Архив за етикет: търговия

60 години от Договора от Рим

Европейският експеримент, който обедини умореният от войната континент, беше задвижен преди 60 години в Рим. На 25 март 1957 г. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Люксембург и Холандия подписаха Договора от Рим за създаване на Европейска икономическа общност и това бе центърът, около който възникна Европейският съюз. В последвалите десетилетия, клубът от шест нации в Западна Европа се превърна в организация, която обхваща целия континент, влияе върху живота на повече от 500 млн. души и включва 28 (скоро ще бъдат 27) страни. Договорът от Рим доведе не само до създаването на най-големия търговски блок в света, но и установи институционален модел, който показва ясни признаци на умора.

Римският договор и предшестващите го пактове от началото на 50-те години на миналия век бяха изготвени с едно и също намерение: да се отговори на „Германския въпрос”, т.е. да се определи ролята на Германия в Европа.

Преди раждането на Европейската икономическа общност, бяха предложени три проекта за решаване на военни проблеми и такива, свързани със сигурността на Европа. Всички те бяха инициирани от Франция – основната мишена на 75-годишната германска военна агресия, която ескалира във Втората световна война. През 1950 г. френското правителство предложи идеята за Европейска отбранителна общност с цел да изгради паневропейска военна сила. Франция, Западна Германия, Италия, Белгия, Холандия и Люксембург подписаха договора, създавайки групата през 1952 г., но тъй като френският парламент не го ратифицира, проектът бе изоставен през 1954 г.

През 1951 г. същата група страни създаде Европейската общност за въглища и стомана, чрез която Франция се надяваше, че ще може да ограничи германското производство на стомана и да придобие известен контрол върху предлагането на въглища, от които Германия се нуждаеше, за да задвижва своята икономика.

Шест години по-късно те създадоха и Европейска общност за атомна енергия, за да увеличат сътрудничеството в областта на ядрената енергия. (Договорът Евроатом беше подписан заедно с договора за Европейската икономическа общност, поради което някои историци ги нарекоха „Договорите от Рим”).

Уроците, научени от тези проекти, и структурите, които те създадоха, отвориха пътя за раждането на Европейската икономическа общност. Но въвеждането на единен европейски пазар, в който стоки, хора, капитали и услуги биха могли да се движат свободно, не беше единственото предложение, което се разглеждаше по това време. Британското правителство отдаваше приоритет на много по-скромно начинание – свободна търговия между западноевропейските страни.

Но Европейската икономическа общност имаше специфична политическа амбиция, която не беше представена в британското предложение, което бе насочено към създаване на Европейска асоциация  за свободна търговия. Най-забележителната разлика между двете бе създаването на Европейска комисия към Европейската икономическа общност, която можеше да действа над националните правителства и да наблюдава функционирането на общността.

Основите на европейската интеграция

В основата на европейските проекти от 50-те години на миналия век бе идеята за функционализъм, или идеята, че националните правителства трябва постепенно да прехвърлят правомощия в различни области на политиката към наднационални структури, управлявани от технократи. Тази идеология имаше продължително влияние върху европейския проект.

Предположението, че наднационалните мениджъри са по-ефективни от националните правителства, повдигна въпроса за демократичната легитимност на европейските структури и на този въпрос блокът все още се опитва да отговори. С течение на времето, стремейки се да засилят легитимността на Европейския съюз, европейските лидери се опитват да засилят ролята и правомощията на Европейския парламент, който е единствената международна организация, чиито членове се избират чрез преки избори. Но обвинението, че блокът се ръководи от неизбрани технократи в Брюксел, продължава да бъде силен аргумент на евроскептичните политически партии.

Основанията на Договора от Рим имат също телеологичен аспект, тъй като авторите му предвиждат блокът да се движи неумолимо към по-голяма интеграция. Договорът не посочва като крайна цел създаването на „Съединени щати на Европа“, но той говори за „все по-тесен съюз“ на своите членове. Учени и политици все още спорят дали началните части на Договора имат предвид създаването на федерална система в Европа. Но убеждението, че европейският проект е предназначен да се движи в тази посока, стана основен политически постулат през по-голямата част от последните шест десетилетия.

Европейски институции освен това бяха предназначени да бъдат независими от националните правителства поне на хартия. Наднационалните структури видяха в този принцип оправдание да разширяват собствената си власт над области, което не се предвижда задължително от договорите. Съдът на Европейските общности изигра важна роля в този процес. Решенията му увеличиха както собствения му авторитет, така и този на Европейската комисия чрез създаването на нови политически и правни реалности, които в много случаи националните правителства ратифицираха постфактум.

Държавите-членки често приемаха тези промени, макар и с неохота. Например Франция временно оттегли своите представители от Европейската комисия през 1965 г., за да протестира срещу плана на Комисията да създаде свои собствени финансови ресурси, за да намали зависимостта си от вноските на държавите-членки. Съдът на Европейския съюз и националните конституционни съдилища, от своя страна, водеха дълги съдебни битки по това дали европейското или националното законодателство е с предимство.

Войната на теглене на въже между националните и наднационалните органи доведе до въвеждането на Европейския съвет през 1970 г. Последният първоначално бе замислен като неформален форум, за да се даде възможност на Западногерманския канцлер и френския президент да обсъждат проблемите на континента, но впоследствие се превърна в официална институция, която включва ръководителите на всяка една от страните-членки на блока. Докато Европейската комисия отговаря за ежедневното администриране на блока, трудните политически решения бяха оставени на Съвета.

Наследството на Договора от Рим

Политическият процес, започнал с Договора от Рим доведе до може би най-драматичния ремонт на Европейския блок към днешна дата. Договорът от Маастрихт, подписан през 1992 г., е идеологически наследник на Договора от Рим, който разширява идеята за обединена Европа. Подобно на Договора от Рим преди това пактът се опитва да отговори на въпроса за ролята на Германия на континента, подтикнат от обединението на страната през 1990 г. Много от клаузите в Договора от Маастрихт са насочени към „разтваряне” на националната държава в полза на наднационални структури, но неговата най-радикалната новост е въвеждането на еврото.

Икономистите от цял свят предупреждаваха за рисковете от въвеждането на обща валута в една област, в която не всички фактори, необходими, за да работи нормално този механизъм (като мобилност на работната сила или механизми за осигуряване на фискални трансфери между силно разнородни държави), са налице. Но решението да се върви напред с еврото бе чисто политическо. Правителства и институции вярваха, че прогресиращата европейска интеграция ще реши недостатъците на еврозоната  – идеологическа сигурност, която може да бъде проследена директно до Договора от Рим.

По-важно е, че обединението на Германия направи Франция още по-нетърпелива да получи гаранции, че Париж и Берлин ще бъдат обвързани толкова тясно чрез политически и икономически структури, че нова война между тях би била невъзможна. След значителни политически пазарлъци Германия се съгласи да се откаже от германската марка, но само след като се гарантира, че Европейската централна банка ще бъде по модела на Бундесбанк, споделяйки нейната основна цел да поддържа ниска инфлация, дори и за сметка на икономическия растеж.

И така, Европейският съюз свърза бъдещето си с това на валутния съюз. Проектът работеше добре почти цяло десетилетие – може би прекалено добре. Той приспа правителствата и пазарите в смисъл, че дълговете на всички членове на еврозоната имат сходни нива на риск (и поради това ще имат сходни лихвени проценти). Но въпреки споделяне на общата валута една икономика като Гърция не е сравнима с тази на Германия. Когато кризата с дълга в еврозоната най-накрая избухна, страните от Северна Европа отказаха да станат кредитори от последна инстанция на съседите си на юг. Спасителни мерки в крайна сметка бяха предвидени, но те бяха под формата на заеми, които ще трябва да бъдат изплащани, а мерките за строги икономии, които вървяха със заемите, превърнаха рецесиите в депресии.

Криза на доверие

Финансовата криза накърни доверието в европейския проект. Проучванията на общественото мнение показват, че мнозинството от европейците все още иска техните страни да останат в еврозоната, въпреки че силата на подкрепата варира в широки граници – от около 80 на сто в Люксембург, до приблизително 50 на сто в Италия. В много случаи подкрепата за единната валута е по-малко резултат от широка европейска идентичност, отколкото от страха от потенциалните последици от напускането на зоната на валутата. Тъй като членове на ЕС извън еврозоната (като Обединеното кралство, Полша или Румъния) постигнаха по-бързо и по-силно възстановяване, отколкото техните колеги от еврозоната, еврофилите преживяха трудни времена, защитавайки еврото въз основа на аргументи, различни от неговото политическо значение.

Това представлява фундаментален проблем: за повечето европейци политическата лоялност завършва на национално ниво. Освен това Европейската криза отново разпали националистически чувства от жарава, която шест десетилетия на континентална интеграция не успяха да угасят. Много от 500–те милиона души, подлежащи на прякото влияние на Европейския съюз все още виждат блока като чужда и далечна сила, а сложната бюрокрация на Брюксел и често непрозрачните механизми не правят много, за да им вдъхнат доверие.

Римският договор отбеляза началото на политически процес, който през следващите 60 години допринесе за умиротворяването на континента, либерализация на икономиката, демократизация на Южна и Източна Европа, както и за премахване на бариерите между общества и държави. При всичките му недостатъци много страни извън Европейския съюз се стремят да се присъединят към него. Но в същото време този договор създава основополагащ мит и идеологическа структура, които често водят до незадоволителни политически, икономически и институционални резултати. Силите срещу ЕС все още не са достатъчно мощни, за да поемат контрола върху националните правителства, но основните фактори, довели до появата им ще продължават да бъдат заплаха за блока. Дори и без евроскептицизма високото равнище на задлъжнялост в някои страни-членки, слабите банкови сектори в другите и непреодолими различия между Севера и Юга ще продължават да създават проблеми.

След като Обединеното кралство гласува да напусне Европейския съюз през юни 2016 г., лидерите на ЕС изглежда разбират, че еднотипните по-ранни подходи към процеса на континенталната интеграция не успяха да вземат предвид географията, която по естествен начин прави Европа фрагментирано място, в което опитите за федерализация са изключително трудни – ако не и невъзможни – за прилагане. Последните предложения да се възкреси старата идея за Европа на много скорости, която няма да изисква от всички страни-членки да се конвергират, са необичайна демонстрация на прагматизъм сред европейските елити. Шестдесет години след Договора от Рим Европейският съюз продължава да бъде горд с миналото, но също така е все още несигурен за бъдещето си.

Преводна статия на Stratfor, Analysis
Източник: https://www.stratfor.com/analysis/where-cracks-europes-foundations-began

Свързаност, а не превъзходство е пътят на глобалния свят

 

Колкото и изненадващо да звучи, говоренето за
„де-глобализацията“ като необратима тенденция стана мода дълго преди Доналд Тръмп да бъде избран за 45-ти президент на САЩ. Позовавайки се на такива устойчиви последствия от финансовата криза от 2008 г., като по-ниското трансгранично междубанково кредитиране, нарастващото напрежение в Азия и натискът за връщане на промишленото производство обратно в границите на Америка, аргументите за „връх на глобализацията“, съдържаха определени обструкции, още преди „икономическия национализъм“ на Тръмп да извади на дневен ред споразумения за ограничаване на търговията.

Но както във всеки предходен епизод, слуховете за смъртта на глобализацията са драстично преувеличени. Днешната реалност – и мегатрендът на 21 век – си остава масивната експанзия на обема на трансграничното свързаност в и през границите на всички региони на света, чрез растящ мащаб на движението на хора и транзакции на стоки, услуги, капитали и данни.

Глобализацията е жива и здрава. Въпросът, който наистина има значение за американските стратези е дали САЩ остават изолирани от нея, докато останалата част от регионите в света задълбочават връзките помежду си.

Качи се на борда или оставаш

Мирогледът на Тръмп се основава на убеждението, че икономическата мощ на Америка й дава почти неограничено предимство и че останалата част от света ще трябва да играе правилно, ако иска достъп до американски клиенти и финанси. Това може да е било вярно някога. Но по-близък поглед върху промените в световната търговия показва, че тя вероятно ще продължи да расте с или без Съединените щати.

Един пример, който вече е в очите на обществеността, е подписът на бившият президент на САЩ Барак Обама под международното икономическо усилие за Тихоокеанско партньорство. След като предишната администрация се оказа неспособна да го прокара в Конгреса и Тръмп го отхвърли в един от първите си управленски актове, повечето от другите подписали Партньорството страни продължават да се движат напред във формат „Тихоокеанско партньорство минус едно“. В действителност, дори ако Америка отсъства през март, когато новата констелация за Тихоокеанско партньорство ще се събере в Чили, Китай ще присъства за първи път. Това е почти преобръщане на възможността за търговско споразумение, което първоначално беше представено пред Конгреса като начин да се сдържа възхода на Китай.

Още по-важно е, че повече от дузина азиатски страни положиха усилия да придвижат алтернативна мегасделка – Регионално всестранно икономическо партньорство (RCEP), в центъра на която  не са САЩ, а Китай. Ако RCEP продължи напред, споразумението ще интегрира азиатските пазари по начин, който ще ги направи още по-трудни за проникване на американските фирми. Местните азиатски фирми бързо ще напреднат по веригата на стойността и ще започват да заемат позиции, които американските фирми са свикнали да имат за себе си. Ето защо най-големите корпорации на Америка не са толкова запалени по усилията на Тръмп да издигне бариери, за да запази промишлените, фармацевтичните и други сектори у дома.

rcep
Големите търговски споразумения RCER и TPP

„Данъците за уточняване на границите“ не само ще повишат цената на вноса им, но без тласъка на Тихоокеанското партньорство за отваряне на пазарите, намаляващите печалби на мултинационалните компании ще означават по-малко капитал за инвестиране в конкуренцията за бързо растящите пазари, от където идва по-голямата част от приходите им.

Като американци, е лесно да предположим, че световната търговия все още зависи от САЩ като потребител от последна инстанция. Но това вече не е вярно. В действителност, по-голямата част от търговията в развиващите се национални пазари е между тях самите, а не със Съединените щати. През 1990 г. развиващите се икономики изпращат 65% от техния износ към развитите страни като Съединените щати и Европа, и само 35% към други развиващи се страни. Днес тези числа са почти обърнати. Нарастващата търговия с нововъзникващите пазари е тенденция от много десетилетия, която много от западните икономисти пренебрегват. Годишната търговия на Китай с Африка е близо $ 400 милиарда годишно – повече от търговията на САЩ с Африка, а търговията на Китай с Латинска Америка е почти 200 млрд. долара, почти колкото е търговията между Латинска Америка и Европа. Развиващите се пазари няма да се изолират от развитите икономики, но тъй като се свързват повече във всички посоки, те стават все по-малко зависими от развития свят.
Това е съвсем естествено, предвид тяхната географска близост един до друг. Имайте предвид, че по-голямата част от петрола в света в момента тече от Близкия изток през Индийския океан и Малакския пролив към Китай, Япония и Южна Корея. A 80% от китайския внос на нефт и природен газ преминават този маршрут, заедно с около 66 на сто от китайски внос и износ на стоки. Дори ако Китай прехвърли някои от тези потоци към Арктически маршрути, например, това ще е промяна в географията на търговията, а не спад на  търговията като цяло.

Сред скептиците на глобализацията стана модерно да се отбелязва, че в световен мащаб търговския растеж се забавя спрямо растежа на глобалния брутен вътрешен продукт. Но като знаем колко бързо се разрастват потреблението и услугите в азиатските икономики, това не е изненадващо. Според повечето оценки, потреблението в Китай сега представлява две трети от продукцията на Китай и допринася за 75 процента от неговия растеж. Но Китай също продължава инвестиционното си разточителство в инфраструктура и недвижими имоти, което задържа стабилен вноса на стоки. И не забравяйте, че тъй като растат, по-богатите общества са склонни да внасят повече, да заемат повече, да харчат повече и да пътуват повече – което означава, че нарастването на средната класа в Азия вероятно ще бъде двигател на международната търговия, дори ако нейните компании намаляват своята зависимост на Запада. Което ни води до най-голямата координирана инвестиционна програма в историята: изграждането на „Един колан, един път“ – задвиженият от Китай инфраструктурен проект, целящ да изтъче много нови и здрави Копринени пътища през евразийските земи. За последния четвърт век след падането на Съветския съюз, Европа постоянно рехабилитира инфраструктурата на бившия Варшавския договор и съседните съветски републики, докато Китай е започнал да прави същото и с дузина държави от западната му периферия, превръщайки повечето държави от Централна Азия в части от верига за доставки и коридори до Близкия изток и Европа. В следващия четвърт век те ще се срещнат, сливайки Евразийския суперконтинент в интегрирана търговска зона, обхващаща над две трети от населението на света.

Но не е нужно да чакаме до тогава за да видим потенциалния резултат: търговията на Европа с Азия – включително Китай, Япония, Индия, Австралия и Асоциацията на Страните от Югоизточна Азия – вече надхвърля трансатлантическата търговия с повече от $ 1 трилион годишно и то още преди да са изградени повечето от високо скоростните железопътни линии, тръбопроводи и други коридори. Нищо чудно, че европейските правителства (и техните строителни фирми) се стремят да се присъединят към спонсорираната от Китай Азиатска банка за инфраструктурни инвестиции, въпреки възраженията на Америка. Рекордният германски търговски излишък не може да бъде абсорбиран от застойната Еврозона или от протекционистка Америка. По този начин, при цялата днешна несигурност, подводното течение е ясно: Европа и Азия изоставят непредсказуемата Америка и се присъединяват към бизнеса в изграждане на нов световен ред. Както написах в Connectography (Картографирайки бъдещето на глобалната цивилизация): „Свързването на цяла Евразия сега се конкурира с културата на Атлантика. “

Тръмп оттегли САЩ от ТРР
В първия работен ден от управлението си Доналд Тръмп
оттегли САЩ от ТРР

Възможност за глобални пропорции

Това не е „балансиращо поведение“, за да се противодейства на икономическата хегемония на Съединените щати; светът не се подрежда срещу Америка. Той все още използва американската финансова система, когато е необходимо и американски технологии, когато е подходящо. Но има един закон на историята, който е далеч по-мощен от геополитическото превъзходство на САЩ: търсенето и предлагането. Американски служители говорят за обуздаване на възхода на Китай като че ли глобалната система има установено предпочитание към американското лидерство. Но логиката на историята не е толкова сантиментална.

Системата иска само едно нещо: повече свързаност. За нея не е важно коя сила е най-свързаната, но най-свързаната сила ще има най-голямо предимство. Тя ще предоставя сигурност, инфраструктура и други публични блага, които светът желае. Китай се превърна в желана и популярна сила в Африка и Латинска Америка, защото той продава (и често строи) основите на по-добра свързаност. Страните търсят инфраструктура и Китай я доставя. Ефимерни понятия като „мека сила“ са блед заместител на силата на свързаността.

Новите търговски и финансови връзки в регионите на света са сигнал за ново разпределение на  глобалната икономика с множество големи регионални центрове, включително САЩ. Всички значителни икономики са се възползвали масово от сравнителните предимства на всеки от тях и дори ограничената регионализация на веригите за доставки няма да отмени тази положителна взаимозависимост.

Тази по-разпределена глобализация също е голяма възможност за замиращите западни икономики. Америка е нация – длъжник, но Япония и Германия (заедно с Китай) са най-големите кредитори в света, генерирайки печалби от съживяването на световното кредитиране и търговското финансиране. По-бързите темпове на растеж и по-слабите валути на развиващите се пазари са подтикнали някои от най-големите пенсионни фондове в света, от Канада до Норвегия, да разширят своето портфолио в Азия, Латинска Америка и Африка. Норвежкият пенсионен фонд наскоро обяви голямо преместване на фокуса от облигации към капитал, което означава, че се инвестира повече в мултинационални корпорации с достъп до развиващите се пазари. Дългите пари все още залагат на глобализацията. Вместо да се опитва да я спре, Америка трябва да застане от правилната страна на историята.

Всъщност САЩ остават не само най-могъщата държава в международната система, но и една от най-свързаните. Америка е най-големият в света производител на петрол, и то по износ на петрол за Китай и втечнен природен газ за Европа. Американският долар осигурява ликвидност на световната финансова система; американските чуждестранни инвестиции направляват формирането на капитала на развиващите се пазари; американската мрежа от военни съюзи предоставя гаранции за сигурност; и разбира се, американският софтуерен износ и цифрови услуги са търсени универсално.

industrial port with containers
Китай тъче много нови и здрави Копринени пътища през евразийските земи

Ето защо американската конкурентоспособност не се засилва от самото изолиране. Американските фирми с право фаворизираха споразуменията за Тихоокеанско сътрудничество и другите търговски споразумения, защото отдавна са надраснали дори своя собствен гигантски вътрешен пазар. Без значителни пазари в чужбина, те не могат да инвестират у дома. Наказателните мерки на Тръмп са саморазрушителин, защото те пречат на Америка да се конкурира в една свят на нарастващи възможности. Америка не само трябва да удвои усилията си за отваряне на пазарите за американски стоки, услуги и инвестиции, но също така трябва да бъде еднакво агресивна в реформирането на своите данъчни, инфраструктурни, технологични, имиграционни и образователни политики, така че инвестирането у дома да става все по-привлекателно.

Онова, което Стив Банън разбира под „икономически национализъм,“ всъщност се оказва глоба. Но марката на Тръмп „Америка първа“ игнорира простия факт, че десетки милиони американски работни места са свързани с износа и протекционизмът подтиква към  реципрочност във формата на равностойни мерки, които със сигурност ще унищожат работни места, ще повишат цените и ще забавят икономиката. Все още има време, разбира се, за корекция на курса и за гарантиране, че глобализацията следва печелившия път. Повечето от останалата част на света вижда нещата по този начин, а може би и Америка трябва също да ги вижда така.

Преводна статия на Parag Khanna
Източник:  https://www.stratfor.com/content/parag-khanna

Десетте най-глобално свързани страни

Рич МИЛЪР, Bloomberg.
По добрите връзки често съдействат за по- добра икономика. Това е урок който всеки, от член на мафията до  Ivy-League * знае добре. Струва си да имаш връзки.  И това е е нещо на което страни, стремящи се да подобрят жизнения стандарт на голяма част от населението си трябва да обръщат все по голямо внимание.

Това се казва в доклад на изследователлския отдел  на  McKinsey & Co. от 144 стр. Глобалният консултант установява, че колкото по-свързана е дадена страна с останалата част от света, толкова по добре се развива икономиката и. Да си свързан не свършва само със сферата на търговията или финансите. Става дума и за връзки между хората – най вече имигрантите с които разполага дадена нация – респ. обемът данни, които преминават през границите на дадена страна.

Като сумира всичко McKinsey Global Institute  ранжира 139  страни според това как са свързани с останалия свят. Най – отгоре на графиката е малката островна държава Сингапур, която успешно се превърна в регионален център на Азия, следвана от Холандия, една от водещите европейски дигитални хъбове. .

САЩ се нареждат на трето място, следвани от Германия. Китай е на седмо място.В дъното е друга островна дъържава – Сешелите и Сиера Леоне. Япония, третата по големина икономика, с изобилие от глобални марки, се ранжира изненадващо ниско, на 24 то място, главно поради ограниченията за имигранти.

Докладът заключава, че световната икономика като цяло е  спечелила около  $7.8  милиярда през 2014 г. от свободния обмен на стоки, услуги, финанси и данни през границите. „Страни, които са отворени за глобален обмен увеличават своя БНП“, т.е. брутен национален родукт, казва Сюзън Лунд, партньор в института разположен във Вашингтон.

McKinsey  също така установява, че оценките за края на глобализацията са твърде прибързани. Да, световната търговия значително намаля. А обменът на световния капитал се срина, след като достигна връх от близо $12 милиарда през  2007, преди да настъпи финансовата криза.

При все това трендът на растеж се връща благодарение на експлозията в обмена на данни по света. Половината от ползвателите на на  Facebook Inc. са имали поне един приятел зад граница през 2015 г.  което е ръст от само 16 процента през 2012.

Става дума за много повече от обмен на атрактивни кет – видеа.  Facebook отчита върху платформата си  50 милиона малки и средни предприятия, което е приблизително двойно повече от 2013. Средно взето, 30 на сто от техните фенове са от чужди страни, констатира в доклада си McKinsey.

„Навлизаме в нова и различна ера на глобализация,“  казва Лунд.  „А отличителната и характеристика е потокът на данни и дигитален обмен“.

Източник: Блумберг, 17 февр. 2016

* The Ivy League e колегиум от конференции на атлети, обединяващи спортни тимове от 8 частни институции за висше образование в Североизточна Америка. 8 те институции са университетите Браун, Колумбийския университет, този в Корнел, Колежът Дартмаут, Харвардския университет, университетът на Пенсилвания, Принстънският университет и Йеил. Терминът Ivy League има конотацията на върхови академични постижения, селективност при приема и социален елитизъм/ бел. ред./