Архив за етикет: историческа памет

„В дните на цар Иваил”

Нашата задача е значително по-опростена – чрез близки исторически успоредици да покажем съдбата на властниците, недолюбвани масово от поданиците си; вероятно е понятно защо го правим. Примерите от родната ни история са особено показателни; редица примери показват, че за разлика от други части на света, у нас не са изработвани нарочни уреди за мъчения и умъртвяване.
Друга особеност на историческото ни развитие е отсъствието на забележимо въздействие на народа ни във възкачването или при свалянето на владетелите; в исторически план българите са по-скоро верни и твърде послушни поданици, но с едно голямо изключение – размирните дни на цар Иваил (1277–1280).

* * *

Успоредици

 

  • Голямата сферична корона на българските царе, направена за цар Иван Асен Велики през 1230–1235 г. и използвана без прекъсване поне до 1280 г.
  • С нея през 1259 г. цар Константин Тих Асен (1257–1277) е изобразен на стенопис в притвора на Боянската църква, с нея се обвенчава и цар Иваил през пролетта на 1278 г.;
  • кръстовидният скелет и затварящите пана на короната са били изработени от злато, вероятно сдвоено за здравина от вътрешната страна със сребро (както е в короната на Охридските архиепископи на „цяла България” от края на ХVІІ в. – началото на ХVІІІ в.).
  • Украсата е с рубини, изумруди, перли и диаманти (или лейкосапфири). Във височина короната завършва с двойнопирамидален кървавочервен рубин, а прикачените висулки (пропендулии), стигащи почти до раменете на царя, са от перли и карнеол. /Музей „Боянска църква”, филиал на Националния исторически музей – София/

Прегледът на примерите за народно недоволство във византийската история след император Андроник І Комнин (11831185) – най-впечатляващият пример за низвергване на владетел чрез всенародно унижение с последващо мъчително умъртвяване, показва забележима промяна на отношението на обитателите на Цариград предимно към византийските василевси. Не липсват, разбира се, кървави разправи с владетелите – мъчителна смърт, ослепяване или заточение, но всички те са в резултат на дворцови борби, а не на народен бунт, поради което сега няма да ни занимават.

Прегледът на примерите от родната ни средновековна история пък не дава нито един сигурен случай на пострадал от народния гняв български владетел, с изключение, както вече бе казано, на въстанието на Иваил. Има значителен брой български владетели, които са убити или тежко пострадали с последваща смърт в резултат на дворцови преврати или при бунт на аристокрацията – господарят* Винех (753–760); господарят Паган (767–768); кханасюбиги Крум (800/801–814), който е отровен може би; княз Расате-Владимир (889–993), който като съвладетел на баща си (както показват най-новите археологически находки) княз Борис-Михаил (852–993) е ослепен; цар Гаврил Радомир (1014–1015) е убит от братовчед си Иван Владислав (1015–1018); първите царе от Второто българско царство – Иван Асен Стари и Петър Теодор; синовете на цар Иван Асен Велики.

Съмнение за сваляне в резултат на народно недоволство тегне единствено над господаря Телец (762–765), понеже за него изворите ни съобщават, че „българите, като видели злощастието му, въстанали”, понеже претърпял поражение в българо-византийската битка при Анхиало (дн. Поморие) на 30 юни 765 г. Напълно сигурен, но неуспешен е всенародният Антихристиянски бунт (1 януари – 28 март 866 г.) срещу княз Борис-Михаил. С бягство се спасяват от недоволството сред старобългарската аристокрация господарят Сабин (765–766) в Цариград; може би, господарят Умор (766), който го следва след 40-дневно управление пак там, и господарят Токту (766–767), който хуква да бяга на север, но е убит в горите около р. Дунав.

 

 

  • Приписката с името на цар Иваил (1277–1280): „В името на отца и сина и светия дух. Аз, раб божи Костандин четец, наречен Войсил Граматик, написах тая книга за презвитер Георги, наречен поп Радослав, в град Свърлиг [в поречието на р. Тимок], в дните на цар Иваил и при нишавския епископ Никодим, в лето 6787, индикт 7 [=1279 г.], когато гърците обсаждаха град Търново. Та моля ви се, отци и братя, до когото дойде тази книга, четете като изправяте, а мене грешния, не злословете, но по-скоро благославяйте, та и вас да прости бог и пресветата негова майка. Амин, амин, амин”;
  • лист 11 от Свърлижките листове – част от български ръкопис с религиозно съдържание от ХІІІ в., дело на Войсил Граматик; открити през 1866 г. в старата църква на с. Извор, в околностите на средновековния български град Свърлиг; пергамент; Библиотека на Сръбската академия на науките и изкуствата – Белград.

Така единствено сигурно остава посичането на цар Константин Тих Асен (1257–1277), когато той среща на бойното поле в околностите на Търновград въстаническата войска, начело с Иваил. Няколко думи първо се налагат за името на селския цар. От приписката в Свърлижките листове (вж. Изображението) ще трябва да направим извод, че името му е именно Иваил, макар в извора то само да е споменато, при това в родителен падеж.

Личното име на селския цар е образувано от широкоразпространеното лично име Иван с добавка на българската наставка -ил като Войсил (само три реда над Иваил в оригинала на приписката), като Момчил, Златил, Радил – все имена, които носят хиляди българи през ХIII в., а още повече през ХIV в.Формата „Ивайло” ще пренебрегнем тук единствено заради в пъти по-слабото й разпространение в Средновековна България. За него също е налице добро езиково обяснение – от Иво, съкратено от Иван, или пък от мъжката форма на Ива (от името на вид върба, „да е стройна/ен и жизнен като върба”), през Ивай (Иво с наставка -ай; като Драгай, Радай) и накрая с наставка -ило до Ивайло (Й. Заимов 1988).

Изглежда прекалено сложно, но не е. Все пак трябва да сме наясно, че средновековните български лични имена показват смайваща устойчивост. Най-общо след началото на Х в. преобладават напълно славянските имена, личните имена с прабългарски произход почти напълно отмират, особено след пълното претопяване на носителите им, а християнските имена и през ХIV в. остават относително редки.

Тайната на името на цар Иваил никак не свършва дотук. Летописците Георги Пахимер и Никифор Григора, както и поетът Мануил Фил, които са основните ни източници за времето на цар Иваил, хич не си правят труд да ни съобщят истинското име на българския цар, било защото не го знаят, било защото го смятат за маловажно, било защото за тях е идеологически неизгодно, по-добре им се струва да ни съобщават презрително прякорите му.

Така и връзката между Свърлижките листове и най-общо казано, летописните сведения не е съвсем лесна. Все пак благодарение на великолепното хрумване на И. Срезневски, който пръв се досети, че името на свинепаса във византийските извори – „Кордокува”, е просто обезобразена форма на българското Бърдоква – едно чули източниците на Пахимер, друго предали на летописеца, той трето написал.

Няма да е нужно да се спираме тук на абсолютно ненаучните тези за някакъв „кумански произход” на цар Иваил или пък, още по-безумно, ако това изобщо е възможно, за някакъв аристократичен произход на селския цар. Силна е България, когато мъдър и силен е този, който стои начело. Предшественикът на цар Иваил, цар Константин Тих Асен, предизвиква наскоро след избирането си на българския престол мощното народно недоволство. Когато се изброяват причините за немислимия Иваилов политически възход, често се пропуска един чисто нумизматичен факт (Й. Андреев 1980).

Преди да се превърне в жалката гледка, която Пахимер описва, цар Константин Тих Асен е българската надежда за възраждане. Именно този владетел отсича огромно количество монети, с които се модернизира българското стопанство. Твърди се, че тези монетни емисии са разпространявани в милионен тираж. Именно в навечерието на селската война инфлационните процеси в българското стопанство се ускоряват небивало за първи път след възстановяването на българската държава. А данъците и таксите остават да се плащат вече с налични. Та не е странно, че масовото и значително обедняване в съчетание с татарския безпредел и царското безсилие сякаш изневиделица прерастват в мощно народно движение.

Всеки народен вожд трябва да приложи в действие силата и уменията си, за да се покаже достоен да води. Иваил го прави с лекота. Прочистването на българските земи от татарските разбойници е първата голяма негова победа. А щом са победени „непобедимите” татари, тогава следващата цел може да бъде само обявяването на „война на дворците”. Иваиловите победи вече се следят от всички балкански държави, в България нещо важно става. Император Михаил VIII Палеолог даже напуска Цариград и се установява в Одрин, за да е по-близо до съдбоносните събития. Точно в Одрин, докато страдал от раните, получени след като конят му се подхлъзнал, а императорът бил жестоко издран и натъртен, пристигнала и вестта за Иваиловата победа под Търновград в края на 1277 г. и за смъртта на цар Константин Асен на бойното поле „като жертвено животно”.

Ще да е било изключителна гледка преминаването на селската войска, предвождана от Иваил, през трите непревзимаеми порти на Царевец. Едва ли опитите на византийските летописци да омаловажат постигнатото споразумение с вдовстващата царица Мария биха притеснили селския вожд. Пък и какво лошо, като го наричат „женолюбец и почитател на женските спални”. Дори и вече коронован, цар Иваил се оказва затрупан със страшни държавни грижи, плътно „заобиколен отвсякъде с война и ласкатели”; може би скоро ще имаме повод да ги разгледаме отблизо.

* * *

Само година ни дели от отбелязването на 740 години от възкачването на цар Иваил на българския престол; това, разбира се, не се признава за кръгла годишнина и не е повод за тържествено отбелязване – всъщност никаква годишнина, която е свързана с въстанието на Иваил, няма да бъде приета за отбелязване доброволно от властниците ни по обясними причини.

Но честването на 750 години от възкачването на цар Иваил на българския престол през 2027 г. би било добър повод за усилване на проучванията на неговото време и за изчистване, доколкото е възможно, на многобройните бели петна около „дните на цар Иваил”, за подготовката на подходящ паметен знак (не като нескопосаните паметници на цар Самуил в София и на цар Иван Срацимир във Видин). Цели 11 години имаме напред, за да бъде отбелязана достойно тази годишнина. Това е смисълът на днешното ни напомняне; дано то бъде чуто, но кой знае.

___________

* За титулатурата на българските езически владетели вж.: http://www.segabg.com/article.php?id=495536 (Иван Петрински и Герасим Петрински, Как да наричаме старобългарските владетели? Ханове, канове, князе или просто господари, 2010)

Източник: Гласове

АПРИЛ 1876 – ЗВЕЗДНИЯТ МИГ ЗА БЪЛГАРИЯ

Nikolay Kezapchiev's photo.

Кои бяха онези, които оглавиха въстанието?

Панайот Волов – директор на класно училище
Павел Бобеков – завършил Робърт колеж
Георги Икономов – телеграфист, жп чиновник
Георги Обретенов – юнкер от Одеското военно училище
Георги Бенковски – заможен търговец
Васил Петлешков – аптекар
Тодор Каблешков – завършил френски колеж, началник жп-станция
Иларион Драгостинов – завършил френски и немски колеж, собственик на търговска кантора, развиваща дейност във Виена и Марсилия
Бачо Киро – книжовник, учител, просветител
Георги Измирлиев – стипендиант в училище „Галата Сарай”, юнкер в руски лейбгвардейски полк.

Вгледайте се в техните лица, в техните дрехи. До един са хора, които са учили и изговаряли на езика на Русо: „Свобода, равенство, братство”.

Всички изброени, освен Бобеков, са убити или самоубили се. Повечето са на 23-25 години. Главите на половината от тях са отрязани и разнасяни по села и градове. В най-европейския град Русе, главите стърчат на колове със седмици. Край Брацигово единственият му аптекар Васил Петлешков е изпечен жив, обкръжен от подивели чалмалии, друсащи миризливи тела под звуците на тъпани и зурни.

Май 1876 година. Пролетните балове в Париж, Лондон, Виена, Петербург. Валсове, Символизъм в поезията, Импресионизъм в живописта…

Ето затова беше необходимо това въстание. За да покаже на Париж, Лондон, Виена и Петербург, че един европейски и християнски народ не иска повече да живее в иноверски дивашки свят.

И когато виним себе си, че сме европейци, ама не дотам, нека си дадем сметка как се наваксват 5 века. И възможно ли е изобщо? Това е нашият трагичен въпрос, който си задаваме вероятно още от деня, когато през 1393 година пада Търновград.

вж.Nikolay Kezapchiev to Военни Книги и Фотографии (Military books and photos)

Изложба за богомилството е новият съвместен проект на БАН и Македонската научна академия

Каква е паметта за богомилското движение в съзнанието на днешните жители по родните му земи? Отговор на този въпрос дава македонската изложба „Сведения за богомилството”, открита във фоайето на Българската академия на науките.
Експозицията представлява цветни плакети, които комбинират познатите от историческите извори знания за Поп Богомил и учението му, както и представата за религиозното движение на хората, живеещи днес в селата Богомила, Бистрица, Согле и Нежилово в днешна Македония. „При работата в селата беше интересно да разберем как народа възприема богомилите – някои ги смятат за добри, други за лоши. Това е интересна нова перспектива към феномена на богомилството”, заяви проф. Мая Ангеловска-Панова от Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ), която е автор на изложбата.
Работата е част от по-големия съвместен проект „Богомилското движение и богомилската книжнина” на българската и македонска научни академии. По него от българска страна беше публикувано и двуезичното издание на книгата „История на катари, валдензи и богомили в Австрия през ХII век” на австрийския учен от началото на миналия век Франц Традан. Трудът изследва влиянието на богомилството в Западна Европа. „Влиянието на богомилството в Западна Европа е огромно, както в автентичната, така и в модифицираната му форма. Става въпрос за цивилизационна придобивка, не само за нас на Балканите, а въобще за европейския хуманизъм.
Новото в изследванията на богомилството е, че то вече се третира повече като религиозно движение, за разлика от преди, когато на него се гледа като на антифеодално движение”, обясни проф. Ангеловска-Панова. Тя и проф. Вера Антич осъществяват теренното проучване в района на Бабуна планина в днешна Македония, който се счита за родина на богомилството. Много от интервюираните от тях хора, повечето от които над средна възраст, доказват, че паметта за еретичното движение е запазена в народни предания, песни и притчи от региона, които могат да бъдат видени в рамките на изложбата. Това е нова перспектива към феномена на богомилството. Това е нова перспектива към феномена на богомилството.
„Проектът е чужд на остарелите начини на мислене, свързани с понятието балканизъм, и ние не търсихме къде точно е роден любимецът на боговете Поп Богомил, който променя мисленето на епохата си. Тръгнахме да търсим европейските измерения на неговата панетическа идея”, заяви проф. Ерика Лазарова, която заедно с проф. Анисава Милтенова и проф. Георги Лазаров отговарят за общото начинание от българска страна. „Сътрудничеството между двете научни академии е важно за сближаването на хората в двете държави. Когато учените разглеждат фактите и историята, всичко си идва на мястото”, заяви председателят на БАН акад.Стефан Воденичаров, който също присъстваше на откриването.
„Богомилското движение и богомилската книжнина” е само един от над 30 съвместни проекта между БАН и МАНУ. В края на февруари отново в БАН беше представен съвместния сборник „Модернизъм в българската и македонската литература на ХХ век. Сходства и различия”.
Учението на Поп Богомил, възникнало през Х век и обявено за ерес от православната църква, е основано на вярването, че всичко материално е дело на Сатаната. Богомилите не признават тогавашните проповедници и отказват да се кланят на икони. В учението жената заема равно на мъжа място и може да бъде проповедник и учител. Отрицателно е отношението към привилегированите по онова време феодални класи, като богомилите приканват подчинените селяни да проявяват непокорство. Във вековете след възникването му учението се разпространява в почти цяла Европа, а според някои изследователи повлиява по-късното възникване на протестантството.
На челната снимка:  Проф. Мая Ангеловска-Панова от Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ).
Източник: БГНЕС, 18.04.2016

Пръстенът на Жана д`Арк – съмнения и надежди около автентичността му

  • Лаборатория в Оксфорд го е определила чрез метод, използващ флуоресцентна спектрометрия с Х-лъчи.

Замисляли ли сте как ценностите не само оцеляват, но и живеят? След като минат и векове дори. В дигиталната ера нашите музеи, като част от системата за национална идентичност на всяка страна, седят с мизерни бюджети. С архаично оборудване. И статични експозиции. С един- двама уредника, които чакат някой турист да почука на разсъхналите  врати на няколко оцелели държавни галерии.

А колекционерството? Какво стана с един закон, обръщан като хастар, по скоро  да пречи на родолюбиви българи да съхранят нещо от нашето изкуство, уникална култура, отколкото да получат признание от страна на държавата и обществото.Така, или иначе  нашият сайт ще публикува няколко анализа посветени на тези проблеми. Но  най- вече на модерното митотворчество, в дигиталната ера. Което далеч няма за цел да манипулира, още по малко да вкарва в мистика и заблуда „тълпите“. Но  изпълнява мисията на стожер на култура, възпитание. То е и извор за въображение, съпричастност към това, което определяме като европейски ценности. Израснаха нови поколения  – децата, които немееха пред „Джурасик парк“ , са станали био-технолози, а малките джедаи,  които мечтаеха да са силни и добри  Люк Скайуокър – конструктори на роботи и летателни апарати.

Как става това? Ще се опитаме да ви покажем. То по нещо прилича на нашия прочит на „Гръцки митове и легенди“ , носи  от етиката и благородството на античността, но и добавя много ново. Като преклонение пред легендарния подвиг на Еней, основателят на Рим. Че и нашите „хъшове“, ако щете, за които няма билети в Народния театър. Всичко това учи и възпитава. Но и  вае , ще ни се вярваме,  един по- справедлив и достижим за дръзновените свят.

Бележка на редактора

 

**********************************************

Пръстен, по-скоро халка, за която се твърди, че е принадлежала на Жана д`Арк и е останала у англичаните близо шест века, ще бъде показан днес пред публика от новия му собственик – френския развлекателен парк „Пюи дю Фу“ във Вандея, западна Франция. За него той е платил близо 377 000 евро при наддаване, организирано на 26 февруари в лондонската аукционна къща „Таймлайн“.
Лаборатория в Оксфорд го е определила чрез метод, използващ флуоресцентна спектрометрия с Х-лъчи, като средновековен накит от XV от позлатено сребро . Обявявайки в началото на март, че халката вече е на френска земя, „Пюи дю Фу“ предизвика голям медиен шум. Предстои обаче огромна историческа работа на базата на документите, предадени от Таймлайн Окшънс.
Върху халката, която е доста масивна, са гравирани три лотарингски кръста, както и надписи „JHS-MAR“, което означава Исус-Мария. Историците са установили, че иконата на френската съпротива срещу англичаните по време на Стогодишната война Жана д`Арк е имала три халки: една малка златна, която искала да даде на баба си, друга – на брат си и трета, която й взели бургундците, преди да я предадат на англичаните. Първите две са изчезнали. Ще се окаже ли, че третата е точно тази, която са закупили от „Пюи дю Фу“?
Протоколите от процеса срещу Жана д`Арк, постановил да бъде изгорена жива в Руан на 30 май 1431 г., показват, че тя е била разпитвана с тази последна халка. Обяснява, че халката й е дадена от баща й, или майка й в родното й село Домреми в Лотарингия. Казва, че не знае дали е от злато или от месинг, а че има само три гравирани кръста и надпис.
Трудно е да се определи пътят на тази халка във вековете през различните английски ръце – от архиепископа на Уинчестър Хенри Бофорт, присъствал на процеса – до ден днешен и това кара историците са хранят съмнения за автентичността й. Но пък всичко свързано с живота на Орлеанската дева, национална героиня на Франция и светица на римокатолическата църква дава богата храна на въображението.
Източник: БГНЕС