„Va’, pensiero, sull’ali dorate.  Va’, ti posa sui clivi, sui colli, ove olezzano tiepide e molli, l’aure dolci del suolo natal! …  O mia Patria, si bella e perduta! “                

„Лети мисъл на златни   криле, лети и спирай над хълмове и  планини, където ухае, топъл и нежен,  сладкият дъх на родната земя!  … О, Родино моя, така красива и изгубена!”

Когато  Темистокле Солера е написал тези стихове  и ги е вплел в либретото на операта „Набуко”, едва ли е допускал колко съдбовни и безсмъртни ще са те. От историята знаем, че Джузепе Верди посреща с неохота идеята за такава опера. Преди нея композиторът е преживял тежки провали, възприел е себе си като неудачник и е на път да се откаже от музиката. Но се случва така, че изпуска от ръцете си тетрадката с либретото и тя се отваря на магнетичните слова – „Va’, pensiero, sull’ali dorate (Лети мисъл на златни   криле)…”. Точно този стих връща Верди към творчеството.

Още на 9 март 1842 година, когато  в „Ла Скала”, в  Милано се състои премиерата на „Набуко“, присъстващите са обхванати от мощен възторг. Думите за родината, гениално пресътворени чрез хора на пленниците, са всъщност израз на тогавашния копнеж за обединение и свобода на Италия. При следващите представления на операта мелодията се пее от цялата публика и се превръща в борчески химн на Ризорджименто (народно движение, завършило с образуване на единна италианска държава), а името на Верди се увенчава с величие.

Днес няма любител на оперното изкуство, който да не е запявал, поне в мисълта си откъс от култовата творба. Тя се харесва на българската публика при всичките постановки на  „Набуко” у нас (през  годините – 1967, 1988, 1989, 1990, 1992 ). Но тази година, в края юли Вердиевата творба  завладя и омагьоса софиянци чрез  грандиозния спектакъл под открито небе на Софийската опера и балет, режисиран от акад. Пламен Карталов. Премиерата бе посветена на 125-годишнината от основаването на Софийска опера. А последното представяне на „Набуко“ е утре, на 31 юли.

Досега операта под небето е посетена от над 9000 души, но интересът на публиката не е стихнал. Онези, които не са успели да се сдобият с билети, продължават да  се струпват около огражденията на площада  пред северната страна на храм-паметника „Св. Александър Невски”, за да чуят поне прекрасните гласове на  част от изпълнителите.

Тук са италианските звезди Сузана Бранкини и Роберто Скандюци, солистката на операта от Тел Авив  – Шай Блох, грузинският бас Кахабер Шавидзе, нашият прочут баритон Владимир Стоянов, българските тенори Даниел Дамянов и Красимир Динев, както и сопраното Силвина Пръвчева.

Магията на този спектакъл е плод от огромна творческа енергия, която щедро раздават виртуозните оперни певци, перфектните инструменталисти от оркестъра на Софийската опера и балет, изключителните диригенти – Михаил Синкевич от Мариинския театър в Санкт Петербург и Жорж Димитров от Софийската опера и балет.

Магия има и  в светещата сцена на спектакъла с форма на разгънат свитък, четириетажните висящи градини на Семирамида, блестящата стълба към небето, завършваща с ръцете на пророка Моисей. Всичко това е  сценографско предизвикателство, под което стои творческият подпис на маестро Карталов.

Казват, че правенето на опера на площада е негова запазена марка, която винаги е с много значения. Например, през 2014-а година  с постановката „Борис Годунов“ той не само отбеляза 100 години от рождението на  великия български бас Борис Христов. Тогава маестро Карталов заяви, че с „Борис Годунов” издига нов олтар на операта – пред храма „Св. Александър Невски”.

И тази година изборът на сцената не е случаен. Площадът пред патриаршеския храм е  едно от местата в столицата, където звучат особено – предупредително и тревожно, съдбовните думи: „О, Родино моя, така красива и изгубена!”

Подобно виждане е близко до заявеното от акад. Пламен Карталов на сайта на Софийската опера и балет: „

Връзката с плача и стоновете от хора на евреите от „Набуко” е метафорична с днешното време, когато на родната ни земя се раждат толкова много таланти, хора с огромна енергия от различни слоеве, но поробени от безгрижието, пренебрежението към ценностното, от политическата, икономическа и културна родна безпътица. А плодът от съвкупността на материалното и духовното творчество създава културата на една нация, но без култура каква нация е тя… Затова като призивен камбанен звън, и като от Храм на Спасението, избрахме да звучат посланията от „Набуко” на безсмъртния маестро на италианската революция Джузепе Верди”.

В края на юли грандиозният спектакъл „Набуко” бе посетен от наши видни парламентаристи, министри, бизнесмени. Никой от тях не каза дали е успял  да свърже днешната  демографска, политическа, духовна и икономическа обстановка с онази много емоционална и съдбовна фраза  на Темистокле Солера? Но, ако все пак политиците са се замислили върху нея, би следвало да не пропускат и последиците от властолюбието, така категорично представени във Вердиевата опера.