Архив за етикет: политическо насилие

ХИБРИДНИ ВОЙНИ И ХИБРИДНИ ИДЕНТИЧНОСТИ

 Хибридната война влезе в устата на мнозина политици, експерти, че и некороновани царе на геостратегии от Атлантика до Абу Даби. Но какво, освен микс от конвенционална война, малка война, кибер война, психологическа и икономическа даже се крие зад термина/на англ. hybrid warfare, за пръв път въведен   в употреба през 2005 от военният автор и политолог Г.Хофман.

 

Автор: Проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ

Heidelberg alumnq

„Философският клуб“, България

Дефиницията на Хофман за хибридни войни  акцентира върху „живия състав“, респ. специфичното поведение на ангажираните  в това „упражнение“. А именно „комбинирано участие на конвенционална и нерегулярна войска, с едновременно терористични и криминални акции“, целящи да сразят  противника. 

Какво по- просто от това, нали? Да, но не съвсем. За възникването на хибридна война се иска освен ситуация на конфликт, който да ескалира в даден момент до стълкновение и „живи актьори“, на това действие. Въвличането на хибридни идентичности в тази невидима игра изглежда ключът към успеха.

Хибридните идентичности / встрани от генетичните експерименти от времето на Мичурин, с които се изчерпва и представата на мнозина политици и нашенски дипломати дори/,  са по- особена категория в модерната социология (Homi K. Bhabha, 2005). Не става дума дори за „маргинали“, хора в неравностойно положение, отхвърлени по един или друг начин  от пазарното общество . А по- скоро за „квази-идентичности“ (P.K.Georgiev,  2012), към които групи от хора, кръгове по интереси даже, се придържат в едно все по-хаотично и динамично време- пространство.

Казано иначе – „кризите на идентичност“, за които често се обвиняват и прохождащите в демокрацията ,  неохотно трансформиращи се страни и народи на Изток от Елба и Ниса – изглеждат решими само чрез набор от временни, взаимно заменими , ако не универсално конвертируеми идентичности. Тук могат да се споменат ерозиралия секуларизъм, респ. връщането към консервативни религиозни ценности и  практики, вербално, но далеч не съзнателно взаимстване на ценности, между които дори такива, като свободата на словото, демократизма, привързаността към елементарни норми на социална справедливост и пр.

Далеч съм от мисълта да се правя тук на по- начетен от много  други. Още повече, че у нас „теорията отдавна е обърната на слугиня на практиката“. Но казаното по- горе предполага минимум от едно общо прието разбиране за предмета на дебат . Той може да се синтезира и по- просто, един вид  „вулгарно социологически“  – „Каквото повикало – такова и се обадило“. Или, ако предпочитате, „На зло куче – зъл прът“.

Доколкото хибридните войни имат за „таргет“, както обичат да казват чаровни „пи-арки“ и говорители на държавни департаменти, правителства, военни министерства и Алианси за сигурност – не друго, а гео-политическите преразпределения на цели ареали за влияние и присъствие /дори чрез „мека сила“/ – правят нещата колкото всеобхватни, толкова и неспасяеми. В „третата модерност“ /Бек/, която идва с техническите си предизвикателства, но и твърде прибързани представи за победа, ентропията на риска неизбежно расте. 

Призивите за разум, балансиране на национални и глобални интереси, компромиси, толерантност, присъединяването към съюзи, твърде лесно се обръщат  в една обтекаема семантика на конкуриращите се свободи. В нея смисълът  бързо чезне.  Със сигурност  хибридните идентичности не са чужди на градивна воля, благородни амбиции , известна доза солидарност с другите дори.

Както показват обаче далеч не толкова внезапни, а по скоро внимателно и системно подготвяни „обрати“ в масовото съзнание и поведение /от Мастрихт, до Брекзит и скритите зад паравана договорености за свободна търговия ,  провалът на мащабни енергийни проекти, ескалиращи претенции на генното инженерство, или фармацевтичните компании/ – хибридните идентичности изглеждат оптималната среда в която и хибридните войни виреят успешно. Несигурността изглежда тяхната „утроба“.  Но те не могат да бъдат току така заченати, без странична намеса. 

Защо се стига до кризи на идентичностите, обаче? Една възможна /и елементарна обяснителна теза/ е прословутият „крах на идеологиите“, колкото спорна, толкова и ефективна за популистки и други „прагматични“ внушения. Втората е „сривът на ценностната система“, макар мнозина  с право да се съмняват, че тя изобщо е съществувала, поне във вида,  в който поражда една мимикрираща носталгия по „доброто старо време“. Трета версия, довела до кризите на идентичността на цели страни и народи, е тази за преформатиращият се нов световен ред.

В условията на  упадък на жизнен стандарт, липсата на ясни перспективи пред екзистенца на милиони хора, огромното разслоение в образование, доходи, че ако щете и култури – цивилизацията изглежда наистина под угроза. Логично е да се включи тук и целенасочено ерозиралата национална държава, отчуждението на политиката от потребностите на гражданите, формите на изключване от демократично участие за милиони хора по света. 

Ето защо, подобно на квази-частиците, както ще ви обяснят по обстойно  квантовите физици , хибридните идентичности търсят поле за ново-съществуване под небето. Тъй както на осцилографа тези е „елементарни“ частици остават неидентифицирани, докато не се повиши например налягането, така и хибридните идентичности търсят своите полета за изява и реализация. И  ги намират, но само при определени условия.

Това става за кратки интервали от време, както успокояват някои. Но тези интервали могат да бъдат и по големи, доколкото наборът от хибридни идентичности, създава нови полета за съществуване, повече или по- малко трайни съюзи и „мрежи“ за свое влияние и угода. Възможно е те да анихилират  средата, тласкайки я към други необратими качествени промени.

Ще кажете, че и хибридната война няма как да спре, ако ни връща към стария Хобс и идеята че далеч не сме братя,  а по скоро „вълк за вълка“. Тогава, къде е смисълът на международното право, прескачано нашир и длъж вече континенти, къде с политически натиск, къде с „убеждение“, както съветват последни доктрини на Държавния департамент на САЩ.  Но и Русия бе наредена скоро в челната тройка на страните с най- висок рейтинг като „мека сила“. За жалост методиката на това ранжиране не бе оповестена от специализирани и авторитетни иначе западни центрове  за анализ. 

Дали пък вече не сме във полето на втора вълна на хибридната война, която пощадява преди всичко и най вече хибридни, а не други идентичности? В този смисъл и апелите напоследък, че „миналото нямало никакво значение за младите“, които остават излъгани от Албионския остров до Ванкувър и Владивосток,  изглежда новата мантра на забвение.

Хибридните идентичности могат да намерят себе си само в контекста на един по справедлив,  солидарен , ако не свят на равенството. Засега той е колкото имагинерен, толкова и утопичен. И няма изгледи да се върне към идеалните си форми.  „Хегел не живее вече тук“ , озаглави неотдавна свое аналитично есе влиятелен германски вестник. Имаше предвид упадъка на гражданското общество дори в напреднали западноевропейски страни. При все това видни филантропи вече отвориха кесиите далеч не от сиромахомилски чувства, може би, както твърдят някои. А понеже става пределно ясно, че „вилата на съседа гори“, и не може да се седи пред телевизора в хола,  като се наблюдава живачния термометър.

Мирът стана отдавна горещ. Какво чакаме още, да пламне и нашата българска черга, за да я изхвърлим  навън? Вместо да изхвърлим хибридните  личности с  несигурна идентичност. За които трябва друга градина, там може би ще родят своя плод. Тук у нас се видя, че са ялови. Но няма да бием крушата. Тя не е виновна. Пък и е суеверие, не ни прилича на народ ако не „дотам европейски“ /Алеко/, то поне над 1300 години на тази земя тук, край Балкана с излаз на Дунав и Черно море, даже.

За нас отдавна е ясно, че призивът „каквото сабя покаже“, е хазарт, жертва безсмислена и тъпа идея в главите на хибридни идентичности. Мисля, че ако ги редуцираме, ще редуцираме и рисковете от хибридни войни.  Не зная дали ще се съгласите. Нали вече казах, че у нас теорията отдавна е обърната на слугиня на практиката.  И, колкото да уважавам практиката, аз винаги съм отбягвал да и слугувам.  Поради това оставям на вас да свършите каквото прецените, че трябва.

 

София, 3 юни, 2016

 

Из свободните български медии:

 „Борисов прати Митов в Сочи да ни сдобрява с Русия“ „Задачата, която съм му поставил, е да нормализира, ако е възможно разбира се, крайно острата позиция на Русия към България, както и нашата към тях и превръщането в най-големия враг на Балканите за Русия“, каза в парламента министър-председателят Бойко Борисов.

 

„Не признаваме и никога няма да признаем незаконната окупация и анекс над Крим от Руската федерация. „За нас Крим е в Украйна, а Украйна е в Европа“. Това каза президентът Росен Плевнелиев по време на съвместен брифинг с държавния глава на Украйна Петро Порошенко. За „триумфалната арка на нестабилността в Черноморската зона“, която стана и цитат на деня за редица български медии, вижте по- долу видеформата с цялата реч  на Плевнелиев.

 Плевнелиев прие Порошенко: В Черно море … – Mediapool.bg www.mediapool.bg/plevneliev-prie-poroshenko-v-cherno-more-vizhdame-triumfalna

 

 

 

Културната революция – преди 50 години 2 млн. души загиват, за да овладее Мао партията

Преди 50 години на днешната дата Китай навлиза в една от най-кървавите си политически конвулсии през ХХ век. Тя е известна като Културната революция, но изследователите са единодушни, че на практика това е предизвикване от Мао Цзедун на гражданска война с цел да задържи ръководството на комунистическата партия.

Погромите, последвали призива от 16 май 1966г., водят до гибелта на стотици хиляди. Вероятно 2 милиона души са убити или докарани до самоубийство и се налага да бъде изкарана армията, за да спре изстъпленията на Великата пролетарска културна революция.

В действителност, това не е едно събитие, а процес на социален хаос, продължил 10 години. В него са ликвидирани водещи интелектуалци и са унищожени културни паметници на хиляди години. Икономиката е съсипана, както и животът на милиони хора и доверието към властите в Пекин и репутацията на Китай.

Това следва друга голяма трагедия – трите години на масов глад, в който между 1959 г. и 1961 г. загиват по официални данни 15 милиона, а според изследователи – между 30 и 45 милиона души.

Разбираемо, официални възпоменателни събития в Китай практически няма и компартията предпочита годишнината да отмине тихомълком. Оценката на властите обаче е известна – Културната революция е била катастрофа, причинила „най-тежкият удар по партията, страната и народа от основаването на Китайската народна република през 1949г. насам“.

А всичко започва с призив младежта да прочисти партията и страната от „онези личности във властта, които са поели по капиталистически път“ и за да „се ускори сплотяването и развитието на социалистическата система“. Зад подобни фрази се крие замисъл на „Великия кормчия“ Мао да се разправи с враговете си в партията и извън нея – реални и въображаеми. Чиста борба са власт се маскира с лозунги за превръщане на Китай в център на световната социалистическа революция след смъртта на Сталин и „ревизионизма на последователите му“. Мао Цзедун ще стане „човекът, повел планетата към комунизма“.

На 16 май 1966 г. партийното ръководство разпространява съобщение, че партията е инфилтрирана от контрареволюционни ревизионисти, организиращи заговор да създадат „буржоазна диктатура“.

На 1 юни партийният печатен орган призовава масите „да прочистят дяволските навици от старото общество“ чрез всеобща атака срещу „чудовищата и демоните“. По училища и университета масово започва създаването на поделения на „Червената гвардия“. До август хунвейбините (буквално „червеногвайрдейци“) са развихрили разрушителна кампания в изпълнение заветите на Мао да унищожат „четирите отживелици“ – старите идеи, старите обичаи, старите навици и старата култура.

Училища и университети спират да работят и започват погроми срещу църкви, храмове, библиотеки, магазини и частни домове. С унищожаване или разграбване се ликвидират „феодалните традиции“, банди от червеногвардейци нападат по улиците хора в „буржоазно облеко“ и с „реакционни прически“, масово са изкъртени „империалистически“ улични табели.

На побои и публично унижение са подложени всякакви хора – от партийни ръководители до учители и професори. Само в Пекин през август и септември са избити почти 1800 души. Мао нарежда на полицията и армията да не се намесват.

Но червеният терор излиза извън контрол и довежда страната до ръба на гражданска война със сражения между силите на враждуващи фракции. През 1968г. Мао нарежда милиони градски младежи да бъдат върнати на село за „повторно обучаване“, а армията – да възстанови реда. На практика Китай се превръща във военна диктатура до 1971г.

Официалнитя край на Културната революция е поставен през 1976г. със смъртта на Мао на 9 сепетмври на 82-годишна възраст. В опит да бъде защитена от опетняване славата на Мао, вдовицата му Дзян Цин и група съратници, известни като „Бандата на четиримата“, са набедени за хаоса. Тя е осъдена през 1981 г. на смърт, но след това наказанието ѝ е намалено на доживотен затвор. През 1991г. в навечерието на 25-годишнината от Културната революция тя се обесва.
И до днес никой не знае точно колко са жертвите. Данните се движат в широките граници между 500 000 и 2 милиона души, като изследователят изтъкват, че над половината – и може би две трети – от тях са избити от армията в периода 1968-1970 г., а не от изстъпленията на хунвейбините, размахващи прочутата Малка червена книжка с повелите на Великия кормчия.

Ефектът от Културната революция е точно обратният на това, към което се е стремял комунистическият вожд. Вместо да стане стожер на комунизма, страната минава през такава катастрофа, че лидерите ѝ започват да следват железен принцип – стабилност на всяка цена и с плътен политически контрол, но в комбинация с икономически просперитет, стъпил на пазарни основи.

Показателно е, че сред репресираните и малтретирани в хаоса, в който партията е изтървала контрола над събитията – са се оказали Дън Сяопин, инициаторът на модернизирането на Китай, и бащата на сегашния президент Си Цзинпин.

Източник: Дневник

На челната снимка: Мао Цзедун по време на Културната революция.