Архив за етикет: общество

Икономика, Общество, Политика

Време за институционална промяна. Каква и как?

2967 прегледа0 коментара

Автор: Георги Василев

В България отново има протести – този път заради избора на нов главен прокур. В значителна част от обществото се формира натрапващото усещане, че България не е онази европейска цивилизована държава, каквато бихме искали да бъде. И така е от години. Кои са основните причини, за да се въртим в омагьосан кръг вече 30 години след последната смяна на системата?

В книгата си „ Защо нациите се провалят – Къде са корените на силата, просперитета и бедността“ политическите изследователи Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън дават еднозначен отговор на този въпрос. Качеството и ефективността на публичните институции е определящият фактор на обществено развитие. Тази теза е много важна и иновативна в обяснението на степента на развитие на едно общество. Досега темата за цивилизационния напредък на едно държавно-организирано общество се доминираше от класическите концепции на политикономистите като Адам Смит, Малтус, Карл Маркс, Томас Пикети, а в значителна степен и от всички други икономисти. Тяхната теза за определящото значение на икономическите отношения за начина, по който едно общество се организира и функционира, доминира в масовото съзнание чрез станалата популярна марксистка теза за икономическата база и политическата надстройка. Тя определя до голяма степен и безрезултатните дискусии и политически решения, касаещи проблемите на съвремието.

А истината е друга. Не икономическите отношения, а силовите отношения са в основата на изграждането на обществени институции като парламент, правителство, съд, полиция, армия, данъчни служби, здравеопазване, образование. Резултатите от дейността на публичните институции впоследствие детерминират поведението на индивидите като ги превръщат в патриции, роби, феодали, крепостни селяни, капиталисти, наемни работници, свободни граждани. Институциите пораждат законите и осигуряват тяхното съблюдаване. Те определят правото на собственост и правилата за нейното ползване. Те определят всеки аспект на поведението на индивида в обществото. От трудовите до сексуалните отношения, държавата като синтезиран израз на институционалността упражнява своя диктат.

Лошо ли е това? По принцип не. Защото само по този начин индивидите са в състояние да си сътрудничат в неограничено големи групи и да решават проблеми, които те индивидуално не са състояние да решат. Може да се възрази, че и в света на животните има примери на успешно сътрудничество без това да поражда необходимостта от институционално строителство. Да, така е. С единствената разлика, че без институции сътрудничеството може да се проявява ефективно само в ограничени групи и само между разпознаващи се индивиди, за да може да се изграждат доверителни отношения. Прехода от племенна към обществена организация обаче не е възможно без изграждането на институции, които да стават ефективен заместител на отношенията на лично познанство и доверие. Ювал Харари в своята книга „Кратка история на човечеството“ привежда убедителни доказателства и примери как, именно благодарение на способността на хората да си сътрудничат, организирани в общества, видът Хомо Сапиенс се е превърнал от един обикновен представител на семейството на приматите в господар на природата. Не външния вид, мускулите, мозъчната дейност, езикът, а именно способността за сътрудничество в неограничено големи групи е причината за успеха на хората в господство над природата, както и над други хора с по неефективна способност на организация и сътрудничество.

Нужно ли е специално знание, за да се прилага успешно принципът за доминантната роля на насилието в структурирането и функционирането на обществените отношения? Не, разбира се. Този принцип е стар като света и неговите проявления са видими и осезаеми на всички обществени нива, във всички епохи и в различни политически режими. Разликите се проявяват в зависимост от целите на използване на насилието.

В по-примитивните общества насилието обикновено се монополизира от по-решителните и безскрупулни индивиди, които съумяват да организират достатъчно лоялни последователи и чрез тях да наложат своята представа за обществена организация. Жестокият закон на естествената селекция в условията на не една, а множество противоборстващи групи произвежда победители и победени в непрестанна динамика на мутации и обновление.

В крайна сметка, тази непрестанна борба за надмощие води до прогресивен, цивилизационнен резултат, при който формите на съжителство стават все по-комплексни, позволяващи все по-големи маси от хора да съжителстват в мир и приемливо благоденствие. Разглеждането на обществените отношения през призмата на тази концепция дава възможност да се релативизират различните ни познати форми на политически режими като автокрация, теокрация, демокрация, плутокрация и други.

Всъщност, ако си послужим с думите на Джоузеф Кембъл, автора на „Силата на мита“, тези обозначения са само наративи, които пост фактум и повърхностно се опитват да осмислят този непрестанен експериментален процес на обществена организация чрез прилагане на институционализираното насилие.

Изводът е, че смисълът на политиката като проявление на борбата за власт е не във формата на властова организация, а дали политиката е в състояние да произведе и осигури функционирането на обществени институции, даващи възможност за мирна и просперираща обществена организация. Древните елини са дефинирали такова търсено и желано състояние на обществото като хармония. Обществена хармония е много по-пригодна алтернатива за устойчива и перспективна обществена организация, отколкото, примерно, призивът на френската революция „Свобода, равенство, братство“.

Привлекателността на този лозунг е понятен и харесван, защото дава израз на мечтанията на мнозина. Всички последващи социални революции го изписват на своите знамена в една или друга форма. Мечтите и свързаните с тях вярвания, естествено са велика обединителна сила, но за начертаването на добър, работещ дизайн на институционална уредба трябват пространни и дълбоки знания за природата на хората, тяхната  психология, социология, ниво на информираност, както и за околната среда, в която живеят. Естествена и обществена.

Защо се води борба за власт? Колкото и парадоксално да звучи, но верният отговор на този вечен въпрос се дава обикновено от хората с по-елементарни образование и познания за обществените процеси като цяло. И все пак, техният отговор е съкрушителен в своята истинност: Защото има полза! Да, притежателите на властови ресурс имат възможност да получават лични облаги, несъразмерно по-големи отколкото техният реален принос към обществото.

Поради тази проста причина, най-силната мотивация за придобиване на власт проявяват хора с ниско образователно ниво и възприемащи се като социално онеправдани, но същевременно проявяващи решителност и безскрупулност  по отношение на използването на насилие спрямо своите съграждани. Единствената ефектива превенция срещу този стремеж към овладяване на лостовете на властта от незнаещи и непригодни да я използват за обществено полезни цели са отново институционалната организация. При липса на такава, възходът на бруталните и безскрупулните е безпрепятствен.

Ще попитате, защо ли е нужно такова теоретизиране, за да се разбере какви са проблемите на българското общество днес при положение, че е налице едно видимо подобрение на материалните условия на значителна част от българското население?

Необходимо е, защото този знание дава възможност да се погледне един вид от птичи поглед, да се види как е изградена и как функционира цялата система на българското общество и да се сравни с това, което би могло да бъде по-добре и по-хармонично , а не е.

Можем ли да си отговорим на въпроса, какъв е генезисът на българската политическа и социална действителност днес?

Българската история не познава дълги периоди на самостоятелно управление. Имам предвид, векове наред, в рамките на които да се постигне устойчиво развитие на българска, държавно-организирана нация. Вероятните причини са, навярно,  комплексни с голяма доза на случайни превратности.

Последната такава повратна точка е вътрешно-партийният преврат в БКП през ноември 1989 г. Като единствена политическа партия със закрепена в конституцията ръководна роля, партийният апарат на БКП е пълен монополист върху знанията и уменията за структуриране и управление на институциите на българската държавност. Тъй като самата тя е овладяла държавната власт чрез преврат, направляван и ръководен от външни сили, то и нейната държавническо-институционална експертиза е силно ограничена и деформирана.

Така нейната приоритетна задача е да поддържа буферната зона на разделение между тогавашния Съветски съюз и алианса от западни държави, водени от САЩ. Вследствие на това, доминиращите идеологеми, митове, модели на институционално строителство и на политическо поведение се пренасят директно и до голяма степен се възприемат буквално от една ново рекрутирана политическа класа без собствени традиции на държавно строителство и държавническо съзнание.

Представителите на възрожденската по своя генезис дотогавашна политическа класа е елиминирана чрез масов терор и лишена от икономическа самостоятелност. Последвалият период на тотално промиване на мозъците предотвратява всякаква възможност за възникване на алтернативни политически идеи и проекти.

Процесът на смекчаване на противопоставянето между двата блока през 70-те и 80-те години на миналия век води и до отслабване на външния контрол над политическите процеси. Постепенно възникват планове и проекти, основно в икономическата и културната сфера на обществения живот, които демонстрират ново самочувствие за национална автономност и самостоятелно управление. Те се реализират от едно ново поколение образовани технократи, чиято дейност се толерира в сравнително широки граници, но оставащи под контрола на старата партийна номенклатура и ограничени в своето познание на широката картина на съвременния глобализиращ се свят.

Еволюцията на това самостоятелно държавническо поведение не отива особено далеч, когато външните условия се променят радикално. Причина за промяната е рухването на икономическата, а впоследствие и на политическата система на Съветския съюз в края на 80-те години под собствената си тежест на обществено-политическа закостенялост и невежество.

Някои амбициозни представители на това ново поколение решават да използват своя шанс и отново с външна благословия, организират смяната на тогавашния дългогодишен ръководител на БКП и на държавата, Тодор Живков. Липсата на алтернативно държавническо мислене изиграва отново лоша шега на българската национална кауза.

Тези, които осъществяват този дворцов преврат достатъчно добре познават механизмите и функционирането на съществуващата институционална структура, за да знаят какво трябва да премахнат, за да стане промяната необратима. Само, че знанията им стигат дотук. Те имат съвсем елементарни и смътни представи, как трябва да се проектира една нова, отговаряща на изискванията на съвремието институционална архитектура.

Също така невежествени и неумели в решаването на този тип въпроси са и представителите на пръкналите се почти на гола поляна опозиционни политически сили. По Закона за непредвидимите последствия, резултатът е политически и икономически хаос и институционална деградация. Този резултат е естествено неизбежен, макар и неосъзнат от участниците в промените.

Образувалият се институционален вакуум създава благоприятната среда за разцъфтяване на неограничаваното от държавата насилие. То е всъщност един вид компенсационен механизъм, който служи за оцеляване в условията на липсващи или зле функциониращи институции. Огромният антицивилизационен ефект от този механизъм за оцеляване, е че той се проявява чрез жестоките закони на естествената селекция. Оцеляват не всички, а само тези, които могат да се адаптират в условията на възникналата социална джунгла.

Това, което все пак превратаджиите много добре разбират е значението на отношенията на собственост за тяхното собствено оцеляване и благоденствие. Доминиращата социалистическа доктрина в нейния съветски вариант налага едно почти тотално одържавяване на собствеността. По тази причина, първостепенната задача, която доминира мислите и действията на осъществилите преврата фигури, е как да придобият и съхранят контрол над обществените активи, но за свои групови цели. За велико съжаление, общественият интерес и държавническото мислене не стават водещ мотив в решаването на този фундаментален въпрос.

Поради тази причина, тези които започват да доминират обществените процеси, са представителите на бившите силови органи и захвърлените на съдбата спортисти. И двете групи хора, са обучени да се подчиняват на авторитет и на организационна дисциплина. Абсолютно необходимите качества, осигуряващи възможност за социална доминация.

И отново в съответствие със Закона за непредвидимите последствия, тези които са замислили грандиозния трансфер на собственост от публични в частни ръце остават излъгани. Без работеща програма за нова архитектура на държавно управление и без критична маса от компетентни кадри, те бързо губят контрол над властовите ресурси. Със загубата на властови контрол, те губят и контрол над собствеността, която са спомогнали да бъде буквално разграбена или просто унищожена.

Рухването на изградената централизирана стопанската структура, допринесла за ускорената индустриализация на България, води до гигантска загуба на стойност и конкурентноспособност. Със стопанската структура рухват и всички системи на обществена организация като културни институции, здравеопазване, образование, отбрана, полиция и външни отношения. Следват години на хаотични политически и икономически конфигурации и решения.

В мътната вода, на преден план излизат силовите групировки, създадени по всяка вероятност като един вид въоръжена милиция на превратаджиите, но които с времето придобиват своята самостоятелност и автономност. Използвайки своите властови контакти, знания и умения, тези групировки придобиват контрол над практически всички значими икономически активи в страната. Следващата естествена стъпка е гарантирането на икономическата мощ чрез овладяване на политическия апарат. Той е лесна плячка като се имат предвид всеобхватното политическо и икономическо невежество на масите. Решителните и бруталните триумфират навсякъде.

От старата институционална система са оставени само тези институти на властта, които правят възможен този триумф. Нововъведенията имат за цел само да направят нововъзникналата доминираща социална класа недосегаема. Драмата е изконсумирана и завесата може да се падне.

Окончателното решение на властовия въпрос има за положителен резултат установяването на социално спокойствие на ниски нива на индивидуална удовлетвореност, но оставяйки отворени възможности за компенсация като емиграция, корупционно обогатяване или бягство от реалността.

Присъединяването на България към Европейския съюз и НАТО води със себе си значителни по своя обем евро-субсидии.  От друга страна, недискриминационното допускане на чужди инвестиции във финансовата сфера, търговията и природните ресурси, създават условия за нова организация на стопанския живот. Което от своя страна постепенно довежда до масово повишаване на жизнения стандарт. Въпреки, че жизненият стандарт остава на един от най-ниските нива в Европейския съюз, неговото относително и чувствително подобрение спрямо изходната база на сравнение от началото на прехода поражда относително удовлетворение.

За съжаление, настъпилият социален мир и удовлетворителното за българските разбирания благоденствие не е панацея от бъдещи катаклизми. Това спокойствие и удовлетворение идва със цена. А тя е, че възникналата институционална структура и начин на функциониране на държавността в България е далеч от изискванията на съвременния глобален свят. България е като лодка без весла в бурно море. Тя няма капитан, нито навигатор, както няма посока и карта за ориентир.

Всички, включително и властимащите са се отдали на едно пиянско веселие, забили погледи надолу и нежелаещи да погледнат реалността на бушуващата стихия. Спасение има, само че то е индивидуално и с необходим пренос в друга институционална среда. Така както са направили стотици хиляди български граждани, емигрирайки основно в страни от Европейския съюз и САЩ. Вероятността те да се върнат е минимална като се има предвид причината, поради която са напуснали. А именно поради чувство за безперспективност.

Съществува ли възможност за институционална промяна към по-съвременни институции, даващи възможност за хармоничен и динамичен обществен живот в тон с изискванията на глобалния свят, от който сме интегрална част?

Доколкото съществуващите днес политически и икономически доминиращи групи са продукт и резултат от действието на заложената от превратаджиите институционална матрица, то вероятността за промяна в рамките на съществуващата институционална система клонят към нула. Може би не абсолютната нула, защото всяко ново поколение идва със своята динамика и доза непредвидимост. Но тридесет години са предостатъчни за щамповане на политически митове, вярвания, навици и традиции, които демонстрират устойчива възпроизводимост.

Ако въобще е възможна еволюционна промяна, то по-скоро такава промяна може да стане извън установената вече система. Форматът на такава промяна може да се реализира само с преобладаващото участие на извънсистемни фигури. Защо? За да има шанс за радикална промяна, а не просто упражнение в затворен кръг.

Прецедент за такъв мирен еволюционен скок, довел до радикално препрограмиране на институционалния алгоритъм е Кръглата маса, която даде началото на прехода. Именно, там се събраха системни и несистемни играчи, които взривиха основите на тоталитарната система, вземайки решението за елиминирането на чл. 1 от тогавашната Конституция за ръководната роля на БКП. Изборите и решенията на Народното събрание само облякоха в необходимата юридическа форма взетото на Кръглата маса решение.

Сега е  настанало време за Нова Кръгла маса, която да довърши недовършената работа на предишната като даде платформа за напълно свободна обществена дискусия за бъдещата институционална архитектура и излезе с решения за конституционни промени. За успеха на една бъдеща Кръгла маса е много важно тя да определи своята методология, своя подход в решаването на идентифицираните проблеми.

В заключение. За да бъде всяка една институционална промяна реалистична и цивилизационно ориентирана, тя трябва да отговаря на следното изискване:

Истинската борба не трябва да бъде по линията на противопоставяне в наративите ляво-дясно, а борба за знание срещу бруталното и насилническо невежество.

 

Общество, Политика

Анатомия на властта

4414 прегледа0 коментара

Автор: Георги Василев

„ Аз станах смърт, разрушител на светове…“  думи на Кришна към Принца, цитирани от Джулиъс Роберт Опенхаймер, бащата на първата атомна бомба.

Това е есе, което отлагам от доста време вече, убеден в правотата на неговите аргументи, макар и крайно песимистичен относно неговата практическа полезност. В смисъл, че едва ли ще са много тези, които ще си дадат труда да го прочетат. А пък тези, които го прочетат, едва ли ще проявят някаква мотивация да използват препоръките за реална обществено-полезна дейност.

И все пак, ако има нещо, което трябва да се казва, то не следва да се премълчава. Иначе, се превръща в интелектуален грях. В умствена мастурбация. Необходимостта да му се даде публичен израз произлиза от нестандартния подход към третиране на темата за властта.

За проблемите на властта, както и за проблемите, които властта създава, всекидневно и без преувеличение се изливат реки от напоителни обяснения, разяснения, тълкувания и прочие словоблудство. До такава степен, че те престават да имат информационен характер, а придобиват признаците на екологично замърсяване.

Всички без изключения интерпретации страдат от една фундаментална слабост, която пък предопределя тяхната безполезност. Българските политически оракули използват различни и широко разпространени методологически концепции, които времето, научното познание и практиката в други, по-развити в цивилизационно отношение общества, са подминали като исторически ценни, но вече отдавна ревизирани, критически преосмислени и заменени с нови такива.

Новаторскoто идва от епохалните достижения на научната мисъл и практика в областите на еволюционната биология, биохимия и биофизика; в разгадаването на тайните на мозъка; в гигантския скок в развитието на информационните технологии, статистическите и математически методи, както и на мултидисциплинарния подход в разкриването на същността на социалните процеси.

Поводът за есето е широко споделяното в България усещане за безпътица, липса на визия за развитие и социална фрустрация[i]. Макар че въпросът „Какво да се прави?“ не е от вчера и е по-скоро нарицателен за състоянието на обществата от т.н. Източна Европа.

Въпросът е естествено политически. Той касае начина на структуриране и функциониране на обществените институции, чрез които се дефинира и проявява същността на едно общество като комплексно взаимодействие на индивиди, концентрирани в определени пространствени граници.

Въпросът е естествено и философски. Той касае нашето разбиране или невежество по отношение на начина, по който трябва да се структурира и да функционира едно общество. Трябва ли то да има някаква крайна цел, която всички заедно да се опитват да достигнат? Трябва ли то да е обединено около морални принципи като мир, любов и разбирателство? Или напротив, да оцеляват по-пригодните, по-силните и по-способните? Трябва ли то да се структурира като демокрация, диктатура или олигархия?

Александър Фол[ii] в своя лекция за античното разбиране за елитите и тяхната роля в обществото споделя, че древните елини не са правили разлика между политика и обществени дела. За тях това са идентични дейности, изразявайки ги с един термин – „пайдейа“ (παιδεία). Пайдейата е всъщност урок по култура или урок за цивилизоване на елинския гражданин. Урок как да върши обществено полезни дела чрез участие в дейността на държавата. Това, което днес наричаме „политика“, изпускайки важния елемент за целта на тази дейност. А именно достигането на идеала  kalos kagathos – „красив и добър“.

Предходните въпроси съвсем не претендират за изчерпателност и пълнота. Те са само за илюстрация на контекста, в рамките на който аргументацията на есето ще се опитва да придобие смисъл и полезност.

Тъй като това изложение е във формата на есе, то не се стреми към откривателство. Концепциите, които се излагат в него са инспирирани от откривателството на други. Някои от тях ще бъдат споменати без претенции за изчерпателност. По-скоро като доказателствен материал за това, че идеите на автора не са неподкрепени с факти измислици.

Това улеснява изложението. Така можем да се концентрираме върху същественото. А именно опит да се разгадае тайнството на същността на човешкото общество и начина на неговото функциониране. А оттук и евентуално да се определи „рационалната“ жизнена позиция на всеки един от нас по отношение на собствения ни живот във взаимодействие с другите.

Първо предупреждение:  макар изложените идеи да не са нови, те все пак остават в областта на разговори и дискусии на един твърде ограничен кръг от хора. Основно в научните кръгове и в научно-приложните лаборатории на фирмите за високи технологии. Обемът от акумулирана информация, специфичният език на научната общност, а и неадекватните образователни системи създават естествени граници пред разпространението им като популярно знание.

Като последствие, лидерите на обществени дискусии и широката публика се въртят като в омагьосан кръг на повторение на едни и същи тези. Тези, които имат историческо значение за разбиране на еволюцията на човешкото познание, но вече станали безсмислени и безполезни, както вече споменах.

Второ предупреждение: преобладаващата система за вземане на решения от обществено значим характер се основава на т.н. „демокрация“. На практика, това се свежда до легитимирането на определени решения, взети от едно незначително малцинство, чрез метода на двоична селекция „да-не“ от мнозинството гласували. За реално волеизявление е необходимо гласуващите да са енергийно и информационно автономни. В противен случай, рискът техният вот да бъде манипулиран е право пропорционален на липсата на такава автономност.

Излагайки елитарната природа на съвременното, дълбочинно познание на хората и техните общества, не искам да оставя впечатлението, че аз ратувам за увековечаването на такава елитарност. Напротив, аз не вярвам и не изповядвам убеждение, че спасението на малка част от човечеството е спасение на Homo Sapiens. За съжаление не са малко тези, които вярват и имат такива убеждения, а и по-лошо, стремят се да ги прилагат.

Моето убеждение, подкрепено от придобитите знания, е, че човечеството е оцеляло поради наличието на разнообразие и вариация. Както в материалния, така и в духовния свят. Законите на реалността решават, не ние. Познанието може евентуално да ни помогне да изживеем нашия, индивидуален живот в хармония и смирение с тези закони. В противен случай, нашата арогантност в самозабрава да се поставяме в центъра на вселената, поради странната аберация, наречена „самосъзнание“, може да ни изиграе лоша шега.  Като ни доведе до нашето самоунищожение.

След толкова много опити за разгадаване на тайните на обществената система, след провала на толкова обществени теории, научни и ненаучни, е естествено да се стигне до извода за непознаваемост. До мистичното възприятие на обществената действителност. Идеалният инструмент за контрол и управление на невежествени маси. В отрицание на мистиката като път към истината Франсис Бейкън изрича епохалните думи „Знанието е сила!“.

Ние залагаме на научното знание. По-точно на научния подход в търсенето на истината. С други думи, на формулирането на научни хипотези от наблюдение и предишно натрупано познание и доказване или отхвърляне на тези хипотези чрез експериментиране в реални условия.

Комплексни системи и техните елементи

И така да започнем с изложението на основните блокове, върху които ще се стремя да изградя разбирането за анатомията на властта.

Първият блок е концепцията на „система“.  Система се дефинира в най-общия смисъл като комплексна единица от взаимосвързани части, структурирани и функциониращи за постигането на определена цел. Всяка система взаимодейства със своята среда, макар и да е отделена от някаква различима граница от нея. Така при всяка система има ясно изразено дефиниране на „вън“-средата и „вътре“-системата. Наличието на граница е и фундаменталната характеристика на една система.  Защо е така ще видим като дадем дефиниция и на понятието енергия и информационен код.

Ако градираме системите на живата материя по степента на тяхната комплексност,  то в основата е клетката или по-точно едноклетъчните организми. Комплексна е тази система, която се отличава с множественост на своите съставящи я елементи, които й позволяват адаптивност спрямо променяща се външна среда и по този начин – вечност. Човешкото общество е най-комплексната система, с най-много елементи и взаимовръзки.

Клетката притежава всички необходими отличителни черти на една комплексна система. Нейната клетъчна мембрана е границата на клетъчната система, която определя „вън“ – средата, в която съществува клетката и „вътре“ – нейната клетъчна структура. Мембраната е разделителната черта между средата, която е неструктурирана, тоест с висока степен на ентропия и вътреклетъчното пространство с ниска степен на ентропия. Тази отличителна способност на клетъчната мембрана да отделя и поддържа във времето близки, макар и разделени среди с различна степен на ентропия е всъщност фундаменталният принцип на разбиране на това, какво е животът!  

Едноклетъчните организми могат да бъдат класифицирани също по степен на комплексност в зависимост, дали те притежават клетъчно ядро или не. Тези с клетъчно ядро се наричат еукариоти, а тези без ядро – прокариоти. Прокариотите (бактерии и архебактерии) предшестват еукариотите в еволюционната стълбичка. Наличието на клетъчно ядро е не само количествен, а и качествен скок в еволюцията на живата материя да създава все по-усложняващи се структури.

Разликата идва от факта, че клетъчното ядро е един вид „огнеупорната каса“, в която се съхранява основният информационен код на живата материя. Процесите, които протичат във вътрешно-клетъчното пространство се наричат метаболизъм. Метаболизмът не е нищо друго освен процеси на структуриране на комплексни съединения (протеини например), при които се абсорбира енергия. Или редукционни процеси (дишане), при които се освобождава енергия.

И двата вида процеси не протичат произволно, а се модулират от информационните кодове, съхранявани в генетичните носители, разположени в клетъчните ядра или в митохондриите. Според Ник Лейн от University College of London[iii] гените в клетъчното ядро съхраняват информацията за строителството на многоклетъчни организми. А в митохондриите, които се разполагат в непосредствена близост до клетъчната мембрана, се съхранява информацията, която е необходима за управлението на енергийния поток между клетката и нейната околна среда.

Вторият фундаментален блок е веществото, което предоставя необходимият структурен материал за изграждането на системите на живата материя. Животът на планетата Земя е основан на ненадминатите свойства на въглерода да се свърза в комплексни молекули, които позволяват протичането на практическо неограничено количество химични реакции. Въглеродът е неизменен участник във всички сложни съединения, които са градивният материал на живата материя. Известни са над 10 милиона съединения на въглерода, които представляват малка част от теоретически възможните комбинации. Голяма част от тези съединения се получават при температури, близки до тези, които преобладават на нашата планета. Въглеродът се намира в изобилие във вселената, като заедно с кислорода, водорода и хелия е сред най-разпространените елементи във вселената.

Не случайно, животът на земята възниква на основата на съединенията на въглерода и на неговите поливалентни свойства.

А кислородът с неговата уникално висока степен на реактивност е „палавникът“, който допринася за постоянното движение на енергия чрез процеса на редукция/окисление. Не случайно кислородът заедно с въглерода са основните градивни материали на живата материя.

И макар в структурата на живата материя да участват още много елементи на Менделеевата таблица, те имат важен, но спомагателен принос за съществуването на живота в този вид, в който го познаваме на планетата Земя.

Третият фундаментален блок е енергията[iv] в нейния най-елементарен физически смисъл. Нейната елементарност или по-точно фундаменталност я прави и толкова трудно уловима в дефиниция. Колкото и нескромно да прозвучи, аз ще дам своя дефиниция на енергия, която да удовлетвори логиката на по-нататъшното ми изложение. Енергия в моята дефиниция е силата, която превръща хаоса, състоянието, отличаващо се с липса на ред, в състояние на ред, на структурна подреденост на материята.  

Енергията може още по-конкретно да се разбере чрез основните закони или по-точно постулати на термодинамиката. Термодинамика е всъщност другият, по-точен изказ на понятието енергия.  Законът за съхранение на енергията гласи, че енергията не възниква и не се губи, а само минава от една форма в друга. Например, от работа в топлина и от топлина в работа. Горенето на въглища в една термоелектрическа централа води до отделянето на топлина, която нагрява водата до превръщането й в пара, която пък от своя страна задвижва турбините, а те генераторите, произвеждащи електричество. Електричеството привежда в работен режим различни машини, които пък работейки отделят топлина, и т.н.

Другият важен закон е Законът за ентропията, който най-общо гласи, че в една затворена система (тоест система с граница-мембрана) ентропията нараства. Или с други думи, количеството на енергия в една затворена система се „изнизва“ в околната среда през системната мембрана, която може да задържи или модулира тази загуба, но не и да я задържи безкрайно дълго време. От което следва, че ако тази затворена система не получава свеж приток на енергия, тя колабира. Нейната вътрешна структура се разпада и системата загива, разтваряйки се в околната среда. Изводът, който се налага е, че животът като структурирана по определен начин материя, не може да съществува без постоянен кръгооборот на енергия от външната среда към вътрешно-клетъчното пространство и обратно. Фундаменталният извод е, че живот всъщност е нищо друго освен един автономно управляем енергиен процес.

Друг полезен начин да дефинираме енергията е като движение на суб-атомни частици, което става възможно от факта на съществуването на частици, носители на отрицателен електрически заряд, електрони, и частици с положителен заряд, протони. Движението на тези частици с положителен или отрицателен електрически заряд се предопределя от наличието на напрежение между две обособени среди, което се измерва традиционно във волтове. Прието е да се счита, че градивният елемент на материята са атомите. Те от своя страна са съставени от електрони с отрицателен електро-магнитен заряд, протони с положителен електромагнитен заряд и неутрони с неутрален  заряд.

Процесът на привличането на електрони от атомите на един химически елемент към атомите на друг химически елемент е в основата на химическата реакция окисление/редукция. Един химически елемент губи електрони. Той се редуцира. Друг химически елемент получава електрони. Той се окислява. Живата материя става „жива“, т.е. химични елементи, поставени в състояние на постоянно движение именно благодарение на факта, че процесът на окисление/редукция е овладян и впрегнат в работа от протеиновите структури на клетката.

Само че електроните на един химичен елемент не могат да прескочат просто така към атомите на друг химичен елемент без да бъдат подбутнати или дори подритнати по някакъв начин от някакъв постоянен енергиен източник. Този постоянен енергиен източник е слънцето чрез неговия непрекъснат поток от електромагнитни вълни, които ние наричаме светлина. Затова реакцията, при която се осъществява този процес се нарича фотосинтеза. Фотосинтезата е биохимичен процес, при който енергията на слънчевата светлина принуждава въглеродния двуокис от въздуха да се преобразува в органични съединения. Обикновено в процеса участва вода. В резултат се синтезират сложни молекули, наречени захариди и се отделя кислород.

Четвъртият фундаментален блок е информационният код, записан в непрекъснати редове от аминокиселини във формата на завити в спирала стълбички. Тези стълбички са гените, които събрани в клъстери се наричат геноми.  Еволюционната памет, започваща от първите прокариоти и достигаща до сложните многоклетъчни организми, например от вида Homo Sapiens от класа Млекопитаещи, се съхранява в тези стълбички от аминокиселини, навързани една след друга.

Важно е да се отбележи, че всяка последваща степен на комплексност на живите организми съхранява паметта на всички предходни. Включително и на първата прокариотна клетка, дала началото на стремителния ход на все по-усложняващата се жива материя. Макар и не цялата памет, а само тази, която безмилостната еволюционна селекция е оставила. А е оставила, защото тази остатъчна памет позволява и след стотици милиони години история на съществуване на живот на планетата Земя, този живот да продължава да оцелява и да се възпроизвежда в една или друга форма.

Също така е важно да подчертаем разликата между носител на информационния код и информацията, съдържаща се в кода. Носителите са материални и следователно се подчиняват на законите на физиката и термодинамиката. Докато самата информация е от нематериален, виртуален характер. Носителят на информационен код в съответствие със Закона за увеличаващата се ентропия е обречен на изчезване, ако не получава постоянен приток на енергия, за да поддържа термодинамично равновесие между живата клетка и нейната среда.

Макар и от виртуален характер, без носител информацията е обречена на изчезване също. Тя не може да съществува извън материалното. Оттук се налага изводът, че оцеляването на информационния код на живота е светая светих на живота. Материята може да съществува вечно без да е необходимо да е структурирана в динамично променяща се структурна подреденост, която ние наричаме живот. Живата материя обаче, може да съществува само при определени, при това доста специфични и ограничени условия.

Природата е решила тази задача, като е създала механизъм за постоянен презапис на информационния код от един носител на друг. От една клетка на друга, от един организъм на друг. Тази възможност за презапис съвсем непреднамерено създава предпоставките за нов революционен скок в развитието на живата материя. А именно, способността за динамична адаптация към постоянно променящата се околна среда.

Защо адаптационната способност е важна за живота? Много просто. Материята е в постоянно термодинамично състояние на промяна. Да си спомним, че от друга страна комплексната система от затворен тип поддържа някакъв постоянен структурен ред вътре в себе си, зад своята граница-мембрана. Ако параметрите на околната среда се променят до такава степен, че вътрешно-клетъчната подреденост не може да се поддържа при новите условия, то клетката загива. Смъртта на отделна клетка е предпоставка за смъртта и на многоклетъчния организъм, ако не се намери начин другите клетки на организма да компенсират тази загуба.

Така, позволявайки адаптация на вътрешната структурна подреденост на една жива комплексна система, възможностите за оцеляване на основния информационния код на живота се увеличат неимоверно. Свидетелство за това е, че живата материя съществува от поне  3,5-4 милиарда години. Време, през което нашата планета е преминала през радикални фази на промяна в концентрацията на жизнено необходимите газове кислород и азот в атмосферата. Преминавайки през няколко ледникови периода, придружени с резки скокове в температурните нива на въздуха, както и в нивото на океаните. Всички тези изменения на околната среда се придружават и със скокообразни промени във формите на живот на Земята.

Живата материя получава своя универсален строителен блок. Живата клетка с обособено клетъчно ядро е тухличката в основата на целия комплексен свят от организми в тяхното невероятно разнообразие и проява. Както в принципа на играта Лего. Нещо базово и много просто, съчетанието между което е безкрайно в своето многообразие. Съчетано със структуриращата сила на енергията получаваме безподобния свят от форми, цветове, размери и количества на живата материя, които създават неизчерпаемата тема за възхищение и удивление.

А механизмът, изобретен от природата, позволяващ и предпоставящ адаптивната способност на живите организми е сексът. Любовната среща между два отделни носителя на генетичен код, които доста анти-романтично са наречени гамети. Комбинацията между информационните кодове на двете гамети дава началото на нов, трети информационен код. Този нов код съдържа в себе си, от една страна, цялата памет на родителските кодове, осигурявайки структурната приемственост на живата материя, която еволюцията е одобрила.

От друга страна, появява се нова вариация в информационния ред на гените, които евентуално могат да имат способността за синтез на нов вид протеин или да дадат ход на нов вид метаболитен процес. Тъй като тази любовна рекомбинация на гените е постоянна и в големи количества, това дава възможност на Дарвиновия механизъм  на естествената селекция да се прояви. Животът си продължават само тези организми, които могат да оцелеят в условията на динамично променяща се околна среда, в която се появят за живот.

Когато говорим за информация и информационен код е добре да се опитаме да им дадем дефиниция, която да позволи тези понятия да се четат и възприемат по един и същи начин. Само така има шанс да ги използваме в логически издържани разсъждения, за да достигаме еднозначни изводи. Информацията е средството, чрез което една затворена и вътрешно-регулираща се система се адаптира динамично към променящата се околна среда така, че да запази своята цялост и същност.

Дефинирана по този начин информация, чрез своето свойство на полезност за оцеляването на системата, ни дава възможност да правим разлика между информационен сигнал и информационен шум. Информационният сигнал може да предизвика промяна в системата. Информационният шум е част от параметрите на околната среда, който няма полезност за оцеляването на системата.

Станалите модни напоследък като медийно понятие „фалшиви новини“ могат да бъдат класифицирани като информационен шум. Те все пак не са безобидни, защото водят до претоварване, дори до подвеждане на механизмите за обработка на информационния поток, а оттам и до нарушаване на термодинамичния еквилибриум на системата.

Споменах, че разделянето на информационния поток по признака на полезност става чрез определен механизъм. Алгоритъм е понятието, което има най-широко разпространение за обозначаване на този механизъм. Алгоритмичната концепция като основен стълб в оцеляването на системите на живата материя или с други думи на живите организми се налага все повече като мощен научен инструмент за разбиране на генезиса и функционирането на живота на Земята.

Алгоритъмът е информационен код, който предписва крайна поредица от стъпки или по-точно инструкции за обработка на информационен поток, които довеждат до крайно действие, чрез което се решава даден проблем. Клетъчният алгоритъм е записан в генетичния код и осъществява метаболитните процеси, осигуряващи оцеляването и възпроизводството на клетката.

При всяко следващо ниво на комплексност в организацията на живата материя, се налага появата и функционирането на нови и нови алгоритми, които да доведат до оцеляването на новото ниво на комплексност. Именно, по тази причина и всеки нов организъм, независимо че е изграден от същия строителен материал, както и предхождащото го ниво, представлява нещо ново и уникално. Затова и всяка нова самоподдържаща се и самовъзпроизвеждаща се система е нещо по-различно и отличаващо се от сумата на съставящите го елементи.

Естествена селекция и интелигентен дизайн[v]

Добре е да отбележа, че когато използваме понятията информация, информационен, алгоритъм, пряката аналогия с компютърната теория на обработка на информацията е в определена степен подвеждаща. Компютърът, дори когато той изпълнява програма на Изкуствен интелект, не е живо същество. Неговите съставляващи елементи не са живи клетки, които сами по себе си са самоподдържащи се, автономни енергийно системи. Те не са в очакване на външен спонсор да им осигури енергия, необходима за тяхното оцеляване. Напротив, те я произвеждат в самите себе си. Те са активни, а не пасивни потребители на информация. При тях информацията е средство за динамично адаптиране към променяща се среда с цел оцеляване и възпроизводство. При компютрите информацията е средство, чрез което те възпроизвеждат определени процеси за постигането на цели, зададени от външния за тях програмист.

Компютрите са продукт на Интелигентен дизайн. Те първо възникват като една виртуална концепция, като един план в системата от невронни клетки, наречена мозък. Този виртуален план се превръща от инженерите в компютърни машини, изпълняващи действия в съответствие с програми-алгоритми, които също са създадени и инсталирани в машините от външни за нея програмисти.

Компютърът няма своя собствена цел. Целта на един компютър е зададена от неговите създатели. Дори и да предположим, че напредъкът в развитието на Изкуствения интелект достигне до ниво да се създаде компютър, който да може да се самозахранва с енергия и с информационен код, който да му позволява да се адаптира динамично към променяща се среда, все едно той остава продукт на Интелигентен дизайн, на човешкия разум.

Живата материя, съставена от автономни в енергийно отношение клетки, които функционират единствено с цел оцеляване и възпроизводство, са продукт на случаен процес. При това не един единствен процес, а от безкрайното разнообразие на трансформации на материята, привеждана в движение от енергията. Естествената селекция е този фактор, който е определил, коя именно форма на организация на материята ще има възможност да се проявява като енергийно автономна и самовъзпроизвеждаща се. Остава само това, което е възможно да остане в ограниченията, наложени от законите на физиката и термодинамиката.

Информационният код и алгоритмите, които определят движението на енергията и структурната устойчивост на живите клетки не са условни знаци в дигитален вид, както е в компютрите. Те се представляват от сложни органични съединения като протеини, аминокиселини, хормони и прочие сложни химични съединения, които са структурирани в определена възпроизведима последователност и взаимозависимост.

Самите тези сложни органични съединения са подложени на постоянен стрес от законите на физиката и термодинамиката. Този външен стрес предопределя и необходимостта от постоянна динамична адаптация и промяна с цел да се съхрани живата клетка като автономно функционираща система от затворен тип. Тъй като досега няма успешен експеримент, който да произведе жива материя от нежива, се приема, че възникването и съществуването на комплексен живот е уникално явление на природата.

Детерминирани и вероятностни процеси

С други думи, в живите клетки и в компютрите, целта на информацията, нейните носители и начин на обработка на тази информация се различават фундаментално. Общ е основополагащият принцип на информацията като средство за привеждане на една система да функционира по определен, възпроизведим във времето начин.

Основната разлика се състои в неразривната дихотомия на материален и нематериален свят. Материалният свят се подчинява на законите на физиката и термодинамиката. Материалният свят има своите ограничения в пространството и времето. По този начин е дефинируем и предвидим. Светът на информацията е диаметралната противоположност. Той няма ограничения. Няма пространствено-времеви рестрикции и затова не може да се предвижда и дефинира изначално.

Тяхното съчетаване или по-скоро взаимодействие дава началото на голямата мистерия на живота. Едновременно тривиален, видим и разбираем и същевременно неуловим, непредвидим и квантово омни-съществуващ. Живата клетка е космологията на това уникално съчетание. Тя е инфраструктурата, автономният енергиен генератор, който дава началото на движението на материята. Тя е и хранителят на информационния код, който дава на това движение форма, направление и смисъл.

Енергийната инфраструктура е изградена от избирателната пропускливост на клетъчната мембрана, създаваща възможност за електрическо напрежение между вън-вътре. Електрическото напрежение е наистина в космически пропорции, измерващо се в десетки хиляди волта и сравнимо с мощта на електрически мълнии на единица площ. Това напрежение е причината за движението на отрицателно заредените електрони и положителните заредените протони, търсещи да намерят своето равновесно състояние, но възпрепятствани и по този начин управляеми от променливата пропускливост на клетъчната мембрана.

Генетичният код, втъкан в прилежащите към мембранните стени митохондрии, управлява по какъв начин и в какви количествени измерения се извършва движението на енергийните носители – електрони и протони. Този уникален механизъм, възникнал преди около четири милиарда години и съществуващ в неизменен вид и до днес, се проявява в безкрайното разнообразие на прокариотите – бактерии и архиреи. Този механизъм е толкова съвършен, че е обречен на вечност и неизменност.

И наистина, през тези четири милиарда години земна история, прокариотите може и да променят форма и размери, но никога не излизат извън рамките на своята гениална простота. Те си остават обречени на своята едноклетъчна структура. До момента, когато една бактерия прониква през мембраната на друга и остава там в симбиотична връзка завинаги. И така дава началото на голямото приключение на комплексния живот, когато ограниченията на материята се отдават на страстите на произволността на нематериалната информационна кодировка. Проникналата във вътрешността бактерия се трансформира в хранител на генетичния код, който едновременно гарантира неизменност и променливост на структурата на живата материя.

Неизменността се предопределя от фиксираната последователност на генния код, който се възпроизвежда във всяко ново поколение от един и същи биологичен вид. Тъй като самият носител на генетичния код е материален във вид на съединения от аминокиселини, те подлежат потенциално на пренареждане (мутации) при всяко възпроизводство на клетката вследствие на обикновено деление или по-сложния сексуален обмен между две гамети, като елементарни носителя на генетична информация.

В зависимост от протежението на времето или скоростта на възпроизводство нараства и вероятността от ново съчетания на гените, така че да дадат началото на нов биологичен вид, отличаващ се със своята специфична комплексност на структура и функциониране. И ако безмилостният арбитър на естествената селекция допусне, то живият свят се обогатява с нов биологичен вид. С нови свойства и с нови възможности.

Какъв ще е крайният резултат на еволюционния процес зависи не само от вътрешните промени в генома на живите организми. Условията на външната среда като температурен режим, въздействие на електромагнитно излъчване, контакт с химически реагенти и прочие, влияят до такава степен, че могат да доведат до включването или изключването на действието на определени гени или група от гени. Такива външни въздействия влияят пряко и върху метаболизма на организмите, тоест върху енергийните процеси в тях.

Организмът като една сложна химична лаборатория за производство на сложни молекулярни структури, зависи от специфичните външни условия.[vi] Какъв невъобразим космос само по себе си представлява, например човешкото тяло, състоящо се от 50-70 трилиона клетки. А те, живеещи в симбиотична връзка с 10-кратно повече бактерии в нашия стомашно-чревен тракт, кожа или устна кухина. Може ли да се предвиди конкретният биохимичен резултат на тяхното динамично и постоянно взаимодействие? Не, разбира се. Защо тогава да се учудваме на непредвидимостта в динамиката на нашето здраве, настроение и желания!

И накрая за властта

Обществото, клетката, както и многоклетъчните организми, разгледани от методологическата перспектива на системна организация, движение на енергията и информационни кодове са принципно подобни явления. Те не само демонстрират сходни генезис, свойства и поведение, ами и произлизат едно от друго. Те не са нищо друго освен възходящ ред на комплексност в организацията на живата материя.

Клетките са строителните блокове на многоклетъчните организми като животни и хора, а животни и хора се организират в общества. Важно е да се отбележи, че и в първия, и във втория случай комплексната организация от по-висок ред е следствие на принуда, произлизаща от ограниченията на пространството и времето. Високата концентрация на постоянно възпроизвеждащи се клетки на планетата Земя е довела до възможността два едноклетъчни организми да се слеят и така да дадат началото на едноклетъчен организъм с клетъчно ядро, еукариот. Универсалната адаптивност на еукариотите води до тяхното бурно размножение.

Под влиянието на околната среда еукариотите се специализират, което от своя страна дава началото на многоклетъчните организми като симбиотично съжителство на клетки с един генетичен код, макар и с различни функции. Многоклетъчните организми от един вид се принуждават да намират форми на обществена организация, за да се справят с ограниченията на енергиен ресурс и пространство.

По-високият ред на организация предполага и повишена способност за енергийна автономност поради факта, че обществено организираните организми могат да си позволят да се адаптират към по-широк спектър от променливи на околната среда. Това от своя страна им дава възможност и за разширен достъп до енергийни източници.

Да вземем за пример една мравчена колония. Има мравки, които са специализирани да събират парченца листа и треви и да ги доставят до мравуняка. Там събраната растителна маса служи за хранителна среда за определен тип гъба, която от своя страна пък служи за храна на самите мравки. Така, мравките, специализирайки се за специфични задачи в рамките на мравуняк, получават по-добри шансове за оцеляване. Резултатите от дейността на мравуняка за всяка една мравка са по-благоприятни, отколкото ако всяка една от тях извършва сама целия комплекс от дейности, които те извършват заедно.

Повишената енергийна независимост идва с цена, с принуда мравките да се специализират във функционално отношение на мравки-събирачи, мравки-войници, мравки-санитари и дори мравка-майка с единствена функция на възпроизводство. Функционалната специализация в една колония шимпанзета е не толкова драстична и не така необходима. Разликата идва от наличието на развит мозък, който позволява един индивид да изпълнява по-широк спектър от функции в координация с другите членове на групата.

Мозъкът е този, който осигурява революционния скок в организацията на живата материя в общества от многоклетъчни организми. Способността за възприятия, т.е. за получаване на информация за състоянието на външната на индивида околна среда и особено способността за автономна обработка на тази информация отваря нови хоризонти пред възхода на живата материя в осигуряването на енергийна и информационна автономност. Дейвид Игълмън (David Eagleman)[vii], който изследва спецификата на човешкия мозък, стига до фундаменталния извод, че всъщност нашата мозъчна дейност е неразривно свързана и до голяма степен предопределена от мозъчната дейност на други индивиди. Отдавна твърдението, че ние хората сме социални същества, не се подлага на съмнение.

Новото е, че всъщност ние мислим и действаме като неразривна част от един променлив и все пак единен мега-организъм. И не само нашето физическо оцеляване е обусловено от този „интернет“ от взаимосвързани индивидуални мозъчни процеси, ами и самият наш живот не може да се прояви извън взаимодействието с другите в рамките на едно общество.

Аналогиите между начина как клетките изграждат и функционират в рамките на нашето тяло, и как едно общество се изгражда от професионално специализиращи се индивиди и правилата, които определят тяхното поведение, са потресаващи. Това ни връща към и отново потвърждава тезата, че обществото е нищо друго освен поредното по-комплексно ниво на организация на живата материя. Отличителната характеристика са новите алгоритми, които детерминират специфичната същност и функциониране на обществата на вида Homo Sapiens.

Всъщност, защо е необходима на природата постоянно нарастваща комплексност в организацията на живата материя? Ако можем да отговорим на този въпрос, ще можем навярно да отговорим на въпроса на смисъла на живота, предполагам. А пътьом и да разберем какво е властта и защо тя е неразделна част от въпроса за живота и от живота на всеки един от нас, желано или не.

Моята хипотеза е, че комплексността не възниква по необходимост. Не е продукт на нечий интелигентен дизайн, божествен или не. Комплексността възниква по случайност, а още по-вероятно по принуда от това, че се появяваме на тоя свят не по наше желание. Веднъж появили се на бял свят, ние, хората, сме принудени да намерим начина да оцелеем, притежавайки в резултат на един независещ от нас еволюционен процес способност за енергийна автономност и информационна адаптивност. Основният закон на живата материя е оцеляване на информационния код, позволяващ структурна обособеност и възпроизводимост на живата материя като затворена система чрез управление на енергията между организираната вътрешна и неорганизираната външна среда.

Лични и обществени цели

Както се казва, оправяй се сам, както можеш. И ние започваме да се оправяме, както можем. Много скоро, някои от нас осъзнато или инстинктивно разбират, че ние не сме сами, а заобиколени от себеподобни. И тези себеподобни имат същата основна цел, както и ние. Да оцелеем в свят, който не сме си пожелали, но който съществува и от който зависим, за да се осигурим с необходимата енергия и информация. Алтернативата е нас да ни няма.

Принудата да живеем съвместно на ограничено пространство и с лимитиран достъп до енергийни и информационни ресурси дава хода на един непрекъснат процес на експериментиране с формули на реакция. Някои от тези реакции се оказват ефективни да осигурят нашата вътрешна организирана структурираност на цялостни живи същества спрямо външната променлива среда. Някои от тези спонтанно възникнали алгоритми на обработка на информацията, постъпваща от нашата вътрешна и външна среда, ни дават възможност да неутрализираме процеса на енергийна ентропия. И по този начин да съхраним възможност за живот и възпроизводство.

Алгоритмите могат да възникват спонтанно, от продължителния и непрестанен процес на произволни вариации и естествен отбор. Могат да възникват и преднамерено, по предварително замислен и реализиран дизайн от същества надарени с разум. Разумът е инструментът, който позволява възприятие на информация и нейната обработка с цел постигане на определен резултат. Ако погледнем статистически и исторически на двата подхода, можем да отбележим техните предимства и недостатъци.

В резултат на действието на естествения отбор на постоянно вариращи процеси, резултатите са отличават със стабилност и енергийна ефективност. Недостатъкът е, че е необходимо много, много време, за да се достигнат този вид резултати и то при положение, че такива не са гарантирани. При интелигентния дизайн резултатите са непосредствени и бързи, макар и тяхната ефективност да не може да се предвиди предварително.

За щастие, едно общество, особено човешкото, е способно да интегрира безпроблемно и двата подхода на адаптация. Ако се вгледаме внимателно в обществените процеси, ще забележим лесно, че някои изначално замислени като продукт на интелигентен дизайн процеси, минават през безпощадния филтър на един естествен подбор. Ефективното съчетание на двата подхода са и причината за безпрецедентния ход на човешката цивилизация към все по усложняваща се комплексност на организация на живата материя. Стига се дотам, че този вид организация на живата материя започва да предопределя не само състоянието и функционирането на човешкото общество, ами и на всичко живо, а дори и неживо на планетата Земя.

Капитал и култура

За да разберем по-адекватно как се изгражда и функционира едно общество, е необходимо да въведем две специфични понятия, които характеризират и същевременно обуславят затворената система на обществото. А именно капитал и култура.

Капиталът в рамките на досега изложената методология е резервоарът и преносителят  на натрупаната от обществото енергия, която позволява на системата да се самоорганизира или по точно да бъде вътрешно автономно организирана. Капиталът като приносител на акумулирана енергия дава възможност на обществените процеси да бъдат структурирани по определен начин. Това става възможно, когато индивидите, които изпълняват обществени функции, получават енергийно захранване от обществените ресурси по пътя на преразпределението им от институциите на властта, т.е. държавата.

Получавайки енергийна самостоятелност, тези индивиди могат и се предполага, че отдават своите индивидуален капацитет и способности за обработка на информация в служба на обществените потребности за оцеляване и възпроизводство на обществената система. Те се превръщат в процесори на обществени функции. Важно е да се отбележи, че възможността индивидите да изпълняват обществени функции не е автоматична и гарантирана.

Те ще изпълняват пълноценно възложените им обществени функции в зависимост от наличието на външна принуда за това или пък на вътрешен код, който детерминира тяхното поведение. Ако принудата е неадекватна или пък отсъства вътрешен код на поведение в съзвучие с обществените потребности, то вероятността за възникване на конфликт на индивидуалните и обществени цели се увеличава. Такава ситуация се описва като упадък на обществените нрави, корупция и обществена дезинтеграция.

Еволюционното развитие на обществените системи е намерило решение в двете посоки. Външната принуда, предписваща на индивидите, натоварени с обществени функции, се реализира от различни вътрешносистемни организации на обществото, обозначавани като институции. Под институции се подразбират структурите и алгоритмите, управляващи тези структури. Те служат за постигането на определени обществени цели. Тоест, отново става въпрос за обществени функции, изпълнявани от индивиди, само че разположени и контролирани в рамките на тези институции. Ако индивидите изпълняват задоволително или не своите обществени функции, те получават съответно възнаграждение във вид на заплата, ордени и повишение в кариерата или наказание във вид на уволнение, глоби или дори затвор.

Вътрешният код, който предписва поведението на индивида, е известен като морал или етични норми. Те се програмират в съзнанието на всеки индивид чрез възпитанието, което индивидите получават още от майчината утроба и до края на своето съзряване като отговорни членове на обществото. Моралът е алгоритъм на поведение, който класифицира действията на индивидите в понятията на добро и зло. В първия случай, те получават обществено признание, положителна обществена репутация и авторитет. Във втория случай – обществено порицание, подигравки и негативна репутация.

Културата от своя страна представлява множество от повече или по-малко взаимосвързани алгоритми, позволяващи практически неограничената адаптивност на животинските видове от вида Homo Sapiens. Те са естествено продукти на мисловната дейност на отделни индивиди, които постепенно се възприемат от останалите членове на обществото.

Както и живите организми, те също подлежат на жестоките закони на естествения подбор. Оцеляват само тези културни достижения, които допринасят за повишени шансове за оцеляване на индивидите. По този начин, културата представлява нищо друго освен допълваща генома информационна система. Културата може да се дефинира и като маса от алгоритми, които служат за разширяване на адаптивните способности на индивидите.

Всъщност и наличието на специфична култура, като устойчиво присъстващи специфични алгоритми, е начинът за идентификация на един индивид като член на едно или друго общество. Материалният израз на тези алгоритми се нарича артефакти, които освен използвани във всекидневния живот се събират и в специални институции, наречени музеи. Овеществяването на алгоритмите, представляващи идентичността на едно общество служи като един вид външна, твърда памет, имаща за цел непрекъснатото и стабилно възпроизводство на културата.

Най-значимият продукт на човешката култура е без съмнение езикът като средство за универсална комуникация и инструмент на рационалното мислене. Езикът дава възможност човешката култура и нейните алгоритми във форма на философски концепции, религиозни догми, научни знания, традиции, рецепти и прочие да се предава от един индивид на друг и от едно поколение на друго. Процесът на култивация е сложен процес, който започва още в майчината утроба и продължава през целия живот на всеки индивид чрез методите на възпитанието, образованието и подражанието на социални модели на поведение.[viii]

Съчетанието на капитал и култура открива и практически безграничните възможности пред вида Homo Sapiens да преобразува физическата и социалната среда, в която съществува. Чрез културния обмен отделните индивиди се социализират, т.е. създава се възможност чрез унифицирането на техните мисловни процеси и действия те да живеят в все по-разширяващи се и усложняващи се социални групи. Нещо повече, те им позволяват да живеят без необходимостта от постоянна адаптация към променящата се външна среда. Точно обратното, за да съхрани своята същност на живо същество, човек адаптира външната среда към своите потребности, създавайки цивилизации.

Важно е да се отбележи, че и капиталът и културата са от сферата на виртуалната реалност. Те са виртуални, защото съществуват само като представи в човешкото съзнание. Като резултат и продукт на мисловна дейност. Въпреки, че те като представи не са материални, те все пак са една съвсем значима и обективна реалност. По простата причина, че тази виртуална реалност определя функционирането на материалните индивидуални и обществени организми. А те от своя страна са в състояние да променят както самите себе си, така и външната за тях материална среда.

Това радикално скъсване на произволния процес на естествена селекция и допълването му, а в някои случаи и заместването му с процеса на интелигентен дизайн, дава основание на аргумента, че човек е може би в състояние да замести или дори подмени Създателя, бил той Бог или Природа.[ix]

Властта като енергиен и информационен регулатор

Тук идва мястото да разберем и същността на властта чрез нейния инструмент държавата. Държавата е еманацията на организираната принуда. Именно държавата като организирана властова принуда е най-ефективният инструмент за налагане на подхода на Интелигентният дизайн. Защо? Защото държавата подобно на централната нервна система в един човешки организъм изпълнява функцията на бюджетен калкулатор и разпределител на енергийни и материални ресурси, както и на генератор на алгоритми за тяхното управление.

Функционално, различните институции на държавата служат от една страна като канали, чрез които постъпва информационен поток от външната и вътрешна среда на обществената система. Този информационен поток се анализира и обработва в съответствие с установените алгоритми на управление на команден център, който обикновено се нарича правителство. Постъпилата информация се оценява спрямо програмата на правителството, като се определят нейното значение и се планират дейности на реакция. Осигурява се финансирането на тези действия в рамките на предварително определения държавен бюджет, тоест  осигурява се необходимата енергия за изпълнение на запланираните дейности.

И доколкото, обикновено бюджетът е ограничен и недостатъчен за всички възможните дейности, то правителството определя приоритети в тяхното изпълнение и енергийно осигуряване. Същите институции, които канализират информацията, служат и като инструменти за привеждане в действие на планираните реакции. Крайната цел на тази дейност е адаптацията на обществената система спрямо променящата се среда, така че да се осигури в оптимална степен нейното оцеляване и възпроизводство във времето и пространството.

Чрез държавата действията на индивидите се насочват по определен начин в процеса на генериране и управление на енергията като структурираща сила в рамките на едно общество. Чрез нейната власт се създават и информационните кодове и алгоритми, които формират как индивидите си взаимодействат в рамките на обществото като един мега-организъм. Важно е да се отбележи, че мега-организмът няма друго основание за съществуване, освен да осигури оптимални условия за оцеляването и възпроизводството на съставящите го елементи, тоест на индивидите като членове на това общество. Така както и човешкият организъм губи своето основание за съществуване и загива, ако не е в състояние да осигури оптимални условия за оцеляване и възпроизводство на съставящите го клетки.

Държавната власт е инструментът, чрез който енергията вътре в обществото се насочва за създаването на стабилни обществени структури. Тя се упражнява чрез специфичните обществени организации, които наричаме институции[x]. Те осигуряват изпълнението на алгоритми във формата на закони, правила и норми. Тези институционализирани алгоритми, подобно на генома имат свойствата на определена постоянност и същевременно са обекти на промяна. Правенето на политика или с други думи позиционирането на индивидите като членове на едно общество спрямо държавната власт е именно насочено към процеса на промяна във властовите алгоритми. Тези промени имат смисъл за политически ангажираните индивиди само, ако те водят до по-висока степен на оцеляване и възпроизводство на същите тези индивиди.

Като всеки инструмент, властта е етично неутрална. Тя е нито добра, нито лоша. Тя може да се използва за етично съзвучни или напротив анти етични цели, тоест за утвърждаване на уникалността на човешкото или за неговото унищожение. Всичко зависи от информационния код, което обществото е заложило в своите институции, чрез които се манифестира и проявява властта.

Обществото е система със своя собствена характеристика, независимо че интегрира свойствата на всички предходни и съставляващи я системи. Като всички системи на живата материя, за да се появи на бял свят и да е в състояние да съществува, е необходимо да е в състояние да генерира автономно енергия. Тази енергия дава възможността съставящите елементи на обществото, индивидите, да изграждат стабилни взаимовръзки връзки помежду си. Стабилните и възпроизведими взаимовръзки позволяват на обществената система да функционира като един нов мега-организъм със своята алгоритмична специфика.

Специфичните алгоритми на човешкото общество се институционализират под формата на традиции, морални правила и закони. Тези норми на взаимодействие са специфичният информационен код, който определя, от една страна, как обществото като мега организъм генерира и разпределя енергията вътре в системата, а от друга, как се създава и модифицира самият информационен код. Властта като еманация на организираната в рамките на самата обществена система принуда се оказва най-ефективният инструмент за създаването и налагането на алгоритмите, по които индивидите взаимодействат в рамките на обществото.

Подчинявайки своето поведение на обществените алгоритми, индивидите се превръщат в своего рода информационни процесори. Така техният живот, съдба и благоденствие се формират от специфичната функционалност, която са приели доброволно или им е била наложена да изпълняват. Същевременно, както клетките са базовите автономни системи на живата материя, така и индивидите като многоклетъчни организми продължават да съхраняват своята енергийно-материална и информационна автономия. Това тяхно свойство дава и уникалната възможност да се проявяват в активна позиция и да влияят върху обществените информационни кодове чрез участие в политическа дейност.

Тази двойственост на индивидите като процесори на обществени функции, от една страна, и като автономно съществуващи комплексни адаптивни системи, имащи самостоятелни собствени цели на оцеляване и възпроизводство, от друга, предопределят и самата динамика на развитие на обществената система. Може да се предположи, че ефективността на обществените функции ще е в пряка корелация с ефективността на постигане на индивидуалните цели на индивида за оцеляване и възпроизводство.

Кадрите решават всичко

Най-базовият градивен елемент на една обществена система са хората. Това са човешките индивиди, които изпълняват обществени функции. Така както градивният материал на една сграда характеризира самата сграда, така каквито са индивидите, такова е и обществото. Ако сградата е построена от каменни блокове, то тя е каменна, ако е от тухли е съответно тухлена. Каква е характеристиката на обществото ще зависи по методологията, която досега изложихме, от енергийния и алгоритмичен потенциал на членовете на това общество.

Ако всички или значителна част от индивидите са с нисък енергиен потенциал, респективно не разполагат или имат ограничен достъп до капитал, то и обществото като цяло не е в състояние да проявява жизненост и да се развива. Още по-важно е какво е качеството на информационния код или с други думи алгоритмите, които управляват дейността на индивидите в рамките на обществото. Ако тези алгоритми са с ниско ниво на развитие, то и действията на индивидите в ролята им на обществени процесори ще е неефективна и ниско резултативна. Да не забравяме, че в рамките на своята обществена функционалност, индивидите имат за задача да търсят и генерират енергия във вид на капитал. Шегата е истина: спасението на давещите се е дело на самите давещи се!

Досега разглеждахме ролята на индивидите отделно от тяхната специфична обществена функция. Има ли разлика? Има и то огромна. Различните обществени функции предоставят различен достъп до енергийно осигуряване на индивидуалната дейност. Един премиер-министър разполага с енергийния потенциал мобилизиран от цялата държавна машина, докато един работник в завод може основно да разчита на своето месечно възнаграждение и социални придобивки. И двамата изпълняват обществени функции.

И премиер-министърът, и работникът зависят в изпълнение на своите обществени функции от своите индивидуални способности на обработка на информация и ниво на алгоритмична осигуреност. Същевременно, действията на индивидите от тези два примера имат радикално различни последствия. По простата причина, че резултатът от действията им като процесори на обществени функции се мултиплицират от енергийния потенциал, до който имат достъп в силата на своите обществени функции.

Простият извод е, че изискванията към качеството на алгоритмичните способности нарастват право пропорционално на енергийния потенциал на разположение за различните обществени функции. А както вече споменахме, качеството на алгоритмичните способности зависи от качеството на възпитанието и образованието на индивида. С други думи, зависи от неговата ценностна система и професионална компетентност.

Този извод е фундаментално значение и налага необходимостта от радикално преосмисляне на постулата на така наречената съвременна демокрация. А именно, че изборът на мнозинството не може да бъде единствено и достатъчно основание за заемане на висши управленски функции. Този избор трябва задължително да е подчинен на изискване за общоприета ценностна система и професионална управленческа компетентност. В противен случай, обществото като мега-организъм ще боледува и линее.

Формирането на алгоритмичен код като интелигентен дизайн е индивидуално, а не колективно действие. Затова за реформиране на едно общество са нужни способни лидери, които да убедят масите от индивиди в необходимостта от цел на развитие и да посочат методите на постигането на тази цел. Разбира се, индивидите в своята маса не са бездушни обекти на въздействие. Те имат автономен енергиен и мисловен капацитет и могат самостоятелно да преценят, доколко предлаганите решения водят до по-добри шансове за оцеляване и възпроизводство.

На практика обаче, енергийната и мисловна автономност на индивидите може да бъде повлияна в една или друга посока от други индивиди или групи от индивиди. Натрупаното знание в сферата на политическата култура, както и неравномерното разпределение на капитала, създават предпоставки за въздействие с различна степен на интензитет и на посока на въздействие. Поради тази причина, политическата дейност, особено в съвременното глобализирано общество, представлява толкова сложна за разбиране и прогнозиране система на обществени взаимоотношения.

Една алгоритмична система няма енергийни и материални ограничители. Тя е виртуална. Затова, тя няма необходимост от бюджетен калкулатор. Живите системи, които са автономни енергийно и обособени материално, напротив, не могат да съществуват без такъв калкулатор. Иначе, няма как да решат проблема с нарастващата ентропия в тяхната затворена система. Поради тази причина, управлението се свежда до решаването на една оптимизационна задача на енергийно-материалния баланс чрез непрекъснато определяне на приоритети и посока на действия. Така някои подсистеми или елементи на системата получават по необходимост преференциално третиране за сметка на останалите.

Необходимостта от енергийно бюджетиране и поставяне на приоритети имат фундаментално значение относно изискванията към индивидите, заемащи висши държавни позиции. Техните индивидуални действия имат значение за тях самите като енергийно осигуряване. Властта е келепир е грубоватото, макар и точно описание на ситуацията, когато властимащ използва своята позиция основно или напълно за задоволяване или дори презадоволяване на своите енергийни потребности.

Една система има възможност да се разраства дотогава, докато получава енергията, необходим за този растеж. Този принцип е валиден и при живите системи. Нарастването може да бъде ограничено само от външен за системата ограничител. Образно казано, едно човешко тяло увеличава своята телесна маса право пропорционално на погълнатата храна. Противоречието между стремежът на един индивид да задоволи своите индивидуални енергийни потребности и да изразходва енергия за изпълнението на обществената функция, позволила му достъп до обществен енергиен ресурс, може да се разреши само с външен ограничител.

Еволюцията на обществото е намерило решение чрез изграждането на алгоритми, закодирани в неговата институционална структура, които следва да инициират реакция на корекция на индивидуално поведение и привеждането му в съзвучие с обществените цели. Доколкото тази и други подобни ситуации имат обективен, независещ от съзнанието характер, то и те не могат да се разрешат по субективен начин, чрез избори, например.

По дефиниция, държавните служители са нищо друго освен процесори на информация в съответствие с алгоритмичен код, който му е наложен външно. Тоест, те нямат необходимост непременно да осъзнават същността и значението на алгоритмичния код, който изпълняват, за да бъдат добри служители. За да се промени състоянието на обществените дела е необходимо, следователно, първо промяна на обществените кодове, а след това и подбор на индивидите, които ще имат нивото на компетентност да ги изпълняват.

Позитивната селекция за кадрови подбор на държавни служители по признак нисък социален статус има силно негативна корелация относно способността на системата да обработва информация и да управлява действия, касаещи адаптивността й спрямо променящата се вътрешна и външна среда. Ниският социален статус предполага  нисък енергиен потенциал, както и ниско ниво на възпитание и образование.

Политиката на назначаване на „хора от народа“ имат силно негативен ефект върху състоянието на обществото. Появява се огромен риск такива „спуснати с парашут“ кадри да търсят приоритетно задоволяване на своите енергийни потребности. Още повече, че и потребностите се променят с променения социален статут. От друга страна, и индивидуалните кодове на поведение са с голяма степен на вероятност неадекватни на изискванията на служебните функции.

Цивилизационното решение на промяна на енергийния статус на хора с ниско социално положение е по пътя на предоставяне на възможности от страна на обществото за възпитание на цивилизационна ценностна система и образование. Което от своя страна изисква идеологическа концептуализация, планиране, изпълнение. Огромни задачи изискващи енергия, знание, посвещение и лидерство. Нецивилизационното решение е узурпация на контролните властови позиции и злоупотреба с обществените енергийни ресурси за егоистични цели.

Едно решение води след себе си появата на нови проблеми за решаване. Ограничителите на индивидуално поведение са обективно необходими и те се определят в обществената регулативна система. Като се увеличава регулативната система, обаче, бюрокрацията получава енергиен внос. Затова за нея това изгодно. И отново това налага нови ограничители срещу прекомерната или вредна регулация. Бенефициентите на енергиен ресурс, предоставен им в силата на служебни позиции, не следва сами да определят правилата на своето поведение. В противен случай, вероятността за злоупотреба нараства неимоверно.

Асиметричност на краткосрочни спрямо дългосрочни цели и резултати

Необходимостта от енергия е постоянна и непосредствена. Ако енергията свърши, системата се разпада по силата на Закона за увеличаващата се ентропия. Затова и живите същества живеят с проблемите на момента, как и откъде да осигурят енергията за своето оцеляване и възпроизводство. За първи път при вида Homo Sapiens с появата на абстрактното мислене се появява възможността за творчество. За създаване на мисловни конструкции като мечти, концепции, религии и идеологии, които могат и да не бъдат обвързани с проблемите на настоящето.

Натрупването на знания и използването на тези знания за проектиране на намерения и планове открива нови перспективи пред Homo Sapiens в овладяване на силите на Природата. Тази уникална за човека новопридобита способност да избяга от необходимостта за активна адаптация, което е задължително условие за оцеляване при останалите организми, му позволява да адаптира околната среда към своите потребности.

За това трябва да се работи, а работата изисква енергия. Колкото по-големи са замислите и плановете, толкова повече енергия е необходима. Събирането в групи, а впоследствие и в общества, позволява на хората да мобилизират по-големи количества енергия, отколкото всеки един поотделно взет индивид. Нещо повече, част от енергията може да се задели за поддържане на класа от индивиди, които се занимават само с интелектуален труд, тоест да анализират, концептуализират, планират и разпространяват резултатите на интелектуалния труд. Това са жреците, свещениците, учените, поетите и художниците, чиято основна функция е да създават и разпространяват новите кодове на обществено поведение.

Наред с тях по необходимост се появява класата на служителите, които поемат превръщането на обществените кодове в дела. Оставащото мнозинство от хора трябва да генерира и акумулира енергия за поддържане както на собственото си съществуване, така и на заетите с обществени функции индивиди. Индивидите стават клетки на мега-организма на човешкото общество. И както клетките в един жив организъм, макар и да имат един и същ произход и същност, те се специализират и адаптират към функциите, които изпълняват в обществото.

Навярно, това звучи ужасно за поддръжниците на тезата за свободната воля и индивидуалната свобода. Свободна воля и индивидуална свобода могат да съществуват само и дотолкова, доколкото те са в съзвучие с обществените потребности за генериране и разпределение на енергията по начин, който позволява оптимални шансове на оцеляване за членовете на обществото. Следователно, всеки който ограничава или отнема достъп до енергия на други членове на обществото, предизвиква негативна защитна реакция сред пострадалите.

Когато негативните реакции се натрупват, напрежението в обществото нараства. Съответно и неговото оптимално функциониране се нарушава. Единственият известен начин за съхраняване на функционирането на множество хора като общество е използване на организираната принуда. С други думи с изграждане на държавност, където принудата да се използва целенасочено за поддържане целостта на обществото като мега-организъм въпреки съществуващите вътрешни напрежения.

В интерес на истината, държавност възниква в едно общество във всички случаи поради необходимостта да се съхранява единството на обществената система. Вероятността да се получи перфектна координация във функциите и действията на членовете на едно общество, които имат еднакви стремежи за оцеляване и възпроизводство, но различен енергиен достъп в зависимост от функциите им в обществото, клони към нулата. Необходимостта от действието на властта в обществото следва да се приеме като неизбежна даденост. Без нея сигурно съдбата на отделните индивиди ще е по-лоша.

Големият въпрос тогава е не борба срещу властта, а овладяването на властта в алгоритъм, позволяващ постоянен процес на оптимизиране на енергийното разпределение в обществото. Което е доста комплексна задача. Нейното решаване започва с въпроса как да се формулира оптималният алгоритъм на държавността, отчитайки спецификите на историческия етап в развитието на дадено общество. След това идва въпросът за успешния превод на този алгоритъм от сферата на теоретичните категории в реални обществени кодове във вид на закони, правила и морални норми.

Доколкото обществени алгоритми и кодове не съществуват извън индивидуално съзнание, то въпросът за творците и носителите им е неразривно свързан с шансовете им за реализация. Те трябва да имат достатъчно висок енергиен и интелектуален потенциал, за да са в състояние да изпълнят с успех такова предизвикателство. Задачата се усложнява допълнително, ако те са несистемни играчи. Тоест, ако обществото не им осигурява необходимия енергиен и интелектуален комфорт, а се налага да реформират това общество.

Както вече казахме, властта е само инструмент за решаване на обществени проблеми. Тя може да се използва за решаването на вече споменатата оптимизационна задача, но може да се използва и за поддържане на обществото в състояние на нарушен баланс. Всякакви обществени конфигурации са възможни, макар и не винаги желани от всички. По тази причина, дали състоянието на едно общество е близко или далече от своя оптимум е по-скоро продукт на историческа случайност. Което съвсем не изключва, а напротив потвърждава необходимостта от мисли, планове и действия за обществена промяна от тези, които се считат онеправдани в разпределените им или случайно оказали се обществени роли.

Заключение

Не можем да разберем същността и начина на функциониране на едно общество, ако не разберем основните блокове, върху които то се гради. А именно: енергия и алгоритмични кодове. Общество възниква от възможността за нарастване на енергийния капацитет пред отделните индивиди. Достъпът до повече енергия в съчетание с абстрактно мислене открива за добро или лошо неограничени възможности пред покоряването на природата от човек. Повече енергия означава и повече шансове за оцеляване и възпроизводство на хората. В резултат на развитието на човешките общества, човек и неговите домашни животни представляват преобладаващата част от нарасналата до невиждани размери биомаса на планетата Земя. Увеличението на масата от хора налага живеенето им във все по-плътни общества. Властта е единственият утвърдил се в обществената еволюция инструмент, способен да решава оптимизационната задача за генериране и разпределение на енергийните ресурси на обществото. Доколкото властта е само инструмент, състоянието на обществото и съставящите го индивиди зависи от качеството на алгоритъма на упражняване на държавна власт.
___________________________________________________________

[i] Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Характеризира се с агресия, апатия или безконтролни действия.

[ii] Александър Фол, Елит и Поведение в Елада, лекция, 1998, публикувана във www.fakel.bg на 26.06.2018.

[iii] Nick Lane, The Vital Question: Why Is Life The Way It Is, 2016, Profile Books.

[iv] За по-детайлно разбиране на феномена енергия на език достъпен за широката публика виж: Vaclav Smil, Energy, 2nd Edition, 2017, Oneworld Publications.

[v] Интелигентен дизайн в случая означава продукт на рационален мисловен процес, който включва концептуализиране, планиране и изпълнение в отличие от автоматична реакция на външно въздействие. В съответствие с тази дефиниция, не следва да се схваща в смисъла, влаган в това понятие от защитниците на божественото произхождение на живота. Интелигентен дизайн е равно на преднамерен, планиран резултат. Интелигентен дизайн не в религиозната си дефиниция, а като планирано намерение в резултат на абстрактно, а не емоционално мислене.

[vi] Теорията, която обяснява как външната среда влияе на проявлението на генетичния код се нарича епигенетика. За повече, виж Nessa Carey, The Epigenetics Revolution: How Modern Biology is Rewriting Our Understanding of Genetics, Disease and Inheritance, 2012, Icon Books ltd.

[vii][vii] David Eagleman, The Brain: The Story of You, 2015, Canongate Books.

[viii] Към сферата на културата принадлежат дори и емоциите, които според  д-р Лиза Фелдман Баретт са мисловни конструкции като всеки друг културен феномен. Виж Lisa Feldman Barrett, How Emotions Are Made : The Secret Life Of The Brain, 2017, Macmillan

[ix] За детайлна аргументация на тезата за възможността естествената еволюция да се замени с управляема такава виж: Yuval Noah Harari, Homo Deus: A Brief History of Tomorrow, 2016.

[x] За значението на обществените институции за състоянието и успеха на едно общество виж: Daron Acemoglu, James A. Robinson, Why Nations Fail: The Origins of Power, Prosperity, and Poverty, 2012, Crown Publishers.

Общество, Политика

Ролята на президентската институция в условия на фрагментация на обществото

2948 прегледа0 коментара

Защо е необходимо да се ограничава фрагментацията на обществото?

Фрагментацията на обществото е ключов проблем не само поради това, че психически здравите индивиди обикновено предпочитат да бъдат част от обществото, вместо да бъдат изолирани, изключени от него и може би тази склонност на хората е свързана с увеличаването на психичните заболявания при продължителна фрагментация на обществата. (Нека да напомня, че според някои, най-дълбоката същност на робството е отделянето на индивида от общността, в която живее, а други казват, че най-древният смисъл на думата „идиот” е бил „отделен”, „сам”, „изолиран”). Но особено важни са връзките между фагментацията и динамиката на обществото – фрагментацията намалява, когато обществото е в процес на развитие (промени, носещи подобрения за всички или поне за повечето хора) и обратно – тя нараства, когато обществото е в упадък. Може да се предположи и обратната връзка – че намаляването на фрагментацията вероятно допринася (предпоставка е) за постигане на развитие, докато нарастващата фрагментация допринася за възникване на упадък, или поне е белег за упадък. Доколкото такива връзки наистина съществуват, то всяко действие намаляващо фрагментацията е подкрепа за постигането на развитие, а постигането на развитие е начин за намаляване на фрагментацията.

България отчаяно се нуждае едновременно от ограничаване на фрагментацията и от бързо постигане на развитие – както поради състоянието в което се намира сега, така и поради един огромен риск пред бъдещето на страната. Рискът е свързан с редуването на продължителни (по 30-40 години) периоди на развитие и упадък, които още от миналия век периодично обхващат повечето развити страни в света. Последният период на упадък започна от началото на 80-те години и продължава досега. Съдейки по регулярността, предстои излизане от този период и навлизане в период на развитие. Според един сценарий, (Томас Пикети, „Капиталът на 21-ви век”) периодът на развитие ще продължи до към 2050 г., след което отново ще започне политически, икономически и социален упадък, който ще продължи през следващите 30-40 години. Рискът за бъдещето е свързан с това, че България, която преживя особено тежко периода на упадък досега, може да не успее да се съвземе достатъчно през предстоящия период на развитие, преди да попадне в следващия упадък. За последиците можем да съдим по съдбата на българското село – то попадна под натиска на индустриализацията за около 40 години, след това за още 30 години попадна под натиска на „прехода” и достигна до състоянието, което ни  е познато. Ако страната не успее сравнително бързо да постигне развитие и да поддържа този тип динамика през следващите 30-40 години, почти сигурно е, че след следващия период на упадък (т.е. около 70 години от сега нататък)  България ще се окаже в състоянието на „българското село” на Европа.


Кой би могъл да ограничава фрагментацията?

За да се избегне този сценарий е необходим и вероятно предстои да бъде извършен сериозен обрат в социалната и икономическа динамика. Още по-точно, предстои обрат – преход от продължителен период на упадък, на регрес, към период на развитие. Преход от период на подобрения за малцинството и влошаване на живота на мнозинството, към период на подобрения за мнозинството, без да се влошава положението на малцинството на „победителите” през прехода. Това е дълбок поврат и е много съмнително, че ще бъде осъществен ефективно при сегашната политическа система, организация на политическия процес на вземане на решения и основни политически сили.  Исторически изследвания показват, че в такива исторически периоди (преходи от упадък към развитие) възниква потребност от промяна в системата, в която протича политическия процес на вземане на решения и по-конкретно – тенденция към концентрация на властта (обикновено в изпълнителната власт). У нас също имаше и има такива идеи (намерението за промяна на избирателната система, а преди години – за разширяване правомощията на президентската институция).

Не е сигурно обаче, че промяната в избирателната система ще даде желаните ефекти, както не е сигурно, че ще се постигне крайният ефект – развитиен обрат.

А тези съмнения повдигат въпроса дали не може и с други стъпки да се подкрепи търсенето на  желаният резултат.

По-конкретно, въпросът е дали не може да се включи в действие един център на политическа власт и влияние, който е извън организационните рамки на системните партии, извън рамките на контролираните от тях изпълнителна и законодателна власт, не е обременен от дефицита на доверие и легитимност, натрупан от системните партии през прехода, не е обвързан с паяжината на формални и неформални връзки, които ограничават техните решения и действия,  не страда от характерния за партиите дефицит на идеи и визии, и най-важното – не страда от ограничен капацитет за вземане на решения, които излизат извън рамките на техните непосредствени икономически и политически интереси. Такъв политически център може да поеме нова роля при правенето на политики и активно да играе тази роля, дори и ако влиза в разрез с икономическите и политически интереси на някои елитаристки субгрупи.

Очевидно президентстката институция сега отговаря на споменатите условия и вероятно може да изпълни необходимата роля. А състоянието и перспективите на страната правят поемането на тази роля почти неизбежно.

Имайки предвид това, дейността в условия на фрагментация изглежда е най-тясно свързана с ролята на президента като олицетворител на единството на нацията (обединител на нацията).

През последните три десетилетия тази роля сякаш беше пренебрегвана и зле изпълнявана. Причините са ясни – от една страна, досегашната икономическа и социална динамика едва ли може да се приеме за развитие, поради което и фрагментацията растеше, а от друга, съдържанието на ролята на обединител и начините нейното изпълнението не са особено ясни (както беше споменато в друго изказване). Доколкото все пак беше изпълнявана, ролята се свеждаше най-вече до това да не се влиза в разногласие, противоречия или конфликти с другите институции, главно – изпълнителната и законодателна власт, или да се оказва  мълчалива, или публична подкрепа за техните действия. Образно казано, президентството сякаш се сливаше с другите институции, с тяхната дейност и с политическите сили които ги контролират, а декларираното дистанциране от партиите едва ли променяше това впечатление. Ако се вземе предвид, че периодът не беше период на развитие (а следователно генерираше фрагментация в обществото) и че действията на другите институции не се радваха на масово одобрение и подкрепа (изследванията показваха ниско доверие към институциите), то подкрепата, оказвана от президентската институция, не само ерозираше престижа на институцията, но може би дори допринасяше за фрагментация на обществото или поне редуцираше ролята на обединител, както и положителните ефекти, които може да се очакват от такава роля.

Възможности за ограничаване на фрагментацията

Така че, изглежда наистина е важно да се обсъжда възможното съдържание и засилване на тази роля. Вероятно такава роля може да се изпълнява по безброй начини и много от тях не са ми известни.

Но може да се подчертае едно възможно направление за изпълнение на ролята на обединител, което изглежда сравнително просто, лесно постижимо и особено важно.

Направлението изхожда от представа за фрагментацията като отслабване, ерозиране на онова, което превръща една съвкупността от индивиди в общество (някои антрополози образно го наричат „лепило” – „тайнствено, мистериозно лепило”). Съвсем условно „лепилото” може да се нарече „обществена воля” или „обществено мнение” (доминиращите в обществото виждания, преценки, настроения, нагласи, искания по най-различни въпроси). Пренебрегването на преобладаващото мнение в обществото поражда основната (политическа) фрагментация в обществото: между управляващи и управлявани.

По-дълбоката причина е известна – демократичните политически институции, рядко успяват да превърнат преобладаващото „обществено мнение” във фактор, влияещ върху политическия процес на вземане на решения. В действителност законовите рамки и текущите политики се определят от мнението (груповата рационалност и цели) на групите, които контролират и управляват обществата, а не от мнението (рационалността и целите) на преобладаващата част от обществото. Точно това най-много фрагментира обществото и често превръща демокрацията в театър.

Ето защо защитата на „лепилото” и съставките му, подкрепата за тях, сигурно е основно направление за ограничаване на фрагментацията, обединяване на обществото и е важна предпоставка за постигане на развитие. Преплитането на кохезията на обществото и постигането на развитие, означава, че дейностите в полза на едното, неизменно са и в полза на другото.

Важно е да се отбележи – тук не става въпрос за известните съставки, които обикновено се посочват като характеристики на нацията (общ език, история и т.н.). Защитата на тези съставки може да допринесе за ограничаване на фрагментацията и вероятно е сравнително лесен начин за това, но може да създава други проблеми.

Има обаче, съставки на „лепилото”, чиято защита и подкрепа е не по-малко важна.

Преди всичко, това е общата, споделена представа (може да се каже – споделеното знание) за социалните реалности (социалния свят) и споделените (или доминиращи) преценки за тези социалните реалности – доколко реалностите се одобряват и доколко се отхвърлят. От тези преценки зависи доколко се желае промяна или запазване на статуквото. Различните виждания за реалностите и преценките за тях фрагментират обществата по фундаментален начин; споделените представи ги обединяват също по фундаментален начин.

Представите за реалностите предизвикват фрагментация на обществото, тъй като политиката (политици и политически сили) и въобще упражняването на властта е свързано със създаването и налагането на представи, които хората не приемат (фрагментацията по линията управляващи – управлявани). Големият дебат относно пост-истинното общество и алтернативните факти се породи именно от създаването на такива представи за реалностите и от фрагментацията, която те пораждат. През последните десетилетия този инструмент на упражняването на властта се използва толкова интензивно (особено под формата на идеологическа конструкция – неолиберализъм, пазарен фундаментализъм) , че създаде огромен глад за „истината” и съпротива срещу това „символно насилие”. Ако този глад се задоволява поне отчасти и съпротивата срещу манипулацииите се подкрепя, това може да окаже огромно влияние за подобряване на кохезията в общество.

Някъде вече го правят – светът, включително и в ЕС се пробуждат от съня и вече все по-широко се признава, че изминалите три-четири десетилетия са били период на упадък, на политически, социален и икономически регрес. Анализите които потвърждават това, растат като лавина.

Например, предстои да излезе книга, която е озаглавена точно така – „Големият регрес”. Според рекламата, авторите на книгата са едни от най-големите социални учени, интелектуалци, (вкл. българин – Иван Кръстев). Те признават дългия период на Голям регрес, изследват причините и търсят възможности за излизане от него. Има и много други подобни анализи, които косвено признават регреса. Един обширен анализ (на Бриджуотър) сравнява упадъка през 20-30-те години на миналия век с упадъка от 80-те години досега. Анализът показва редуване на продължителни (около 40 годиин) периоди на упадък и развитие, а сравнението на сегашния период с 20-те и 30-те години е потвърждение, че сме преживяли период на упадък.

В ЕС интензивно се преосмисля представата за изминалите 30-40 години, но по особен начин – новото виждане не се обявява от основните системни политически сили и не в рамките на собствено политическия дебат. Промяната засега се обсъжда в полетата на научния и граждански дебат (ако системните политически сили заговорят за промяната ще стане ясно какво са правили досега).

У нас обаче едва ли има достатъчно авторитетна научна или гражданска структура, която да подеме тази необходима работа. Не знам доколко е уместно президентството да се занимава с това, но ако някой го направи сигурно ще е голяма стъпка срещу фрагментацията на обществото (и за нов преход – към развитие). Да се назовават нещата с истинските им имена е ефективен начин за създаване на доверие и кохезия.

Друг важен компонент на „лепилото” са  споделените базисни морални ценности. И то автентични човешки ценности (тези, които социалната еволюция е формирала) – такива като справедливост, равенство, честност (която е и стремеж към истината), реципрочност. Отдавна е известно, че ерозията на тези ценности или подмяната им с други дълбоко ерозира и човешкото общество. Както и че защитата и подкрепата на тези ценности в най-различни форми, както и посочването (евентуално – критиката) на отклоненията от тях е фундаментално направление за сплотяване на обществото. Като пример – преди няколко години Генералният секретар на Римския клуб на ежегодната си лекция в Брюксел каза, че икономиката в съвременните общества се е отклонила от фундаментални морални ценности и посочи негативни последствия от това. В България не се казват такива неща. А това отваря вратите за откровени глупости, като тази, че пазарът бил зона свободна от морал. Но тези глупости пораждат реални последствия или поне създават почва за тях.

Визията за желана от обществото промяна също може да е силен фактор за консолидиране на обществото. Една такава визия би могла да влияе върху политическото действие и да блокира евентуално противодействие, да разсейва мъглата от идеологиите и влиянието на частно-групови интереси, които изкривяват политическия процес на вземане на решения. И разбира се – може да консолидира обществото.

Аналогична роля може да играе и подтикването на начални стъпки за политически и социални промени в желаната посока. Наследството от прехода например, обхваща и редица дефекти в нормативната рамка. Затова важна стъпка може да бъде инициирането на  широка работа по оценки на социалните ефекти (социалното въздействие) на някои ключови закони. Може и да се институционализира постоянното правене на такива оценки на законите, при това  – не само след като е въведен закона, но и предварителни оценки на социалното въздействие (подобно на екологичните оценки). Същото може да се направи и по отношение на някои ключови политики. Практическото значение на такива стъпки е огромно. Това може да се види най-ясно във връзка с т.нар. корупция, която е централният икономически механизъм на досегашния упадък. Всъщност, думата корупция е подвеждаща, защото не става въпрос за корупция, а за самата същност на икономиката през прехода – политическо, селективно разпределение на икономически ресурси в полза на привилегировано малцинство, което използва предоставените му ресурси в своя собствена изгода и нерядко – ощетявайки мнозинството (някои наричат това „извличане на рента”).

Затова ограничаването на корупцията е много по-сложна задача от справянето с обикновена корупция. И да се разчита само на закон за борба с корупцията е подвеждащо. Разбира се, такъв закон е важен, но сигурно има и други закони, които се нуждаят от промени, за да се ограничи корупцията. Например, неефективната законова и подзаконова уредба за счетоводството. Преди повече от 10 години (през 2006) проф. Иван Душанов писа: „… дълбока причина за всичко това е съзнателното и целенасочено принизяване на счетоводството и контрола, изразено в неефективната законова и подзаконова нормативна уредба, даваща възможност на заинтересовани престъпни кръгове, групировки и лица за злоупотреби, присвояване, далавери..”. Деформираната нормативната рамка на счетоводството отваря вратите за корупция, тъй като ограничава възможностите за отчетност, контрол и търсене на отговорност. Впрочем, сигурно има и други закони, които се нуждаят от нов преглед за ефективна борба с „корупцията”.
Разбира се, президентската институция не може пряко да прави такива промени, но дали други институции биха могли да подемат такива инициативи, като се има предвид, че точно те са създавали статуквото?

 Автор: проф. Духомир Минев,  БАН, председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“.

 

 

Политика

За ролята на президентската институция в ситуация на фрагментирано българско общество

2776 прегледа0 коментара

Снимка: Дневник

На 26.04.2017 г. се проведе редовна сесия на „Философският клуб“, посветена на Ролята на президентската институция в ситуация на фрагментирано българско общество. Събитието се проведете по традиция в Съюза на архитектите в гр. София, с модератор Георги Василев – основател на клуба.

В дискусията взеха участие акад. Атанас Атанасов – ръководител на Съвместния геномен център, Валентин Николов – председател на Контролния съвет на Камарата на строителите в България, Явор Дачков – журналист и собственик на „Гласове“, проф. Венелин Цачевски – политолог, историк и посланик на България във Финландия през периода 2003 – 2006 г., проф. Лъчезар Аврамов – ръководител на лаборатория “Биофотоника” в Института по електроника на БАН, Николай Камов – основател на компанията за иновации и инвестиции “Nextdoor”, проф. Димитър Веселинов – Ръководител на катедра „Методика на чуждоезиковото обучение“, Слави Василев – част от щаба на президента Румен Радев и проф. Духомир Минев – председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“.

Акад. Атанас Атанасов посочи, че България е изправена пред сериозни икономически и социални проблеми, които продължават твърде дълго време, а опитите за справяне с тях не дават значими позитивни резултати. Той посочи като пример селското стопанство, където се наблюдава продължителна тенденция към икономическа и социална поляризация – от една страна, дори и малкото останало население попада под натиска на ниски доходи и живее в тежка ситуация, а от друга страна е просперираща, но малобройна част от тези, които владеят и ползват земята.  Тенденцията се дължи на особености на икономическата организация и по-конкретно – силната концентрация на обработваемата земя, която води и до концентрация на доходите в селското стопанство, включително и на европейските субсидии за селското стопанство. В същото време изпъква неумението на управляващите от различните политически сили да формулират и приложат адекватни политики за справяне с проблемите.

Комбинацията между тежки проблеми и слаб капацитет на политическите сили да намерят адекватни политически решения за проблемите, насочва към извода, че страната се нуждае от допълнителен импулс във вътрешната политика, което може да бъде постигнато чрез висока активност на президентската институция във вътрешно-политически план. Затова институцията е натоварена с високи очаквания, а някои начални стъпки на президента дадоха надежди, че институцията ще може да отговори на очакванията.

Проф. Лъчезар Аврамов, подчерта, че според него реалната диагноза на ситуацията, в която се намира страната е доста по-тежка от обичайните диагнози. Тази диагноза е катастрофа, която не се свежда само до известната „демографска катастрофа”, а има и други измерения – политически, икономически и социални. Дори и да е преувеличена диагнозата за катастрофа, по-добре е да се правят песимистични преценки на ситуацията, защото оптимизмът може да пренебрегне реални опасности и така да се окаже обикновена глупост. Мащабът на  катастрофата, заедно с неспособността на политическата класа да намери необходимите решения,  създава изключително остра необходимост от допълнителен участник в политическия процес. А най-значимият и реалистичен кандидат за такава роля може да бъде и трябва да бъде президентската институция. Във всеки случай, няма друг кандидат за тази роля, на който може да се разчита. Независимо от това доколко са благоприятни за такава роля нормативно определените правомощия на президента във вътрешно-политически план, институцията може и трябва да намери начини да оказва по-силно влияние именно върху вътрешната политика, защото страната остро се нуждае от това. Ако президентската институция като единственият реален кандидат за ролята на генератор на позитивни политически импулси не се заеме най-активно с тази роля, бъдещето на България няма да изглежда много оптимистично. Големите въпроси при така очертаните проблеми са какво би могло да бъде съдържанието на новата роля на институцията и как именно тя би могла да играе тази роля. Редица досегашни действия на президента показват, че той може да изпълни адекватна роля и заслужават  подкрепа.

Г-н Явор Дачков, също акцентира върху сложната вътрешно-политическа ситуация, пораждаща особено остра необходимост от засилване на вътрешно-политическата активност на президента в сравнение с предходни периоди. Тъй като перспективите за рязко и значително подобряване на състоянието на страната чрез усилията на системните, парламентарно представени партии не са големи, върху президентството неизбежно пада нелекият дълг да се нагърби с активна вътрешно-политическа роля. Президентството не може да избегне тази роля, защото освен обективната потребност от нея, ситуацията породи и надежди, и високи очаквания към институцията. Бързото навлизане в такава роля среща затруднения – президентът е в началото на изпълнението на своите функции, навлиза в коридорите на българския политически живот и усвоява неговите механизми, нормативните му правомощия не са големи. Освен това, поемането на една нова роля от президентството има значителен конфликтен потенциал – някои от стъпките, които предприема или би предприел се натъкват на съпротива и затова се представят (и ще се представят) като „грешки”, когато влизат в разрез с частно-групови интереси. Въпреки това, президентът направи енергични стъпки, които показаха, че институцията долавя нарасналите отговорности и очаквания към нея и вдъхнаха надежда, че е в състояние да реагира адекватно. Представянето на някои действия като „грешки” не бива да го спира по този път. „Идентифицирането” на такива „грешки” и критиките са очаквани и логични при  състоянието на политическия живот, нивото на демокрация и на медиите у нас.

Г-н Слави Василев изрично подчерта, че мнението, което ще изкаже е лично и не ангажира президентската институция. Според него конституционно определените правомощия на президента са твърде ограничени и не позволяват на институцията да  играе особено активна роля във вътрешно-политически план. По-конкретно той посочи, че дейността на институцията се рамкира от ролята на президента като върховен главнокомандващ, олицетворение на единството на нацията и представляването на страната пред други страни. Вътрешната политика е свързана само с функцията на „обединител на нацията”, но понятието е лишено от практическо политическо значение, тъй като основните прерогативи в това направление се намират в изпълнителната власт. Тази конструкция превръща Президента в удобен бушон за политически пристрастия, който носи отговорност без да има власт, за да може Министерският съвет да има власт без да носи отговорност.

Проф. Венелин Цачевски насочи вниманието към конституционно определените правомощия на президента на страната. Тези правомощия наистина не дават големи възможности на президентската институция да играе „силна” и активна роля във вътрешно политически план. Но това не означава, че не трябва да играе такава роля и не трябва да се търсят възможности за засилване и активизиране на президентската институция. Състоянието на страната наистина изисква значим обрат в политиките и социалната, и икономическа динамика, а президентската институция може да подкрепи усилията на управляващите да осъществят такава позитивна промяна. Според проф. Цачевски търсенето на такива възможности не изисква непременно промяна на конституционните правомощия на президента и би могло да се постигне в сегашните рамки на неговите правомощия.

Проф. Димитър Веселинов направи паралел с Франция, където резултатите от първия тур на президентските избори показаха, че и френското общество е значително фрагментирано: четири основни кандидати в диапазона между 19 и 23 % и значителен пети субект на негласувалите с около 20 %. Кандидатът с най-големи шансове за президент печели благодарение на факта, че формулира идеите си под формата на национален проект за издигане на авторитета на държавата в национален и европейски контекст за разлика от опонентката си, която отправя послания към всяка една от големите прослойки на френското общество. Необходимо е да се изгради своевременна българска позиция спрямо идеята на Макрон за Съвет на страните от еврозоната и идеята му за общоевропейско допитване за бъдещето на Обединена Европа. Важно е да се помисли за ролята на образованието (Льо Пен акцентира върху изучаването на френски език в началното училище, а Макрон върху професионалното средно образование и оптимизирането на магистърските програми чрез въвеждане на система за селекция) и за разширяване на общата култура (Макрон предлага субсидия от 500 евро за всеки абитуриент за закупуване на билети за представления, спектакли, музеи и др.). С една дума президентът може да използва положителните практики на своите колеги от страните членки на Европейския съюз, Русия и САЩ) за формиране на система от национални ценности и приоритети. Като жест към франкофонския статут на България е възможно в българските летища и по линията на Софийското метро да се поставят паралелно с английските и френски надписи. Необходимо е, например, да се помисли за инициатива, която да запознае европейските деца с България, за да се поставят дълговременни основи за положително отношение към страната ни. Все пак България е държава на духа.
Г-н Валентин Николов посочи, че президентската институция заема особено място в политическата система, като център на стабилността и влиянието му върху политическите партии и обществото. Тази роля се определя от функциите на президента и от избирането му от широки слоеве на населението, а не само от партийното /партийните/ ядра. Въпреки сравнително ограничените правомощия на институцията, тя все пак има значителни възможности да влияе върху обществото. Като пример за умело използване на една такава възможност бе посочено обновлението на армията и по-специално на авиацията, където дълбокото познаване на материята от страна на ген. Радев и успешното въздействие върху служебното правителство са позволили да се разреши един дълго време протакан по различни причини важен проблем. За разлика от този пример,  една друга възможност – формирането на служебно правителство е можело да се използва по-добре за поставяне началото на развитие на страната. Друга подобна възможност е използването на Стратегията за развитие на България, разработена и връчена му от БАН. Дори ако тази стратегия има несъвършенства и не е обсъдена широко в обществото, в същото време в нея има теми и направления, които са безспорни. (Освен това президентството може да инициира едно широко публично обсъждане на Стратегията).

Реално средство за въздействие от страна на президентската институция са значително по-големите правомощия в областта на външната политика.

Най-важното оръжие на президента е словото. След изборите институцията обаче, някак си като че замлъкна. Гласът му се чува рядко и е твърде лаконичен. Хората очакват да чуват от него истината, така както я вижда той.

Г-н Николай Камов, сподели лични впечатления като съветник в първият президентски екип в демократична България и като народен представител. Той счита, че президентската институция в България е с твърде ограничени правомощия, поради търсенето на компромис между парламентарна и президентска република. В резултат на това и при силната конфликтност на политическия живот в България Президентът не играе ролята на обединител на нацията, за разлика от Чехия, където Вацлав Хавел играеше силна консолидираща роля в обществото. Според г-н Камов на полето на политиката, за разлика от правото, ограничените правомощия на президента не са проблем, който не позволява изпълнението на консолидираща роля. За изпълнението на такава роля не са необходими специални правомощия, защото Президентът има силно оръжие за такава роля – словото. Как точно да използва Президентът това оръжие зависи от него и неговият екип. Но е важно да го използва, защото сега е особено важно да не повтори в някаква форма предшествениците си, а да намери нова интерпретация на ролята си на държавен глава. Много бих искал да се случи второто, каза г-н Камов.

Г-н Георги Василев, сподели идеи, стимулирани от изказванията на другите участници. Според него, Президентът не бива да замълчава по съдбовни за страната въпроси и не бива да се съобразява предварително с това, че политическите сили може да не се съгласят с изказани от него мнения. Важно е да изразява мнение, което е необходимо и полезно. При това изразяването на собствено мнение по определени въпроси не е единственият начин да влияе върху вътрешно-политическия живот. Той би могъл да изразява мнението на онази част от българското общество, която няма възможност да го изрази; да повдига определени въпроси и така да инициира дебат по тях, без  непременно да предлага решения; да посочва сериозни проблеми, които се нуждаят от спешни решения, като остави търсенето на решенията за други участници в политическия живот; да предлага, да подпомага или дори да организира публични форуми по определени поводи и т.н.

Проф. Духомир Минев отново подчерта някои от рисковете, за обществото при евентуално запазване на досегашните проблеми в политическия процес на вземане на решения  и острата необходимост от промени в политическия процес на вземане на решения чрез активизиране на президентската институция. Отбеляза и значителните възможности за по-активно участие на Президента във вътрешно политически план – главно чрез оръжието на словото и направи опит да подчертае някои възможни направления за реализиране на обединяващата функция на президентската институция.

Резюме

Участниците подчертаха и се обединиха около редица основни и припокриващи се идеи, които изпъкват в техните изказвания.

I

Преди всичко, участниците в обсъждането настойчиво подчертаха, че във вътрешно-политически план съществува остра потребност от активна и силна президентска институция, играеща  нова политическа роля.

Като основни причини, които пораждат въпросната потребност бяха посочени:

  • Тежкото състояние, в което се намира страната и което често се описва като дълбока криза или като „демографска катастрофа”. Дълбоката фрагментация на обществото е един от централните аспекти на това състояние;
  • За бъдещето на страната може да възникне сериозна заплаха, ако сравнително бързо не се постигне развитие и не се поддържа този тип динамика през следващите 3 – 4 десетилетия;
  • Тежкото „наследство” от прехода, главно – неадекватни нормативни рамки, политики и икономически структури, което ще затруднява излизането от кризата и преход към икономическо и социално развитие;
  • Невисокият управленски капацитет на системните политически партии, който вече се прояви по време на прехода (най-неуспешният в ЦИЕ) и който може да попречи да се посрещнат предстоящите предизвикателства, и да се постигне социално развитие.

Според участниците всички тези причини, налагат внасянето на промени, най-значимата, от които може да бъде поемането от президентската институция на една нова активна роля на постоянно влияние върху текущия политически процес. Участниците подчертаха, че критичната ситуация, в която се намира страната, дори вменява тази роля като задължение на президентската институция.

ІІ

Посочено беше също, че изпълнението на такава роля ще срещне редица трудности и дори оспорване, но това не бива да води до отказ от нейното изпълнение. Освен това, такава роля ще срещне широка обществена подкрепа, която ще улесни нейното изпълнение

Като основни трудности при изпълнението на въпросната роля бяха посочени: липсата на традиция и опит за нейното изпълнение от президентската институция; неяснота по въпроса с коя от основните функции на президентството може бъде свързана такава роля, за да придобие легитимност (най-близка е функцията на президента като обединител на нацията, но пък е трудно да се определи какво е съдържанието на тази функция и как тя трябва да се осъществява); от правна гледна точка беше посочена липса на достатъчно правомощията на президента.

ІІІ

Посочвайки тези трудности, участниците се обединиха около мнението, че те са преодолими и че има важни направления за активно участие и влияние на президентската институция във вътрешно-политически план и тези възможности не бива да се пропускат. Тези възможности са свързани главно с обединяващата функция на президента, която може да бъде изпълнявана и в рамките на съществуващите конституционни правомощия на институцията. Самата обединяваща функция бе определена като съдействие за преодоляване на кризата и бързо постигане на развитие, като основно средство за намаляване на фрагментацията на обществото.

ІV

Участниците се обединиха около мнението, че президентската институция има силен инструмент за реализиране на функцията на обединител – словото, което не се притеснява от истината (колкото и да е неудобна понякога), стреми се към нея и изразява вижданията, преценките мненията на най-широките кръгове в обществото, които често формират „мълчаливо мнозинство” и имат ограничен достъп до публичните дебати. Подчертани бяха и някои конкретни възможни направления за действие като:

– използване на положителните практики на президенти и политически лидери от страните членки на Европейския съюз, Русия и САЩ) за формиране на система от национални ценности и приоритети;

– важно е да се помисли за влияние върху системата на образованието и за подобряване на общата култура на децата и младите хора. Във Франция например, Льо Пен акцентира върху изучаването на френски език в началното училище, а Макрон върху професионалното средно образование и оптимизирането на магистърските програми чрез въвеждане на система за селекция;

–  (съдействие за) реалистична диагноза за състоянието на страната и причини аз него, като необходимо условие за извършване на промени, целящи постигането на развитие;

– предлагане на обществото на визия за постигане на нов тип социално икономическа динамика като път, който може да изведе страната от сегашното състояние и евентуално да я отклони от възможен неблагоприятен дългосрочен сценарий. Една конкретна възможност за действие в това направление дава Стратегията за развитие на България, която беше разработена от БАН

– Идентифициране и съдействие за отстраняването на пречките по този път, като например:

– остарели идеологически догми;

– наблюдение и преценка на ключови аспекти на вътрешната политика през призмата на това доколко допринасят за преодоляването на негативните тенденции и преминаването към нова фаза на социално и икономическа динамика – постигането на развитие;

– идентифицирането на деформации в нормативните рамки и политиките, предизвикани от частно-групови интереси и стимулиране на тяхното отстраняване;

– идентифициране на случаи на девиантно поведение на икономически субекти;

– защита на социално слабите членове на обществото – както пряка, така и непряка – чрез подкрепа за автентичните (общочовешки) морални ценности и посочване на негативните последствия от тяхното нарушаване;

Участниците обсъдиха и някои конкретни „технологии” за действие в посочените направления:

– изказване на собствено мнение (становище) по посочените направления или по конкретни въпроси, свързани с тях;

– изрично беше посочено, че не винаги е необходимо да се изказва категорично мнение на институцията. Значителен ефект може да се постигне по други начини, например:

  • „даване глас на обществото” – изразяване на доминиращи в обществото, но нямащи достъп до публичното пространство или потискани мнения, нагласи, искания, без задължително да се изразява собствено мнение и да се взема страна;
  • предложения за публично обсъждане на проблеми които се пренебрегват или поставяне на въпроси, които никой не поставя;
  • Интензифициране на връзките с граждански и научни структури, чрез иницииране на (предложения за) търсенето на решения по значими проблеми и подкрепа на техните усилия в търсенето на такива решения;
  • Иницииране и подкрепа на публични форуми посветени на горните въпроси под егидата на президента. В частност – научни оценки за нормативни рамки, политики и други, от гледна точка на способността им да генерират процес на развитие (оценки на социалното въздействие);
  • да се помисли за инициатива, която да запознае европейските деца с България, за да се поставят дълговременни основи за положително отношение към страната ни. Все пак България е държава на духа;
  • Като жест към франкофонския статут на България е възможно в българските летища и по линията на Софийското метро да се поставят и френски надписи, паралелно с английските.