Архив за етикет: политическа култура

Борисов: Народът да си избере Мони Паси-силен и смел, да пребива руснаци и американци

Ако народът не ме харесва, нека си избере някой друг, като Мони Паси, силен, смел, да налита с крилати ракети да пребива руснаци и американци. Но това е несериозно, като го гледаш какъв ястреб е… Така премиерът Борисов коментира в Иран идеята си Черно море да се превърне в демилитаризирана зона.

 

Борисов: Народът да си избере Мони Паси-силен и смел, да пребива руснаци и американци
Бойко Борисов
По думите му българският народ е такъв, че може да се сбие с всеки. Правили сме го, обявявали сме война на половината свят, припомни Борисов Втората световна война. Ако народът иска, пак ще го направим, посочи той и коментира своята визия за Черноморския регион.Не твърде добри познания по история демонстрира премиерът Бойко Борисов пред български журналисти в Техеран. По време на поредния си монолог в защита на идеята за демилитаризирано Черно море, министър-председателят заяви, че по време на Втората световна война страната ни е обявила война на СССР, отбелязва БТВ.

 

Това не отговаря на истината – макар Царство България да прекъсва отношенията си с Великобритания и САЩ на 13 декември 1941 г., връзките със Съветския съюз не са прекъсвани, макар да сме били съюзници на Германия. СССР обявява война на България на 5 септември 1944 г. – когато Червената армия вече е близо до границите на страната, а до комунистическия преврат остават броени дни.

Не е известно срещу съветските войници да е имало организирана съпротива, когато влизат на наша територия.

Пълният цитат от изказването на Борисов показва и неговата оценка за българските политици от историята: „Оценява се, че ние не сме войнстваща нация. Можем да се сбием с всеки и сме го показвали в историята – че можем да обявим на половината свят война. Вярно… след това доста от териториите ни ги няма, де (смях). Едновременно на Съветския съюз, на Щатите, на комшиите (?), на кой ли не. По време на Втората световна война сме обявили война на всички”.

Източник: Фрогнюз

Синовете на капитан Грант и пророците на миналото

Проф. Пламен К. Георгиев

Heidelberg alumni

„Философският клуб“

Е, доживяхме дебат. Дали у нас легитимността, която пропадна в дълбоката дупка на Брекзита  ще бъде съживена чрез Евроатлантически, или Евразийски модел?  Ако се слушат анализите на руски стратези, свирещи на тънката струна на миналото, нашият принос към вяра, там кирилица и други прашни книги, закарани овреме в Киевска Рус, че да вдигнат един народ -духовно добре. Но ето, че и  пропагандни влъхви,  от типа на Коритаров взеха да ни мият очите с ….глупости на търкалета.  

Покрай сухото гори и мокрото, нали? ДПС то било про-руска партия каза с привичния си авторитетен непукизъм Коритаров. Аз пък ви  ви казвам, че е  про-българска. Само дето се защитава от правоверни мюслюлмани , което не им пречи да са добри българи. Какво е това понятие,  свързано с политика Ахмед Доган,  за когото преди 28 години подписвахме подписка да го извадят от панделата. Понеже не бе  от последните философи, а и наш колега.
Една женица от Търговище се върнала подир голямата „екскурзия“ има няма две три години подир  това. Питали я комшийките там, пред къщите, когато слънцето залязва, ако знаете, все се събират на приказка.
- За какво се върна бе, Айше? А тя кратко  рекла:
- Пейката, пейката я няма там в Измир ,  комушлар….
Други въпроси нямало. Пък може да е имало, но на други  теми. Това вярвам го разбирате в днешно време, когато съвсем не е лесно да си мюсюлманин. Че и християнин, зависи сред кого попаднеш, нали?
И ей на– взе та „внезапно“ духна под опашката на Местан,  наш Ахмед. Как тъй , защо тъй и какво следва от това?  Е, такъв e. Като усети че го будалкат, че го отклоняват от това, което си е наумил,  лош става. И никому басма не цепи. Познаваме се добре, понеже и аз съм му сърбал, така да се каже попарата. Но овреме оставих лъжицата, която той често употребява като ръжен в огъня.
Ковашки номер, знам ли го откъде му е в гена, но моята баба  Гена  все гледаше мир да има, да се не караме. Поради което и на главата и се качвахме. Ахмед това не позволява. И, казано иначе, най-вече от това се пази. Което е смислена стратегия, нали? Та, когато ме поканиха в БГ он еър да съм кажел защо така и прочее, довчера Местан, пък от утре на бостан – това и рекох: Зърното от плявата дели Ахмед, знае какво прави. То, като пламне плевнята, това е първата работа, нали?
Рекох това малко подир Октай, екс орг. секретаря на ДПС -то , който ме беше изпреварил вече в 7.30 сутринта в ефира. Той отдавна захлебва медийна популярност с негативна логорея срещу Движението за права и свободи. Същото, което го  изправи от ветеринарен лекар до   политик , депутат там в няколко Народни събрания. А днес  дежурен опортюнист..
Даже си позволих да река, че същото каквото се случи на Октай, демек шут и аут от „масата със зелено сукно“ , ще следва и за Местан. Ако да е тъй сладкодумен, начетен, а според някои мадами чаровен даже…Отряза го там една съдийка онзи ден пак поради витиеватата абревиатура на партията му. Но то бе само повод да донесе дебели тълковни речници в студиото.  И ще „жали“, как няма да жали. Та да видим. На всичко отгоре Русия взе да си оправя отношенията  с Турция. Та с атлантическата зурла напред нищо май няма да стане като музика, подир която да тръгнат баламите…
Не, не не се имам за пророк като някои наши социолози. Отдавна съм свикнал и не вземам  на сериозно нашите свободни медии. Те имат проста схема да ви положат между поне две гледни точки. За третата –  съвсем като при стария Хегел и неговото „изключеното трето“, без да имат хабер за какво става реч – минават метър. Но стане ли рач за публиката /ах как бързо я подменихме обществеността с тази лепкава дума –  публично- частно партньорство,  публични дебати, да не ви говоря за публични ….домове, с което семантично я асоциираме ние от по- старото поколение/ съм много ревностен да знаете. Особено и най- вече когато ни будалкат, или дори ми задават  сугестивни въпроси.
На социологически език, то ще рече това, което питащият иска да чуе. Като например:
- „Не мислите ли,  че турците у нас са пета колона на Русия“ .  Или:  “ Не е ли България  „Троянският кон“  на Русия в НАТО, Европа, като цяло“ . Един вид сложени там да ги изкормим изотвътре, когато му дойде времето… Понеже сме „варвари“, нали? А то идва от „вара- вара - “ както го чували европейците непознатия за тях език. 
- Мисля, бе, как да не мисля, миличко, отговарям обикновено на усмихната  журналистка,  с лек грим както се полага в сутрешните тв емисии. Нали цял живот почти на този занаят на мисленето отдадох. Викам още – нашите турци не са онези турци, ама кой да чуе. То се иска напън на подкорието, пък миличката, чак такава енергия никога не имала шанс да инвестира. Освен това  и слушалките и пукат. На зле отива детето, що да го оставям без хлебец викам си, нали? И „скачаме“ на друга тема, нали знаете песничката „Ска-ка- уец“…..
Това  антропология, социална психология и други маргинализирани у нас науки, ги няма в медийните модераторни главици, да знаете. Защо едната примерно маймуна, чеше гърбеца на другата и очаква същото да и се случи реципрочно? Някои функционалисти твърдят, че така се пощят от въшки. Други, с фройдистки уклон, обръщат внимание на това, че самците си взимат под покровителство някое малко маймуне и си го /да извинявате системно  онождат / . Срещу протекция, от други агресивни маймуняшки екземпляри.
Така е в природата. Даже някои тарикат- учени ни го вменяват като поведенческа матрица. Оставете хората да се любят, бе. Свободно  и свободата, неизбежно ще дойде при вас. Така се учат на толерантност. Това разбира се не се диктува в слушалките на миличкото, гримирано леко сутрин рано, за да не лъщи на камерата. Но то вече се подразбира в една медийна среда, култивирала всякакви митове, опашати лъжи и илюзии даже. Според случая те излизат от ръкава на Фокусника като зайци, с по-дълги или по къси уши.
Няма оправия, така е . За поста на Ра в медиите, министерства там, агенции даже, като правило има 1 място , а винаги се намират минимум 15 кандидата. Ще питате откъде тази тяга, тоз мерак за лидерство у нас в Бългерията. То трябва освен да е отражение на една стопанско-икономическа мизерия, сиреч  повечето уж  просветени даже у нас не могат да направят и крачка напред ни в кариера, още по малко в семеен и личен просперитет, без да се хванат за фустата на Държавата. В същото време си я псуват на ум, особено когато не им се нареди работата. Ето защо  към днешна, вчерашна , че и от 100 години дата на българска държавност, политическа култура, разбиране за това „как се сади пиперот“, респ. как се управлява и взима решение в полза на България, си е константна величина на  хроничен дефицит.
Тя може социологически да се синтезира, според мен ей така:
  1. Това, което е преди мен не струва, пречи и моментално трябва „да иде на кино“ /от пет до шест/.
  2. Тук, като съм дошъл „да ги оправям“, тези, които ме избраха – трябва не само да ми козируват, но и „хакъ паръсъ“ да ми дават. Понеже жертвам и сън и семейство, за тяхното спокойствие и нищо неправене /нефелност/. А то най- скъпо струва.
  3. Не „интересът клати фесът“, а „фесът клати интереса“, само дето не го е написал Макиавели, но аз вече се сетих. Тези с калпаците имат право само да ги свалят, когато минавам. Да не говорим за тези с бомбетата , удобни за някои тоалетни нужди.
Звучи ви арогантно? Е, така е. Поемам рисковете от осветяване на един манталитет, минаващ в ред случаи и за политическа далновидност. Но то и реалността в глобалното ни време изглежда по- извратлива,  отколкото я мислехме. Уж там системен ред, логика, някой друг просветител от типа на Канта и  Гегеля, даже.“Хегел вече не живее тук“, озаглави водеща германска медия едно от пространните си и проникновени есета. В друг стар ресторант пък в Хайделберг, хората ходят не толкоз за друго, ами заради една табела на която пише “ Тук за малко не обядва Гьоте“. Много го уважават.
И ще ви кажа за заключение – Ахмед не съм го виждал да танцува. Даже и неговата екс съпруга Шерин, ми викаше, айде да поиграем ти моя го остави, той обича да седи на едно място… Пък аз добре знам, че не обича да му се месят. Не че всичко си знае, даже пита понякога. Което е обичаен маниер на родения философ. Но ей така, колкото да се увери, че е прав. Така, че дорде е Доган, дръжте се о него. Че там ДОСТ, освен че значело „авер“ на турски се римува по нашенски и с „гост“. Такъв бива за 3 дни, ами ако се настани за постоянно?
А иначе, правата и свободите са много важни за всички ни разбира се.  Без разлика на пол, занятие, вяра там, или оттенък на кожата даже. Това си го знаем на книга. Днес става още по- актуално, когато ще ни анти- корумпират от ляво и от дясно, денем и нощем. Трябва да си перем гащите, значи, редовно, разбирате ли,  с пералня „Филипс“, или дори „мейд ин Тюркието“,  на изплащане.  Да се самопречистваме един вид физически, че и ментално даже.
И в панделата зная, че така е правил Ахмед. Там нямало пералня, поради което е ползвал малко вода в кофичка от …кисело мляко.   Дай Боже и другиму такава самоотговорност към личната хигиена, нали?  Казват, че който през тази школа не  минал е пишман политик. Ей затова не се набърквам в политиката, а просто гледам как се развива, нали? Все някой трябва да изнася и кофите , да има достъп и вътре и вън от кауша. Че то каква демокрация е иначе? Сократ даже имал право да си приема приятелите в затвора след като вече бил осъден, къде 5-6 часа вечер.  Но то било в старата Атина, а у нас си у друго, както си знаем. Единствената му молба била да не водят Ксантипа. Жена му, де. Понеже много му мрънкала, ти на кого оставяш децата, не помисли ли за нас и пр. глупости.
Някой май ни гледа сеира, братя, но не са нашенци. И Ахмед не е сред тях,  понеже тук  си има повече от колкото му трябва . Лично, де, иначе за разни проекти със сигурност още ще са  нужни. Тя главата му щрака и не мирясва, да знаете. И доде е с него, че и подире му, уверяват някои, ще продължи да говори: „Няма начин да няма начин“. Има такива феномени.

11. 07.2016

Жан-Пиер Льо Гоф: “Политическото безсилие е облечено с добри чувства”

„През октомври 2015 г. в зала “Зенит” в Страсбург, след колективна молитва, водена от един дошъл от Турция имам, привържениците на Ердоган, живеещи в Европа, мъжете и жените разделени, слушаха и аплодираха бурно войнствената реч срещу противниците му и презрителните му думи спрямо Европа, разкритикувана и освиркана от залата, понеже искала да дава уроци. Европа била обзета от ксенофобия, ислямофобия и расизъм, докато Турция била “защитникът на истинската цивилизация”.В други времена подобни думи, произнесени във Франция и на европейска земя, биха предизвикали възмущение и порицание. Как да не се чувстваш унизен и да продължаваш да вярваш в Европа, когато Франция и останалите европейски страни масово си мълчат пред подобни думи?“

Жан-Пиер Льо Гоф е френски социолог, философ и писател. Последната му книга е Malaise dans la démocratie.

- Министерска рокада, достойна за фарс, дебат за закона за труда, който противоречи напълно на програмата на кандидат-президента Оланд от 2012 г., преговори с Турция за мигрантската криза: заглавието на вашата книга, Malaise dans la démocratie (“Смущение в демокрацията”), никога не е изглеждало толкова уместно…

– Накъдето и да се обърнем, доминира впечатлението за объркване и разпад, заедно с чувството на безсилие на държавите да се справят с причините за злините, чиито последствия оплакват. Реагираме възможно най-бързо, за да се опитаме горе-долу да се заемем с решаването на проблемите: борба срещу тероризма, мигрантски потоци, съдбата на Европейския съюз, данните за безработицата…, с оглед на изборите, които бързо приближават.

Всеки ден ни изправя пред гледката на една объркана страна, на един Европейски съюз, играчка на съдбата, и на един свят, изпаднал в хаос. Кадрите с бежанската вълна и разгневените мигранти, блокирани по границите, засилват смущението на европейските народи: за тези мигранти Европа е обетована земя, въпреки безработицата, различията в културата и нравите; политически бежанци и икономически мигранти се смесват в най-голяма бъркотия, без да говорим за ислямистките терористи, които могат да се възползват от случая. Нищо няма да променят големите думи за борбата срещу ксенофобията, ислямофобията, расизма…, моралните уроци, които дават на европейските народи, страхуващи се, че тяхната страна и култура вървят към провал.

Споразумението с Турция ще остане в летописите като срамен пазарлък, включващ милиарди евро, възможното премахване на входните визи за Европа за турските граждани, подновяване на обещанията за присъединяване на Турция към Европейския съюз… срещу мерки, чието изпълнение и ефективност остават до голяма степен несигурни.

Като се има предвид неотложността на ситуацията, ще кажат, не е уместно да бъдем капризни, Европейският съюз прави каквото може, опитвайки са да се справи горе-долу с една ситуация, която изглежда, че е станала неудържима. Въпреки това: безотговорността и внезапната промяна на германския канцлер, високомерните и презрителни изявления на Ердоган спрямо Европа, най-малко двусмисленото му отношение към ислямистите, репресията му спрямо кюрдите и противниците… са реалности, които всички смутени речи на отговорните лица на ЕС не могат да заличат.

През октомври 2015 г. в зала “Зенит” в Страсбург, след колективна молитва, водена от един дошъл от Турция имам, привържениците на Ердоган, живеещи в Европа, мъжете и жените разделени, слушаха и аплодираха бурно войнствената реч срещу противниците му и презрителните му думи спрямо Европа, разкритикувана и освирката от залата, понеже искала да дава уроци. Европа била обзета от ксенофобия, ислямофобия и расизъм, докато Турция била “защитникът на истинската цивилизация”. В други времена подобни думи, произнесени във Франция и на европейска земя, биха предизвикали възмущение и порицание. Как да не се чувстваш унизен и да продължаваш да вярваш в Европа, когато Франция и останалите европейски страни масово си мълчат пред подобни думи?

- След Франция, Белгия бе засегната от тероризма. Това израз на изключителната слабост на европейските държави ли е?

– Да, но борбата срещу ислямисткия тероризъм не е дребна работа, която може да се свърши набързо, още повече, че от години се отрича или подценява влиянието на радикалния ислямизъм, изпълнените с омраза проповеди в джамиите, броя на хората, заминали на джихад… от страх да не дискриминираме нашите сънародници с мюсюлманско вероизповедавие и понеже не искахме да засегнем връзките си с арабските страни, които проповядват салафизъм и с които поддържаме търговски отношения.

За да има мир в някои територии, изоставени от републиката, позволихме да се развие ислямсткият комунитаризъм с неговата дискриминация и натиск над жените, неговите критики срещу светските републиканци, “предателите” и “колаборационистите”… В името на борбата срещу ислямофобията, цяло едно интелектуално течение, клонящо към левицата, пое щафетата да обвинява републиката, лаицизма и нашата собствена история за всички злини, засилвайки чувството им, че са жертва и злопаметността, която съществува сред част от нашите сънародници мюсюлмани. Една полиция на мисълта и словото систематично обвиняваше много интелектуалци и журналисти в “ислямофобия”, оказвайки натиск и затруднявайки всяка критика, всеки размисъл и дебат за исляма и неговата трудна адаптация към европейската цивилизация, размисъл и дебат, които са необходими, за да се интегрира.

В тази област, както и в много други, плащаме за политиката на щрауса, която не е от днес, свързана с един ангелски и миролюбив начин на мислене, който отрича сблъсъка на култури и цивилизации и не иска да има врагове. Въпреки всички усилия на конформистите да отрекат или да подценят тези проблеми, днес е по-трудно “да се постави похлупак” на тези въпроси, както правехме в продължение на години.

- Как можем да излезем от подобна ситуация?

– Няма да излезем от нея с припомнянето на общи и щедри ценности и добри чувства, а най-напред, както вече беше казано, чрез полицията и военните, които трябва да ударят така, както когато това са врагове, които искат да ни разрушат. Това е доверието в държавата, носител на легитимното насилие, която обезпечава сигурността на гражданите си. Осъзнахме (със закъснение), че не можем да третираме Министерството на отбраната както останалите, като го подлагаме на драстични бюджетни съкращения. Но за да може държавата да изпълнява ефективно своята роля, е необходимо също обществено мнение, което я подкрепя твърдо в репресията, нужна в рамките на правовата държава. От тази гледна точка, молбите за постъпване в армията и полицията на хора от младото поколение изразяват една нова динамика, която ясно скъсва с неодобрението, с което се ползваха двете институции близо половин век.

Но сред младежите, както и сред други категории от населението, съществуват социални и културни разломи, симптоматични за трудностите да се изправим през ислямския тероризъм и войната. От тази гледна точка, аз съм поразен от приликите в реакциите на ислямистките атентати в Брюксел и в Париж. И в двата случая атентатите предизвикаха зашеметяващ ефект и породиха един и същ публичен израз на емоцията и на болката: палят свещи, държат се за ръка, рисуват сърца, пеят песента на Джон Ленън Imagine, която прославя мира и всеобщото братство, въпреки че бяха извършени масови кланета. Тези емоционални реакции изразяват един вид катарзис, нужен пред лицето на тероризма и варварството, възмущението и болката на един народ, който оплаква своите мъртви и прокламира отхвърлянето на тероризма.

Същевременно единството и солидарността не могат да се изразят само в споделената емоция и болка. Ако искаме да се изправим и да противодействаме ефективно на нашите врагове, трябва да разберем, че подобни действия са станали възможни и че ислямисткият фанатизъм, който им е присъщ, с други думи тероризмът и радикалният ислямизъм, не са се появили отникъде и трябва да признаем, че онези, които извършват подобни варварски актове, са граждани на европейските страни. Може би е най-трудно да приемем това, защото този въпрос ни води към вътрешните слабости на европейските демокрации, към отказа да се изправят пред смущаващите реалности, като се опитват някак да ги маскират, за да се почувстват спокойни, вярвайки, че са защитени от безпорядъка в света.

Манюел Валс ясно призова страните от Европейския съюз да приключат с “ангелизма”. Време е. Но същевременно трябва да разберем защо и как подобно отричане на реалността и такъв ангелизъм са били в състояние да се развиват в продължение на години. Както подчертавам в книгата си, това поставя проблема за сътресението в образователния и социалния модел на европейските демокрации, сътресение, което доведе до подценяване на собствената им история и неуважение към самите себе си, в полза на един безгръбначен и сантиментален мултикултурализъм, на който му е трудно да признае, че съществуват множество народи и цивилизации.

Това е нов начин на мислене, за който демокрацията се превърна в синоним на културен релативизъм, нацията – в ксенофобия и расизъм, Европа и Западът бяха смятани малко или много за отговорни за всички злини на човечеството. Войните, тоталитаризмът и Холокостът, колониализмът… се оказаха включени в един все по-пренебрежителен разказ за нашата история и спасителната критика на европейския етноцентризъм се впусна в едно уреждане на сметки, което няма край. Като контрапункт, останалите народи по света могат да бъдат смятани за носители на добродетели, които ни липсват.

Именно този нов начин на мислене бе ударен и опроверган от ислямския тероризъм, без обаче да бъде в състояние да разбере какво се случва, защото този манталитет се е формирал в епоха, в която Франция и демократичните европейски общества скъсаха с историята и с трагичното в нея.

- “Всичко, което е било, вече го няма, всичко, което ще бъде, все още не е дошло. Не търсете другаде тайната за нашите злини”, пише Мюсе през 1836 г. През 2016 г. също имаме чувството, че присъстваме на края на света…

– Ние живеем в края на един исторически цикъл, в който броят на мисловните схеми и начинът да се прави политика се разпадат много бързо заедно със споделеното от мнозина чувство, че този период на разпад няма край. Става дума за начин на правене на политика по волята на събитията, без стратегия и без визия, в една късогледа логика на реакция и адаптация. Отричането на реалността, реакцията и бягството се придружени от един състрадателен дискурс за жертвата, който прикрива политическото безсилие с общи ценности и добри чувства, опитвайки се по този предвзет и състрадателен начин да въплъти единството на една объркана и разпокъсана страна. Отзивчивостта и състраданието доминират на безсилния фон на безвкусното прокламиране на високи принципи, на вирнати брадички, на преиграно възмущение и на дребни предизборни сметки.

Като се има предвид всичко това, обикновените граждани имат правото да не вярват на способността на политиката да въздейства върху реалното и да върне доверието в бъдещето. Изправени пред една непоследователна държава, която се управлява на око, говори едно и точно обратното, върви напред и се връща назад по волята на групите за натиск и предизборните клиентели, обърканите граждани губят доверие в политиката, оттеглят се в своите мрежи и общности на принадлежност, по силата на една логика на безопасно евакуиране и защита на собствените са категориални интереси.

Същевременно в медиите и социалните мрежи се появяват афери, скандали, несвързани речи, демагогия и отстъпления, обвинения от всякакъв вид… Медийният линч в социалните мрежи се превърна в национален спорт, виновият е обвинен и съден преди самото разследване, което вече може да се открие като отворена книга във вестниците. Под фалшивия блясък на “демокрацията на участието” и на прозрачността, печели почва манталитета на “санкюлотите”.

Безполезно е да изобличаваме крайната десница и “популизма”, докато продължаваме да отричаме пагубните реалности, които те умеят да използват по свой начин. Всеки път имаме чувството, че сме ударили дъното, преди нови пагубни факти да вкарат още повече страната в спиралата на разлагането и самопрезрението. Тук не става въпрос само за “популярността”, измерена с помощта на много проучвания. Прекъсната е връзката на доверие с държавата и голяма част от елитите, пораждайки недоверие и подозрение.

Свидетели сме на края на един свят с рискове от етнически конфликти и насилия, задълбочаване на хаоса. В тези условия призивът към оптимизъм, към “щастлива глобализация”, прилича на самовнушение, докато не бъдат признати сериозността на ситуацията и задънените улици, към които ни води политиката на щрауса и бягството, които не са специфични само за един лагер. Политиците не могат да премахнат въпроса за своята отговорност в този критичен период от историята, през който преминаваме.

Това е едно от условията, за да си възвърнат доверието на страната и на европейските народи, и да започне възстановяването от един период, за който ще можем да кажем, че наистина е приключил, когато се роди нова политическа и историческа динамика. Без да чакаме всичко от политиката, президентските избори могат да бъдат една възможност, ако политиците успеят да сложат край на вътрешната си борба и битката на егото си, за да отговорят на изискванията, които налага състоянието на страната и на света. Гражданите ще отсъдят.

Превод от френски: Галя Дачкова

 

 

 

Елементи на българската политическа култура

Политическата култура е набор от разбирания и вярвания, познаване на правата и задълженията, посредством които субектите достигат до различни политически взаимодействия. За да определим обаче доминиращия тип политическа култура, е редно да проследим множеството аспекти на политическата система, историческите предпоставки и събития, както и националните характеристики и особености на дадено общество.

Прегледът на систематизираните данни за нуждите на изследването върху качеството на демокрацията в България показва наличието на политически култури, които са различно представени при отделните социални групи. Моите изводи водят до наличието и на трите типа политически култури, като преобладаваща е поданическата политическа култура, а най-слабо изразена е участващата политическа култура.

Според Антоний Гълъбов доминиращата политическа култура в България е политическата култура на несигурност или поданическата. Той дава дефиниция за поданик, като го определя като гражданин, интересуващ се единствено и само от онова, което държавата би могла да му направи, от нейната сила и готовност да се намеси в личния му живот (Гълъбов 2012). Според него поданикът възприема политическите партии като част от държавата и само формално ги разделя по отношение на предпочитанията си и в този смисъл техните ценностни различия нямат съществено значение.
Формирането на политическия елит, както и начините, по които той управлява, се възприемат като нещо далечно от гражданина, до което той няма достъп и върху което не може да влияе. В този смисъл, когато гласува, поданикът не избира себе си, а определя чрез своя вот силата на онези, които се стремят към властта (Гълъбов 2012).
Отношението на българите към властта, политическите елити и политическите партии е крайно негативно, така че в този смисъл бихме могли да твърдим, че в голяма степен българското общество е негативно политизирано. Интересува се от властта, но не и от участието си в нея.
Множество социологически изследвания показват, че хората често смятат, че всички политици са „маскари“, символ на корупция, злоупотреби и олигархични обвързаности. Една подобна представа за политиката, която е особено разпространена и сред по-младите, и сред по-старите поколения, не би могла скоро да превърне доминиращата поданическа политическа култура в политическа култура на участието.

Според Пламен К. Георгиев политическата култура се учи и в този контекст бихме могли да предположим, че новата глобална култура на интернет поставя ново разбиране за политиката и участието в нея, дава информация и политическо познание извън традиционните механизми на усвояване на политическите практиките и политическо знание, каквито са семейството, институциите и медиите.

Ако приемем, че в интернет се намират предимно по-младите поколения, можем да предположим, че там формират политическа култура от нов тип, различен от този на техните родители. В този контекст трябва внимателно да разглеждаме поколението на новите информационни технологии.

В последните десетина години нахлуването на интернет технологиите в домовете на повечето от българските граждани поставя нов етап в развитието на политическата култура. Интернет дава възможност за достъп до културни модели и разбирания, които са непознати до този момент в България. Политически движения като Окупирай, Възмутете се, Анонимните и др. позволяват на по-младите поколения да се потопят в нова култура на участието, чиито основен инструмент са социалните мрежи, която можем да наречем дигитална политическа култура или интернет политическа култура.
Според резултатите от проект „Е-гражданственост“ виртуалната среда и най-вече социалните мрежи създават предпоставки за много повече активност и информираност относно политическия процес, но не повишават непременно значително познанията за политиката, за нейната същност и функции. В този случай бихме могли да говорим за възходяща онлайн гражданственост и низходящо офлайн участие.
 
Разбира се, протестите правят изключение, наблюдава се в последните години зараждаща се протестна култура, но нивата на участие в политически партии, синдикати, граждански и други организации, както и избирателната активност остават изключително ниски.
Познаването на историческото развитие на нацията, политическите актьори, законодателната уредба, собствената представа за ролята на индивида в публичното пространство и ред други, натрупани с времето компетенции, са съставни елементи от спецификите на една или друга национална политическа култура.
Данни от различни социологически изследвания като тези на ББСС „Галъп“, „Медиана“ и „Сова Харис“, правени за целите на това изследване, показват, че по-възрастните поколения са свръхполитизирани, но нямат доверие в политиците, политическите партии и институциите. Те са отчуждени от политиката и са приели ролята на поданици, които спазват закони, все по-рядко гласуват по време на избори, защото са „обидени“ на политиците, и отказват да участват в политическия процес.
При младите поколения се наблюдава т.нар. от френския социолог Доминик Кардон активизъм пред монитора, който предполага и безотговорно отношение към политиката – активността се проявява само он-лайн, като средство за създаване на желан образ във виртуалното пространство, който обаче няма реално измерение.
Дигиталното гражданство притежава измерения, важни за допълването на интернет политическата култура. Дигиталните граждани са тези, които използват технологията, за да получат политическа информация, за да изпълнят своя граждански дълг по-често и от тези, които използват технологията в работата за икономическа печалба (Мосбъргър 2008).
 В мрежата често наблюдаваме три типа граждани симулиращи, информирани и овластени, които в някаква степен можем да свържем и с физическата им гражданственост.
.
  • Симулиращите са онези е-граждани с множествена идентичност, специално конструирана за онлайн имидж.
  • Информираните са хиперсвързани и често подписват е-каузи, е-петиции и други.
  • Овластените са инициаторите на събитията, протести и подписки и блогърите, които пишат най-вече за политика.   Най-активните (овластените) във виртуалното пространство са и най-активните в реална среда. Другите два типа симулиращи и информирани са присъщи по-скоро за интернет средата и трудно биха могли да бъдат поставени в някакви класически категории.