Архив за етикет: култура

Рио де Жанейро заживя в ритъма на самбата

В петък (5 февруари) символичният крал на карнавала Момо получи ключа за Рио де Жанейро от кмета на града Едуардо Паеш, с което бе поставено началото на празненствата. Танцори, музиканти и хиляди любопитни зрители изпълниха улиците на града , които в следващите дни ще бъдат арена на ожесточена надпревара между различните танцови школи.

В петък (5 февруари) символичният крал на карнавала Момо получи ключа за Рио де Жанейро от кмета на града Едуардо Паеш, с което бе поставено началото на празненствата.

Танцори, музиканти и хиляди любопитни зрители изпълниха улиците на града , които в следващите дни ще бъдат арена на ожесточена надпревара между различните танцови школи.
Associated Press

 Бразилският град Рио де Жанейро вече живее в ритъма на самбата. Вчера бе дадено началото на традиционния Карнавал и улиците се изпълниха с музика, танци и пищни костюми. Дефилетата на най-добрите и колоритни школи по самба предстоят в следващите дни.

България и Швейцария заедно в историята

На 9 декември 2015 г. от 18.00 ч. в галерия „Мисията“ на Държавния културен институт, ул. Ал. Жендов № 2 беше представена новата книга на проф. Венелин Цачевски „България и Швейцария заедно в историята“. Издание на „Студия Трансмедия.

Премиерата бе организира от Дипломатическия институт към министъра на външните работи на Република България и се провежда под патронажа на Н. Пр. Денис Кнобел, извънреден и пълномощен посланик на Конфедерация Швейцария в България и със съдействието на Студия Трансмедия.

В краткото си експозе Н.Пр. Денис Кнобел направи обзор на швейцарско-българското сътрудничество, простиращо се от дипломацията до обмена на технологии, архитектурни, културни и спортни ценности още от началото на Новата българска държава след Освобождението.

Най-ценното, както подчерта той е живото дело на посветени на прогреса и напредъка българи и швейцарци, вградили себе си в един мост на цивилизацията тук на Балканите. Посланик Кнобел се спря специално на делото на Ш. Редар, назначен за управляващ швейцарската легация в София през 1941 г.
На 7 юли той праща своя първи доклад до ръководителя на Политическия департамент Пиле-Гола. В него прави оценка на ситуацията в България и на българската политика, след като страната ни няколко месеца вече е съюзник на страните от Оста. От съдържанието на доклада прави впечатление  обективността и симпатията, която швейцарският дипломат изпитва към България.

Книгата на проф. Цачевски е създадена и издадена по повод 100-годишнината на дипломатическите отношения между Швейцария и България. В нея видният български учен, посланик във Финландия, представя забележително глъбинно изследване на швейцарската политическа система и мястото и в международни отношения.

В своя презентация авторът акцентира върху контактите между двата народа отвъд казионно институционалните рамки, спирайки се на делото на много швейцарски архитекти, инженери, хора на изкуството и просветата, вградили своя талант и живо дело в идеята за прогрес на българския народ и неговото модерно държавно строителство от Освобождението насам.

Специално място в разгърналия се дебат около 100 годишнината от българо-швейцарските дипломатически отношения бе е отделено на личности от възрожденски тип като Теодор Димитров и Константин Кацаров.

Тук публикуваме и словото на проф. Пламен К. Георгиев, Heidelberg alumni по повод на събитието 100 години от установяването на швейцарско – българските дипломатически отношения и публикуването на труда на проф. Венелин Цачевски.

Бележка на редактора

СЛОВО НА проф.  ПЛАМЕН К. ГЕОРГИЕВ , доктор на социологическите науки , Heidelberg alumni – презентация на книгата на проф. ВЕНЕЛИН ЦАЧЕВСКИ

 

Дами и господа, Ексцеленц, уважаеми г-н Василев, драги гости,

За мен е чест да споделя свои рефлексии върху един забележителен труд – книгата на проф. Венелин Цачевски – „България и Швейцария заедно в историята“. Още повече за един труд, който достойно отбелязва 100 годишнината от установяването на дипломатически отношения между Конфедерация Швейцария и Република България.

Трудът, с паралелни предговори на Н. пр. Денис Кнобел – извънреден и пълномощен посланик на Конфедерация Швейцария в Република България и Н. пр. д-р Меглена Плугчиева, изв. и пълномощен посланик на Република България в Конфедерация Швейцария и Княжество Лихтенщайн – проправя пътя на специфичен жанр в това, което мисля все повече се налага като крос-културни анализи.
Те идват да преосмислят досадните музейни идентичности, клиширани визии ако щете, наслагани във времето за страни, региони, техните държавни устройства, менталности, че и начин на живот на толкова групи хора в глобалния свят.

По друг повод бях писал под заглавие „За Швейцария, като за Швейцария“ – с аналогия на Марко Семов и неговата „За Япония, като за Япония“, спирайки се на три актуални публикации на водещи автори, които пак тъй, както нашия автор, изглежда са тръгнали по този неравен път на преоткриване на европейските ценности. Тук ще спомена само една. Защото е идейна проекция, отвъд наложените стереотипи за  другия. Та нали Аристотел бе рекъл, че „Другият е нашето Аз“.

Неотдавна в сп. „ Модерна интелектуална история“ (Modern Intellectual History) 12 /2015/, 01. публикува тази статия за Швейцария. Списанието, издавано от видни учени от университетите в Бостън, Кеймбридж, Колумбия, Вирджиния, е сред най- престижните, своеобразен  форум за изследване на интелектуалната и културна история на Европа и двете Америки , респ. „Не-Западът“, респ. неговите национални трансформации. Та там излезе и  есето на Исак Нахимовски/Isaak Nahimovsky/ от Департамента по история и хуманитарни програми на университета Йейл, САЩ/ . То ме грабна със заглавието си - „Република на часовниците с кукувици: Швейцария и историята на свободата“.

Авторът, утвърден познавач на швейцарската история, култура и политически живот  тръгва от  Орсън Уелс и класическия му филм The Third Man (1949), в която, макар в пажоративна фраза се „синтезира“ историята на швейцарския републиканизъм. Както се изразява Уелс – „ В Швейцария, се радват на братска любов, имат петстотин века демокрация и мир, и какво произвеждат? Часовникът с кукувица“

Фразата на знаменития американски режисьор изглежда “колкото запомняща се, толкова и … подвеждаща днес“ – отбелязва Нахимовски. И не без право.„Докато шумната и тиранична политика на Италианския Ренесанс довежда до културен разцвет, швейцарците остават респектираща военна сила в началото на 16 в., на която са се възхищавали дори и флорентинци, като Николо Макиавели / Niccolò Machiavelli/. Но през 18 в. те вече не са в състояние да се защитават, в резултат на което биват окупирани от армиите на революционна Франция през 1798 г. Швейцарската демокрация престава да действа и през 1847 г. швейцарците водят гражданска война срещу нея.“

Как и защо става този обрат?

В крайна сметка, ако бъдем точни – както сочи Нахимовски – „Часовниците с кукувици са въведени в производство в региона на „Черната гора“, от другата страна на Алпите. Но, за повечето съвременни историци днес – „успехът на производството на швейцарски часовници , не заслужава особено място в историята на свободата. А Жан-Жак Русо се оказва по-полезен гид, за да се разбере нейната значимост… „

В този смисъл,  ключът към нови преддверия на „лабораторията на свободата“, както мнозина наричат Швейцария, изглежда още скрит за нас тук на Изток. Което налага дебат, връщащ и Европа към преосмисляне на нейните възходи и падения. И без съмнение поражда множество въпроси, аналогии.

Швейцария е може би все още пример за една алтернатива на държавно строителство, съчетало уникалното с особеното. При това, без да потъпква стореното от други поколения. А по-скоро търпеливо и рационално да го надгражда, възвисява.

Дами и господа,

В дигиталната ера сякаш наново се събуждат демоните на предразсъдъка, изваждани от старите ракли на един повърхностен интелектуализъм. Едва ли е само Орсън Уелс, когото споменах   единствен с приноса  да бъде пуснат в оборот един стереотип . С надменността на голямата култура, която слага отпечатък върху малката .Но, задачата на малката култура, пък казваше нашият бележит историк Иван Шишманов, също швейцарски възпитаник – е „да сложи свой печат върху чуждата. И да я направи своя“.

Мисля, че едно от главните достойнства на труда на проф. Цачевски, който сме се събрали да отбележим като събитие – е убедителния опит за преосмисляне на един комплексен културно-духовен трансфер, отиващ отвъд хронологията на дипломатическите връзки, размяна на акредитации и всичко, което може да представлява интерес за историята на дипломацията.

Като се опира на добросъвестен системен анализ авторът е направил принос към познанието на два народа един за друг. А от тук и за доверието един към друг. Още повече, че този дефицит в наше време нараства и спъва прогреса на цивилизацията.

В прецизното си изложение, авторът ни връща не само към факти и събития, но и приноса на личности и дела . Не,това не е тривиалния подход на комуницирането, както днес се казва. А на трансфера, дори не в общуването, а в общението – нека ви върна към тази позабравена българска дума. Иначе казано проф. Цачевски търси същинската семантика на смисъла от обмена, или това което в немски говорещата общност, а тя е 120 милиона, струва ми се нарича Verkehr.

Тук тези процеси вървят не само по вертикала, но и по хоризонтала. Те нямат линеен характер, и много преди глобализмът да ни обсеби, имат свои азимути, измерения, че ако щете и тайни на духовен обмен. Такава е и нашата история на дипломацията . Швейцарци и българи.
Едните сгушени в прегръдките на величествените Алпи, ние тук притиснати  до своя Балкан – и двете планински вериги по един или друг начин са сложили своя отпечатък върху нашите национални идентичност. Не мислите ли?

Петър Мутафчиев, също европейски възпитаник, писа в прекрасно есе за Българите – с главна теза, че сме оцелели като народ защото е бил Балканът. Когато от север са се впускали хуни и всякакви вражалци, нашият българин минавал на Юг в Подбалкана. И обратно, когато отдолу са „идели сеймени и кържалии“, когато са горили всичко по пътя си, пак е прехвърлил билото на своя Балкан, за да го бъде.
Мисля, че в тази висота на Алпите, и гордостта на Балкана трябва да търсим единството на швейцареца , но също и българина – взаимната им нетърпимост към посегателствата върху свободата.

Посветеността на едните към прецизност и съвършенство – все си мисля за Вилхелм Тел и ябълката върху главата на сина му, която той улучва с дързостта на окото и смелостта на сърцето си. Нашият пък българин, глава дава, /своята не чуждата/ – но „Хубава Яна на турчин не дава“. Така и волята и характерното упорство на два народа, срещнали различни избори в историята, но останали верни на своите ценности.

Това за мен е убежна точка и на 100 годишна история,  търговия, на градежи, на паркове и елегантни постройки – още от времето когато тук при нас скърцат в София волските каруци…. Това е подвиг тих, скромен и далеч от помпозността на фанфари, блъскането на подковани ботуши по павета. Това е продукт на 100 години взаимно търсене и опиране на градивния дух.

И трудът на проф. Цачевски е ценен тъкмо с това. Той трасира 100 годишния пример, дипломатически, държавнически, доколкото какви ли не идеи са ни завъртали във вертепа на изкушенията.

Но, както ще научи читателят – толкова сгради у нас в София, паркове и градини, толкова юнашки дружества, възпитали смелост и ловкост в генерации българи, толкова музиканти и дейци на културата са гарантирали това, с което днес с гордост можем да се похвалим.

И в този смисъл, дами и господа, драги приятели, ние с вас присъстваме на нещо като книжовен прощъпулник, забележителния труд на проф. Венелин Цачевски. Мисля, че той не е жалон, а опора, като на Кольо Фичето моста, който още седи там край Бяла край Русе. Нали го знаете?

В традициите на нашето българско виждане за бъдещето, положено в настоящето, опиращо се историята и културно- духовните връзки между два народа, каквито са швейцарският и нашият тук, българският,  имаме с вас общо бъдеще. То идва и от Балканската федеративна идея, инспирирала знаменити българи като Найчо Цанов, Тодор Влайков и др. които се роят в нов клон на Либералната партия, от която през 1896 се основава и Демократичната партия. Прочее и Стефан Стамболов, е сред първите, които се обявяват да бъдат възприети някои елементи от държавно политическата система в Швейцария.

Симеон Радев свидетелства, че четейки руската задгранична литература Стамболов е мечтал „за една България, устроена по образеца на швейцарските кантони“. Е, нека не пропусна и Захари Стоянов, който след Освобождението на България, като един от лидерите на либералите на Народнолибералната партия /стамболовисти/, също споделя идеята за създаването на балканска федерация.

В този смисъл, дами и господа, добросъвестния историко-политически континюитет, в който проф. Цачевски полага своя анализ, включва далеч не само една блестяща „Кратка история на Швейцария“ – , фрапиращ лапсус в досегашните съвременни изследвания за тази страна. От хелветската република и новата швейцарска конфедерална държава , до развитието и политиката на Швейцария през Втората световна война, съвременната и политическа система, респ. швейцарския неутралитет и външна политика в съвременните условия.

Този компендиум наистина е настолен за всеки, решил да се запознае с първоизворите на модерното европейско държавно строителство. Но книгата на проф. Цачевски е ценна и с това, че материализира този пример в един порядък на тъй дефицитно лидерство, във време на криза на авторитети драстичен упадък на ценности. Защото, ако не в патетиката на личното дело, а в примера, алтруизма и отговорността на личността, седи и гарантът за бъдещето. А според мнозина и търпеливия възход към благоденствие , към родово и семейно щастие ,каквито май все ни се изпълват на нас българите. Поради което си говорим, без да се разбираме.

Че какво друго, освен признание заслужават делата на Теодор Хюнервадел/1864-1956/ пристигнал в България през 1890 на 26 г. и „останал“ у нас. Нещо повече оставил след себе си  пример за морал, честност и почтеност като самостоятелен архитект по завеждане на общинските имоти. Поканен лично от тогавашния кмет на София Димитър Петков. Той проектира множество обществени сгради, училища, университетски здания, обществени бани и др. а в продължение на 30 г. изпълнява  и длъжността градски строителен инженер в Базел.

Съвместно с Хайнрих Майер ,той проектира и ръководи и завършената през 1892 г. сграда,  в която се помещавало Българското книжовно дружество – днес Българска академия на науките. Счита се че той е изработил и първия план на сградата на Народния театър в София. Втора премия взима Хюневалд и за международния конкурс за строителството на Софийските минерални бани…

Ще спомена , че и дворецът в Евксиноград, старото име Сандрово до Варна, е също дело на Майер. И великият Льо Корбюозие – 1885 -1965, един от пионерите на модерната архитектура /истинското му име е Шарл Езуард Жанре- Гри, роден през 1887 в Ла Шо дьо Фонд, намиращ се в швейцарския кантон Нюшател, се оказва свързан с България по произход даже. От биографията му се вижда, с. 357 от книгата на проф. Цачевски, че бил потомствено свързан с българската нация.

Според д-р Коста Сандев, проучил живота на швейцарския архитект – една клонка от родословието на фамилията му произхожда от богомили, преселили се от България във френския град Алби и запомнени като албигойци…

И обратния тренд имаме – аз пак ще припомня за проф. Иван Шишманов, завършил философия и литература в Женевския университет. Министър на народното просвещение от 1903-1907. Същият, който казваше, че задачата на малката култура е да сложи свой печат върху културата на по голямата, че да я направи и своя“. Защото в културата няма малки и големи народи, нали тъй казвахме довчера. Казвахме си, че цивилизацията трябва да се пази като зеницата на окото, а ей на какво стана….
…………
И в заключение: Имах само 2 часа да се разходя във Фрибург,  след моя открита лекция на тема „Сблъсък на цивилизаации, или сблъсък на невежества“ в тамошния университет. За разлика от Хънтингън, аз мисля ворото. Защото цивилизацията, за мен е една. И всеки който посяга към насилието, към най ценното, което имаме като достояние – свободата, несъмнено не и принадлежи.

Та Фрибург, драги приятели, много прилича на нашето Велико Търново. Пак тъй с една река като нашата Янтра между скалите, която се вие в леандри. Но – минавайки по малките улички от 14 в. ми се скърши нещо настроението. Че то, казах си, ако не бе горяло и нашето Търново там с Царевград ,  с манастирите си, щеше да седи точно тъй като Фрибург….

И срещнах там по склона една ноне, калугерка на почтена възраст с  бяло боне. Поздравихме се с „Грюс гот“, както е прието . Тя ме попита откъде съм, аз рекох, от България и че много прилича градът и на нашия Царевград. Даже и благодарих, че са го опазили непокътнат, неопожарен….
Тя ми каза добра дума и тъй надолу, надолу , слизайки по  хълмовете на Фрибург, стигнах до местната катедрала. Вратата и е от 12 в. съхранена, още се отваря за който иска да влезе в Божия дом….

Запалих разбира се свещица. И написах там в дебелата книга  оставена до олтара. На български разбира се, езикът на нашите Кирил и Методий. С надежда друг след мен да иде, и да го прочете:„ Боже дай и на моя народ български да се нареди сред други достойни народи.“

Друго нищо не поисках . Нали разбирате?.
Но тази вечер виждам, че май някой по- горе ще да ме е чул с моята молба от Ваше име. Защото виждам една общност в която достойните мъже и жени представители на уж малки, народи, но тъй стари култури, като швейцарския и българския – не само седят един до друг. Но и са духом заедно.

Какво по обнадеждаващо от това единение и общение, което ни оттласва пак заедно и по- нагоре даже в градивни дела. И е хубаво, че книгата на проф. Цачевски е тази, която ни събра.

Благодаря за вниманието .

DSC_5084DSC_5079  DSC_5018 DSC_5015