Архив за етикет: политика

Каква трябва да бъде външната политика на новия български президент?

На 13.06.2017 г. се проведе редовна сесия на „Философският клуб“, посветена на Мястото на България в Европа и света: каква трябва да бъде външната политика на новия български президент. Събитието се проведете по традиция в Съюза на архитектите в гр.София, с модератор Георги Василев – основател на клуба.

В дискусията взеха участие акад.Атанас Атанасов – ръководител на Съвместния Геномен център, Явор Дачков – журналист и собственик на „Гласове“, проф.Лъчезар Аврамов – ръководител на лаборатория “Биофотоника” в Института по електроника на БАН, проф.Духомир Минев – БАН, председател на „Европейската анти-бедност мрежа – България“ и Любомир Кючуков – дипломат от кариерата, директор на Института за икономика и международни отношения и член на УС на Българското дипломатическо дружество.

Явор Дачков формулира няколко проблема и въпроси с цел да насочи обсъждането в няколко по-важни направления. Преди всичко, съществува макрорамка на външната политика, включително и за действията на президента в областта на външната политика – членството на страната в ЕС и НАТО. ЕК и другите европейски институции полагат определени усилия за единна външна политика на ЕС. България не може да прави някакви стъпки без да се съобразява с тази макрорамка. Но страната изглежда твърде пасивна и в границите на макрорамката. Ние не участваме активно в европейските дебати. Пасивни сме и в навечерието на Председателството, което България ще поеме. Може ли президентът да направи нещо за излизане от този провинциализъм на нашата външна политика? Как би могъл той да помогне на страната да преодолее очевидната липса на собствено лице във външната политика, като се има предвид, че самият президент няма дълъг собствен опит, а и липсват създадени традиции, които да следва. Имайки предвид всичко това, какво все пак би могло да се направи?

 Георги Василев – сегашният разговор е продължение на темата за ролята на президента. Струва си да се направи такова продължение, въпреки че повечето от нас не са специалисти в областта на външната политика. Целта на обсъждането е да се търси разнообразие на идеи , а не само да се правят задълбочени анализи, които изискват експертно знание. Има някои важни проблеми, които си струва да се обсъдят. Какъв е механизмът на българската демокрация, който президентът трябва да предложи и по който да работят институциите. Това е проблем, тъй като институциите трудно се запълват със съдържание. А заедно с това има сериозен проблем и с качеството на политическата класа, сформирана през последните 20-30 години.

 Акад. Атанас Атанасов също посочи, че пространството за правене на външна политика е доста ограничено. А пространството, в което може да действа президентът е още по-ограничено. Онова, за което президентът би могъл да допринесе, като че ли е повече във вътрешен план, отколкото във външен – най-вече като подкрепи процеса на развитие в страната. Например, страната няма ясно формулирани добри приоритети и въпросът е може ли президентът да помогне за  изработването на такива приоритети.

А във външно-политически план проблемът е дали може да се развиват външно икономическите връзки, които да влияят върху общите насоки на външно -политическите отношения.  Особено значение има и развитието на отношенията ни с нашите съседи на Балканите.

Не без значение е също така, дали президента има уменията и куража да изгради мостове между основните политически сили, с оглед постигане на пълен консенсус при идентифициране на приоритетите за устойчиво развитие на Република България  в краткосрочен и дългосрочен план.

Георги Василев – тази идея изглежда заслужава внимание – преди да се прави дневен ред на външната политика би трябвало да се изяснят приоритетите на вътрешната политика и развитието на страната. След това би трябвало да се обмисли въпроса дали външната политика предлага достатъчно добри инструменти за решаване на вътрешните проблеми. Би трябвало да има диалог с цялото общество , да се прояви повече интерес, чувствителност и реакция към мненията и гласовете в обществото. Добре би било, ако президентът не позволи да попадне във въртопа на политическата система, особено при нейното сегашно състояние.

Любомир Кючуков – Един от основните аспекти на глобализма е кризата на националната държава. България е пионер в този процес (защото всеки българин ще каже, че държава отдавна няма), като главните движещи сили на упадъка на националната държава са неефективните институции и разпадът на социалната тъкан. В областта на външната политика тези промени се проявяват като липса на такава политика. След влизането в ЕС страната бе изправена пред две опции – да изработи свои позиции и да се опита да ги аргументира и изведе като позиции на ЕС или да се разтвори в ЕС. България се е плъзнала по втората опция. В същото време има възможности и очаквания за създаването на някаква добавена стойност от България за европейската външна политика. Това са например, областите на Балканите, Черноморският регион, Постсъветското пространство. Възможности за такова развитие на външната политика има, но те не се използват. Силно се подценява експертния потенциал на страната. Има сериозен разрив между професионалната експертиза и външнополитическите решения. Експертите се използват за организиране на посещения, а министрите се определят на остатъчен принцип. Президентът може да участва в определянето на приоритети на страната, но координацията на външната политика е в правителството. Не следва да има президентска или премиерска външна политика, а национална българска такава. Той би могъл да допринесе за една по-гъвкава външна политика, за заемане на една по-солидна позиция и роля на страната на Балканите, да бъде един двигател на регионалното сътрудничество. Впрочем, България беше фактор на сътрудничеството в Югоизточна Европа. Но след това България сякаш се оттегли в периферията на тези процеси и не генерира регионален дебат – включително и по време на бежанската криза в качеството си на председател на регионалния формат за сътрудничество. В Черноморският регион поведението на страната е същото. Като че ли има и опасения или поне въздържане от развитието на двустранни отношения. Президентът Радев даде заявка, че страната отново ще има външна политика. Той аргументира позицията на България в Рим и отстоя запазването на конвергентна политика и използването на кохезионните фондове в ЕС за следващия 10-годишен период. Българското председателство на Съвета на ЕС дава възможност за отстояване на определен национален приоритет, като общоевропейски подход, например приемането на Черноморския дневен ред (както по време на гръцкото председателство бе приет Солунският дневен ред за присъединяването на Балканите към ЕС). Сега липсва европейска стратегия за Черноморския регион и такава може да бъде разработена. Освен консултации е необходимо и по-ясно формулиране на отношенията с Русия. Но изглежда се счита, че България няма капацитет за такива инициативи и действия.

Ето например, беше оповестено, че Западните Балкани ще бъдат „тема” на българското председателство. В действителност е нужно да се обсъжда политиката в Западните Балкани, а не да се говори по „тема”. Нужни са по-интензивни и плодотворни дебати по външната политика.

Георги Василев – наистина е необходим ефективен публичен дебат, особено при констатираната липса на функционални институции и политически капацитет. Дебатът би могъл да компенсира тези дефицити, поне донякъде. Има обаче един допълнителен въпрос – Няма широко участие в процеси на дебати, а доколкото все пак има, изказваните мнения не се зачитат. Що се отнася до ролята на президента, неговата уникална позиция му позволява да бъде инициатор и координатор на процеса на формиране на външната политика на страната. Така той би могъл да допринесе за намаляване на разрива между експертизата и политиката. Още по-необходимо е това при ограничените възможности на гражданствеността и експертизата за самоорганизация.

Проф. Лъчезар Аврамов – ролята на президента е силно зависима от ограничените правомощия на тази институция. В сегашните условия той едва ли може да играе някаква роля различна от тази на изпълнителната власт. Но би могъл да помогне за мобилизирането на една критична маса от хора, които да участват, да инициира форми на тяхното участие, да координира действия в тази област. Например, необходима е и диагноза на обществените процеси. Президентът би могъл да се намеси в това. Особено важно е дали може да се развие интелигентността на общността. Има такива примери, когато в условия на дълбока криза, общността се насочва към развитие на собствената си интелигентност, като фундаментално средство за преодоляване на кризата – Шотландия, Ирландия.

Георги Василев – наистина правомощията на президента са ограничени, но може да се вземе като пример Японското кралско семейство. Неговите правомощия също са твърде ограничени, но въпреки това то е успявало и успява да играе важна роля за нацията и да влияе върху развитието на държавата.

Любомир Кючуков –Членството в крупни наднационални структури означава и активност на участието, и поемане на отговорности. Но точно това липсва на българската външна политика. За активизиране на участието и поемане на отговорности е нужно и лидерство. Нужни са идеи, нужна е експертиза и интелигентност, за да се предприемат правилните стъпки. Развивайки такъв тип и форми на лидерство, президентската институция ще може да получи широка помощ с идеи и мнения от участници, които сега остават изолирани от участие в процеса на формиране на външната ни политика, а самата външна политика ще получи нов и силен ресурс за собственото си развитие.

Георги Василев – важно е да се напомни, за силата на митовете, които обединяват обществата и им помагат да предприемат адекватни действия. Тези митове, макар и в съвсем различни форми винаги са играели и играят съществена роля за напредъка на обществата. Подобен мит може да играе и сега такава роля, ако бъде създаден.
РЕЗЮМЕ

Обобщавайки мненията изказани от участниците в дискусията, може да се подчертаят следните основни идеи по ролята на президентската институция във формирането на външната политика на страната.

РЕАЛНОСТИТЕ

  1. Даденост е, че формирането на националната външна политика е значително детерминирано от членството на страната в крупни наднационални структури и трябва да се вписва в макрорамка, задавана от общата външна политика на тези структури. Европейските институции и особено ЕК полагат усилия за формиране и провеждане на единна външна политика на страните членки. Външната политика на ЕС обаче е обща, а не общностна и това повишава ролята на позициите на отделните държави-членки.
  2.  На национално ниво обаче, вземащите решения в областта на националната външна политика интерпретират тази даденост по ограничен начин –  те изглежда се ръководят от представата, че лоялното членство в наднационални структури изисква отдръпване от процеса на формиране на политиката на структурите и се свежда до строго придържане към политиката на структурите, към които страната принадлежи. Затова България не участва активно във формирането на самата макрорамка на външната политика, не се опитва да влияе, разчита че нейният национален  интерес ще бъдат непременно отчетен или ще съвпадне с интересите на останалите участници, и затова предпочита да приема идеи, виждания, намерения вместо да формулира, предлага и аргументира такива.
  3. Основна причина за това състояние е откъснатостта на професионалната експертиза от политическите решения, но също така и ограниченият опит и капацитет на политическата класа да участва активно в крупни структури и да се включва във формирането на тяхната външна политика, както и да вписва националния интерес в общата политика на структурите. Освен това, процесът на формиране и прилагане на външната политика на страната е затворен в ограничен кръг от участници и не използва капацитет, който е извън този кръг. Поради това възниква сериозен разрив между експертния потенциал на страната и практическото формиране на външната политика.
  4. Ролята на президентската институция и по-конкретно – възможността да участва и да влияе върху формирането на външната политика на страната е значително ограничена, както от съществуващата практика (и вече – традиция) на (не)формиране на външна политика, така и от липсата на достатъчно опит, натрупан от институцията през предходните години, който да е „записан” в институционалната памет и да може да служи като ориентир за подобни действия.
  5. Общият извод, който участниците направиха е, че България практически „не прави” външна политика, а това състояние е неудовлетворително и се нуждае от съществени подобрения. Лоялното партньорство и членство в наднационални структури не означава само „доброволно преотстъпване на суверенитет”, както често се мисли, но и активно участие и поемане на отговорности.

ВЪЗМОЖНОСТИ ЗА ПОДОБРЕНИЯ

Президентската институция би могла да бъде адекватен източник на импулси за подобрения на неудовлетворителните реалности, независимо от съществуващите обективни ограничения върху пространството за действие.

  1. Преди всичко президентът би могъл да допринесе за една по-гъвкава, по-сложна, многопластова, многостранна външна политика, която няма да изглежда така пасивна, плоска, едностранна и еднозначна. Разбира се, за тази цел не е необходимо (и не е възможно) президентът да предприема някакви самостоятелни преки външнополитически действия. Но може да се създават възможности за формиране и изразяване на по-широки и по-разнообразни външнополитически виждания, които да позволяват и по-активно и по-успешно маневриране във външнополитически план. Действайки в подобен план президентът би могъл да играе ролята на известен „коректив” на едностранни външнополитически действия, евентуални грешки и ако не да предпазва, то поне да смекчава евентуални негативни последствия от несполучливи действия. В това отношение президентът има уникална позиция, доколкото не е възприеман като част от политическия истеблишмънт и се ползва със сравнително по-високо доверие. Това може би позволява, поне в някои случаи да се въвеждат и използват и морални ориентири, и морално базирани преценки, които сериозно липсват при формирането на външнополитическите виждания. Подобно поведение освен това може да запази имиджа на президента като човек, който запазва дистанция от доминиращите виждания на политическата класа и заедно с това – може да го предпази от „потъване” в сегашните слабости на външната политика.
  2. Като друго възможно направление за действие на институцията във външнополитически план бе изтъкнато засилването на влиянието на вътрешно икономическите потребности върху външната политика на страната. Подчертана бе необходимостта от по-добро балансиране на собствено икономическите и другите аспекти (фактори) на външната политика, чрез засилването на влиянието на националните икономически потребности върху външната политика на страната.  По този повод бе изтъкнато, че външната политика може да бъде добро „продължение” на вътрешно икономическата политика за постигане на развитие. Подчертано бе също, че за тази цел е необходимо да се очертаят ясно и приоритетите на развитието на страната.
  3. Президенството би могло да съдейства за подобрения във външната политика на страната и чрез действия за намаляване на разрива между експертния потенциал и практическото осъществяване на външната политика. Запълването на този разрив може да допринесе значително за повишаване на интелигентността на външната политика и така да позволи по-активно участие във и влияние върху формирането на външната  политика на наднационалните структури към които страната принадлежи. Практическите действия в тази насока може да бъдат ориентирани към интензифициране на публичните дебати по външнополитически проблеми и разширяване на кръга на участниците в тях. В това отношение има възможности за широк кръг инициативи от страна на президентството.
  4. Очертани бяха и ред конкретни направления за предложения, инициативи, стимулиране на действия като например, политическите отношения и сътрудничество между страните от Балканите, Черноморският регион и Постсъветското пространство.

Елити и социални промени

През последните 3-4 десетилетия рухна и митът за меритократичните елити, които властват само поради изключителните си способности да упражняват властта по социално полезен начин и високите резултати, които постигат в това упражнение. Днес онези, които наричаме политически елит, политическа класа или нещо друго, а по-точно – групите, които контролират обществата иззад пердето на представителната демокрация – никак не се радват на обичта и признанието на „избирателите”. Всъщност, масово и повсеместно се наблюдава доста силна неприязън към властващите елити и техните главни изпълнители на политически роли – неприязън, която понякога е трудно да се разграничи от откровено презрение и дори омраза. Властващите елити вече не са носители на безспорен авторитет и малцина са склонни да им предоставят безусловно монопола върху мисленето и вземането на решения, който елитите са си присвоили и упорито убеждават другите, че го използват само и единствено за доброто на всички.

Естествено, властващите виждат всичко това и реагират. Демократичната реакция се различава от авторитарните и тоталитарни реакции – вместо да потискат недоволството с открити преследвания и репресии, властващите постъпват по начин, който отразява самата същност на „реалната” политическа демокрация – просто оглавяват протеста на недоволните и го насочват така, че да не се влошава най-важното – социалните позиции на елита. Историята показва, че в такива моменти на изблици на недоволство поради влошени икономически и социални условия, вместо социални революции става нещо друго – обикновено се появяват политически лидери, изразители и водачи на масовото недоволство. Разбира се, би било доста наивно да се мисли, че появата им е спонтанна и неконтролирана – в джунглата на властта, обикновено се попада по волята на царете на джунглата. Тези лидери концентрирали значителна власт и укротявали недоволството – в някои случаи, като ограничавали причините за него, а в други – като нахлузвали униформи на недоволните и ги пращали да воюват с други недоволни. (Социолози отдавна са забелязали, че войните „консолидират обществото” – евфемизъм, с който искат да кажат, че войните са могъщо средство за смазване на масово недоволство). Разбира се има и редки случаи, в които такива лидери се появяват без благословията на властващите, но тези случаи лесно се разпознават – кариерата им завършва с провал, а ако са много упорити – с траурен ритуал (другото са случайности). Според термините, използвани от агитационно-пропагандният персонал на елитите (експертите по алтернативни факти), политическите лидери, които изпълняват ролята на изразители и водачи на вълните от масово недоволство,  се наричат популисти, а политическите им платформи – популизъм. С тези пейоративни термини, те осъждат широкият негативизъм спрямо елитите, но не казват, че е оправдан, защото влошаването на живота на хората е предизвикано от политиките на същите тези елити.  Различни анализатори предупреждават (и правилно, като се има предвид как обикновено се укротява недоволството), че популизмът (неговият успех) може да доведе поддръжниците му до лош край. Но пропускат да кажат, че има случаи когато популистки лидери просто са отстранявали част от причините за недоволството. Пропускат също, че използването на популистка реторика не е само популистки патент, а широко използван политически прийом. Роналд Рейгън например, бе далеч от популизма, но имаше изказвания, които са „автентично популистки”. Пропускат също да ни обяснят как именно се съотнасят демокрацията и популизма. И по-точно – как така в условия на политическа демокрация е възможно продължително да се игнорира, а поради това – да се натрупва толкова голямо недоволство (нима властта през цялото това време не е била „от народа, на народа, за народа”?). И защо при такова недоволство, древногръцката демокрация (например) е водела до реална смяна на управниците, а в модерните демокрации  това се случва главно като фарс за успокояване и укротяване на публиката. Но да не им придиряме за тези пропуски, защото онова, което ни интересува е друго – периодичното повтаряне на тази история.

К-ВЪЛНИТЕ

Планини от факти и анализи, потвърждават съществуването на такава повтаряемост. Интересни са, например, появилите се напоследък сравнения между два периода – в началото и в края на 20-ти век (от 1980 до сега). Двата периода наистина си приличат – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство (враждебност към политическия истеблишмънт); засилване на подкрепата за популистки лидери; укротяване на недоволните. Разликата е, че през втория (сегашния) период, популизмът и идването на власт на популистки лидери са по-слабо изразени, укротяването на недоволните едва започва, а войните за „консолидиране на обществата” се водят в други страни, вместо на териториите на обществата с особено голямо недоволство. (Но и тези територии изпитват някои последствия от войните – например, приемат бежански вълни, които по добрата си организация доста приличат на масови депортации от първия период). Тези сравнения обаче, не са пълни – те пропускат, че има други периоди – тези между периодите на упадък и поради пропуска не може да се види, че всъщност периодите на упадък се редуват с периоди на развитие (подобрения). А точно това периодично редуване на периоди на упадък и напредък е изключително важен и интересен феномен. Уйлям Томпсън, професор по политически науки в университета в Индиана, определя това редуване като „основен глобален социален процес”  и привежда следните данни за флуктуациите в растежа на БВП на човек от населението в света:

Години              Темпове на растеж

1820-1870             0.54

1870-1913             1.30

1913-1950             0.88

1950-1973             2.92

1973-2001             1.41

Според Томпсън регулярните смени на периоди с различна икономическа динамика имат изключителен обяснителен потенциал за промените, които настъпват в света – такива като: формиране на глобалните политически и икономически структури на властта, търсенето на енергия, множество политически процеси, публичните настроения и конфликти, демографски промени. От такава гледна точка може да се каже, че смяната на периоди с противоположна икономическа динамика е основният модел, по който живее светът.

Най-напреднали в изследването на този модел са икономическите анализи, където периодичните (през около 50-60 години) смени на периоди с различна динамика са известни като „дългите вълни на Кондратиев” (или К-вълни) – по името на големия руски (съветски) икономист Николай Кондратиев. Той пръв забелязва редуването на периоди на силен икономически растеж с периоди на слаб растеж или упадък и започва да изучава тези „вълни”. Днес икономистите, които се занимават с този проблем (у нас с „вълните” се занимават проф. Г. Найденов и други) са натрупали огромен емпиричен материал, който показва „желязната” повтаряемост на вълни с противоположна динамика.

„Дългата вълна” има два основни „склона” – възходящ и низходящ, но в нея разграничават и различни фази. Някои ги назовават по имената на сезоните (Пролет – фаза на растеж, започва след депресия и продължава около 25 години. Лято – свързана е с война, цените и лихвените проценти растат. Есен – фаза на дефлационен растеж, след война, цените падат, лихвените проценти са ниски, потреблението нараства, но чрез дългове, поява на спекулативен балон. Зима – коригират се отклоненията в миналото и се подготвят условия за нов растеж. Цените и печалбите падат, увеличават се стоките, достъпни за масите).

Икономическите изследвания на „дългите вълни” вече имат около 100-годишна история и са постигнали значителен напредък – някои твърдят, че тази област на изследвания е една от най-добре подкрепените с емпирични факти. Впрочем, представата за К-вълните може да се използва сполучливо и за прогнозиране – а това несъмнено е най-силното доказателство за валидността на представата. Още през 80-те години забележителният американски икономист и социолог Иманюел Уолърстийн забеляза, че на аспирациите на хората не се отговаря и определи това като начало на период на исторически преход, който ще бъде съпроводен от сериозни затруднения. Той го нарече “тъмен период и посочи, че ще продължи около 30 години (според времето на публикацията – до около 2020 г.) Уолърстийн се оказа прав – този ,,тъмен период” продължава вече около 30 години (за някои страни – повече) и достигна кулминацията си с глобалната “финансова и икономическа криза”. Томас Пикети пък представя един сценарий за бъдещето на ЕС, в който също ясно личи влиянието на представата за К-вълна. Според сценарият, до 2020 г. предстои да започне период на развитие, който  ще продължи до към 2050 г., след което отново ще започне политически, икономически и социален упадък (темпът на икономически растеж ще спадне 2 пъти в сравнение с предходния период) и упадъкът ще продължи през следващите 30-40 години.

НО ЗАЩО?

Въпреки напредъкът на изследванията на К-вълните, има един проблем. Деликатно казано, изследванията имат „предимно описателен” характер, поради което на въпроса „Какво поражда К-вълните?”, няма убедителен отговор и дебата продължава. Грубо казано, изследователите не знаят достатъчно за причините, пораждащи вълните. Предполагат се различни причини – динамиката на печалби, инвестиции, технологични иновации, цени, население. Мнозина залагат на технологичните иновации, като основна причина , но си остава впечатлението, че търсенията не са преодолели някаква бариера и че К-вълните сякаш падат от небето.

Все пак има „светлина в тунела” – това е идеята, формулирана изрично от У. Томпсън, че проблемът (вече) не е икономически, а политически. Ако причините за проблема (К-вълните) не са икономически, това може да обясни затрудненията при търсенето на обяснения в рамките на икономическия анализ. Основание за такова предположение дава и фактът, че, някои важни характеристики на К-вълните също не са собствено икономически – достатъчно е да се сравнят приведените по-горе характеристики на фазите (и в частност – на „есента” и „зимата”) с онези характеристики, които политическите наблюдатели посочват, когато сравняват периода от началото на 20-ти век с периода 1980 – 2017 (и в двата – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство, враждебност към политическия истеблишмънт; засилване на подкрепата за популистки лидери; мерки за укротяване на недоволството).

Още по-ясни стават различията в резултатите на отделните науки, ако сравним икономическия фокус върху иновации, инвестиции, цени, темпове на растежа, печалби, лихвени проценти и т.н. с един фокус върху качествени характеристики на растежа (тип на растежа). Тогава ясно ще изпъкнат два различни типа растеж „по двата склона” на К-вълната. От едната страна (възходящият склон) – растеж, съпроводен с развитие (развитиен растеж), при който се намаляват безработицата, бедността, подоходните неравенства и се подобрява качеството на живота (общества на масовото потребление, социални държави). По другия склон – неразвитиен растеж, съпроводен с нарастване на безработицата, бедността, неравенствата (концентрация на доходи и богатство), влошаване на качеството на живота за голяма (и растяща) част от населението. Затова този тип растеж бива наричан по различни начини – извличане на рента, растеж без работни места (jobless growth), растеж пораждащ мизерия (immiserizing growth).

Но идеята на Томпсън може да се продължи по-нататък от предложение за включването на политически науки в изследванията на К-вълните.

ОЧЕВИДНОТО ОБЯСНЕНИЕ, КОЕТО СТАРАТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА

Щом като проблемът е политически, тогава и причините за него са политически. Още по-точно казано – К-вълните се пораждат от политики. Доказателства за това има в изобилие – достатъчно е да се прегледат политиките (и идеологическите им „обосновки”) в началото на последния (сегашния) низходящ склон на последната К-вълна – от началото на 80-те години до сега. Там ясно изпъкват връзките между политиките – дерегулации („освобождаващи пазарните сили”), приватизации в условия на дерегулации („осигуряващи икономическа ефективност”), мерки за строги икономии („осигуряващи финансова стабилност”) и т.н., а от друга страна –  ефектите от тях като: концентрацията на доходи и богатство (респективно – растящи неравенства), растящи бюджетни дефицити, спадове на темповете на икономически растеж, растяща безработица и бедност,  орязване на т.нар „социални разходи”, влошаващо се качество на живота и т.н. Впрочем, възникват и специални ефекти, които особено ясно очертават същността на политиките, например, т.нар. „нелегален трафик на хора с цел трудова и сексуална експлоатация” – евфемизъм, който просто означава нови форми на робство.

Очевидно К-вълните не падат от небето. Не са дело на непознати и неконтролируеми сили. Те са дело на политическия елит или по-общо – на властващите елити. Другите само преживяват К-вълните. Силата на „реалната” демокрация не стига до там, че да осигурява контрол на хората върху политиците и политическия процес на вземане на решения. Реалната демокрация е такава, каквато са я виждали например, гениални учени, като икономистът Йозеф Шумпетер или социологът Макс Вебер – тя се състои в това да бъдат избрани хората, които ще управляват, а не начинът, по който те ще управляват (това си е тяхна работа). След избора, избраните казват на избирателите си: „А сега си затваряйте устата и правете това, което ви казвам” (изразът е на М. Вебер). Регулярната повтаряемост на К-вълните (наброяват 18 и повече минали вълни) не са и резултат от грешки при вземането на решения (формулиране на политики), нито пък са неочаквани последствия от решения, взети с добри намерения. К-вълните са продукт на преднамерено взети решения (прилагани политики), чрез които се реализира една и съща дългосрочна стратегия – модел, по който се движи светът, а именно, повтарящи се периоди на издигане и упадък.

ЗАЩО СЕ ПРЕДИЗВИКВАТ К-ВЪЛНИТЕ?  

Ключът към този въпрос е в главите на елитите или с други думи – във факта, че стратегиите, които се създават и прилагат от властващите елити са израз, (интелектуален продукт) на тяхната групова целева рационалност. Според М. Вебер при целевата рационалност, действието (включително и мисленето, вземането на решение за действие) е подчинено на определена цел, ограничено е от тази цел, тъй като всичко което се мисли и предприема може да е насочено само към постигане на целта. Всъщност, представата за целева рационалност е тясно свързана с йезуитския принцип „целта оправдава средствата”.

А груповата целева рационалност на елитите се формира, направлява (и ограничава) от една фундаментална цел, която е запазването и укрепването на техните социални позиции и контролът им върху обществата, включително и като поколенческо наследяване на тези позиции (което впрочем е характерно и за други социални или професионални групи). Тази цел обединява всички елитни субгрупи, тъй като отразява най-общия им интерес, преодолява различията между тях, увеличава кохезията им и така създава основа за колективното им действие. Фундаменталният характер на целта се състои в това, че тя доминира над всички други цели на елитите, универсална е (валидна е за различни политически условия, режими, системи) и е изключителна устойчива (засега не се променя във времето). В историята не са известни случаи на съзнателно създаване и прилагане на дългосрочна елитаристка стратегия за доброволно самоотстраняване на властващите групи от техните социални позиции и отказ от контрол върху обществата (трансформиране на властващи елити в не-елити).

Естествено, целта определяща груповата целева рационалност на властващите елити, определя и целта на стратегиите, които те създават и прилагат в рамките на своята рационалност – властващите елити неизменно се придържат към Суперстратегия, която преследва фундаменталната цел на всеки властващ елит. А К-вълните са най-добрият кандидат за ролята на централен елемент на Суперстратегията. Периодичното редуване на противоположно насочени социални промени – развитийни и не-развитийни, е динамичен начин за постигане на стабилност на статуквото, а по-точно – на позициите на властващите елити. По различни начини, тази идея е изказвана многократно в миналото. Философът Ю. Хабермас например, счита, че през определени периоди (можем да допълним нещо важно – това са периоди на развитие), социалната система губи идентичността си (променят се нейните базисни характеристики). През следващи периоди (на не-развитие) се възстановява идентичността на системата (базисните й характеристики). Може да се добави също, че през периодите на развитие се ерозират основни стълбове на властта на елитите – неравенствата, свързаните с тях йерархии и социалната зависимост (социалната уязвимост) на не-елитите. През периодите на не-развитие (низходящият склон на К-вълните) се увеличават неравенствата, усилват се йерархиите (главно чрез дерегулациите) и нараства социалната зависимост на индивидите от подвластните групи (главно чрез безработицата и бедността). Идеята за динамично поддържане на неизменност има и други многобройни варианти – от старата максима „да се промени нещо, за да не се промени нищо” (ди Лампедуза), до наблюдения на Й. Шумпетер („креативното разрушение”, Д. Локууд (периодични дестратификации”) и др. Една по-семпла интерпретация е връзката на К-вълните със стария принцип за „моркова и тоягата” – К-вълните осигуряват неговото практическо прилагане, чрез периодични смени на „моркова” и „тоягата”. В един най-общ план може да се каже, че в рамките на елитаристката рационалност, поддържането на еднотипна социално-икономическа динамика е невъзможно, тъй като всеки тип динамика (и развитие, и упадък) започват да ерозират властта на елитите, макар и по различен начин. При динамика – развитие се ерозират „базисни характеристики” на социалната система (по-точно – стълбове на властта), а при динамика – упадък, властта на елитите губи легитимност и се поражда (и засилва) съпротива срещу тях. Затова поддържането на устойчивостта на социалните позиции на елитите налага постоянно да се сменя типа на динамиката.

Значителните щети, които индивидите и обществата понасят през периодите на упадък нямат значение за елитите и не променят постоянното прилагане на Супер стратегията – К-вълни, тъй като самите елити не понасят щети, рационалността им няма морални ограничители, а фундаменталната им цел е над всичко.

КАКВО ЛИ НИ ЧАКА?  

Всичко това повдига много въпроси, но ето два от тях. Единият е свързан с бъдещето на България – дали българският властващ елит, който има капацитет главно в организиране на низходящ склон, ще може да организира бързо и успешно  период на развитие (възходящ склон) през следващите 30 години и какво ще стане с България, ако те не успеят и страната попадне в следващия период на упадък без да се е възстановила от настоящия упадък. Вторият въпрос е свързан с бъдещето на света – дали елитите (поне някои) могат да излязат извън рамките на своята ограничена целева рационалност и да се откажат от К-вълните (низходящите им склонове)? По-конкретно, дали китайският елит ще организира низходящ склон на К-вълна (какъвто предстои по логиката на елитаристката рационалност) или ще продължи развитийния период, който страната преживя през последните 30 години. Изборът им ще е важен за целия свят. Според една прогноза, ако Китай продължи развитийният период, след 13 години неговият БВП ще е 1.6 пъти по-голям от този на САЩ. А какво ще стане, ако развитийният период продължи до 2050-та година? А дали ако Китай отхвърли К-вълните и другите (елити) страни  ще бъдат принудени да последват неговия опит? Не знаем, но можем да правим обосновани предположения.

Автор:  проф.Духомир Минев

България и Финландия – история без край

На 30 март по повод 100-годишнината от провъзгласяването на независимостта на Финландия в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ беше представена книгата на проф. Венелин Цачевски „България и Финландия – история без край“.

посланик на Финландия

В препълнената с гости зала на библиотеката присъстваше и посланика на Финландия в България Н. Пр. Пайви Блинникка.

Госпожа Блинникка поздрави присъстващите с топли думи за отношенията между нашите две страни, като подчерта принадлежността ни към общото европейско семейство и ценностите, които споделяме заедно.

Проф. Венелин Цачевски е посветен на мисията да изследва връзките на България с останалите европейски народи, което го превръща в един от сериозните и най-последователни автори в този интересен тип литература, който е предназначен както за широката аудитория – заради лекотата на изказа, така и за научната общност – поради задълбочеността в изследването на исторически, икономически, културни и политически факти.

DSCN5079

„България и Финландия – история без край“ излезе на книжния пазар на български и на английски език.

„Книгата е продължение на дългогодишната ми научно-изследователска дейност. Финландия заема уникално място в Европа и света със своята външна политика на военно необвързана държава. След Втората световна война тази политика позволи да поддържа добри отношения както със социалистическите страни, така и с останалия свят. И същевременно да бъде много активна – тя беше инициатор през 70-те години на това, което по-късно стана известно с термина Хелзинкския процес. През 1975 година бяха формулирани основите на единството в тогавашната разделена Европа… Днес Финландия продължава да бъде образец за успешна държава. Това е удивително постижение, като се има предвид съперничеството и агресивното поведение на някои съседи на Финландия, както и неблагоприятните климатични условия“, каза в словото си проф. Цачевски.

Изследването включва няколко части, които могат да бъдат четени самостоятелно, според научните интереси на аудиторията. Има исторически бележки, дълбок политически анализ, мемоарни страници и спомени, които на моменти звучат анекдотично и силно увлекателно. За пръв път в България излиза толкова богато илюстративна книга, посветена на Финландия – с копия на  документи от двустранните отношения, исторически архивни снимки от Руско-турската война, в която участват финландски доброволци.

„Наричат Финландия „страната на белите лилии“*, но бели лилии във Финландия няма. Белите лилии се използват в библейския смисъл – финландците са чисти и честни хора, като бели лилии. Основните богатства на страната са горите, езерата и хората“, каза авторът.

Няколко части от книгата са посветени на историческа близост между българския и финландския народ  – от  V  до X век те живели заедно в един район, дори някои изследователи като Константин Иречек говорят за общи корени в развитието на двете нации. През VII в. част от българите идват на Балканите и развиват собствена държава. Друга част остава в съседство с финландците до Х век. После пътищата ни се разделят за дълго време – финландците отиват на север, а ние развиваме държавата си в Южна Европа.

презентация на цачевски

„Ние имаме сходна съдба, което косвено ни сближава. Финландците живеят шест века под чуждо управление. Нашата съдба преди възстановяването на българската държавност е била същата“, подчерта в словото си Венелин Цачевски.

После идва Руско-турската освободителна война, в която настъпва един от най-емоционалните периоди в нашата обща история. На 2500 км от родината си идват 1000 финландки войници и се борят за свободата на един християнски народ. Този подвиг трябва да се помни винаги. Ако по отношение на руската империя има трактовки, че тя се е ръководила и от други, имперски стремежи, то финландските войници идват съвсем безкористно в стремежа си да помогнат на потиснатия народ. Освен споменатите 1000 войници, които били организирани в самостоятелна дивизия – известната Единайста пехотна дивизия, то в руската армия имало още няколко хиляди финландски войници. В Руско-турската война вземат участие шестима финландски генерали, десетки полковници, командири на дивизии. Най-известното име сред тях е генерал Казимир Ернрот – командир на Единайста пехотна дивизия, който е наричан освободител и има паметник в Търговище.

България умее да бъде благодарна към приятелите си и връща жеста като става една от първите държави, която признава независимостта на Финландия на 27 февруари 1918 г. Скоро се подписва договор за мир и приятелство и след ратифицирането му са установени дипломатически отношения между двете страни. Макар сравнително малки по площ и отдалечени на хиляди километри, двете страни имат интензивни духовни връзки през различните периоди от развитието си.

дарение

Проф. Цачевски направи безценен подарък на Националната библиотека като връчи на директора  доц. д-р Красимира Александрова финландското издание на „Под игото“ от първия тираж на книгата през 1910 г.

Авторът на книгата „България и Финландия – история без край“ не случайно е кръстил изследването си така. Не липсва нито един период от нашите взаимни връзки. Специална част от книгата е посветена на ролята на Финландия през периода 1944-1989 г., когато контактите между двете страни продължават на най-високо дипломатическо ниво. След историческите промени през 1989 г. Финландия има огромна роля за членството на България в ЕС като един от най-активните ни поддръжници. По щастлива случайност тя е ротационен председател на ЕС през 1999 г., когато беше поставено началото на процедурата за членство в съюза, същото стана през 2006 г. – Финландия пак беше ротационен председател, а ние завършихме процедурата за членство в ЕС. Финландските институции активно подкрепят българската кандидатура през тези седем години. Венелин Цачевски подчерта приноса на Марти Ахтисаари – президент на Финландия и носител на Нобелова награда, Таря Халонен – президентът на страната, който размени визити с Георги Първанов в периода 2003-2004 г.

В момента има известен застой в икономическите отношенията между двете страни в резултат на световната икономическата криза, но постепенно се излиза от него. Финландия има десетки високотехнологични компании, които тепърва могат да допринесат за развитието на българската икономика.  Другата перспектива в нашите икономически отношения е туризмът, където имаше спад в сравнение с периоди, в които в България идваха по 100 000 финландски туристи. През 2016 г. беше отчетен ръст на туристическия поток от около 40% и това е само част от поредното добро начало в нашата история без край.

 Източник:http://www.transmedia.bg/2017/03/31/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D1%84%D0%B8%D0%BD%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D1%8F-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D0%B5%D0%B7-%D0%BA%D1%80/

60 години от Договора от Рим

Европейският експеримент, който обедини умореният от войната континент, беше задвижен преди 60 години в Рим. На 25 март 1957 г. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия подписаха Договора от Рим за създаване на Европейска икономическа общност и това бе центърът, около който възникна Европейският съюз. В последвалите десетилетия, клубът от шест нации в Западна Европа се превърна в организация, която обхваща целия континент, влияе върху живота на повече от 500 млн. души и включва 28 (скоро ще бъдат 27) страни. Договорът от Рим доведе не само до създаването на най-големия търговски блок в света, но и установи институционален модел, който показва ясни признаци на умора.

Римският договор и предшестващите го пактове от началото на 50-те години на миналия век бяха изготвени с едно и също намерение: да се отговори на „Германския въпрос”, т.е. да се определи ролята на Германия в Европа.

Преди раждането на Европейската икономическа общност, бяха предложени три проекта за решаване на военни проблеми и такива, свързани със сигурността на Европа. Всички те бяха инициирани от Франция – основната мишена на 75-годишната германска военна агресия, която ескалира във Втората световна война. През 1950 г. френското правителство предложи идеята за Европейска отбранителна общност с цел да изгради паневропейска военна сила. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписаха договора, създавайки групата през 1952 г., но тъй като френският парламент не го ратифицира, проектът бе изоставен през 1954 г.

През 1951 г. същата група страни създаде Европейската общност за въглища и стомана, чрез която Франция се надяваше, че ще може да ограничи германското производство на стомана и да придобие известен контрол върху предлагането на въглища, от които Германия се нуждаеше, за да задвижва своята икономика.

Шест години по-късно те създадоха и Европейска общност за атомна енергия, за да увеличат сътрудничеството в областта на ядрената енергия. (Договорът Евроатом беше подписан заедно с договора за Европейската икономическа общност, поради което някои историци ги нарекоха „Договорите от Рим”).

Уроците, научени от тези проекти, и структурите, които те създадоха, отвориха пътя за раждането на Европейската икономическа общност. Но въвеждането на единен европейски пазар, в който стоки, хора, капитали и услуги биха могли да се движат свободно, не беше единственото предложение, което се разглеждаше по това време. Британското правителство отдаваше приоритет на много по-скромно начинание – свободна търговия между западноевропейските страни.

Но Европейската икономическа общност имаше специфична политическа амбиция, която не беше представена в британското предложение, което бе насочено към създаване на Европейска асоциация  за свободна търговия. Най-забележителната разлика между двете бе създаването на Европейска комисия към Европейската икономическа общност, която можеше да действа над националните правителства и да наблюдава функционирането на общността.

Основите на европейската интеграция

В основата на европейските проекти от 50-те години на миналия век бе идеята за функционализъм, или идеята, че националните правителства трябва постепенно да прехвърлят правомощия в различни области на политиката към наднационални структури, управлявани от технократи. Тази идеология имаше продължително влияние върху европейския проект.

Предположението, че наднационалните мениджъри са по-ефективни от националните правителства, повдигна въпроса за демократичната легитимност на европейските структури и на този въпрос блокът все още се опитва да отговори. С течение на времето, стремейки се да засилят легитимността на Европейския съюз, европейските лидери се опитват да засилят ролята и правомощията на Европейския парламент, който е единствената международна организация, чиито членове се избират чрез преки избори. Но обвинението, че блокът се ръководи от неизбрани технократи в Брюксел, продължава да бъде силен аргумент на евроскептичните политически партии.

Основанията на Договора от Рим имат също телеологичен аспект, тъй като авторите му предвиждат блокът да се движи неумолимо към по-голяма интеграция. Договорът не посочва като крайна цел създаването на „Съединени щати на Европа“, но той говори за „все по-тесен съюз“ на своите членове. Учени и политици все още спорят дали началните части на Договора имат предвид създаването на федерална система в Европа. Но убеждението, че европейският проект е предназначен да се движи в тази посока, стана основен политически постулат през по-голямата част от последните шест десетилетия.

Европейски институции освен това бяха предназначени да бъдат независими от националните правителства поне на хартия. Наднационалните структури видяха в този принцип оправдание да разширяват собствената си власт над области, което не се предвижда задължително от договорите. Съдът на Европейските общности изигра важна роля в този процес. Решенията му увеличиха както собствения му авторитет, така и този на Европейската комисия чрез създаването на нови политически и правни реалности, които в много случаи националните правителства ратифицираха постфактум.

Държавите-членки често приемаха тези промени, макар и с неохота. Например Франция временно оттегли своите представители от Европейската комисия през 1965 г., за да протестира срещу плана на Комисията да създаде свои собствени финансови ресурси, за да намали зависимостта си от вноските на държавите-членки. Съдът на Европейския съюз и националните конституционни съдилища, от своя страна, водеха дълги съдебни битки по това дали европейското или националното законодателство е с предимство.

Войната на теглене на въже между националните и наднационалните органи доведе до въвеждането на Европейския съвет през 1970 г. Последният първоначално бе замислен като неформален форум, за да се даде възможност на Западногерманския канцлер и френския президент да обсъждат проблемите на континента, но впоследствие се превърна в официална институция, която включва ръководителите на всяка една от страните-членки на блока. Докато Европейската комисия отговаря за ежедневното администриране на блока, трудните политически решения бяха оставени на Съвета.

Наследството на Договора от Рим

Политическият процес, започнал с Договора от Рим доведе до може би най-драматичния ремонт на Европейския блок към днешна дата. Договорът от Маастрихт, подписан през 1992 г., е идеологически наследник на Договора от Рим, който разширява идеята за обединена Европа. Подобно на Договора от Рим преди това пактът се опитва да отговори на въпроса за ролята на Германия на континента, подтикнат от обединението на страната през 1990 г. Много от клаузите в Договора от Маастрихт са насочени към „разтваряне” на националната държава в полза на наднационални структури, но неговата най-радикалната новост е въвеждането на еврото.

Икономистите от цял свят предупреждаваха за рисковете от въвеждането на обща валута в една област, в която не всички фактори, необходими, за да работи нормално този механизъм (като мобилност на работната сила или механизми за осигуряване на фискални трансфери между силно разнородни държави), са налице. Но решението да се върви напред с еврото бе чисто политическо. Правителства и институции вярваха, че прогресиращата европейска интеграция ще реши недостатъците на еврозоната  – идеологическа сигурност, която може да бъде проследена директно до Договора от Рим.

По-важно е, че обединението на Германия направи Франция още по-нетърпелива да получи гаранции, че Париж и Берлин ще бъдат обвързани толкова тясно чрез политически и икономически структури, че нова война между тях би била невъзможна. След значителни политически пазарлъци Германия се съгласи да се откаже от германската марка, но само след като се гарантира, че Европейската централна банка ще бъде по модела на Бундесбанк, споделяйки нейната основна цел да поддържа ниска инфлация, дори и за сметка на икономическия растеж.

И така, Европейският съюз свърза бъдещето си с това на валутния съюз. Проектът работеше добре почти цяло десетилетие – може би прекалено добре. Той приспа правителствата и пазарите в смисъл, че дълговете на всички членове на еврозоната имат сходни нива на риск (и поради това ще имат сходни лихвени проценти). Но въпреки споделяне на общата валута една икономика като Гърция не е сравнима с тази на Германия. Когато кризата с дълга в еврозоната най-накрая избухна, страните от Северна Европа отказаха да станат кредитори от последна инстанция на съседите си на юг. Спасителни мерки в крайна сметка бяха предвидени, но те бяха под формата на заеми, които ще трябва да бъдат изплащани, а мерките за строги икономии, които вървяха със заемите, превърнаха рецесиите в депресии.

Криза на доверие

Финансовата криза накърни доверието в европейския проект. Проучванията на общественото мнение показват, че мнозинството от европейците все още иска техните страни да останат в еврозоната, въпреки че силата на подкрепата варира в широки граници – от около 80 на сто в Люксембург, до приблизително 50 на сто в Италия. В много случаи подкрепата за единната валута е по-малко резултат от широка европейска идентичност, отколкото от страха от потенциалните последици от напускането на зоната на валутата. Тъй като членове на ЕС извън еврозоната (като Обединеното кралство, Полша или Румъния) постигнаха по-бързо и по-силно възстановяване, отколкото техните колеги от еврозоната, еврофилите преживяха трудни времена, защитавайки еврото въз основа на аргументи, различни от неговото политическо значение.

Това представлява фундаментален проблем: за повечето европейци политическата лоялност завършва на национално ниво. Освен това Европейската криза отново разпали националистически чувства от жарава, която шест десетилетия на континентална интеграция не успяха да угасят. Много от 500–те милиона души, подлежащи на прякото влияние на Европейския съюз все още виждат блока като чужда и далечна сила, а сложната бюрокрация на Брюксел и често непрозрачните механизми не правят много, за да им вдъхнат доверие.

Римският договор отбеляза началото на политически процес, който през следващите 60 години допринесе за умиротворяването на континента, либерализация на икономиката, демократизация на Южна и Източна Европа, както и за премахване на бариерите между общества и държави. При всичките му недостатъци много страни извън Европейския съюз се стремят да се присъединят към него. Но в същото време този договор създава основополагащ мит и идеологическа структура, които често водят до незадоволителни политически, икономически и институционални резултати. Силите срещу ЕС все още не са достатъчно мощни, за да поемат контрола върху националните правителства, но основните фактори, довели до появата им ще продължават да бъдат заплаха за блока. Дори и без евроскептицизма високото равнище на задлъжнялост в някои страни-членки, слабите банкови сектори в другите и непреодолими различия между Севера и Юга ще продължават да създават проблеми.

След като Обединеното кралство гласува да напусне Европейския съюз през юни 2016 г., лидерите на ЕС изглежда разбират, че еднотипните по-ранни подходи към процеса на континенталната интеграция не успяха да вземат предвид географията, която по естествен начин прави Европа фрагментирано място, в което опитите за федерализация са изключително трудни – ако не и невъзможни – за прилагане. Последните предложения да се възкреси старата идея за Европа на много скорости, която няма да изисква от всички страни-членки да се конвергират, са необичайна демонстрация на прагматизъм сред европейските елити. Шестдесет години след Договора от Рим Европейският съюз продължава да бъде горд с миналото, но също така е все още несигурен за бъдещето си.

Преводна статия на Stratfor, Analysis
Източник: https://www.stratfor.com/analysis/where-cracks-europes-foundations-began