Архив за етикет: политика

Анатомия на властта

Автор: Георги Василев

„ Аз станах смърт, разрушител на светове…“  думи на Кришна към Принца, цитирани от Джулиъс Роберт Опенхаймер, бащата на първата атомна бомба.

Това е есе, което отлагам от доста време вече, убеден в правотата на неговите аргументи, макар и крайно песимистичен относно неговата практическа полезност. В смисъл, че едва ли ще са много тези, които ще си дадат труда да го прочетат. А пък тези, които го прочетат, едва ли ще проявят някаква мотивация да използват препоръките за реална обществено-полезна дейност.

И все пак, ако има нещо, което трябва да се казва, то не следва да се премълчава. Иначе, се превръща в интелектуален грях. В умствена мастурбация. Необходимостта да му се даде публичен израз произлиза от нестандартния подход към третиране на темата за властта.

За проблемите на властта, както и за проблемите, които властта създава, всекидневно и без преувеличение се изливат реки от напоителни обяснения, разяснения, тълкувания и прочие словоблудство. До такава степен, че те престават да имат информационен характер, а придобиват признаците на екологично замърсяване.

Всички без изключения интерпретации страдат от една фундаментална слабост, която пък предопределя тяхната безполезност. Българските политически оракули използват различни и широко разпространени методологически концепции, които времето, научното познание и практиката в други, по-развити в цивилизационно отношение общества, са подминали като исторически ценни, но вече отдавна ревизирани, критически преосмислени и заменени с нови такива.

Новаторскoто идва от епохалните достижения на научната мисъл и практика в областите на еволюционната биология, биохимия и биофизика; в разгадаването на тайните на мозъка; в гигантския скок в развитието на информационните технологии, статистическите и математически методи, както и на мултидисциплинарния подход в разкриването на същността на социалните процеси.

Поводът за есето е широко споделяното в България усещане за безпътица, липса на визия за развитие и социална фрустрация[i]. Макар че въпросът „Какво да се прави?“ не е от вчера и е по-скоро нарицателен за състоянието на обществата от т.н. Източна Европа.

Въпросът е естествено политически. Той касае начина на структуриране и функциониране на обществените институции, чрез които се дефинира и проявява същността на едно общество като комплексно взаимодействие на индивиди, концентрирани в определени пространствени граници.

Въпросът е естествено и философски. Той касае нашето разбиране или невежество по отношение на начина, по който трябва да се структурира и да функционира едно общество. Трябва ли то да има някаква крайна цел, която всички заедно да се опитват да достигнат? Трябва ли то да е обединено около морални принципи като мир, любов и разбирателство? Или напротив, да оцеляват по-пригодните, по-силните и по-способните? Трябва ли то да се структурира като демокрация, диктатура или олигархия?

Александър Фол[ii] в своя лекция за античното разбиране за елитите и тяхната роля в обществото споделя, че древните елини не са правили разлика между политика и обществени дела. За тях това са идентични дейности, изразявайки ги с един термин – „пайдейа“ (παιδεία). Пайдейата е всъщност урок по култура или урок за цивилизоване на елинския гражданин. Урок как да върши обществено полезни дела чрез участие в дейността на държавата. Това, което днес наричаме „политика“, изпускайки важния елемент за целта на тази дейност. А именно достигането на идеала  kalos kagathos – „красив и добър“.

Предходните въпроси съвсем не претендират за изчерпателност и пълнота. Те са само за илюстрация на контекста, в рамките на който аргументацията на есето ще се опитва да придобие смисъл и полезност.

Тъй като това изложение е във формата на есе, то не се стреми към откривателство. Концепциите, които се излагат в него са инспирирани от откривателството на други. Някои от тях ще бъдат споменати без претенции за изчерпателност. По-скоро като доказателствен материал за това, че идеите на автора не са неподкрепени с факти измислици.

Това улеснява изложението. Така можем да се концентрираме върху същественото. А именно опит да се разгадае тайнството на същността на човешкото общество и начина на неговото функциониране. А оттук и евентуално да се определи „рационалната“ жизнена позиция на всеки един от нас по отношение на собствения ни живот във взаимодействие с другите.

Първо предупреждение:  макар изложените идеи да не са нови, те все пак остават в областта на разговори и дискусии на един твърде ограничен кръг от хора. Основно в научните кръгове и в научно-приложните лаборатории на фирмите за високи технологии. Обемът от акумулирана информация, специфичният език на научната общност, а и неадекватните образователни системи създават естествени граници пред разпространението им като популярно знание.

Като последствие, лидерите на обществени дискусии и широката публика се въртят като в омагьосан кръг на повторение на едни и същи тези. Тези, които имат историческо значение за разбиране на еволюцията на човешкото познание, но вече станали безсмислени и безполезни, както вече споменах.

Второ предупреждение: преобладаващата система за вземане на решения от обществено значим характер се основава на т.н. „демокрация“. На практика, това се свежда до легитимирането на определени решения, взети от едно незначително малцинство, чрез метода на двоична селекция „да-не“ от мнозинството гласували. За реално волеизявление е необходимо гласуващите да са енергийно и информационно автономни. В противен случай, рискът техният вот да бъде манипулиран е право пропорционален на липсата на такава автономност.

Излагайки елитарната природа на съвременното, дълбочинно познание на хората и техните общества, не искам да оставя впечатлението, че аз ратувам за увековечаването на такава елитарност. Напротив, аз не вярвам и не изповядвам убеждение, че спасението на малка част от човечеството е спасение на Homo Sapiens. За съжаление не са малко тези, които вярват и имат такива убеждения, а и по-лошо, стремят се да ги прилагат.

Моето убеждение, подкрепено от придобитите знания, е, че човечеството е оцеляло поради наличието на разнообразие и вариация. Както в материалния, така и в духовния свят. Законите на реалността решават, не ние. Познанието може евентуално да ни помогне да изживеем нашия, индивидуален живот в хармония и смирение с тези закони. В противен случай, нашата арогантност в самозабрава да се поставяме в центъра на вселената, поради странната аберация, наречена „самосъзнание“, може да ни изиграе лоша шега.  Като ни доведе до нашето самоунищожение.

След толкова много опити за разгадаване на тайните на обществената система, след провала на толкова обществени теории, научни и ненаучни, е естествено да се стигне до извода за непознаваемост. До мистичното възприятие на обществената действителност. Идеалният инструмент за контрол и управление на невежествени маси. В отрицание на мистиката като път към истината Франсис Бейкън изрича епохалните думи „Знанието е сила!“.

Ние залагаме на научното знание. По-точно на научния подход в търсенето на истината. С други думи, на формулирането на научни хипотези от наблюдение и предишно натрупано познание и доказване или отхвърляне на тези хипотези чрез експериментиране в реални условия.

Комплексни системи и техните елементи

И така да започнем с изложението на основните блокове, върху които ще се стремя да изградя разбирането за анатомията на властта.

Първият блок е концепцията на „система“.  Система се дефинира в най-общия смисъл като комплексна единица от взаимосвързани части, структурирани и функциониращи за постигането на определена цел. Всяка система взаимодейства със своята среда, макар и да е отделена от някаква различима граница от нея. Така при всяка система има ясно изразено дефиниране на „вън“-средата и „вътре“-системата. Наличието на граница е и фундаменталната характеристика на една система.  Защо е така ще видим като дадем дефиниция и на понятието енергия и информационен код.

Ако градираме системите на живата материя по степента на тяхната комплексност,  то в основата е клетката или по-точно едноклетъчните организми. Комплексна е тази система, която се отличава с множественост на своите съставящи я елементи, които й позволяват адаптивност спрямо променяща се външна среда и по този начин – вечност. Човешкото общество е най-комплексната система, с най-много елементи и взаимовръзки.

Клетката притежава всички необходими отличителни черти на една комплексна система. Нейната клетъчна мембрана е границата на клетъчната система, която определя „вън“ – средата, в която съществува клетката и „вътре“ – нейната клетъчна структура. Мембраната е разделителната черта между средата, която е неструктурирана, тоест с висока степен на ентропия и вътреклетъчното пространство с ниска степен на ентропия. Тази отличителна способност на клетъчната мембрана да отделя и поддържа във времето близки, макар и разделени среди с различна степен на ентропия е всъщност фундаменталният принцип на разбиране на това, какво е животът!  

Едноклетъчните организми могат да бъдат класифицирани също по степен на комплексност в зависимост, дали те притежават клетъчно ядро или не. Тези с клетъчно ядро се наричат еукариоти, а тези без ядро – прокариоти. Прокариотите (бактерии и архебактерии) предшестват еукариотите в еволюционната стълбичка. Наличието на клетъчно ядро е не само количествен, а и качествен скок в еволюцията на живата материя да създава все по-усложняващи се структури.

Разликата идва от факта, че клетъчното ядро е един вид „огнеупорната каса“, в която се съхранява основният информационен код на живата материя. Процесите, които протичат във вътрешно-клетъчното пространство се наричат метаболизъм. Метаболизмът не е нищо друго освен процеси на структуриране на комплексни съединения (протеини например), при които се абсорбира енергия. Или редукционни процеси (дишане), при които се освобождава енергия.

И двата вида процеси не протичат произволно, а се модулират от информационните кодове, съхранявани в генетичните носители, разположени в клетъчните ядра или в митохондриите. Според Ник Лейн от University College of London[iii] гените в клетъчното ядро съхраняват информацията за строителството на многоклетъчни организми. А в митохондриите, които се разполагат в непосредствена близост до клетъчната мембрана, се съхранява информацията, която е необходима за управлението на енергийния поток между клетката и нейната околна среда.

Вторият фундаментален блок е веществото, което предоставя необходимият структурен материал за изграждането на системите на живата материя. Животът на планетата Земя е основан на ненадминатите свойства на въглерода да се свърза в комплексни молекули, които позволяват протичането на практическо неограничено количество химични реакции. Въглеродът е неизменен участник във всички сложни съединения, които са градивният материал на живата материя. Известни са над 10 милиона съединения на въглерода, които представляват малка част от теоретически възможните комбинации. Голяма част от тези съединения се получават при температури, близки до тези, които преобладават на нашата планета. Въглеродът се намира в изобилие във вселената, като заедно с кислорода, водорода и хелия е сред най-разпространените елементи във вселената.

Не случайно, животът на земята възниква на основата на съединенията на въглерода и на неговите поливалентни свойства.

А кислородът с неговата уникално висока степен на реактивност е „палавникът“, който допринася за постоянното движение на енергия чрез процеса на редукция/окисление. Не случайно кислородът заедно с въглерода са основните градивни материали на живата материя.

И макар в структурата на живата материя да участват още много елементи на Менделеевата таблица, те имат важен, но спомагателен принос за съществуването на живота в този вид, в който го познаваме на планетата Земя.

Третият фундаментален блок е енергията[iv] в нейния най-елементарен физически смисъл. Нейната елементарност или по-точно фундаменталност я прави и толкова трудно уловима в дефиниция. Колкото и нескромно да прозвучи, аз ще дам своя дефиниция на енергия, която да удовлетвори логиката на по-нататъшното ми изложение. Енергия в моята дефиниция е силата, която превръща хаоса, състоянието, отличаващо се с липса на ред, в състояние на ред, на структурна подреденост на материята.  

Енергията може още по-конкретно да се разбере чрез основните закони или по-точно постулати на термодинамиката. Термодинамика е всъщност другият, по-точен изказ на понятието енергия.  Законът за съхранение на енергията гласи, че енергията не възниква и не се губи, а само минава от една форма в друга. Например, от работа в топлина и от топлина в работа. Горенето на въглища в една термоелектрическа централа води до отделянето на топлина, която нагрява водата до превръщането й в пара, която пък от своя страна задвижва турбините, а те генераторите, произвеждащи електричество. Електричеството привежда в работен режим различни машини, които пък работейки отделят топлина, и т.н.

Другият важен закон е Законът за ентропията, който най-общо гласи, че в една затворена система (тоест система с граница-мембрана) ентропията нараства. Или с други думи, количеството на енергия в една затворена система се „изнизва“ в околната среда през системната мембрана, която може да задържи или модулира тази загуба, но не и да я задържи безкрайно дълго време. От което следва, че ако тази затворена система не получава свеж приток на енергия, тя колабира. Нейната вътрешна структура се разпада и системата загива, разтваряйки се в околната среда. Изводът, който се налага е, че животът като структурирана по определен начин материя, не може да съществува без постоянен кръгооборот на енергия от външната среда към вътрешно-клетъчното пространство и обратно. Фундаменталният извод е, че живот всъщност е нищо друго освен един автономно управляем енергиен процес.

Друг полезен начин да дефинираме енергията е като движение на суб-атомни частици, което става възможно от факта на съществуването на частици, носители на отрицателен електрически заряд, електрони, и частици с положителен заряд, протони. Движението на тези частици с положителен или отрицателен електрически заряд се предопределя от наличието на напрежение между две обособени среди, което се измерва традиционно във волтове. Прието е да се счита, че градивният елемент на материята са атомите. Те от своя страна са съставени от електрони с отрицателен електро-магнитен заряд, протони с положителен електромагнитен заряд и неутрони с неутрален  заряд.

Процесът на привличането на електрони от атомите на един химически елемент към атомите на друг химически елемент е в основата на химическата реакция окисление/редукция. Един химически елемент губи електрони. Той се редуцира. Друг химически елемент получава електрони. Той се окислява. Живата материя става „жива“, т.е. химични елементи, поставени в състояние на постоянно движение именно благодарение на факта, че процесът на окисление/редукция е овладян и впрегнат в работа от протеиновите структури на клетката.

Само че електроните на един химичен елемент не могат да прескочат просто така към атомите на друг химичен елемент без да бъдат подбутнати или дори подритнати по някакъв начин от някакъв постоянен енергиен източник. Този постоянен енергиен източник е слънцето чрез неговия непрекъснат поток от електромагнитни вълни, които ние наричаме светлина. Затова реакцията, при която се осъществява този процес се нарича фотосинтеза. Фотосинтезата е биохимичен процес, при който енергията на слънчевата светлина принуждава въглеродния двуокис от въздуха да се преобразува в органични съединения. Обикновено в процеса участва вода. В резултат се синтезират сложни молекули, наречени захариди и се отделя кислород.

Четвъртият фундаментален блок е информационният код, записан в непрекъснати редове от аминокиселини във формата на завити в спирала стълбички. Тези стълбички са гените, които събрани в клъстери се наричат геноми.  Еволюционната памет, започваща от първите прокариоти и достигаща до сложните многоклетъчни организми, например от вида Homo Sapiens от класа Млекопитаещи, се съхранява в тези стълбички от аминокиселини, навързани една след друга.

Важно е да се отбележи, че всяка последваща степен на комплексност на живите организми съхранява паметта на всички предходни. Включително и на първата прокариотна клетка, дала началото на стремителния ход на все по-усложняващата се жива материя. Макар и не цялата памет, а само тази, която безмилостната еволюционна селекция е оставила. А е оставила, защото тази остатъчна памет позволява и след стотици милиони години история на съществуване на живот на планетата Земя, този живот да продължава да оцелява и да се възпроизвежда в една или друга форма.

Също така е важно да подчертаем разликата между носител на информационния код и информацията, съдържаща се в кода. Носителите са материални и следователно се подчиняват на законите на физиката и термодинамиката. Докато самата информация е от нематериален, виртуален характер. Носителят на информационен код в съответствие със Закона за увеличаващата се ентропия е обречен на изчезване, ако не получава постоянен приток на енергия, за да поддържа термодинамично равновесие между живата клетка и нейната среда.

Макар и от виртуален характер, без носител информацията е обречена на изчезване също. Тя не може да съществува извън материалното. Оттук се налага изводът, че оцеляването на информационния код на живота е светая светих на живота. Материята може да съществува вечно без да е необходимо да е структурирана в динамично променяща се структурна подреденост, която ние наричаме живот. Живата материя обаче, може да съществува само при определени, при това доста специфични и ограничени условия.

Природата е решила тази задача, като е създала механизъм за постоянен презапис на информационния код от един носител на друг. От една клетка на друга, от един организъм на друг. Тази възможност за презапис съвсем непреднамерено създава предпоставките за нов революционен скок в развитието на живата материя. А именно, способността за динамична адаптация към постоянно променящата се околна среда.

Защо адаптационната способност е важна за живота? Много просто. Материята е в постоянно термодинамично състояние на промяна. Да си спомним, че от друга страна комплексната система от затворен тип поддържа някакъв постоянен структурен ред вътре в себе си, зад своята граница-мембрана. Ако параметрите на околната среда се променят до такава степен, че вътрешно-клетъчната подреденост не може да се поддържа при новите условия, то клетката загива. Смъртта на отделна клетка е предпоставка за смъртта и на многоклетъчния организъм, ако не се намери начин другите клетки на организма да компенсират тази загуба.

Така, позволявайки адаптация на вътрешната структурна подреденост на една жива комплексна система, възможностите за оцеляване на основния информационния код на живота се увеличат неимоверно. Свидетелство за това е, че живата материя съществува от поне  3,5-4 милиарда години. Време, през което нашата планета е преминала през радикални фази на промяна в концентрацията на жизнено необходимите газове кислород и азот в атмосферата. Преминавайки през няколко ледникови периода, придружени с резки скокове в температурните нива на въздуха, както и в нивото на океаните. Всички тези изменения на околната среда се придружават и със скокообразни промени във формите на живот на Земята.

Живата материя получава своя универсален строителен блок. Живата клетка с обособено клетъчно ядро е тухличката в основата на целия комплексен свят от организми в тяхното невероятно разнообразие и проява. Както в принципа на играта Лего. Нещо базово и много просто, съчетанието между което е безкрайно в своето многообразие. Съчетано със структуриращата сила на енергията получаваме безподобния свят от форми, цветове, размери и количества на живата материя, които създават неизчерпаемата тема за възхищение и удивление.

А механизмът, изобретен от природата, позволяващ и предпоставящ адаптивната способност на живите организми е сексът. Любовната среща между два отделни носителя на генетичен код, които доста анти-романтично са наречени гамети. Комбинацията между информационните кодове на двете гамети дава началото на нов, трети информационен код. Този нов код съдържа в себе си, от една страна, цялата памет на родителските кодове, осигурявайки структурната приемственост на живата материя, която еволюцията е одобрила.

От друга страна, появява се нова вариация в информационния ред на гените, които евентуално могат да имат способността за синтез на нов вид протеин или да дадат ход на нов вид метаболитен процес. Тъй като тази любовна рекомбинация на гените е постоянна и в големи количества, това дава възможност на Дарвиновия механизъм  на естествената селекция да се прояви. Животът си продължават само тези организми, които могат да оцелеят в условията на динамично променяща се околна среда, в която се появят за живот.

Когато говорим за информация и информационен код е добре да се опитаме да им дадем дефиниция, която да позволи тези понятия да се четат и възприемат по един и същи начин. Само така има шанс да ги използваме в логически издържани разсъждения, за да достигаме еднозначни изводи. Информацията е средството, чрез което една затворена и вътрешно-регулираща се система се адаптира динамично към променящата се околна среда така, че да запази своята цялост и същност.

Дефинирана по този начин информация, чрез своето свойство на полезност за оцеляването на системата, ни дава възможност да правим разлика между информационен сигнал и информационен шум. Информационният сигнал може да предизвика промяна в системата. Информационният шум е част от параметрите на околната среда, който няма полезност за оцеляването на системата.

Станалите модни напоследък като медийно понятие „фалшиви новини“ могат да бъдат класифицирани като информационен шум. Те все пак не са безобидни, защото водят до претоварване, дори до подвеждане на механизмите за обработка на информационния поток, а оттам и до нарушаване на термодинамичния еквилибриум на системата.

Споменах, че разделянето на информационния поток по признака на полезност става чрез определен механизъм. Алгоритъм е понятието, което има най-широко разпространение за обозначаване на този механизъм. Алгоритмичната концепция като основен стълб в оцеляването на системите на живата материя или с други думи на живите организми се налага все повече като мощен научен инструмент за разбиране на генезиса и функционирането на живота на Земята.

Алгоритъмът е информационен код, който предписва крайна поредица от стъпки или по-точно инструкции за обработка на информационен поток, които довеждат до крайно действие, чрез което се решава даден проблем. Клетъчният алгоритъм е записан в генетичния код и осъществява метаболитните процеси, осигуряващи оцеляването и възпроизводството на клетката.

При всяко следващо ниво на комплексност в организацията на живата материя, се налага появата и функционирането на нови и нови алгоритми, които да доведат до оцеляването на новото ниво на комплексност. Именно, по тази причина и всеки нов организъм, независимо че е изграден от същия строителен материал, както и предхождащото го ниво, представлява нещо ново и уникално. Затова и всяка нова самоподдържаща се и самовъзпроизвеждаща се система е нещо по-различно и отличаващо се от сумата на съставящите го елементи.

Естествена селекция и интелигентен дизайн[v]

Добре е да отбележа, че когато използваме понятията информация, информационен, алгоритъм, пряката аналогия с компютърната теория на обработка на информацията е в определена степен подвеждаща. Компютърът, дори когато той изпълнява програма на Изкуствен интелект, не е живо същество. Неговите съставляващи елементи не са живи клетки, които сами по себе си са самоподдържащи се, автономни енергийно системи. Те не са в очакване на външен спонсор да им осигури енергия, необходима за тяхното оцеляване. Напротив, те я произвеждат в самите себе си. Те са активни, а не пасивни потребители на информация. При тях информацията е средство за динамично адаптиране към променяща се среда с цел оцеляване и възпроизводство. При компютрите информацията е средство, чрез което те възпроизвеждат определени процеси за постигането на цели, зададени от външния за тях програмист.

Компютрите са продукт на Интелигентен дизайн. Те първо възникват като една виртуална концепция, като един план в системата от невронни клетки, наречена мозък. Този виртуален план се превръща от инженерите в компютърни машини, изпълняващи действия в съответствие с програми-алгоритми, които също са създадени и инсталирани в машините от външни за нея програмисти.

Компютърът няма своя собствена цел. Целта на един компютър е зададена от неговите създатели. Дори и да предположим, че напредъкът в развитието на Изкуствения интелект достигне до ниво да се създаде компютър, който да може да се самозахранва с енергия и с информационен код, който да му позволява да се адаптира динамично към променяща се среда, все едно той остава продукт на Интелигентен дизайн, на човешкия разум.

Живата материя, съставена от автономни в енергийно отношение клетки, които функционират единствено с цел оцеляване и възпроизводство, са продукт на случаен процес. При това не един единствен процес, а от безкрайното разнообразие на трансформации на материята, привеждана в движение от енергията. Естествената селекция е този фактор, който е определил, коя именно форма на организация на материята ще има възможност да се проявява като енергийно автономна и самовъзпроизвеждаща се. Остава само това, което е възможно да остане в ограниченията, наложени от законите на физиката и термодинамиката.

Информационният код и алгоритмите, които определят движението на енергията и структурната устойчивост на живите клетки не са условни знаци в дигитален вид, както е в компютрите. Те се представляват от сложни органични съединения като протеини, аминокиселини, хормони и прочие сложни химични съединения, които са структурирани в определена възпроизведима последователност и взаимозависимост.

Самите тези сложни органични съединения са подложени на постоянен стрес от законите на физиката и термодинамиката. Този външен стрес предопределя и необходимостта от постоянна динамична адаптация и промяна с цел да се съхрани живата клетка като автономно функционираща система от затворен тип. Тъй като досега няма успешен експеримент, който да произведе жива материя от нежива, се приема, че възникването и съществуването на комплексен живот е уникално явление на природата.

Детерминирани и вероятностни процеси

С други думи, в живите клетки и в компютрите, целта на информацията, нейните носители и начин на обработка на тази информация се различават фундаментално. Общ е основополагащият принцип на информацията като средство за привеждане на една система да функционира по определен, възпроизведим във времето начин.

Основната разлика се състои в неразривната дихотомия на материален и нематериален свят. Материалният свят се подчинява на законите на физиката и термодинамиката. Материалният свят има своите ограничения в пространството и времето. По този начин е дефинируем и предвидим. Светът на информацията е диаметралната противоположност. Той няма ограничения. Няма пространствено-времеви рестрикции и затова не може да се предвижда и дефинира изначално.

Тяхното съчетаване или по-скоро взаимодействие дава началото на голямата мистерия на живота. Едновременно тривиален, видим и разбираем и същевременно неуловим, непредвидим и квантово омни-съществуващ. Живата клетка е космологията на това уникално съчетание. Тя е инфраструктурата, автономният енергиен генератор, който дава началото на движението на материята. Тя е и хранителят на информационния код, който дава на това движение форма, направление и смисъл.

Енергийната инфраструктура е изградена от избирателната пропускливост на клетъчната мембрана, създаваща възможност за електрическо напрежение между вън-вътре. Електрическото напрежение е наистина в космически пропорции, измерващо се в десетки хиляди волта и сравнимо с мощта на електрически мълнии на единица площ. Това напрежение е причината за движението на отрицателно заредените електрони и положителните заредените протони, търсещи да намерят своето равновесно състояние, но възпрепятствани и по този начин управляеми от променливата пропускливост на клетъчната мембрана.

Генетичният код, втъкан в прилежащите към мембранните стени митохондрии, управлява по какъв начин и в какви количествени измерения се извършва движението на енергийните носители – електрони и протони. Този уникален механизъм, възникнал преди около четири милиарда години и съществуващ в неизменен вид и до днес, се проявява в безкрайното разнообразие на прокариотите – бактерии и архиреи. Този механизъм е толкова съвършен, че е обречен на вечност и неизменност.

И наистина, през тези четири милиарда години земна история, прокариотите може и да променят форма и размери, но никога не излизат извън рамките на своята гениална простота. Те си остават обречени на своята едноклетъчна структура. До момента, когато една бактерия прониква през мембраната на друга и остава там в симбиотична връзка завинаги. И така дава началото на голямото приключение на комплексния живот, когато ограниченията на материята се отдават на страстите на произволността на нематериалната информационна кодировка. Проникналата във вътрешността бактерия се трансформира в хранител на генетичния код, който едновременно гарантира неизменност и променливост на структурата на живата материя.

Неизменността се предопределя от фиксираната последователност на генния код, който се възпроизвежда във всяко ново поколение от един и същи биологичен вид. Тъй като самият носител на генетичния код е материален във вид на съединения от аминокиселини, те подлежат потенциално на пренареждане (мутации) при всяко възпроизводство на клетката вследствие на обикновено деление или по-сложния сексуален обмен между две гамети, като елементарни носителя на генетична информация.

В зависимост от протежението на времето или скоростта на възпроизводство нараства и вероятността от ново съчетания на гените, така че да дадат началото на нов биологичен вид, отличаващ се със своята специфична комплексност на структура и функциониране. И ако безмилостният арбитър на естествената селекция допусне, то живият свят се обогатява с нов биологичен вид. С нови свойства и с нови възможности.

Какъв ще е крайният резултат на еволюционния процес зависи не само от вътрешните промени в генома на живите организми. Условията на външната среда като температурен режим, въздействие на електромагнитно излъчване, контакт с химически реагенти и прочие, влияят до такава степен, че могат да доведат до включването или изключването на действието на определени гени или група от гени. Такива външни въздействия влияят пряко и върху метаболизма на организмите, тоест върху енергийните процеси в тях.

Организмът като една сложна химична лаборатория за производство на сложни молекулярни структури, зависи от специфичните външни условия.[vi] Какъв невъобразим космос само по себе си представлява, например човешкото тяло, състоящо се от 50-70 трилиона клетки. А те, живеещи в симбиотична връзка с 10-кратно повече бактерии в нашия стомашно-чревен тракт, кожа или устна кухина. Може ли да се предвиди конкретният биохимичен резултат на тяхното динамично и постоянно взаимодействие? Не, разбира се. Защо тогава да се учудваме на непредвидимостта в динамиката на нашето здраве, настроение и желания!

И накрая за властта

Обществото, клетката, както и многоклетъчните организми, разгледани от методологическата перспектива на системна организация, движение на енергията и информационни кодове са принципно подобни явления. Те не само демонстрират сходни генезис, свойства и поведение, ами и произлизат едно от друго. Те не са нищо друго освен възходящ ред на комплексност в организацията на живата материя.

Клетките са строителните блокове на многоклетъчните организми като животни и хора, а животни и хора се организират в общества. Важно е да се отбележи, че и в първия, и във втория случай комплексната организация от по-висок ред е следствие на принуда, произлизаща от ограниченията на пространството и времето. Високата концентрация на постоянно възпроизвеждащи се клетки на планетата Земя е довела до възможността два едноклетъчни организми да се слеят и така да дадат началото на едноклетъчен организъм с клетъчно ядро, еукариот. Универсалната адаптивност на еукариотите води до тяхното бурно размножение.

Под влиянието на околната среда еукариотите се специализират, което от своя страна дава началото на многоклетъчните организми като симбиотично съжителство на клетки с един генетичен код, макар и с различни функции. Многоклетъчните организми от един вид се принуждават да намират форми на обществена организация, за да се справят с ограниченията на енергиен ресурс и пространство.

По-високият ред на организация предполага и повишена способност за енергийна автономност поради факта, че обществено организираните организми могат да си позволят да се адаптират към по-широк спектър от променливи на околната среда. Това от своя страна им дава възможност и за разширен достъп до енергийни източници.

Да вземем за пример една мравчена колония. Има мравки, които са специализирани да събират парченца листа и треви и да ги доставят до мравуняка. Там събраната растителна маса служи за хранителна среда за определен тип гъба, която от своя страна пък служи за храна на самите мравки. Така, мравките, специализирайки се за специфични задачи в рамките на мравуняк, получават по-добри шансове за оцеляване. Резултатите от дейността на мравуняка за всяка една мравка са по-благоприятни, отколкото ако всяка една от тях извършва сама целия комплекс от дейности, които те извършват заедно.

Повишената енергийна независимост идва с цена, с принуда мравките да се специализират във функционално отношение на мравки-събирачи, мравки-войници, мравки-санитари и дори мравка-майка с единствена функция на възпроизводство. Функционалната специализация в една колония шимпанзета е не толкова драстична и не така необходима. Разликата идва от наличието на развит мозък, който позволява един индивид да изпълнява по-широк спектър от функции в координация с другите членове на групата.

Мозъкът е този, който осигурява революционния скок в организацията на живата материя в общества от многоклетъчни организми. Способността за възприятия, т.е. за получаване на информация за състоянието на външната на индивида околна среда и особено способността за автономна обработка на тази информация отваря нови хоризонти пред възхода на живата материя в осигуряването на енергийна и информационна автономност. Дейвид Игълмън (David Eagleman)[vii], който изследва спецификата на човешкия мозък, стига до фундаменталния извод, че всъщност нашата мозъчна дейност е неразривно свързана и до голяма степен предопределена от мозъчната дейност на други индивиди. Отдавна твърдението, че ние хората сме социални същества, не се подлага на съмнение.

Новото е, че всъщност ние мислим и действаме като неразривна част от един променлив и все пак единен мега-организъм. И не само нашето физическо оцеляване е обусловено от този „интернет“ от взаимосвързани индивидуални мозъчни процеси, ами и самият наш живот не може да се прояви извън взаимодействието с другите в рамките на едно общество.

Аналогиите между начина как клетките изграждат и функционират в рамките на нашето тяло, и как едно общество се изгражда от професионално специализиращи се индивиди и правилата, които определят тяхното поведение, са потресаващи. Това ни връща към и отново потвърждава тезата, че обществото е нищо друго освен поредното по-комплексно ниво на организация на живата материя. Отличителната характеристика са новите алгоритми, които детерминират специфичната същност и функциониране на обществата на вида Homo Sapiens.

Всъщност, защо е необходима на природата постоянно нарастваща комплексност в организацията на живата материя? Ако можем да отговорим на този въпрос, ще можем навярно да отговорим на въпроса на смисъла на живота, предполагам. А пътьом и да разберем какво е властта и защо тя е неразделна част от въпроса за живота и от живота на всеки един от нас, желано или не.

Моята хипотеза е, че комплексността не възниква по необходимост. Не е продукт на нечий интелигентен дизайн, божествен или не. Комплексността възниква по случайност, а още по-вероятно по принуда от това, че се появяваме на тоя свят не по наше желание. Веднъж появили се на бял свят, ние, хората, сме принудени да намерим начина да оцелеем, притежавайки в резултат на един независещ от нас еволюционен процес способност за енергийна автономност и информационна адаптивност. Основният закон на живата материя е оцеляване на информационния код, позволяващ структурна обособеност и възпроизводимост на живата материя като затворена система чрез управление на енергията между организираната вътрешна и неорганизираната външна среда.

Лични и обществени цели

Както се казва, оправяй се сам, както можеш. И ние започваме да се оправяме, както можем. Много скоро, някои от нас осъзнато или инстинктивно разбират, че ние не сме сами, а заобиколени от себеподобни. И тези себеподобни имат същата основна цел, както и ние. Да оцелеем в свят, който не сме си пожелали, но който съществува и от който зависим, за да се осигурим с необходимата енергия и информация. Алтернативата е нас да ни няма.

Принудата да живеем съвместно на ограничено пространство и с лимитиран достъп до енергийни и информационни ресурси дава хода на един непрекъснат процес на експериментиране с формули на реакция. Някои от тези реакции се оказват ефективни да осигурят нашата вътрешна организирана структурираност на цялостни живи същества спрямо външната променлива среда. Някои от тези спонтанно възникнали алгоритми на обработка на информацията, постъпваща от нашата вътрешна и външна среда, ни дават възможност да неутрализираме процеса на енергийна ентропия. И по този начин да съхраним възможност за живот и възпроизводство.

Алгоритмите могат да възникват спонтанно, от продължителния и непрестанен процес на произволни вариации и естествен отбор. Могат да възникват и преднамерено, по предварително замислен и реализиран дизайн от същества надарени с разум. Разумът е инструментът, който позволява възприятие на информация и нейната обработка с цел постигане на определен резултат. Ако погледнем статистически и исторически на двата подхода, можем да отбележим техните предимства и недостатъци.

В резултат на действието на естествения отбор на постоянно вариращи процеси, резултатите са отличават със стабилност и енергийна ефективност. Недостатъкът е, че е необходимо много, много време, за да се достигнат този вид резултати и то при положение, че такива не са гарантирани. При интелигентния дизайн резултатите са непосредствени и бързи, макар и тяхната ефективност да не може да се предвиди предварително.

За щастие, едно общество, особено човешкото, е способно да интегрира безпроблемно и двата подхода на адаптация. Ако се вгледаме внимателно в обществените процеси, ще забележим лесно, че някои изначално замислени като продукт на интелигентен дизайн процеси, минават през безпощадния филтър на един естествен подбор. Ефективното съчетание на двата подхода са и причината за безпрецедентния ход на човешката цивилизация към все по усложняваща се комплексност на организация на живата материя. Стига се дотам, че този вид организация на живата материя започва да предопределя не само състоянието и функционирането на човешкото общество, ами и на всичко живо, а дори и неживо на планетата Земя.

Капитал и култура

За да разберем по-адекватно как се изгражда и функционира едно общество, е необходимо да въведем две специфични понятия, които характеризират и същевременно обуславят затворената система на обществото. А именно капитал и култура.

Капиталът в рамките на досега изложената методология е резервоарът и преносителят  на натрупаната от обществото енергия, която позволява на системата да се самоорганизира или по точно да бъде вътрешно автономно организирана. Капиталът като приносител на акумулирана енергия дава възможност на обществените процеси да бъдат структурирани по определен начин. Това става възможно, когато индивидите, които изпълняват обществени функции, получават енергийно захранване от обществените ресурси по пътя на преразпределението им от институциите на властта, т.е. държавата.

Получавайки енергийна самостоятелност, тези индивиди могат и се предполага, че отдават своите индивидуален капацитет и способности за обработка на информация в служба на обществените потребности за оцеляване и възпроизводство на обществената система. Те се превръщат в процесори на обществени функции. Важно е да се отбележи, че възможността индивидите да изпълняват обществени функции не е автоматична и гарантирана.

Те ще изпълняват пълноценно възложените им обществени функции в зависимост от наличието на външна принуда за това или пък на вътрешен код, който детерминира тяхното поведение. Ако принудата е неадекватна или пък отсъства вътрешен код на поведение в съзвучие с обществените потребности, то вероятността за възникване на конфликт на индивидуалните и обществени цели се увеличава. Такава ситуация се описва като упадък на обществените нрави, корупция и обществена дезинтеграция.

Еволюционното развитие на обществените системи е намерило решение в двете посоки. Външната принуда, предписваща на индивидите, натоварени с обществени функции, се реализира от различни вътрешносистемни организации на обществото, обозначавани като институции. Под институции се подразбират структурите и алгоритмите, управляващи тези структури. Те служат за постигането на определени обществени цели. Тоест, отново става въпрос за обществени функции, изпълнявани от индивиди, само че разположени и контролирани в рамките на тези институции. Ако индивидите изпълняват задоволително или не своите обществени функции, те получават съответно възнаграждение във вид на заплата, ордени и повишение в кариерата или наказание във вид на уволнение, глоби или дори затвор.

Вътрешният код, който предписва поведението на индивида, е известен като морал или етични норми. Те се програмират в съзнанието на всеки индивид чрез възпитанието, което индивидите получават още от майчината утроба и до края на своето съзряване като отговорни членове на обществото. Моралът е алгоритъм на поведение, който класифицира действията на индивидите в понятията на добро и зло. В първия случай, те получават обществено признание, положителна обществена репутация и авторитет. Във втория случай – обществено порицание, подигравки и негативна репутация.

Културата от своя страна представлява множество от повече или по-малко взаимосвързани алгоритми, позволяващи практически неограничената адаптивност на животинските видове от вида Homo Sapiens. Те са естествено продукти на мисловната дейност на отделни индивиди, които постепенно се възприемат от останалите членове на обществото.

Както и живите организми, те също подлежат на жестоките закони на естествения подбор. Оцеляват само тези културни достижения, които допринасят за повишени шансове за оцеляване на индивидите. По този начин, културата представлява нищо друго освен допълваща генома информационна система. Културата може да се дефинира и като маса от алгоритми, които служат за разширяване на адаптивните способности на индивидите.

Всъщност и наличието на специфична култура, като устойчиво присъстващи специфични алгоритми, е начинът за идентификация на един индивид като член на едно или друго общество. Материалният израз на тези алгоритми се нарича артефакти, които освен използвани във всекидневния живот се събират и в специални институции, наречени музеи. Овеществяването на алгоритмите, представляващи идентичността на едно общество служи като един вид външна, твърда памет, имаща за цел непрекъснатото и стабилно възпроизводство на културата.

Най-значимият продукт на човешката култура е без съмнение езикът като средство за универсална комуникация и инструмент на рационалното мислене. Езикът дава възможност човешката култура и нейните алгоритми във форма на философски концепции, религиозни догми, научни знания, традиции, рецепти и прочие да се предава от един индивид на друг и от едно поколение на друго. Процесът на култивация е сложен процес, който започва още в майчината утроба и продължава през целия живот на всеки индивид чрез методите на възпитанието, образованието и подражанието на социални модели на поведение.[viii]

Съчетанието на капитал и култура открива и практически безграничните възможности пред вида Homo Sapiens да преобразува физическата и социалната среда, в която съществува. Чрез културния обмен отделните индивиди се социализират, т.е. създава се възможност чрез унифицирането на техните мисловни процеси и действия те да живеят в все по-разширяващи се и усложняващи се социални групи. Нещо повече, те им позволяват да живеят без необходимостта от постоянна адаптация към променящата се външна среда. Точно обратното, за да съхрани своята същност на живо същество, човек адаптира външната среда към своите потребности, създавайки цивилизации.

Важно е да се отбележи, че и капиталът и културата са от сферата на виртуалната реалност. Те са виртуални, защото съществуват само като представи в човешкото съзнание. Като резултат и продукт на мисловна дейност. Въпреки, че те като представи не са материални, те все пак са една съвсем значима и обективна реалност. По простата причина, че тази виртуална реалност определя функционирането на материалните индивидуални и обществени организми. А те от своя страна са в състояние да променят както самите себе си, така и външната за тях материална среда.

Това радикално скъсване на произволния процес на естествена селекция и допълването му, а в някои случаи и заместването му с процеса на интелигентен дизайн, дава основание на аргумента, че човек е може би в състояние да замести или дори подмени Създателя, бил той Бог или Природа.[ix]

Властта като енергиен и информационен регулатор

Тук идва мястото да разберем и същността на властта чрез нейния инструмент държавата. Държавата е еманацията на организираната принуда. Именно държавата като организирана властова принуда е най-ефективният инструмент за налагане на подхода на Интелигентният дизайн. Защо? Защото държавата подобно на централната нервна система в един човешки организъм изпълнява функцията на бюджетен калкулатор и разпределител на енергийни и материални ресурси, както и на генератор на алгоритми за тяхното управление.

Функционално, различните институции на държавата служат от една страна като канали, чрез които постъпва информационен поток от външната и вътрешна среда на обществената система. Този информационен поток се анализира и обработва в съответствие с установените алгоритми на управление на команден център, който обикновено се нарича правителство. Постъпилата информация се оценява спрямо програмата на правителството, като се определят нейното значение и се планират дейности на реакция. Осигурява се финансирането на тези действия в рамките на предварително определения държавен бюджет, тоест  осигурява се необходимата енергия за изпълнение на запланираните дейности.

И доколкото, обикновено бюджетът е ограничен и недостатъчен за всички възможните дейности, то правителството определя приоритети в тяхното изпълнение и енергийно осигуряване. Същите институции, които канализират информацията, служат и като инструменти за привеждане в действие на планираните реакции. Крайната цел на тази дейност е адаптацията на обществената система спрямо променящата се среда, така че да се осигури в оптимална степен нейното оцеляване и възпроизводство във времето и пространството.

Чрез държавата действията на индивидите се насочват по определен начин в процеса на генериране и управление на енергията като структурираща сила в рамките на едно общество. Чрез нейната власт се създават и информационните кодове и алгоритми, които формират как индивидите си взаимодействат в рамките на обществото като един мега-организъм. Важно е да се отбележи, че мега-организмът няма друго основание за съществуване, освен да осигури оптимални условия за оцеляването и възпроизводството на съставящите го елементи, тоест на индивидите като членове на това общество. Така както и човешкият организъм губи своето основание за съществуване и загива, ако не е в състояние да осигури оптимални условия за оцеляване и възпроизводство на съставящите го клетки.

Държавната власт е инструментът, чрез който енергията вътре в обществото се насочва за създаването на стабилни обществени структури. Тя се упражнява чрез специфичните обществени организации, които наричаме институции[x]. Те осигуряват изпълнението на алгоритми във формата на закони, правила и норми. Тези институционализирани алгоритми, подобно на генома имат свойствата на определена постоянност и същевременно са обекти на промяна. Правенето на политика или с други думи позиционирането на индивидите като членове на едно общество спрямо държавната власт е именно насочено към процеса на промяна във властовите алгоритми. Тези промени имат смисъл за политически ангажираните индивиди само, ако те водят до по-висока степен на оцеляване и възпроизводство на същите тези индивиди.

Като всеки инструмент, властта е етично неутрална. Тя е нито добра, нито лоша. Тя може да се използва за етично съзвучни или напротив анти етични цели, тоест за утвърждаване на уникалността на човешкото или за неговото унищожение. Всичко зависи от информационния код, което обществото е заложило в своите институции, чрез които се манифестира и проявява властта.

Обществото е система със своя собствена характеристика, независимо че интегрира свойствата на всички предходни и съставляващи я системи. Като всички системи на живата материя, за да се появи на бял свят и да е в състояние да съществува, е необходимо да е в състояние да генерира автономно енергия. Тази енергия дава възможността съставящите елементи на обществото, индивидите, да изграждат стабилни взаимовръзки връзки помежду си. Стабилните и възпроизведими взаимовръзки позволяват на обществената система да функционира като един нов мега-организъм със своята алгоритмична специфика.

Специфичните алгоритми на човешкото общество се институционализират под формата на традиции, морални правила и закони. Тези норми на взаимодействие са специфичният информационен код, който определя, от една страна, как обществото като мега организъм генерира и разпределя енергията вътре в системата, а от друга, как се създава и модифицира самият информационен код. Властта като еманация на организираната в рамките на самата обществена система принуда се оказва най-ефективният инструмент за създаването и налагането на алгоритмите, по които индивидите взаимодействат в рамките на обществото.

Подчинявайки своето поведение на обществените алгоритми, индивидите се превръщат в своего рода информационни процесори. Така техният живот, съдба и благоденствие се формират от специфичната функционалност, която са приели доброволно или им е била наложена да изпълняват. Същевременно, както клетките са базовите автономни системи на живата материя, така и индивидите като многоклетъчни организми продължават да съхраняват своята енергийно-материална и информационна автономия. Това тяхно свойство дава и уникалната възможност да се проявяват в активна позиция и да влияят върху обществените информационни кодове чрез участие в политическа дейност.

Тази двойственост на индивидите като процесори на обществени функции, от една страна, и като автономно съществуващи комплексни адаптивни системи, имащи самостоятелни собствени цели на оцеляване и възпроизводство, от друга, предопределят и самата динамика на развитие на обществената система. Може да се предположи, че ефективността на обществените функции ще е в пряка корелация с ефективността на постигане на индивидуалните цели на индивида за оцеляване и възпроизводство.

Кадрите решават всичко

Най-базовият градивен елемент на една обществена система са хората. Това са човешките индивиди, които изпълняват обществени функции. Така както градивният материал на една сграда характеризира самата сграда, така каквито са индивидите, такова е и обществото. Ако сградата е построена от каменни блокове, то тя е каменна, ако е от тухли е съответно тухлена. Каква е характеристиката на обществото ще зависи по методологията, която досега изложихме, от енергийния и алгоритмичен потенциал на членовете на това общество.

Ако всички или значителна част от индивидите са с нисък енергиен потенциал, респективно не разполагат или имат ограничен достъп до капитал, то и обществото като цяло не е в състояние да проявява жизненост и да се развива. Още по-важно е какво е качеството на информационния код или с други думи алгоритмите, които управляват дейността на индивидите в рамките на обществото. Ако тези алгоритми са с ниско ниво на развитие, то и действията на индивидите в ролята им на обществени процесори ще е неефективна и ниско резултативна. Да не забравяме, че в рамките на своята обществена функционалност, индивидите имат за задача да търсят и генерират енергия във вид на капитал. Шегата е истина: спасението на давещите се е дело на самите давещи се!

Досега разглеждахме ролята на индивидите отделно от тяхната специфична обществена функция. Има ли разлика? Има и то огромна. Различните обществени функции предоставят различен достъп до енергийно осигуряване на индивидуалната дейност. Един премиер-министър разполага с енергийния потенциал мобилизиран от цялата държавна машина, докато един работник в завод може основно да разчита на своето месечно възнаграждение и социални придобивки. И двамата изпълняват обществени функции.

И премиер-министърът, и работникът зависят в изпълнение на своите обществени функции от своите индивидуални способности на обработка на информация и ниво на алгоритмична осигуреност. Същевременно, действията на индивидите от тези два примера имат радикално различни последствия. По простата причина, че резултатът от действията им като процесори на обществени функции се мултиплицират от енергийния потенциал, до който имат достъп в силата на своите обществени функции.

Простият извод е, че изискванията към качеството на алгоритмичните способности нарастват право пропорционално на енергийния потенциал на разположение за различните обществени функции. А както вече споменахме, качеството на алгоритмичните способности зависи от качеството на възпитанието и образованието на индивида. С други думи, зависи от неговата ценностна система и професионална компетентност.

Този извод е фундаментално значение и налага необходимостта от радикално преосмисляне на постулата на така наречената съвременна демокрация. А именно, че изборът на мнозинството не може да бъде единствено и достатъчно основание за заемане на висши управленски функции. Този избор трябва задължително да е подчинен на изискване за общоприета ценностна система и професионална управленческа компетентност. В противен случай, обществото като мега-организъм ще боледува и линее.

Формирането на алгоритмичен код като интелигентен дизайн е индивидуално, а не колективно действие. Затова за реформиране на едно общество са нужни способни лидери, които да убедят масите от индивиди в необходимостта от цел на развитие и да посочат методите на постигането на тази цел. Разбира се, индивидите в своята маса не са бездушни обекти на въздействие. Те имат автономен енергиен и мисловен капацитет и могат самостоятелно да преценят, доколко предлаганите решения водят до по-добри шансове за оцеляване и възпроизводство.

На практика обаче, енергийната и мисловна автономност на индивидите може да бъде повлияна в една или друга посока от други индивиди или групи от индивиди. Натрупаното знание в сферата на политическата култура, както и неравномерното разпределение на капитала, създават предпоставки за въздействие с различна степен на интензитет и на посока на въздействие. Поради тази причина, политическата дейност, особено в съвременното глобализирано общество, представлява толкова сложна за разбиране и прогнозиране система на обществени взаимоотношения.

Една алгоритмична система няма енергийни и материални ограничители. Тя е виртуална. Затова, тя няма необходимост от бюджетен калкулатор. Живите системи, които са автономни енергийно и обособени материално, напротив, не могат да съществуват без такъв калкулатор. Иначе, няма как да решат проблема с нарастващата ентропия в тяхната затворена система. Поради тази причина, управлението се свежда до решаването на една оптимизационна задача на енергийно-материалния баланс чрез непрекъснато определяне на приоритети и посока на действия. Така някои подсистеми или елементи на системата получават по необходимост преференциално третиране за сметка на останалите.

Необходимостта от енергийно бюджетиране и поставяне на приоритети имат фундаментално значение относно изискванията към индивидите, заемащи висши държавни позиции. Техните индивидуални действия имат значение за тях самите като енергийно осигуряване. Властта е келепир е грубоватото, макар и точно описание на ситуацията, когато властимащ използва своята позиция основно или напълно за задоволяване или дори презадоволяване на своите енергийни потребности.

Една система има възможност да се разраства дотогава, докато получава енергията, необходим за този растеж. Този принцип е валиден и при живите системи. Нарастването може да бъде ограничено само от външен за системата ограничител. Образно казано, едно човешко тяло увеличава своята телесна маса право пропорционално на погълнатата храна. Противоречието между стремежът на един индивид да задоволи своите индивидуални енергийни потребности и да изразходва енергия за изпълнението на обществената функция, позволила му достъп до обществен енергиен ресурс, може да се разреши само с външен ограничител.

Еволюцията на обществото е намерило решение чрез изграждането на алгоритми, закодирани в неговата институционална структура, които следва да инициират реакция на корекция на индивидуално поведение и привеждането му в съзвучие с обществените цели. Доколкото тази и други подобни ситуации имат обективен, независещ от съзнанието характер, то и те не могат да се разрешат по субективен начин, чрез избори, например.

По дефиниция, държавните служители са нищо друго освен процесори на информация в съответствие с алгоритмичен код, който му е наложен външно. Тоест, те нямат необходимост непременно да осъзнават същността и значението на алгоритмичния код, който изпълняват, за да бъдат добри служители. За да се промени състоянието на обществените дела е необходимо, следователно, първо промяна на обществените кодове, а след това и подбор на индивидите, които ще имат нивото на компетентност да ги изпълняват.

Позитивната селекция за кадрови подбор на държавни служители по признак нисък социален статус има силно негативна корелация относно способността на системата да обработва информация и да управлява действия, касаещи адаптивността й спрямо променящата се вътрешна и външна среда. Ниският социален статус предполага  нисък енергиен потенциал, както и ниско ниво на възпитание и образование.

Политиката на назначаване на „хора от народа“ имат силно негативен ефект върху състоянието на обществото. Появява се огромен риск такива „спуснати с парашут“ кадри да търсят приоритетно задоволяване на своите енергийни потребности. Още повече, че и потребностите се променят с променения социален статут. От друга страна, и индивидуалните кодове на поведение са с голяма степен на вероятност неадекватни на изискванията на служебните функции.

Цивилизационното решение на промяна на енергийния статус на хора с ниско социално положение е по пътя на предоставяне на възможности от страна на обществото за възпитание на цивилизационна ценностна система и образование. Което от своя страна изисква идеологическа концептуализация, планиране, изпълнение. Огромни задачи изискващи енергия, знание, посвещение и лидерство. Нецивилизационното решение е узурпация на контролните властови позиции и злоупотреба с обществените енергийни ресурси за егоистични цели.

Едно решение води след себе си появата на нови проблеми за решаване. Ограничителите на индивидуално поведение са обективно необходими и те се определят в обществената регулативна система. Като се увеличава регулативната система, обаче, бюрокрацията получава енергиен внос. Затова за нея това изгодно. И отново това налага нови ограничители срещу прекомерната или вредна регулация. Бенефициентите на енергиен ресурс, предоставен им в силата на служебни позиции, не следва сами да определят правилата на своето поведение. В противен случай, вероятността за злоупотреба нараства неимоверно.

Асиметричност на краткосрочни спрямо дългосрочни цели и резултати

Необходимостта от енергия е постоянна и непосредствена. Ако енергията свърши, системата се разпада по силата на Закона за увеличаващата се ентропия. Затова и живите същества живеят с проблемите на момента, как и откъде да осигурят енергията за своето оцеляване и възпроизводство. За първи път при вида Homo Sapiens с появата на абстрактното мислене се появява възможността за творчество. За създаване на мисловни конструкции като мечти, концепции, религии и идеологии, които могат и да не бъдат обвързани с проблемите на настоящето.

Натрупването на знания и използването на тези знания за проектиране на намерения и планове открива нови перспективи пред Homo Sapiens в овладяване на силите на Природата. Тази уникална за човека новопридобита способност да избяга от необходимостта за активна адаптация, което е задължително условие за оцеляване при останалите организми, му позволява да адаптира околната среда към своите потребности.

За това трябва да се работи, а работата изисква енергия. Колкото по-големи са замислите и плановете, толкова повече енергия е необходима. Събирането в групи, а впоследствие и в общества, позволява на хората да мобилизират по-големи количества енергия, отколкото всеки един поотделно взет индивид. Нещо повече, част от енергията може да се задели за поддържане на класа от индивиди, които се занимават само с интелектуален труд, тоест да анализират, концептуализират, планират и разпространяват резултатите на интелектуалния труд. Това са жреците, свещениците, учените, поетите и художниците, чиято основна функция е да създават и разпространяват новите кодове на обществено поведение.

Наред с тях по необходимост се появява класата на служителите, които поемат превръщането на обществените кодове в дела. Оставащото мнозинство от хора трябва да генерира и акумулира енергия за поддържане както на собственото си съществуване, така и на заетите с обществени функции индивиди. Индивидите стават клетки на мега-организма на човешкото общество. И както клетките в един жив организъм, макар и да имат един и същ произход и същност, те се специализират и адаптират към функциите, които изпълняват в обществото.

Навярно, това звучи ужасно за поддръжниците на тезата за свободната воля и индивидуалната свобода. Свободна воля и индивидуална свобода могат да съществуват само и дотолкова, доколкото те са в съзвучие с обществените потребности за генериране и разпределение на енергията по начин, който позволява оптимални шансове на оцеляване за членовете на обществото. Следователно, всеки който ограничава или отнема достъп до енергия на други членове на обществото, предизвиква негативна защитна реакция сред пострадалите.

Когато негативните реакции се натрупват, напрежението в обществото нараства. Съответно и неговото оптимално функциониране се нарушава. Единственият известен начин за съхраняване на функционирането на множество хора като общество е използване на организираната принуда. С други думи с изграждане на държавност, където принудата да се използва целенасочено за поддържане целостта на обществото като мега-организъм въпреки съществуващите вътрешни напрежения.

В интерес на истината, държавност възниква в едно общество във всички случаи поради необходимостта да се съхранява единството на обществената система. Вероятността да се получи перфектна координация във функциите и действията на членовете на едно общество, които имат еднакви стремежи за оцеляване и възпроизводство, но различен енергиен достъп в зависимост от функциите им в обществото, клони към нулата. Необходимостта от действието на властта в обществото следва да се приеме като неизбежна даденост. Без нея сигурно съдбата на отделните индивиди ще е по-лоша.

Големият въпрос тогава е не борба срещу властта, а овладяването на властта в алгоритъм, позволяващ постоянен процес на оптимизиране на енергийното разпределение в обществото. Което е доста комплексна задача. Нейното решаване започва с въпроса как да се формулира оптималният алгоритъм на държавността, отчитайки спецификите на историческия етап в развитието на дадено общество. След това идва въпросът за успешния превод на този алгоритъм от сферата на теоретичните категории в реални обществени кодове във вид на закони, правила и морални норми.

Доколкото обществени алгоритми и кодове не съществуват извън индивидуално съзнание, то въпросът за творците и носителите им е неразривно свързан с шансовете им за реализация. Те трябва да имат достатъчно висок енергиен и интелектуален потенциал, за да са в състояние да изпълнят с успех такова предизвикателство. Задачата се усложнява допълнително, ако те са несистемни играчи. Тоест, ако обществото не им осигурява необходимия енергиен и интелектуален комфорт, а се налага да реформират това общество.

Както вече казахме, властта е само инструмент за решаване на обществени проблеми. Тя може да се използва за решаването на вече споменатата оптимизационна задача, но може да се използва и за поддържане на обществото в състояние на нарушен баланс. Всякакви обществени конфигурации са възможни, макар и не винаги желани от всички. По тази причина, дали състоянието на едно общество е близко или далече от своя оптимум е по-скоро продукт на историческа случайност. Което съвсем не изключва, а напротив потвърждава необходимостта от мисли, планове и действия за обществена промяна от тези, които се считат онеправдани в разпределените им или случайно оказали се обществени роли.

Заключение

Не можем да разберем същността и начина на функциониране на едно общество, ако не разберем основните блокове, върху които то се гради. А именно: енергия и алгоритмични кодове. Общество възниква от възможността за нарастване на енергийния капацитет пред отделните индивиди. Достъпът до повече енергия в съчетание с абстрактно мислене открива за добро или лошо неограничени възможности пред покоряването на природата от човек. Повече енергия означава и повече шансове за оцеляване и възпроизводство на хората. В резултат на развитието на човешките общества, човек и неговите домашни животни представляват преобладаващата част от нарасналата до невиждани размери биомаса на планетата Земя. Увеличението на масата от хора налага живеенето им във все по-плътни общества. Властта е единственият утвърдил се в обществената еволюция инструмент, способен да решава оптимизационната задача за генериране и разпределение на енергийните ресурси на обществото. Доколкото властта е само инструмент, състоянието на обществото и съставящите го индивиди зависи от качеството на алгоритъма на упражняване на държавна власт.
___________________________________________________________

[i] Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Характеризира се с агресия, апатия или безконтролни действия.

[ii] Александър Фол, Елит и Поведение в Елада, лекция, 1998, публикувана във www.fakel.bg на 26.06.2018.

[iii] Nick Lane, The Vital Question: Why Is Life The Way It Is, 2016, Profile Books.

[iv] За по-детайлно разбиране на феномена енергия на език достъпен за широката публика виж: Vaclav Smil, Energy, 2nd Edition, 2017, Oneworld Publications.

[v] Интелигентен дизайн в случая означава продукт на рационален мисловен процес, който включва концептуализиране, планиране и изпълнение в отличие от автоматична реакция на външно въздействие. В съответствие с тази дефиниция, не следва да се схваща в смисъла, влаган в това понятие от защитниците на божественото произхождение на живота. Интелигентен дизайн е равно на преднамерен, планиран резултат. Интелигентен дизайн не в религиозната си дефиниция, а като планирано намерение в резултат на абстрактно, а не емоционално мислене.

[vi] Теорията, която обяснява как външната среда влияе на проявлението на генетичния код се нарича епигенетика. За повече, виж Nessa Carey, The Epigenetics Revolution: How Modern Biology is Rewriting Our Understanding of Genetics, Disease and Inheritance, 2012, Icon Books ltd.

[vii][vii] David Eagleman, The Brain: The Story of You, 2015, Canongate Books.

[viii] Към сферата на културата принадлежат дори и емоциите, които според  д-р Лиза Фелдман Баретт са мисловни конструкции като всеки друг културен феномен. Виж Lisa Feldman Barrett, How Emotions Are Made : The Secret Life Of The Brain, 2017, Macmillan

[ix] За детайлна аргументация на тезата за възможността естествената еволюция да се замени с управляема такава виж: Yuval Noah Harari, Homo Deus: A Brief History of Tomorrow, 2016.

[x] За значението на обществените институции за състоянието и успеха на едно общество виж: Daron Acemoglu, James A. Robinson, Why Nations Fail: The Origins of Power, Prosperity, and Poverty, 2012, Crown Publishers.

Каква трябва да бъде външната политика на новия български президент?

На 13.06.2017 г. се проведе редовна сесия на „Философският клуб“, посветена на Мястото на България в Европа и света: каква трябва да бъде външната политика на новия български президент. Събитието се проведете по традиция в Съюза на архитектите в гр.София, с модератор Георги Василев – основател на клуба.

В дискусията взеха участие акад.Атанас Атанасов – ръководител на Съвместния Геномен център, Явор Дачков – журналист и собственик на „Гласове“, проф.Лъчезар Аврамов – ръководител на лаборатория “Биофотоника” в Института по електроника на БАН, проф.Духомир Минев – БАН, председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“ и Любомир Кючуков – дипломат от кариерата, директор на Института за икономика и международни отношения и член на УС на Българското дипломатическо дружество.

Явор Дачков формулира няколко проблема и въпроси с цел да насочи обсъждането в няколко по-важни направления. Преди всичко, съществува макрорамка на външната политика, включително и за действията на президента в областта на външната политика – членството на страната в ЕС и НАТО. ЕК и другите европейски институции полагат определени усилия за единна външна политика на ЕС. България не може да прави някакви стъпки без да се съобразява с тази макрорамка. Но страната изглежда твърде пасивна и в границите на макрорамката. Ние не участваме активно в европейските дебати. Пасивни сме и в навечерието на Председателството, което България ще поеме. Може ли президентът да направи нещо за излизане от този провинциализъм на нашата външна политика? Как би могъл той да помогне на страната да преодолее очевидната липса на собствено лице във външната политика, като се има предвид, че самият президент няма дълъг собствен опит, а и липсват създадени традиции, които да следва. Имайки предвид всичко това, какво все пак би могло да се направи?

 Георги Василев – сегашният разговор е продължение на темата за ролята на президента. Струва си да се направи такова продължение, въпреки че повечето от нас не са специалисти в областта на външната политика. Целта на обсъждането е да се търси разнообразие на идеи , а не само да се правят задълбочени анализи, които изискват експертно знание. Има някои важни проблеми, които си струва да се обсъдят. Какъв е механизмът на българската демокрация, който президентът трябва да предложи и по който да работят институциите. Това е проблем, тъй като институциите трудно се запълват със съдържание. А заедно с това има сериозен проблем и с качеството на политическата класа, сформирана през последните 20-30 години.

 Акад. Атанас Атанасов също посочи, че пространството за правене на външна политика е доста ограничено. А пространството, в което може да действа президентът е още по-ограничено. Онова, за което президентът би могъл да допринесе, като че ли е повече във вътрешен план, отколкото във външен – най-вече като подкрепи процеса на развитие в страната. Например, страната няма ясно формулирани добри приоритети и въпросът е може ли президентът да помогне за  изработването на такива приоритети.

А във външно-политически план проблемът е дали може да се развиват външно икономическите връзки, които да влияят върху общите насоки на външно -политическите отношения.  Особено значение има и развитието на отношенията ни с нашите съседи на Балканите.

Не без значение е също така, дали президента има уменията и куража да изгради мостове между основните политически сили, с оглед постигане на пълен консенсус при идентифициране на приоритетите за устойчиво развитие на Република България  в краткосрочен и дългосрочен план.

Георги Василев – тази идея изглежда заслужава внимание – преди да се прави дневен ред на външната политика би трябвало да се изяснят приоритетите на вътрешната политика и развитието на страната. След това би трябвало да се обмисли въпроса дали външната политика предлага достатъчно добри инструменти за решаване на вътрешните проблеми. Би трябвало да има диалог с цялото общество , да се прояви повече интерес, чувствителност и реакция към мненията и гласовете в обществото. Добре би било, ако президентът не позволи да попадне във въртопа на политическата система, особено при нейното сегашно състояние.

Любомир Кючуков – Един от основните аспекти на глобализма е кризата на националната държава. България е пионер в този процес (защото всеки българин ще каже, че държава отдавна няма), като главните движещи сили на упадъка на националната държава са неефективните институции и разпадът на социалната тъкан. В областта на външната политика тези промени се проявяват като липса на такава политика. След влизането в ЕС страната бе изправена пред две опции – да изработи свои позиции и да се опита да ги аргументира и изведе като позиции на ЕС или да се разтвори в ЕС. България се е плъзнала по втората опция. В същото време има възможности и очаквания за създаването на някаква добавена стойност от България за европейската външна политика. Това са например, областите на Балканите, Черноморският регион, Постсъветското пространство. Възможности за такова развитие на външната политика има, но те не се използват. Силно се подценява експертния потенциал на страната. Има сериозен разрив между професионалната експертиза и външнополитическите решения. Експертите се използват за организиране на посещения, а министрите се определят на остатъчен принцип. Президентът може да участва в определянето на приоритети на страната, но координацията на външната политика е в правителството. Не следва да има президентска или премиерска външна политика, а национална българска такава. Той би могъл да допринесе за една по-гъвкава външна политика, за заемане на една по-солидна позиция и роля на страната на Балканите, да бъде един двигател на регионалното сътрудничество. Впрочем, България беше фактор на сътрудничеството в Югоизточна Европа. Но след това България сякаш се оттегли в периферията на тези процеси и не генерира регионален дебат – включително и по време на бежанската криза в качеството си на председател на регионалния формат за сътрудничество. В Черноморският регион поведението на страната е същото. Като че ли има и опасения или поне въздържане от развитието на двустранни отношения. Президентът Радев даде заявка, че страната отново ще има външна политика. Той аргументира позицията на България в Рим и отстоя запазването на конвергентна политика и използването на кохезионните фондове в ЕС за следващия 10-годишен период. Българското председателство на Съвета на ЕС дава възможност за отстояване на определен национален приоритет, като общоевропейски подход, например приемането на Черноморския дневен ред (както по време на гръцкото председателство бе приет Солунският дневен ред за присъединяването на Балканите към ЕС). Сега липсва европейска стратегия за Черноморския регион и такава може да бъде разработена. Освен консултации е необходимо и по-ясно формулиране на отношенията с Русия. Но изглежда се счита, че България няма капацитет за такива инициативи и действия.

Ето например, беше оповестено, че Западните Балкани ще бъдат „тема” на българското председателство. В действителност е нужно да се обсъжда политиката в Западните Балкани, а не да се говори по „тема”. Нужни са по-интензивни и плодотворни дебати по външната политика.

Георги Василев – наистина е необходим ефективен публичен дебат, особено при констатираната липса на функционални институции и политически капацитет. Дебатът би могъл да компенсира тези дефицити, поне донякъде. Има обаче един допълнителен въпрос – Няма широко участие в процеси на дебати, а доколкото все пак има, изказваните мнения не се зачитат. Що се отнася до ролята на президента, неговата уникална позиция му позволява да бъде инициатор и координатор на процеса на формиране на външната политика на страната. Така той би могъл да допринесе за намаляване на разрива между експертизата и политиката. Още по-необходимо е това при ограничените възможности на гражданствеността и експертизата за самоорганизация.

Проф. Лъчезар Аврамов – ролята на президента е силно зависима от ограничените правомощия на тази институция. В сегашните условия той едва ли може да играе някаква роля различна от тази на изпълнителната власт. Но би могъл да помогне за мобилизирането на една критична маса от хора, които да участват, да инициира форми на тяхното участие, да координира действия в тази област. Например, необходима е и диагноза на обществените процеси. Президентът би могъл да се намеси в това. Особено важно е дали може да се развие интелигентността на общността. Има такива примери, когато в условия на дълбока криза, общността се насочва към развитие на собствената си интелигентност, като фундаментално средство за преодоляване на кризата – Шотландия, Ирландия.

Георги Василев – наистина правомощията на президента са ограничени, но може да се вземе като пример Японското кралско семейство. Неговите правомощия също са твърде ограничени, но въпреки това то е успявало и успява да играе важна роля за нацията и да влияе върху развитието на държавата.

Любомир Кючуков –Членството в крупни наднационални структури означава и активност на участието, и поемане на отговорности. Но точно това липсва на българската външна политика. За активизиране на участието и поемане на отговорности е нужно и лидерство. Нужни са идеи, нужна е експертиза и интелигентност, за да се предприемат правилните стъпки. Развивайки такъв тип и форми на лидерство, президентската институция ще може да получи широка помощ с идеи и мнения от участници, които сега остават изолирани от участие в процеса на формиране на външната ни политика, а самата външна политика ще получи нов и силен ресурс за собственото си развитие.

Георги Василев – важно е да се напомни, за силата на митовете, които обединяват обществата и им помагат да предприемат адекватни действия. Тези митове, макар и в съвсем различни форми винаги са играели и играят съществена роля за напредъка на обществата. Подобен мит може да играе и сега такава роля, ако бъде създаден.
РЕЗЮМЕ

Обобщавайки мненията изказани от участниците в дискусията, може да се подчертаят следните основни идеи по ролята на президентската институция във формирането на външната политика на страната.

РЕАЛНОСТИТЕ

  1. Даденост е, че формирането на националната външна политика е значително детерминирано от членството на страната в крупни наднационални структури и трябва да се вписва в макрорамка, задавана от общата външна политика на тези структури. Европейските институции и особено ЕК полагат усилия за формиране и провеждане на единна външна политика на страните членки. Външната политика на ЕС обаче е обща, а не общностна и това повишава ролята на позициите на отделните държави-членки.
  2.  На национално ниво обаче, вземащите решения в областта на националната външна политика интерпретират тази даденост по ограничен начин –  те изглежда се ръководят от представата, че лоялното членство в наднационални структури изисква отдръпване от процеса на формиране на политиката на структурите и се свежда до строго придържане към политиката на структурите, към които страната принадлежи. Затова България не участва активно във формирането на самата макрорамка на външната политика, не се опитва да влияе, разчита че нейният национален  интерес ще бъдат непременно отчетен или ще съвпадне с интересите на останалите участници, и затова предпочита да приема идеи, виждания, намерения вместо да формулира, предлага и аргументира такива.
  3. Основна причина за това състояние е откъснатостта на професионалната експертиза от политическите решения, но също така и ограниченият опит и капацитет на политическата класа да участва активно в крупни структури и да се включва във формирането на тяхната външна политика, както и да вписва националния интерес в общата политика на структурите. Освен това, процесът на формиране и прилагане на външната политика на страната е затворен в ограничен кръг от участници и не използва капацитет, който е извън този кръг. Поради това възниква сериозен разрив между експертния потенциал на страната и практическото формиране на външната политика.
  4. Ролята на президентската институция и по-конкретно – възможността да участва и да влияе върху формирането на външната политика на страната е значително ограничена, както от съществуващата практика (и вече – традиция) на (не)формиране на външна политика, така и от липсата на достатъчно опит, натрупан от институцията през предходните години, който да е „записан” в институционалната памет и да може да служи като ориентир за подобни действия.
  5. Общият извод, който участниците направиха е, че България практически „не прави” външна политика, а това състояние е неудовлетворително и се нуждае от съществени подобрения. Лоялното партньорство и членство в наднационални структури не означава само „доброволно преотстъпване на суверенитет”, както често се мисли, но и активно участие и поемане на отговорности.

ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ПОДОБРЕНИЯ

Президентската институция би могла да бъде адекватен източник на импулси за подобрения на неудовлетворителните реалности, независимо от съществуващите обективни ограничения върху пространството за действие.

  1. Преди всичко президентът би могъл да допринесе за една по-гъвкава, по-сложна, многопластова, многостранна външна политика, която няма да изглежда така пасивна, плоска, едностранна и еднозначна. Разбира се, за тази цел не е необходимо (и не е възможно) президентът да предприема някакви самостоятелни преки външнополитически действия. Но може да се създават възможности за формиране и изразяване на по-широки и по-разнообразни външнополитически виждания, които да позволяват и по-активно и по-успешно маневриране във външнополитически план. Действайки в подобен план президентът би могъл да играе ролята на известен „коректив” на едностранни външнополитически действия, евентуални грешки и ако не да предпазва, то поне да смекчава евентуални негативни последствия от несполучливи действия. В това отношение президентът има уникална позиция, доколкото не е възприеман като част от политическия истеблишмънт и се ползва със сравнително по-високо доверие. Това може би позволява, поне в някои случаи да се въвеждат и използват и морални ориентири, и морално базирани преценки, които сериозно липсват при формирането на външнополитическите виждания. Подобно поведение освен това може да запази имиджа на президента като човек, който запазва дистанция от доминиращите виждания на политическата класа и заедно с това – може да го предпази от „потъване” в сегашните слабости на външната политика.
  2. Като друго възможно направление за действие на институцията във външнополитически план бе изтъкнато засилването на влиянието на вътрешно икономическите потребности върху външната политика на страната. Подчертана бе необходимостта от по-добро балансиране на собствено икономическите и другите аспекти (фактори) на външната политика, чрез засилването на влиянието на националните икономически потребности върху външната политика на страната.  По този повод бе изтъкнато, че външната политика може да бъде добро „продължение” на вътрешно икономическата политика за постигане на развитие. Подчертано бе също, че за тази цел е необходимо да се очертаят ясно и приоритетите на развитието на страната.
  3. Президенството би могло да съдейства за подобрения във външната политика на страната и чрез действия за намаляване на разрива между експертния потенциал и практическото осъществяване на външната политика. Запълването на този разрив може да допринесе значително за повишаване на интелигентността на външната политика и така да позволи по-активно участие във и влияние върху формирането на външната  политика на наднационалните структури към които страната принадлежи. Практическите действия в тази насока може да бъдат ориентирани към интензифициране на публичните дебати по външнополитически проблеми и разширяване на кръга на участниците в тях. В това отношение има възможности за широк кръг инициативи от страна на президентството.
  4. Очертани бяха и ред конкретни направления за предложения, инициативи, стимулиране на действия като например, политическите отношения и сътрудничество между страните от Балканите, Черноморският регион и Постсъветското пространство.

Елити и социални промени

През последните 3-4 десетилетия рухна и митът за меритократичните елити, които властват само поради изключителните си способности да упражняват властта по социално полезен начин и високите резултати, които постигат в това упражнение. Днес онези, които наричаме политически елит, политическа класа или нещо друго, а по-точно – групите, които контролират обществата иззад пердето на представителната демокрация – никак не се радват на обичта и признанието на „избирателите”. Всъщност, масово и повсеместно се наблюдава доста силна неприязън към властващите елити и техните главни изпълнители на политически роли – неприязън, която понякога е трудно да се разграничи от откровено презрение и дори омраза. Властващите елити вече не са носители на безспорен авторитет и малцина са склонни да им предоставят безусловно монопола върху мисленето и вземането на решения, който елитите са си присвоили и упорито убеждават другите, че го използват само и единствено за доброто на всички.

Естествено, властващите виждат всичко това и реагират. Демократичната реакция се различава от авторитарните и тоталитарни реакции – вместо да потискат недоволството с открити преследвания и репресии, властващите постъпват по начин, който отразява самата същност на „реалната” политическа демокрация – просто оглавяват протеста на недоволните и го насочват така, че да не се влошава най-важното – социалните позиции на елита. Историята показва, че в такива моменти на изблици на недоволство поради влошени икономически и социални условия, вместо социални революции става нещо друго – обикновено се появяват политически лидери, изразители и водачи на масовото недоволство. Разбира се, би било доста наивно да се мисли, че появата им е спонтанна и неконтролирана – в джунглата на властта, обикновено се попада по волята на царете на джунглата. Тези лидери концентрирали значителна власт и укротявали недоволството – в някои случаи, като ограничавали причините за него, а в други – като нахлузвали униформи на недоволните и ги пращали да воюват с други недоволни. (Социолози отдавна са забелязали, че войните „консолидират обществото” – евфемизъм, с който искат да кажат, че войните са могъщо средство за смазване на масово недоволство). Разбира се има и редки случаи, в които такива лидери се появяват без благословията на властващите, но тези случаи лесно се разпознават – кариерата им завършва с провал, а ако са много упорити – с траурен ритуал (другото са случайности). Според термините, използвани от агитационно-пропагандният персонал на елитите (експертите по алтернативни факти), политическите лидери, които изпълняват ролята на изразители и водачи на вълните от масово недоволство,  се наричат популисти, а политическите им платформи – популизъм. С тези пейоративни термини, те осъждат широкият негативизъм спрямо елитите, но не казват, че е оправдан, защото влошаването на живота на хората е предизвикано от политиките на същите тези елити.  Различни анализатори предупреждават (и правилно, като се има предвид как обикновено се укротява недоволството), че популизмът (неговият успех) може да доведе поддръжниците му до лош край. Но пропускат да кажат, че има случаи когато популистки лидери просто са отстранявали част от причините за недоволството. Пропускат също, че използването на популистка реторика не е само популистки патент, а широко използван политически прийом. Роналд Рейгън например, бе далеч от популизма, но имаше изказвания, които са „автентично популистки”. Пропускат също да ни обяснят как именно се съотнасят демокрацията и популизма. И по-точно – как така в условия на политическа демокрация е възможно продължително да се игнорира, а поради това – да се натрупва толкова голямо недоволство (нима властта през цялото това време не е била „от народа, на народа, за народа”?). И защо при такова недоволство, древногръцката демокрация (например) е водела до реална смяна на управниците, а в модерните демокрации  това се случва главно като фарс за успокояване и укротяване на публиката. Но да не им придиряме за тези пропуски, защото онова, което ни интересува е друго – периодичното повтаряне на тази история.

К-ВЪЛНИТЕ

Планини от факти и анализи, потвърждават съществуването на такава повтаряемост. Интересни са, например, появилите се напоследък сравнения между два периода – в началото и в края на 20-ти век (от 1980 до сега). Двата периода наистина си приличат – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство (враждебност към политическия истеблишмънт); засилване на подкрепата за популистки лидери; укротяване на недоволните. Разликата е, че през втория (сегашния) период, популизмът и идването на власт на популистки лидери са по-слабо изразени, укротяването на недоволните едва започва, а войните за „консолидиране на обществата” се водят в други страни, вместо на териториите на обществата с особено голямо недоволство. (Но и тези територии изпитват някои последствия от войните – например, приемат бежански вълни, които по добрата си организация доста приличат на масови депортации от първия период). Тези сравнения обаче, не са пълни – те пропускат, че има други периоди – тези между периодите на упадък и поради пропуска не може да се види, че всъщност периодите на упадък се редуват с периоди на развитие (подобрения). А точно това периодично редуване на периоди на упадък и напредък е изключително важен и интересен феномен. Уйлям Томпсън, професор по политически науки в университета в Индиана, определя това редуване като „основен глобален социален процес”  и привежда следните данни за флуктуациите в растежа на БВП на човек от населението в света:

Години              Темпове на растеж

1820-1870             0.54

1870-1913             1.30

1913-1950             0.88

1950-1973             2.92

1973-2001             1.41

Според Томпсън регулярните смени на периоди с различна икономическа динамика имат изключителен обяснителен потенциал за промените, които настъпват в света – такива като: формиране на глобалните политически и икономически структури на властта, търсенето на енергия, множество политически процеси, публичните настроения и конфликти, демографски промени. От такава гледна точка може да се каже, че смяната на периоди с противоположна икономическа динамика е основният модел, по който живее светът.

Най-напреднали в изследването на този модел са икономическите анализи, където периодичните (през около 50-60 години) смени на периоди с различна динамика са известни като „дългите вълни на Кондратиев” (или К-вълни) – по името на големия руски (съветски) икономист Николай Кондратиев. Той пръв забелязва редуването на периоди на силен икономически растеж с периоди на слаб растеж или упадък и започва да изучава тези „вълни”. Днес икономистите, които се занимават с този проблем (у нас с „вълните” се занимават проф. Г. Найденов и други) са натрупали огромен емпиричен материал, който показва „желязната” повтаряемост на вълни с противоположна динамика.

„Дългата вълна” има два основни „склона” – възходящ и низходящ, но в нея разграничават и различни фази. Някои ги назовават по имената на сезоните (Пролет – фаза на растеж, започва след депресия и продължава около 25 години. Лято – свързана е с война, цените и лихвените проценти растат. Есен – фаза на дефлационен растеж, след война, цените падат, лихвените проценти са ниски, потреблението нараства, но чрез дългове, поява на спекулативен балон. Зима – коригират се отклоненията в миналото и се подготвят условия за нов растеж. Цените и печалбите падат, увеличават се стоките, достъпни за масите).

Икономическите изследвания на „дългите вълни” вече имат около 100-годишна история и са постигнали значителен напредък – някои твърдят, че тази област на изследвания е една от най-добре подкрепените с емпирични факти. Впрочем, представата за К-вълните може да се използва сполучливо и за прогнозиране – а това несъмнено е най-силното доказателство за валидността на представата. Още през 80-те години забележителният американски икономист и социолог Иманюел Уолърстийн забеляза, че на аспирациите на хората не се отговаря и определи това като начало на период на исторически преход, който ще бъде съпроводен от сериозни затруднения. Той го нарече “тъмен период и посочи, че ще продължи около 30 години (според времето на публикацията – до около 2020 г.) Уолърстийн се оказа прав – този ,,тъмен период” продължава вече около 30 години (за някои страни – повече) и достигна кулминацията си с глобалната “финансова и икономическа криза”. Томас Пикети пък представя един сценарий за бъдещето на ЕС, в който също ясно личи влиянието на представата за К-вълна. Според сценарият, до 2020 г. предстои да започне период на развитие, който  ще продължи до към 2050 г., след което отново ще започне политически, икономически и социален упадък (темпът на икономически растеж ще спадне 2 пъти в сравнение с предходния период) и упадъкът ще продължи през следващите 30-40 години.

НО ЗАЩО?

Въпреки напредъкът на изследванията на К-вълните, има един проблем. Деликатно казано, изследванията имат „предимно описателен” характер, поради което на въпроса „Какво поражда К-вълните?”, няма убедителен отговор и дебата продължава. Грубо казано, изследователите не знаят достатъчно за причините, пораждащи вълните. Предполагат се различни причини – динамиката на печалби, инвестиции, технологични иновации, цени, население. Мнозина залагат на технологичните иновации, като основна причина , но си остава впечатлението, че търсенията не са преодолели някаква бариера и че К-вълните сякаш падат от небето.

Все пак има „светлина в тунела” – това е идеята, формулирана изрично от У. Томпсън, че проблемът (вече) не е икономически, а политически. Ако причините за проблема (К-вълните) не са икономически, това може да обясни затрудненията при търсенето на обяснения в рамките на икономическия анализ. Основание за такова предположение дава и фактът, че, някои важни характеристики на К-вълните също не са собствено икономически – достатъчно е да се сравнят приведените по-горе характеристики на фазите (и в частност – на „есента” и „зимата”) с онези характеристики, които политическите наблюдатели посочват, когато сравняват периода от началото на 20-ти век с периода 1980 – 2017 (и в двата – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство, враждебност към политическия истеблишмънт; засилване на подкрепата за популистки лидери; мерки за укротяване на недоволството).

Още по-ясни стават различията в резултатите на отделните науки, ако сравним икономическия фокус върху иновации, инвестиции, цени, темпове на растежа, печалби, лихвени проценти и т.н. с един фокус върху качествени характеристики на растежа (тип на растежа). Тогава ясно ще изпъкнат два различни типа растеж „по двата склона” на К-вълната. От едната страна (възходящият склон) – растеж, съпроводен с развитие (развитиен растеж), при който се намаляват безработицата, бедността, подоходните неравенства и се подобрява качеството на живота (общества на масовото потребление, социални държави). По другия склон – неразвитиен растеж, съпроводен с нарастване на безработицата, бедността, неравенствата (концентрация на доходи и богатство), влошаване на качеството на живота за голяма (и растяща) част от населението. Затова този тип растеж бива наричан по различни начини – извличане на рента, растеж без работни места (jobless growth), растеж пораждащ мизерия (immiserizing growth).

Но идеята на Томпсън може да се продължи по-нататък от предложение за включването на политически науки в изследванията на К-вълните.

ОЧЕВИДНОТО ОБЯСНЕНИЕ, КОЕТО СТАРАТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА

Щом като проблемът е политически, тогава и причините за него са политически. Още по-точно казано – К-вълните се пораждат от политики. Доказателства за това има в изобилие – достатъчно е да се прегледат политиките (и идеологическите им „обосновки”) в началото на последния (сегашния) низходящ склон на последната К-вълна – от началото на 80-те години до сега. Там ясно изпъкват връзките между политиките – дерегулации („освобождаващи пазарните сили”), приватизации в условия на дерегулации („осигуряващи икономическа ефективност”), мерки за строги икономии („осигуряващи финансова стабилност”) и т.н., а от друга страна –  ефектите от тях като: концентрацията на доходи и богатство (респективно – растящи неравенства), растящи бюджетни дефицити, спадове на темповете на икономически растеж, растяща безработица и бедност,  орязване на т.нар „социални разходи”, влошаващо се качество на живота и т.н. Впрочем, възникват и специални ефекти, които особено ясно очертават същността на политиките, например, т.нар. „нелегален трафик на хора с цел трудова и сексуална експлоатация” – евфемизъм, който просто означава нови форми на робство.

Очевидно К-вълните не падат от небето. Не са дело на непознати и неконтролируеми сили. Те са дело на политическия елит или по-общо – на властващите елити. Другите само преживяват К-вълните. Силата на „реалната” демокрация не стига до там, че да осигурява контрол на хората върху политиците и политическия процес на вземане на решения. Реалната демокрация е такава, каквато са я виждали например, гениални учени, като икономистът Йозеф Шумпетер или социологът Макс Вебер – тя се състои в това да бъдат избрани хората, които ще управляват, а не начинът, по който те ще управляват (това си е тяхна работа). След избора, избраните казват на избирателите си: „А сега си затваряйте устата и правете това, което ви казвам” (изразът е на М. Вебер). Регулярната повтаряемост на К-вълните (наброяват 18 и повече минали вълни) не са и резултат от грешки при вземането на решения (формулиране на политики), нито пък са неочаквани последствия от решения, взети с добри намерения. К-вълните са продукт на преднамерено взети решения (прилагани политики), чрез които се реализира една и съща дългосрочна стратегия – модел, по който се движи светът, а именно, повтарящи се периоди на издигане и упадък.

ЗАЩО СЕ ПРЕДИЗВИКВАТ К-ВЪЛНИТЕ?  

Ключът към този въпрос е в главите на елитите или с други думи – във факта, че стратегиите, които се създават и прилагат от властващите елити са израз, (интелектуален продукт) на тяхната групова целева рационалност. Според М. Вебер при целевата рационалност, действието (включително и мисленето, вземането на решение за действие) е подчинено на определена цел, ограничено е от тази цел, тъй като всичко което се мисли и предприема може да е насочено само към постигане на целта. Всъщност, представата за целева рационалност е тясно свързана с йезуитския принцип „целта оправдава средствата”.

А груповата целева рационалност на елитите се формира, направлява (и ограничава) от една фундаментална цел, която е запазването и укрепването на техните социални позиции и контролът им върху обществата, включително и като поколенческо наследяване на тези позиции (което впрочем е характерно и за други социални или професионални групи). Тази цел обединява всички елитни субгрупи, тъй като отразява най-общия им интерес, преодолява различията между тях, увеличава кохезията им и така създава основа за колективното им действие. Фундаменталният характер на целта се състои в това, че тя доминира над всички други цели на елитите, универсална е (валидна е за различни политически условия, режими, системи) и е изключителна устойчива (засега не се променя във времето). В историята не са известни случаи на съзнателно създаване и прилагане на дългосрочна елитаристка стратегия за доброволно самоотстраняване на властващите групи от техните социални позиции и отказ от контрол върху обществата (трансформиране на властващи елити в не-елити).

Естествено, целта определяща груповата целева рационалност на властващите елити, определя и целта на стратегиите, които те създават и прилагат в рамките на своята рационалност – властващите елити неизменно се придържат към Суперстратегия, която преследва фундаменталната цел на всеки властващ елит. А К-вълните са най-добрият кандидат за ролята на централен елемент на Суперстратегията. Периодичното редуване на противоположно насочени социални промени – развитийни и не-развитийни, е динамичен начин за постигане на стабилност на статуквото, а по-точно – на позициите на властващите елити. По различни начини, тази идея е изказвана многократно в миналото. Философът Ю. Хабермас например, счита, че през определени периоди (можем да допълним нещо важно – това са периоди на развитие), социалната система губи идентичността си (променят се нейните базисни характеристики). През следващи периоди (на не-развитие) се възстановява идентичността на системата (базисните й характеристики). Може да се добави също, че през периодите на развитие се ерозират основни стълбове на властта на елитите – неравенствата, свързаните с тях йерархии и социалната зависимост (социалната уязвимост) на не-елитите. През периодите на не-развитие (низходящият склон на К-вълните) се увеличават неравенствата, усилват се йерархиите (главно чрез дерегулациите) и нараства социалната зависимост на индивидите от подвластните групи (главно чрез безработицата и бедността). Идеята за динамично поддържане на неизменност има и други многобройни варианти – от старата максима „да се промени нещо, за да не се промени нищо” (ди Лампедуза), до наблюдения на Й. Шумпетер („креативното разрушение”, Д. Локууд (периодични дестратификации”) и др. Една по-семпла интерпретация е връзката на К-вълните със стария принцип за „моркова и тоягата” – К-вълните осигуряват неговото практическо прилагане, чрез периодични смени на „моркова” и „тоягата”. В един най-общ план може да се каже, че в рамките на елитаристката рационалност, поддържането на еднотипна социално-икономическа динамика е невъзможно, тъй като всеки тип динамика (и развитие, и упадък) започват да ерозират властта на елитите, макар и по различен начин. При динамика – развитие се ерозират „базисни характеристики” на социалната система (по-точно – стълбове на властта), а при динамика – упадък, властта на елитите губи легитимност и се поражда (и засилва) съпротива срещу тях. Затова поддържането на устойчивостта на социалните позиции на елитите налага постоянно да се сменя типа на динамиката.

Значителните щети, които индивидите и обществата понасят през периодите на упадък нямат значение за елитите и не променят постоянното прилагане на Супер стратегията – К-вълни, тъй като самите елити не понасят щети, рационалността им няма морални ограничители, а фундаменталната им цел е над всичко.

КАКВО ЛИ НИ ЧАКА?  

Всичко това повдига много въпроси, но ето два от тях. Единият е свързан с бъдещето на България – дали българският властващ елит, който има капацитет главно в организиране на низходящ склон, ще може да организира бързо и успешно  период на развитие (възходящ склон) през следващите 30 години и какво ще стане с България, ако те не успеят и страната попадне в следващия период на упадък без да се е възстановила от настоящия упадък. Вторият въпрос е свързан с бъдещето на света – дали елитите (поне някои) могат да излязат извън рамките на своята ограничена целева рационалност и да се откажат от К-вълните (низходящите им склонове)? По-конкретно, дали китайският елит ще организира низходящ склон на К-вълна (какъвто предстои по логиката на елитаристката рационалност) или ще продължи развитийния период, който страната преживя през последните 30 години. Изборът им ще е важен за целия свят. Според една прогноза, ако Китай продължи развитийният период, след 13 години неговият БВП ще е 1.6 пъти по-голям от този на САЩ. А какво ще стане, ако развитийният период продължи до 2050-та година? А дали ако Китай отхвърли К-вълните и другите (елити) страни  ще бъдат принудени да последват неговия опит? Не знаем, но можем да правим обосновани предположения.

Автор:  проф.Духомир Минев

България и Финландия – история без край

На 30 март по повод 100-годишнината от провъзгласяването на независимостта на Финландия в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ беше представена книгата на проф. Венелин Цачевски „България и Финландия – история без край“.

посланик на Финландия

В препълнената с гости зала на библиотеката присъстваше и посланика на Финландия в България Н. Пр. Пайви Блинникка.

Госпожа Блинникка поздрави присъстващите с топли думи за отношенията между нашите две страни, като подчерта принадлежността ни към общото европейско семейство и ценностите, които споделяме заедно.

Проф. Венелин Цачевски е посветен на мисията да изследва връзките на България с останалите европейски народи, което го превръща в един от сериозните и най-последователни автори в този интересен тип литература, който е предназначен както за широката аудитория – заради лекотата на изказа, така и за научната общност – поради задълбочеността в изследването на исторически, икономически, културни и политически факти.

DSCN5079

„България и Финландия – история без край“ излезе на книжния пазар на български и на английски език.

„Книгата е продължение на дългогодишната ми научно-изследователска дейност. Финландия заема уникално място в Европа и света със своята външна политика на военно необвързана държава. След Втората световна война тази политика позволи да поддържа добри отношения както със социалистическите страни, така и с останалия свят. И същевременно да бъде много активна – тя беше инициатор през 70-те години на това, което по-късно стана известно с термина Хелзинкския процес. През 1975 година бяха формулирани основите на единството в тогавашната разделена Европа… Днес Финландия продължава да бъде образец за успешна държава. Това е удивително постижение, като се има предвид съперничеството и агресивното поведение на някои съседи на Финландия, както и неблагоприятните климатични условия“, каза в словото си проф. Цачевски.

Изследването включва няколко части, които могат да бъдат четени самостоятелно, според научните интереси на аудиторията. Има исторически бележки, дълбок политически анализ, мемоарни страници и спомени, които на моменти звучат анекдотично и силно увлекателно. За пръв път в България излиза толкова богато илюстративна книга, посветена на Финландия – с копия на  документи от двустранните отношения, исторически архивни снимки от Руско-турската война, в която участват финландски доброволци.

„Наричат Финландия „страната на белите лилии“*, но бели лилии във Финландия няма. Белите лилии се използват в библейския смисъл – финландците са чисти и честни хора, като бели лилии. Основните богатства на страната са горите, езерата и хората“, каза авторът.

Няколко части от книгата са посветени на историческа близост между българския и финландския народ  – от  V  до X век те живели заедно в един район, дори някои изследователи като Константин Иречек говорят за общи корени в развитието на двете нации. През VII в. част от българите идват на Балканите и развиват собствена държава. Друга част остава в съседство с финландците до Х век. После пътищата ни се разделят за дълго време – финландците отиват на север, а ние развиваме държавата си в Южна Европа.

презентация на цачевски

„Ние имаме сходна съдба, което косвено ни сближава. Финландците живеят шест века под чуждо управление. Нашата съдба преди възстановяването на българската държавност е била същата“, подчерта в словото си Венелин Цачевски.

После идва Руско-турската освободителна война, в която настъпва един от най-емоционалните периоди в нашата обща история. На 2500 км от родината си идват 1000 финландки войници и се борят за свободата на един християнски народ. Този подвиг трябва да се помни винаги. Ако по отношение на руската империя има трактовки, че тя се е ръководила и от други, имперски стремежи, то финландските войници идват съвсем безкористно в стремежа си да помогнат на потиснатия народ. Освен споменатите 1000 войници, които били организирани в самостоятелна дивизия – известната Единайста пехотна дивизия, то в руската армия имало още няколко хиляди финландски войници. В Руско-турската война вземат участие шестима финландски генерали, десетки полковници, командири на дивизии. Най-известното име сред тях е генерал Казимир Ернрот – командир на Единайста пехотна дивизия, който е наричан освободител и има паметник в Търговище.

България умее да бъде благодарна към приятелите си и връща жеста като става една от първите държави, която признава независимостта на Финландия на 27 февруари 1918 г. Скоро се подписва договор за мир и приятелство и след ратифицирането му са установени дипломатически отношения между двете страни. Макар сравнително малки по площ и отдалечени на хиляди километри, двете страни имат интензивни духовни връзки през различните периоди от развитието си.

дарение

Проф. Цачевски направи безценен подарък на Националната библиотека като връчи на директора  доц. д-р Красимира Александрова финландското издание на „Под игото“ от първия тираж на книгата през 1910 г.

Авторът на книгата „България и Финландия – история без край“ не случайно е кръстил изследването си така. Не липсва нито един период от нашите взаимни връзки. Специална част от книгата е посветена на ролята на Финландия през периода 1944-1989 г., когато контактите между двете страни продължават на най-високо дипломатическо ниво. След историческите промени през 1989 г. Финландия има огромна роля за членството на България в ЕС като един от най-активните ни поддръжници. По щастлива случайност тя е ротационен председател на ЕС през 1999 г., когато беше поставено началото на процедурата за членство в съюза, същото стана през 2006 г. – Финландия пак беше ротационен председател, а ние завършихме процедурата за членство в ЕС. Финландските институции активно подкрепят българската кандидатура през тези седем години. Венелин Цачевски подчерта приноса на Марти Ахтисаари – президент на Финландия и носител на Нобелова награда, Таря Халонен – президентът на страната, който размени визити с Георги Първанов в периода 2003-2004 г.

В момента има известен застой в икономическите отношенията между двете страни в резултат на световната икономическата криза, но постепенно се излиза от него. Финландия има десетки високотехнологични компании, които тепърва могат да допринесат за развитието на българската икономика.  Другата перспектива в нашите икономически отношения е туризмът, където имаше спад в сравнение с периоди, в които в България идваха по 100 000 финландски туристи. През 2016 г. беше отчетен ръст на туристическия поток от около 40% и това е само част от поредното добро начало в нашата история без край.

 Източник:http://www.transmedia.bg/2017/03/31/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D1%84%D0%B8%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%8F-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B5%D0%B7-%D0%BA%D1%80/