Много лично е и отношението на руснаците към нас, ако бяха безразлични, нямаше да ни напомнят постоянно, че като “братушки” сме ги “предали” по време на двете световни войни, нямаше да реагират така болезнено, защото като политически субект (да премълча по-тъжното “обект”) сме доста миниатюрни за вниманието на обществото им. Като културно присъствие липсваме в нова Русия, т.е. невидими сме. Туризмът у нас не е критерий за интерес, защото е за средната класа “нови руснаци”, повечето с мешчанската психология на провинциални помешчици, мнозина от които част от охраненото чиновничество, а там тънкости няма, има all inclusive.

Ирационалната русофобия у нас се дължи и на нашите известни резерви и даже ревност към афинитета на руснаците към сърбите, има даже едно понятие на тази руска слабост “историческо сербианство”, има също и друг термин: “сърбите са балканските руснаци” (много погрешно всъщност, защото сърбите никога не са се жертвали за друг народ или свещена месианска кауза, както руснаците с Великата отечествена война, но образът си е образ и е част от славянското приказно мислене, пробвай да ги разубедиш рационално – става само с друг образ). В същото време само за нас руснаците използват думата “братушки” (умалително и умилително нежно почти обръщение), докато сърбите са “братя” (емоционалното съдържание е различно като към равен, но “братушка” е като към по-малкия, блуден, но от това и по-скъп брат, това е на подсъзнателно ниво, изрича се, чувства се, не се дефинира).

Следосвобожденската ни история, разполовена от 1944 г. идеологически от същата тази Русия, превърнала се в СССР за почти целия ХХ век, поражда и друга форма на патологичен страх, русофобията на истеризираното съзнание, подчинено на идеологическо мислене. Руското се заклеймява като символ на “комунистите”, “червените”, избирателен подход, забравящ, че в Русия е имало и “бели”, че СССР не е Русия до 1945 г., когато победата се извоюва с възраждането на руското православие, на руските герои, забранени от ленинската глобалистка интернационална политика на тотално изличаване на Русия от панпролетарския проект.

Идеологизираното съзнание (след 10 ноември у нас такъв е подходът ни и към демокрацията, непогрешима като политически идол, обвит от политкоректна и леко воняща словесност) не може да разбере или по-точно да приеме Русия. Идеологическото изкривяване и на русофили, и на русофоби се плъзга по повърхността, избира си или “червените”, или “белите” след 1917 г., съветския  или имперския проект, а Русия е всичко това заедно в мощно движение като Енисей напролет.

Идеологическото “филско” или “фобско” етикизиране идва и от неразбирането на есхатологичния месианизъм на руснаците, времето, в което “мисли” Русия, е битката на абсолютното зло с абсолютното добро. Русия в този смисъл е христоцентрична, не антропоцентрична, ориентирът е навътре в човека и няма външна прецизност, подреденост, ред, законност, тази аптекарска прилежност на централния и северния Запад (южният е по-друг).

Русия е непредсказуема и стряска донякъде с основание западноевропейския законопослушен ум, свикнал на статичната сигурност на скучно планиран детайлизиран бит срещу руския динамичен хаос, в който всичко е “коль любить, так без рассудку, коль грозит, так не на шутку… коль простить, так всей душой” (Алексей Толстой).

Ние не сме законопослушни, упорстваме с балкански бунтовен инат, породен и от суровите места, които обитаваме, почти винаги обект на нечии интереси отвън, сблъсък на империи или постимперии, няма как при такъв исторически ландшафт да има солиден културен и духовен пласт, имаме отделни островчета в личности-гиганти насред остърганото/остриганото общество, неуспяло да си поеме дъх след поредния преход, защото “преходът” е политически кръстопът, който съвпада с географския.

Оттук обаче имаме повече сетива за руското, когато не пълзим в накъсана времева отсечка със смехотворни политически цели: влизането в ЕС и НАТО се представяше като “цивилизационен избор”. ЕС обаче е постевропейски проект, далеч не е цивилизация, ако приемем че за такава трябва не само техническо съвършенство и бизнес процъфтяване, но и духовна общност, докато ЕС отказа да приеме християнския си духовен (ценностен, истински) образ. “Избор” нямахме, защото от 90-те г. геополитически цяла

Източна Европа беше изоставена от руското постсъветско присъствие и беше предоставена на победителя в Студената война – САЩ. “Избор” без референдум също е проблематично, защото политическата власт в България не се довери на българските граждани нито за ЕС, нито за НАТО по понятни причини. Друг е въпросът, че мечтаната самостоятелност не може без обвързаност с велика сила или конфигурация от такива, но е възможно тази връзка да не е от позицията на слугинско преусърдие, а от тънко балансиране между слабите места на големите играчи и силните на стратегическата ни позиция в сърцето на Балканите като най-голямата славянска държава.

От тази ни зависимост отвън, приета като даденост на “преклонената главичка”, е и рационалната професионалната русофобия, т.е нищо лично, само политически/политологически бизнес; както и професионалната русофилия, които са нещо като политиканско занаятчийство в двете посоки и на ниво сергия на политически пазар с много съмнителен срок на годност.

И сега в навечерието на 3 март пак сме раздвоени с парламентарна комисия за разследване на Турция и Русия (парадоксът на партньорското слугуване, в един момент сливаш доброто и злото в историята си и „браниш“ с административно пустословие поредния биг брадър), от една страна, и двете църкви – нашата и руската, от другата страна, които заедно канонизират свой светец – св. Серафим Софийски – едновременното разновремие в съвремието…

А всеки избира свободно, защото свободата е несъвместима със страха или с идолите.

Източник: Гласове

Добрите новини са дотук. Засега бунтът на масите продължава да ходи без глава – както и навсякъде в Европа. Еклектична смес от разумни, крайно леви и крайно десни идеи, с които ще се занимавам по-подробно другаде.

Напълно необосновани, но пък абсурдно детайлизирани искания за бъдещото държавно устройство, които реално ще обслужат олигархията, липса на невиртуална организация и лидери, съчетана с пълен нихилизъм към партийната политика, което пък не дава на партийната опозиция – дори и на „Атака“ – и да си помисли да оглави протеста. Една чалга революция срещу чалга режима на ГЕРБ не ни обещава нищо добро. Нечистотата не се мие с нечистота.

Изкусно раздуханата от режима истерия за „робството“ и „съжителството“ и хвърлянето на злополучния Танев на вълците бяха глуповат отвличащ маньовър, който обаче постигна целта си – вниманието на публиката бе отвлечено от новите неопровержими доказателства за дълбоката конституционна криза или по-точно – пълния разпад на държавата, на цивилизацията.

Всички и у нас, и в Брюксел, и във Вашингтон вече са убедени, че (дошлият на власт с преврат, улично насилие и банкови атаки, масови и груби изборни и медийни фалшификации криминален, олигархичен режим на) ГЕРБ – и по-точно неговият велик вожд Борисов – контролира пряко и тайно и съдебната власт.

Това е достатъчен повод за масово народно въстание с участието на леви, десни и всички 99% жертви на олигархичния режим. А с новите цени на тока не е невъзможно великият пожарникарски вожд да бъде без време слетян и от съдбата на гения на Карпатите – кондукатор Чаушеску.

Можеше ли обаче начело на протеста да видим тематична коалиция от „Атака“ и други националисти, от БСП, АБВ и дори от реално напусналата РБ и герберската коалиция ДСБ? Има ли изобщо контакти между ръководствата на опозиционните сили? А ако ДПС е под руски контрол, както твърдяха сините колеги довчера, защо не участва в протеста? Синeeщи колеги видели на митинга в четвъртък „руски знамена“, които обаче се оказало, че били едно знаме, и то Самарското.

Как да се обединят разните български националисти, правоверни комунисти от „Атака“, леви и десни центристи и български турци, макар в случая да имат безспорен общ интерес от събарянето на криминалния, антинационален режим, когато олигархическата пропаганда ги насъсква бясно едни срещу други – по русофило-русофобска, туркофило-туркофобска, просоц – антисоц линия?

Смисълът на истеричната русофобия и антикомунизъм в момента е тъкмо в това – да не се допусне тематична коалиция на антигерберските сили, на народа – да се поддържа изкуствено разделението и озлоблението на българите едни срещу други. Което разделение бе позаглъхнало, преди да го раздуха отново превратът, т.е. летните протести от 2013 г., в които, за съжаление, и ДСБ взе активно участие. За да стане истинска опозиция на ГЕРБ, ДСБ трябва да преоцени участието си в летните протести.

И смисълът на истерията около „робството“ и „съжителството“, освен да отвлича вниманието от доклада на ЕК и безобразията в България, е и да задълбочава русофило-русофобската истерия: новата пропагандна теза е, че България под турско била по-свободна и щастлива от България под „руско“ след 1944 г., т.е. Русия не е освободител, а поробител.

Разбира се, десницата е и искрено уплашена от голямата популярност на Путин сред българите и от все по-силната носталгия на мнозинството българи по времето на социализма. Но тези явления си имат обективна основа, която всички хора с пулс добре разбират. Само завършен идиот може да вярва, че ако забраниш портретите и паметниците на Тато, петолъчките и носталгичните снимки от соца във фейсбук, ще премахнеш и обективната основа на явленията. Също само завършен идиот може да вярва, че тези явления нямат обективна основа, а са навеяни от руската „хибридна война“.

Сините колеги трябва да разберат, че русофобската истерия обективно пречи на събарянето на режима на ГЕРБ. Онзи ден журналистката Зоя Деянова обърна внимание кои днес били водещите медийни русофоби – Милена Фучеджиева, Ивайло Дичев, Владимир Левчев – за по-младите читатели: деца на трима корифеи на соцкултурата.

Те трябва да осъзнаят, че събарянето на ГЕРБ е въпрос на живот и смърт за България и следователно е и поне малко по-важно от едиповите им проблеми. Самият проф. Дичев наскоро напомни за 20-годишнината от смъртта на баща си, писателя Стефан Дичев, автор на широко известни навремето юношески романи за освободителните борби на българите през последните години на робството и главен редактор на любимото ни тогава списание „Космос“.

Колеги казват, че изхвърленият като мръсно коте Танев бил добър професор и добър човек. Не намирам оправдание за такъв човек, съгласил се да работи за тип като Борисов. Всичко, което отсега ще се случи на тези хора, ще е заслужено.

Толкова по-зле, ако не са безпросветни идиоти или подлеци. И ако са участвали в преврата за свалянето на Орешарски и връщането на Борисов на власт. Впрочем оказа се, че юнакът Борисов се уплаши от изхвърления Танев и го зачисли сред хранените си хора.

Колкото до самото „робство“ и „съжителство“ – темата е безумно банализирана и предъвквана хиляди пъти, макар без никаква полза. Училището не е главният ни политически проблем, а доколкото е, най-лошото в него не е съдържанието на учебните програми по литература и история, а това, че в България изобщо не се учи, както показват резултатите от PISA, цари функционална неграмотност, липсва мотивация за учене, знаещите са съвсем малко, има огромна пропаст между знаещи и незнаещи, богати и бедни, социално облагодетелствани и онеправдани, момичета и момчета, градски и селски деца, българчета и деца от малцинствата…

Като учител по български език и история и класен ръководител на второкласници по-скоро харесвам сегашните ни учебници и не съм склонен да виня прекалено чиновниците в МОН за проблемите на училището.Вината за неблагополучията е другаде – в пазарния фундаментализъм, разрушаването на публичното, чалгизацията на културата и постоянния негативен пример отгоре – че за да успееш, не е нужно да си образован, камо ли да уважаваш училището.

Истина е, че учителят трябва да има свобода да интерпретира учебното съдържание според обстановката. Например, макар да одобрявам по принцип, че в читанката за втори клас има и ромски приказки, аз ги прескачам – децата няма да разберат за какво става дума, а не смятам за целесъобразно да ги тревожа да им обяснявам излишно. Сред българската общност в Ню Йорк няма ромски проблем, а децата получават достатъчно антирасистко възпитание в американското си училище.

Но в едно училище в България, дето циганчетата са може би 50%, очевидно ромските приказки ще имат централно място – циганчетата ще се убедят, че и техният народ си има приказки и всички книжни салтанати като другите, българчетата – че и циганчетата са хора като тях, а не са от Сатурн.

Преподаването за „турското робство“ също трябва да зависи от наличието на български турчета в класа – когато има, то трябва да е деликатно, не да се премълчават фактите, но не и да се тласкат българчетата към конфронтация – а турчетата не бива да се срамуват, чувстват виновни или отчуждават и озлобяват. Това са неща в дискрецията на всеки педагог в съответствие с демографията на училището, те се обсъждат внимателно и с родителите.

Наистина, в учебните програми, които сега се предлагат, личи идеологически стремеж да се поразтовари съдържанието по литература от леви мотиви и да се понатовари повечко с десни, но това е кауза пердута – в българската литература просто няма достатъчно представителни творби с десни мотиви, а без левите тя се обезличава.

Това също е лесно обяснимо исторически – България е бедна страна без солидна десница, чийто интелектуален живот е предимно ляво обагрен. Голяма седесарска литература в България няма и не може да има – ако въобще някъде може. Айн Ранд – това са второкачествени слугински романи! Който се излъже да си ги купи, ще го установи сам и ще си иска парите от издателя.

Днешната седесарееща литературна продукция, финансирана от западни фондации, е в противоречие с историята ни и изкуствена присадка, която няма да се прихване върху стъблото на традицията. Всичко това е, ако и не водещ, но съществен елемент на пропагандната хегемония на олигархията, която цели да не допусне възникването на класово съзнание у онеправданите 99% от населението.

Училището освен това е парекселанс „лява“ институция, в която финансирани от бюджета, сравнително бедни, синдикално организирани и предполагаемо загрижени най-вече за развитието на публичното благо (нали иначе щяха да станат банкери или бакали) наемни работници-учители обучават и възпитават ученици, които в нормалния случай в ранна възраст се учат на алтруизъм, а в по-горните класове развиват класова солидарност, идеализъм, бунтуват се срещу света на възрастните с тяхната еснафщина. Това още повече се отнася за професорите и студентите в нормалните развити общества.

Разбира се, и в учебните планове и програми има много неща за промяна. Не може да става дума за „връщане към 1989 г.“, както предлагат много колеги. Първенецът в европейското училищно образование Финландия, дето се съчетават най-прогресивни принципи с класическата добра стара педагогика, е постоянно заета с нови реформи. Но тези реформи трябва да са дело на специалисти педагози, а да не стават в резултат на силно политизирани „широки“ дискусии, дето малцина разбират изобщо за какво става дума.

Видях например, че сини колеги предлагат в програмите по литература в гимназията да се включат Виктор Пасков и Борис Христов, но според мене по-скоро трябва да се върне Пеньо Пенев и да се добавят Валери Петров, Любомир Левчев и Васил Попов, които са силни автори, исторически представителни и ще стават все по-актуални. И дума не може да става за „махане“ на „Тютюн“! Но може да се използва и първият му вариант. Предложението на Илиан Василев да се включи „Калуня-каля“ на Георги Божинов е добро, ако стане за сметка на измисленото „Време разделно“; а и по мое време в нашата гимназия учехме твърде подобната нему „Цената на златото“ на Генчо Стоев.

„Вятър ечи, Балкан стене“…

Патриотичното възпитание зависи на първо място от състоянието на обществото и държавата, от моментния им „вектор“ им на развитие. Когато режимът води антинационална, компрадорска политика, президентът, премиерът, министрите и депутатите са предмет на широко обществено презрение, икономиката, държавността и публичното са в упадък, почти всеки гледа как да драсне на Запад, навред дъни чалга и по ТВ – турски сериали за великолепния век, това не може да се компенсира с пеене на „Вятър ечи“ в училище.

Изстъпленото пеене на „Вятър ечи“, декламиране на „Балканджи Йово“, масовото харесване на „Време разделно“, макар никой да не го гледа у дома си за развлечение, в наше време са протофашизъм и помагат за увековечаването на герберския режим.

„Вятър ечи“ и подобни Чинтулови и други бойни песни имат важно историческо значение като документ за националното ни пробуждане, не като поезия per se, нито като адекватно средство за патриотично възпитание на днешните българи, особено в големите градове или на Запад. „Балканджи Йово“ е авторска художествена преработка от П.П. Славейков по лазарска, т.е. обредна, песен от с. Просеник, Сярско, публикувана от Стефан Веркович в сборника „Народне песме македонски Бугара“ в Белград в 1860 г.

Обредните песни са твърде древни, с произход отпреди „турското робство“, и то най-вече от някогашните сватбени игри, а по-късно обраснали с легендарни наслоения от времето на османското завоевание от XIV–XV в. А и обръщението „войводо“ е старо – поне от Второто българско царство. В песента от Сярско героят се именува Никола, „Йово“ е сръбско име; П.П. Славейков се е увличал по западнославянска антропонимия.

„Балканджии“ по мое време в МвнР наричаха служителите в още неприватизираната АК „Балкан“, но някак не им харесва тоя неблаговиден етикет по отношение на българите като цяло. Който по онова мрачно време не се е използвал спрямо тях изобщо – „Балкански“ е западно име, пришито на нашия полуостров от един австриец в XIX в. – Balkanhalbinsel, и сега носещо предимно негативни конотации.

Името „Балкан“ не се среща у о. Паисий, Софроний, Раковски и П.Р. Славейков – последните двама употребяват често „Стара планина“; Х.Г. Данов издава календарче „Старопланинче“. И натуралните чернодрешни старопланинци поне до средата на XIX в. не били наричани „балканджии“ от другите българи, а „загорци“ – в „Романя“, „черни българи“ – от старото българско население в Североизточна България, а също с племенни обозначения като „въяци“…

„Балканът“ се появява като неологизъм у европейски образованите Каравелов и Ботев, в спомените на Панайот Хитов с добавките на Иван Кършовски, който иначе си пада пурист и превежда на български дори думата „хайдутин“ – с „горски ускок“. Понятието „балканци“ по отношение на днешните жители на Югоизточна Европа намирисва на османизъм и ни удря печата на чалгата. Трябва, значи, да се стараем да ограничим колкото може употребата на името „Балкан“ – и дори навремето бях предложил международно преименуване на Балканския полуостров на Хемски полуостров, което никак не е невъзможно.

Делото на о. Паисий има колосално значение, за съжаление и до днес, и аз много пъти съм цитирал патетично неговото „о, неразумни“: http://glasove.com/categories/komentari/news/o-nerazumni. Но самият текст на „Историята“ – след публицистичното предисловие – представлява интерес като исторически документ, но не и за учениците, било и в последния клас. А и не познавам ученик, който да го е дочел.

В осми клас трябваше да четем и Софроний, е – прочетохме по няколко страници – дотам, дето го притесняват содомити турци в Цариград и все му се разминава я въжето, я куршумът. А от „Рибния буквар“ сме чели само у дома от интерес: „кафето е костилка и се ражда по овошки“.

В университета учихме за Петър Берон като философ в Париж – автор на многотомния натурфилософски труд „Панепистемия“, нещо като закъснял с няколко века Джордано Бруно. Неподражаемият проф. Анани Стойнев ни убеждаваше, че котленецът бил съвсем истински философ, приет и в парижките интелектуални салони, а не просто някакъв „глупак от Турската империя“.

Обучението по старобългарска и възрожденска литература чак до П.Р. Славейков и Каравелов според мене трябва да се съкрати значително от обема си и да добие обзорен характер, като се илюстрира с най-характерни откъси от четивата в оригинал и съвременен превод.

„За буквите“ е една от малкото творби, които е добре да се учат цялостно. Но винаги с коментар и дискусия с децата за съвременното измерение на проблема! А не с школско литературоведско преливане от пусто в празно.

Като учим например за о. Паисий, е добре да поговорим и за чалгата, и за „сръбското“ и „гръцкото“, за турските сериали, за летуването „само“ в Гърция и Турция, та и за семинарите и фестивала в Созопол. Как и досега сме подвластни на гръцкия и османски чар, как това съвсем практически ни пречи да си устроим живота и ерозира началата на народността ни.

Защо реално се вдига шум за програмите по литература и история?

Извинявам се, че ще повторя вече писани (тук: http://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/pod-sveteshtiq-vzor-na-karaibrahima и на други места) неща, но те ми се струват важни за отсяване на вредното, което ни пречи да достигнем яснота в мислите и действията си, а правилно разбиране по въпроса сред публиката липсва. Който няма търпение, моля да дочете само последните два параграфа.

Българите жадуват за национално достойнство, но не могат да се изоглавят из надянатия им от търгашите чалга ярем. Чалгата – българският джихад срещу McWorld, естетическият бунт на българина – е и израз на разочарованието му от несправедливостта на Запада, и инатът на Ганя след връщането му от Европата, и неговият страх от бъдещето, неговите комплекси… Основната подкатегория на чалгата е срамът, гримиран като цирков бабаитлък.

Но при страстите по „Балканджи Йово“ и „Време разделно“ бабаитлъкът е минал в мазохистичния си полюс. Империите ни газят, ние не им се даваме. Т.е. в мечтите си, ако и наяве да си избираме или ги оставяме да се самоизберат зависими с досиета премиери и президенти с гумени гръбнаци.

Българският виктимологически пантеон е жив и актуален като никога – българинът сега е жертва на комунизма, прехода, политиците, мутрите, бежанците, циганите, ДПС, на ЕС, САЩ, НАТО, евреите (радонитите, масоните, Билдербергите), Кремъл…

Българите протестират срещу ЕС, САЩ, НАТО и западните корпорации, като гласуват за „Време разделно“ и реват за „Балканджи Йово“. Мазохизмът – с древен гностически произход – е стожерът на нашата култура. Хедонизмът не е наш – той е от гнилия Запад или гнилия Ориент, макар да му се отдаваме в свободното си от мазохистки ритуали време – и то в най-ориенталската и оргиастична форма.

Гръцкото робство, турското робство, съветското робство

„Турското робство“ обаче е на първо място традиционен израз в езиците на християнските народи в Османската империя и в нашата възрожденска литература и като такъв – естетически неподсъден. У съседите изразът също се среща изобилно: τουρκική σκλαβιά, tursko ropstvo, турско ропство, թուրքական ստրկության… У русите и другите източни славяни – „татаро-монгольское иго“.

Очевидно отглас от египетското робство и вавилонския плен на евреите, „робството“ е важен елемент от общата ни юдеохристиянска митология. Всяка пролет евреите празнуват Песах – освобождението си от египетско робство: според легендата им еврейски роби построили пирамидите. Днешните критично мислещи евреи оспорват това – и самото понятие за египетско робство.

В Ранното средновековие българите може пък да са имали песни за хазарското или аварското робство. За хунско робство сигурно не са имали – нали извеждали владетелския си род от коляното на Атила. „Гръцко робство“ наричали българите поне от времето на Възраждането, от началото на църковно-националната ни борба, и ромейското владичество, турило край на Първото българско царство.

Твърдението на Божидар Димитров, че етимологията на „иго“ била от гр. „хегемония“, не е вярно. „Иго“ е общославянска дума с общ индоевропейски корен с лат. iugum, ярем (срв. aнгл. yoke); със значение на „гнет“ се използвала поне от началото на славянската книжнина в Първото българско царство. „Хегемония“, гр. hēgemonia, иде от hēgemōn, „водач”, от hēgeisthai, „водя”. 

„Турското робство“ не е измислено от о. Паисий: в XVI в. Макиавели нарича турската власт в Гърция „робство“, schiavitù. В главата за наемниците във „Владетелят“ флорентинецът разказва как използването на турски наемници от ромейския император срещу съседите му докарало на всички „турското робство“.

Макар и без термина „робство“, и най-ранните български свидетелства като „Житието на Евтимий“ от Григорий Цамблак рисуват мрачна робска картина.

Ала „робство“ на български и повечето други европейски езици значи също „плен“, „несвобода“, human bondage. А за революционерите от всички времена то изразява и „човешкото състояние“ изобщо. Ботевото „лъжа и робство на тая пуста земя царува“ звучи като монолога на Хамлет. И за средновековния християнин робството е атрибут на човещината изобщо: човек е роб на смъртта.

Разбира се, у съседите има и израз „османска“ или „турска власт“ и именно той, както и у нас, се използва в историографията: гр. „Туркократия“, срб. и мак. „Турска власт“. „Османското владичество“ не е измислено след 1989 г., а е отдавна установен в нашата историческа наука стандарт: „История на България“, том IV, „Българският народ под османско владичество (от XV до началото на XVIII в.)“, БАН, София, 1983 г. Няма особена семантична разлика между „владичество“ и „власт“, освен че последната е добила по-съвременно и абстрактно звучене.

В законодателството ни – КТ, чл. 154 – отдавна фигурира „3 март – Ден на Освобождението на България от османско иго – национален празник“. Знаем вече защо Трети март, въпреки че Освобождението безспорно е голям наш празник, не е подходящ за национален празник – защото не ни обединява, а ни разделя на русофили и русофоби, на българи и турци и не на последно място, ни кара да поздравяваме приятелите си български турци с „освобождението им от турско робство“.

Робството не е само метафора – османският девлет си заслужавал прозвището „робска империя“. В XVI в. италианците наричали европейските роботърговци в Средиземноморието „турци по професия“ – за разлика от истинските „турци по рождение“. Големи човешки маси били отведени от османлиите в робство и от нашите земи. Османските елити – военното съсловие, бюрокрацията, придворните и султанските семейства се попълвали почти изключително от роби, обичайно било и султанът да е син на робиня. Системата на харемите, евнусите и кючеците просъществувала до началото на ХХ в. Евнусите етиопци били кастрирани в детска възраст и оставяни зарити в пясъка на милостта на естествения отбор, оцелелите 10% били продавани на роботържищата.

Под „робство“ през Възраждането обаче разбирали най-вече политическото безправие на българите. В главата „Силистра йолу“ на „Под игото“ Вазов чудесно описва как народите под робство си живеели весело, като нямали политически права и страсти, нито възможност да натрупат големи богатства. И евреите в пустинята въздишали за безгрижния живот под робство и египетските котли с месо. Разбира се, в големите османски градове, пък и в селата и особено между тях, българи, турци и други народи съжителствали и си разменяли културни и некултурни влияния.

Впрочем затворената планинска българска селска община съхранила до много късно самобитността си, за което свидетелства традиционният ни селски фолклор и липсата на много турцизми или пък неправилното им усвояване в старопланинските говори. Масираното османско влияние върху българския бит и популярна култура е ново явление от последните години на робството в големите градове, които се ребългаризират в значителна степен едва след Кримската война и най-вече след Освобождението чрез постосманския културен пласт на проточалгата, развлекателната култура на градското дъно, проникнала у нас главно чрез гръцко и сръбско влияние.

Лишаването на българите от държавност, от правосъзнание, от просветен елит, от книжовен език и от национална памет е най-голямата вреда, нанесена от османлиите. И до днес българите още не са доказали, че са способни на свободен политически живот народ; те се справят далече по-добре в ситуациите, в които политиката още не е намесена. Ботев се заблуждавал, че от читалищата, черковните настоятелства и еснафите ще се развие модерна държавност – той сам документирал слабостите във възрожденския ни дополитически живот.

Учудване буди нелюбопитството на османлиите, поне до 1870 г., по отношение на завладените от тях европейски народи. Иван Асен II изброяваше кои земи е завладял след битката при Клокотница – на епирския деспот, арбанашка и сръбска. И сръбският Стефан Душан инвентаризираше на чии земи бил цар, „и на голяма част от Българското царство” (Скопие). И‌ руският цар-император именува в титула си най-подробно всичките си придобити царства и княжества, и българското на Волга. И Василий Българоубиецът нарече югозападните ни земи, дето дълго се сражава със Самуила, тема България, и Охридската архиепископия – Българска.

Само османлийският падишах нехае – той бил господар на Рум, на „римския народ“, и на по-древното „македонско царство“ – според писмото до запорожките казаци. А този падишах обикновено – особено в първите векове – бил европеец по произход, често славянин. И в книжката на Орхан Памук „Бялата крепост“ героят венецианец минава със своя ходжа на път за Полша, към Белгород Днестровски в Молдова, през източните български земи и описва „славяните“ – русоляви селяци, и няма понятие какъв народ са те, че имали царство отпреди хиляда години, със славни царе, създали азбука и книжнина за няколко други народа.

Българската нация се създаде в борба за освобождение от Османската империя и преди това – от духовното и административно господство на Цариградската патриаршия. Това е стоманобетонен факт. Нейните герои – това са борците срещу Османската империя и Цариградската патриаршия. За българската нация, докато съществува, Османската империя и Цариградската патриаршия ще означават несвобода, ненашенска власт.

Добрите ни отношения с Анкара и Фенер, доброто ни съжителство с българските турци не променят това нито на йота. Доводите, че Османската империя била наследник на Ромейската, които донякъде имат основание, донякъде – не, също не го променят. България възникна в борба с Ромейската империя.

От друга страна, лепенето на етикет „съветско робство“ на комунистическия режим от 1944 до 1990 г. не хваща дикиш. Става дума за продължителен и противоречив период, в който България постигна и най-големите успехи в следосвобожденската си история, в който режимът бе реално подкрепян или приет като даденост от голямото мнозинство българи. След началото на 50-те години в България вече нямаше истинска антикомунистическа опозиция досами 1989 г.;

И днес, след 26 години, ни управлява бившият бодигард на Живков, който все повече заприличва и външно на господаря си! А мнозинството българи изпитват все по-силна носталгия по икономическото развитие, социалната сигурност, демографския растеж, сигурността и дори националната независимост от онова време. Въпреки големите недъзи на тогавашното управление.

Но всичко това е beating around the bush, отклоняване от главната ни тема. Нужна ни е час по-скоро работеща широка политическа коалиция – да оглави надигащата се буря от народно недоволство срещу престъпния, антинационален и диктаторски герберски режим – позор за България и Европа.

Трябва да прекратим взаимните самоубийствени дрязги за училищни програми, робства и съжителства, Русия и соца. Трябва да оставим и приказките за нови кръгли маси, всеобхватни реформи и смяна на системата. Трябва да търсим тематична коалиция с минимум общоприемливи цели, свеждащи се до отстраняването на престъпниците, бърза нормализация на държавата и възстановяване на цивилизоваността.

Източник: Гласоове