Автор: Георги ВАСИЛЕВ, основател на „Философският клуб“
Единствено режим на „отворен достъп“ може да изгради модерна държава и да роди свободно и проспериращо общество.
В редица дискусии на „Философският клуб“ ясно бе дефиниран негативният ефект, който имат върху масовото съзнание у нас „мантрите“ на прехода. Една част от тях послужиха за инструмент на нео-либералния „новоговор“, който обсеби лидерите на мнение у нас.
Друга, според оценки на водещи западни философи, характеризира т.нар. „трета модерност“, (U.Beck) с рафинираните методи и средства за инсцениране на една или друга реалност. Индивидът, разположен в тази среда, губи своята идентичност, ценностни ориентири, още повече вяра в собствените си сили като субект на една значима, но и желана социална промяна.
Как да се излезе от това състояние – веднъж „всичко е ясно“, характерната за домораслия елит на прехода фраза, и втори път – резигнацията на мнозинството, а в частност и на българската интелигенция, значителна част от която абдикира от мисията си на духовен предтеча, ако не „водач“, в стария смисъл на авторитарните системи.
Разбира се, че Свободата тръгва от там, където остават оковите на мисълта, в т.ч. невидими, с които ни препъват по пътя наши и чужди многознайковци.
Вярваме, че нашите читатели ще намерят време да изразят мнения, критични становища, да дадат идеи, как можем и следва да се върнем към здравия български разум, като единствен съдник на толкова нелепици за днешния, още повече утрешния ни ден.
Че как иначе ще удържим срещу бързея собствената си идентичност като нация и народ , да не говорим за достойнството, което често се е оказвало последна разменна монета на българина. Дали пък точно заради това, че тъй скъпо сме я харчили, не сме оцелели вече повече от 1300 години?
Тук публикуваме поредната статия на Георги ВАСИЛЕВ, основател на „Философският клуб“ посветена на развенчаване на тези и още редица мантри, които спъват българския напредък. Сайтът ни очаква Вашите коментари, мнения и критични становища.
Бележка на редактора
„We are all prisoners here of our own device“
From Hotel California, Eagles
„Ние всички сме затворници на нашето собствено устройство“
От песента на Eagles Хотел Калифорния
Държавата не е нищо друго освен един инструмент! Инструмент за политическо насилие. Просто и ясно твърдение, което за съжаление не е масово разпространеното разбиране за държавата. Защо и откъде произлиза неразбирането, предразсъдъците, пропагандните клишета и понякога страхът да се задават прости и ясни въпроси, които да получават прости и ясни отговори?
Единственото обяснение е, че някой или някои, имат интерес тези въпроси да не се задават и тези отговори да не се дават.
Задачата на това есе е да даде методология на разбиране на държавата и държавността и по този начин да предостави начин и средства за разбиране на политическите процеси и евентуално възможност за вземане на правилни решения на ниво индивид и институции.
Аргументите, както и анализът на проблематиката се основават на последните постижения на академичните търсения в областта не само на политологията, а и на философията, психологията, социологията, информатиката, системния анализ и съвременния прочит на историята. С други думи, мултидисциплинарният подход е не само начин за формулиране на тезите и изводите, а по скоро „conditio sine qua non“, тоест условие, без което не може.
Бяха ми разказали следния битов анекдот, предизвикващ снизходителен смях. Пътник пита селянин как да намери пътя до фермата, която търси. Селянинът му казва, че е много лесно – да кара все направо и като стигне големия бор, да свие наляво, след това все направо и … ще стигне до фермата.
Да, но се оказва, че по пътя има много борове, които затрудняват пътника да определи кой точно е този голям бор. Наложило се да се върне и да вземе селянина в колата си. И наистина, скоро стигат до един голям бор, свиват вляво и … ето я фермата! Лесно, но като знаеш! Като не знаеш, всички борове могат да ти изглеждат големи. А за знаещите другите борове не се забелязват.
Така е и с държавните дела – за знаещите всичко е ясно, все направо и наляво, а за незнаещите е пълна мистика и фантасмагории.
Държавата като виртуален инструмент
Канеман и Тверски в своето култово вече произведение „Бързо мислене, бавно мислене“ посочват, че ние, човешките същества, усвояваме нови знания чрез метафори. Тоест като сравняваме и уподобяваме непознатите до този момент феномени на образи, които вече са ни познати и с които нашата мисъл може да работи безпроблемно.
С натрупване на знание и привикване към новия феномен, нашето съзнание може да си изработи нов символ и знак за него, чрез който да усвоим знанието за този нов феномен в ефективна форма в нашия рационален мисловен процес.
Сложността в разбирането на държавата като инструмент е, че тя е виртуален инструмент. Тя се проявява в нашия физически свят чрез своите представители и институции. Които са променливи величини. И тяхната форма, структура, ефективност и прочие не променят същността на държавата като виртуален инструмент на политическо насилие, а само й придават външен образ и проявление. Сложно! По-точно абстрактно, което си е същото.
Много по-лесно за разбиране е като неподготвените, тоест масите, си представят държавата като субект. Като един вид самостоятелен жив организъм, който като нас хората има самостоятелни мисли, намерения и действия. Всъщност метафората като организъм е полезна поради своята простота и приложимост във всекидневния ни живот и разговори.
Например: Държавата нищо не прави за пенсионерите или къде е държавата да ни защити от нахлулите бежанци! Ами никаква я няма. И това също е разбираемо. Нали и ние така масово се скатаваме и бягаме от отговорност и инициатива. Да, но чукът не забива пироните сам, а отвертката не се върти сама, а само в ръцете на майсторите. Или в ръцете на когото и да е, който ги е напипал преди другите!
Държавата е важен инструмент за индивидите, живеещи в общество. Всъщност, най-важният обществен инструмент. Някои автори, сред които и моя милост, считат, че всъщност обществото се създава като такова чрез функционирането на държавата. Друга тема е как възниква държавата. За това – в друга статия.
Държавата е инструментът за формиране и осигуряване на функционирането на концентрираните на ограничена територия човешки индивиди като общество. Общество като взаимодействие и координация на действията на индивидите в хармонизирани и синхронни действия, чиято основна цел е да осигурят по-ефективен начин за своето индивидуално оцеляване и да предотвратят взаимното си изтребление, ако бъдат оставени сами на себе си.
Разбирането, че оставени извън форматиращото въздействие на обществото, индивидите се възприемат като екзистенциална заплаха един за друг, е от фундаментално значение. Естественият отбор е заложил в нашите гени прост и въпреки това съвършен механизъм за оцеляване. Непознатото или непознатият са потенциална заплаха.Най-ефикасните реакции пред заплаха са бягство или нападение с цел унищожение. В царството на джунглата оцелява по-силният или по-бързият.
Когато хората са живеели в малки родови групи, бягството не е представлявало проблем като печеливша стратегия за оцеляване. Само че с увеличаване на населението и особено в местата на естествена концентрация на население около кръстопътища, водоизточници и тържища, които са давали началото на градовете, единственият начин е възприемането на правила на взаимно съжителство и по необходимост взаимодействие.
Затова и етимологията на термина цивилизация като висша форма на обществена организация има общи корени с civil, citadin, city, citoyen или на български граждански, крепост, град, гражданин. Доколкото тези правила са външни за индивидите, отново по необходимост тези правила е трябвало да бъдат налагани и гарантирани. Тези, които не са възприемали правилата на съвместен живот, е трябвало да бъдат принуждавани.
Тази необходимост дава началото на държавността като начин за отнемане на насилието от индивидите и канализирането на това отнето насилие за формиране на обществени отношения на съжителство и взаимодействие. В този ред на мисли държавата се налага като необходим и неизбежен коректив на потенциално произволното индивидуално поведение в места на концентрация на човешки индивиди над определена критична маса.
Подобно обяснение на държава и общество в тяхната диалектическа взаимовръзка се различава от широко разпространените представи за „естественото, или натурално“ състояние на обществото, което монархът, разбирай държавата, застрашава и покварява. Тези, развити и пропагандирани от френските мислители от 18-и в. Жан-Жак Русо, Монтескьо и последователите им. В техните концепции държава и общество са в перманентен конфликт, който може евентуално да бъде разрешен със сключването на „обществен договор“.
С други думи, и големите мислители на 18-и век, чиито идеи форматират политическата мисъл и до наши дни, също възприемат държавата като самостоятелен субект със собствен самостоятелен капацитет да мисли, разсъждава и действа. Във времената на монархическото управление, на което те са съвременници, заблудата им е лесно обяснима. Монарсите се отъждествяват с държавата в собствените си очи, както и в очите на своите поданици.„Държавата – това съм аз!“ произнася знаменателно кралят-слънце Луи ХIV.
По-близка до съвременната и по-адекватна представа за държавата дефинира Томас Хобс в своето магистрално произведение „Левиатан“. Интересно е, че то предхожда във времето идеите на френските политически мислители почти с цял век. В концепцията на Хобс хората са в естественото си състояние на постоянна война един с друг, където всеки индивид, мотивиран от своя примордиален егоизъм, се стреми да извлече полза от другите индивиди, мотивиран от страх и алчност.
Единственият начин в разсъжденията на Хобс да се предотврати тази перманентна война, където човек е обречен на „ужасен, брутален и къс“ живот, е като се сътвори един изкуствен великан като библейския Левиатан, който да въведе закон и правопорядък и по такъв начин спаси хората от самите себе си, поставяйки основата на цивилизован живот.
И големите мислители на Възраждането не са чужди на диктата на конкретните образи и метафори, чийто източник е актуалната историческа действителност, в която живеят. И все пак техните идеи представляват гигантски крачки в абстрахирането от конкретното към универсалното мислене и понятийно развитие.
В предишна моя статия изложих съвременната теория за „нишовото строителство“ на Одлинг–Смий, Лаланд и Фелдман като мощен допълнителен и паралелен механизъм на „естествената селекция“, допринасящ за оцеляването и развитието на човечеството.
Мащабността на задачите и въздействията върху „адаптирането“ на заобикалящата ни среда към необходимостта на нашето човешко оцеляване и благоденствие налагат безпрекословно необходимостта от съществуването и използването на държавата като инструмент за решаване на подобен род задачи.
Държава и общество
Диалектична взаимовръзка на взаимно създаване и влияние.
Така някои историци предполагат, че първите държавно-организирани общества възникват именно във връзка с реализацията на проекти за мащабни напоителни системи в Междуречието на Тигър и Ефрат, а по късно и в Египет. Огромните канални системи за напояване определено облагодетелстват множество индивиди, адаптирайки околната среда към тяхната необходимост за гарантирано изхранване.
Само че няма нито един индивид, пък бил той свръхсилен, свръхинтелигентен или свръхспособен, който да изкопае сам огромните обеми от камъни и пръст, необходими за това. Нито пък само със силите на своето семейство или племе.
Според Робин Дънбар размерите на трайните обществени образувания в този пред-държавен или до-цивилизационен период са били устойчиви от няколко души за едно семейство до около 150 за едно племе. Обществените групи над този размер са се разпадали и разпръсвали по естествен начин. Поради простата причина, че вождът не е в състояние да запомни имената на повече от 150 души и да комуникира активно с тях, така че да може ефективно да синхронизира и координира техните действия за общото оцеляване и изхранване.
И ако на някой племенен вожд някога му е хрумнала гениалната идея да подобри съществуванието на своите съплеменници като облагороди околната среда с напоителни канали, той с необходимост е дошъл до извода, че за да осъществи своята идея, е имал нужда от такъв инструмент като държавата.
Държавата като инструмент за принудителна организация на маси от индивиди, които надхвърлят мащабите на едно племе. Тоест надхвърлят възможностите за комуникационна стратегия на своята идея само по пътя на личните срещи с цел убеждаване и ангажиране за идеята. Май не звучи много демократично и пазарно-либерално като теория за обществена организация, но за това друг път.
Държавата – нейните проявления и носители
Какви задачи може да решава държавата – краткосрочно срещу дългосрочно планиране и организация? Да предположим, че ви убедих за държавата като един прост инструмент. Само че нашият исторически и битов опит ни подсказва, че има и други въпроси. Защо например говорим за потисническа държава, или държава-мащеха, или държава като диктатура на пролетариата, демократична държава? А някои пък искат и да я няма въобще държавата, защото пречи.
Проблемите идват от сложността в разделението, което се налага да направим между държавата като абстрактна идея, като потенциална възможност, като виртуален инструмент и носителите на идеята за държавност. Защото на практика държавата може да се прояви в реалния свят само и единствено чрез своите носители – хора, изпълняващи функциите на държавни чиновници, организирани в различни държавни институции. Разделението е възможно само като резултат на един рационален процес, в нашите мисли и теоретически писания.
Всъщност положението не е толкова трагично. Достатъчно е това разделение да е безпроблемно в главите на тези 3–5% от всяко общество, които статистически са способни да прочетат един текст от над 5 000 знака без да се отегчат. Тоест на тези, които в идеалния случай, каквато надежда е изразявал предположително Платон, би трябвало да са човешкият потенциал, от който да се рекрутират политиците и държавните служители.
Тук в уравнението трябва да вкараме и още една променлива величина. А именно собствените интереси, мотивации и действия на носителите на държавността, защото те не са идентични със самата концепция за държавност. Това изглежда по- лесно!
Всеки един от нас във всекидневния си живот става свидетел на примери, когато реалните действия на държавните служители се разминават, често, а по някой път и винаги с длъжностната им характеристика. Е, и държавните чиновници са хора, и те имат право на по едно кафе с цигара, а защо не и на няколко през половин час, нали? Да, разбира се, но да не съм аз, който ака на опашка в тясно и мръсно помещение!
Държава и политически режим
Мотивация, цел, оправдание или легитимация, реализация, резултат
Оставяйки настрана мъглата на конкретното наше битие, темата за обособеността на носителите на държавността като хора със свои собствени идеи, мотивации и действия и държавата като абстрактен инструмент се разработва от политическите философи, политолози, социолози като тема за политическия режим.
С други думи, как на практика се реализира и проявява използването на държавата като инструмент. Концепцията за политическия режим би следвало да даде отговори на въпросите за целите, които се поставят за решаване, използвайки държавата като инструмент.
В чии ръце се намира този инструмент и защо именно в тези ръце? Какви са декларираните намерения, а какви са истинските намерения за използването му? Използва ли се този инструмент за решаване на нуждите на индивидите като членове на обществото за осигуряване на прехрана, подслон и сигурност или се използва за други цели. Използването на този инструмент допринася ли за постигане на обществена хармония, което се дефинира като справедливост или този инструмент се използва за насъскване на една част от обществото срещу друга, за сегрегация, изолация или дори физическо унищожение?
За да помогна в способността да разделяме държавата като абстрактна идея за инструмент от нейните носители, можем да използваме една съвременна метафора от дигиталната ера с цялата нейна условност и относителност. Ако носителите на държавността са хардуера на държавността, то политическият режим е софтуерът на тази държавност.
Знаем много добре, че и хардуерът и софтуерът могат да бъдат закупени отделно. Но само заедно и съвместими един с друг те могат да дадат живот на нещо трето, което е инструментът за решаване на някакви сложни задачи, които ние хората сме поставили за решаване.И много добре знаем, че понякога това съчетание ни предоставя търсените решения. А понякога блокира, или въобще не проработва. Много често се налага самостоятелно или с чужда помощ да отстраняваме бъгове. И, при всички случаи, редовно да обновяваме, да „ъпгрейдваме“ и хардуера и софтуера, така че винаги да сме в състояние да решаваме все по-сложните задачи.
Те най-често се налагат от все по по-усложняващото се, глобално общество пред природните и човешки предизвикателства като промяна в климата, социално неравенство, финансови кризи, трансграничен тероризъм, демографски срив, културна и религиозна нетърпимост, имперски политики, войни и бедствия, да споменем само някои от тях.
Държавата и монополът върху насилието
Държавата не притежава автоматично монопол върху насилието.
Идеята за държавата е насилието, или по-правилно, правото да се употребява насилие да се запази само за държавата като специфичен инструмент. И чрез това право да служи за решаване на обществени задачи.
Главната от които е да организира насилствено или със заплахата за използване на насилие общественото взаимодействие на индивидите, така че те евентуално да могат да постигат тези важни за тях цели, които индивидуално не са в състояние да постигнат.
Тезата, че държавата е апарат, чрез който се монополизира използването на насилие в обществените отношения, е добре наложена и не предизвиква отрицание. По-интересният и по-слабо осветен аспект на съвременния анализ е, че монополът над насилието не е декларативен акт, а процес за извоюване и налагане на този монопол.
Монополизирането на насилието е исторически процес, който не е еднопосочен, а може да поема различни посоки и да се развива с различен интензитет. Теза, която противоречи на дълбоко вкоренената интелектуална традиция на линейно мислене, така характерна за т.нар. западна култура, като К. Маркс е неин типичен неин изразител.
Оттук следва важният извод, че успехът в овладяването от страна на държавата на използването на насилие, тоест успехът в монополизиране на насилието, е предпоставка и критерий за възможността обществото да съществува в цивилизационен, организиран вид.
Така например, в Римската империя, а преди тях в гръцката демокрация са квалифицирали живеещите зад пределите на техните държавни образования като нецивилизовани варвари, които не познават преимуществата на „закона и реда“.
Бащата на съвременната институционална теория Дъглас Норт, заедно със своите съавтори Джон Уолис и Бари Уайнгаст дават убедителна аргументация и интерпретация на историята на човешките общества в книгата си „Насилие и социален ред“.
Изводът, който те правят, е, че отнемането на възможността и правото на индивидите да използват насилие в своите между-индивидуални отношения и монополизирането на използването на насилието от държавата създават предпоставката за изграждане на цивилизовани общества.
В държавно организираните общества, където опасността индивидите да станат жертви на насилие от страна на себеподобните, им дава възможност да насочат своята енергия и действия към други, продуктивни дейности, откриват възможностите за прогресивно развитие на човечеството.
Отварянето на скоба тук е много важно и наложително, за да се обърне внимание на тънкото различие между предоставянето на възможност и реалната реализация на тази възможност. Както вече споменахме, държавата е само инструмент. За какви цели ще се използва този инструмент, зависи в чии ръце и с каква мотивация ще попадне. Това вече е въпрос, на който концепцията за политическия режим трябва да отговори.
Тук първите асоциации са обикновено с традиционното изброяване на различни форми на политически режими като автокрация (монархия, самодържавие), демокрация (народовластие), клептокрация (казнокрадство), теокрация (Ислямска държава, Инквизиция и Кръстоносни походи) и прочие. Само че подобен род теоретизиране е толкова полезен, колкото и таблиците на Линей за разбиране на живата материя от съвременните био-технолози. Тоест полезно, но не до там.
Отговорът на Дъглас Норт и неговите колеги в горецитирания труд е концептуален и логически издържан. Разбирането на политическия режим като резултат от политическата надпревара за овладяване и използване на държавата като инструмент на политическия монопол върху насилието е в разбирането дали политическите участници имат „отворен достъп“ до овладяването на този мощен инструмент или достъпът е „затворен“ за някои от тях.
Тук с цел на яснота на понятията, политическа дейност се дефинира като обществено значимата дейност на индивидите и създадените за тази цел техни организации да овладяват и използват държавата като инструмент на насилието и с помощта на този инструмент да формират или пък реформират структурата и функционирането на обществото като взаимодействие на индивиди.
Няма доказателство, че индивидите могат да се организират спонтанно в масови общества с координирани и целенасочени взаимодействия без използването на държавно прилаганото насилие. Поне аз не съм от тези, които вярват във възможността и естествената даденост на индивидите да се само- организират. Нищо не пречи, такива тези да се пропагандират, само че те са с аргументацията на „непорочното зачатие“. Емпирични доказателства няма, но ако силно вярваш, то може.
Моите аргументи се базират не на вяра, а на теорията на информацията, психологията и историята.
- Пак ще посоча фундаменталните изследвания на Робин Дънбар и внимателният прочит на историята на древногръцката демокрация, че общности, които могат да се самосъздават спонтанно и без насилие, се ограничават до този брой хора, които могат да се срещнат очи в очи и могат да комуникират с всеки един от другите членове от общността в рамките на един ден и събрани на едно място.
- Робин Дънбар достига до извода, че стабилно устойчива общност от такъв тип е максимално до 150 души (станало популярно като числото на Дънбар). Над този брой комуникациите и информационният поток стават неефективни.
Защо използването на насилие в конструирането на масови и териториално концентрирани общества е необходимо? А ако то е и в полза и в интерес на индивидите, то то е и морално оправдано, и допустимо?
Първо, макар еволюцията да ни е дарила с капацитета на рационалното мислене, в което влизат възможностите за мечтаене, абстрактно познание и планиране, то рационалното мислене (Система 2 по Канемен и Тверски) не е доминантният фактор за човешкото оцеляване.
Това е страничен, макар и революционно важен продукт на човешката еволюция и естествения подбор. Важността на този страничен продукт не може да бъде в никакъв случай омаловажен или пренебрегнат. Именно на този страничен продукт на еволюцията на живата материя имаме възможността, а в някои случаи и арогантността да твърдим, че човекът е център на Вселената и „мярка за всички неща“.
Ние, хората, сме това, което сме на този свят, навярно плод на случайност. Eволюционен продукт. И въпреки тази монументална значимост на възможностите на рационалното мислене, нашите всекидневни мисли и действия се предопределят в основната си част от нашите емоции или Система 1, системата на бързото мислене и моменталните реакции. Система 1 е гаранцията за нашето оцеляване и съществуване като вид. Система 2 само предоставя допълнителна възможност за решаване на нестандартни и комплексни проблеми, които Система 1 не може да реши.
Бързам да изпреваря технологичните утописти, че възможностите за глобална и моментална комуникация, които ни предоставят социалните мрежи като Фейсбук или Туитър, не създават стабилно-устойчиви общества, а просто имат неоспоримия капацитет да се използват като средства за моментално и ефективно въздействие върху настроенията и евентуално действията на масите.
„Арабската пролет“ и други медийно брандирани политически манипулации, без съмнение, бяха раздухани и може би до известна степен и управлявани от социалните мрежи, но тези социални мрежи не допринесоха за изграждането на нови, стабилни демократични общества.
Напротив, разрушената държавност, за която те допринесоха, отне може би за дълго време възможността тези маси да се организират в цивилизовани съвременни общества. Без бой май не става. Или както цитират, че бил казал един от най-успешните български премиер-министри А. Ляпчев – „Со кротце, со благо и со малко кютек!“
Бързам да успокоя и моралистите. Изводът ми, че общество не може да се организира без инструмента на държавата като монополист върху насилието, съвсем не означава, че легитимирам правото за използване на насилието произволно.
Напротив, насилие, което няма за цел общественото благо, справедливостта и просперитета е нелегитимно и несъвместимо с цивилизационния идеал на развитие на обществото, което е моето кредо.
Ако не знаем, че дадено лекарство може да ни причини вреда или смърт, ние няма да можем да се възползваме от неговите лечителни свойства, когато се използва според предписанията на домашния ни лекар. А домашният ни лекар са нравствените и общочовешки ценности.
Държавна архитектура – скокообразна, но не задължително последователна промяна
Всеки инструмент служи за определена цел. С чук не можем да завинтим болтове, а с отвертка трудно можем да прекопаем градината.
Поради тази причина, когато възниква необходимост от използването на инструмент, който да помогне на човек да реши някакви задачи, този инструмент трябва да се измисли, да се проектира и изработи.
Държавата като инструмент също няма универсално приложение. Какъв да бъде държавният инструмент зависи от целите и задачите, които си поставят тези, които ще го използват. Римската империя се различава от демократичния гръцки полис, както и той пък се отличава от държавата на победилия пролетариат, а тя пък от републиканското устройство на Съединените Американски Щати.
Конституирането на държавата може да бъде следствие на постепенен еволюционен процес, както е в случая на метаморфозите на държавата на древния Рим от монархия, през република до империя. Или да бъде резултат на кървав, революционен акт с провъзгласяване на декларации за обществено устройство, конституции и закони като Магна Харта, Декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г., Декларация за Независимостта на САЩ и прочие.
Държавата като виртуален инструмент се материализира чрез своите институции. И именно от тяхната концепция, архитектура и изпълнение ще зависи какъв инструмент ще представлява държавата. Нещо като чук и отвертка или като робот и компютър?
Когато държавата е замислена да се използва за осигуряване на привилегирован статут и възможности на по-малка част от обществото, тя ще бъде конституирана по един начин. Когато трябва държавата да решава по-мащабни задачи като социална справедливост и цивилизационно развитие, то тя ще трябва да се проектира по по-различен начин.
В общества, характеризирани обикновено, макар и не винаги коректно като демократични, индивидите имат „отворен достъп“ по дефиницията на Дъглас Норт до инструмента на държавната власт. Информатиците биха описали такава архитектура на държавата като „отворен код“. С други думи, в проектирането, след това и в използването на държавата като инструмент могат да участват всеки един член на обществото по своя воля.
Разбира се, придържайки се към правилата, които са еднакви за всички и безпрепятствено могат да бъдат привеждани в действие. Забележете, не масите, а индивидите! По простата причина, че смисълът на държавността, да си припомним, е оцеляването и просперитета на индивида.
Да повторим, че индивидите се обединяват в общество с цел да повишат шансовете си за индивидуално оцеляване, а след това и благоденствие. Ако се пропагандира друга цел, където индивидът има второстепенна роля, то сигурно е с намерението някои индивиди да се облагодетелстват за сметка на други! Такива идеи са антихуманни по своята същност.
Държавата и справедливостта – като обществена хармония или оптимален, или суб-оптимален еквилибриум
И най-добре проектираният инструмент не може сам по себе си да постигне целите на своето създаване.
Единственият начин това да стане е чрез хората или по-точно гражданите, което е правилната дефиниция за хората като членове на общество.
Гражданите взаимодействат с държавата един път в качеството си на политически субекти на държавността. Тоест, те чрез своето политическо волеизявление потенциално биха могли да участват в процеса на проектиране на държавната архитектура.Както и да избират някои от тях за държавни служители, които от своя страна са призвани да дадат плът и кръв на държавните институции.
Втори път, като политически обекти на държавността. Като законо-послушни граждани, спазващи законите и правилата, които държавата гарантира и контролира. Не всичко обаче в това взаимодействие в тяхното дуално качество на субекти-обекти на държавността е безпроблемно и автоматично.
Политическото волеизявление може да не се състои по различни причини. Държавната архитектура може да е проектирана така, че експлицитно или имплицитно да възпрепятства свободното и ефективно волеизявление на всеки един гражданин. Самият гражданин може да няма необходимите знания, умения и мотивация да участва активно в политическия процес.
В качеството на държавен служител, индивидуалната компетентност, лична мотивация и нравственост могат да окажат съществено, ако не и радикално влияние върху начина на функциониране и ефективността на държавните институции.
Селекцията и формирането на кадрите са от фундаментално значение за да може или не може проектните цели и задачи, формулирани от гражданите като субекти на държавността да бъдат реализирани.
В резултат на взаимодействието на различните фактори на политическия процес, който формира държавността, както и до голяма степен на ролята на случайността в рамките на тази сложна, отворена и динамична система, представляваща едно общество, обществото може да се намира по различно време в различни относително стабилни или непостоянни състояния.
Надеждата е обществото да функционира в хармония между индивидите в тяхното взаимодействие за да се гарантира в максимална степен тяхното оцеляване и благоденствие, което Пол Удроф дефинира като общество на справедливостта.
Обществото може да функционира и в относително стабилен режим, който по думите на гениалния математик и Нобелов лауреат Джон Наш, може да се дефинира като суб-оптимален еквилибриум. Тоест, състояние, в което не всички са удовлетворени и щастливи от своето обществено статукво, но са го приели като по-малкото зло. Обществото може да се намира и в състояние на криза, преход или разпад.
И във всички случаи, инструментът на държавата и режима на неговото използване имат пряко отношение към общественото статукво, както и държат разковничето за евентуалното му изменение в една или друга посока.
Така, че без държава не само че не може, но нейното разрушаване може да има и има трагични последици за всеки един член на едно общество, независимо осъзнава ли този факт или не. И ако нещо не функционира както трябва и това предизвиква обществено недоволство, решението е не да се призовава за по-малко държава или за отдръпване на държавата, а за анализ и евентуална корекция.
Дефектите, които предизвикват негативни обществени реакции или възпрепятстват постижението на обществена справедливост, могат да бъдат в архитектурата на държавата или в режима на използване и функциониране на държавата.
Изводи и препоръки
• Държавата не е нищо друго освен инструмент, чието предназначение и същност е да монополизира насилието. Тоест да отнеме правото на упражняване на насилие от индивида и да постави това право на разположение на обществото.
• В общество, където степента на монополизация на насилието е ниска, властва правото на по-силния и по-бруталния.
• Такива общества се характеризират с ниска степен на цивилизационно развитие. Тоест с ниска степен на изграждане на екологична ниша на обществата, осигуряваща оцеляването и просперитета на всеки един отделен индивид.
• Степента на успех в монополизирането на насилието определя и потенциалната ефективност на държавността като обществено-структуриращ и цивилизационен инструмент.
• За какви цели и в чий интерес се използва държавата като инструмент, се определя от политическия режим.
• Политическият режим се определя от това, дали държавата е окупирана от част от обществото и се използва за реализацията на лични и групови интереси или използването на държавата е в интерес на обществото като цяло за постигане на обществена хармония.
• Чувството за справедливост е индикаторът за обществена хармония.
• Държавата като виртуален инструмент се проявява чрез своите институции, които са, по думите на Робинсън и Аджемоглу, конструкциите върху основата на закона. Колкото по-добър е техният концептуален проект и изпълнение, толкова по-ефективна е държавността.
• Архитектурата на държавните институции като Конституцията, поставя основата на тази архитектура, определя дали държавата е, по думите на Дъглас Норт и неговите колеги, с „отворен достъп“ или с „ограничен достъп“.
• Държавно устройство с отворен достъп позволява изразяване и реализация на политическа воля на ниво на индивида, тоест в политически смисъл на ниво индивидуален гражданин. Този индивидуален достъп кореспондира с широко разпространената, макар и не особено прецизна идея за индивидуални права и свободи.
• Обратно – в държавно устройство с ограничен достъп до държавната власт, тоест до възможността за използване на държавата като инструмент за реализация на обществени цели, възможността за изява на политическа воля и реализация е силно ограничена, или практически не съществуваща.Тези ограничения се маскират често зад фразеологията за служене на обществен интерес и колективна отговорност.
• Институциите от своя страна оживяват и функционират чрез своите служители. Служителите са част от обществото, чиято издръжка обществото осигурява основно чрез събирането на данъци.
• Поради факта, че интересите, интелектуалните и професионални качества и мотивацията на индивидите в личен и служебен план не са идентични, се създава възможността за разминаване между очакванията в изпълнението на служебните задължения и актуалната им реализация.
• В политически режим на „ограничен достъп“, възможността за корекции на неадекватно изпълнение на служебните функции е силно ограничена. Следствие на това е метаморфозата на администрацията в бюрокрация, тоест служенето на обществото чрез държавата се превръща в използване на държавата за удовлетворение на лични цели и интереси.
• В политически режим на „отворен достъп“ възможността за корекции е предоставена до правото на индивидуална инициатива и действие в рамките на закона и общоприетите морални правила.
Какви изводи могат да се направят за политическата ситуация в България, прилагайки тази методология?
• Българската държавност на т.нар. „преход“ е проектирана и построена като държава със силно ограничен достъп.
• Този проект е заложен чрез Конституцията и законите, приети или адаптирани през този период.
• Контролът на много малък на брой ключови държавни институции, които сами по себе си са силно централизирани, както по отношение на веригата на управление, така и по отношения на концентрацията на обществени ресурси, дава възможност за практически тотален контрол върху структурирането и функционирането на българското общество.
• Тази висока концентрация и централизация на държавната власт при липсата на адекватно ниво на развитие на политическа култура даде възможност за лесно овладяване на държавата като инструмент на политическо насилие от много малка част от българското общество (capture of the state) с всички произтичащи от това последствия.
• Овладелите държавната власт индивиди се отличават с ниска обществена и политическа култура, нисък обществен морал и антиобществено поведение, поставяйки своите лични и групови интереси пред интересите на обществото като цяло, дори до степен на пълно игнориране на задължението за служене на обществото.
• Обществото може да бъде изведено от състоянието на материална и духовна мизерия и поставено на пътя на динамично и ускорено развитие само чрез радикална смяна на архитектурата на държавния модел и смяна на политическия режим на „затворен достъп“ в режим на „отворен достъп“.
• Тази радикална промяна няма как да стане с наличните форми на политическа изява, нито е желана от днешната политическа прослойка.
• Само достатъчно мощен вътрешен или външен шок могат да създадат предпоставките за евентуална позитивна политическа промяна.
Факсимиле – корицата на първото издание на «Левиатан» или «Материя и форма на държавната власт: църковна и гражданска.»„от сър Томас Хобс 1651
