Архив за етикет: управление

Елити и социални промени

През последните 3-4 десетилетия рухна и митът за меритократичните елити, които властват само поради изключителните си способности да упражняват властта по социално полезен начин и високите резултати, които постигат в това упражнение. Днес онези, които наричаме политически елит, политическа класа или нещо друго, а по-точно – групите, които контролират обществата иззад пердето на представителната демокрация – никак не се радват на обичта и признанието на „избирателите”. Всъщност, масово и повсеместно се наблюдава доста силна неприязън към властващите елити и техните главни изпълнители на политически роли – неприязън, която понякога е трудно да се разграничи от откровено презрение и дори омраза. Властващите елити вече не са носители на безспорен авторитет и малцина са склонни да им предоставят безусловно монопола върху мисленето и вземането на решения, който елитите са си присвоили и упорито убеждават другите, че го използват само и единствено за доброто на всички.

Естествено, властващите виждат всичко това и реагират. Демократичната реакция се различава от авторитарните и тоталитарни реакции – вместо да потискат недоволството с открити преследвания и репресии, властващите постъпват по начин, който отразява самата същност на „реалната” политическа демокрация – просто оглавяват протеста на недоволните и го насочват така, че да не се влошава най-важното – социалните позиции на елита. Историята показва, че в такива моменти на изблици на недоволство поради влошени икономически и социални условия, вместо социални революции става нещо друго – обикновено се появяват политически лидери, изразители и водачи на масовото недоволство. Разбира се, би било доста наивно да се мисли, че появата им е спонтанна и неконтролирана – в джунглата на властта, обикновено се попада по волята на царете на джунглата. Тези лидери концентрирали значителна власт и укротявали недоволството – в някои случаи, като ограничавали причините за него, а в други – като нахлузвали униформи на недоволните и ги пращали да воюват с други недоволни. (Социолози отдавна са забелязали, че войните „консолидират обществото” – евфемизъм, с който искат да кажат, че войните са могъщо средство за смазване на масово недоволство). Разбира се има и редки случаи, в които такива лидери се появяват без благословията на властващите, но тези случаи лесно се разпознават – кариерата им завършва с провал, а ако са много упорити – с траурен ритуал (другото са случайности). Според термините, използвани от агитационно-пропагандният персонал на елитите (експертите по алтернативни факти), политическите лидери, които изпълняват ролята на изразители и водачи на вълните от масово недоволство,  се наричат популисти, а политическите им платформи – популизъм. С тези пейоративни термини, те осъждат широкият негативизъм спрямо елитите, но не казват, че е оправдан, защото влошаването на живота на хората е предизвикано от политиките на същите тези елити.  Различни анализатори предупреждават (и правилно, като се има предвид как обикновено се укротява недоволството), че популизмът (неговият успех) може да доведе поддръжниците му до лош край. Но пропускат да кажат, че има случаи когато популистки лидери просто са отстранявали част от причините за недоволството. Пропускат също, че използването на популистка реторика не е само популистки патент, а широко използван политически прийом. Роналд Рейгън например, бе далеч от популизма, но имаше изказвания, които са „автентично популистки”. Пропускат също да ни обяснят как именно се съотнасят демокрацията и популизма. И по-точно – как така в условия на политическа демокрация е възможно продължително да се игнорира, а поради това – да се натрупва толкова голямо недоволство (нима властта през цялото това време не е била „от народа, на народа, за народа”?). И защо при такова недоволство, древногръцката демокрация (например) е водела до реална смяна на управниците, а в модерните демокрации  това се случва главно като фарс за успокояване и укротяване на публиката. Но да не им придиряме за тези пропуски, защото онова, което ни интересува е друго – периодичното повтаряне на тази история.

К-ВЪЛНИТЕ

Планини от факти и анализи, потвърждават съществуването на такава повтаряемост. Интересни са, например, появилите се напоследък сравнения между два периода – в началото и в края на 20-ти век (от 1980 до сега). Двата периода наистина си приличат – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство (враждебност към политическия истеблишмънт); засилване на подкрепата за популистки лидери; укротяване на недоволните. Разликата е, че през втория (сегашния) период, популизмът и идването на власт на популистки лидери са по-слабо изразени, укротяването на недоволните едва започва, а войните за „консолидиране на обществата” се водят в други страни, вместо на териториите на обществата с особено голямо недоволство. (Но и тези територии изпитват някои последствия от войните – например, приемат бежански вълни, които по добрата си организация доста приличат на масови депортации от първия период). Тези сравнения обаче, не са пълни – те пропускат, че има други периоди – тези между периодите на упадък и поради пропуска не може да се види, че всъщност периодите на упадък се редуват с периоди на развитие (подобрения). А точно това периодично редуване на периоди на упадък и напредък е изключително важен и интересен феномен. Уйлям Томпсън, професор по политически науки в университета в Индиана, определя това редуване като „основен глобален социален процес”  и привежда следните данни за флуктуациите в растежа на БВП на човек от населението в света:

Години              Темпове на растеж

1820-1870             0.54

1870-1913             1.30

1913-1950             0.88

1950-1973             2.92

1973-2001             1.41

Според Томпсън регулярните смени на периоди с различна икономическа динамика имат изключителен обяснителен потенциал за промените, които настъпват в света – такива като: формиране на глобалните политически и икономически структури на властта, търсенето на енергия, множество политически процеси, публичните настроения и конфликти, демографски промени. От такава гледна точка може да се каже, че смяната на периоди с противоположна икономическа динамика е основният модел, по който живее светът.

Най-напреднали в изследването на този модел са икономическите анализи, където периодичните (през около 50-60 години) смени на периоди с различна динамика са известни като „дългите вълни на Кондратиев” (или К-вълни) – по името на големия руски (съветски) икономист Николай Кондратиев. Той пръв забелязва редуването на периоди на силен икономически растеж с периоди на слаб растеж или упадък и започва да изучава тези „вълни”. Днес икономистите, които се занимават с този проблем (у нас с „вълните” се занимават проф. Г. Найденов и други) са натрупали огромен емпиричен материал, който показва „желязната” повтаряемост на вълни с противоположна динамика.

„Дългата вълна” има два основни „склона” – възходящ и низходящ, но в нея разграничават и различни фази. Някои ги назовават по имената на сезоните (Пролет – фаза на растеж, започва след депресия и продължава около 25 години. Лято – свързана е с война, цените и лихвените проценти растат. Есен – фаза на дефлационен растеж, след война, цените падат, лихвените проценти са ниски, потреблението нараства, но чрез дългове, поява на спекулативен балон. Зима – коригират се отклоненията в миналото и се подготвят условия за нов растеж. Цените и печалбите падат, увеличават се стоките, достъпни за масите).

Икономическите изследвания на „дългите вълни” вече имат около 100-годишна история и са постигнали значителен напредък – някои твърдят, че тази област на изследвания е една от най-добре подкрепените с емпирични факти. Впрочем, представата за К-вълните може да се използва сполучливо и за прогнозиране – а това несъмнено е най-силното доказателство за валидността на представата. Още през 80-те години забележителният американски икономист и социолог Иманюел Уолърстийн забеляза, че на аспирациите на хората не се отговаря и определи това като начало на период на исторически преход, който ще бъде съпроводен от сериозни затруднения. Той го нарече “тъмен период и посочи, че ще продължи около 30 години (според времето на публикацията – до около 2020 г.) Уолърстийн се оказа прав – този ,,тъмен период” продължава вече около 30 години (за някои страни – повече) и достигна кулминацията си с глобалната “финансова и икономическа криза”. Томас Пикети пък представя един сценарий за бъдещето на ЕС, в който също ясно личи влиянието на представата за К-вълна. Според сценарият, до 2020 г. предстои да започне период на развитие, който  ще продължи до към 2050 г., след което отново ще започне политически, икономически и социален упадък (темпът на икономически растеж ще спадне 2 пъти в сравнение с предходния период) и упадъкът ще продължи през следващите 30-40 години.

НО ЗАЩО?

Въпреки напредъкът на изследванията на К-вълните, има един проблем. Деликатно казано, изследванията имат „предимно описателен” характер, поради което на въпроса „Какво поражда К-вълните?”, няма убедителен отговор и дебата продължава. Грубо казано, изследователите не знаят достатъчно за причините, пораждащи вълните. Предполагат се различни причини – динамиката на печалби, инвестиции, технологични иновации, цени, население. Мнозина залагат на технологичните иновации, като основна причина , но си остава впечатлението, че търсенията не са преодолели някаква бариера и че К-вълните сякаш падат от небето.

Все пак има „светлина в тунела” – това е идеята, формулирана изрично от У. Томпсън, че проблемът (вече) не е икономически, а политически. Ако причините за проблема (К-вълните) не са икономически, това може да обясни затрудненията при търсенето на обяснения в рамките на икономическия анализ. Основание за такова предположение дава и фактът, че, някои важни характеристики на К-вълните също не са собствено икономически – достатъчно е да се сравнят приведените по-горе характеристики на фазите (и в частност – на „есента” и „зимата”) с онези характеристики, които политическите наблюдатели посочват, когато сравняват периода от началото на 20-ти век с периода 1980 – 2017 (и в двата – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство, враждебност към политическия истеблишмънт; засилване на подкрепата за популистки лидери; мерки за укротяване на недоволството).

Още по-ясни стават различията в резултатите на отделните науки, ако сравним икономическия фокус върху иновации, инвестиции, цени, темпове на растежа, печалби, лихвени проценти и т.н. с един фокус върху качествени характеристики на растежа (тип на растежа). Тогава ясно ще изпъкнат два различни типа растеж „по двата склона” на К-вълната. От едната страна (възходящият склон) – растеж, съпроводен с развитие (развитиен растеж), при който се намаляват безработицата, бедността, подоходните неравенства и се подобрява качеството на живота (общества на масовото потребление, социални държави). По другия склон – неразвитиен растеж, съпроводен с нарастване на безработицата, бедността, неравенствата (концентрация на доходи и богатство), влошаване на качеството на живота за голяма (и растяща) част от населението. Затова този тип растеж бива наричан по различни начини – извличане на рента, растеж без работни места (jobless growth), растеж пораждащ мизерия (immiserizing growth).

Но идеята на Томпсън може да се продължи по-нататък от предложение за включването на политически науки в изследванията на К-вълните.

ОЧЕВИДНОТО ОБЯСНЕНИЕ, КОЕТО СТАРАТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА

Щом като проблемът е политически, тогава и причините за него са политически. Още по-точно казано – К-вълните се пораждат от политики. Доказателства за това има в изобилие – достатъчно е да се прегледат политиките (и идеологическите им „обосновки”) в началото на последния (сегашния) низходящ склон на последната К-вълна – от началото на 80-те години до сега. Там ясно изпъкват връзките между политиките – дерегулации („освобождаващи пазарните сили”), приватизации в условия на дерегулации („осигуряващи икономическа ефективност”), мерки за строги икономии („осигуряващи финансова стабилност”) и т.н., а от друга страна –  ефектите от тях като: концентрацията на доходи и богатство (респективно – растящи неравенства), растящи бюджетни дефицити, спадове на темповете на икономически растеж, растяща безработица и бедност,  орязване на т.нар „социални разходи”, влошаващо се качество на живота и т.н. Впрочем, възникват и специални ефекти, които особено ясно очертават същността на политиките, например, т.нар. „нелегален трафик на хора с цел трудова и сексуална експлоатация” – евфемизъм, който просто означава нови форми на робство.

Очевидно К-вълните не падат от небето. Не са дело на непознати и неконтролируеми сили. Те са дело на политическия елит или по-общо – на властващите елити. Другите само преживяват К-вълните. Силата на „реалната” демокрация не стига до там, че да осигурява контрол на хората върху политиците и политическия процес на вземане на решения. Реалната демокрация е такава, каквато са я виждали например, гениални учени, като икономистът Йозеф Шумпетер или социологът Макс Вебер – тя се състои в това да бъдат избрани хората, които ще управляват, а не начинът, по който те ще управляват (това си е тяхна работа). След избора, избраните казват на избирателите си: „А сега си затваряйте устата и правете това, което ви казвам” (изразът е на М. Вебер). Регулярната повтаряемост на К-вълните (наброяват 18 и повече минали вълни) не са и резултат от грешки при вземането на решения (формулиране на политики), нито пък са неочаквани последствия от решения, взети с добри намерения. К-вълните са продукт на преднамерено взети решения (прилагани политики), чрез които се реализира една и съща дългосрочна стратегия – модел, по който се движи светът, а именно, повтарящи се периоди на издигане и упадък.

ЗАЩО СЕ ПРЕДИЗВИКВАТ К-ВЪЛНИТЕ?  

Ключът към този въпрос е в главите на елитите или с други думи – във факта, че стратегиите, които се създават и прилагат от властващите елити са израз, (интелектуален продукт) на тяхната групова целева рационалност. Според М. Вебер при целевата рационалност, действието (включително и мисленето, вземането на решение за действие) е подчинено на определена цел, ограничено е от тази цел, тъй като всичко което се мисли и предприема може да е насочено само към постигане на целта. Всъщност, представата за целева рационалност е тясно свързана с йезуитския принцип „целта оправдава средствата”.

А груповата целева рационалност на елитите се формира, направлява (и ограничава) от една фундаментална цел, която е запазването и укрепването на техните социални позиции и контролът им върху обществата, включително и като поколенческо наследяване на тези позиции (което впрочем е характерно и за други социални или професионални групи). Тази цел обединява всички елитни субгрупи, тъй като отразява най-общия им интерес, преодолява различията между тях, увеличава кохезията им и така създава основа за колективното им действие. Фундаменталният характер на целта се състои в това, че тя доминира над всички други цели на елитите, универсална е (валидна е за различни политически условия, режими, системи) и е изключителна устойчива (засега не се променя във времето). В историята не са известни случаи на съзнателно създаване и прилагане на дългосрочна елитаристка стратегия за доброволно самоотстраняване на властващите групи от техните социални позиции и отказ от контрол върху обществата (трансформиране на властващи елити в не-елити).

Естествено, целта определяща груповата целева рационалност на властващите елити, определя и целта на стратегиите, които те създават и прилагат в рамките на своята рационалност – властващите елити неизменно се придържат към Суперстратегия, която преследва фундаменталната цел на всеки властващ елит. А К-вълните са най-добрият кандидат за ролята на централен елемент на Суперстратегията. Периодичното редуване на противоположно насочени социални промени – развитийни и не-развитийни, е динамичен начин за постигане на стабилност на статуквото, а по-точно – на позициите на властващите елити. По различни начини, тази идея е изказвана многократно в миналото. Философът Ю. Хабермас например, счита, че през определени периоди (можем да допълним нещо важно – това са периоди на развитие), социалната система губи идентичността си (променят се нейните базисни характеристики). През следващи периоди (на не-развитие) се възстановява идентичността на системата (базисните й характеристики). Може да се добави също, че през периодите на развитие се ерозират основни стълбове на властта на елитите – неравенствата, свързаните с тях йерархии и социалната зависимост (социалната уязвимост) на не-елитите. През периодите на не-развитие (низходящият склон на К-вълните) се увеличават неравенствата, усилват се йерархиите (главно чрез дерегулациите) и нараства социалната зависимост на индивидите от подвластните групи (главно чрез безработицата и бедността). Идеята за динамично поддържане на неизменност има и други многобройни варианти – от старата максима „да се промени нещо, за да не се промени нищо” (ди Лампедуза), до наблюдения на Й. Шумпетер („креативното разрушение”, Д. Локууд (периодични дестратификации”) и др. Една по-семпла интерпретация е връзката на К-вълните със стария принцип за „моркова и тоягата” – К-вълните осигуряват неговото практическо прилагане, чрез периодични смени на „моркова” и „тоягата”. В един най-общ план може да се каже, че в рамките на елитаристката рационалност, поддържането на еднотипна социално-икономическа динамика е невъзможно, тъй като всеки тип динамика (и развитие, и упадък) започват да ерозират властта на елитите, макар и по различен начин. При динамика – развитие се ерозират „базисни характеристики” на социалната система (по-точно – стълбове на властта), а при динамика – упадък, властта на елитите губи легитимност и се поражда (и засилва) съпротива срещу тях. Затова поддържането на устойчивостта на социалните позиции на елитите налага постоянно да се сменя типа на динамиката.

Значителните щети, които индивидите и обществата понасят през периодите на упадък нямат значение за елитите и не променят постоянното прилагане на Супер стратегията – К-вълни, тъй като самите елити не понасят щети, рационалността им няма морални ограничители, а фундаменталната им цел е над всичко.

КАКВО ЛИ НИ ЧАКА?  

Всичко това повдига много въпроси, но ето два от тях. Единият е свързан с бъдещето на България – дали българският властващ елит, който има капацитет главно в организиране на низходящ склон, ще може да организира бързо и успешно  период на развитие (възходящ склон) през следващите 30 години и какво ще стане с България, ако те не успеят и страната попадне в следващия период на упадък без да се е възстановила от настоящия упадък. Вторият въпрос е свързан с бъдещето на света – дали елитите (поне някои) могат да излязат извън рамките на своята ограничена целева рационалност и да се откажат от К-вълните (низходящите им склонове)? По-конкретно, дали китайският елит ще организира низходящ склон на К-вълна (какъвто предстои по логиката на елитаристката рационалност) или ще продължи развитийния период, който страната преживя през последните 30 години. Изборът им ще е важен за целия свят. Според една прогноза, ако Китай продължи развитийният период, след 13 години неговият БВП ще е 1.6 пъти по-голям от този на САЩ. А какво ще стане, ако развитийният период продължи до 2050-та година? А дали ако Китай отхвърли К-вълните и другите (елити) страни  ще бъдат принудени да последват неговия опит? Не знаем, но можем да правим обосновани предположения.

Автор:  проф.Духомир Минев

За един ден в Русия бяха сменени няколко губернатора и политически представители.

За един ден в Русия  бяха сменени няколко губернатора и политически представители.

 

Meduza

13:43, 28 июля 2016

В системта на властта в Русия в четвъртък,  28 июли, бяха извъшени значителни размествания: Кремъл и правителството смениха изведнаж няколко политически представителя във Федералните окръзи, а също така и ръководители на регионите и правителствени чиновници.

Освен това се случиха и две очаквани оставки: уволнен е ръководителят на Федералната митническа служба Андрей Белянинов (свидетел по дело за контрабанда на алкохол ) и губернаторът на Кировска област Никита Белих (обвинен във вземане на подкупи, който е задържан в следствения изолатор ). «Медуза» расказва за всички размествания.

Вж. по подробно тук  в оригинал:

https://meduza.io/feature/2016/07/28/vse-perestanovki-vo-vlasti-v-chetverg-28-iyulya

Фото: Михаил Метцель / ТАСС

 

Нова технология на „Ростех“ ще намали броя на администрацията

Офис на Държавната корпорация „Ростех“, РБК, 20.05.2016.
Държавната корпорация „Ростех“ разработва технология „Умно правителство“ и се надява тя да се търси на общински и федерални равнища. Технологията може да помогне за намаляване на броя на длъжностните лица

За какво става дума

Държавната корпорация „Ростех“ разработва технология „Умно правителство“. Това се посочва в отговора на прес- службата на „Ростех“, помолена от РБК да разкаже за перспективните си разработки.

Технологията позволява да се премине от събиране на информация към автоматизация на решенията и управлението на районните, окръжните институции, а в перспектива и на национално ниво, каза държавната корпорация. В писмото се казва, че холдингът „Ростех“ разполага с научни и производствени мощности за създаването на високо-технологични системи и програмното им обезпечаване.

Представителят на „Ростех“ обяснява, че става  дума за следващия етап от развитието на проекта „Електронно правителство“ – създаването на универсално пространство за взаимодействие между правителството, държавните институции и  населението.

Властите изпълняват проекта „Електронно правителство“ от 2002 г. насам. Неговата цел –  държавните органи  да преминат към  електронно взаимодействие с гражданите и помежду си. През 2009 г. правителството е назначило „Ростелеком“ да отговаря  за създаването на инфраструктурата на проекта – портали за обществените услуги и обществени поръчки, системата за междуведомствено взаимодействие (СМЕВ). Представителят на „Ростелеком“ отказва да разкрие разходите за  създаването на системата.

Според доклада на ООН от 2014 г., Русия бе на 27 място в света по степен на развитие на „електронно правителство“. Съседите на Русия в класацията – Белгия (25-то място), Казахстан (28-о място) и Швейцария (30)-то място. Лидери – Южна Корея, Австралия и Сингапур. През април 2016 г., Световната банка отбеляза в доклад, че руските информационни ресурси  с подобна информация, са слабо свързани помежду си и не са обособени. Представителят на „Ростех“ обяснява, че проектът ще даде възможност на държавната корпорация да се движат от фрагментарна автоматизация към комплексна.

Директорът по комуникациите и стратегически изследвания на „Ростех“  Василий Бровко казва, че корпорацията планира да се превърне в значим играч на световния пазар за системи за управление.  По негови думи , през 2025 г. „Ростех“ планира да печели от електронни технологии около 1 трилион рубли., или  22% от приходите. Приблизително на толкова възлизат сега всички приходи на държавната корпорация.

Цената на въпроса

Подобни  проекти включват създаването на ситуационни центрове или система от такива центрове, казва експертът на компанията „Прогноза“ Вяра Ивашкевич. Тяхната функционалност е неограничена, например, те могат да  анализират рисковете от природни бедствия и да оповестяват за извънредни ситуация (функция MЧС), както и да натрупават статистика и да изготвят социални-икономически прогнози (функция за минимално икономическо развитие).

В Русия, цената на софтуера за такива системи започва от 20 млн., като са нужни най-малко още 100-120 милиона рубли за хардуеър,  а годишните разходи за техническа поддръжка ще бъдат най-малко 4 милиона рубли., продължава Ивашкевич. Сложни системи за вземане на решения и  взаимодействие с населението има в САЩ и Западна Европа, а в Русия засега се използват най- прости системи за управление на оборота на  документи и  отчетност на стойност 2-3 милиона рубли.

Директорът на направление  J’son & Partners Consulting Александър Герасимов заяви, че автоматизираните системи позволяват да се разработи решение, базирано не на интуицията и опита на отделните мениджъри, а чрез многофакторен анализ на данните.  Според него, въвеждането на тези системи ще позволи намаляване на броя на държавните служители.

В края на 2015 г. в Русия  са били заети близо 2,2 милиона федерални и общински служители, показват данните на Федералната статистическа служба. През 2011-2013, по указания  на президента Дмитрий Медведев държавният апарат е бил намален с  20%, а през 2016 се планира да бъде намален с  още 10% .

В Русия, има успешни примери за автоматизация. Федералната данъчна служба, която има една от най-модерните ИТ инфраструктури сред руските държавни агенции, почти изцяло премина на електронен обмен на данни  с данъкоплатците, уверява служител от службата.  Това ускорява събираемостта и отчетността, подобрява качеството на анализа, констатира събеседникът на РБК.  Според него, автоматизацията на контрола върху плащането на ДДС е осигурила през миналата година 100 милиарда рубли допълнителни приходи в бюджета (почти една трета от растеж в приходите от ДДС за 2015 г. в сравнение с 2014 година). „Технологията със сигурност ще доведе до намаляване на щата, ако не се увеличат пълномощията на службата“ – иронизира събеседникът на РБК.

Интервюираните от РБК представители на ведомства, включително и на Министерството на финансите, Министерството на строителството и на Федералната данъчна служба, се въздържаха да  коментират евентуалната автоматизация на своите ведомства. Прес-секретарят на премиера Наталия Тимакова заяви, че правителството не участва в  проекта на „Ростех“.

Не само правителство

Част от  проекта „Умно правителство“ е проектът „Интелигентен град“,  както става ясно по нататък от писмото на „Ростех“ . Неговата цел – да се разработи платформа за управление на инфраструктурата на града, видеокамери и система за електронни услуги. „Ростех“ планира основни клиенти да станат регионите, а  държавната корпорация ще достави всички компоненти на системата, ще ги приложи  и поддържат на базата на договори  за целия им жизнен цикъл.

Пилотният проект „Интелигентен град“ вече е стартиран в Нижни Тагил. Потенциалните поръчители на такива системи в страната са около двадесет, разказва Бровко: напр Москва, Санкт Петербург, Екатеринбург, Новосибирск, Казан. Според него, корпорацията планира да изнася тази технология, например в от АТЕC страни (Тайланд, Виетнам, Индонезия, Индия), Северна Африка (Египет, Алжир) и Латинска Америка (Аржентина, Перу, Бразилия).
Превод от руски: Пл. К. Георгиев

Снимка: Никита Попов / РБК

Повече подробности за RBC: http://www.rbc.ru/business/20/05/2016/573338509a7947c60d1e4c4c

 

КАКВА ДЪРЖАВА НИ Е НУЖНА: РЕВИЗИЯ НА ЕДНА ПОГРЕШНА ДИАГНОЗА

Проф. Духомир МИНЕВ, БАН.
Дискусията на тема КАКВА ДЪРЖАВА НИ Е НУЖНА, поражда (поне у мен) искрен подтик да поздравя участниците в нея. Това не е любезност. Според мен тази дискусия е забележителна крачка напред в развитието на „Философския клуб”. Наистина са рядкост по нашите земи такива дискусии – креативни, излизаща извън рамките на калъпите на мислене, които се налагат чрез политическата коректност и „новоговорът” и които всъщност съсипват мисленето.

Дискусията очевидно е загрижена не за частен групов интерес, а за съдбата на страната, почтена, морална, а поради всичко това – и вдъхновяваща и задължаваща.
Всички проблеми, повдигнати от участниците заслужават огромно внимание, но бих се включил по три пункта – обща диагноза на упадъка, идентификация на причините, възможности за възстановяване.

Обща диагноза

Първият е диагнозата на заболяването, защото без диагноза няма лечение. Напълно съм съгласен с всички, които поставят крайно тежка диагноза. За мен това е по-скоро израз на искрена загриженост и кураж, а не черногледство. И липса на широко разпространената склонност към конформизъм и опортюнизъм.

Тази диагноза е в рязък контраст с диагнозата на онези, които настояват, че (с някои малки изключения) всичко е наред, имало огромни постижения – членове сме на НАТО и ЕС. За повече убедителност добавят и демокрацията, и пазара, но не настояват много защото и децата знаят, че в нашите реалности едва ли има място за демокрация и пазар. Не агитирам (както ще стане ясно по-нататък) срещу НАТО и ЕС, но членството ни едва ли е компенсация за мрачното състояние на страната, а и близкото бъдеще, меко казано, не изглежда блестящо.Ако реалностите не бяха толкова мрачни, „оптимистите” сигурно щяха да ни разсмиват като всички клоуни, но сега техните пледоарии звучат просто зловещо.

Присъединявайки се към диагнозата на разтревожените почтени хора, бих добавил оше един щрих към нея – „провалена държава”. Предлагам тази диагноза не защото съм песимист, нито защото зад нея стоят имена на грандиозни интелектуалци (Чомски, например). Представата за провалена държава е полезна най-вече с това, че е внимателно и детайлно изследвана, по-точно – известни са и безупречно са доказани основните причини за провала на държавите. А това помага (основа е) за търсенето на стратегия и план за спасяване. Може да се каже, че провалената държава не е просто квалификация, а прецизно „операционализиран” термин, който не само идентифицира главните причини за провала, но и съдържа възможности за спасяване, излизане от провала. Затова около нея се групират и голяма част от борещите се за нормализация на съвременния кризисен свят.

Причини за упадъка

Имам предвид, вероятно най-влиятелното проучване на провалите на държавите, което е направено от двама души – професори по икономика и политически науки в Масачузетския технологичен институт (Дарън Асемоглу) и Харвардския университет(Джеймс Робинсън). Двамата са идентифицирали основната причина за провал на държавите – девиантни институции, които те наричат „извличащи институции”.

Анализът им е толкова могъщ, че всички тарикати, заети с научното обслужване на властващите елити и опазване на статуквото реагират само с обичайната реакция на обикновени игноранти – игнориране на откритието („Защо се провалят нациите”). Идеята не е радикално нова, но е аргументирана по блестящ , неоспорим начин. Доколкото ми е известно, първият, който подчертава ролята на институциите за нормалното развитие е Дъглас Норт, (който получи за това Нобелова награда по икономика). Асемоглу и Робинсън правят крачка по-нататък – те очертават „механизма” (основната верига от причинно- следствени връзка) чрез която деформираните институции водят до провал на „нациите” (държавите), при това – въз основа на емпирични факти, извлечени от огромен исторически материал. Така те са ни дали нещо като наръчник за решаване на проблема.

Веригата, която очертават е следната: „извличащи политически и икономически институции” – високи неравенства – интензивно обедняване (на по-голямата част от населението) – дълбока човешка експлоатация – провалени политически системи – провалени държави. Да подчертая – веригата е очертана така както я посочва един (американски) изследовател от Центъра за американски прогрес. Ключовото понятие тук са „извличащите политически и икономически институции”.

Тъй като „институция” е неясно понятие да си припомним Д. Норт – според него институциите са два вида – правила (закони и други) и организации, които прилагат правилата. Извличащи институции са (главно) тези правила (закони), които позволяват концентрация на доходи, богатство, материални активи, а следователно – и потребление, у малък брой хора (тогава останалите – „увисват.”) Така се появява нещо, което някога икономистите (и след Маркс) са наричали „относително излишно население” – население, което е излишно, защото за него няма адекватни ресурси. Не заради изключителна раждаемост, както е мислел Малтус, а заради дефирмирани институции.

Две важни добавки – същите ефекти може да се постигат и чрез липсата на адекватни институции (т.е. „не-извличащи”, включващи инситуции); същият ефект може да се постига и ако институциите –организации не прилагат (адекватните) институции – правила (сещаме се например за правосъдието).

Технологията за проваляне на държавата

Как се заражда горната схема от причинно следствени връзки? Асемоглу и Робинсън дават основната схема и огромен илюстриращ емпиричен материал. Интересна е например, историята на Венеция. През 13-14 век венецианците създават „включващи” институции – правила (закони): политически, предприемачески, търговски (правни) „режими”, които създават възможности (модели) за „възходяща” (или „вертикална”) мобилност. Включващите правни „режими” не са били заобикаляни, а са спазвани. Отклоненията – наказвани. Индивидите наистина са се конкурирали, а най-способните от тях са достигали „високо”. Индивидуалният успех е бил по-скоро меритократичен.

Резултатът е бил бърз икономически (а и политически) възход на Венеция като цяло (като република). Републиката (Венецианска) става доминираща сила в (западния) европейски свят. (По сходен начин се обясняват и успехите на Османската империя). Но след това се случва нещо друго. Такъв тип икономическа и социална динамика има важен ефект – богатството и властта на Венецианските елити започват относително да намаляват. Наследяването им се затруднява, други започват да придобиват сходни богатства и власт. Особено ако следващите поколения на елитите са обикновени плужеци, както често се случва (Бруденброкови е закономерен, а не особен случай).

И тогава Венецианските елити намират решение – прокарват закони, които прекратяват целият описан процес на индидуален и общ (републикански) просперитет. Същността на социетално-политическата промяна е „разглобяване” на „включващите” про-развитийни институции и замяната им с „екстрахиращи” т.е. изключващи – привилегироващи (респективно – дискриминиращи), а поради това – анти-развитийни институции. Тази промяна в характера и влиянието на институциите веднага поражда концентрация на богатство и власт у елитите. Но заедно с това блокира икономическия растеж и развитието на Венеция. Републиката запада като икономическа и политическа сила.

Главата в която двамата учени обсъждат това е наречена „Как Венеция се превърна в музей”. От тогава тази схема за „проваляне на държавите” (републики, нации) постепенно се превръща във фундаментална схема за контрол върху политическата, социална и икономическа динамика в целият Западен свят (има незначителни изключения- напр. Швейцария). Контролът ес състои в редуване на периоди на включващи и изключващи институции. Така нещо се променя непрекъснато, за да не се промени нищо – точно по старата рецепта на ди Лампедуза.

САЩ и Западна Европа за последен път влязоха в тази схема на упадъка след 1970 година. Кризата от 2008-ма само ознаменува моментът на окончателната доминация на въведените преди това изключващи институции и дълбокия икономически и социален упадък, последвал предшестващият го (подготвителен) институционален и политически упадък. В същата тази схема ясно прозира и скелетът на целия нашенски „преход”.

Нашенските „елити” не са измислили нищо ново – те също превърнаха България в музей – сбирка от мумии, всъщност, може да се каже, че мумифицираха страната. (Знам, че е трудно за вярване, но когато по времето на „соца” преведоха „Гепардът” у нас, първото, което ми хрумна беше, че някои тарикати от тогавашния „елит” са намислили нещо). Лошото е, че в такъв период на упадък, разни допълнителни, непредвидени външни катаклизми може да унищожат безпомощният и никому ненужен музей и мумиите, които са останали в него.

Схемата за формиране на извличащи – изключващи институции има два слоя. Единият е трансформирането на институциите – закони (т.е. въвеждане на законови деформации) – илюстрира ги например историята на регулацията на енергетиката – една сага за устойчива шайка „законодатели”, които нагласиха енергетиката така, че следват криза след криза, а към цялата бедност на българина се добави и „енергийната бедност.” Другият пласт е фалшифицирането на институциите-организации. Въпреки че вече е ставало дума ще го повторя, защото ми се струва важно.

Основна роля в трансформирането на институциите – организации играят неформалните мрежи от „експерти” в тях. Тези хора заемат ключови позиции в институцията, преминали са адекватно обучение, предано следват дадените им инструкции, поддържат връзките с източниците на инструкции и т.н. Именно те вземат основните решения и определят режима (изключващ) в който функционират институциите. Те са новата номенклатура. Всички те получават доста щедри възнаграждения, не са само в пари, но и чрез вписването им в „банка кадри” новия вариант на номенклатуринте списъци, осигуряване на добри кариери – във властта, в науката и др. Често се обзавеждат и с подходящи „граждански структури”, с които работят „успешно”, в смисъл, че успешно създават впечатление за „гражданско участие”.

Какво да се прави?

Възможни са многобройни направления за атака срещу провалената държава. Ако се мисли за нещо подходящо за Философският клуб, то стратегията е ясна – „знанието е сила”. Тази сила може да помогне за реконструирането на изключващите институции. Това означава идентифициране на изключващи институции и неформалните мрежи от експерти в тях, както и ефектите от това, което правят. Това е работа сходна с работата на един ефективен омбудсман, но много по-сложна, а затова изисква специална система.

Системата може да включва поне две нива – първото, което идентифицира ефекти от работата на изключващи институции и ги прави публично достояние. Това е доста силен удар срещу такива институции и техният обслужващ неформален персонал, защото те разчитат главно на това, че ще останат незабелязани, или че ще успеят да измамят публиката относно реалните цели на това, което вършат. Затова за тях е валидна онази клетва за която писа един човек от израелските тайни служби – дано ти видя името във вестника.Структури като „Философският клуб” може да допринесат доста за напредък на фронта в това направление – главно като идентифицират такива проблеми (ефекти).

За по-сериозна атака ще са необходими и съюзници – например, изследователи, които биха могли да се заемат по-детайлно с проблемите, идентифицирани от „Клуба” или от други източници. Това е важно и защото социално-политическите изследвания са хванати в клещите на много ефективен, жесток контрол. Публикуването на подробните описания на начина, по който оперират изключващите институции и последствията от тяхната дейност е средство за сериозен натиск върху вземащите политически решения. Гаранция няма, но все пак е нещо – аналог на разследваща журналистика, само че доста по-дълбока, разследваща аналитична работа.

И накрая, възможно е да се търсят и други съюзници, които по своите позиции в обществото би трябвало да реагират на информацията относно изключващите институции и мрежите в тях. Най-малкото, ако откажат да съдействат, просто ще се компрометират. Тогава може да се направи „функционално досие” на хора изпълняващи значими социални роли, да се чакат следващи избори и да се напомня на избиратели как кандидатите са действали в миналото.