Хибридната война влезе в устата на мнозина политици, експерти, че и некороновани царе на геостратегии от Атлантика до Абу Даби. Но какво, освен микс от конвенционална война, малка война, кибер война, психологическа и икономическа даже се крие зад термина/на англ. hybrid warfare, за пръв път въведен   в употреба през 2005 от военният автор и политолог Г.Хофман.

Автор: Проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ

Heidelberg alumnq

„Философският клуб“, България

Дефиницията на Хофман за хибридни войни  акцентира върху „живия състав“, респ. специфичното поведение на ангажираните  в това „упражнение“. А именно „комбинирано участие на конвенционална и нерегулярна войска, с едновременно терористични и криминални акции“, целящи да сразят  противника. 

Какво по- просто от това, нали? Да, но не съвсем. За възникването на хибридна война се иска освен ситуация на конфликт, който да ескалира в даден момент до стълкновение и „живи актьори“, на това действие. Въвличането на хибридни идентичности в тази невидима игра изглежда ключът към успеха.

Хибридните идентичности / встрани от генетичните експерименти от времето на Мичурин, с които се изчерпва и представата на мнозина политици и нашенски дипломати дори/,  са по- особена категория в модерната социология (Homi K. Bhabha, 2005). Не става дума дори за „маргинали“, хора в неравностойно положение, отхвърлени по един или друг начин  от пазарното общество . А по- скоро за „квази-идентичности“ (P.K.Georgiev,  2012), към които групи от хора, кръгове по интереси даже, се придържат в едно все по-хаотично и динамично време- пространство.

Казано иначе – „кризите на идентичност“, за които често се обвиняват и прохождащите в демокрацията ,  неохотно трансформиращи се страни и народи на Изток от Елба и Ниса – изглеждат решими само чрез набор от временни, взаимно заменими , ако не универсално конвертируеми идентичности. Тук могат да се споменат ерозиралия секуларизъм, респ. връщането към консервативни религиозни ценности и  практики, вербално, но далеч не съзнателно взаимстване на ценности, между които дори такива, като свободата на словото, демократизма, привързаността към елементарни норми на социална справедливост и пр.

Далеч съм от мисълта да се правя тук на по- начетен от много  други. Още повече, че у нас „теорията отдавна е обърната на слугиня на практиката“. Но казаното по- горе предполага минимум от едно общо прието разбиране за предмета на дебат . Той може да се синтезира и по- просто, един вид  „вулгарно социологически“  – „Каквото повикало – такова и се обадило“. Или, ако предпочитате, „На зло куче – зъл прът“.

Доколкото хибридните войни имат за „таргет“, както обичат да казват чаровни „пи-арки“ и говорители на държавни департаменти, правителства, военни министерства и Алианси за сигурност – не друго, а гео-политическите преразпределения на цели ареали за влияние и присъствие /дори чрез „мека сила“/ – правят нещата колкото всеобхватни, толкова и неспасяеми. В „третата модерност“ /Бек/, която идва с техническите си предизвикателства, но и твърде прибързани представи за победа, ентропията на риска неизбежно расте. 

Призивите за разум, балансиране на национални и глобални интереси, компромиси, толерантност, присъединяването към съюзи, твърде лесно се обръщат  в една обтекаема семантика на конкуриращите се свободи. В нея смисълът  бързо чезне.  Със сигурност  хибридните идентичности не са чужди на градивна воля, благородни амбиции , известна доза солидарност с другите дори.

Както показват обаче далеч не толкова внезапни, а по скоро внимателно и системно подготвяни „обрати“ в масовото съзнание и поведение /от Мастрихт, до Брекзит и скритите зад паравана договорености за свободна търговия ,  провалът на мащабни енергийни проекти, ескалиращи претенции на генното инженерство, или фармацевтичните компании/ – хибридните идентичности изглеждат оптималната среда в която и хибридните войни виреят успешно. Несигурността изглежда тяхната „утроба“.  Но те не могат да бъдат току така заченати, без странична намеса. 

Защо се стига до кризи на идентичностите, обаче? Една възможна /и елементарна обяснителна теза/ е прословутият „крах на идеологиите“, колкото спорна, толкова и ефективна за популистки и други „прагматични“ внушения. Втората е „сривът на ценностната система“, макар мнозина  с право да се съмняват, че тя изобщо е съществувала, поне във вида,  в който поражда една мимикрираща носталгия по „доброто старо време“. Трета версия, довела до кризите на идентичността на цели страни и народи, е тази за преформатиращият се нов световен ред.

В условията на  упадък на жизнен стандарт, липсата на ясни перспективи пред екзистенца на милиони хора, огромното разслоение в образование, доходи, че ако щете и култури – цивилизацията изглежда наистина под угроза. Логично е да се включи тук и целенасочено ерозиралата национална държава, отчуждението на политиката от потребностите на гражданите, формите на изключване от демократично участие за милиони хора по света. 

Ето защо, подобно на квази-частиците, както ще ви обяснят по обстойно  квантовите физици , хибридните идентичности търсят поле за ново-съществуване под небето. Тъй както на осцилографа тези е „елементарни“ частици остават неидентифицирани, докато не се повиши например налягането, така и хибридните идентичности търсят своите полета за изява и реализация. И  ги намират, но само при определени условия.

Това става за кратки интервали от време, както успокояват някои. Но тези интервали могат да бъдат и по големи, доколкото наборът от хибридни идентичности, създава нови полета за съществуване, повече или по- малко трайни съюзи и „мрежи“ за свое влияние и угода. Възможно е те да анихилират  средата, тласкайки я към други необратими качествени промени.

Ще кажете, че и хибридната война няма как да спре, ако ни връща към стария Хобс и идеята че далеч не сме братя,  а по скоро „вълк за вълка“. Тогава, къде е смисълът на международното право, прескачано нашир и длъж вече континенти, къде с политически натиск, къде с „убеждение“, както съветват последни доктрини на Държавния департамент на САЩ.  Но и Русия бе наредена скоро в челната тройка на страните с най- висок рейтинг като „мека сила“. За жалост методиката на това ранжиране не бе оповестена от специализирани и авторитетни иначе западни центрове  за анализ. 

Дали пък вече не сме във полето на втора вълна на хибридната война, която пощадява преди всичко и най вече хибридни, а не други идентичности? В този смисъл и апелите напоследък, че „миналото нямало никакво значение за младите“, които остават излъгани от Албионския остров до Ванкувър и Владивосток,  изглежда новата мантра на забвение.

Хибридните идентичности могат да намерят себе си само в контекста на един по справедлив,  солидарен , ако не свят на равенството. Засега той е колкото имагинерен, толкова и утопичен. И няма изгледи да се върне към идеалните си форми.  „Хегел не живее вече тук“ , озаглави неотдавна свое аналитично есе влиятелен германски вестник. Имаше предвид упадъка на гражданското общество дори в напреднали западноевропейски страни. При все това видни филантропи вече отвориха кесиите далеч не от сиромахомилски чувства, може би, както твърдят някои. А понеже става пределно ясно, че „вилата на съседа гори“, и не може да се седи пред телевизора в хола,  като се наблюдава живачния термометър.

Мирът стана отдавна горещ. Какво чакаме още, да пламне и нашата българска черга, за да я изхвърлим  навън? Вместо да изхвърлим хибридните  личности с  несигурна идентичност. За които трябва друга градина, там може би ще родят своя плод. Тук у нас се видя, че са ялови. Но няма да бием крушата. Тя не е виновна. Пък и е суеверие, не ни прилича на народ ако не „дотам европейски“ /Алеко/, то поне над 1300 години на тази земя тук, край Балкана с излаз на Дунав и Черно море, даже.

За нас отдавна е ясно, че призивът „каквото сабя покаже“, е хазарт, жертва безсмислена и тъпа идея в главите на хибридни идентичности. Мисля, че ако ги редуцираме, ще редуцираме и рисковете от хибридни войни.  Не зная дали ще се съгласите. Нали вече казах, че у нас теорията отдавна е обърната на слугиня на практиката.  И, колкото да уважавам практиката, аз винаги съм отбягвал да и слугувам.  Поради това оставям на вас да свършите каквото прецените, че трябва.

София, 3 юни, 2016

Из свободните български медии:

 „Борисов прати Митов в Сочи да ни сдобрява с Русия“ „Задачата, която съм му поставил, е да нормализира, ако е възможно разбира се, крайно острата позиция на Русия към България, както и нашата към тях и превръщането в най-големия враг на Балканите за Русия“, каза в парламента министър-председателят Бойко Борисов.

„Не признаваме и никога няма да признаем незаконната окупация и анекс над Крим от Руската федерация. „За нас Крим е в Украйна, а Украйна е в Европа“. Това каза президентът Росен Плевнелиев по време на съвместен брифинг с държавния глава на Украйна Петро Порошенко. За „триумфалната арка на нестабилността в Черноморската зона“, която стана и цитат на деня за редица български медии, вижте по- долу видеформата с цялата реч  на Плевнелиев.

 Плевнелиев прие Порошенко: В Черно море … – Mediapool.bg www.mediapool.bg/plevneliev-prie-poroshenko-v-cherno-more-vizhdame-triumfalna…