Архив за етикет: космология

Аристотел сред нас

На тази дата – през 322 Г. ПР.Н.Е. – УМИРА АРИСТОТЕЛ, ДРЕВНОГРЪЦКИ ФИЛОСОФ (Р. 384 Г. ПР.Н.Е.). Основава в Атина философската школа „Ликейон“. Създател на логиката, която разглежда като средство за познание. Развива геоцентрични космологични схващания. Определя нравствените добродетели като среда между крайностите. Разглежда изкуството като особен вид познание, основано върху подражанието. Сред основните му съчинения са „За душата“, „Етика“, „Политика“, „Риторика“, „Поетика“ и др.

 Да си припомним някои от най-мъдрите уроци, които великият философ ни завеща, преди да прочетем и откъс от неговата „Метафизика„. А защо от нея, ще попитат някои наши читатели? Ще им отговорим – понеже българинът няма вкус към метафизиката – казвали са го наши духовни водачи и просветени българи  Един колкото късоглед, толкова и недалновиден наш прагматизъм, ни е довеждал най- често до предметното, обозримото, но не и до проникновеното, абстрактното. А от там и до по- възвишеното. Дали пък не поради това си „чупим главите“ тъй често. Къде в политика, къде в история, къде в общуването, или както вече го прекръстиха  „комуницирането“ помежду си…
При всички случаи добре е да се докоснем, макар и за кратко от ценното си време, до философското наследство на Аристотел. И ще видите, колко много читателите ще си кажат – а, това го знам, това съм го чувал някъде… Което не значи друго, освен че идеите не само „оцеляват“ като нас, хората, а по-скоро имат свой живот. И не бързат да се откъснат от този свят дори когато ни няма, нали?.
Бележка на редактора

1. Аристотел невинаги е Аристотел. (т.е. и мъдрецът може да сгреши)

2. Всекиму е присъщо да греши, но само глупавият упорства в грешката.

3. Разумният търси не това, което е приятно, а това, което го спасява от неприятностите.

4. Във всички творения на природата има нещо за възхищение.

5. Природата не върши нищо безполезно.

6. Човекът извън обществото е или Бог, или звяр.7. Добре започнатото е наполовина свършено.

8. Губим време, за да си осигурим работно време, и водим битки, за да живеем в мир.

9. Който е приятел на всички, не е приятел на никого.

10. Нищо не разрушава човека така, както продължителното телесно бездействие.

11. Образованието е най-добрата осигуровка за старините.

12. Нещастието сплотява хората.

13. Остроумието е образовано нахалство.

14. Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел.

15. По-добре под властта на закона, отколкото под тази на индивида.

16. Познанието започва от почудата.

17. Умът е не само в знанието, но и умението то да се прилага.

18. Познанието се добива лесно за разлика от мъдростта.

19. И от врага на много нещо може да се научи мъдрият.

20. Умният човек ще се съгласи с умния, а глупавият обикновено не се съгласява нито с умните, нито с глупавите.

21. Приятелството е като една душа в две тела.

22. Човешката общност се простира дотам, докъдето стига човешкият глас.

23. Свободата е основата на демократичната държава.

24. Удоволствието от работата води до съвършенство в работата.

25. Да живееш означава да създаваш вещи, а не да ги придобиваш.

gnezdoto.net

 

Аристотел

Метафзика І (А)*

(Фрагменти)

I.

Всички хора по природа се стремят към познание[i]. Белег за това е обичта им към сетивата: защото хората ги обичат заради самите тях и независимо от употребата им. Сред сетивата най-много се цени зрението – защото не само когато се готвим да извършим нещо, но дори и да не ни предстои да правим каквото и да било, пак избираме зрението пред всички останали сетива. Причината е, че именно това сетиво в най-голяма степен ни дава възможност да познаваме, и ни позволява да установим най-голям брой различия.

Живите същества се раждат със сетива съгласно природата си[ii]. При едни от тях сетивата не са причина за поява на памет, при други обаче тя възниква и поради това тези същества се оказват по-разумни и по-способни да учат в сравнение с онези, които не могат да помнят. Разумни, но неспособни да учат са онези, които не чуват звуци: такава е пчелата и може би някой друг род същества, които приличат на нея. Предразположени към учене са тези, които освен памет притежават и сетивото, за което стана дума[iii].

Много живи същества ползуват както представи, така и памет: и все пак те разполагат с опит в твърде ограничена степен. Родът на хората обаче си служи още с изкуството и разсъжденията. Хората придобиват своя опит благодарение на паметта, тъй като натрупването на повече спомени за едно и също нещо води до поява на някакъв опит. Той много прилича на науката и изкуството, но в действителност хората придобиват наука и изкуство едва благодарение натрупването му: защото, както правилно казва Пол[iv], опитът създава изкуството, а липсата на опит – случайността. Изкуството се ражда тогава, когато от многото впечатления, придобити в резултат на опита, възникне едно схващане относно подобните неща. Нали ние дължим на опита схващането, че когато Калий е бил болен именно от тази болест, тогава за него е било полезно точно това лекарство, и че при същите обстоятелства то е било полезно и за Сократ, а и за мнозина други поотделно. От друга страна обаче, само благодарение на изкуството ние можем да сме сигурни, че същото това лекарство е полезно за всички индивиди, които страдат от определена болест и образуват определен вид съгласно някаква своя характеристика (примерно такива, които имат излишък на флегма или жлъчка, или страдат от остра треска).

По отношение на самото действие опитът сякаш не се различава от изкуството и дори виждаме, че опитните имат по-голям успех от онези, които владеят теорията, но нямат опит. Причината е, че опитността е познание за отделното, а изкуството – за общото. От друга страна, всяко действие и ставане се отнася до нещо отделно. Лекарят обаче не помага за оздравяването на човека изобщо, освен случайно, защото той лекува Калий, Сократ, или някой друг с определено име, а всеки от тях е човек само по съпътстващо свойство[v]. Следователно, ако някой притежава теоретично знание без опит и познава общото, но няма знание за отделното, което се включва в него, той ще прави не малко грешки при лечението: защото не общото, а именно отделното е онова, което трябва да бъде излекувано. И все пак ние приемаме, че познанието и разбирането принадлежи повече на изкуството, отколкото на опита и смятаме хората на изкуството за по-мъдри от опитните, тъй като мъдростта при всички се дължи на познанието. Това е така, защото едните знаят причината за случващото се, а другите не: опитните просто знаят, че нещо е така, но не знаят защо е така[vi], другите обаче знаят „защото”, както и причината.

И така, във всяка отделна дейност ние отреждаме почетното място на главните майстори, и считаме, че те са по-мъдри и знаят повече от обикновените работници: а то е, защото знаят причината за онова, което се прави. Работниците обаче, подобно на неодушевени инструменти, правят нещо, но не познават дейността, която извършват и работят така, както огънят гори. Разликата е, че неодушевените неща действуват спрямо всяко нещо съгласно някаква природа, докато работниците изпълняват задачите си по навик. Следователно мъдрите хора са такива не доколкото изработват нещо определено, а доколкото владеят общото положение и познават причините.

Изобщо онова, което отличава знаещия от незнаещия е способността да се преподава. Ето защо смятаме, че изкуството е в по-голяма степен знание, отколкото опитността – защото владеещите изкуството могат да го предават, докато тези, които просто са опитни, не могат. Освен това ние не мислим никое от сетивата за мъдрост, макар че от знанията, които имаме за отделните неща, най-значимите идват именно от сетивата. Но сетивата не ни съобщават „защото” за каквото и да било – например, те не ни казват защо огънят е горещ, а ни осведомяват единствено за това, че е горещ.

В началото е естествено онзи, който е изнамерил каквото и да е изкуство, надминаващо обикновената способност за усещане, да бъде ценен от хората. Това става не само защото нещо в изнамереното е могло да бъде полезно, а и защото се е оказал мъдър и изтъкнат сред другите. Но след като са били изнамерени повече изкуства и едни от тях са били насочени към осигуряването на необходимите неща, а други са служели само за развлечение, то за по-мъдри винаги са се смятали откривателите на изкуства от втория вид, тъй като техните знания нямали за цел обслужването на всекидневните нужди. По-късно, след като всички тези изкуства са били налице, последвало откриването на онези науки, които не служат нито за създаване на удоволствия, нито за набавяне на най-необходимото: те са се появили там, където хората са разполагали със свободно време. Затова математическите изкуства[vii] са възникнали първо в Египет, защото там съсловието на жреците е разполагало с достатъчно свободно време.

В изложението по етическите въпроси[viii] беше казано каква е разликата между изкуството, науката и останалите неща от този род. Сегашното изследване обаче цели да обоснове положението, че така наречената мъдрост се занимава с първите причини и начала. Както беше казано по-рано, опитният човек изглежда по-мъдър от онзи, който просто притежава сетива, владеещият някакво изкуство надминава опитния, а майсторът превъзхожда обикновения техник. Изобщо теоретичните изкуства надминават творческите. При това положение става ясно, че мъдростта е знание за някакви начала и причини.

II.

Най-напред би трябвало да се помисли за какви начала и причини е тази наука, която търсим и която наричаме мъдрост. Това веднага може да се разбере, стига само да се разгледат схващанията, които имаме относно мъдрия. Първо приемаме, че мъдрият познава всичко, доколкото е възможно, без обаче да има знание за всяко нещо поотделно. След това считаме за мъдър онзи, който е способен да знае нещо, което не е лесно да се знае (защото усещането, примерно, е обща способност за всички и в това, да усещаш нещо, няма нищо мъдро). Освен това по-точният и по-способният да преподава причините е по-мъдър в която и да е наука. Ако сравним самите науки, ще се съгласим, че тази, която се избира заради самата себе си и заради чистото познание би трябвало да бъде наречена мъдрост с по-голямо основание в сравнение с онази, която съществува заради резултатите си: а тази, която управлява, е повече мъдрост от онази, която служи. Защото мъдрият трябва да разпорежда, а не на него да му бъде нареждано и не той трябва да се подчинява на друг, а отстъпващият в мъдростта трябва да се подчинява на него.

Нашите схващания за мъдростта и мъдрите са такива и толкова на брой. От тях следва, че това, да се знае всичко, принадлежи по необходимост на онзи, който притежава в най-голяма степен общото знание: защото той по някакъв начин знае всичко, което е основополагащо[ix]. За хората най-общите неща са вероятно най-трудни за познаване, защото са най-далеч от сетивата. Освен това най-точни са онези науки, които в най-голяма степен са насочени към първите неща: защото тези, които се изграждат върху по-малък брой начала са по-точни от онези, които включват допълнителни начала – както аритметиката е по-точна от геометрията. Теоретичната наука, която изучава причините, е свързана и с по-добро преподаване, защото преподават онези, които казват причините за всяко нещо. Също така, да се познава заради познанието и да се владее някаква наука заради самата нея е характерно именно за тази наука, която се отнася до предмета, който в най-голяма степен е собствен за науката въобще. Защото онзи, който се насочва към владеенето на науката заради самото него, вероятно ще избере онази наука, която е наука в най-висша степен. Такава обаче е науката, която изследва онова, което е най-собствено за науката изобщо, а най-собствени за науката изобщо са първите неща и причините. Нали останалите се познават поради тях и от тях, а те от своя страна не се познават чрез другите, които са обхванати от тях[x]. Най-първа измежду науките, която особено надминава служещите й, е тази, която знае с каква цел трябва да се прави всяко нещо: а целта е доброто за всяко нещо и изобщо най-доброто в цялата природа.

От всичко казано следва, че въпросното название[xi] се отнася до една и съща наука. Тя трябва да изследва първите начала и причини, защото доброто и „онова, заради което” е една от причините. Тя не е свързана с изработването на каквото и да е[xii], и това се знае благодарение на първите, които са се занимавали с философия. Защото хората сега, както и в миналото, са започвали да философстват поради учудването. В началото те са се учудвали на най-очевидните необясними неща, но после постепенно са се заинтересували и от по-значителните. Между тях са промените, свързани с измененията на луната[xiii], слънцето и звездите, а и с възникването на вселената.

Този, който се озадачава и учудва, смята, че не знае. Ето защо и всеки, който обича митовете, е в някакъв смисъл философ, защото митът се състои от чудни истории. Щом са започнали да философстват, за да избегнат незнанието, значи са се стремели да овладеят науката заради познанието, а не заради някаква употреба. В полза на казаното свидетелства и следното обстоятелство: едва след като са били налице всички условия, необходими за живот, а също и за забава и развлечение, хората са потърсили този вид умност[xiv]. Значи е ясно, че не се стремим към нея заради някаква полза. Напротив, също както наричаме свободен онзи, който съществува заради себе си, а не заради някой друг, така и за нея говорим като за единствената свободна наука – тъй като само тя съществува като цел на самата себе си.

Затова би било справедливо да се мисли, че тя не може да бъде притежавана от човек. Защото природата на човека е робска и, както казва Симонид[xv], „само бог би имал този дар”, а човек би трябвало да се стреми към знание, което отговаря на неговите възможности. Ако поетите имат право да твърдят, че божеството е завистливо по природа, то тогава има голяма вероятност то да завижда най-много в този случай и поради това всички хора, които притежават изключително знание, да бъдат нещастни. Но не е допустимо божеството да завижда (аедите лъжат много, както твърди поговорката), нито би трябвало друга наука да се счита за по-достойна от тази, защото най-божествената наука е и най-достойна. Тя е божествена в два смисъла. Първо, божествена наука е тази, която би владял именно бог. От друга страна, това е тази, която би се отнасяла до нещата, свързани с бога. Но само науката, за която говорим, отговаря и на двете условия: защото, както изглежда, богът е измежду причините за всички неща и сам той е някакво начало, а от друга страна такава наука би владял или само бог, или поне преди всичко той. Това е така, защото всички науки са по-необходими от нея, но никоя не е по-добра.

Впрочем нейното придобиване би трябвало да доведе до нещо противоположно на това, от което сме започнали. Защото, както казахме, всички започват от озадачаването дали нещата са наистина така, както изглеждат: както когато става дума за движещи се предмети[xvi] или за слънцестоянията[xvii], или пък за несъизмеримостта на диаметъра[xviii]. Тези неща изглеждат удивителни за всички, които все още не са установили причината за тях – удивително е, да кажем, че има нещо, което не се измерва дори с най-малката мерна единица. Но все пак трябва да се стигне до противоположното схващане, което, съгласно поговорката, е и по-доброто, а това става тогава, когато се разбере причината. И наистина нищо не би учудило един геометър повече от това, диаметърът да се окаже съизмерим[xix].

И така, вече е казано каква е природата на търсената наука, а също и каква е целта, до която трябва да достигне търсенето и цялото изследване….

 

* Аристотел. Метафизика. Превод от старогръцки: Николай Гочев (книги І-ІІІ, Х-ХІV); Иван Христов (ІV-ІХ). Редактор: Димка Гичева-Гочева (книги І-ІІІ, Х-ХІV). С.: “Сонм”, 2000, книга І (А): с. 3-32; бележки към книга І: с. 305-313. Текстът  е предоставен от преводача. Бележките (те са дело основно на редактора; преводаческите бележки са специално означени) са представени тук след латинизиране на старогръцките понятия и някои други незначителни технически промени спрямо книжното издание. Електронна публикация на този сайт: 30.4.2005.

[i] С “познание” превеждаме to eidenai. Познанието е различно и от опита, както става ясно по-нататък в тази глава, и от науката или знанието – episteme. Познанието е осведоменост и запознатост, която обаче не се обосновава понятийно и доказателствено както знанието-наука и поради това е по-низше от нея, но също така е по-висше от опита като съвкупност от умения и впечатления.

[ii] По-подробно за това в “За душата”, De anima, кн. І и ІІ.

[iii] “Сетивото, за което стана дума” е слухът. Бел. прев.

[iv] Става дума за софиста Пол. В диалога “Горгий” на Платон той е представен като ученик на Горгий. Вж. “Горгий”, Gorg. 448 с: “Опитността прави нашия живот да се движи според изкуството, а неопитността го оставя на случайността” – прев. Георги Михайлов в “Платон. Диалози.” Т. ІІ, С., “Наука и изкуство”, 1982. Вж. и 462в–с в същия диалог.

[v] Сиреч лекарят лекува не човека изобщо, а конкретен човек. “Човекът” в случая може да се разглежда като съпътстващо свойство към “ето това нещо”, което е Сократ, Калий или някой друг.

[vi] Буквално е казано: “опитните знаят “що”-то, но не знаят “защо”-то”. На гръцки: hoi men gar empeiroi to hoti men isasi, dioti d’ouk isasin.

[vii] Срв. казаното по този повод в “История”-та на Херодот, част І, кн. ІІ, 108-109: геометрията възниква в Египет при цар Сесострис покрай землемеренето и оземляването на всички поданици с квадратни парчета земя. Срв. и с “Федър” на Платон, Phaedr. 274 с: “Край Навкратис в Египет сред тамошните древни божества имало едно, на което именно е свещена птицата, наричана Ибис. А на самото божество името било Тевт. Та той открил пръв числата, смятането, геометрията и астрономията и още играта на дама и зарове, а също и писмената”. Прев. Богдан Богданов в цит. изд.

[viii] Вж. “Никомахова етика”, Eth. Nic. VІІ, 1139b 14 – 141b 8.

[ix] Буквално е казано: “знае… всичко подлежащо”. Тук е употребено в множествено число едно от най-трудните Аристотелови понятия –to hypokeimenon. Няма да го открием пояснено нито сред тридесетте понятия, чиито многобройни смисли се разискват във “философския речник” в книга Делта на “Метафизика”, нито сред десетте категории, обсъдени в едноименния трактат. Само на две места – едното в “Метафизика” К/ХІ, 11, 1067 b 18-19, а другото във “Физика”, Phys. E/V, 1, 225a 6-7 – можем да срещнем мимоходом предложена дефиниция за това, какво означава то: lego de hypokeimenon to kataphasei deloumenon – “Наричам “подлежащо” това, което се изразява чрез едно просто разказно изречение”. Подлежащото е подлогът на простото разказно изречение или субектът на едно съждение във формалната логика. Това понятие е от изключителна важност, защото чрез него се определя същността-субстанция в глава 5 на “Категории”. В българския превод на Иван Христов (“Аристотел. Категории”. София, “Наука и изкуство” и Фондация “Отворено общество”, 1992) се казва: “Субстанция в най-истински, първичен и безусловен смисъл е това, което нито се изказва за определен субект, нито е дадено в който и да било субект, като например отделният човек и отделният кон.” В превода на Илия Панчовски (“Хераклитови фрагменти”. София, ЛИК, 2000) това е предадено така: “Най-важната, и изпървом и най-много говорената е същността. Тя нито се изказва според положеността на нещо, нито е заради присъщността си в подложеност на нещо, т.е. човек или кон”. Това определение от началото на глава 5 на “Категории” може да се преведе и така: “Същността в своя най-главен, първи и най-разпространен смисъл е онова, което никога не се изказва за подлога, нито се намира в нещо друго основополагащо, както например някой човек или някой кон”. Това означава, че в езика същноста не се изказва за подлога, сиреч тя е винаги подлог, за който се изказват, изговарят, при-писват останалите думи и части на изречението. В логиката това, че същността не може да се предицира за субекта, означава, че същността е винаги субектът, за който се предицират предикатите. Това, че същността не може да се намира в нищо основополагащо, означава, че същност не могат да бъдат, да речем, гривата на коня или косата на човека. Макар че те могат да бъдат подлози на изречение или субекти на съждение, нито гривата, нито косата могат да съществуват самостоятелно и това не им позволява да бъдат същности в този втори смисъл, който посочва цитираното определение на Аристотел. Всичко това показва триединния характер на най-важните Аристотелови термини. Те са както езикови – морфологични и синтактични, така и логически и онтотеологически. Големите проблеми в осмислянето на това понятие започват тогава, когато бъдат подтиснати неговите езикови и логически смисли и за сметка на това бъдат хипертрофирани онтологическите му значения. От това следва едно много голямо недоразумение. Онези, които не познават трите основни смисъла на понятието hypokeimenon и намират в преводите една от няколкото възможни латински калки на това понятие – думата substratum – много лесно могат да предположат, че Аристотел говори за материалния субстрат. Според Аристотел обаче материалното само по себе си никога не може да е същност. Едва когато е съчетано и съчленено с определена форма, то става същност и битие в действителност. Преди Аристотел това понятие се среща само у Горгий в неговия нихилистичен трактат “За природата или за несъществуващото”. В непубликувания досега български превод на Драга Сапаревска това понятие беше преведено като “схващания” – една интересна преводаческа находка, тъй като, според някои философи на езика, схващанията са подлежащи за думите. Различните руски, английски и френски преводи предават тази дума като “подлог”, “субект”, “субстрат”. От авторитетния немски превод на Херман Бониц (Aristoteles` Metaphysik in der Uebersetzung von Hermann Bonitz, hrsgb. Von Horst Seidl, Griechischer Text von Wilchelm Christ, Felix Meiner Verlag, Hamburg, 1978) в немскоезичното аристотелознание се установява традицията to hypokeimenon да се превежда с по-абстрактното Zugrundeliegendes. Поради това за тази част от превода на “Метафизика” ние избрахме като терминологично съответствие на to hypokeimenon думата “подлежащото” с надеждата, че тя ще обеме триединността на Аристотеловото понятие без да хипертрофира в него нито езиковото, нито логическото, нито онтологическото значение.

[x] Буквално: “…а те от своя страна не се познават чрез другите, които са подлежащи спрямо тях”.

[xi] Названието “мъдрост”. Бел. прев.

[xii] Науката, която “изследва”, е теоретична (theoretike); тази, която “изработва”, е творческа (poietike). Бел. прев.

[xiii] Сиреч фазите на Луната: пълнолуние, новолуние, първа и последна четвърт.

[xiv] На гръцки: phronesis. Бел. прев.

[xv] Това е известният Симонид от Кеос (ок. 556 – 468 пр. Хр). Следващият стих се цитира и коментира в Платоновия “Протагор” 341е, където проф. Михайлов превежда “Само бог би имал тази привилегия”. Бел. прев.

[xvi] Дали става дума за някакви механични играчки? Може би това стои зад израза ton thaumaton tautomata, който буквално значи “самодвижещите се чудесии”. Бел. прев.

[xvii] Става дума за положението на слънцето в средата на лятото и на зимата. Тогава то е най-далеч от екватора и, от гледна точка на земния наблюдател в северното полукълбо, започва да се връща на юг и, съответно, на север. Това връщане на слънцето на гръцки се нарича trope. Вж. по-подробно за това “Метеорологика”, Meteor. II, 5, 361b 15-362a 30. Бел. прев.

[xviii)] Може би става дума за несъизмеримост на диаметъра в окръжността. Това е факт, известен от многобройните питагорейски опити: при съотнасянето на числата, изразяващи дължината на окръжността и дължината на диаметъра, се получава константа, която не е цяло естествено число, а – както казваме ние днес – безкрайна непериодична дроб. Проблемът за “квадратурата на кръга”, сиреч намирането на формула за изчисляване на лице и обиколка на окръжност е бил обсесия за всички гръцки философи и математици и в ранната, и в класическата гръцка култура. По времето на елинизма Архимед ще въведе съотношението 22 : 7, или дробта 22/7, по-късно наречено “числото пи”. За всичко това вж. Бертел Леендерт ван дер Варден “Пробуждаща се наука”, С., “Наука и изкуство”, 1968; Д. Я. Стройк “Кратък очерк по история на математиката”, С., “Наука и изкуство”, 1970; История на математиката, том І, ред. А. П. Юшкевич, С., “Наука и изкуство”, 1974.

[xix] Сиреч измерим с цяло число. Гръцката математика до този момент не работи с дроби, а с цели числа и с техните съотношения. Вж. цит. съч. на ван дер Варден и Стройк.

Източник: Azsumtoi – Posted by pvpetrov.wordpress.com

7.03.2016