сравняваме и уподобяваме непознатите до този момент феномени на образи, които вече са ни познати и с които нашата мисъл може да работи безпроблемно.

С натрупване на знание и привикване към новия феномен, нашето съзнание може да си изработи нов символ и знак за него, чрез който да усвоим знанието за този нов феномен в ефективна форма в нашия рационален мисловен процес.

Сложността в разбирането на държавата като инструмент е, че тя е виртуален инструмент. Тя се проявява в нашия физически свят чрез своите представители и институции. Които са променливи величини. И тяхната форма, структура, ефективност и прочие не променят същността на държавата като виртуален инструмент на политическо насилие, а само й придават външен образ и проявление. Сложно! По-точно абстрактно, което си е същото.

Много по-лесно за разбиране е като неподготвените, тоест масите, си представят държавата като субект. Като един вид самостоятелен жив организъм, който като нас хората има самостоятелни мисли, намерения и действия. Всъщност метафората като организъм е полезна поради своята простота и приложимост във всекидневния ни живот и разговори.

Например: Държавата нищо не прави за пенсионерите или къде е държавата да ни защити от нахлулите бежанци! Ами никаква я няма. И това също е разбираемо. Нали и ние така масово се скатаваме и бягаме от отговорност и инициатива. Да, но чукът не забива пироните сам, а отвертката не се върти сама, а само в ръцете на майсторите. Или в ръцете на когото и да е, който ги е напипал преди другите!

Държавата е важен инструмент за индивидите, живеещи в общество. Всъщност, най-важният обществен инструмент. Някои автори, сред които и моя милост, считат, че всъщност обществото се създава като такова чрез функционирането на държавата. Друга тема е как възниква държавата. За това – в друга статия.

Държавата е инструментът за формиране и осигуряване на функционирането на концентрираните на ограничена територия човешки индивиди като общество. Общество като взаимодействие и координация на действията на индивидите в хармонизирани и синхронни действия, чиято основна цел е да осигурят по-ефективен начин за своето индивидуално оцеляване и да предотвратят взаимното си изтребление, ако бъдат оставени сами на себе си.

Разбирането, че оставени извън форматиращото въздействие на обществото, индивидите се възприемат като екзистенциална заплаха един за друг, е от фундаментално значение. Естественият отбор е заложил в нашите гени прост и въпреки това съвършен механизъм за оцеляване. Непознатото или непознатият са потенциална заплаха.Най-ефикасните реакции пред заплаха са бягство или нападение с цел унищожение. В царството на джунглата оцелява по-силният или по-бързият.

Когато хората са живеели в малки родови групи, бягството не е представлявало проблем като печеливша стратегия за оцеляване. Само че с увеличаване на населението и особено в местата на естествена концентрация на население около кръстопътища, водоизточници и тържища, които са давали началото на градовете, единственият начин е възприемането на правила на взаимно съжителство и по необходимост взаимодействие.

Затова и етимологията на термина цивилизация като висша форма на обществена организация има общи корени с civil, citadin, city, citoyen или на български граждански, крепост, град, гражданин. Доколкото тези правила са външни за индивидите, отново по необходимост тези правила е трябвало да бъдат налагани и гарантирани. Тези, които не са възприемали правилата на съвместен живот, е трябвало да бъдат принуждавани.

Тази необходимост дава началото на държавността като начин за отнемане на насилието от индивидите и канализирането на това отнето насилие за формиране на обществени отношения на съжителство и взаимодействие. В този ред на мисли държавата се налага като необходим и неизбежен коректив на потенциално произволното индивидуално поведение в места на концентрация на човешки индивиди над определена критична маса.

Подобно обяснение на държава и общество в тяхната диалектическа взаимовръзка се различава от широко разпространените представи за „естественото, или натурално“ състояние на обществото, което монархът, разбирай държавата, застрашава и покварява. Тези, развити и пропагандирани от френските мислители от 18-и в. Жан-Жак Русо, Монтескьо и последователите им. В техните концепции държава и общество са в перманентен конфликт, който може евентуално да бъде разрешен със сключването на „обществен договор“.

С други думи, и големите мислители на 18-и век, чиито идеи форматират политическата мисъл и до наши дни, също възприемат държавата като самостоятелен субект със собствен самостоятелен капацитет да мисли, разсъждава и действа. Във времената на монархическото управление, на което те са съвременници, заблудата им е лесно обяснима. Монарсите се отъждествяват с държавата в собствените си очи, както и в очите на своите поданици.„Държавата – това съм аз!“ произнася знаменателно кралят-слънце Луи ХIV.

По-близка до съвременната и по-адекватна представа за държавата дефинира Томас Хобс в своето магистрално произведение „Левиатан“. Интересно е, че то предхожда във времето идеите на френските политически мислители почти с цял век. В концепцията на Хобс хората са в естественото си състояние на постоянна война един с друг, където всеки индивид, мотивиран от своя примордиален егоизъм, се стреми да извлече полза от другите индивиди, мотивиран от страх и алчност.

Единственият начин в разсъжденията на Хобс да се предотврати тази перманентна война, където човек е обречен на „ужасен, брутален и къс живот, е като се сътвори един изкуствен великан като библейския Левиатан, който да въведе закон и правопорядък и по такъв начин спаси хората от самите себе си, поставяйки основата на цивилизован живот.

И големите мислители на Възраждането не са чужди на диктата на конкретните образи и метафори, чийто източник е актуалната историческа действителност, в която живеят. И все пак техните идеи представляват гигантски крачки в абстрахирането от конкретното към универсалното мислене и понятийно развитие.

В предишна моя статия изложих съвременната теория за „нишовото строителство“ на Одлинг–Смий, Лаланд и Фелдман като мощен допълнителен и паралелен механизъм на „естествената селекция“, допринасящ за оцеляването и развитието на човечеството.

Мащабността на задачите и въздействията върху „адаптирането“ на заобикалящата ни среда към необходимостта на нашето човешко оцеляване и благоденствие налагат безпрекословно необходимостта от съществуването и използването на държавата като инструмент за решаване на подобен род задачи.

Държава и общество

Диалектична взаимовръзка на взаимно създаване и влияние.

Така някои историци предполагат, че първите държавно-организирани общества възникват именно във връзка с реализацията на проекти за мащабни напоителни системи в Междуречието на Тигър и Ефрат, а по късно и в Египет. Огромните канални системи за напояване определено облагодетелстват множество индивиди, адаптирайки околната среда към тяхната необходимост за гарантирано изхранване.
Само че няма нито един индивид, пък бил той свръхсилен, свръхинтелигентен или свръхспособен, който да изкопае сам огромните обеми от камъни и пръст, необходими за това. Нито пък само със силите на своето семейство или племе.

Според Робин Дънбар размерите на трайните обществени образувания в този пред-държавен или до-цивилизационен период са били устойчиви от няколко души за едно семейство до около 150 за едно племе. Обществените групи над този размер са се разпадали и разпръсвали по естествен начин. Поради простата причина, че вождът не е в състояние да запомни имената на повече от 150 души и да комуникира активно с тях, така че да може ефективно да синхронизира и координира техните действия за общото оцеляване и изхранване.

И ако на някой племенен вожд някога му е хрумнала гениалната идея да подобри съществуванието на своите съплеменници като облагороди околната среда с напоителни канали, той с необходимост е дошъл до извода, че за да осъществи своята идея, е имал нужда от такъв инструмент като държавата.

Държавата като инструмент за принудителна организация на маси от индивиди, които надхвърлят мащабите на едно племе. Тоест надхвърлят възможностите за комуникационна стратегия на своята идея само по пътя на личните срещи с цел убеждаване и ангажиране за идеята. Май не звучи много демократично и пазарно-либерално като теория за обществена организация, но за това друг път.

Държавата – нейните проявления и носители

Какви задачи може да решава държавата – краткосрочно срещу дългосрочно планиране и организация? Да предположим, че ви убедих за държавата като един прост инструмент. Само че нашият исторически и битов опит ни подсказва, че има и други въпроси. Защо например говорим за потисническа държава, или държава-мащеха, или държава като диктатура на пролетариата, демократична държава? А някои пък искат и да я няма въобще държавата, защото пречи.

Проблемите идват от сложността в разделението, което се налага да направим между държавата като  абстрактна идея, като  потенциална възможност, като  виртуален инструмент и носителите на идеята за държавност. Защото на практика държавата може да се прояви в реалния свят само и единствено чрез своите носители – хора, изпълняващи функциите на държавни чиновници, организирани в различни държавни институции. Разделението е възможно само като резултат на един рационален процес, в нашите мисли и теоретически писания.

Всъщност положението не е толкова трагично. Достатъчно е това разделение да е безпроблемно в главите на тези 3–5% от всяко общество, които статистически са способни да прочетат един текст от над 5 000 знака без да се отегчат. Тоест на тези, които в идеалния случай, каквато надежда е изразявал предположително Платон, би трябвало да са човешкият потенциал, от който да се рекрутират политиците и държавните служители.

Тук в уравнението трябва да вкараме и още една променлива величина. А именно собствените интереси, мотивации и действия на носителите на държавността, защото те не са идентични със самата концепция за държавност. Това изглежда по- лесно!

Всеки един от нас във всекидневния си живот става свидетел на примери, когато реалните действия на държавните служители се разминават, често, а по някой път и винаги с длъжностната им характеристика. Е, и държавните чиновници са хора, и те имат право на по едно кафе с цигара, а защо не и на няколко през половин час, нали? Да, разбира се, но да не съм аз, който ака на опашка в тясно и мръсно помещение!

Държава и политически режим
Мотивация, цел, оправдание или легитимация, реализация, резултат

Оставяйки настрана мъглата на конкретното наше битие, темата за обособеността на носителите на държавността като хора със свои собствени идеи, мотивации и действия и държавата като абстрактен инструмент се разработва от политическите философи, политолози, социолози като тема за политическия режим.

С други думи, как на практика се реализира и проявява използването на държавата като инструмент. Концепцията за политическия режим би следвало да даде отговори на въпросите за целите, които се поставят за решаване, използвайки държавата като инструмент.

В чии ръце се намира този инструмент и защо именно в тези ръце? Какви са декларираните намерения, а какви са истинските намерения за използването му? Използва ли се този инструмент за решаване на нуждите на индивидите като членове на обществото за осигуряване на прехрана, подслон и сигурност или се използва за други цели. Използването на този инструмент допринася ли за постигане на обществена хармония, което се дефинира като справедливост или този инструмент се използва за насъскване на една част от обществото срещу друга, за сегрегация, изолация или дори физическо унищожение?

За да помогна в способността да разделяме държавата като абстрактна идея за инструмент от нейните носители, можем да използваме една съвременна метафора от дигиталната ера с цялата нейна условност и относителност. Ако носителите на държавността са хардуера на държавността, то политическият режим е софтуерът на тази държавност.

Знаем много добре, че и хардуерът и софтуерът могат да бъдат закупени отделно. Но само заедно и съвместими един с друг те могат да дадат живот на нещо трето, което е инструментът за решаване на някакви сложни задачи, които ние хората сме поставили за решаване.И много добре знаем, че понякога това съчетание ни предоставя търсените решения. А понякога блокира, или въобще не проработва. Много често се налага самостоятелно или с чужда помощ да отстраняваме бъгове. И, при всички случаи, редовно да обновяваме, да „ъпгрейдваме“ и хардуера и софтуера, така че винаги да сме в състояние да решаваме все по-сложните задачи.

Те най-често се налагат от все по по-усложняващото се, глобално общество пред природните и човешки предизвикателства като промяна в климата, социално неравенство, финансови кризи, трансграничен тероризъм, демографски срив, културна и религиозна нетърпимост, имперски политики, войни и бедствия, да споменем само някои от тях.

Държавата и монополът върху насилието

Държавата не притежава автоматично монопол върху насилието.

Идеята за държавата е насилието, или по-правилно, правото да се употребява насилие да се запази само за държавата като специфичен инструмент. И чрез това право да служи за решаване на обществени задачи.
Главната от които е да организира насилствено или със заплахата за използване на насилие общественото взаимодействие на индивидите, така че те евентуално да могат да постигат тези важни за тях цели, които индивидуално не са в състояние да постигнат.

Тезата, че държавата е апарат, чрез който се монополизира използването на насилие в обществените отношения, е добре наложена и не предизвиква отрицание. По-интересният и по-слабо осветен аспект на съвременния анализ е, че монополът над насилието не е декларативен акт, а процес за извоюване и налагане на този монопол.

Монополизирането на насилието е исторически процес, който не е еднопосочен, а може да поема различни посоки и да се развива с различен интензитет. Теза, която противоречи на дълбоко вкоренената интелектуална традиция на линейно мислене, така характерна за т.нар. западна култура, като К. Маркс е неин типичен неин изразител.

Оттук следва важният извод, че успехът в овладяването от страна на държавата на използването на насилие, тоест успехът в монополизиране на насилието, е предпоставка и критерий за възможността обществото да съществува в цивилизационен, организиран вид.

Така например, в Римската империя, а преди тях в гръцката демокрация са квалифицирали живеещите зад пределите на техните държавни образования като нецивилизовани варвари, които не познават преимуществата на „закона и реда“.
Бащата на съвременната институционална теория Дъглас Норт, заедно със своите съавтори Джон Уолис и Бари Уайнгаст дават убедителна аргументация и интерпретация на историята на човешките общества в книгата си „Насилие и социален ред“.

Изводът, който те правят, е, че отнемането на възможността и правото на индивидите да използват насилие в своите между-индивидуални отношения и монополизирането на използването на насилието от държавата създават предпоставката за изграждане на цивилизовани общества.
В държавно организираните общества, където опасността индивидите да станат жертви на насилие от страна на себеподобните, им дава възможност да насочат своята енергия и действия към други, продуктивни дейности, откриват възможностите за прогресивно развитие на човечеството.

Отварянето на скоба тук е много важно и наложително, за да се обърне внимание на тънкото различие между предоставянето на възможност и реалната реализация на тази възможност. Както вече споменахме, държавата е само инструмент. За какви цели ще се използва този инструмент, зависи в чии ръце и с каква мотивация ще попадне. Това вече е въпрос, на който концепцията за политическия режим трябва да отговори.

Тук първите асоциации са обикновено с традиционното изброяване на различни форми на политически режими като автокрация (монархия, самодържавие), демокрация (народовластие), клептокрация (казнокрадство), теокрация (Ислямска държава, Инквизиция и Кръстоносни походи) и прочие. Само че подобен род теоретизиране е толкова полезен, колкото и таблиците на Линей за разбиране на живата материя от съвременните био-технолози. Тоест полезно, но не до там.

Отговорът на Дъглас Норт и неговите колеги в горецитирания труд е концептуален и логически издържан. Разбирането на политическия режим като резултат от политическата надпревара за овладяване и използване на държавата като инструмент на политическия монопол върху насилието е в разбирането дали политическите участници имат „отворен достъп“ до овладяването на този мощен инструмент или достъпът е „затворен“ за някои от тях.

Тук с цел на яснота на понятията, политическа дейност се дефинира като обществено значимата дейност на индивидите и създадените за тази цел техни организации да овладяват и използват държавата като инструмент на насилието и с помощта на този инструмент да формират или пък реформират структурата и функционирането на обществото като взаимодействие на индивиди.

Няма доказателство, че индивидите могат да се организират спонтанно в масови общества с координирани и целенасочени взаимодействия без използването на държавно прилаганото насилие. Поне аз не съм от тези, които вярват във възможността и естествената даденост на индивидите да се само- организират. Нищо не пречи, такива тези да се пропагандират, само че те са с аргументацията на „непорочното зачатие“. Емпирични доказателства няма, но ако силно вярваш, то може.

Моите аргументи се базират не на вяра, а на теорията на информацията, психологията и историята.

  •   Пак ще посоча фундаменталните изследвания на Робин Дънбар и внимателният прочит на историята на древногръцката демокрация, че общности, които могат да се самосъздават спонтанно и без насилие, се ограничават до този брой хора, които могат да се срещнат очи в очи и могат да комуникират с всеки един от другите членове от общността в рамките на един ден и събрани на едно място.
  • Робин Дънбар достига до извода, че стабилно устойчива общност от такъв тип е максимално до 150 души (станало популярно като числото на Дънбар). Над този брой комуникациите и информационният поток стават неефективни.

Защо използването на насилие в конструирането на масови и териториално концентрирани общества е необходимо? А ако то е и в полза и в интерес на индивидите, то то е и морално оправдано, и допустимо?

Първо, макар еволюцията да ни е дарила с капацитета на рационалното мислене, в което влизат възможностите за мечтаене, абстрактно познание и планиране, то рационалното мислене (Система 2 по Канемен и Тверски) не е доминантният фактор за човешкото оцеляване.

Това е страничен, макар и революционно важен продукт на човешката еволюция и естествения подбор. Важността на този страничен продукт не може да бъде в никакъв случай омаловажен или пренебрегнат. Именно на този страничен продукт на еволюцията на живата материя имаме възможността, а в някои случаи и арогантността да твърдим, че човекът е център на Вселената и „мярка за всички неща“.

Ние, хората, сме това, което сме на този свят, навярно плод на случайност. Eволюционен продукт. И въпреки тази монументална значимост на възможностите на рационалното мислене, нашите всекидневни мисли и действия се предопределят в основната си част от нашите емоции или Система 1, системата на бързото мислене и моменталните реакции. Система 1 е гаранцията за нашето оцеляване и съществуване като вид. Система 2 само предоставя допълнителна възможност за решаване на нестандартни и комплексни проблеми, които Система 1 не може да реши.

Бързам да изпреваря технологичните утописти, че възможностите за глобална и моментална комуникация, които ни предоставят социалните мрежи като Фейсбук или Туитър, не създават стабилно-устойчиви общества, а просто имат неоспоримия капацитет да се използват като средства за моментално и ефективно въздействие върху настроенията и евентуално действията на масите.

„Арабската пролет“ и други медийно брандирани политически манипулации, без съмнение, бяха раздухани и може би до известна степен и управлявани от социалните мрежи, но тези социални мрежи не допринесоха за изграждането на нови, стабилни демократични общества.

Напротив, разрушената държавност, за която те допринесоха, отне може би за дълго време възможността тези маси да се организират в цивилизовани съвременни общества. Без бой май не става. Или както цитират, че бил казал един от най-успешните български премиер-министри А. Ляпчев – „Со кротце, со благо и со малко кютек!“

Бързам да успокоя и моралистите. Изводът ми, че общество не може да се организира без инструмента на държавата като монополист върху насилието, съвсем не означава, че легитимирам правото за използване на насилието произволно.
Напротив, насилие, което няма за цел общественото благо, справедливостта и просперитета е нелегитимно и несъвместимо с цивилизационния идеал на развитие на обществото, което е моето кредо.

Ако не знаем, че дадено лекарство може да ни причини вреда или смърт, ние няма да можем да се възползваме от неговите лечителни свойства, когато се използва според предписанията на домашния ни лекар. А домашният ни лекар са нравствените и общочовешки ценности.

Държавна архитектура – скокообразна, но не задължително последователна промяна

Всеки инструмент служи за определена цел. С чук не можем да завинтим болтове, а с отвертка трудно можем да прекопаем градината.

Поради тази причина, когато възниква необходимост от използването на инструмент, който да помогне на човек да реши някакви задачи, този инструмент трябва да се измисли, да се проектира и изработи.

Държавата като инструмент също няма универсално приложение. Какъв да бъде държавният инструмент зависи от целите и задачите, които си поставят тези, които ще го използват. Римската империя се различава от демократичния гръцки полис, както и той пък се отличава от държавата на победилия пролетариат, а тя пък от републиканското устройство на Съединените Американски Щати.

Конституирането на държавата може да бъде следствие на постепенен еволюционен процес, както е в случая на метаморфозите на държавата на древния Рим от монархия, през република до империя. Или да бъде резултат на кървав, революционен акт с провъзгласяване на декларации за обществено устройство, конституции и закони като Магна Харта, Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г., Декларация за Независимостта на САЩ и прочие.

Държавата като виртуален инструмент се материализира чрез своите институции. И именно от тяхната концепция, архитектура и изпълнение ще зависи какъв инструмент ще представлява държавата. Нещо като чук и отвертка или като робот и компютър?

Когато държавата е замислена да се използва за осигуряване на привилегирован статут и възможности на по-малка част от обществото, тя ще бъде конституирана по един начин. Когато трябва държавата да решава по-мащабни задачи като социална справедливост и цивилизационно развитие, то тя ще трябва да се проектира по по-различен начин.

В общества, характеризирани обикновено, макар и не винаги коректно като демократични, индивидите имат „отворен достъп“ по дефиницията на Дъглас Норт до инструмента на държавната власт. Информатиците биха описали такава архитектура на държавата като „отворен код“. С други думи, в проектирането, след това и в използването на държавата като инструмент могат да участват всеки един член на обществото по своя воля.

Разбира се, придържайки се към правилата, които са еднакви за всички и безпрепятствено могат да бъдат привеждани в действие. Забележете, не масите, а индивидите! По простата причина, че смисълът на държавността, да си припомним, е оцеляването и просперитета на индивида.

Да повторим, че индивидите се обединяват в общество с цел да повишат шансовете си за индивидуално оцеляване, а след това и благоденствие. Ако се пропагандира друга цел, където индивидът има второстепенна роля, то сигурно е с намерението някои индивиди да се облагодетелстват за сметка на други! Такива идеи са антихуманни по своята същност.

Държавата и справедливостта – като обществена хармония или оптимален, или суб-оптимален еквилибриум

И най-добре проектираният инструмент не може сам по себе си да постигне целите на своето създаване.

Единственият начин това да стане е чрез хората или по-точно гражданите, което е правилната дефиниция за хората като членове на общество.

Гражданите взаимодействат с държавата един път в качеството си на политически субекти на държавността. Тоест, те чрез своето политическо волеизявление потенциално биха могли да участват в процеса на проектиране на държавната архитектура.Както и да избират някои от тях за държавни служители, които от своя страна са призвани да дадат плът и кръв на държавните институции.

Втори път, като политически обекти на държавността. Като законо-послушни граждани, спазващи законите и правилата, които държавата гарантира и контролира. Не всичко обаче в това взаимодействие в тяхното дуално качество на субекти-обекти на държавността е безпроблемно и автоматично.

Политическото волеизявление може да не се състои по различни причини. Държавната архитектура може да е проектирана така, че експлицитно или имплицитно да възпрепятства свободното и ефективно волеизявление на всеки един гражданин. Самият гражданин може да няма необходимите знания, умения и мотивация да участва активно в политическия процес.

В качеството на държавен служител, индивидуалната компетентност, лична мотивация и нравственост могат да окажат съществено, ако не и радикално влияние върху начина на функциониране и ефективността на държавните институции.

Селекцията и формирането на кадрите са от фундаментално значение за да може или не може проектните цели и задачи, формулирани от гражданите като субекти на държавността да бъдат реализирани.

В резултат на взаимодействието на различните фактори на политическия процес, който формира държавността, както и до голяма степен на ролята на случайността в рамките на тази сложна, отворена и динамична система, представляваща едно общество, обществото може да се намира по различно време в различни относително стабилни или непостоянни състояния.
Надеждата е обществото да функционира в хармония между индивидите в тяхното взаимодействие за да се гарантира в максимална степен тяхното оцеляване и благоденствие, което Пол Удроф дефинира като общество на справедливостта.

Обществото може да функционира и в относително стабилен режим, който по думите на гениалния математик и Нобелов лауреат Джон Наш, може да се дефинира като суб-оптимален еквилибриум. Тоест, състояние, в което не всички са удовлетворени и щастливи от своето обществено статукво, но са го приели като по-малкото зло. Обществото може да се намира и в състояние на криза, преход или разпад.

И във всички случаи, инструментът на държавата и режима на неговото използване имат пряко отношение към общественото статукво, както и държат разковничето за евентуалното му изменение в една или друга посока.

Така, че без държава не само че не може, но нейното разрушаване може да има и има трагични последици за всеки един член на едно общество, независимо осъзнава ли този факт или не. И ако нещо не функционира както трябва и това предизвиква обществено недоволство, решението е не да се призовава за по-малко държава или за отдръпване на държавата, а за анализ и евентуална корекция.
Дефектите, които предизвикват негативни обществени реакции или възпрепятстват постижението на обществена справедливост, могат да бъдат в архитектурата на държавата или в режима на използване и функциониране на държавата.

Изводи и препоръки

• Държавата не е нищо друго освен инструмент, чието предназначение и същност е да монополизира насилието. Тоест да отнеме правото на упражняване на насилие от индивида и да постави това право на разположение на обществото.
• В общество, където степента на монополизация на насилието е ниска, властва правото на по-силния и по-бруталния.
• Такива общества се характеризират с ниска степен на цивилизационно развитие. Тоест с ниска степен на изграждане на екологична ниша на обществата, осигуряваща оцеляването и просперитета на всеки един отделен индивид.
• Степента на успех в монополизирането на насилието определя и потенциалната ефективност на държавността като обществено-структуриращ и цивилизационен инструмент.
• За какви цели и в чий интерес се използва държавата като инструмент, се определя от политическия режим.
• Политическият режим се определя от това, дали държавата е окупирана от част от обществото и се използва за реализацията на лични и групови интереси или използването на държавата е в интерес на обществото като цяло за постигане на обществена хармония.
Чувството за справедливост е индикаторът за обществена хармония.
• Държавата като виртуален инструмент се проявява чрез своите институции, които са, по думите на Робинсън и Аджемоглу, конструкциите върху основата на закона. Колкото по-добър е техният концептуален проект и изпълнение, толкова по-ефективна е държавността.
Архитектурата на държавните институции като Конституцията, поставя основата на тази архитектура, определя дали държавата е, по думите на Дъглас Норт и неговите колеги, с „отворен достъп“ или с „ограничен достъп“.
• Държавно устройство с отворен достъп позволява изразяване и реализация на политическа воля на ниво на индивида, тоест в политически смисъл на ниво индивидуален гражданин. Този индивидуален достъп кореспондира с широко разпространената, макар и не особено прецизна идея за индивидуални права и свободи.
• Обратно – в държавно устройство с ограничен достъп до държавната власт, тоест до възможността за използване на държавата като инструмент за реализация на обществени цели, възможността за изява на политическа воля и реализация е силно ограничена, или практически не съществуваща.Тези ограничения се маскират често зад фразеологията за служене на обществен интерес и колективна отговорност.
• Институциите от своя страна оживяват и функционират чрез своите служители. Служителите са част от обществото, чиято издръжка обществото осигурява основно чрез събирането на данъци.
• Поради факта, че интересите, интелектуалните и професионални качества и мотивацията на индивидите в личен и служебен план не са идентични, се създава възможността за разминаване между очакванията в изпълнението на служебните задължения и актуалната им реализация.
• В политически режим на „ограничен достъп“, възможността за корекции на неадекватно изпълнение на служебните функции е силно ограничена. Следствие на това е метаморфозата на администрацията в бюрокрация, тоест служенето на обществото чрез държавата се превръща в използване на държавата за удовлетворение на лични цели и интереси.
• В политически режим на „отворен достъп“ възможността за корекции е предоставена до правото на индивидуална инициатива и действие в рамките на закона и общоприетите морални правила.

Какви изводи могат да се направят за политическата ситуация в България, прилагайки тази методология?

• Българската държавност на т.нар. „преход“ е проектирана и построена като държава със силно ограничен достъп.
• Този проект е заложен чрез Конституцията и законите, приети или адаптирани през този период.
• Контролът на много малък на брой ключови държавни институции, които сами по себе си са силно централизирани, както по отношение на веригата на управление, така и по отношения на концентрацията на обществени ресурси, дава възможност за практически тотален контрол върху структурирането и функционирането на българското общество.
• Тази висока концентрация и централизация на държавната власт при липсата на адекватно ниво на развитие на политическа култура даде възможност за лесно овладяване на държавата като инструмент на политическо насилие от много малка част от българското общество (capture of the state) с всички произтичащи от това последствия.
• Овладелите държавната власт индивиди се отличават с ниска обществена и политическа култура, нисък обществен морал и антиобществено поведение, поставяйки своите лични и групови интереси пред интересите на обществото като цяло, дори до степен на пълно игнориране на задължението за служене на обществото.
• Обществото може да бъде изведено от състоянието на материална и духовна мизерия и поставено на пътя на динамично и ускорено развитие само чрез радикална смяна на архитектурата на държавния модел и смяна на политическия режим на „затворен достъп“ в режим на „отворен достъп“.
• Тази радикална промяна няма как да стане с наличните форми на политическа изява, нито е желана от днешната политическа прослойка.
Само достатъчно мощен вътрешен или външен шок могат да създадат предпоставките за евентуална позитивна политическа промяна.

Факсимиле – корицата на първото издание на «Левиатан» или «Материя и форма на държавната власт: църковна и гражданска.»„от сър Томас Хобс 1651