Архив за етикет: историческа памет

Избелват историческата ни памет

Автор: Проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ, Heidelberg alumni

Сред какафонията от псевдо анализи и пристрастни внушения – дебатът за българската национална идентичност, все пак тръгва в свое русло.  И все повече хора съумяват  да видят отвъд клишетата, отвъд мъглата на лъжовни внушения това което сме и искаме да бъдем. Народ, който оставя освен кръв и резки в историята си, като върху колоната на Омуртаг в Търновград, не може да е живял за „тоя дето духа“? 

Значи,  струва си да търсим  дори в минали страдания и саможертви. смисъла за себе си . При това не толкова и само в „читанки“ и учебни планове, а по скоро в  системата на един нов институционализъм, който да работи преди всичко за нас българските граждани. И модерна държавност.А тя не може да битува в „космогонията“ на безродието и националния нихилизъм. За да ни бъде!!

Бележка на редактора

 

Турската империя се оказва нещо като „прото-ЕС“. Стига да направим крачка назад, „да плеснем и се прегърнем“, не ни трябва „духът на Караджата“. Защото всичко останало е само предразсъдък, отживелица, стереотипи и „хероистични“ предубеждения. А те пречат в глобалния свят, където „сите“ неизбежно ще станем братя…

Един асистент по нова и съвременна история неотдавна се изцепи : „Турско робство не е имало, както се втълпява на българите“. Това заяви по ТВ „Европа“ историкът Владо Станев, преподавател в  Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Според него темата в учебниците по история била „преекспонирана“. А „на децата се втълпявали неща, които не отговарят на фактите“.Като пример новото светило в Алма матер посочи факта, че в рамките на Османската империя българите били имали право на собственост, международни пътувания и търговия. Ерго – свободата била гарантирана за всеки.

Още един исторически факт, който се преиначавал, била ролята на Русия за освобождението на България“, изтъква същият многознайко. Според някои историци руснаците били „окупирали, а не освободили българските земи“.По думите на асистента – не е казано на кого асистира – в учебния план по история било необходимо да се включи и изучаването на новата българска история. (По това всъщност бил специалист и асистентът?!), което обяснява ищахът му да си разшири пазарната ниша. А познаването на събитията след 9 септември щяло „да подготви гимназистите за анализ на актуалната политическа обстановка в страната“.

Евтини трикове и номера

Сигурно помните как в Рибново, Родопите, обуха в шалварки малки момиченца. За „по-автентично“. Снимаха преди време документално филмче за помашките културни традиции. Прочее в старите ленти на колекционера меценат Албер Кан от началото на миналия век, има една прочута снимка на две девойчета от Саарланд. Спорната територия между Германия и Франция, за която кръв се е ляло десетилетия наред. Двете момиченца са снимани в „саарландска носия“. На главите им-  френски бонета, а пък фустичките – досущ германски. “ Дриндъл“ им казват  в Бавария.Умилително, нали? И „транс-регионално“ обвързващо, казано по днешному.За всички войници от двете страни на фронтовата линия на Първата световна война, чиято 100-годишнина съвсем скоро  „чествахме“….

Само че след старателно проучване на антрополози и фолклористи, се оказа, че снимката е чист фалшификат. Такава носия няма. И никога не е имало, освен на плаката. Скалъпена е според  възможностите  на тогавашната фото-пропаганда. Но още върши работа по нашите ширини.Е, нищо ново под слънцето, ще речете. И с право. В дигиталната ера чалмите стават още по лесни да се впишат в „пейзажа“.

В недотам сигурната ни национална идентичност,

взеха да бъркат всякакви полит-инженери. В Батак нямало изклани 3000 старци, жени и деца. То  било някаква „махленска свада“. /Брунбауер, Балева, Рот – Регенсбургски кръг профилиран в изучаването на Югоизточна Европа /.

Нямало и пълни списъци на изкланите. Макгахан и членовете на Комисията „Карнеги“ били само няколко часа в селото, та не са имали време да изслушат както трябва хората. Пък и преводачи нямало за всички. Та записвали само поименно, членовете на фамилиите, както им ги съобщавали ридаейки техните близки...

Хорицата пък мислели, че нещо като помощи ще се раздават. Затова изреждали Иванко, Стоенчо, Драгинко и др. там имена. Но те не били „заклани“, а просто се …“разбягали по горите“. Че Турската армия седяла и гледала на 30 километра от Батак, ни дума ни стон…“Пара“милитерните активисти си били свършили работата.

Мераците на… нео-османизма

Ако ви трябва по-убедителна интерпретация на нео-османската етика – ей ви и лидера на новоизлюпената Партия ПОМАК. Не било достоверно мюсюлманин „да гази хлябовете по трапезата“ , в кадрите със сватбата на Елица и нейния избраник, както показва филмът „Време разделно„. Пресилено било – художествено. Поръчков роман бил и „Време разделно“, понеже авторът му Антон Дончев …взел командировъчно за 75 лв. от тогавашните власти, за да си плати рейса до Родопите и да напише своя епос.

Казва ви го вещ пчелар, помак по произход, „наследник на Аспаруха“, дошъл с фес на Балканите от дълбоката древност, а днес – гражданин на европейска България (?!). „Който е тръгнал да дои търтеи, няма да изкара пчелно млечице“ – казваше ми един един старец. Няма как да бъде измислена и „помашка нация“. Но достатъчно е да бъдат объркани главите на хората. 

Друг радетел за „правата и свободите“, за които и мнозина „българе“, се чувстват отдавна ощетени, се хвърли преди време на парламентарния килим. Щял да върви по пътя, очертан от жертвите на тоталитаризма и възродителния процес.“ Все съдени за тероризъм и зулуми срещу България. Между тирадите, как тъй, едно от имената, които „зачете“, взе, че съвпадна с някой си Давутоглу от с. Искра, Силистренско, респ. с това на ….външния министър на Турция. За когото авторитетният германски „Шпигел“ писа, че „здравата се е объркал в гео-стратегическите си мераци“, да връща „вилаети“ на някогашната Отоманска империя.

Пустият ни етнически модел,

с който под пъти над път се пъчим , че сме „по-по-най“ толерантни, докато под прозореца ни викат „Циганите на сапун“, „Гяури“, „червени боклуци“ и прочее, а   право-охранителни органи се ослушват и гледат да не бъркат в рядкото „гюбре“, че току виж се оплескаме до ушите.Не питайте как се търпят тези „полюси“ в несигурната българска идентичност, увита в „европейски“ целофан. И ръфана от какви ли не политически песоглавци и маргинали.

Не знам докъде ни докара „ориентализацията“, сиреч отблъскването ни към периферните „зони на Европа“. Но самоориентализацията , т.е. пресътворяването на българската идентичност такава, каквато предпочитат да я виждат мнозина в т.нар. цивилизован свят  –  недодялана, примитивна,  или в най-добрия случай „екзотична“, да не кажем варварска - обещава да ни довърши. Не толкова и само заради силикона и чалгата. А по-скоро поради системното ни само-принизяване и вменяване на чувство за малоценност.

Не е случайна и често чуваната реплика в тв-сериалите: „не е това, което си мислите“.  В граничните зони, тук на Балканите, етносите (както и в ред още кътчета на света), се преливат. България е известна в повечето щабни архиви, че повече от  100 години граничи със….себе си.

Инсценирането на „третата модерност“

(Улрих Бек), повишава ентропията на риска. Това твърдят и други проникновени учени и  Запад и вече на Изток. Живеем в паралелни светове. По думите на Валерщайн, в неговия знаменит труд „Световното общество“ : „Ако няма негри, ще създадем бели негри“ /тогава политическата коректност още не беше станала must/.  Ако не непременно чрез пигментацията на кожата, то в нравите, че и убежденията.

През блендата на историческия ерзац с който ни „просвещават“,  има няма седем десетилетия – нещата може и да просветнат. Но ще е трудно по обясними причини. Първата е че – „и най умния си е малко прост“. Втората,  че  предубежденията все по лесно се мултиплицират в дигиталната ера. Има и трета – хората „верват“.  Ако да е криза на авторитета. На всичко отгоре повечето хора чуват това, което ….искат да чуят. Или вече им  е  втълпено. А иди, че ги „разкрепости“ ментално. „Кой си ти бе,  че ще ми кажеш?“. Не става, току така…

„Аз съм прост и вий сте прости…“

– все ще се разберем“ – нали помните крилатата фраза на Бойко Борисов. Вождът може и да не е чак толкова прост, като нас, но го изрече с апломб „от последна инстанция“. Та хвана „дикиш“. Както  казваше старият Хегел –  „Край – канцеларията затваря“. Този императив (Казах!!) витае над нас българите от Аспаруха и Крум Страшни, та чак до  наши дни. Тя е стил, тя е част от политическата ни култура.

Вие да не мислите, че „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“? Напротив – „простотията дебне отвсякъде“, както някой зевзеци перефразираха заглавието на нашумелия роман на Илия Траянов (германски писател, роден в България, както го лансира европейската критика). Защото е важно не какво, а Кой го е казал.

Още съм му сърдит на  моя приятел проф.  Марко Семов, задето си отиде от този свят по-рано отколкото ни трябваше. И Тончо Жечев, мълчаливо се пресели в отвъдното ненавреме. За Хайтов, пък, да не говоря. Хак са ни сега разни  „тути кванти дилетанти“ да ни поучават с логически извъртания.

Модата на наративните скудоумия

Дебат по европейски ли? Че  какво му е европейското? Сипят аргументи, всякакви „визии“, граничещи с небивалици, какви ли не „стратегии“, че и най-мрачни прокоби даже. Иди  се опитай да кажеш нещо различно. Ексцентризмът минава за евристика. Каламбурът, за диалектика. Само дето „наративът“ днес е на мода.  И никой вече не чува другия, а всички говорят един през друг, докато казаното се наслагва като в развалена лента. Играят  на „прескочи кобила“, че и „на бъз“  даже в парламентарните междучасия.

Прав беше Уолтър Липмън : „В общество където всеки мисли другия да простак – няма обществено мнение. У нас накараха хората да говорят с корема си.  В цирковото изкуство то  е известно като вентология. Сиреч  да се „говори“, чрез използване на събран въздух в корема. На черното пак ни карат да казваме бяло. Покрай дървото –  да не виждаме гората. „Наративът“ се бил  променял, трябвало по друг начин да четем историята си.

Като гледам как ни подредиха като народ и нация разни там „кумулативни индекси“ и рейтинги, че сме били „най-крадливите, най-непросветените, че и най-нещастните“, все повече ми се струва че „сите българе“, сме се докарали до жива реликва от „пощадената“ армия на Самуиловите ослепени войници. При това, без да сме „ходили“ на война. Един вид парадокс на историята.То и ветераните от Втората световна оредяха, че няма кой да ни каже какво и как е било… Че, какво пък. Хак ни е. Белким се освестим. Ама надали.

„България е пълна с бедни хора с пари….“

писа през 1936 г великият български социолог Иван Хаджийски. Нали разбирате, говореше за духовната бедност, не за кесията. Но май повечето ни съвременни тълкуватели на българската история, че и държавност, са се фиксирали в нея. И  за Априлското въстание, за ролята на  водача, „дерибея“   Бенковски, както го нарече Захари Стоянов, усукват нашите „културтрегери“ по килифаревски. Претакат ги през ситото на соросоидни схеми, взаимствани от други „матрици“. За да принизят ролята на личността в историята до „хепънинг„, понякога нелепо стечение на обстоятелствата. Ето защо  у нас „Революциите се случват, за да не….станат“/Фр. Хауг/.

Една от превратните представи, насадена в родната историография и повърхностен „османизъм“, е тази за системата на „Миллета“. Която уж давала относителни свободи на всички етноси, народностни и верски групи правото им на свободно придвижване и ред други човешки правдини. Като се сложи на кантара и дребната собственост на българина /къде с труд, къде с търговия замогнали се в ред случаи и повече и от средния турчин/, работата изглежда като в кърпа вързана. Отоманската империя почти е доведена до „прото ЕС“. „Всички са равни, нищо, че някой са по- равни от другите“ /Ерик Артър Блеър, или ако предпочитате Оруел/.

Станфордският учен османист,  Арон Родрик, но и мнозина  други , ясно показват в свои трудове още от 80 те години насам, че дошлите тук на Балканите селджуци и завоеватели не само са изпепелили всичко по пътя си – църкви, реликви, сгради от римско време и какво ли не. В продължение на 200 г. от 500 те, години на „владичество“,  „съжителство“, или каквото там изберат да „изковат“ като обтекаем термин домораслите ни талмудисти,  – местните жители от различни етноси, в т.ч. и българският са оцелявали буквално на прага на изтребването. Нещо повече. „системата на миллета“ се появява едва през 16 в. Докато двестата години от 14 в. до тогава са „мрак, непознат в никои краища на стара Европа.“

Има ред свидетелства за скрит геноцид над българите още преди Априлското въстание и Батак.  Далеч преди Арменския, за който „нашият“ се явява „пре-подготовка“. Тогава, след Старозагорското въстание /1874/,  а според други  историци и по- рано – от българското население  извън пределите на сегашна България – Бесарабия, са били иззети всички железни сечива и предмети от официалните османски власти.

За „скрап“, ще кажат нашите  интерпретатори на историята. С дебелоочието и наглостта, с която отдавна са дали своите „научни знания и компетенции“ на концесия на този, който плаща повече. Или са си формирали „критерий“ за квази научна методология по време на някоя задгранична специализация, или  сугестиран  „изследователски проект“.

По нивята на Ново Село,  край Търново бяха намерени преди години кости на изклани  масово българи, гонени под ятагана. Преди и  след  Априлското въстание от 1876 от кърджалии, безчинстващ башибозук и всякакви лумпенизирани както им казват днес „елементи“. Немериха се и „антрополози“, да кажат, че костите били на  ….“стари траки“, битували по нашите земи, които не са имали привилегията да си откупят гробница….

Вятър работа е, че Априлското въстание избухва поради „покачване на данъците“, което точно аргументира в своята „Психология на Априлското въстание“  същият този недолюбван от мнозина Иван Хаджийски. Понеже се пише доброволец във Втората световна война, и …загива малко след Драгоман. Някой от приятелите му подхвърлили, че „никакъв марксист не бил“ троянчанина, а той като повечето български интелектуалци по това време клонял  „на ляво“. Но  все пак успял да остави ръкописа на „Оптимистична теория за българския народ“ в едно Софийско издателство, преди да си замине на 38 г. от този свят през 1944.. Десетилетия подир това  ръкописът бе издирван за да се публикува едва през 70 те.

Отлично знам от неговите ревностни издатели, някои вече не между живите, че част от ръкописа липсва. И че с контент анализ още тогава  чрез веща експертиза, за която няма гласност в  тогавашното наше тоталитарно обществото, се доказва, че ценни идеи и мисли на великия български социолог са плагиатствани. Нещо повече – че са станали „интегратаивни части“ от други „трактати“ на български мастити учени и културтрегери. Вече на отговорни постове като „кормчии“ на българската духовност и наука.

Ще спра до тук. Но не периодизацията , а „седиментацията“ излиза на преден план като критерий за умението модерната европейска история да отсява „зърното оп плявата“ . И не се чудете че тя върви напред, диктува, ако щете нормите, критериите и изискванията на един академизъм, верен на истината,  на националния интерес и осъзнаването на националната идентичност в нейните нови, жизнени форми.

Но да не  пропусна – как и доколко „поназнайващи“ чужди езици, и най- малко арабски и  турски, ще ви пресъздадат достоверно своите  резултати от системни прощудирвания на завидното наследство на ориенталистиката, османистиката, арабистиката –  да не говоря за сложната  специфика между арабския, африканския, азиатския ислям – е повече от ясно. С писането на „книги върху книги“ /books on books/ разбира се няма да се свърши. Нещо повече в дигиталната ера за дилетанта и графомана „нещата“ станаха въпрос на едно копче и пръст върху дисплея. Дигиталните канали са пълни с бивалици и небивалици.

Толкова по важно е една държавна политика, съчетана с отговорността на дузина исторически факултети, такива по социология, културология и европеистика даже, за да се обуздае един колкото наукообразен, толкова екцентричен и безотговорен „интелектуализъм“, който се е развихрил. Няма уважван европейски университет в който професори, доценти, че и асистенти и докторанти даже, да не се подлагат на системна атестация, главно с  резултатите и трудовете, които са дали в областта на  фундаменталната теория, приложните социални науки. При това на всеки 2 години. Леността не се търпи. Още по малко бездарието.

Има и стриктен мониторинг на издателствата, които са ги публикували – дали са сред академичните, или рожба на „сам издат“, с какъвто се напълниха книжните рафтове на „прехода“. Нещо повече – акцент в новия историцизъм, който се налага днес по цивилизования свят е ролята на историка, като личност със специфични познания, умения, че и дарба да „вая“ мироглед и менталности в контекста на сериозната наука. А не нейните ерзаци, отживели догми , стереотипи и пр. Сиреч  въпросът за scholarly personae“ (or scientific personae) личността на учения , неговата етика на отговорността, излизат на преден план като мерило на обществото, поверило му най скъпото и съкровеното – способността на своите наследници да мислят и определят сами бъдещето си.

Такива конференции впрочем провеждат  водещи европейски университети като форуми за преосмисляне на националните идентичности в контекста на един  глобален свят. /вж. The Persona of the Historian: Repertoires and
Performances, 1800-2000 – Leiden 01/17 /. Това е пътят.  А старите школи на българските османисти, познавачи на Балканите, отвъд пределите на „региона дори“, /като Страшимир Димитров, Петър Мутафчиев, Спиридон Казанджииев, Тончо Жечев и мнозина други/, трябва да бъдат извадени от праха на забвението. И да влязат с цялото си достолепие и принос към българската национална идентичност, такава каквато се е развивала  през вековете по университетските катедри.

В противен случай избелването на историческата ни памет ще продължи, докато един квази-космополитизъм ни разпилее ако не по глобалния свят то „вътре в себе си“.  А родината се окаже там, където човек  има „пълен хладилник“. Респективно бърз Интернет, за да показва на внуци и правнуци, откъде „аджеба“ са …..дядо или баба.  Докато младите  бързат да обърнат на „Аватар“, или „Междузвездни войни“. Вие впрочем успяхте ли да  видите последната серия? Семейна сага, казват. Но нейде между космическите прашинки, разказана….

25 януари 2016

Послепис за тези, които искат да гледат по далеч от носа си:

  • „Докато със сигурност може да се твърди, че в 500- годшната си история, Отоманската империя се е променяла, като представлява един от най-забележителните примери на съжителство между различни религиозни и и социални групи. В същото време е страшно трудно  за учените от късния 20 в.  да си представят типът на политическата система  , която е съществувала в Отоманската империя, а тя не може да бъде характеризирана  нито  като абсолютен режим, нито като секуларна национална държава“ – пише Станфордският ориенталист, проф А. Родрик……
  • Така напр. изследванията на  Braude and Lewis за християните и евреите в Отоманската империя, ясно показват, че правната структура на общинските организации в Отоманската империя никога не е била исторически стабилна и че т.нар. система на  millet [вътрешен термин за съотнасяне между общностите на евреи, арменци, православни гърци и пр.]  де факто се появяват едва в 19 в.  , а не както мнозина историци вярват все още в 14 в.
  • По този начин политикономистите  критикуват т.нар. „мозаечен модел“  въведен от  Gibb and Bowen в Ислямското общество и на Запад, който твърди, че Отоманската  империя се състои от автономни общности/ autonomous communities/, споени от културално подчинение на исляма/ „cultural roofing“ of Islam/ и особено  the shaykh al-islam. Този мозаичен подход е бил критикуван че е твърде статичен, и ….неисторичен, че не оставя никакво пространство за класови конфликти, и за това, че не зачита начина по който общностите в действителност, са общували помежду си.
  • Как тогава да си представим  нови обяснения за да се опише отоманската религиозна организация? Как да се осмисли тази връзка между държава, мнозинството и малцинските общности в Отоманската империя преди 19 в ? Реконцептуализацията на тези взаимоотношения изисква следователно да се напусне полето както на националната историография на „отоманското робство“, което счита отоманската държава за насилническа спрямо не-мюсюлманите, и историографията от почти идилистична представа за хармонично съжителство в Отоманската империя.
  • Очевидно Отоманската империя се разпростира върху  големи региони на света и трае векове, като обхваща и огромни промени. Важно е да не се приписва на Отоманския казус статичната визия за уредба между „мнозинството срещу малцинството“, „владетели и владяни“ , „държава срещу общество“, а по скоро да се разкрие  ситуацията в специфични периоди от историята .
  • В това отношение трябва да различаваме между модерния период в който Западът става референтен – а „Западът“ и „Западнизацията“ / „West“ and „Westernization“/ са без съмнение многозначни концепции –  а периодът преди тях , в който империята не е била субординирана на външна държава и икономически сили, макар винаги да се е ангажирала в определен обмен със своето обкръжение, с не-ислямските земи.
  • Възможно е това да е старомоден възглед, но аз /проф. Родрик- бел. ред./ вярвам, че започва да се появява твърде различен набор от обстоятелства, когато европейските сили стават по- директно доминиращи и застрашаващи. Темпоралната разлика, следователно е първият важен маркер, който е нужно да имаме предвид, ако искаме изобщо да говорим на тази тема.“

Интервю с Aron Rodrigue: difference and tolerance in the Ottoman empire, by Nancy Reynolds, SEHR, volume 5, issue 1: Contested Polities Updated February 27, 1996

Вж. ощеFront Cover of Turkey between Nationalism and Globalization

Reflections on Millets and Minorities: Ottoman Legacies in Riva Kastoryano, ed., Turkey between Nationalism and Globalization, London: Routledge,…

 

За автора: Проф. Пламен К. Георгиев , доктор на социологическите науки, е завършил социология в Хумболдтовия университет в Берлин. Автор е на  трудовете „Българската политическа култура“ (Гьотинген, 2007 г.), „Корупционни покровителства в Югоизочна Европа (Визбаден, 2008 г.), „Самоориентализацията в Югоизточна Европа (2012 г.) и др. Гост професор в университетите на Хайделберг, Фрайбург, Мюнхен и др.

На снимката: Пазар на робини в Ориента, масло