Архив за етикет: общество

Ролята на президентската институция в условия на фрагментация на обществото

Защо е необходимо да се ограничава фрагментацията на обществото?

Фрагментацията на обществото е ключов проблем не само поради това, че психически здравите индивиди обикновено предпочитат да бъдат част от обществото, вместо да бъдат изолирани, изключени от него и може би тази склонност на хората е свързана с увеличаването на психичните заболявания при продължителна фрагментация на обществата. (Нека да напомня, че според някои, най-дълбоката същност на робството е отделянето на индивида от общността, в която живее, а други казват, че най-древният смисъл на думата „идиот” е бил „отделен”, „сам”, „изолиран”). Но особено важни са връзките между фагментацията и динамиката на обществото – фрагментацията намалява, когато обществото е в процес на развитие (промени, носещи подобрения за всички или поне за повечето хора) и обратно – тя нараства, когато обществото е в упадък. Може да се предположи и обратната връзка – че намаляването на фрагментацията вероятно допринася (предпоставка е) за постигане на развитие, докато нарастващата фрагментация допринася за възникване на упадък, или поне е белег за упадък. Доколкото такива връзки наистина съществуват, то всяко действие намаляващо фрагментацията е подкрепа за постигането на развитие, а постигането на развитие е начин за намаляване на фрагментацията.

България отчаяно се нуждае едновременно от ограничаване на фрагментацията и от бързо постигане на развитие – както поради състоянието в което се намира сега, така и поради един огромен риск пред бъдещето на страната. Рискът е свързан с редуването на продължителни (по 30-40 години) периоди на развитие и упадък, които още от миналия век периодично обхващат повечето развити страни в света. Последният период на упадък започна от началото на 80-те години и продължава досега. Съдейки по регулярността, предстои излизане от този период и навлизане в период на развитие. Според един сценарий, (Томас Пикети, „Капиталът на 21-ви век”) периодът на развитие ще продължи до към 2050 г., след което отново ще започне политически, икономически и социален упадък, който ще продължи през следващите 30-40 години. Рискът за бъдещето е свързан с това, че България, която преживя особено тежко периода на упадък досега, може да не успее да се съвземе достатъчно през предстоящия период на развитие, преди да попадне в следващия упадък. За последиците можем да съдим по съдбата на българското село – то попадна под натиска на индустриализацията за около 40 години, след това за още 30 години попадна под натиска на „прехода” и достигна до състоянието, което ни  е познато. Ако страната не успее сравнително бързо да постигне развитие и да поддържа този тип динамика през следващите 30-40 години, почти сигурно е, че след следващия период на упадък (т.е. около 70 години от сега нататък)  България ще се окаже в състоянието на „българското село” на Европа.


Кой би могъл да ограничава фрагментацията?

За да се избегне този сценарий е необходим и вероятно предстои да бъде извършен сериозен обрат в социалната и икономическа динамика. Още по-точно, предстои обрат – преход от продължителен период на упадък, на регрес, към период на развитие. Преход от период на подобрения за малцинството и влошаване на живота на мнозинството, към период на подобрения за мнозинството, без да се влошава положението на малцинството на „победителите” през прехода. Това е дълбок поврат и е много съмнително, че ще бъде осъществен ефективно при сегашната политическа система, организация на политическия процес на вземане на решения и основни политически сили.  Исторически изследвания показват, че в такива исторически периоди (преходи от упадък към развитие) възниква потребност от промяна в системата, в която протича политическия процес на вземане на решения и по-конкретно – тенденция към концентрация на властта (обикновено в изпълнителната власт). У нас също имаше и има такива идеи (намерението за промяна на избирателната система, а преди години – за разширяване правомощията на президентската институция).

Не е сигурно обаче, че промяната в избирателната система ще даде желаните ефекти, както не е сигурно, че ще се постигне крайният ефект – развитиен обрат.

А тези съмнения повдигат въпроса дали не може и с други стъпки да се подкрепи търсенето на  желаният резултат.

По-конкретно, въпросът е дали не може да се включи в действие един център на политическа власт и влияние, който е извън организационните рамки на системните партии, извън рамките на контролираните от тях изпълнителна и законодателна власт, не е обременен от дефицита на доверие и легитимност, натрупан от системните партии през прехода, не е обвързан с паяжината на формални и неформални връзки, които ограничават техните решения и действия,  не страда от характерния за партиите дефицит на идеи и визии, и най-важното – не страда от ограничен капацитет за вземане на решения, които излизат извън рамките на техните непосредствени икономически и политически интереси. Такъв политически център може да поеме нова роля при правенето на политики и активно да играе тази роля, дори и ако влиза в разрез с икономическите и политически интереси на някои елитаристки субгрупи.

Очевидно президентстката институция сега отговаря на споменатите условия и вероятно може да изпълни необходимата роля. А състоянието и перспективите на страната правят поемането на тази роля почти неизбежно.

Имайки предвид това, дейността в условия на фрагментация изглежда е най-тясно свързана с ролята на президента като олицетворител на единството на нацията (обединител на нацията).

През последните три десетилетия тази роля сякаш беше пренебрегвана и зле изпълнявана. Причините са ясни – от една страна, досегашната икономическа и социална динамика едва ли може да се приеме за развитие, поради което и фрагментацията растеше, а от друга, съдържанието на ролята на обединител и начините нейното изпълнението не са особено ясни (както беше споменато в друго изказване). Доколкото все пак беше изпълнявана, ролята се свеждаше най-вече до това да не се влиза в разногласие, противоречия или конфликти с другите институции, главно – изпълнителната и законодателна власт, или да се оказва  мълчалива, или публична подкрепа за техните действия. Образно казано, президентството сякаш се сливаше с другите институции, с тяхната дейност и с политическите сили които ги контролират, а декларираното дистанциране от партиите едва ли променяше това впечатление. Ако се вземе предвид, че периодът не беше период на развитие (а следователно генерираше фрагментация в обществото) и че действията на другите институции не се радваха на масово одобрение и подкрепа (изследванията показваха ниско доверие към институциите), то подкрепата, оказвана от президентската институция, не само ерозираше престижа на институцията, но може би дори допринасяше за фрагментация на обществото или поне редуцираше ролята на обединител, както и положителните ефекти, които може да се очакват от такава роля.

Възможности за ограничаване на фрагментацията

Така че, изглежда наистина е важно да се обсъжда възможното съдържание и засилване на тази роля. Вероятно такава роля може да се изпълнява по безброй начини и много от тях не са ми известни.

Но може да се подчертае едно възможно направление за изпълнение на ролята на обединител, което изглежда сравнително просто, лесно постижимо и особено важно.

Направлението изхожда от представа за фрагментацията като отслабване, ерозиране на онова, което превръща една съвкупността от индивиди в общество (някои антрополози образно го наричат „лепило” – „тайнствено, мистериозно лепило”). Съвсем условно „лепилото” може да се нарече „обществена воля” или „обществено мнение” (доминиращите в обществото виждания, преценки, настроения, нагласи, искания по най-различни въпроси). Пренебрегването на преобладаващото мнение в обществото поражда основната (политическа) фрагментация в обществото: между управляващи и управлявани.

По-дълбоката причина е известна – демократичните политически институции, рядко успяват да превърнат преобладаващото „обществено мнение” във фактор, влияещ върху политическия процес на вземане на решения. В действителност законовите рамки и текущите политики се определят от мнението (груповата рационалност и цели) на групите, които контролират и управляват обществата, а не от мнението (рационалността и целите) на преобладаващата част от обществото. Точно това най-много фрагментира обществото и често превръща демокрацията в театър.

Ето защо защитата на „лепилото” и съставките му, подкрепата за тях, сигурно е основно направление за ограничаване на фрагментацията, обединяване на обществото и е важна предпоставка за постигане на развитие. Преплитането на кохезията на обществото и постигането на развитие, означава, че дейностите в полза на едното, неизменно са и в полза на другото.

Важно е да се отбележи – тук не става въпрос за известните съставки, които обикновено се посочват като характеристики на нацията (общ език, история и т.н.). Защитата на тези съставки може да допринесе за ограничаване на фрагментацията и вероятно е сравнително лесен начин за това, но може да създава други проблеми.

Има обаче, съставки на „лепилото”, чиято защита и подкрепа е не по-малко важна.

Преди всичко, това е общата, споделена представа (може да се каже – споделеното знание) за социалните реалности (социалния свят) и споделените (или доминиращи) преценки за тези социалните реалности – доколко реалностите се одобряват и доколко се отхвърлят. От тези преценки зависи доколко се желае промяна или запазване на статуквото. Различните виждания за реалностите и преценките за тях фрагментират обществата по фундаментален начин; споделените представи ги обединяват също по фундаментален начин.

Представите за реалностите предизвикват фрагментация на обществото, тъй като политиката (политици и политически сили) и въобще упражняването на властта е свързано със създаването и налагането на представи, които хората не приемат (фрагментацията по линията управляващи – управлявани). Големият дебат относно пост-истинното общество и алтернативните факти се породи именно от създаването на такива представи за реалностите и от фрагментацията, която те пораждат. През последните десетилетия този инструмент на упражняването на властта се използва толкова интензивно (особено под формата на идеологическа конструкция – неолиберализъм, пазарен фундаментализъм) , че създаде огромен глад за „истината” и съпротива срещу това „символно насилие”. Ако този глад се задоволява поне отчасти и съпротивата срещу манипулацииите се подкрепя, това може да окаже огромно влияние за подобряване на кохезията в общество.

Някъде вече го правят – светът, включително и в ЕС се пробуждат от съня и вече все по-широко се признава, че изминалите три-четири десетилетия са били период на упадък, на политически, социален и икономически регрес. Анализите които потвърждават това, растат като лавина.

Например, предстои да излезе книга, която е озаглавена точно така – „Големият регрес”. Според рекламата, авторите на книгата са едни от най-големите социални учени, интелектуалци, (вкл. българин – Иван Кръстев). Те признават дългия период на Голям регрес, изследват причините и търсят възможности за излизане от него. Има и много други подобни анализи, които косвено признават регреса. Един обширен анализ (на Бриджуотър) сравнява упадъка през 20-30-те години на миналия век с упадъка от 80-те години досега. Анализът показва редуване на продължителни (около 40 годиин) периоди на упадък и развитие, а сравнението на сегашния период с 20-те и 30-те години е потвърждение, че сме преживяли период на упадък.

В ЕС интензивно се преосмисля представата за изминалите 30-40 години, но по особен начин – новото виждане не се обявява от основните системни политически сили и не в рамките на собствено политическия дебат. Промяната засега се обсъжда в полетата на научния и граждански дебат (ако системните политически сили заговорят за промяната ще стане ясно какво са правили досега).

У нас обаче едва ли има достатъчно авторитетна научна или гражданска структура, която да подеме тази необходима работа. Не знам доколко е уместно президентството да се занимава с това, но ако някой го направи сигурно ще е голяма стъпка срещу фрагментацията на обществото (и за нов преход – към развитие). Да се назовават нещата с истинските им имена е ефективен начин за създаване на доверие и кохезия.

Друг важен компонент на „лепилото” са  споделените базисни морални ценности. И то автентични човешки ценности (тези, които социалната еволюция е формирала) – такива като справедливост, равенство, честност (която е и стремеж към истината), реципрочност. Отдавна е известно, че ерозията на тези ценности или подмяната им с други дълбоко ерозира и човешкото общество. Както и че защитата и подкрепата на тези ценности в най-различни форми, както и посочването (евентуално – критиката) на отклоненията от тях е фундаментално направление за сплотяване на обществото. Като пример – преди няколко години Генералният секретар на Римския клуб на ежегодната си лекция в Брюксел каза, че икономиката в съвременните общества се е отклонила от фундаментални морални ценности и посочи негативни последствия от това. В България не се казват такива неща. А това отваря вратите за откровени глупости, като тази, че пазарът бил зона свободна от морал. Но тези глупости пораждат реални последствия или поне създават почва за тях.

Визията за желана от обществото промяна също може да е силен фактор за консолидиране на обществото. Една такава визия би могла да влияе върху политическото действие и да блокира евентуално противодействие, да разсейва мъглата от идеологиите и влиянието на частно-групови интереси, които изкривяват политическия процес на вземане на решения. И разбира се – може да консолидира обществото.

Аналогична роля може да играе и подтикването на начални стъпки за политически и социални промени в желаната посока. Наследството от прехода например, обхваща и редица дефекти в нормативната рамка. Затова важна стъпка може да бъде инициирането на  широка работа по оценки на социалните ефекти (социалното въздействие) на някои ключови закони. Може и да се институционализира постоянното правене на такива оценки на законите, при това  – не само след като е въведен закона, но и предварителни оценки на социалното въздействие (подобно на екологичните оценки). Същото може да се направи и по отношение на някои ключови политики. Практическото значение на такива стъпки е огромно. Това може да се види най-ясно във връзка с т.нар. корупция, която е централният икономически механизъм на досегашния упадък. Всъщност, думата корупция е подвеждаща, защото не става въпрос за корупция, а за самата същност на икономиката през прехода – политическо, селективно разпределение на икономически ресурси в полза на привилегировано малцинство, което използва предоставените му ресурси в своя собствена изгода и нерядко – ощетявайки мнозинството (някои наричат това „извличане на рента”).

Затова ограничаването на корупцията е много по-сложна задача от справянето с обикновена корупция. И да се разчита само на закон за борба с корупцията е подвеждащо. Разбира се, такъв закон е важен, но сигурно има и други закони, които се нуждаят от промени, за да се ограничи корупцията. Например, неефективната законова и подзаконова уредба за счетоводството. Преди повече от 10 години (през 2006) проф. Иван Душанов писа: „… дълбока причина за всичко това е съзнателното и целенасочено принизяване на счетоводството и контрола, изразено в неефективната законова и подзаконова нормативна уредба, даваща възможност на заинтересовани престъпни кръгове, групировки и лица за злоупотреби, присвояване, далавери..”. Деформираната нормативната рамка на счетоводството отваря вратите за корупция, тъй като ограничава възможностите за отчетност, контрол и търсене на отговорност. Впрочем, сигурно има и други закони, които се нуждаят от нов преглед за ефективна борба с „корупцията”.
Разбира се, президентската институция не може пряко да прави такива промени, но дали други институции биха могли да подемат такива инициативи, като се има предвид, че точно те са създавали статуквото?

 Автор: проф. Духомир Минев,  БАН, председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“.

 

 

За ролята на президентската институция в ситуация на фрагментирано българско общество

Снимка: Дневник

На 26.04.2017 г. се проведе редовна сесия на „Философският клуб“, посветена на Ролята на президентската институция в ситуация на фрагментирано българско общество. Събитието се проведете по традиция в Съюза на архитектите в гр. София, с модератор Георги Василев – основател на клуба.

В дискусията взеха участие акад. Атанас Атанасов – ръководител на Съвместния геномен център, Валентин Николов – председател на Контролния съвет на Камарата на строителите в България, Явор Дачков – журналист и собственик на „Гласове“, проф. Венелин Цачевски – политолог, историк и посланик на България във Финландия през периода 2003 – 2006 г., проф. Лъчезар Аврамов – ръководител на лаборатория “Биофотоника” в Института по електроника на БАН, Николай Камов – основател на компанията за иновации и инвестиции “Nextdoor”, проф. Димитър Веселинов – Ръководител на катедра „Методика на чуждоезиковото обучение“, Слави Василев – част от щаба на президента Румен Радев и проф. Духомир Минев – председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“.

Акад. Атанас Атанасов посочи, че България е изправена пред сериозни икономически и социални проблеми, които продължават твърде дълго време, а опитите за справяне с тях не дават значими позитивни резултати. Той посочи като пример селското стопанство, където се наблюдава продължителна тенденция към икономическа и социална поляризация – от една страна, дори и малкото останало население попада под натиска на ниски доходи и живее в тежка ситуация, а от друга страна е просперираща, но малобройна част от тези, които владеят и ползват земята.  Тенденцията се дължи на особености на икономическата организация и по-конкретно – силната концентрация на обработваемата земя, която води и до концентрация на доходите в селското стопанство, включително и на европейските субсидии за селското стопанство. В същото време изпъква неумението на управляващите от различните политически сили да формулират и приложат адекватни политики за справяне с проблемите.

Комбинацията между тежки проблеми и слаб капацитет на политическите сили да намерят адекватни политически решения за проблемите, насочва към извода, че страната се нуждае от допълнителен импулс във вътрешната политика, което може да бъде постигнато чрез висока активност на президентската институция във вътрешно-политически план. Затова институцията е натоварена с високи очаквания, а някои начални стъпки на президента дадоха надежди, че институцията ще може да отговори на очакванията.

Проф. Лъчезар Аврамов, подчерта, че според него реалната диагноза на ситуацията, в която се намира страната е доста по-тежка от обичайните диагнози. Тази диагноза е катастрофа, която не се свежда само до известната „демографска катастрофа”, а има и други измерения – политически, икономически и социални. Дори и да е преувеличена диагнозата за катастрофа, по-добре е да се правят песимистични преценки на ситуацията, защото оптимизмът може да пренебрегне реални опасности и така да се окаже обикновена глупост. Мащабът на  катастрофата, заедно с неспособността на политическата класа да намери необходимите решения,  създава изключително остра необходимост от допълнителен участник в политическия процес. А най-значимият и реалистичен кандидат за такава роля може да бъде и трябва да бъде президентската институция. Във всеки случай, няма друг кандидат за тази роля, на който може да се разчита. Независимо от това доколко са благоприятни за такава роля нормативно определените правомощия на президента във вътрешно-политически план, институцията може и трябва да намери начини да оказва по-силно влияние именно върху вътрешната политика, защото страната остро се нуждае от това. Ако президентската институция като единственият реален кандидат за ролята на генератор на позитивни политически импулси не се заеме най-активно с тази роля, бъдещето на България няма да изглежда много оптимистично. Големите въпроси при така очертаните проблеми са какво би могло да бъде съдържанието на новата роля на институцията и как именно тя би могла да играе тази роля. Редица досегашни действия на президента показват, че той може да изпълни адекватна роля и заслужават  подкрепа.

Г-н Явор Дачков, също акцентира върху сложната вътрешно-политическа ситуация, пораждаща особено остра необходимост от засилване на вътрешно-политическата активност на президента в сравнение с предходни периоди. Тъй като перспективите за рязко и значително подобряване на състоянието на страната чрез усилията на системните, парламентарно представени партии не са големи, върху президентството неизбежно пада нелекият дълг да се нагърби с активна вътрешно-политическа роля. Президентството не може да избегне тази роля, защото освен обективната потребност от нея, ситуацията породи и надежди, и високи очаквания към институцията. Бързото навлизане в такава роля среща затруднения – президентът е в началото на изпълнението на своите функции, навлиза в коридорите на българския политически живот и усвоява неговите механизми, нормативните му правомощия не са големи. Освен това, поемането на една нова роля от президентството има значителен конфликтен потенциал – някои от стъпките, които предприема или би предприел се натъкват на съпротива и затова се представят (и ще се представят) като „грешки”, когато влизат в разрез с частно-групови интереси. Въпреки това, президентът направи енергични стъпки, които показаха, че институцията долавя нарасналите отговорности и очаквания към нея и вдъхнаха надежда, че е в състояние да реагира адекватно. Представянето на някои действия като „грешки” не бива да го спира по този път. „Идентифицирането” на такива „грешки” и критиките са очаквани и логични при  състоянието на политическия живот, нивото на демокрация и на медиите у нас.

Г-н Слави Василев изрично подчерта, че мнението, което ще изкаже е лично и не ангажира президентската институция. Според него конституционно определените правомощия на президента са твърде ограничени и не позволяват на институцията да  играе особено активна роля във вътрешно-политически план. По-конкретно той посочи, че дейността на институцията се рамкира от ролята на президента като върховен главнокомандващ, олицетворение на единството на нацията и представляването на страната пред други страни. Вътрешната политика е свързана само с функцията на „обединител на нацията”, но понятието е лишено от практическо политическо значение, тъй като основните прерогативи в това направление се намират в изпълнителната власт. Тази конструкция превръща Президента в удобен бушон за политически пристрастия, който носи отговорност без да има власт, за да може Министерският съвет да има власт без да носи отговорност.

Проф. Венелин Цачевски насочи вниманието към конституционно определените правомощия на президента на страната. Тези правомощия наистина не дават големи възможности на президентската институция да играе „силна” и активна роля във вътрешно политически план. Но това не означава, че не трябва да играе такава роля и не трябва да се търсят възможности за засилване и активизиране на президентската институция. Състоянието на страната наистина изисква значим обрат в политиките и социалната, и икономическа динамика, а президентската институция може да подкрепи усилията на управляващите да осъществят такава позитивна промяна. Според проф. Цачевски търсенето на такива възможности не изисква непременно промяна на конституционните правомощия на президента и би могло да се постигне в сегашните рамки на неговите правомощия.

Проф. Димитър Веселинов направи паралел с Франция, където резултатите от първия тур на президентските избори показаха, че и френското общество е значително фрагментирано: четири основни кандидати в диапазона между 19 и 23 % и значителен пети субект на негласувалите с около 20 %. Кандидатът с най-големи шансове за президент печели благодарение на факта, че формулира идеите си под формата на национален проект за издигане на авторитета на държавата в национален и европейски контекст за разлика от опонентката си, която отправя послания към всяка една от големите прослойки на френското общество. Необходимо е да се изгради своевременна българска позиция спрямо идеята на Макрон за Съвет на страните от еврозоната и идеята му за общоевропейско допитване за бъдещето на Обединена Европа. Важно е да се помисли за ролята на образованието (Льо Пен акцентира върху изучаването на френски език в началното училище, а Макрон върху професионалното средно образование и оптимизирането на магистърските програми чрез въвеждане на система за селекция) и за разширяване на общата култура (Макрон предлага субсидия от 500 евро за всеки абитуриент за закупуване на билети за представления, спектакли, музеи и др.). С една дума президентът може да използва положителните практики на своите колеги от страните членки на Европейския съюз, Русия и САЩ) за формиране на система от национални ценности и приоритети. Като жест към франкофонския статут на България е възможно в българските летища и по линията на Софийското метро да се поставят паралелно с английските и френски надписи. Необходимо е, например, да се помисли за инициатива, която да запознае европейските деца с България, за да се поставят дълговременни основи за положително отношение към страната ни. Все пак България е държава на духа.
Г-н Валентин Николов посочи, че президентската институция заема особено място в политическата система, като център на стабилността и влиянието му върху политическите партии и обществото. Тази роля се определя от функциите на президента и от избирането му от широки слоеве на населението, а не само от партийното /партийните/ ядра. Въпреки сравнително ограничените правомощия на институцията, тя все пак има значителни възможности да влияе върху обществото. Като пример за умело използване на една такава възможност бе посочено обновлението на армията и по-специално на авиацията, където дълбокото познаване на материята от страна на ген. Радев и успешното въздействие върху служебното правителство са позволили да се разреши един дълго време протакан по различни причини важен проблем. За разлика от този пример,  една друга възможност – формирането на служебно правителство е можело да се използва по-добре за поставяне началото на развитие на страната. Друга подобна възможност е използването на Стратегията за развитие на България, разработена и връчена му от БАН. Дори ако тази стратегия има несъвършенства и не е обсъдена широко в обществото, в същото време в нея има теми и направления, които са безспорни. (Освен това президентството може да инициира едно широко публично обсъждане на Стратегията).

Реално средство за въздействие от страна на президентската институция са значително по-големите правомощия в областта на външната политика.

Най-важното оръжие на президента е словото. След изборите институцията обаче, някак си като че замлъкна. Гласът му се чува рядко и е твърде лаконичен. Хората очакват да чуват от него истината, така както я вижда той.

Г-н Николай Камов, сподели лични впечатления като съветник в първият президентски екип в демократична България и като народен представител. Той счита, че президентската институция в България е с твърде ограничени правомощия, поради търсенето на компромис между парламентарна и президентска република. В резултат на това и при силната конфликтност на политическия живот в България Президентът не играе ролята на обединител на нацията, за разлика от Чехия, където Вацлав Хавел играеше силна консолидираща роля в обществото. Според г-н Камов на полето на политиката, за разлика от правото, ограничените правомощия на президента не са проблем, който не позволява изпълнението на консолидираща роля. За изпълнението на такава роля не са необходими специални правомощия, защото Президентът има силно оръжие за такава роля – словото. Как точно да използва Президентът това оръжие зависи от него и неговият екип. Но е важно да го използва, защото сега е особено важно да не повтори в някаква форма предшествениците си, а да намери нова интерпретация на ролята си на държавен глава. Много бих искал да се случи второто, каза г-н Камов.

Г-н Георги Василев, сподели идеи, стимулирани от изказванията на другите участници. Според него, Президентът не бива да замълчава по съдбовни за страната въпроси и не бива да се съобразява предварително с това, че политическите сили може да не се съгласят с изказани от него мнения. Важно е да изразява мнение, което е необходимо и полезно. При това изразяването на собствено мнение по определени въпроси не е единственият начин да влияе върху вътрешно-политическия живот. Той би могъл да изразява мнението на онази част от българското общество, която няма възможност да го изрази; да повдига определени въпроси и така да инициира дебат по тях, без  непременно да предлага решения; да посочва сериозни проблеми, които се нуждаят от спешни решения, като остави търсенето на решенията за други участници в политическия живот; да предлага, да подпомага или дори да организира публични форуми по определени поводи и т.н.

Проф. Духомир Минев отново подчерта някои от рисковете, за обществото при евентуално запазване на досегашните проблеми в политическия процес на вземане на решения  и острата необходимост от промени в политическия процес на вземане на решения чрез активизиране на президентската институция. Отбеляза и значителните възможности за по-активно участие на Президента във вътрешно политически план – главно чрез оръжието на словото и направи опит да подчертае някои възможни направления за реализиране на обединяващата функция на президентската институция.

Резюме

Участниците подчертаха и се обединиха около редица основни и припокриващи се идеи, които изпъкват в техните изказвания.

I

Преди всичко, участниците в обсъждането настойчиво подчертаха, че във вътрешно-политически план съществува остра потребност от активна и силна президентска институция, играеща  нова политическа роля.

Като основни причини, които пораждат въпросната потребност бяха посочени:

  • Тежкото състояние, в което се намира страната и което често се описва като дълбока криза или като „демографска катастрофа”. Дълбоката фрагментация на обществото е един от централните аспекти на това състояние;
  • За бъдещето на страната може да възникне сериозна заплаха, ако сравнително бързо не се постигне развитие и не се поддържа този тип динамика през следващите 3 – 4 десетилетия;
  • Тежкото „наследство” от прехода, главно – неадекватни нормативни рамки, политики и икономически структури, което ще затруднява излизането от кризата и преход към икономическо и социално развитие;
  • Невисокият управленски капацитет на системните политически партии, който вече се прояви по време на прехода (най-неуспешният в ЦИЕ) и който може да попречи да се посрещнат предстоящите предизвикателства, и да се постигне социално развитие.

Според участниците всички тези причини, налагат внасянето на промени, най-значимата, от които може да бъде поемането от президентската институция на една нова активна роля на постоянно влияние върху текущия политически процес. Участниците подчертаха, че критичната ситуация, в която се намира страната, дори вменява тази роля като задължение на президентската институция.

ІІ

Посочено беше също, че изпълнението на такава роля ще срещне редица трудности и дори оспорване, но това не бива да води до отказ от нейното изпълнение. Освен това, такава роля ще срещне широка обществена подкрепа, която ще улесни нейното изпълнение

Като основни трудности при изпълнението на въпросната роля бяха посочени: липсата на традиция и опит за нейното изпълнение от президентската институция; неяснота по въпроса с коя от основните функции на президентството може бъде свързана такава роля, за да придобие легитимност (най-близка е функцията на президента като обединител на нацията, но пък е трудно да се определи какво е съдържанието на тази функция и как тя трябва да се осъществява); от правна гледна точка беше посочена липса на достатъчно правомощията на президента.

ІІІ

Посочвайки тези трудности, участниците се обединиха около мнението, че те са преодолими и че има важни направления за активно участие и влияние на президентската институция във вътрешно-политически план и тези възможности не бива да се пропускат. Тези възможности са свързани главно с обединяващата функция на президента, която може да бъде изпълнявана и в рамките на съществуващите конституционни правомощия на институцията. Самата обединяваща функция бе определена като съдействие за преодоляване на кризата и бързо постигане на развитие, като основно средство за намаляване на фрагментацията на обществото.

ІV

Участниците се обединиха около мнението, че президентската институция има силен инструмент за реализиране на функцията на обединител – словото, което не се притеснява от истината (колкото и да е неудобна понякога), стреми се към нея и изразява вижданията, преценките мненията на най-широките кръгове в обществото, които често формират „мълчаливо мнозинство” и имат ограничен достъп до публичните дебати. Подчертани бяха и някои конкретни възможни направления за действие като:

– използване на положителните практики на президенти и политически лидери от страните членки на Европейския съюз, Русия и САЩ) за формиране на система от национални ценности и приоритети;

– важно е да се помисли за влияние върху системата на образованието и за подобряване на общата култура на децата и младите хора. Във Франция например, Льо Пен акцентира върху изучаването на френски език в началното училище, а Макрон върху професионалното средно образование и оптимизирането на магистърските програми чрез въвеждане на система за селекция;

–  (съдействие за) реалистична диагноза за състоянието на страната и причини аз него, като необходимо условие за извършване на промени, целящи постигането на развитие;

– предлагане на обществото на визия за постигане на нов тип социално икономическа динамика като път, който може да изведе страната от сегашното състояние и евентуално да я отклони от възможен неблагоприятен дългосрочен сценарий. Една конкретна възможност за действие в това направление дава Стратегията за развитие на България, която беше разработена от БАН

– Идентифициране и съдействие за отстраняването на пречките по този път, като например:

– остарели идеологически догми;

– наблюдение и преценка на ключови аспекти на вътрешната политика през призмата на това доколко допринасят за преодоляването на негативните тенденции и преминаването към нова фаза на социално и икономическа динамика – постигането на развитие;

– идентифицирането на деформации в нормативните рамки и политиките, предизвикани от частно-групови интереси и стимулиране на тяхното отстраняване;

– идентифициране на случаи на девиантно поведение на икономически субекти;

– защита на социално слабите членове на обществото – както пряка, така и непряка – чрез подкрепа за автентичните (общочовешки) морални ценности и посочване на негативните последствия от тяхното нарушаване;

Участниците обсъдиха и някои конкретни „технологии” за действие в посочените направления:

– изказване на собствено мнение (становище) по посочените направления или по конкретни въпроси, свързани с тях;

– изрично беше посочено, че не винаги е необходимо да се изказва категорично мнение на институцията. Значителен ефект може да се постигне по други начини, например:

  • „даване глас на обществото” – изразяване на доминиращи в обществото, но нямащи достъп до публичното пространство или потискани мнения, нагласи, искания, без задължително да се изразява собствено мнение и да се взема страна;
  • предложения за публично обсъждане на проблеми които се пренебрегват или поставяне на въпроси, които никой не поставя;
  • Интензифициране на връзките с граждански и научни структури, чрез иницииране на (предложения за) търсенето на решения по значими проблеми и подкрепа на техните усилия в търсенето на такива решения;
  • Иницииране и подкрепа на публични форуми посветени на горните въпроси под егидата на президента. В частност – научни оценки за нормативни рамки, политики и други, от гледна точка на способността им да генерират процес на развитие (оценки на социалното въздействие);
  • да се помисли за инициатива, която да запознае европейските деца с България, за да се поставят дълговременни основи за положително отношение към страната ни. Все пак България е държава на духа;
  • Като жест към франкофонския статут на България е възможно в българските летища и по линията на Софийското метро да се поставят и френски надписи, паралелно с английските.

 

 

 

 

Петте мантри, които спъват България : V. Пазарът решава всичко

Автор: Георги ВАСИЛЕВ, Основател на „Философският клуб“
„Всеки клиент има право да има всяка кола, боядисана в цвят, който той поиска, стига този цвят да е черен“.                                                           Хенри Форд

 

Пазарът е само една от формите на организация на обществото. Това твърдение, формулирано преди повече четвърт век от Питър Дракър демистифицира до голяма степен емоционално наситените, макар и безсмислени спорове за водещия принцип на обществена и държавна организация. Противопоставянето на пазар или държава е също толкова смислово несъществено като противопоставянето на блондинките срещу брюнетките!

И все пак тези дискусии се водят и то от много време. Защо? Без съмнение, за да съществува този спор, трябва да съществува някаква реална и материална причина, която да го подхранва с необходимата енергия. Логичното, макар и не толкова очевидно обяснение е, че едната или другата гледна точка носят определени ползи и преимущества за страната, която ги защитава.

Верен на своя подход да търся обяснения на видимото чрез разбиране на абстрактните и невидими за сетивата общи, философски принципи на реалния и материален свят, ще се опитам и в това последно от 5-те есета за мантрите на прехода, да потърся обяснение чрез тази методология.

Какво всъщност означава форма на организация на обществото? Това е начинът на взаимодействие и синхронизация на действията на отделните индивиди, концентрирани в определени пространствено-временни рамки. Взаимодействието е необходимо за оцеляването на индивидите. А сега с по-прости думи:

Чарлз Дарвин, в своя фундаментален труд „За произхода на видовете“ дава ненадминато и до днешен ден обяснение за механизмите на поява и оцеляване на живите организми, включително и на човешкия вид. Това е процесът на „естествен подбор“, при която външните фактори на околната среда „подбират“, кои организми имат способността да оцелеят. При постоянно променящите се параметри на околната среда, самите организми трябва да се променят постоянно, за да има възможност живата материя да се „адаптира“ към промените. Иначе би загинала.

Механизмът на генните мутации е този необходим елемент от комплексната система на живата материя, която прави системата самодостатъчна и завършена. Генните мутации постоянно произвеждат нови и нови разновидности, варианти на предходни организми, които минават през безмилостния изпит на естествения подбор. Щом един организъм не е пригоден да оцелее, той загива. Остават само тези, които издържат теста за пригодност.

Изтъкнатият географ и философ, Даймънд Джаред, в своята книга „Третото шимпанзе“, обобщава по един увлекателен начин последните достижения на съвременната антропология, генетика и биология. Човекът не е нещо по-различно в биологичен план от другите животински видове. Всъщност, само 1,5% от нашите гени са по-различни от тези на най-близкия до нашето анатомично и физиологично устройство примат – шимпанзето! А 3,5% ни делят от тези очарователни гиганти, планинските горили, които имах щастието да наблюдавам в тяхната естествена среда в Бвинди парк в Уганда.

Човекът е все пак нещо повече

И все пак човекът се отличава явно от другите животински видове! Само че по какво, е въпрос, занимаващ поколения мислители и изследователи. Една от възможните причини е може би в парадоксалния подход на търсене на обяснение на отличието между човека и другите видове в изолирането на това отличие от неговата еволюционна същност. Едва напоследък започна да се прилага така нареченият мулти-дисциплинарен подход, когато учени от различни и често считани за нямащи нищо общо дисциплини започват да обменят мисли, да образуват интер-дисциплинарни екипи, за да могат да дадат по-адекватно обяснение на отличителните характеристики на човека от другите животни.

Отличието, всъщност е в способността на човека за абстрактно мислене, което създава възможността за рационален мисловен процес. Нито едно животно, освен човека не е в състояние да си затвори очите, а неговият мозък да продължи да функционира с използването на понятия изразени в думи, а те структурирани в граматичен ред да дават ход на мислите. Така че евентуално, когато човек отвори очи , да възкликне „Еврика!“. Открих! Какво е друг въпрос.

Тази способност дава основание на човек да се самопровъзгласи за „висше“ същество. Това самовнушение от своя страна поражда арогантността му, да се постави в центъра на вселената.  А всъщност, да не забравяме, рационалното мислене е само продукт на една случайна генна мутация! И първите носители на тази генна мутация, навярно биха изчезнали от лицето на земята, така както са изчезнали над 95% от всички животински видове, в хода на естествения подбор, ако не се оказва, че тази еволюционна грешка предоставя кардинално преимущество на човека пред другите животински видове.

Абстрактното мислене позволява на човек да се еманципира от зависимостта на факторите на околната среда. То му дава способността да изучава, анализира, планира и организира своето поведение, така че да започне да променя тези фактори в своя полза. Физическите и енергийните възможности на един човек са доста ограничени. Затова, по необходимост, човек трябва да координира своята дейност в рамките на семейство, група, племе и накрая общество, за да може тази негова дейност за промяна на околната среда в своя полза да е все по-ефективна.

Първобитният човек, дори с помощта на своето семейство, едва ли е могъл да се изправи пред мощта на един мамут, но едно племе може. Стига да могат и да искат да комуникират намерения, да обсъждат планове и да координират съвместни действия. А един повален мамут е много повече от празник на гладния стомах за един ден. Това са много дни за много индивиди да бъдат освободени от глада, студа и рисковете на всекидневната борба за оцеляване.

И така възходящият ход на човечеството е даден, за да се мине през овладяването на огъня, селекцията и култивирането на растенията, опитомяването на животните, строителството на градове, та се стигне до Интернет и овладяването на Космоса.

В интерес на истината, способността за обществен живот и координирано обществено взаимодействие не са запазена марка на човешкия род. В различна степен на комплексност и мащаб, общностно устройство демонстрират редица, ако не и всички животински видове. Като се започне от мравките, морските бозайници, слоновете и разбира се нашите близки братовчеди в еволюционната верига, шимпанзетата и горилите. Само че лишени от абстрактно мислене, тези общности не познават силата на интелектуалното търсене, иновацията и постоянната промяна. Техните обществени структури и начин на функциониране, при цялата тяхна възможна сложност, остават статични и неподатливи на еволюция.

Ако параметрите на околната среда се променят до такава степен, че изградените обществени структури да не са в състояние да реагират адекватно, те загиват. Човешкото общество, напротив е в постоянна динамика, в постоянно търсене, може би в смисъла на своето собствено съществуване. Като по пътя на това вечно лутане, трупа и предава от поколение на поколение знания и умения, които потенциално могат да решат, ако не всички, то изключително много задачи за собственото си оцеляване.  Те влияят и променят параметрите на околната среда, така че вече не толкова те да се адаптират към нея, а тя да бъде променяна според техните потребности и изисквания.

Философските категории възможност, способност, вероятност и необходимост

Преди да продължим разсъжденията за формата на обществено устройство и как тя се съотнася към изначалния въпрос за пазара като една от формите на обществена организация, е полезно да си изясним такива основополагащи философски категории като възможност, способност, вероятност и необходимост. Те са от ареала на всекидневно употребяваните думи. И именно поради това, тяхната прецизна дефиниция е необходима, за да можем да разберем и комуникираме правилно обясненията за същността и движещите сили на човешкото общество, на неговия генезис, принципи на развитие и евентуален край.

Възможно е това, което може да се случи, а може и да не се случи. Случайността е факторът, който предопределя изхода на една възможност да се реализира в събитие, в нещо, което става. Ето, ние говорихме за абстрактното мислене като една възможност, която е била потенциално заложена в процеса на еволюция. Но тази възможност никога нямаше да стане факт, ако примерно причините, довели до изчезването на динозаврите, бяха причинили загиването на всяка друга жива, органична материя. Без органична материя просто няма възможност за генни мутации. Без генни мутации няма случайни грешки, като появата на все по-сложни животински видове до примати с мозък и мозъчна дейност, а оттам и до абстрактно мислене.

Вероятността описва степента една възможност да стане реалност. Появата на рационално мислене и общества от животински видове, способни да мислят по този начин, е с много ниска степен на вероятност. Милиони години еволюция са били необходими, за да се стигне от първата едноклетъчна живинка до съвременните наши гении на мисълта.

В целия безкрай на Вселената, която нашите космически апарати, сонди, телескопи и учени са „изчесали“, не сме намерили все още и най-малко доказателство за съществуване на себеподобни разумни същества. Макар и вероятността да намерим един ден това доказателство остава. До доказване на противното, естествено!

Способността е нашето умение да възпроизведем някакво наше намерение в реален факт. Това е субективно качество на живите същества, да проектират своите абстрактни идеи в реални действия, даващи като резултат, това което предварително сме планирали. Ето, ние все още не сме способни да възпроизведем процеса на възникване на жива материя, въпреки колосалните знания и постижения на човешката цивилизация. Макар, способностите на човека да изглеждат в днешно време, практически неограничени. За добро или лошо!

Необходимостта описва процес, който дава един единствен, предопределен резултат. Необходимостта е условие, за да може един повтарящ се процес да бъде описан като закон. Така Нютон е описал законите на земната гравитация. Като необходимост, че една ябълка пада само в една посока, към земята, по-точно към центъра на земното претегляне.

И ако по случайност, в нейната предопределена траектория, се окаже главата на някой, то има вероятност сблъсъкът да даде възможност на този някой да стане велик учен, откривайки за останалата част от човечеството законите на гравитацията. Както правилно предполагате, не една и две ябълки са падали по едни и същи траектории на различни глави, но само една от тези глави е била на Нютон. Ето в един пример илюстрация на възможност, вероятност, способност и необходимост!

Стимули и насилие

Ако развитието на живата материя се описва по адекватен и добре изучен начин от еволюционната теория, то важат ли същите причини за генезиса на обществото и динамиката на обществените отношения?

Не, и то по очевидната причина, че в обществените процеси имаме нови, допълнителни фактори. И те се състоят основно в това, че абстрактното мислене дава възможност на човешкия индивид да генерира идеи и действия, които са откъснати от необходимостта на физическото оцеляване. Тези идеи и последващи действия могат да допринесат съществено за повишаване на вероятността на оцеляване на човешките индивиди. Философите наричат тези способности „свободна воля“.

Макар и външната среда да задава сигналите и ограниченията на човешките действия, все пак остават не малко възможности да се променя средата, в която човек съществува.  По този начин, човек придобива все по-разширяваща се автономност спрямо нея. Ето го удивителният феномен на човешкото призвание:  Човек е част от света, в който живее и същевременно човек може да променя по свое усмотрение заобикалящия го свят!

Следващият важен въпрос, който трябва да си поставим и отговорим е, какво кара хората да действат по определен начин ?. Досега си отговорихме само на въпроса, че хората имат възможността да предприемат самостоятелни и автономни действия. Само, че от тази възможност не произтича с необходимост, какви ще са тези действия или пък техните последици. Макар и да съществува такова течение на мисълта, което се нарича „детерминизъм“ или „фатализъм“. Тоест някои мислят, че човек не е надарен със свободна воля и неговите действия се определят с необходимост от независещи от него причини. Било то от обективната реалност на заобикалящия го свят или от някакво сакрално „божие провидение“.

Тъй като човек е част от материалния, физическия свят, то той по необходимост се подчинява на неговите закони. По-конкретно, за да извърши някакво действие, а било то и мисловно, човек трябва да изразходи енергия. А да изразходи тази енергия, човек трябва да бъде „подбутнат“ по някакъв начин. Тези външни „подбуди“ за живите организми, включително и човек, могат да бъдат вътрешни, във вид на стимули за оцеляване, или външни – във вид на насилие.

За да оцелее, човек по необходимост трябва да се храни, да има подслон и сигурност срещу всякакъв род опасности. Тези вътрешни подбуди и стимулират в човека целенасоченото изразходване на енергия, за да може да оцелее като живо същество. От друга страна, подбудите може да дойдат не само от изискванията за оцеляване, но и от насилствените действия на други човешки същества.

Насилието може да бъде злонамерено, примерно да се отнеме от друг човешки индивид храна, сексуален партньор или дом. То може да бъде и добронамерено, например да се изпълнят указанията на шефа на племето или на държавния чиновник, за да може да се съгласуват индивидуалните действия в обществен ред и порядък. Общественият ред и порядък от своя страна имат смисъла да повишат възможността за индивидуално оцеляване.

Външното насилие се проявява в хода на човешката история като най-ефективният начин да се „подбуди“ човек да извършва действия, които са извън неговите всекидневни потребности и базовите му необходимости.

И отново към философските обобщения: Макар и вътрешните стимули и външното насилие да предоставят възможност за ефективно оцеляване и добруване на човешките индивиди, то те не водят с необходимост до такова състояние на нещата.

И тук индивидуалните способности и вероятностните стечения на обстоятелствата играят своята роля. Което прави и делата на човешкото общество толкова сложно за разбиране.

Пазар и държава

В продължение на предходния ред на мисли, пазарът и държавата са двете страни на една монета. Пазарът представлява съгласуване на индивидуалните действия на хората, задвижвани от стимули.

Държавата, от своя страна, като апарат на обобщественото насилие по думите на немския социолог от началото на 20-ти век, Макс Вебер, е в състояние да съгласува или да подтикне към тези действия извън сферата на стимулите. Тези две фундаментални причини за възникване и функциониране на човешкото общество представляват само възможности. Те не могат и не дават с необходимост някакъв предопределен резултат! Което прави четенето на това есе задължително, а изучаването на философията наложително за бъдещето на човечеството.

Няма кой друг освен нас, съществата надарени с рационално мислене, да осъзнаят този парадокс и да се опитат да управляват пазарните и държавни процеси и дела в посока, които с необходимост, или поне с голяма степен на вероятност , да водят до оцеляването ни и защо не и просперирането ни. Тези дефиниции на пазара и държавата навярно режат слуха на мнозина, защото широкоразпространените разсъждения по техен адрес са доста по-различни.

Най-разпространената заблуда е пазарът и държавата да се разглеждат като два независими един от друг феномена и съответно теориите, които ги обясняват да се развиват в паралелни теоретични светове. Което води до изводи, които имат слаба връзка с емпиричния обществен опит. От „пазарът решава всичко“, до насилствено обобществяване на средствата за производство, човешкото общество се лашка наляво-надясно, нагоре-надолу.

Пазарът като пазарна теория

Предмет на настоящето есе, а и на всеки академичен дебат на тема пазар и неговата роля и значение за обществените отношения, е теоретичната концепция за пазара и пазарните отношения. А не пазарът като физическо място или като начин на размяна на стоки и услуги. Защо?

Защото теорията за пазара в нейните различни интерпретации като класическа, неокласическа, марксистка, либерална, неолиберална, либертарианска, институционална, бихейвиористична и прочие, търси отговор и предлага решения на политически въпроси. А именно, как да организираме рационално човешкото общество? Или напротив да предложи легитимация на определена съществуваща форма на организация на човешкото общество като „правилната“.

Преподавателят от Кеймбриджския университет и автор на бестселъри в областта на икономиката, Ха-Джун Чанг (Ha-Joon Chang) – моля за извинение, ако допускам грешка в транслитерацията на името на този забележителен учен от южно-корейски произход!) обобщава в своите книги историята на пазара като обществена реалност и опитите за неговото теоретично осмисляне.

Пазарът не е някаква даденост, пише той, която не подлежи на промяна и развитие. Напротив, пазарните отношения имат своя генезис и се развиват в рамките и заедно с човешкото общество. Можем лесно да си представим, че някъде в ранния период на човешкия род, пазарни отношения не са съществували. Човешките групи са малки и дори и при наличието на ранна специализация и разделение на труда, не е имало необходимост от регулирани отношения на размяна, каквото всъщност представлява пазарът.

Преломът настъпва, навярно с появата на парите. Парите придават радикално ново измерение и посока на развитие на обществените отношения. Те се превръщат в мощно средство за по-нататъшна организация на обществото. Векове по-късно, френският икономист Томас Пикети ще стане световно светило със своя изследователски труд „Капиталът в 21 век“, демонстрирайки организационната сила на парите във формата на капитал в човешката история.

Интересно е, че етимологията на понятието капитал“ идва от латинското „caput„, което означава „глава на добитък“. Именно, количеството глави добитък, от времето на Римската империя, до днешно време сред племената на масаите в Кения, определят възможностите за допълнителен доход на техния собственик. Допълнителният доход означава, от своя страна, възможност за обмяна срещу други стоки и услуги, включително и придобиване и упражняване на власт. Адам Смит дефинира капитала като „тази част от имуществото на човек, която му предоставя доход“.

Ето как, внимателният прочит на историята на човечеството ни показва неразривната връзка между пазар като доброволна дейност и власт като организирано насилие. И макар, че връзката е неразривна, все пак те съществуват в относителна автономност и взаимно влияние.

Тази автономност се обуславя от посредничеството на разума. Разумът и неговата функционалност рационалното мислене, евентуално последвано от действие, нарушава непосредствената връзка във взаимодействието на хората, събрани в общество. От възможностите не произтича с необходимост определен резултат, както става с ябълката на Нютон!

Появата на парите имат и друг страничен ефект. А именно, че се появява друг мощен стимул за действие – натрупването на печалба. А печалбата е мощен стимул, защото натрупването на капитал предоставя явно преимущества на неговите притежатели. Повече и по-добра храна, условия на живот, сигурност и не на последно място по-голяма вероятност за успех в борбата за сексуален партньор! Стимулът за печалба е толкова мощен, че неговото влияние върху последващото развитие на човечеството е от фундаментално значение.

Класическа и нео-класическа школа

Някои теоретици на пазарните отношения, започвайки от класическата икономическа школа на Адам Смит, Давид Рикардо и Жан-Баптист Сей и се стигне до представителите на либертарианците като Фридрих Хайек и Милтон Фридман, дотолкова се оставят да бъдат запленени от ефективността на стимула на печалбата във формиране на човешкото общество, че стигат до моралната му легитимация като абсолютизират неговото значение и роля.

Обществото се представя като индивиди (неокласици) или класи (класиците), които нямат никаква друга цел в живота си, освен да преследват по рационален и егоистичен начин максимално задоволяване на своето удоволствие или потребление (utility).

Техните критици, основно от школата на марксистите не отиват по-далеч в разбиранията си за движещите сили на общественото развитие, признавайки икономическото развитие като мотор на общественото развитие. Макар, че според тях частната собственост на определен етап ще се превърне в пречка за развитието на производителните сили.

В резултат на борбата на класите като носители на това противоречие частната собственост ще бъде премахната и всички ще заживеят щастливо и задружно, консумирайки без никакви ограничения, колкото душа иска.

Разбира се всяка теория е толкова добра, колкото са добри нейните предпоставки. Това не е вина на теоретиците, а израз на ограниченията на рационалното мислене. Разумът предлага практически неограничени възможности като човешкият прогрес е видимото и неоспоримо доказателство за неговата уникална и фундаментална роля в развитието на живата материя. И все пак той не може да се освободи от ограниченията на своя физически носител. Физическите, химическите, информационни и всякакви други закони, които са в основата на материята, предопределят и рамките, в които той може да се проявява.

По-конкретно, всяка теория предполага абстрахиране или отделяне на толкова аспекти или величини от заобикалящата ни реалност, които ние можем да обработим с наличните ни към този момент знания и ресурси. Теоретичният модел, който се появява в резултат на мисловните ни упражнения е нищо друго освен едно повече или по-малко адекватно приближение на реалността във вид на понятия и методологически апарат. С този приблизителен модел, ние хората трябва да търсим решения на проблемите, пред които се изправяме в нашата титанска борба за оцеляване и развитие.

Пропуските, в моделите на различните теоретични школи дават подтик за появата на нови алтернативни предложения за обяснение. Концепцията на класическата школа изхожда от обобщени изводи за функционирането на пазарната икономика от разглеждането на дейността на индивидуалните икономически участници.

Днес този подход се нарича микроикономика. На тях им липсва способността да обяснят ролята и влиянието на макрофакторите в икономическия живот като инфлация, безработица, рецесия, свръхпроизводство и прочие. А и нивото на икономическо развитие, което им служи като източник на емпирични данни, е все още на доста примитивно ниво. Естествено, те нямат възможност да включат в своите размишления такива фактори като технологични иновации, социални и екологични последствия от човешката дейност.

Нео-класическата школа

Не-окласическата школа, добила популярност в края на 19-ти век, премества акцента от производството върху потреблението, разширявайки хоризонта на познание на процесите на пазарната икономика. Същественото различие се състои във въвеждане на хипотезата за субективното влияние на потребителското търсене върху цените. Производствените фактори са извадени до голяма степен от уравнението. Икономическият живот се предопределя от избора на „суверенни“ консуматори в една всеобхватна мрежа на обменни операции. Индивидите знаят, по-добре от всеки друг, какво да правят, така че оставете ги на мира!

И двете школи, поради което и общото название класически, се придържат към идеите за егоистично мотивираните индивиди, които в преследване на своите индивидуални цели, живеят в една само-балансираща се система. И като чрез действието на една „невидима ръка“ се получава обществено приемлив резултат. Като при Гьотевия Мефистофел – злото, което всъщност твори добро!

Метафората за „невидимата ръка“ е най-широко цитираният принцип на класиците в техните разновидности. Уместно е да се спомене, че старата максима „всички пишат, никой не чете“ (най-малкото не чете докрай) е в пълна сила и тук. За първи път изразът за „невидимата ръка“ се използва от Адам Смит в неговото най-известно произведение Изследване върху природата и причините за богатството на народите“ и то един-единствен път и не съвсем в съвременния му смисъл .

Самият Адам Смит в другото свое произведение Теория на моралните чувствасочи, че съществува и друга мотивация на човешкото поведение, освен преследването на егоистични интереси за максимализиране на възможностите за консумация.

Провалът на пазара

Икономическите кризи от края на 19-ти и началото на 20-ти век заставят теоретиците да преосмислят валидността на постулата за само-балансиращата се система на свободната пазарна икономика. Професорът от Кеймбриджкия университет (забележете, че икономическите теории се раждат в малко места по света) Артър Пигу формулира през 20-те години на 20-ти век концепцията за „провала или несъстоятелността“ на пазара да се явява като универсално решение на всички обществени проблеми.

Той се опитва да обоснове своята хипотеза с понятийния апарат на класическите икономисти, разсъждавайки в цени, разходи и облаги. Пигу счита, че в пазарната среда се проявяват случаи, когато цените не отразяват истинските обществени разходи и облаги. Например, един завод може да замърсява въздуха или водата, защото въздухът или водата нямат пазарни цени. Въздухът и водата в този случай се разглеждат като безплатни стоки. Собствениците на завода нямат нужда да плащат за замърсяването и това може да доведе до „свръхпроизводство“ на замърсяване. Замърсяването на водата и въздуха имат негативен ефект върху качеството на живот.

Проблемът е, обяснява Пигу, че някои икономически дейности не се оценяват от пазара и поради тази причина не се вземат под внимание в икономическите решения. Този феномен се дефинира като външни ефекти на пазара (externalities). А те от своя страна се подразделят на негативни външни ефекти като например въвеждането на стандарти за чист въздух или за качество на храните. Негативното е, че те са свързани с разходи за замърсителите.

Външните ефекти могат да бъдат и позитивни. Които повишават облагите, като например държавно-субсидираните програми за образование, здравеопазване или наука. Разходите за тези дейности са непосилно високи за частните пазарни участници. Получавайки ги безплатно, те могат да повишат производителността и ефективността на своята дейност, а следователно и да повишат благосъстоянието на обществото.

Изводът е, че държавата има основание да се намесва във функционирането на пазара, за да коригира неговите „провали“. След световната икономическа криза от 1929 г., Джон Мейнард Кейнс в своя фундаментален труд „Общата теория на заетостта, лихвите и парите“ не само оправдава намесата на държавата във функционирането на пазара, но и поставя основата на специфична икономическа политика. Той предлага балансиране на икономическата, а чрез нея и обществената система чрез държавно регулиране на паричното предлагане и държавните разходи. Като по този начин, както се надява той, ще се достигне до пълна заетост и предотвратяване на кризисни ситуации в икономиката.

Марксисткият принос

Вече споменахме, че Карл Маркс, немският икономист и философ, който прекарва по-голямата част от живота си и творческата си кариера в изгнание в Англия, се счита за продължител на класическата школа. Неговият основен принос в развитието на икономическата теория е вкарването на политическия фактор в теоретическите разсъждения на тема пазарни отношения.

Да, казва той, пазарът е мощно средство за икономически прогрес. Само че, допълва той, този прогрес не води с необходимост до обществено приемлив резултат. Пазарът не е в състояние да реализира стремежа на обществото към справедливост и всеобщо щастие.

Според него, развитието на пазарните отношения, основаващи се на частната собственост, с необходимост ще доведат до нова обществена организация. Движещата сила на тази промяна не е стимулът за печалба, а политическата борба на класите. Няма „невидима ръка“. Има видима и рационално насочвана политическа дейност. Балансът и хармонията в обществените отношения ще се реализират с премахването на частната собственост и с плановото управление на средствата на производство в интерес и полза на цялото общество. Без частна собственост, няма да има и фактор, който да обособява индивидите в класи.

Самият Маркс не вижда резултатите от експериментирането с неговата теория, които се провеждат вече след неговата смърт в голям мащаб и с цената на неимоверно човешко страдание в Русия, Китай и редица други страни в Източна Европа, Азия, Латинска Америка и Африка. И все пак, пазарът се оказва много по-жизнен и способен да се реформира, отколкото е предполагал брадатият мислител.

В определен аспект, неговите теоретични изводи се оказват работещи. Планирането, което се базира не на доброволни стимули, а на външна принуда, може да доведе до драматично ускоряване на развитието на икономиката и благосъстоянието на обществото. Планирането може да бъде не по-малко ефективен инструмент за организация на обществената дейност за прехрана, подслон и сигурност, колкото и развитието на пазарната икономика, базирана на стимули.

Маркс за пръв път обръща внимание на паралелното съществуване в пазарната икономика на принудителния ред в организацията на фирмите и анархичния, спонтанен начин на само-организация на пазара. Не толкова индивидите като рационални същества определят функционирането на пазара, а рационалното фирмено планиране в океана на произволното действие на пазарните сили на търсене и предлагане.Развитието на фирмения ред, предполага че той, ще послужи за пример как да се „рационализира“ пазара. А пролетариатът, който най-силно страда от „анархията“ на пазара, ще послужи като движещата сила на промяната.

Австрийската школа

Мащабите и интензитета на насилието, което се използва в Съветска Русия за планирания „възход“ на производствените сили, които да доведат до обществото на всеобщо благоденствие, дават основание за нова направление в теоретичното осмисляне на пазара. Този път, източникът на теоретични иновации не се намира в англо-говореща, а в немско-говореща академична среда. Карл Менгер, Лудвиг фон Мизес и особено Фридрих Хайек са представителите на това ново течение, което подлага на унищожителна критика системата на централно планиране. Все пак тяхното влияние, би останало предполагаемо доста ограничено, ако политическите събития на стария континент не ги принуждават да търсят изява отново в англо-саксонския свят.

В своето най-известно произведение „Пътят към робството“, Хайек, въвежда в дискусията разсъждения от етичен и социален порядък. Свободата на индивида, вече не като право на избор като производител или консуматор, а като абсолютна ценност сама по себе си, става водещата тема в икономическата аргументация. Не преодолял докрай тежката структура на немския език в своя изказ на английски1  и все пак с мощен емоционален заряд, Хайек аргументира, че намесата на държавата с необходимост довежда до „робство“, до загуба на фундаменталните човешки свободи.

Никаква централно-планираща структура не може да притежава способността да обработи цялата необходима информация, за да се управлява ефективно комплексна икономическа система. Затова, по необходимост държавата ще използва насилието за налагане нацентралния план“. Следователно, хората ще се превърнат в роби на бюрокрацията.

Затова, заключава той, оставете индивидите сами. Само чрез действието на пазарната конкуренция ще възникне по естествен начин спонтанен ред“. Различните и постоянно променящи се планове на многобройните индивиди, реагирайки на постоянно променящите се обстоятелства на заобикалящия ги свят, ще се съгласуват помежду си по един естествен и не-насилствен начин.

Австрийската школа се обявява в защита на тезата за преимуществата на „свободния пазар“ подобно на класическата и нео- класическата школа. Само че по различни причини. Те не считат, че пазарът се дефинира от рационалните решения на егоистични индивиди. Напротив, рационалните способности на човек са силно ограничени по отношение на функционирането на пазара.

Има прекалено много неща в заобикалящия ни свят, които не познаваме или не предполагаме за тяхното съществуване. Което силно ограничава способността на разума да влияе върху пазара или хода на историята.

Институционалната школа

Група американски икономисти от края на 19-ти и началото на 20-ти век, подлагат също на съмнение и критика постулата на класическата и нео- класическата школи за рационалността на индивида като водещ мотив в обяснението на икономическите отношения. Индивидите са продукт на техните общества, макар и да са способни да променят обществените правила!

Базирайки се на това предположение, те поставят в центъра на дебата ролята, съдържанието и функционирането на институциите. Тоест на правилата, които обществото си създава, за да може да функционира в организиран, а не произволен вид.

Именно ограниченията на човешката рационалност налагат възникването на институциите. Нещо като компенсаторен механизъм за несъвършенството на човешкия разум. Техните изводи не са толкова трудни за доказване, анализирайки емпиричния опит на функционирането на пазара.

Няма пазар сам по себе си! Има най-различни, често променящи се, но винаги съществуващи правила и структури на пазара.

Само в рамките на създавания от пазарните институции ред е въобще възможно пазарното взаимодействие на индивидите. А пазарните институции се гарантират и регулират от държавата, от апарата на обобщественото насилие.

От началото на 80-те години на 20 век, се оформя ново ядро на институционални теоретици като Дъглас Норт, Роналд Коуз и Оливър Уилямсън. Те концентрират своите изследвания върху това, как институциите възникват от рационалните решения на индивидите. Техните идеи допринасят и за появата на нашумелия бестселър на Джеймс Робинсън и Дарон Аджемоглу „Защо нациите се провалят“. Основната критика по техен адрес е, че те разглеждат институциите само като ограничения, в рамките на които се осъществяват произволни действия на индивидуалните пазарни участници. А не като формиращи сами по себе си пазарното поведение на индивидите.

Бихейвириостична или поведенческа школа

Съвременната психология предоставя задълбочен поглед върху това, как функционира нашата висша нервна система, от която разумът е само една част. Изводите може би не са съвсем ласкателни за рационалните способности на човек.

Да, човек е в състояние да използва своите рационални способности да приема добре обмислени икономически решения, макар и тези способности да се ограничават или влияят от нашите емоции, степента на нашето знание и възприемчивост на външно влияние.

На основата на тези изводи, възниква и тази съвременна теоретична школа, която изследва как се формират решенията и как те влияят върху индивидуалното и групово поведение на пазарните участници. Накратко, техните изводи предполагат, че ние не сме достатъчно умни, за да вземаме оптимално правилните решения, затова има необходимост от правила.

Макар, че бихейвиористите са последно пристигналите момчета в квартала, техният принос е забележим. Особено, в техните ефективно действащи препоръки по отношение на фирмена и институционална организация и администрация.

Икономическа теория на развитието

Икономистите от тази школа не се занимават толкова с изграждането на логически издържани теории, а с реализацията на практически икономически политики, водещи до реален обществен прогрес. Немалка част от тях са развивали своите концепции и политики, намирайки се на държавни позиции, сблъсквайки се с необходимостта от теоретични решения на реалните проблеми пред тях.

Жан-Баптист Колбер, финансовият министър на краля-слънце Луи XIV,  известен като един от основателите на школата на меркантилизма проповядва активно необходимостта от развитие на търговията и създаването на кралски манифактури и монополи.

Един от бащите на американската република, Александър Хамилтон, в качеството си на Държавен секретар на хазната, развива теорията за „зараждащата се индустрия“ (infancy industry argument). Според него, за да могат Съединените Американски Щати да отстоят своята политическа независимост, те трябва да развиват ускорено своя собствена индустриална база. Тоест, да предоставят преднамерено специални привилегии и насърчения за местните предприемачи.

Икономическото чудо на Сингапур се дължи на невероятните теоретически и практически усилия на Ли Куан Юр като премиер-министър. Той превръща в рамките на едно поколение изостаналото парче земя в световен технологичен и търговски център. Съчетавайки принципите на свободния пазар и социалистическото планиране, той осигурява един от най-високите жизнени стандарти на своето общество.

Алберт Хиршман предоставя може би най-силният аргумент за валидността на тази концепция. Той идентифицира някои видове индустрии като „свързващи“ или „интегриращи“. Типичен пример са автомобилната индустрия и производството на стомана. Тези индустрии създават възможност и пряко генерират възникването на многобройни други индустриални дейности, осигурявайки ускорено развитие на производителния капацитет на обществото.

Заключение

Моето изложение на основни концепции и примери от теорията и практиката на пазара и пазарните отношения нямат намерение за изчерпателност на темата. Мотивацията ми е по-скоро в намерението да се зададе рамка и тема на един дебат за бъдещето на българското общество.

Развенчаването на доминиращи митове, повтаряни в пропаганден транс, е една стъпка в тази посока.

  • Пазарът не е статична даденост. Той има своя генезис в ранните времена на възникване на човешкото общество, развива се паралелно с него в активно взаимодействие и влияние.
  • Пазарните отношения не са самостоятелно съществуващ феномен, а са неизменна част и форма, в която се проява самото общество.
  • Стимулите, които предлага пазарът, са мощен организиращ фактор в обществените отношения. Те не само формират, но и развиват обществените отношения. 
  • Съответно и теориите, които имат претенцията да обясняват същността и ролята на пазара, се развиват от по-прости към все по-усложняващи се идейни конструкции.

Множествеността на пазарните теории, въпреки наличието на припокриване или вътрешни противоречия, не предполага, че една теория е по-добра от друга. Всичките в съвкупност разширяват хоризонта на човешкото познание. Със знанието идва и увеличаващата се способност на човешкия вид да влияе ефективно върху заобикалящата го среда, разширявайки своята екологична ниша.

Ние имаме способността да променяме заобикалящата ни среда по наше усмотрение и в наш интерес. Макар, че винаги ще си останем неразривна част от тази среда. Разделението човек и външна среда е нищо друго освен продукт на нашето мислене!

Светът, в който живеем става все по-комплексен и сложен за разбиране и съответно на управление. Причината се крие в нас хората, в нашата уникална способност за рационално мислене и действие.

Ние можем да станем лесно жертви на нашия собствен успех, ако пренебрегнем необходимостта да разберем последствията на нашата икономическа дейност и да поемем отговорност за бъдещето на човечеството, както и на всичко живо на тази планета.

Защото рационалното мислене предоставя възможности, но не произвежда с необходимост цивилизационен възход. Вероятността за такъв възход може да се повиши само, ако ние постоянно увеличаваме нашите способности за знание и действие, освобождавайки се бързо от заблудите и претенциите за всезнание и всесилие.

За да не остане тази препоръка кухо пожелание, дебатът за бъдещето на пазара, държавата и цялото общество следва да мине във фаза на конструктивна и лишена от доктринерско мислене дискусия.

Същевременно дебатът ще бъде абсолютно безсмислен, ако той остане в рамките на академичните институции.

Той трябва да влезе в реалната политика и неговите носители да не се плашат да станат политици.

Както и политиците да бъдат селектирани по критерии за теоретични знания и управленски способности да прилагат тези знания по ефективен начин.

Само по този начин, ние хората ще докажем, че сме наистина най-висшето творение на планетата.

Женева – София , 8 май, 2016

Още от поредицата:

 

ЧЕТВЪРТА МАНТРА: ДЪРЖАВАТА САМО ПРЕЧИ

ТРЕТА МАНТРА: НИЩО НЕ ЗАВИСИ ОТ НАС

Любомир Кючуков: Сегашното състояние е част от проблема, а не път за неговото решение

Студия Трансмедия: Дебатът за държавата продължава с пълна сила. Сега наред със своето становище, мнение и визия е Любомир Кючуков. Тръгваме в много широка материя, но все пак ще минем през една по-тясна вратичка. В едно есе, публикувано наскоро в нашия сайт „Студио Трансмедия“, авторът му – г-н Георги Василев, говори за това, че нашата държава функционира при „затворен достъп“ за своите собствени граждани. „Затворен достъп“ – тази метафора е взета от арсенала на информационните технологии, но някак много неприятно отговаря на съществуващата действителност. Ако това е така, а то е така, това означава, че ние имаме много тежък проблем с демокрацията.

Л.К.: Аз мисля, че определено има редица проблеми във функционирането, но все пак те произтичат основно според мен от релацията държава – общество, дори обратното – общество – държава, защото до голяма степен държавата, нейната организация, нейното функциониране, отразяват проблемите на самото общество. Както от гледна точка на представителството на обществото, т.е. изборите, излъчването на съответните законодателна и изпълнителна власт, така и от гледна точка на механизмите. Тук големите проблеми за мен са по-скоро в обществото, кризисните явления са вътре в обществото.


С.Т.: Оставаме обаче с впечатление от целия дебат дотук, – като се започне от основните документи, които я формулират – Конституцията например, че държавата е кроена от едни хора, за да обслужва точно тях, а не целия народ. Дори един прост, но много крещящ пример: че обикновеният български гражданин няма достъп до своя Конституционен съд. Това е нещо, което е недопустимо от гледна точка на общоприетите европейски разбирания за съвременна демокрация.

Л.К.: Безспорно. Както във всички случаи – национални и международни, законите и правната рамка, респективно и институционалната рамка, отразяват не само ценности, не само принципи, не само норми, те отразяват някакво съотношение на силите към момента, в който те съответно са приемани. И това важи както за отделната държава, така и примерно за една универсална международна организация като ООН, където Съветът за сигурност с петте си постоянни членки и право на вето отразява състоянието след Втората световна война. Така че очевидно тези норми отразяват състоянието, когато са били приемани…

С.Т.: Това са вече 25 години.

Л.К.: И тук е големият проблем. Те не бива да се възприемат като догма от една страна, а от друга страна те все пак трябва да дават някаква стабилност. И да не се създава правен институционален вакуум от тяхната непрекъсната промяна. Очевидно обществото, и аз казвам именно обществото, защото то е водещо, не успява да намери тези баланси.

С.Т.: Какъв е вашият възглед по отношение на самата държава и държавността? Някои крайни либерали смятат, че държавата трябва да намалее, да се смали до минимум и единствено пазарът да регулира всичко. Пазарът във всякакъв смисъл на думата, не само в икономическия, защото има и пазар на идеи и т.н. Според друг възглед е възможно да има силна държава, без да е тоталитарна. Вие кой възглед подкрепяте?

Л.К.: Ако си спомним определението на Аристотел, че човекът е социално животно, и ако се извади епитетът социално, то остава една неособено ласкава характеристика за човечеството. От тази гледна точка аз мисля, че очевидно държавата отразява някакви социални необходимости, което в никакъв случай не означава, че държавата трябва да властва над обществото. Държавата по-скоро трябва да изпълнява функции, които обществото ѝ е делегирало. И от тази гледна точка отново опираме до балансите. Аз не смятам, че крайният либерализъм, т.е. етикетът за държавата като за нещо лошо, отживяло и т.н. е вярната формула, както не смятам, че и другата крайност, че държавата трябва да обсеби личността, също е работеща. Във всяка една държава това е въпрос на баланси. Очевидно при нас те не са постигнати.

Между другото, тук е много интересен един пример, който бих дал в тази връзка. Преди десетина години под влиянието на общата тенденция към налагане в цяла Европа на плосък данък, в Дания се появи радикална партия, която предлагаше там също да се въведе плосък данък, на ниво 45%, оттам да започва скалата, което е минималният праг към момента. Но по-интересен е дебатът. Тази партия дори не успя да влезе в парламента, защото политиците и обществото като цяло отхвърлиха идеите с аргумента – ние сме възложили много функции на държавата – социални, управленски и други и трябва да ѝ дадем ресурс.

С.Т.: Да, и това е логика. Между другото в северната част на Европа по принцип отделят доста средства, на тази база беше изграден и така нареченият шведски социализъм преди години. С изключително високи данъчни ставки.

Л.К.: Точно така. Те там бяха намерили балансите. Други държави ги търсят другаде. Очевидно това зависи много и от конкретните условия.

С.Т.: Нашият разговор неизбежно ще ни изведе в Европа, защото вие сте човек с много богат международен опит и с много наблюдения, но все пак още малко около модела, дебатът за държавата вътре у нас. Президентска или парламентарна република, какъв е вашият възглед? Това е също един въпрос, който в момента се дискутира.

Л.К.: Аз честно казано съм склонен да мисля, че този въпрос измества дебата от проблема към инструмента. Защото какви ще са пълномощията на президента – повече или по-малко, това зависи от консенсуса на политическата класа и на обществото като цяло, но то само по себе си не решава проблемите. Прекият избор на президента не дава повече пълномощия, допълнителните пълномощия на президента не дават решение на проблемите. Същото се отнася и за намаляването на неговите пълномощия и функции.

Политическата отговорност за решаване на проблемите трябва да е достатъчно ясна. Освен това аз имам много сериозни съмнения, че в релацията лидерство – институционален баланс, аз залагам на институционалните баланси. И мисля, че за Източна Европа, с нейната история, прекалено многото власт съсредоточавана в една личност е по-скоро рискова.

С.Т.: Аргументите в полза на президентската форма на управление залагат върху становището, че  по този начин управлението става по-динамично, по-ускорено, по-бързо се вземат решения и по-експедитивно те се въвеждат в изпълнение. Дават се за пример големите президентски републики – САЩ, Русия, Франция. Апологетите на тази версия твърдят, че по този начин нещата у нас могат да се ускорят. Има ли такава връзка според вас?

Л.К.: Определено това придава динамика, но от друга страна аз мисля, че това засилва риска от нарушаване на институционалните баланси, а за мен балансите са по-важни, т.е. това, което американците и англичаните наричат checks and balances. Да може властите взаимно да се балансират и да няма доминираща власт.

С.Т.: Вие още в началото на разговора заговорихте за обществото, което трябва да контролира държавността изобщо, това е прекрасно, но имаме ли ние такова общество? Говори се непрекъснато за гражданско общество, а гражданско ли е в европейския смисъл на думата нашето общество?

Л.К.: Аз дори съм по́ песимист от вашия въпрос, защото мисля, че тук дори не стои въпросът гражданско ли е, а до каква степен е изобщо общество. Боя се, че изправени пред всичките проблеми в България, ние наблюдаваме разпад на социалната тъкан, липсва спойката на обществото. Това, което ние наричаме ценности, идеи, това, което дава възможност на обществото да се изживява като една наистина единна общност. Аз мисля, че ние по-скоро вървим в обратната посока и наблюдаваме разпад. Това е най-страшното, защото то не позволява да се консолидира национална енергия и да се вземат необходимите решения.

С.Т.: Ценности в какъв смисъл? Идеологии ли липсват?

Л.К.: По-скоро идеи.

С.Т.: Да, идеологиите сякаш останаха в 20 век, погледнато в по-широк мащаб.

Л.К.: Това в известна степен е така. Аз бих казал, че в момента ние преживяваме определен етап на преход дотолкова, доколкото наблюдаваме не само в Европа, дори и в момента в предизборната кампания в САЩ, как тази центростремителност на идеологиите, ако мога така да кажа, води до центробежност на настроенията, на обществените нагласи. И виждаме как алтернативите вече се търсят не в традиционните политически идеи и партии, а се търсят в по-екстремни посоки, крайно ляво и крайно дясно.

С.Т.: Това е опасно.

Л.К.: Естествено, това означава, че по-скоро идеологиите не успяват да решат проблемите, те не дават алтернативите. Сегашното състояние се разглежда като част от проблема, а не като път за неговото решение.

С.Т.: Криза на теорията ли има или криза на лидерите? Или и двете?

Л.К.: Аз мисля, че светът навлиза в такава фаза, когато неговото собствено развитие изпреварва нашето осмисляне. Глобализацията преоформя света по съвършено друг начин. Тя води до криза на националната държава. От друга страна се разчупва нейната защитна черупка и хората търсят загубената сигурност на държавно ниво на субстатално ниво, на ниво общност на етнос или на религия. И ние виждаме много предметно как това се отразява в Европа, например. От друга страна събитията са толкова бързи, че ние констатираме фактите. Човечеството върви след тях, след собственото си развитие, а не го води. И това е по-скоро криза на идеите.

С.Т.: Значи липсват визионери при това положение?

Л.К.: Безспорно липсва визия. Аз не смятам, че личността сама по себе си, извадена от средата, би могла да роди свръх гениалната идея. По-скоро тук самата среда не предполага появата на визионери.

С.Т.: Т.е. светът вместо да се консолидира и да се споява, той се фрагментира.

Л.К.: Изключително вярно. Според мен обратната страна на глобализацията е фрагментацията и виждаме разпада на държавността. Имаме вече сигурно над 15 фалирали държави в света, които трудно отстояват собствената си държавност. Имаме поява на нова международна субектност. Не само транснационалните корпорации, не само неправителствени организации от рода на Лекари без граница, Грийнпийс и т.н. Имаме изключително важен фактор – глобално обществено мнение, базирано на новите технологии. Най-лесният пример – първите избори на Обама. Европа гласува за Обама повече дори отколкото САЩ. И имаме, за мен най-важното, поява на нещо, което аз наричам глобален индивид, като субект на международните отношения, недържавният субект. Примери – бежанската криза, Ислямска държава и т.н., субектност извън нацията. И точно това влиза в остър дисонанс с институционалната и правната рамка на света.

С.Т.: А как се вписват в това глобалните мега търговски споразумения? Не се ли появява пак един глобален индивид, който във вид на международна правна рамка, надскача държавите?

Л.К.: Глобализацията разчупва националната държава в две посоки. Едната е надолу, за която аз говорих – общество, другата е нагоре – на ниво свръхдържава, където се търси регионализация. Между другото, много от процесите вече не текат на държавно, а текат на регионално ниво. Погледнете Близкия Изток, Северна Африка, Югоизточна Азия, постсъветското пространство, Латинска Америка, много примери могат да се дадат. Т.е. нещата вече се разделят в две посоки.

С.Т.: Това трайна тенденция ли е или просто е плод на някаква политическа ентропия на моментната ситуация?

Л.К.: Според мен ние преживяваме наистина нов етап, защото както навремето Индустриалната революция разчупва границите на феодалното стопанство, защото то ѝ е тясно, така сега технологичната, информационната революция разчупва границите на националната държава. Ние сме в етапа, в който това се случва, но са загубени балансите, новите баланси. Между другото едни от основните баланси, които са загубени – това са социалните баланси. Бедността на Африка, например, вече е проблем на Европа. Съществуващият уют на националните социални баланси във всяка една държава се разтвори в световните дисбаланси. И тази бедност, това неравенство, за това между другото беше посветен целият втори мандат на Обама, основна тема, всички световни институции говорят за това. Говори се вече за нов план Маршал за Африка и Близкия Изток. Но докато човечеството не намери тези свои нови баланси, то ще бъде разтърсвано от кризи и колизии.

С.Т.: Това не е ли като варварските нашествия и късната Римска империя?

Л.К.: Жалкото е, че 16 века след падането на Римската империя, Европа не намери никакъв друг инструмент за решаване на проблема освен изграждането на стени.


С.Т.: Това не показва ли отново, че Европа е някак консервативно бавна в своите реакции? По отношение на най-различни явления от световната практика.

Л.К.: Безспорно. Европа беше пионер в регионализацията, Европа тръгна най-рано, но после събитията я задминаха. И сега дебатът особено в Западна Европа е за маргинализацията на Европа. Маргинализация, не само икономическа – с изместване на икономическите и финансови центрове, маргинализация – политическа вече. Опитите в момента да се противостои на този процес водят Европа до допълнително вътрешно разделение, защото в момента това, което при нас относително слабо се отразява, в Европа тече големият дебат – накъде? Към повече Европа, т.е. към наднационалните органи, на което лидери са Франция и Германия основно, към тип Съединени Европейски Щати, най-общо казано. Или към хлабав общ пазар, за което пледира преди всичко Великобритания. За съжаление този дебат е по-скоро теоретичен, докато ние виждаме в практическите действия особено по отношение на бежанската вълна, една Европа, аз бих казал Европа на 28 скорости. Дори, слушайки вътрешния политически дебат в България, бих казал, може би, за съжаление – Европа на 27 скорости и една задна.

С.Т.: Тази метафора звучи вече плашещо.

Л.К.: Брюксел, за съжаление, както всяка бюрокрация, има тенденция да разширявя своето влияние и да навлиза в политическа територия – по силата на своята експертиза първо, и по силата на своите координиращи функции . От друга страна това се използва доста активно от 28-те столици, които предпочитат да прехвърлят политическата отговорност върху Брюксел, забравяйки, че всички решения все пак се взимат от Европейския съвет, тоест от лидерите на държавите.

С.Т.: Някои казват, че след като загуби две световни войни Германия в момента е спечелила третата, след като тя икономически вече владее Европа, с други средства разбира се.

Л.К.: Тука също наблюдаваме известно дебалансиране. Германия беше локомотивът, тя изведе Европа много напред, но от друга страна, както се случва във всяко едно общество, когато прекалено много ресурси се съсредоточат на едно място, това води до наслагване на отговорности. И забелязваме как в момента започва да тече обратният процес. Германия започва да се превръща във виновна за Европа в много отношения. Отново се връщаме на бежанската криза, като най- ярък пример.

С.Т.: Тук преди вас, в нашия дебат за държавата, адмирал Люцканов в своя геополитически анализ предположи стремителен разпад на Европейския съюз и НАТО, в случай че ЕС не придобие някаква по- стабилна структура от типа на Съединени европейски щати.

 

Л.К.: Това е едната тенденция, аз съм по-склонен да мисля, че Европа действително трябва да върви към задълбочаване на интеграцията. Защото това са поредица от стъпки, които предполагат най-малкото съгласието на всяка една държава, която се ангажира с подобно действие. Но тук аз бих превключил на българската оптика по въпроса. И за мен от тази гледна точка е важно България така да оформи своите позиции, че  да не позволи създаването на Европа на различните конфигурации, скорости и т.н. България и в момента не е част от Еврозоната, не е част и от Шенген и имаме все още с Румъния механизми за наблюдение и мониторинг, тоест всяко допълнително вътрешно преформатиране или сепариране  на Европа само ще институционализира нашето периферно положение.

С.Т.: Има ли изобщо България ресурс да играе по-съществена роля във взимането на решения, не само да бъде един наблюдател и една пионка в процесите?

Л.К. България трябва да го прави.

С. Т.: Как обаче?

Л. К.: За съжаление аз имам чувството, че вместо да отиват в Брюксел с позиция и да се връщат с решение, нашите министри отиват за решение и се връщат с позиция. Това е много очевидно в сферата на външната политика. България имаше две опции, влизайки в Европейския съюз. Едната, която между другото се очакваше от нас и за която всички наши партньори предварително ни говореха, е да даде добавена стойност. И те директно назоваваха къде очакват тази добавен стойност от България: в сферата на политиката на Балканите, Черноморието, постсъветското пространство, където България има експертизата, има традициите, има опита, има познанствата.

С.Т.: Близкият Изток?

Л.К.: Близкия Изток ние го загубихме 1990-та година с едно посещение на Голанските възвишения на наш премиер, отиващ на официална визита в Израел. Тогава ние загубихме, за съжаление тази възможност. Но като цяло от нас не се очакваше да бъдем активни, например по ядрената програма на Северна Корея. Втората опция беше българската външна политика да се разтвори в общоевропейската, която беше по-лесна и за съжаление, аз се боя че постепенно това се случва. Има и обективни обстоятелства. Това беше постоянният натиск на Европа върху България, която изискваше непрекъснато, при това променящи се много често реформи и т.н., но фактът е на лице.


 С.Т.: Проблемът в тези хора, които отиват до Брюксел, разхождат се и се връщат с чужди решения в куфара си ли е? С други думи, личностен ли е проблемът или по-скоро националният комплекс продължава да говори?

 

Х.К.: Мисля, че и едното, и другото. По- скоро, разбира се, той е обективен. Трябва да ви кажа, че във Външно министерство на 1 януари 2007 година, с влизането ни в Европейския съюз, аз си позволих да забраня фразата „подкрепа на Европейския съюз“ . Тя сама по себе си е нон сенс. Ние сме част от Европейския съюз. И трябва равноправно да участваме във взимането на решения, да имаме позиция, а не да подкрепяме.

С. Т.: На този фон един въпрос как гледате на този спор  в последните седмици – противопоставянето Ирина Бокова или Кристалина Георгиева за ръководител на ООН?

Л. К.: Вижте, аз мисля, че този спор е изкуствен. И тук не говоря през призмата на личностите, а говоря през призмата на избираемост. Има един единствен критерий, който правеше избираема само едната българска кандидатура – тази на Ирина Бокова.   Тя произтича от самата структура на ООН, която според вътрешните си правила и баланси не позволява представители на една и съща държава да заемат два от водещите постове на ООН – т. е. докато Ирина Бокова е генерален директор на ЮНЕСКО, българин не може да бъде генерален секретар на ООН. Това е първото. Второто е избираемост от гледна точка на балансите и от гледна точка на ветото. Харесва ли ни това или не, но Русия даде ясно да се разбере, че няма да гласува за човек, който е участвал във взимането на решение  за налагане на санкции. Бяха назовани две имена – първото беше името на латвийската президентка Дайна Грибаускайте и второто – на еврокомисар Кристалина Георгиева. Това са обективните фактори. Субективните фактори са такива, че аз мисля, че Ирина Бокова към момента е сред лидерите,  тук проблемът е ще бъде ли възможно да се консолидира единна източноевропейска кандидатура, което би дало допълнителна тежест на тази кандидатура. Вече знаем, че един от кандидатите – бившият сръбски външен министър Рукиевич  се отказа в нейна полза. Има индикации, че и други кандидати –  при това някои от силните кандидати в Източна Европа,  изчакваха нейната официална номинация, за да направят същото.


Източник: Студия трансмедия, Екип „Инфохолици“
16.02.2016