Архив за етикет: политика

60 години от Договора от Рим

Европейският експеримент, който обедини умореният от войната континент, беше задвижен преди 60 години в Рим. На 25 март 1957 г. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия подписаха Договора от Рим за създаване на Европейска икономическа общност и това бе центърът, около който възникна Европейският съюз. В последвалите десетилетия, клубът от шест нации в Западна Европа се превърна в организация, която обхваща целия континент, влияе върху живота на повече от 500 млн. души и включва 28 (скоро ще бъдат 27) страни. Договорът от Рим доведе не само до създаването на най-големия търговски блок в света, но и установи институционален модел, който показва ясни признаци на умора.

Римският договор и предшестващите го пактове от началото на 50-те години на миналия век бяха изготвени с едно и също намерение: да се отговори на „Германския въпрос”, т.е. да се определи ролята на Германия в Европа.

Преди раждането на Европейската икономическа общност, бяха предложени три проекта за решаване на военни проблеми и такива, свързани със сигурността на Европа. Всички те бяха инициирани от Франция – основната мишена на 75-годишната германска военна агресия, която ескалира във Втората световна война. През 1950 г. френското правителство предложи идеята за Европейска отбранителна общност с цел да изгради паневропейска военна сила. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписаха договора, създавайки групата през 1952 г., но тъй като френският парламент не го ратифицира, проектът бе изоставен през 1954 г.

През 1951 г. същата група страни създаде Европейската общност за въглища и стомана, чрез която Франция се надяваше, че ще може да ограничи германското производство на стомана и да придобие известен контрол върху предлагането на въглища, от които Германия се нуждаеше, за да задвижва своята икономика.

Шест години по-късно те създадоха и Европейска общност за атомна енергия, за да увеличат сътрудничеството в областта на ядрената енергия. (Договорът Евроатом беше подписан заедно с договора за Европейската икономическа общност, поради което някои историци ги нарекоха „Договорите от Рим”).

Уроците, научени от тези проекти, и структурите, които те създадоха, отвориха пътя за раждането на Европейската икономическа общност. Но въвеждането на единен европейски пазар, в който стоки, хора, капитали и услуги биха могли да се движат свободно, не беше единственото предложение, което се разглеждаше по това време. Британското правителство отдаваше приоритет на много по-скромно начинание – свободна търговия между западноевропейските страни.

Но Европейската икономическа общност имаше специфична политическа амбиция, която не беше представена в британското предложение, което бе насочено към създаване на Европейска асоциация  за свободна търговия. Най-забележителната разлика между двете бе създаването на Европейска комисия към Европейската икономическа общност, която можеше да действа над националните правителства и да наблюдава функционирането на общността.

Основите на европейската интеграция

В основата на европейските проекти от 50-те години на миналия век бе идеята за функционализъм, или идеята, че националните правителства трябва постепенно да прехвърлят правомощия в различни области на политиката към наднационални структури, управлявани от технократи. Тази идеология имаше продължително влияние върху европейския проект.

Предположението, че наднационалните мениджъри са по-ефективни от националните правителства, повдигна въпроса за демократичната легитимност на европейските структури и на този въпрос блокът все още се опитва да отговори. С течение на времето, стремейки се да засилят легитимността на Европейския съюз, европейските лидери се опитват да засилят ролята и правомощията на Европейския парламент, който е единствената международна организация, чиито членове се избират чрез преки избори. Но обвинението, че блокът се ръководи от неизбрани технократи в Брюксел, продължава да бъде силен аргумент на евроскептичните политически партии.

Основанията на Договора от Рим имат също телеологичен аспект, тъй като авторите му предвиждат блокът да се движи неумолимо към по-голяма интеграция. Договорът не посочва като крайна цел създаването на „Съединени щати на Европа“, но той говори за „все по-тесен съюз“ на своите членове. Учени и политици все още спорят дали началните части на Договора имат предвид създаването на федерална система в Европа. Но убеждението, че европейският проект е предназначен да се движи в тази посока, стана основен политически постулат през по-голямата част от последните шест десетилетия.

Европейски институции освен това бяха предназначени да бъдат независими от националните правителства поне на хартия. Наднационалните структури видяха в този принцип оправдание да разширяват собствената си власт над области, което не се предвижда задължително от договорите. Съдът на Европейските общности изигра важна роля в този процес. Решенията му увеличиха както собствения му авторитет, така и този на Европейската комисия чрез създаването на нови политически и правни реалности, които в много случаи националните правителства ратифицираха постфактум.

Държавите-членки често приемаха тези промени, макар и с неохота. Например Франция временно оттегли своите представители от Европейската комисия през 1965 г., за да протестира срещу плана на Комисията да създаде свои собствени финансови ресурси, за да намали зависимостта си от вноските на държавите-членки. Съдът на Европейския съюз и националните конституционни съдилища, от своя страна, водеха дълги съдебни битки по това дали европейското или националното законодателство е с предимство.

Войната на теглене на въже между националните и наднационалните органи доведе до въвеждането на Европейския съвет през 1970 г. Последният първоначално бе замислен като неформален форум, за да се даде възможност на Западногерманския канцлер и френския президент да обсъждат проблемите на континента, но впоследствие се превърна в официална институция, която включва ръководителите на всяка една от страните-членки на блока. Докато Европейската комисия отговаря за ежедневното администриране на блока, трудните политически решения бяха оставени на Съвета.

Наследството на Договора от Рим

Политическият процес, започнал с Договора от Рим доведе до може би най-драматичния ремонт на Европейския блок към днешна дата. Договорът от Маастрихт, подписан през 1992 г., е идеологически наследник на Договора от Рим, който разширява идеята за обединена Европа. Подобно на Договора от Рим преди това пактът се опитва да отговори на въпроса за ролята на Германия на континента, подтикнат от обединението на страната през 1990 г. Много от клаузите в Договора от Маастрихт са насочени към „разтваряне” на националната държава в полза на наднационални структури, но неговата най-радикалната новост е въвеждането на еврото.

Икономистите от цял свят предупреждаваха за рисковете от въвеждането на обща валута в една област, в която не всички фактори, необходими, за да работи нормално този механизъм (като мобилност на работната сила или механизми за осигуряване на фискални трансфери между силно разнородни държави), са налице. Но решението да се върви напред с еврото бе чисто политическо. Правителства и институции вярваха, че прогресиращата европейска интеграция ще реши недостатъците на еврозоната  – идеологическа сигурност, която може да бъде проследена директно до Договора от Рим.

По-важно е, че обединението на Германия направи Франция още по-нетърпелива да получи гаранции, че Париж и Берлин ще бъдат обвързани толкова тясно чрез политически и икономически структури, че нова война между тях би била невъзможна. След значителни политически пазарлъци Германия се съгласи да се откаже от германската марка, но само след като се гарантира, че Европейската централна банка ще бъде по модела на Бундесбанк, споделяйки нейната основна цел да поддържа ниска инфлация, дори и за сметка на икономическия растеж.

И така, Европейският съюз свърза бъдещето си с това на валутния съюз. Проектът работеше добре почти цяло десетилетие – може би прекалено добре. Той приспа правителствата и пазарите в смисъл, че дълговете на всички членове на еврозоната имат сходни нива на риск (и поради това ще имат сходни лихвени проценти). Но въпреки споделяне на общата валута една икономика като Гърция не е сравнима с тази на Германия. Когато кризата с дълга в еврозоната най-накрая избухна, страните от Северна Европа отказаха да станат кредитори от последна инстанция на съседите си на юг. Спасителни мерки в крайна сметка бяха предвидени, но те бяха под формата на заеми, които ще трябва да бъдат изплащани, а мерките за строги икономии, които вървяха със заемите, превърнаха рецесиите в депресии.

Криза на доверие

Финансовата криза накърни доверието в европейския проект. Проучванията на общественото мнение показват, че мнозинството от европейците все още иска техните страни да останат в еврозоната, въпреки че силата на подкрепата варира в широки граници – от около 80 на сто в Люксембург, до приблизително 50 на сто в Италия. В много случаи подкрепата за единната валута е по-малко резултат от широка европейска идентичност, отколкото от страха от потенциалните последици от напускането на зоната на валутата. Тъй като членове на ЕС извън еврозоната (като Обединеното кралство, Полша или Румъния) постигнаха по-бързо и по-силно възстановяване, отколкото техните колеги от еврозоната, еврофилите преживяха трудни времена, защитавайки еврото въз основа на аргументи, различни от неговото политическо значение.

Това представлява фундаментален проблем: за повечето европейци политическата лоялност завършва на национално ниво. Освен това Европейската криза отново разпали националистически чувства от жарава, която шест десетилетия на континентална интеграция не успяха да угасят. Много от 500–те милиона души, подлежащи на прякото влияние на Европейския съюз все още виждат блока като чужда и далечна сила, а сложната бюрокрация на Брюксел и често непрозрачните механизми не правят много, за да им вдъхнат доверие.

Римският договор отбеляза началото на политически процес, който през следващите 60 години допринесе за умиротворяването на континента, либерализация на икономиката, демократизация на Южна и Източна Европа, както и за премахване на бариерите между общества и държави. При всичките му недостатъци много страни извън Европейския съюз се стремят да се присъединят към него. Но в същото време този договор създава основополагащ мит и идеологическа структура, които често водят до незадоволителни политически, икономически и институционални резултати. Силите срещу ЕС все още не са достатъчно мощни, за да поемат контрола върху националните правителства, но основните фактори, довели до появата им ще продължават да бъдат заплаха за блока. Дори и без евроскептицизма високото равнище на задлъжнялост в някои страни-членки, слабите банкови сектори в другите и непреодолими различия между Севера и Юга ще продължават да създават проблеми.

След като Обединеното кралство гласува да напусне Европейския съюз през юни 2016 г., лидерите на ЕС изглежда разбират, че еднотипните по-ранни подходи към процеса на континенталната интеграция не успяха да вземат предвид географията, която по естествен начин прави Европа фрагментирано място, в което опитите за федерализация са изключително трудни – ако не и невъзможни – за прилагане. Последните предложения да се възкреси старата идея за Европа на много скорости, която няма да изисква от всички страни-членки да се конвергират, са необичайна демонстрация на прагматизъм сред европейските елити. Шестдесет години след Договора от Рим Европейският съюз продължава да бъде горд с миналото, но също така е все още несигурен за бъдещето си.

Преводна статия на Stratfor, Analysis
Източник: https://www.stratfor.com/analysis/where-cracks-europes-foundations-began

Шимон Перес: Това е краят на една епоха

“Хората винаги са песимисти, но историята е оптимистична. Сравнете днешния свят с онзи отпреди два века. Оптимистите и песимистите умират по един и същ начин, така че е по-добре да си щастлив. Предпочитам щастието. Не, аз изобщо не съм песимист. Това е характерно и за еврейския народ.” Това казва в интервю за “Фигаро” Шимон Перес. 92-годишният бивш израелски премиер и президент днес ръководи Центъра за мир “Перес”.

 

- Какво мислите за ситуацията в Близкия изток днес?

– Опитвам се да гледам на света в по-широка перспектива. Това, на което сме свидетели, е преходът от един стар към един нов свят. Това е краят на териториите и тяхното завладяване. Преминаваме от епохата на земите и войните към съвсем нова, напълно различна епоха, основана на науката. Науката не е нещо, което трябва да се завладее със сила. Не можете да я отнемете от някого, няма нужда да отслабвате някого. Проблемът е, че на този етап ние не сме излезли напълно от стария свят и не сме навлезли напълно в новия свят.

- “Ислямска държава” изглежда вдъхновена по-скоро от Средновековието…

– Войната има цел, тероризмът е протест. Джихадистите казват: “Вие ни обидихте, ние ще ви отрежем главите”. Те са вярващи, искат да променят системата и смятат, че имат право. Но нямат програма, нямат послание извън отмъщението.

- Може ли да настъпи прогрес в края на тези идеологии?

– Сама по себе си науката е неутрална. Не можете да влезете в новия свят с оръжия и не можете да излезете от бедността без наука. Виждаме, че тази революция вече промени световната икономика и засяга системите на управление. Лидерите имат власт, но нямат народна подкрепа. Големите международни компании нямат нужда от политиците, нямат нужда от оръжия, те са избирани всяка сутрин от своите клиенти. Те разполагат с богатството, 27 млрд. долара резерви! Това променя смисъла на демокрацията. Днес равенството на правата е в правото на всеки да бъде различен. Този, който е избрал дискриминацията, е загубил.

- Трябва ли правителствата да се адаптират?

– Това е краят на една система. Има глобална икономика, но няма глобално управление. В новия свят вече не можеш да ръководиш, трябва да служиш. Сегашните правителства създават социално неравенство, вместо да го намаляват. Младите поколения искат по-добро образование, по-добър живот, затова те протестират. Виждаме го навсякъде – в Близкия изток, в Африка, в Европа, в Америка.

- Атентатите, които удариха Европа, показват, че старият свят не е изчезнал…

– Ако започнем да се борим с тероризма, той идва на вратата ни. Нужно е да се борим с причините за тероризма: чувството за малоценност, липсата на образование, на лекарства, на храна, дискриминацията на жените… Когато една жена няма образование, жертвата е детето. А онези, които са получили образование, трябва да могат да работят. Компаниите трябва да помагат на младите поколения. В Близкия изток 65 на сто от населението е под 28 г. Трябва да работим с младите!

- Въпреки това хиляди младежи, включително при нас, заминават, за да се присъединят към “Ислямска държава”…

– Колко? 10 хиляди? 20 хиляди? Но милиони не го правят. Трябва да им се даде друг избор: да им се обясни религията и същевременно да им се позволи да живеят. Вземете Египет: за 50 г. населението му се увеличи петкратно. Нил пресъхва, Етиопия строи язовир, който тревожи египтяните… Днес науката е способна да увеличи всяка капка вода пет или шест пъти. Арабската и африканската младеж започва да се раздвижва и ние трябва да й помогнем. Когато имаш глобален подход, вече нямаш граници и не си националист.

- Този глобализиран свят потопи Европа в безпрецедентна мигрантска криза…

– Не е достатъчно да се помогне на бежанците да се настанят. Както и в случая с тероризма, трябва да се справим с причините. Трябва да се изградят нови индустрии в Африка и Близкия изток, да се даде бъдеще на тези хора, опасните зони да се превърнат в нови пазари.

- Нищо ли в днешния свят не буди оптимизъм?

– Хората винаги са песимисти, но историята е оптимистична. Сравнете днешния със свят с онзи отпреди два века. Оптимистите и песимистите умират по един и същ начин, така че е по-добре да си щастлив. Предпочитам щастието. Не, аз изобщо не съм песимист. Това е характерно и за еврейския народ.

- Не ви ли тревожи положението на Израел в този размирен Близък изток?

– Ние не произвеждаме часовници, а залагаме на вечността! Ние сме дали на света един важен документ, Десетте Божи заповеди: 172 думи, които са предпоставка за цивилизацията. Това е революция, която дава предимство на морала. Да бъдеш избраният народ не е като да се явиш на конкурс за красота: ние сме били избивани, заточавани, познали сме Холокоста. Но днес ние сме единственият народ в Близкия изток, който говори езика на своите пророци. Имаме 4000-годишна история и 68 г. като държава. Тази млада държава ни даде младежкия темперамент.

- Има ли поука в това за съседните народи?

– Ние тръгнахме отдалече: много малка и много бедна земя, нашарена с блата и пустини, една река, Йордан, която има повече слава, отколкото вода… Бяхме ентусиасти заради мечтата си, но бедни на практика. Тогава открихме, че в природата има един наличен ресурс, човешкият характер. И от нищото създадохме почти всичко. Израел е 95 процента наука и хора и 5 процента земя.

- Но земя, която остава заплашена…

– Ние не само променихме света, ние променихме перспективите пред света. Печалбата, към която се стремим, не е богатството, а мирът и иновациите. Така че проблемът не са “Ал Кайда” или “Ислямска държава”. Проблемът са бедността, невежеството, нетолерантността. Срещу тях трябва да се борим. Близкият изток и Африка са изправени пред този избор. Миналото не съдържа бъдещето, няма експерти за това, което все още не се е случило.

- Оптимист ли сте и за Европа?

– Европейският съюз е млад в сравнение с предшестващите векове на войни и конфликти. Трябва да се продължи идеята на Жан Моне. Защо европейците не приемат един език например? В дигиталната ера вие все още имате хиляди преводачи! Обзалагам се, че Франция ще бъде първата страна в света, която ще бъде напълно цифровизирана. Дигиталната революция носи растеж от 2 процента годишно, тя вече започна.

- На 92 г. вие мислите само за бъдещето!

– Често ме питат как оставам млад. Просто е: направете равносметка за постиженията в живота си и за мечтите в ума си. Ако имате повече мечти, отколкото спомени, значи сте млад.

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: Глсове

 

РОЛЯТА НА ДЪРЖАВАТА И ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА РАЗВИТИЕ НА БЪЛГАРСКОТО ОБЩЕСТВО – ПРИМЕРЪТ С ДЪРЖАВНИТЕ ПОЛИТИКИ В ОБРАЗОВАНИЕТО.

Автор:проф. д.и.н Духомир МИНЕВ, БАН

Обсъждането на ролята на държавата за постигане на развитие може да протече в две посоки: каква би трябвало да бъде (би могла да бъде) тази роля или каква е реалната роля на държавата. И двете са важни, но моята професия ме насочва към втория, който освен това може да посочи реални стъпки за подобрения.

Конкретната област на обсъждане са държавните политики в образованието. Логиката е ясна – щом образованието (и науката) са основни двигатели на развитието, то държавните политики в образованието имат фундаментална роля за постигане на развитие, а ролята на държавата за постигане на развитие изпъква най-ясно в образователните политики. Но колкото и да е чудно, именно образователните политики на държавата най-много са обгърнати в дим и мъгла. Всъщност, държавните политики в областта на образованието са неразвитийни и ефектите които пораждат са по-скоро деградация, отколкото развитие. Затова другите политики, колкото и да са ориентирани към развитие (като подобрения в качеството на живота в обществото, а не за отделни гурпи), едва ли могат да го постигнат.

Подмяна на държавата и поддържане на илюзия за държава

Според мен централният проблем на съвременната държава (не само българската) е, че самата държава е подменена, а поради това и нейната роля за постигане на развитие е радикално променена. Основна технология за подмяна на държавата е „дублирането на институции”. То се състои в това, че вътре в официалните държавни институции, съществуват неформални мрежи от индивиди, заемащи ключови позиции и с решаващо влияние върху формирането на политиките. Така институциите се превръщат в нещо като „черупка” („фасадна институция”), която само прикрива дейността на скритата в нея мрежа. А мрежата изпълнява една сложна игра на двойнствени политики: на обществото се показват публичните обявени политики и техните цели, но заедно с това реално се прилагат необявени политики, които преследват необявени цели.

Причините са очевидни – необявените политики и техните цели няма да бъдат одобрени от обществото и ще срещнат съпротива. А причината да не бъдат одобрени е, че не са полезни за обществото и не допринасят за постигането на развитие. Накратко казано, „мрежовите”, скрити политики не са прообщностни и проразвитийни.

Състоянието на образованието и промените в него могат да илюстрират технологията за подмяна на държавата и нейните политики. Едно от мненията, които се чуха по повод на последния скандал в образованието бе изказано от писателя Бойко Ламбовски. Той писа, че промените в образованието адаптират умовете към някакво особено състояние на света и изразява убеждението си, че такава адаптация може „да стане само скрито”. Писателят е попаднал „в десятката”. Има достатъчно основания да се мисли, че реформите „репрограмират” умовете на индивидите, така че да ги адаптират към съществуващите социални реалности.

Образованието и неговите цели

Общоизвестен факт е, че образованието е една (има много други) „технология” за програмиране на умове – чрез образованието в еволюционно създаденият биологичен компютър (мозъка), се въвеждат „програмите”, по които компютърът работи. Самите „програми” съдържат комплекси от знания, ценности, вярвания и други компоненти, които определят начина на мислене, формират нагласи, интелигентността, манталитета и поведението на индивидите. Затова някои (Карл Манхайм например) оспорват мнението, че „отделният индивид мисли” – този, който мисли не е индивидът, а общността, към която той принадлежи, защото индивидът се включва и участва в (един процес на) мислене, който е бил започнат от други хора, много преди него. Затова не можем да се разберат начините на мислене, чийто социални източници остават непознати. И така възниква въпросът дали познаваме образованието като социален източник на определен начин на мислене. Отговорът е свързан с целите на образованието.

Основните цели на образованието са известни – формира знания и умения, необходими за някакъв труд и възпитава индивида. Възпитанието се схваща като формиране на личности качества, отношение към света, норми и форми на поведение. Определението е изключително широко и заедно с това – доста мъгляво. Поради неяснотата, във възпитанието може да се включи какво ли не, но един важен компонент на програмирането на индивида остава на заден план, за него рядко се говори и затова остава неизвестен. Избягваният и слабо познат компонент е програмирането на индивида като „политическо животно”. Много любопитно е, че не се говори за този компонент, защото това е фундаментален проблем не само на образованието, но и на всички други технологии за програмиране на индивида, които са съществували в човешката история. Този компонент не се обявява публично и като цел на реформите в българското образование през последните 3 десетилетия, въпреки наличието на достатъчно „обосновани предположения”, че именно това е целта в която най-много се прицелват реформите.

Из историята на програмирането

Проблемът се е зародил още в зората на човечеството, когато първите хора са се отделили от еволюционно най-близките ни братовчеди (шимпанзе, бонобо, горили) и са поели по различна еволюционна траектория. Тогава еволюцията (а не съзнателно, целенасочено програмиране) е създала една човешка особеност, която антрополози, етнографи, социолози, психолози, приматолози и други считат за „ключов проблем” на изследванията им. Имат предвид една съществена разлика между маймуните и хората (да запомним това).

Съществената разлика се състои в различна склонност към подчинение и по-точно – различни индивидуални нагласи и поведение спрямо доминацията и опитите на отделни индивиди да установят доминация над другите.Социално живеещите маймуни приемат доминацията и имат специални форми на поведение, чрез които изразяват подчинение (приемане на чужда доминация) и които са много важни за поддържане на тяхното съжителство т.е. за запазване на групата и особено – за сдобряването им (след конфликти).

Но в най-древните човешки групи са липсвали такива публични и формални изяви на подчинение към лидера или към друг силен индивид. Те са били склонни и въобще да отхвърлят доминацията и да се противопоставят на опитите за установяване ан доминация (счита се за доказано, че контрадоминантното поведение е било закрепено със силен културно-нормативен комплекс).

Контрадоминантното поведение е свързано и с други особености на първите хора – някакви първични форми на егалитаризъм (ако доминацията е вид неравенство и може да поражда неравенства, то нейното отхвърляне е стремеж към някакво равенство), колективизъм (необикновено високи капацитет и склонност към сътрудничество – грандиозен феномен, който е предизвикал интерес и специални усилия от страна на учени от различни науки).

Възникването на този сложно преплетен възел от контрадоминатно поведение, егалитаризъм, сътрудничество вероятно е бил важна стъпка в еволюционното трансформиране на предците ни в „политически животни” с характерния за тях стремеж към политическо равенство. Но същата комбинация съдържа и потенциал за нещо друго – съпротива на общностите срещу неравенства, йерархии и власт. Затова еволюционното програмиране на „политическото животно” е било съвместимо с лидерството (организиране на човешките групи около особено ефективни индивидуални модели на поведение, но лидерите са играели водеща роля само в определени ситуации).

Но еволюционният код на „политическото животно” (контрадоминатно поведение, егалитаризъм, сътрудничество) става проблематичен, когато се появява властта (лидерството се превръща в постоянна социална роля, закрепена чрез специфичен статус и предавана по наследство), а заедно с властта се появяват устойчиви йерархии и значителни неравенства. Тогава комплексът от контрадоминантно поведение, егалитаризъм и сътрудничество, солидарност става източник на напрежения и конфликти между общностите от „политически животни”, и властващите (индивиди или групи).

Библейската притча за Вавилонската кула може би е смътен спомен от някакъв далечен конфликт. Конфликтите в различни степени и форми продължават до днес – от въоръжена съпротива срещу властта (бунтове, въстания) през стачки, та до онова отхвърляне на решения (политики), само защото са взети от други, а не от самият индивид, както забелязва социологът Никлас Луман.

Съзнателното програмиране на политическото поведение

Първите съзнателно създадени, целенасочени програми за човешкия ум са много интересни, защото в тях ясно се вижда ориентация към програмиране на човека като политическо животно, програмиране на политическото му поведение. В зависимост от това как са програмирали може да се различат два основни („идеални”) типа програми – едните до голяма степен са съхранявали „контрадоминатното поведение” и свързаните с него нагласи; другите са елиминирали контрадоминантния комплекс.

Особено важно е, че първият тип програми са формирали мислене, нагласи, индивидуално поведение, които са „прообщностни” – формирали са индивидуално поведение, което допринася полза за общността или поне не нанася вреди на другите и на общността като цяло. Антрополози и социолози (Дейвид Грейбър, Джефри Ингам) посочват, че те са формирали комплекс от привързаности, отговорности, ангажименти, които са фундамент на общността, а така се поддържа континюитета и устойчивостта на обществата, които осигуряват съществуването на индивида.

Заедно с това (и затова) тези програми са били и „проразвитийни” – създавали са масови модели на поведение, които са пораждали развитие в смисъл на подобрения за всички или поне за повечето членове на общността. Този тип програми в една или друга степен са запазвали напрежението и конфликтния потенциал в отношенията между общност и власт. Така властта (нейното упражняване), йерархиите и неравенствата в една или друга степен са били контролирани и ограничавани или поне е имало постоянен стремеж към това.

Вторият тип програми са били „индивидуалистично-властови и стабилизиращи – те са адаптирали индивида към неравенства, йерархии и власт като са потискали (дори премахвали) контрадоминантното поведение и въобще егалитаристичинте нагласи, стимулирали са индивидуализъм, култивирали са пасивност (съзерцателност), насочвали са към други начини за постигане на просперитет („спасение на душата”), и т.н. Така са стабилизирали йерархиите, неравенствата и властта, като са ограничавали стремежа за влияние върху тях и капацитета за колективно действие.

От еволюционна гледна точка, може да се каже, че първият тип програми са запазвали „съществената разлика между човека и маймуните”, а вторият тип са редуцирали разликата (посоката на редукцията е ясна). Това предположение не е лишено от основания – двата типа програми наистина изглеждат свързани с два различни типа хора (индивидуално поведение), които един голям изследовател на Индия (Луи Дюмон) определя като «Човек на равенството» (Homo aequalis) и „Човек на йерархиите” (Homo hierarchicus).

Реалните програми са попадали някъде между тези два „идеални” типа, но две от тях могат да илюстрират казаното. Едната програма е конфуцианството. Може и да не е съвсем ясно как именно и доколко то е влияело върху политическото поведение на древните китайци, но изследователи твърдят, че в китайската история интензивността на бунтове и въстания е най-високата в света. Успеваемостта им изглежда също е най-висока.

Случаят с Индия.

Историята на Индия съдържа една радикална промяна – преход от първия тип програми към втория и последствията, които възникват при такава промяна. Ранните Веди (1500-1200 г. пр.н.е.) са били близо до първият тип програмиране на ума (и политическото поведение). След това обаче властващите елити (някои обвиняват арийските завоеватели) правят промени, които по същество са въвеждане на втория тип програми. Тук няма възможност да се описва новата програма, но няколко ефекта от промяната заслужават специално внимание.

Единият е нова и необикновено стабилна социална структура на обществото (прословутите касти), които са многобройни, йерархично подредени, изолирани са една от друга с непреодолими бариери, принадлежността към дадена каста се наследява. Те са толкова «стабилни», че хората в тях вече са придобили и генетична специфика.

Другият ефект е създаването на «човек на йерархиите». Какъв е бил този човек на йерархиите можем да съдим по наблюденията на един забележителен изследовател (Клод Леви-Строс). През 20-ти век – хилядолетия след «голямата трансформация», Леви –Строс наблюдава най-характерната черта, която новата програма е наложила върху мисленето и поведението на индивида и я определя като «жажда да бъде слуга».

«Всеки европеец в Индия се оказва – иска или не, заобиколен със значителен брой слуги, хора за всичко, които наричат bearers. Дали тяхната жажда да са слуги може да се обясни със системата на кастите, с традиционното обществено неравенство или с изискванията на колонизаторите? Не зная, но угодничеството, което проявяват бързо прави атмосферата непоносима. Те биха се проснали на земята, за да ви спестят една крачка по пода, предлагат ви по десет бани на ден: когато си бършете носа, когато ядете плод, когато си изцапате пръстите… Ежеминутно обикалят край вас, умолявайки ви да им заповядате нещо. Има нещо еротично в тази невроза на подчинението”.Дали това говори за редукция на „съществената разлика” за която стана дума?

Третият ефект са огромните неравенства. Пак Л. Дюмон е изказал и едно друго прословуто твърдение: В Индия дори не може да се говори за «неравенство», защото използването на тази дума означава, че някой вярва, че хората трябва или могат да бъдат равни, което е напълно чужда за хиндуизма идея».

Държавната политика в българското образование

Сега вече може да насочим вниманието към въпроса дали промените в българското образование са насочени към препрограмиране на политическото поведение, дали нямат нещо общо с прехода на древна Индия и как го постигат. Няма съмнение, че образованието в България се основаваше на първият тип програмиране на ума и политическото поведение (прообщностен и проразвитиен) Този тип програмиране бе въведен в образованието след Освобождението и в определена степен се запази през периода на т.нар. социализъм, разбира се с неизбежните идеологически налепи. Причината за запазването на първия тип програмиране е, че «социализмът» беше модернизация чрез форсирана, държавно организирана индустриализация, т.е. динамика от развитиен тип (друг въпрос е доколко е била успешна и доколко някой я харесва).

Динамиката от развитиен тип се нуждае от програмиране от развитиен тип и затова Освобожденското програмиране чрез образованието бе запазено. То беше егалитаристко, колективистко, моралистко, съдържаше акценти върху справедливост, солидарност, взамопомощ и със сигурност тласкаше индивида към поведение подчинено на интересите на общността. Между другото, съдържаше и доста информация, и внушения за протипоставяне и борба с властта (и чужда и българска)

Променените социални реалности и в частност изчерпаният устрем към развитие налагат преход към „индивидуалистично-властово и стабилизиращо” програмиране на умовете и в частност – на политическото поведение. Точно това правят и «реформите» през последните десетилетия. С други думи, «сменят чиповете» на децата, за да адаптират умовете им към промените в социалните реалности – съществуващите йерархии, неравенства и власт и да формират нови модели на индивидуално поведение (главно – схеми за постигане на индивидуален просперитет, независимо от последствията за другите).

Това се постига чрез промени в съдържанието на програмите (знанията и ценностите, които децата получават) и социална диференциация на образованието. Тъй като историята и литературата са главните огнища на прообщностното и развитийно програмиране, точно те са обект на най-големите промени.

Какви са промените

Тези промени отдавна са забелязани, а съвсем наскоро журналистът Диян Божидаров отново посочи някои от тях. в статия с многозначително заглавие („Долу раята, да живее мултикултурата”). Той показа, как автори на учебници по история променят текстовете в посока към отстраняване на ключови „кодове” (представи, оценки, понятия) които формират чуството за национална принадлежност у децата. Промените са бавни, не винаги значими, понякога приличат на танцови стъпки (напред – назад), но журналистът показва, че те все пак следват една посока - изтриване от „програмите на умовете” на компоненти, формиращи националното съзнание, колективната памет на общността, която се самоопределя като „българи.”

Божидаров посочва, че според една авторка на учебник целта била да „възпитават толерантни личности, а не фанатици и терористи”. Но според нейни колеги тя се фокусира „не върху историята, а върху методиката; не върху фактите, а върху възпитанието”. Всъщност критиката е доста ограничена.

Първо, защото това което се прави не е пренасочване от факти към възпитание, дори не е смяна на възпитанието, а промяна в програмирането на ума. Учебниците по история (да речем, в Царство България) и преди това са възпитавали, само че са възпитавали в други неща. И не са възпитавали „фанатици и терористи”, делът на достойните хора „произведени„ в образованието е бил доста висок, а делът на негодниците – сравнително малък.

Второ, авторката сама решава да прави значима промяна в съдържанието и целите на възпитанието (била голям специалист по методика на обучението по история), без да иска съгласието на родители, граждани, а и без да уведомява самите деца какво именно им пробутва.

Трето, смяната на възпитателното въздействие става като се подбират фактите, които се поднасят на децата, а така се променя самата история, такава каквато е. Всъщност, авторът манипулира фактите (историята) и така подменя историята (фактите) и тяхното възпитателно въздействие със собствената си интерпретация на фактите (историята). А ученикът получава изкривена картина на историята, което просто означава че не познава добре историята.

Накратко – създават се „добре възпитани” (по тертипа на авторите) невежи. Това е „програмиране на умовете” само че в различна посока от онова, което се програмира чрез „самата история” т.е. автентично представяне на фактите. И това фризиране на историята и манипулиране на умовете се пробутва без информираното съгласие на родители (а и децата), като се прикрива с фалшиви аргументи!

„Възпитателите” може и да си вярват, че възпитават в „толерантност”, но това не е така – тяхното възпитание създава съвсем други ефекти, за които трябва да им се държи сметка. Първият ефект е този за който хората възроптаха срещу Танев – ерозира се „българщината”, родолюбието, патриотизма. Но има и други ефекти, защото спецове по методика на обучението по история или литература, залагат умствени програми не само за толерантност, но и за примирение, социопатично и психопатично поведение. А това си е престъпление.

Другият пласт на промените и ефектите от тях.

Проблемът е в това, че когато се притъпява и ерозира чувството за принадлежност към една конкретна общност (българска или каквато и да било друга), неизбежно се ерозира чувството за принадлежност към всякаква общност въобще. Затова промяната в обучението по история засяга не само „националистичния заряд” на мисленето и поведението, но и способността да се живее в общност въобще, или най-общо казано – засяга склонността към про-обощностно (про-социално) мислене и поведение. Това не са само индивидуални промени, защото чрез тях се ерозира и самата общност. И точно това е по-важното въздействие на промяната във възпитанието чрез образованието.

Манипулирането на обучението по литература също има голям (може би още по-голям) принос за такива ефекти, (да не говорим за цялата социална среда, пропагандната индустрия, развлекателната индустрия и други индустрии за видиотяване на човека). Отстраняването на литературни творби внушаващи емпатия, съчувствие солидарност, справедливост, равенство, честност, реципрочност и особено – готовността да се действа активно в тяхна защита, само защото са несъвместими със социалните реалности е недопустимо бърникане в умовете на децата. Недопустимо е защото така се създават социопати. А разликата между социопата и психопата е твърде относителна.

Когато въвеждат нов тип възпитание, без да въвеждат „компенсативни механизми”, „възпитателите” не просто създават „толерантни индивиди”, освободени от национални предразсъдъци, космополити, граждани на света. Неизбежно се създават и а-социални индивиди, свръхиндивидуалисти, свръхегоисти, или както вече бе споменато – социопати.

Потвърждават го и специални изследвания, според които българските ученици имат ниска „функционална грамотност”. Зад този евфемизъм се крият по-лоши ефекти. Когато новите програми за умовете, създават а-социални, дори социопатични индивиди, те всъщност увреждат значително два вида интелигентност – социалната и емоционалната. Но когато се увреждат тези компоненти на общата интелигентност, неизбежно се снижава и общата интелигентност – факт, който се означава като ниска „функционална грамотност”.Такива индивиди не са склонни към про-социално поведение и да допринасят за развитие, но са склонни към девиантно поведение – поемане на високи рискове и нанасяне на щети на другите (обществото).

Типът на човекът, който се създава по този начин не е точно „йерархичният човек” създаден от древните индийски реформатори, а по-скоро „човек а-социален и девиантен”. Но и този тип човек е програмиран да приема статуквото и всички съпровождащи го аномалии в упаржняването на властта т.е. може да се каже, че е „провластово” ориентиран – стреми се да се впише в съществуващия „ред”, вместо да го оспорва и да се опитва да го променя.

Освен това, такъв човек може дълго време да има нормално поведение, но някакви обстоятелства могат да активират програмата и той „да превърти”. Тогава всички се чудят как „добро момче” е могло да постъпи така. Всъщност момчето е жертва на програмата която са въвели в него, „реформаторите” в образованието. Данните за тийнейджърската престъпност, насилствената смъртност в тази възраст и др. илюстрират всичко това.

Робството и реформите в образованието

Знаещи хора препоръчват Орландо Патерсън като автор на най-задълбоченото сравнително изследване на институцията на робството. Според Патерсън най-дълбоката същност на робството е абсолютно изтръгване на индивида от неговия «социален контекст», т.е. – от неговата общност. При това изтръгване индивидът губи всякакви морални отношения и обвързаности с някой друг: откъснат е от своите предци, от общността, семейството, кланът, града; той не може да се договаря с никой, нито да прави смислени обещания. Не може да получи и правна защита. Дори и да създаде семейство, то може да бъде разделено всеки момент, а ако е създал собствен имот, той може да бъде отнет.

Единственото отношение, което свързва роба с някой е отношението на пълно подчинение и сила, което го свързва с неговия господар. И това отношение е напълно лишено от какъвто и да било морален компонент, а правният компонент се свежда до собственическото право на господаря. Затова нищо не защитава роба от риска да бъде насилван, измъчван, осакатяван или убит. Поради това насилственото изтръгване на индивида от социалния му контекст се схваща като социална смърт, индивидът претърпял такава промяна и превърнат в роб е социално мъртъв.

Този анализ на Патерсън не е нужен за решаването на въпроса в историята – робство или съжителство, там всичко е ясно.  Виждането на Патерсън е важно за да прозрем нещо друго – програмирането на а-социални и егоистични свръхиндивидуалисти е само друг начин за поробване на хора – не чрез насилственото им изтръгване от общността, а чрез ерозирането на общността в която живеят.

Ефектът е един и същ в двата случая – състояние на робство, и няма значение дали се постига чрез насилственото изтръгване от общността или чрез разрушаване на общността. Ето към какво влачат индивидите и обществото, реформаторите в образованието. И ето защо е прав Ламбовски – това може да става само скрито, защото ако се знаят последствията, експертите може да пострадат.

Пример за такъв вид поробване (без насилствено извеждане от общността), може да се намери пак в Индия – тя е станала известна като страна, в която много голяма част от работещото население е живеело в условията на постоянно «дългово робство» (хора, работещи само за да изплащат своите дългове към собственика на земята или кредитора). В България задлъжняването на индивиди и домакинства също нарастна взривно, в някои случаи – с доста тежки последствия.

Сходството едва ли е случайно – всяко премахване на про-общностните и про-развитийни програми за ума или поражда такива последствия, или е адаптация към тях. А тъй като подобни програми се съдържат в почти всички образователни системи, то съществуват и различни форми на робство, а през последните десетилетия те буквално избуяха. Забелязал го е например Наим Мозес (грамотен човек – бивш експерт на Световната банка, после финансов министър на Венецуела). Неотдавна доклад на МОТ също подсказа напредък на друга форма на робство – тенденции в заплащането са свързани с поява на комбинации от незаплатен труд и принуда.

Наскоро журналистът Светослав Терзиев пак ни подсети, че робството не е история – и днес някой люлее в робска люлка много хора. За това допринася и социалното диференциране на образованието, което също има дълга история. Още през 1906 г. в един учебник по приложна социология пише: „Злините в обществото се дължат на конкурентна система в условия на изкуствено създавано неравенство на интелигентността и тъй като това състояние винаги е съществувало, се предполага, че винаги ще съществува…Едва ли някой е мислил за промени”.

И днес никой не мисли за това. Изкуственото поддържане на неравенства в интелигентността вече е много напреднало. Родители, които усещат какво готвят на децата им реформаторите на образованието, също допринасят за усилване на диференциацията, тъй като се опитват да създадат „защитени островчета” за своите деца. Имат право, но дали са намислили къде ще живеят децата им след това.

Подмяната на държавата

Основна роля в тази драма играе една неформална мрежа от „експерти” в самото Министерство. Тези хора заемат ключови позиции в институцията, преминали са адекватно обучение, предано следват дадените им инструкции, поддържат връзките с източниците на инструкции и т.н. Като истински „сиви кардинали”, те избягват прожекторите, но фактически именно те вземат решенията, които министрите само благославят.

„Експертите” от мрежата подбират и привличат, и външните експерти, естествено – по свой образ и подобие. Всички получават доста щедри възнаграждения, не само в пари, но и чрез вписването им в „банка кадри”, осигуряване на добри кариери – във властта, в науката (някои са автори на безброй трудове) и др. Може да се предположи, че са се обзавели и с подходящи „граждански структури”, с които работят „успешно”, в смисъл, че успешно създават впечатление за „гражданско участие” във формирането на образователната политика. Впрочем, това може да обясни защо много скандали се инициират от социалните мрежи, а не от НПО-та, с които министерството работи.

Ето защо прекратяването на „съжителството” на един министър с образованието не променя нищо. Министрите се сменят, но двигателят си остава, от време на време търпи малки персонални ремонти и продължава да работи. Затова МОН възпроизвежда сходни конфликти по сходни поводи – откакто Марко Тодоров реши, че му пречи „Аз съм българче”, та до сега.

Министърът само утвърждава и легитимира работата на двигателя, фаворизира „експертите” от мрежата, не позволява на други служители в Министерството да им пречат, и защитава целият „двигател” в случаите на критики и атаки отвън. В краен случай именно министърът става мега-бушон, който изгаря, за да се спаси двигателя. Поради това и големите дебати по повод на личността на министъра са ненужни – министърът едва ли може да се справи с двигателят, който трансформира образованието.

Един компетентен, почтен и загрижен човек ще трябва да разчисти министерството от паяжината, която го е оплела, а това е по-трудна задача от чистенето на Авгиевите обори, защото ще се сблъска със силните им защитници. Но участниците в предстоящите публични обсъждания могат да свършат полезна работа, ако си носят списък с промените, направени в историята и литературата през „прехода” и поискат от министерството да обяви имената на техните автори. А после да поискат да бъдат отпратени по-далеч от децата им.

Само че някой изглежда се е погрижил да превърне обсъжданията в цирк. Сигурно ще стигнат до извода, че реформите са чудесни – проевропейски и модерни. Индийският им характер ще остане скрит, както и намаляването на „съществената разлика” с еволюционните ни братовчеди. Впрочем, Индия има и друга особеност – известна е с това, че през по-голямата част от своята история е била под чуждо „владичество”. Здраво са я грабили, особено поданиците на английската корона. Ето как държавните политики в образованието влияят върху развитието.

17 февруари 2016

На челната снимка :

Pieter Brueghel’s painting of the Tower of Babel

Пийтър.Брьогел, Старият –  Вавилонската кула, 1563, масло,114 cm × 155 cm (45 in × 61 in)114 cm × 155 cm (45 in × 61 in) Kunsthistorisches Museum, Vienna

Бел. на редактора: През хилядолетията хора, които никога не са виждали Вавилонската кула и са имали само повърхностна представа за Вавилон, а често и никаква, много пъти са я рисували, но нито един от художниците не познал каква в същност е била.… Херодот, който написал за седемте чудеса, посетил Вавилон. Дори нещо повече, той видял тази легендарна и като че ли изобщо несъществувала кула. Това се случило преди четири и половина века пр.н.е. Макар че Херодот не включил кулата в броя на чудесата, той оставил нейно кратко описание: кулата се издига над града, тя е осеметажна и всеки етаж е по-малък от предидущия. Именно затова художниците, които били запознати с описанието на Херодот, като се започне от Брьогел, се стараели да я направят осеметажна.Херодот писал, че видял кулата здрава. Когато след десетина години във Вавилон влязъл с войските си Александър Македонски, той открил, че кулата се руши… и заповядал да се разчистят развалините. Не, той не е искал да унищожи кулата. Напротив, Александър Македонски решил да я възстанови, да я направи център на новата си столица, където трябвало да се намери място за всички велики богове на Изтока, но умрял в самото начало на работата.“

Доста робство и съжителство!

Първият ден на общонационалния протест или стачка, макар съвсем плах, свали първия герберски министър, разпадна управляващата коалиция и може да се каже, че началото не мина съвсем безуспешно. Имаме класическа революционна ситуация – низините не искат, върховете не могат да карат по старому.
 

Добрите новини са дотук. Засега бунтът на масите продължава да ходи без глава – както и навсякъде в Европа. Еклектична смес от разумни, крайно леви и крайно десни идеи, с които ще се занимавам по-подробно другаде.

Напълно необосновани, но пък абсурдно детайлизирани искания за бъдещото държавно устройство, които реално ще обслужат олигархията, липса на невиртуална организация и лидери, съчетана с пълен нихилизъм към партийната политика, което пък не дава на партийната опозиция – дори и на „Атака“ – и да си помисли да оглави протеста. Една чалга революция срещу чалга режима на ГЕРБ не ни обещава нищо добро. Нечистотата не се мие с нечистота.

Изкусно раздуханата от режима истерия за „робството“ и „съжителството“ и хвърлянето на злополучния Танев на вълците бяха глуповат отвличащ маньовър, който обаче постигна целта си – вниманието на публиката бе отвлечено от новите неопровержими доказателства за дълбоката конституционна криза или по-точно – пълния разпад на държавата, на цивилизацията.

Всички и у нас, и в Брюксел, и във Вашингтон вече са убедени, че (дошлият на власт с преврат, улично насилие и банкови атаки, масови и груби изборни и медийни фалшификации криминален, олигархичен режим на) ГЕРБ – и по-точно неговият велик вожд Борисов – контролира пряко и тайно и съдебната власт.

Това е достатъчен повод за масово народно въстание с участието на леви, десни и всички 99% жертви на олигархичния режим. А с новите цени на тока не е невъзможно великият пожарникарски вожд да бъде без време слетян и от съдбата на гения на Карпатите – кондукатор Чаушеску.

Можеше ли обаче начело на протеста да видим тематична коалиция от „Атака“ и други националисти, от БСП, АБВ и дори от реално напусналата РБ и герберската коалиция ДСБ? Има ли изобщо контакти между ръководствата на опозиционните сили? А ако ДПС е под руски контрол, както твърдяха сините колеги довчера, защо не участва в протеста? Синeeщи колеги видели на митинга в четвъртък „руски знамена“, които обаче се оказало, че били едно знаме, и то Самарското.

Как да се обединят разните български националисти, правоверни комунисти от „Атака“, леви и десни центристи и български турци, макар в случая да имат безспорен общ интерес от събарянето на криминалния, антинационален режим, когато олигархическата пропаганда ги насъсква бясно едни срещу други – по русофило-русофобска, туркофило-туркофобска, просоц – антисоц линия?

Смисълът на истеричната русофобия и антикомунизъм в момента е тъкмо в това – да не се допусне тематична коалиция на антигерберските сили, на народа – да се поддържа изкуствено разделението и озлоблението на българите едни срещу други. Което разделение бе позаглъхнало, преди да го раздуха отново превратът, т.е. летните протести от 2013 г., в които, за съжаление, и ДСБ взе активно участие. За да стане истинска опозиция на ГЕРБ, ДСБ трябва да преоцени участието си в летните протести.

И смисълът на истерията около „робството“ и „съжителството“, освен да отвлича вниманието от доклада на ЕК и безобразията в България, е и да задълбочава русофило-русофобската истерия: новата пропагандна теза е, че България под турско била по-свободна и щастлива от България под „руско“ след 1944 г., т.е. Русия не е освободител, а поробител.

Разбира се, десницата е и искрено уплашена от голямата популярност на Путин сред българите и от все по-силната носталгия на мнозинството българи по времето на социализма. Но тези явления си имат обективна основа, която всички хора с пулс добре разбират. Само завършен идиот може да вярва, че ако забраниш портретите и паметниците на Тато, петолъчките и носталгичните снимки от соца във фейсбук, ще премахнеш и обективната основа на явленията. Също само завършен идиот може да вярва, че тези явления нямат обективна основа, а са навеяни от руската „хибридна война“.

Сините колеги трябва да разберат, че русофобската истерия обективно пречи на събарянето на режима на ГЕРБ. Онзи ден журналистката Зоя Деянова обърна внимание кои днес били водещите медийни русофоби – Милена Фучеджиева, Ивайло Дичев, Владимир Левчев – за по-младите читатели: деца на трима корифеи на соцкултурата.

Те трябва да осъзнаят, че събарянето на ГЕРБ е въпрос на живот и смърт за България и следователно е и поне малко по-важно от едиповите им проблеми. Самият проф. Дичев наскоро напомни за 20-годишнината от смъртта на баща си, писателя Стефан Дичев, автор на широко известни навремето юношески романи за освободителните борби на българите през последните години на робството и главен редактор на любимото ни тогава списание „Космос“.

Колеги казват, че изхвърленият като мръсно коте Танев бил добър професор и добър човек. Не намирам оправдание за такъв човек, съгласил се да работи за тип като Борисов. Всичко, което отсега ще се случи на тези хора, ще е заслужено.

Толкова по-зле, ако не са безпросветни идиоти или подлеци. И ако са участвали в преврата за свалянето на Орешарски и връщането на Борисов на власт. Впрочем оказа се, че юнакът Борисов се уплаши от изхвърления Танев и го зачисли сред хранените си хора.

Колкото до самото „робство“ и „съжителство“ – темата е безумно банализирана и предъвквана хиляди пъти, макар без никаква полза. Училището не е главният ни политически проблем, а доколкото е, най-лошото в него не е съдържанието на учебните програми по литература и история, а това, че в България изобщо не се учи, както показват резултатите от PISA, цари функционална неграмотност, липсва мотивация за учене, знаещите са съвсем малко, има огромна пропаст между знаещи и незнаещи, богати и бедни, социално облагодетелствани и онеправдани, момичета и момчета, градски и селски деца, българчета и деца от малцинствата…

Като учител по български език и история и класен ръководител на второкласници по-скоро харесвам сегашните ни учебници и не съм склонен да виня прекалено чиновниците в МОН за проблемите на училището.Вината за неблагополучията е другаде – в пазарния фундаментализъм, разрушаването на публичното, чалгизацията на културата и постоянния негативен пример отгоре – че за да успееш, не е нужно да си образован, камо ли да уважаваш училището.

Истина е, че учителят трябва да има свобода да интерпретира учебното съдържание според обстановката. Например, макар да одобрявам по принцип, че в читанката за втори клас има и ромски приказки, аз ги прескачам – децата няма да разберат за какво става дума, а не смятам за целесъобразно да ги тревожа да им обяснявам излишно. Сред българската общност в Ню Йорк няма ромски проблем, а децата получават достатъчно антирасистко възпитание в американското си училище.

Но в едно училище в България, дето циганчетата са може би 50%, очевидно ромските приказки ще имат централно място – циганчетата ще се убедят, че и техният народ си има приказки и всички книжни салтанати като другите, българчетата – че и циганчетата са хора като тях, а не са от Сатурн.

Преподаването за „турското робство“ също трябва да зависи от наличието на български турчета в класа – когато има, то трябва да е деликатно, не да се премълчават фактите, но не и да се тласкат българчетата към конфронтация а турчетата не бива да се срамуват, чувстват виновни или отчуждават и озлобяват. Това са неща в дискрецията на всеки педагог в съответствие с демографията на училището, те се обсъждат внимателно и с родителите.

Наистина, в учебните програми, които сега се предлагат, личи идеологически стремеж да се поразтовари съдържанието по литература от леви мотиви и да се понатовари повечко с десни, но това е кауза пердута – в българската литература просто няма достатъчно представителни творби с десни мотиви, а без левите тя се обезличава.

Това също е лесно обяснимо исторически – България е бедна страна без солидна десница, чийто интелектуален живот е предимно ляво обагрен. Голяма седесарска литература в България няма и не може да има – ако въобще някъде може. Айн Ранд – това са второкачествени слугински романи! Който се излъже да си ги купи, ще го установи сам и ще си иска парите от издателя.

Днешната седесарееща литературна продукция, финансирана от западни фондации, е в противоречие с историята ни и изкуствена присадка, която няма да се прихване върху стъблото на традицията. Всичко това е, ако и не водещ, но съществен елемент на пропагандната хегемония на олигархията, която цели да не допусне възникването на класово съзнание у онеправданите 99% от населението.

Училището освен това е парекселанс „лява“ институция, в която финансирани от бюджета, сравнително бедни, синдикално организирани и предполагаемо загрижени най-вече за развитието на публичното благо (нали иначе щяха да станат банкери или бакали) наемни работници-учители обучават и възпитават ученици, които в нормалния случай в ранна възраст се учат на алтруизъм, а в по-горните класове развиват класова солидарност, идеализъм, бунтуват се срещу света на възрастните с тяхната еснафщина. Това още повече се отнася за професорите и студентите в нормалните развити общества.

Разбира се, и в учебните планове и програми има много неща за промяна. Не може да става дума за „връщане към 1989 г.“, както предлагат много колеги. Първенецът в европейското училищно образование Финландия, дето се съчетават най-прогресивни принципи с класическата добра стара педагогика, е постоянно заета с нови реформи. Но тези реформи трябва да са дело на специалисти педагози, а да не стават в резултат на силно политизирани „широки“ дискусии, дето малцина разбират изобщо за какво става дума.

Видях например, че сини колеги предлагат в програмите по литература в гимназията да се включат Виктор Пасков и Борис Христов, но според мене по-скоро трябва да се върне Пеньо Пенев и да се добавят Валери Петров, Любомир Левчев и Васил Попов, които са силни автори, исторически представителни и ще стават все по-актуални. И дума не може да става за „махане“ на „Тютюн“! Но може да се използва и първият му вариант. Предложението на Илиан Василев да се включи „Калуня-каля“ на Георги Божинов е добро, ако стане за сметка на измисленото „Време разделно“; а и по мое време в нашата гимназия учехме твърде подобната нему „Цената на златото“ на Генчо Стоев.

„Вятър ечи, Балкан стене“…

Патриотичното възпитание зависи на първо място от състоянието на обществото и държавата, от моментния им „вектор“ им на развитие. Когато режимът води антинационална, компрадорска политика, президентът, премиерът, министрите и депутатите са предмет на широко обществено презрение, икономиката, държавността и публичното са в упадък, почти всеки гледа как да драсне на Запад, навред дъни чалга и по ТВ – турски сериали за великолепния век, това не може да се компенсира с пеене на „Вятър ечи“ в училище.

Изстъпленото пеене на „Вятър ечи“, декламиране на „Балканджи Йово“, масовото харесване на „Време разделно“, макар никой да не го гледа у дома си за развлечение, в наше време са протофашизъм и помагат за увековечаването на герберския режим.

„Вятър ечи“ и подобни Чинтулови и други бойни песни имат важно историческо значение като документ за националното ни пробуждане, не като поезия per se, нито като адекватно средство за патриотично възпитание на днешните българи, особено в големите градове или на Запад. „Балканджи Йово“ е авторска художествена преработка от П.П. Славейков по лазарска, т.е. обредна, песен от с. Просеник, Сярско, публикувана от Стефан Веркович в сборника „Народне песме македонски Бугара“ в Белград в 1860 г.

Обредните песни са твърде древни, с произход отпреди „турското робство“, и то най-вече от някогашните сватбени игри, а по-късно обраснали с легендарни наслоения от времето на османското завоевание от XIV–XV в. А и обръщението „войводо“ е старо – поне от Второто българско царство. В песента от Сярско героят се именува Никола, „Йово“ е сръбско име; П.П. Славейков се е увличал по западнославянска антропонимия.

„Балканджии“ по мое време в МвнР наричаха служителите в още неприватизираната АК „Балкан“, но някак не им харесва тоя неблаговиден етикет по отношение на българите като цяло. Който по онова мрачно време не се е използвал спрямо тях изобщо – „Балкански“ е западно име, пришито на нашия полуостров от един австриец в XIX в. – Balkanhalbinsel, и сега носещо предимно негативни конотации.

Името „Балкан“ не се среща у о. Паисий, Софроний, Раковски и П.Р. Славейков – последните двама употребяват често „Стара планина“; Х.Г. Данов издава календарче „Старопланинче“. И натуралните чернодрешни старопланинци поне до средата на XIX в. не били наричани „балканджии“ от другите българи, а „загорци“ – в „Романя“, „черни българи“ – от старото българско население в Североизточна България, а също с племенни обозначения като „въяци“…

„Балканът“ се появява като неологизъм у европейски образованите Каравелов и Ботев, в спомените на Панайот Хитов с добавките на Иван Кършовски, който иначе си пада пурист и превежда на български дори думата „хайдутин“ – с „горски ускок“. Понятието „балканци“ по отношение на днешните жители на Югоизточна Европа намирисва на османизъм и ни удря печата на чалгата. Трябва, значи, да се стараем да ограничим колкото може употребата на името „Балкан“ – и дори навремето бях предложил международно преименуване на Балканския полуостров на Хемски полуостров, което никак не е невъзможно.

Делото на о. Паисий има колосално значение, за съжаление и до днес, и аз много пъти съм цитирал патетично неговото „о, неразумни“: http://glasove.com/categories/komentari/news/o-nerazumni. Но самият текст на „Историята“ – след публицистичното предисловие – представлява интерес като исторически документ, но не и за учениците, било и в последния клас. А и не познавам ученик, който да го е дочел.

В осми клас трябваше да четем и Софроний, е – прочетохме по няколко страници – дотам, дето го притесняват содомити турци в Цариград и все му се разминава я въжето, я куршумът. А от „Рибния буквар“ сме чели само у дома от интерес: „кафето е костилка и се ражда по овошки“.

В университета учихме за Петър Берон като философ в Париж – автор на многотомния натурфилософски труд „Панепистемия“, нещо като закъснял с няколко века Джордано Бруно. Неподражаемият проф. Анани Стойнев ни убеждаваше, че котленецът бил съвсем истински философ, приет и в парижките интелектуални салони, а не просто някакъв „глупак от Турската империя“.

Обучението по старобългарска и възрожденска литература чак до П.Р. Славейков и Каравелов според мене трябва да се съкрати значително от обема си и да добие обзорен характер, като се илюстрира с най-характерни откъси от четивата в оригинал и съвременен превод.

„За буквите“ е една от малкото творби, които е добре да се учат цялостно. Но винаги с коментар и дискусия с децата за съвременното измерение на проблема! А не с школско литературоведско преливане от пусто в празно.

Като учим например за о. Паисий, е добре да поговорим и за чалгата, и за „сръбското“ и „гръцкото“, за турските сериали, за летуването „само“ в Гърция и Турция, та и за семинарите и фестивала в Созопол. Как и досега сме подвластни на гръцкия и османски чар, как това съвсем практически ни пречи да си устроим живота и ерозира началата на народността ни.

Защо реално се вдига шум за програмите по литература и история?

Извинявам се, че ще повторя вече писани (тук: http://glasove.com/categories/kultura-i-obshtestvo/news/pod-sveteshtiq-vzor-na-karaibrahima и на други места) неща, но те ми се струват важни за отсяване на вредното, което ни пречи да достигнем яснота в мислите и действията си, а правилно разбиране по въпроса сред публиката липсва. Който няма търпение, моля да дочете само последните два параграфа.

Българите жадуват за национално достойнство, но не могат да се изоглавят из надянатия им от търгашите чалга ярем. Чалгата – българският джихад срещу McWorld, естетическият бунт на българина – е и израз на разочарованието му от несправедливостта на Запада, и инатът на Ганя след връщането му от Европата, и неговият страх от бъдещето, неговите комплекси… Основната подкатегория на чалгата е срамът, гримиран като цирков бабаитлък.

Но при страстите по „Балканджи Йово“ и „Време разделно“ бабаитлъкът е минал в мазохистичния си полюс. Империите ни газят, ние не им се даваме. Т.е. в мечтите си, ако и наяве да си избираме или ги оставяме да се самоизберат зависими с досиета премиери и президенти с гумени гръбнаци.

Българският виктимологически пантеон е жив и актуален като никога – българинът сега е жертва на комунизма, прехода, политиците, мутрите, бежанците, циганите, ДПС, на ЕС, САЩ, НАТО, евреите (радонитите, масоните, Билдербергите), Кремъл…

Българите протестират срещу ЕС, САЩ, НАТО и западните корпорации, като гласуват за „Време разделно“ и реват за „Балканджи Йово“. Мазохизмът – с древен гностически произход – е стожерът на нашата култура. Хедонизмът не е наш – той е от гнилия Запад или гнилия Ориент, макар да му се отдаваме в свободното си от мазохистки ритуали време – и то в най-ориенталската и оргиастична форма.

Гръцкото робство, турското робство, съветското робство

„Турското робство“ обаче е на първо място традиционен израз в езиците на християнските народи в Османската империя и в нашата възрожденска литература и като такъв – естетически неподсъден. У съседите изразът също се среща изобилно: τουρκική σκλαβιά, tursko ropstvo, турско ропство, թուրքական ստրկության… У русите и другите източни славяни – „татаро-монгольское иго“.

Очевидно отглас от египетското робство и вавилонския плен на евреите, „робството“ е важен елемент от общата ни юдеохристиянска митология. Всяка пролет евреите празнуват Песах – освобождението си от египетско робство: според легендата им еврейски роби построили пирамидите. Днешните критично мислещи евреи оспорват това – и самото понятие за египетско робство.

В Ранното средновековие българите може пък да са имали песни за хазарското или аварското робство. За хунско робство сигурно не са имали – нали извеждали владетелския си род от коляното на Атила. „Гръцко робство“ наричали българите поне от времето на Възраждането, от началото на църковно-националната ни борба, и ромейското владичество, турило край на Първото българско царство.

Твърдението на Божидар Димитров, че етимологията на „иго“ била от гр. „хегемония“, не е вярно. „Иго“ е общославянска дума с общ индоевропейски корен с лат. iugum, ярем (срв. aнгл. yoke); със значение на „гнет“ се използвала поне от началото на славянската книжнина в Първото българско царство. „Хегемония“, гр. hēgemonia, иде от hēgemōn, „водач”, от hēgeisthai, „водя”. 

„Турското робство“ не е измислено от о. Паисий: в XVI в. Макиавели нарича турската власт в Гърция „робство“, schiavitù. В главата за наемниците във „Владетелят“ флорентинецът разказва как използването на турски наемници от ромейския император срещу съседите му докарало на всички „турското робство“.

Макар и без термина „робство“, и най-ранните български свидетелства като „Житието на Евтимий“ от Григорий Цамблак рисуват мрачна робска картина.

Ала „робство“ на български и повечето други европейски езици значи също „плен“, „несвобода“, human bondage. А за революционерите от всички времена то изразява и „човешкото състояние“ изобщо. Ботевото „лъжа и робство на тая пуста земя царува“ звучи като монолога на Хамлет. И за средновековния християнин робството е атрибут на човещината изобщо: човек е роб на смъртта.

Разбира се, у съседите има и израз „османска“ или „турска власт“ и именно той, както и у нас, се използва в историографията: гр. „Туркократия“, срб. и мак. „Турска власт“. „Османското владичество“ не е измислено след 1989 г., а е отдавна установен в нашата историческа наука стандарт: „История на България“, том IV, „Българският народ под османско владичество (от XV до началото на XVIII в.)“, БАН, София, 1983 г. Няма особена семантична разлика между „владичество“ и „власт“, освен че последната е добила по-съвременно и абстрактно звучене.

В законодателството ни – КТ, чл. 154 – отдавна фигурира „3 март – Ден на Освобождението на България от османско иго – национален празник“. Знаем вече защо Трети март, въпреки че Освобождението безспорно е голям наш празник, не е подходящ за национален празник – защото не ни обединява, а ни разделя на русофили и русофоби, на българи и турци и не на последно място, ни кара да поздравяваме приятелите си български турци с „освобождението им от турско робство“.

Робството не е само метафора – османският девлет си заслужавал прозвището „робска империя“. В XVI в. италианците наричали европейските роботърговци в Средиземноморието „турци по професия“ – за разлика от истинските „турци по рождение“. Големи човешки маси били отведени от османлиите в робство и от нашите земи. Османските елити – военното съсловие, бюрокрацията, придворните и султанските семейства се попълвали почти изключително от роби, обичайно било и султанът да е син на робиня. Системата на харемите, евнусите и кючеците просъществувала до началото на ХХ в. Евнусите етиопци били кастрирани в детска възраст и оставяни зарити в пясъка на милостта на естествения отбор, оцелелите 10% били продавани на роботържищата.

Под „робство“ през Възраждането обаче разбирали най-вече политическото безправие на българите. В главата „Силистра йолу“ на „Под игото“ Вазов чудесно описва как народите под робство си живеели весело, като нямали политически права и страсти, нито възможност да натрупат големи богатства. И евреите в пустинята въздишали за безгрижния живот под робство и египетските котли с месо. Разбира се, в големите османски градове, пък и в селата и особено между тях, българи, турци и други народи съжителствали и си разменяли културни и некултурни влияния.

Впрочем затворената планинска българска селска община съхранила до много късно самобитността си, за което свидетелства традиционният ни селски фолклор и липсата на много турцизми или пък неправилното им усвояване в старопланинските говори. Масираното османско влияние върху българския бит и популярна култура е ново явление от последните години на робството в големите градове, които се ребългаризират в значителна степен едва след Кримската война и най-вече след Освобождението чрез постосманския културен пласт на проточалгата, развлекателната култура на градското дъно, проникнала у нас главно чрез гръцко и сръбско влияние.

Лишаването на българите от държавност, от правосъзнание, от просветен елит, от книжовен език и от национална памет е най-голямата вреда, нанесена от османлиите. И до днес българите още не са доказали, че са способни на свободен политически живот народ; те се справят далече по-добре в ситуациите, в които политиката още не е намесена. Ботев се заблуждавал, че от читалищата, черковните настоятелства и еснафите ще се развие модерна държавност – той сам документирал слабостите във възрожденския ни дополитически живот.

Учудване буди нелюбопитството на османлиите, поне до 1870 г., по отношение на завладените от тях европейски народи. Иван Асен II изброяваше кои земи е завладял след битката при Клокотница – на епирския деспот, арбанашка и сръбска. И сръбският Стефан Душан инвентаризираше на чии земи бил цар, „и на голяма част от Българското царство” (Скопие). И‌ руският цар-император именува в титула си най-подробно всичките си придобити царства и княжества, и българското на Волга. И Василий Българоубиецът нарече югозападните ни земи, дето дълго се сражава със Самуила, тема България, и Охридската архиепископия – Българска.

Само османлийският падишах нехае – той бил господар на Рум, на „римския народ“, и на по-древното „македонско царство“ – според писмото до запорожките казаци. А този падишах обикновено – особено в първите векове – бил европеец по произход, често славянин. И в книжката на Орхан Памук „Бялата крепост“ героят венецианец минава със своя ходжа на път за Полша, към Белгород Днестровски в Молдова, през източните български земи и описва „славяните“ – русоляви селяци, и няма понятие какъв народ са те, че имали царство отпреди хиляда години, със славни царе, създали азбука и книжнина за няколко други народа.

Българската нация се създаде в борба за освобождение от Османската империя и преди това – от духовното и административно господство на Цариградската патриаршия. Това е стоманобетонен факт. Нейните герои – това са борците срещу Османската империя и Цариградската патриаршия. За българската нация, докато съществува, Османската империя и Цариградската патриаршия ще означават несвобода, ненашенска власт.

Добрите ни отношения с Анкара и Фенер, доброто ни съжителство с българските турци не променят това нито на йота. Доводите, че Османската империя била наследник на Ромейската, които донякъде имат основание, донякъде – не, също не го променят. България възникна в борба с Ромейската империя.

От друга страна, лепенето на етикет „съветско робство“ на комунистическия режим от 1944 до 1990 г. не хваща дикиш. Става дума за продължителен и противоречив период, в който България постигна и най-големите успехи в следосвобожденската си история, в който режимът бе реално подкрепян или приет като даденост от голямото мнозинство българи. След началото на 50-те години в България вече нямаше истинска антикомунистическа опозиция досами 1989 г.;

И днес, след 26 години, ни управлява бившият бодигард на Живков, който все повече заприличва и външно на господаря си! А мнозинството българи изпитват все по-силна носталгия по икономическото развитие, социалната сигурност, демографския растеж, сигурността и дори националната независимост от онова време. Въпреки големите недъзи на тогавашното управление.

Но всичко това е beating around the bush, отклоняване от главната ни тема. Нужна ни е час по-скоро работеща широка политическа коалиция – да оглави надигащата се буря от народно недоволство срещу престъпния, антинационален и диктаторски герберски режим – позор за България и Европа.

Трябва да прекратим взаимните самоубийствени дрязги за училищни програми, робства и съжителства, Русия и соца. Трябва да оставим и приказките за нови кръгли маси, всеобхватни реформи и смяна на системата. Трябва да търсим тематична коалиция с минимум общоприемливи цели, свеждащи се до отстраняването на престъпниците, бърза нормализация на държавата и възстановяване на цивилизоваността.

Източник: Гласоове