Архив за етикет: сащ

Буря се надига над Европа

Тъмните облаци над сградата на Райхстага в Берлин може би са знак за неща, които предстои да се случат.


Бурни облаци се събират пак над еврозоната. В следващите месеци тя ще бъде все по-застрашена от събитията в Европа и САЩ. Германия, най-големият политически и икономически играч в Европа ще се опита да запази блока цял. Но кризата може да е твърде голяма, за да може Берлин да се справи, особено след като някои от участниците виждат Германия по-скоро като част от проблема, отколкото неговото решение.

Президентът на САЩ Доналд Тръмп наскоро описа ЕС като „превозно средство на Германия”. Той и членовете на неговата администрация твърдят, че германската индустрия се е облагодетелствала значително след въвеждането на еврото в началото на 21 век. Аргументът е, че предимството за Германия произтича от това, че общата европейска валута е по-слаба от германската марка, отколкото би трябвало да бъде; резултатът е, че германският експорт става по-конкурентен. Тръмп не бе първият американски президент, който критикува Германското търговско салдо, което е най-голямо в света. Но той е първият, който намеква, че САЩ може да вземат мерки срещу германския износ.

Някои от партньорите на Германия в еврозоната също я обвиняват, че изнася твърде много и внася твърде малко – ситуация, която води до ниска безработица в Германия и до висока безработица в другите части на Зоната. Техните атаки, впрочем не са насочени към стойността на Еврото (която се определя от Европейската централна банка), а върху стегнатите фискални политики на Берлин, които ограничават вътрешното потребление и германския апетит за вносни стоки. Европейската комисия и МВФ поискаха от Германия да увеличи инвестициите си в публичната инфраструктура и да увеличи заплатите на германските работници.

Обръщайки се към германския въпрос

Наистина Европейският съюз е превозно средство за Германия, но причините за това са далеч от търговията. Много от текущите европейски политически и икономически структури са изградени с цел да решават въпроса за германската роля в Европа. Разположена в центъра на Северната европейска равнина, най-голямата равнинна територия в Европа, Германия няма ясни граници. Това означава, че нейните съседи на изток и на запад могат лесно да нахлуят – факт, който традиционно дава на нейните лидери чувство за постоянна несигурност. В добавка, преди унифицирането на страната през 1870 г., германците имаха малко общо помежду си, освен езика. Тяхното разположение в сърцето на търговските пътища в Централна Европа и достъпа им до много плавателни реки, позволиха на германците да развият многобройни икономически центрове. Свещената римска империя, която властваше по германските земи, просъществува 10 века, именно защото императорът имаше ограничено влияние върху делата на стотиците политически единици, които образуваха империята. Виждайки силна, обединена Германия през 21 век, е лесно да се забрави, че тази страна традиционно е имала силни регионални идентичности и могъщи центробежни тенденции, които са противодействали на националното единство.

Германското географско предизвикателство

В средата на 19 и на 20 век германските лидери се опитаха да решат геополитическите предизвикателства пред страната, чрез война с катастрофални последствия за Германия и останалата част от Европа. След Втората световна война, Германия изгради федерална система, където богатството е разпределено между провинциите, под контрола на федералното правителство. Към това се добави и корпоративистки икономически модел, който обхваща икономическите елити в лидерска структура, както и силна мрежа за социална защита, която предотвратява социални катаклизми. Тази цялостна социално-политическа структура разчита на икономически модел, който е силно зависим от износа.

Европейските институции бяха до голяма степен наложени на Германия. Слабата и окупирана Западна Германия видя в членството си в Европейската икономическа общност (предшественика на ЕС) начин да се върне мирно в международната общност след две световни войни. Политическата и икономическа интеграция на Западна Европа в действителност беше френска идея, подтикната до голяма степен от натиска на САЩ. След новото германско обединение през 1990 г., създаването на еврозоната следваше подобен модел. Париж видя във въвеждането на обща валута начин да обвърже Франция и Германия толкова тясно, че друга война между тях да бъде невъзможна. По това време идеята за друга френско-германска война не изглеждаше толкова далечна, колкото днес и до голяма степен отказа от немската марка беше цената, която Германия трябваше да плати за обединението си.

Решаване на проблеми и създаване на нови

Европейската икономическа и политическа интеграция позволи на Германия да постигне някои от нейните главни геополитически цели. Тя намали вероятността за друга война в Северната европейска равнина, създавайки съвместно лидерство с Франция на Континента. Дори след като френската икономика започна да показва признаци за упадък, Берлин увери, че запазва Париж включен във вземането на решения на Континента. Освен това европейската интеграция отвори пазари от Португалия до Румъния и от Исландия до Кипър за германски износ. Всичко това беше възможно, докато германското членство в НАТО позволяваше да се поддържат скромни разходи за отбрана.

Но въвеждането на еврото лиши някои от основните търговски партньори на Германия от възможността да девалвират техните валути, за да се конкурират с техния северен съсед. В същото време сделката изглеждаше честна, доколкото страните от Средиземноморска Европа получиха възможност да получават кредити по Северно-европейски лихвени проценти, които направиха с голям ентусиазъм. Достъпът до евтин кредит накара много страни от еврозоната да отлагат структурните реформи в техните все по-неконкурентноспособни икономики.

Еврото може и да не беше германска идея, но Берлин се осигури то да не застрашава германските интереси. Европейската централна банка беше организирана по модела на Бундесбанк, с нейната мисия да поддържа ниска инфлация (германска обсесия след хиперинфлацията от 30-те години) и без експлицитен мандат да подкрепя икономическия растеж.

Еврозоната беше създадена като валутен съюз без фискален съюз. Не бяха въведени механизми за преразпределяне на ресурси от богатия европейски Север към сравнително бедния Юг или за разпределяне на риска между техните финансови сектори. За да приемат споделянето на по-високия риск, страните от Севера изискваха от техните южни партньори да предадат напълно своите фискални политики на технократите от Брюксел. Това е нещо, за което страни като Гърция могат да бъдат притиснати, за да приемат, но е неприемливо за страни като Франция или Италия.

Подготовка на перфектната буря

Тези недостатъци станаха очевидни през изминалото десетилетие. Икономическата криза в Европа и мерките за строги икономии, които я последваха, доведоха до появата на националистични, популистки и анти-истаблишмънт сили в целия Континент. Някои са критични към ЕС, докато други са срещу еврозоната. Икономическият упадък на Франция и Италия остави Германия без стабилни партньори, за да се справи с поне едно от тях. Всяка година от изминалото десетилетие беше тест за устойчивостта на еврозоната, но 2017 г. може да е годината, когато самото оцеляване на блока ще бъде заплашено.

Франция ще провежда президентски избори на два тура през Април и Май. Изследванията на общественото мнение показват, че Националния фронт, който обеща да проведе референдум за членството на Франция в еврозоната, може да победи на първия тур, но да загуби на втория. Референдумът за Брекзит и президентските избори в САЩ, впрочем, показаха че проучванията на общественото мнение понякога не успяват да установят дълбоките социални тенденции, които насочват популистките движения.

Нещо повече, въвличането на френския главен консервативен кандидат Франсоа Фийон в неотдавнашен скандал значително навреди на неговия имидж. Ако център-дясно не успее да достигне втория тур на изборите, милиони консервативни гласове ще бъдат загубени. Някои вероятно ще мигрират към центристки партии, привлечени от обещанието за икономически реформи. Но много може да отидат към крайно дясното, съблазнени от предложенията да се увеличи сигурността, да се наложат по-твърди правила за имиграцията и да се възстанови националния суверенитет на Франция. Победа на кандидата на крайната десница – пряка заплаха за оцеляването на еврозоната – не може да се отхвърли.

В Италия нещата са дори по-сложни, тъй като две от трите най-популярни политически партии искат да напуснат еврозоната. Италианските законодатели използват нуждата да се реформира избирателния закон на страната, като претекст да отложат изборите. Но дори ако парламентът приключи своя мандат в началото на 2018 г., италианската заплаха за еврозоната ще бъде по-скоро отложена, отколкото премахната.

За разлика от Франция, където избирателната система от два тура е предназначена да предотвратява вземането на властта от екстремистки партии, в италианската пропорционална система означава, че евроскептичните сили имат реални шансове да влязат в правителството. И какъвто и да е резултатът от изборите, големият италиански публичен дълг (грубо около 30% от БВП, вторият най-висок процент в еврозоната след Гърция) ще остане като тиктакаща бомба за валутната зона. Самото обявяване на референдум за членство в еврозоната във Франция или Италия би било достатъчно, за да ускори колапса на валутната зона. Втурване към Южно-Европейските банки може да се случи дори и преди референдумът да се състои, ако хората се изплашат, че спестяванията им ще бъдат конвертирани в национални валути. Хората в страни като Италия, Испания или Португалия може да прехвърлят спестяванията си на по-сигурни места в Северна Европа, с надеждата да получат германски марки вместо италиански лири, испански песети или португалски ескудо.

За да се усложнят нещата още повече, гръцката сага не е приключила. Гръцките кредитори обсъждат дали сроковете на програмата са реалистични и дали на Атина трябва да и се даде гаранция за облекчаване на дълга. След десет години гръцка криза и три международни спасителни програми, Атина си остава опасност за еврозоната. Главният проблем не е самият гръцки дълг, защото по-голямата част от дълга на Атина е в ръцете на институционални кредитори като МВФ, ЕЦБ и фондове на ЕС, което означава, че гръцкият провал може да бъде сдържан.

Проблемът е, че гръцкото напускане на еврозоната може да има заразителен ефект, който да засегне такива като Италия, Испания или Португалия. Някои твърдят, че еврозоната би била по-силна без Гърция, но цената на установяването дали това наистина е така, би могла да бъде твърде голяма.

Дали Франция или Италия ще бъдат овладяни от евроскептични сили, или Гърция ще предизвика друга криза в еврозоната, германската инстиктивна реакция би била да се търси договаряне с партньорите от валутната зона и да се запази статуквото.

Но в зависимост от мащаба на кризата, официалните лица в Берлин може да бъдат принудени да се подготвят за свят след еврозоната. Това може да включва връщане към дойче марката или, както някои германски икономисти предложиха, създаване на някакъв вид северна еврозона.  

Но стратегия, която има смисъл от финансова гледна точка може да бъде рискована в геополитическа перспектива, тъй като всяко дистанциране на Германия от Франция крие зародиш на бъдещ конфликт между тях. Без значение какво ще прави Берлин, той трябва да осигури колкото е възможно по-здрави политически връзки с Париж. Германия провежда общи избори през Септември и събития от предходните шест месеца може да имат пряко въздействие върху лекторалните стратегии на главните политически партии.

Крехката еврозона

Германия по-лесно ще толерира заплахите за еврозоната, ако нещата са спокойни в САЩ. Но протекционистката реторика на Тръмп окуражава националистическите сили в Европа. Лидерът на френският Национален фронт Марин Льопен дори се похвали, че президентът на САЩ в действителност копира предложения, които тя е направила преди пет години.

Не е задължително наближаващата буря да разруши еврозоната. Правителството на САЩ може да реши да избегне търговска война със съюзниците си в Европа. Умерени сили може да спечелят общите избори във Франция и Италия, а Гърция и нейните кредитори може да постигнат още едно съглашение в последната минута. Но фактът, че еврозоната е достигнала до точка, в която цялата система може да колабира поради едни избори, или договаряния, или поради мерки взети от чуждестранно правителство, показва колко е крехка тя. Дори ако сценарият на Страшният съд се избегне през 2017 г., облекчението ще може да продължи до следващите избори. В Европа, както и в САЩ, има милиони гласоподаватели, които чувстват, че изгодите от глобализацията не са достигнали до тях, и които вярват, че техните икономически проблеми може да се решат, ако се прекрати свободното движение на хора, стоки и услуги – самите принципи, върху които е изградена европейската интеграция.

Реториката идваща от правителството на САЩ и надигането на националистични сили в Европа поражда фундаментална заплаха за една експортно ориентирана икономика, като германската. Те заплашват не само стабилността на еврозоната, но и в зависимост от хода на събитията – много от политическите и икономически структури, които Европа изгради след войната. Над националната еврозона е къща, построена наполовина в квартал, където националният суверенитет е бил ерозиран, но не изкоренен напълно. Непримиримостта на тази дилема може да превърне сегашната фрагментация на валутния блок в негово разрушение.

Преводна статия на Adriano Bosoni 
Източник:https://www.stratfor.com/sample/weekly/storm-brewing-over-europe

Ердоган ще „прочиства“ като следващ ход икономиката

Редица западни медии предупреждават  за предстояща чистка и в икономиката, която Ердоган ще предприеме в близко време. Тук публикуваме някои от очакванията, базирани на експертизи на водещи наблюдатели на процесите на Балканите и в по широкия им контекст – т.нар. Медбалканз. В края на месеца се очаква първият висш политик от Запада,  след неуспешния опит за преврат,  да посети Анкара.

© AP Президентът Ердоган след неуспешния опит за преврат има още планове в борбата си срещу движението на Гюлен.

Без оглед на критиката от страна на ЕС, президентът   Реджеп Т. Ердоган  се очаква да разшири „чистката“ след неуспешния преврат в Турция и върху икономиката.  „Тези, които са заловени досега са само върхът на айсберга“, каза неотдавна Ердоган в свое изявление пред Търговската камара и борсите в Анкара. Ердоган апелира към хора от бизнеса да се явят пред властите. „Казвам ви, че това би могло да бъде и роднина“. Който е финансирал движението на живеещия в САЩ проповедник  Фейтулах  Гювен , носи не по малко вина от самите превратаджии, каза Ердоган.

Президентът търси отговорност от Гюлен за предприетия опит за преврат. „Няма да имаме милост“ – подчерта Ердоган. „Не  сме сложили още точка. Това е само запетаята“. Няма да има прошка при „чистката“ в Турция на привържениците на Гюлен. „Вирусът се е разпрострял навсякъде“. Досега от чистките са засегнати само държавни служители. След опита за преврат от средата на юли са уволнени  58.611 държавни служители. Други 3499 бяха освободени за по- продължително време. Допълнително на повече от  20.000 учители в частни училища бе отнет лиценза.

 Кери ще посети Турция
Бъдещето на проповедника Гюлен със сигурност ще бъде тема, ако е верно това, което съобщава „CNN Türk“:  Според медията американският външен министър Джон Кери ще е първият висш политик от Запада, който ще посети Турция. Очаква се Кери да направи това в края на месеца. От правителствени среди това все още не е потвърдено. Преди няколко дни министър президентът Бинали Йълдърим каза, че се планира в Турция да дойде високо поставен американски политик.

Превод от немски: Пл. К. Георгиев

Източник: dpa/Reuters

04.08.2016

Растяща толерантност към боливийската кока

Отглеждащите кока в Боливия лобират за увеличаване на количеството кока, която да се отглежда легално в страната от 12 000 хектара до 20 0000 хектара. Но САЩ,  водещата сила в Южна Америка във войната срещу дрогата не реагира.

Geopolitical Diary

3 август, 2016

Времената се менят за отглеждащите кока в Боливия. Натистът на двете големи федерации на производителите на кока , да се увеличи лимита за легално отглеждане на кока в цялата страна от  12,000 на  20,000 хектара не получи особена подкрепа вън от страната. Както седят нещата производителите разширяват лимита, отглеждайки много повече кока, отколкото е разрешено, която често служи за производство на кокаин. Предложеното допълнение към закона, регламентиращ производството на кока в Боливия ,би означавало нещо ,което и сега се счита за незаконно , като унищожи  усилията на правителството да ограничи свръхпроизводството на кока в Боливия и едва ли ще отпадне. Известно количество кока няма да бъде вече унищожавано, а производителите ще могат да отглеждат дори повече кока, когато се почувстват по- сигурни от премахнатите програми за унищожаването на насаждения.

Дори и така да е, предложението не породи значима политическа реакция от страна на САЩ, водеща сила във войната срещу дрогата в  Южна Америка . Мълчанието на Вашингтон по въпроса, показва доколко се промени отношението му с производителите на кокаин в Южна Америка, за последните двадесет години.

За да се разбере реакцията на Съединените щати /или липсата на такава/ по отношение на предложеното допълнение , трябва първо да се разбере еволюцията на позицията на САЩ към  произвоството на кокаин   в Боливия, Перу и Колумбия. Докато консумацията в Съединените щати расте,  ведно с делът на престъпленията в страната, Вашингтон  прехвърли вниманието си върху  пресичане на потока на дрогата към нейния източник . За последните две десетилетия на 20 век , Перу, Боливия и Колумбия, които произвеждат виртуално  цялото количество кока на планетата,  получиха неправомерна значимост за външната политика на Съединените щати към Латинска Америка.

Нарастващото насилие сред криминалните организации на Колумбия, като тези на Меделинския картел на Пабло Ескобар , по късно Революционните въоръжени сили на Колумбия  (FARC), тласнаха Съединените щати към по- голяма ангажираност в контранаркотични действия в Южна Америка.

От началото на  2000 г. обаче акцентът на Съединените щати върху контранаркотизма спадна, изместен от други проблеми като  външната търговия.  Притиснати силно от правителствата и конкуренцията помежду си,  големите криминални картели в Колумбия отслабиха влиянието си и се разединиха.  Колумбийското правителство постигна значим напредък срещу  FARC и Националната освободителна армия,  след като военната помощ на Съединените щати се увеличи от началото на 2000 та и грижите около  ляво ориентирани възстаници, субсидирани от приходи от кокаин намаляха. Перу, по подобен начин,  взе връх над   Блестящия път /Shining Path/ –  партизанско движение от началото на  1990 – те.

Проблемите, които поощриха резкия подем в усилията на Съединените щати за контра наркотични действия в региона от преди три десетилетия , бавно чезнат.  Дори потребители на кокаин в Съединените щати , някога главен мотиватор за осигуряването на помощ за сигурност за Латинска Америка, силно намаляха през последното десетилетие, когато  се увеличи използването на метаамфетаамини и опиоиди. И обратно – използването на кокаин в Европа и други пазари нарастна за същия период , като поддържа търсенето в чужбина.

Като цяло, елиминирането на коката и контролът върху кокаина остават компонента на външната политика на Съединените щати към Латинска Америка, но рестрикциите по отношение на търговията с дрога загуби много от политическите си приоритети, които имаше някога. Въпреки, че Съединените щати поддържат  директните  усилия да  таргетират световните доставки на кокаин, повечето  основания за активен натиск в тази посока вече ги няма.

Същото важи за Боливия. Откакто президентът  Eво Моралес, , председател на Боливийската федерация на производителите на кока, бе избран през  2005, сътрудничеството в контра- наркотичната дейност де факто изчезна. Морален изгони Администрацията за форсирана борба с дрогата  /Drug Enforcement Administration/ през 2009, и днес Боливия провежда сама свои инициативи, за да унищожи нелегалните кока плантации.  Тези усилия ще станат безпредметни, ако легалния лимит за производство на кока бъде увеличен. Това би отключило увеличени засаждания на кока за производството на кокаин /или поне спасяване на част от незаконния добив за пазара от унищожаване/. Съединените щати, междувременно , практичесеки не раполагат със средства да повлияят на Боливийското правителство. Така че Вашингтон ще продължи своите контра- наркотични усилия в Колумбия и Перу , и най-вероятно е те да се ограничат до степента на действие по отношение на отслабените рестрикции в Боливия.

Като се има предвид минали политически избори и законът на Съединените щати, Вашингтон ще продължи да окуражава страните от Андея, в дейността им по контрол върху отглеждането на кока и  борбата срещу производството на кокаин. Но Боливия, Перу и Колумбия са в съвсем различна позиция през 2016 г.,  отколкото бяха преди няколко десетилетия. След като регионът се освободи от своите най-големи грижи за сигурност, боливийското решение да се разреши повече производство на кока най-вероятно ще бъде гласувано, без особена реакция от страна на Съединените щати.  Макар  войната с дрогата да продължи, тя вече не е определяща характеристика на отнощенията на Съединените щати с Латинска Америка.

Превод от английски: Пл. К. Георгиев

Снимка: AIZAR RALDES/AFP/Getty Images

Управление на конфронтацията: как да не се прекрачва границата в конфликта със САЩ

Автор: Дмитрий ТРЕНИН, директор на Московския център Карнеги

С встъпването в длъжност в Белия дом на новия президент на САЩ няма да се подобрят американско-руските отношения. Наследникът на САЩ Барак Обама по- вероятно ще  действа по отношение на Русия по-решително.

Отношенията между Русия и САЩ навлязоха в третата година на конфронтация. Добрата новина е, че през последната година, тази конфронтация се стабилизира, като се превърна в нова „норма на отношенията“. Лошата новина – състоянието на противоборство има дълговременен, а и придоби характеристиките на военно-политическо противопоставяне в Източна Европа, съчетано с разгръщане на надпреварата във въоръжаването.

Въпреки частичното стабилизиране на положението в източната част на Украйна и локалното сътрудничество в Сирия, опасността от пряка конфронтация между Русия и САЩ остава. Трябва да се има предвид, че настоящият сблъсък, за разлика от края на Студената война, има изразен асиметричен характер. Очевидното неравенство на силите в полза на  САЩ изисква Русия да компенсира слабостта си с повишаване на залога, готовността да поеме повече рискове и да прибягва до внезапни действия, които да поставят противника в неизгодно положение.

От друга страна, неравенството, в съчетание с усещането за морално превъзходство, тласка  САЩ към подценяване на Русия „,  „намираща се в състояние на нарастващ упадък,“ възприемането на руските действие като блъф, и по-нататъшно усилване на натиска.  При такива обстоятелства нараства рискът за грешки в разчетите, неверните  преценки и прости случаи на отказ на техниката, или човешки грешки. Сблъсъкът на руски и американски самолети, или самолет и военен кораб в районите на Балтийско и Черно море, може да  повиши конфронтацията до качествено различно, по-опасно ниво.

Появилите се през последните няколко месеца надежди за облекчаване на американско-руското напрежение и дори промяна на началния вектор на отношения, се оказаха илюзорни. Конфронтацията има фундаментален характер. Тя възникна не от неразбирателство или конкретни грешки  на страните, макар че и едното и другото имат свое място, а от сблъсъка на две изключителности: американската, която не вижда никого в света, равен на Съединените щати и руската, която настоява за равенство с най-силните. Става реч, следователно, за световния ред, за ролята на САЩ в него и за статуса на Русия.

От този извод следва, че дори наличието на очевидни общи интереси – такива като например предотвратяване на разпространението на оръжия за масово унищожение, или борбата срещу ислямския екстремизъм – не може коренно да промени ситуацията. Сътрудничеството,  което се развива в отделни ниши, не премахва съперничеството. Именно съперничеството определя общия характер и съдържанието на отношенията.  Самите условия за сътрудничество са предмет на обострена борба. Излишно е да се надяваме на затопляне на отношенията, в резултат на идването в  Белия дом на новия президент на САЩ. Най-вероятно, наследникът на Барак Обама ще действа по отношение на Русия още по-решително, отколкото сегашния президент.
Малко вероятно е да се оправдаят надеждите на тези, които очакват отслабване и дори премахване на западните санкции срещу Русия.  Санкциите от страна на САЩ , но също така и санкциите на ЕС, въпреки стремежа на някои политици  за тяхното премахване, ще останат в сила в продължение на дълъг период от време. Това не е просто трансатлантическата солидарност, макар че и тя важи. Обвързването между  Берлин и Брюксел на вдигането на санкциите с изпълнението на споразуменията от Минск при условия, че Киев просто не могат да ги  изпълнят без фатални щети за  стабилността на сегашното правителство, прави вдигането на санкциите нереалистични в обозримо бъдеще. На всичко отгоре, вината за провала на Минск по този начин ще бъде прехвърлена на Москва.

Руско-американските отношения е необходимо да се поставят в по широк контекст. В средата на 2010 те  приключи четиривековния период Pax Americana – през който никой сериозно не оспорваше глобалното превъзходство на САЩ. При анализа на този феномен до днес се поставя акцент върху  втория елемент  –   американската хегемония, „еднополюсния свят“. Има, обаче, и един втори аспект – а именно „мирът“, т.е. неконфликтни като цяло отношения между всички основни играчи. Сега този мир свърши, а световните сили – САЩ, Китай и Русия – навлязоха в  период на съперничество.

В отговор на тази промяна, САЩ промени глобалната си стратегия. От акцента върху универсализма (стимулиране на глобализацията, насърчаването на демократичните ценности на институции по целия свят, както и въвличането на всички държави в един глобален проект) Вашингтон преминава към укрепване на позицията на разширения Запад и активно възпиране на страните, които оспорват САЩ. Администрацията на Обама често е критикувана за липсата на стратегически подход към външната политика. Това е несправедливо. Подписването на Trans-Pacific партньорството и преговорите  за Транатлантическо търговско и инвестиционно партньорство,  свидетелстват за наличието на дългосрочна визия и план, сравними по мащаби със създаването на системата Бретън Уудс и НАТО през 1940-те.

При така сложилите се обстоятелства,  е още твърде рано да се търси изход от конфронтацията. Ситуацията се развива, изходът от конфронтацията не е предрешен. Руското ръководство действа активно, стреми се към това  което се нарича „да надскочи теглото си“, но максимумът, който може да бъде постигне чрез такава тактика – е да се спечели време. Най- важният въпрос е в това дали Москва ще бъде в състояние да използва това време, за да подкрепи заявката си за място и роля на една от водещите световни държави, чрез значително укрепване на своята финансова и икономическа, научна, техническа, културна и информационна мощ.

Що се отнася до отношенията със Съединените щати, то основното им съдържание в краткосрочен и средносрочен план става  управлението на конфронтацията. Става дума преди всичко за предотвратяване на инциденти, свързани с военослужещи на двете страни; ефективно „замразяване“ на конфликта в Донбас; и накрая, поддържането на постоянни и надеждни контакти с влиятелни лица в САЩ, с цел изключването на неверни тълкувания на едни или други действия на Москва и Вашингтон.
Гледната точка на авторите, чиито статии се публикуват в  „Мнения“ може да не съвпада с мнението на редакцията

Превод от руски: Пл. К. Георгиев

Източник: рбк

http://www.rbc.ru/opinions/politics/20/05/2016/573f207f9a7947316dd7cd0f