Автор: Пламен К. ГЕОРГИЕВ
14 юли , Денят на Бастилията е ден за честване на френската култура. Довчера фанфарите в Париж, че и навред по света, проглушаваха с революционно- приповдигнатите си звуци за възхвала на Великата френска революция. Но по-приглушено прокламираха Свободата за тези, останали отвъд границите на Одер и Ниса… Но нейният дух живее не само с Айфеловата кула, „Лувъра“, или „Нотр дам дьо Пари“, малките пекарни и кафенета, станали запазена марка на Франция по света.
Гледам и в близкия софийски „Лидъл“ едно девойче оставя на касата, какво мислите – пресен кроасон, с бутилчица плодов сок. И казва на касиерката, – мерси. Не, нямам предвид онзи турист, който заключил, след едноседмично посещение в България, че сме били много културен народ, понеже всички знаели френски…. Още по- малко маниерно вдигнатото кутре, когато нашенки на по зряла възраст си сърбат кафето..
Не, не Франция, нейната култура, обаяние с привкус на свободата и един стил на живот, живеят и в крилатия девиз на „Тримата мускетари“ – „Един за всички, всички за един“. И тук повечето народи им свалят шапка. Заради солидарността. Как им бяха имената бе, питат се млади български европейци, докато отварят своята „ретро бира“, пред „стената“ опъната за мача Франция – Германия. И уж все немски „Голф“ искат да карат, а повечето викат за Франция. Или поне така ми се струва.
Не защото сме франкофони, мисля си. Или че си имаме френска гимназия, за която се пее „Френската гимназия – нея господ пази я“. И даже, когато една банка реши да снабди безвъзмездно учениците с карти с чипове за вход и изход, в името на реда и спокойствието , а и с идеята родителите да „снасят“ по някой лев в сметките, та да си увеличи клиентелата – такава гюролтия се вдигна, такава гюролтия, че адвокатите още се чешат по главите, а пиарките пишат обръщения за добри намерения…

„Тюйлери“ във ….гр. Вюрцбург, старата столица на Бавария. Барокът си е барок навсякъде.
„Един за всички, всички за един“. То беше поздрав и в гр. Вюрцбург, старата столица на Бавария , дълго след като се снима последната версия на „Тримата мускетари“ по Дюма. Вървеше като поздрав между младите – там има стар университет с 20 000 студенти. Знам го от млада българка, с която се запознахме в кафе „Журнал“, има и такава верига да знаете – съвсем в стил „Монмартър“, с непретенциозни столове, дървени маси, хубаво кафе в големи чаши и всички вестници и списания, да си топи човек кроасана и да си чете кой каквото обича. Че то какво е кафе без журнал, нали?
Отвън също като на жив екран пред витрината минаваха млади хора с дълги рокли от времето на Д’Aртанян, момчета със „истински“ шпаги и шапки с цветни пера. А българката, студентка по музика в тамошния университет , ми разказваше че хиляди нейни колеги цял месец се снимали в масовките за по 100 евро на ден. Но тя не можала да се вреди. Американският снимачен екип избрали „Резиденцията“, най- импозантната сграда /вж. снимката/, където са живели едно време немските фюрстове, която си е чист барок и много прилича на „Тюйлери“. Пък и по- евтино излязъл филмът. Та в двора и шетъли и мускетарите……
Незабравими дни, които се помнят , нали? Защото Франция, както ви казвам, може да живее и през границите. Което е силата на един неугасващ дух и културна идентичност, колкото впечатляваща, толкова и по- своему въвличаща. И българката, прочее, със славянско име почти като Мила Йовович, само дето е Мира – едно р ги дели – говори за „моят Париж“, където често обича да ходи. . Подари ми даже и едно ключодържателче с Айфеловата кула, като не пропусна да ми спести неудобството: „Ама те са много евтини – В Париж ги продават на всеки ъгъл по пет за едно евро, нали разбирате?.“
Разбирам, викам и си закачам цяла Айфелова кула на ключовете, че да ми напомня и за кроасона, и за кафе „Журнал“, и за тримата мускетари, с които и аз остарях , а в Париж даже не съм стъпвал, за коварната милейди даже и нейното повдигнато кутре, колчем си пие кафето, или вее с ветрилото…И из тези дни, бог знае защо, вече не си мисля за Бастилията. Не чувам на сън да гърмят аркебузите, да звънкат шпаги по парапетите, да скачат от покрив на покрив мускетарите…
Че тя Франция, нейните ценности са си и наши, викам си, повече или по- малко, нали? Дори да минаваме за „французи“ заради едното мерси, светът още ги гледа със завист. Че и нас покрай тях май. И защо, да ги питаш?. Че бъдете и вие французи, бе, то не се иска много. Просто да се облегнеш на стола, да си пиеш кафето, но когато ти посегнат на Свободата, на достойнството, на личното Его, ако щете, да скочиш. И заедно с други, като един да се опълчиш срещу посегателя, наглеца, простака, ако щете.
„Един за всички – всички за един“. В това е „цаката“ и на нашата Франция, българската , да знаете. Другото са фанфари, знамена, тропот на добре гледани атове по „Шанз Елизе“, шум на ракетни двигатели и пушек, бе, пушек в три цвята, който остава в небето да напомни, че над него, там още по- горе във висинето е Свободата, Братството че и Равенството.
Е, не става лесно, така е тук долу, и на човек му светва чак когато минават и метачите да оберат изпокъсаните флагчета, балони и всякакви там близалки. За всичко се плаща, нали? Но пък не знам дали знаете, скоро го научих от колекционерите, има 2 златни наполеона по- популярни у нас, де. На единия си е Бонапарт с големия нос. Груб е, не струва. Другият е по- малък , на затова пък по- елегантен с изображение на Мариана. Нали я знаете оная с шапката. Та над нея пише не друго а Liberté, égalité, fraternité .
Разбирате ли публичния ефект от сеченето на златни монети във Франция от онова време. И в скъсан джоб да влезе „петлето“, както му викат познавачите, понеже петелът е инкрустиран на обратната страна – пак за по- висши ценности от звонковата монета става реч. В подкорието и на санкюлота се заражда, даже, мисля си. По един прост и опредметен начин. Пък как се става сетне „ситуайен“, сиреч гражданин е друга история. А познайте сега какво подарих на внука си, когато стана на 5 години. Той много не се впечатли, обаче викам си, може я пръстен там да си направи, я венчални халки един ден. Знам ли колко ще поскъпне златото. За „егалитето и фратернитето“ вече съм наясно, че здравата поевтиняха… Но затова пък живеят като символ верую и отвъд Франция, нали?.
Денят на Бастилията е и едно отложено, ако не закъсняло наше просветление, така да се каже. Което предполага човек първо да си наплиска очите, че сетне да погледне на свободния свят. Това е нашата „тиха революция“ на съизмерване преди всичко със себе , че сетне и с другите. Ето защо, както се вика „Вив ла Франс, вив ла Репюблик!“. Днес 14 юли. И „За многая лета“, както обичаме да припяваме. А, и още: „Един за всички, всички за един“, нали? Не забравяйте Д’Артанян. За другите, кой как се казваше, може и да спорим още. А пък дали беше Дюма баща, или син – отдавна няма значение.
На челната снимка: Мира Г.В. от гр. Вюрцбург, родена 14 юли; която не игра в масовката на „Тримата мускетари“. Тук в Париж пред „нейната Сена“, както и казва, която все и напомня за нашия “ тих бял Дунав“. /сн. личен архив/.
За филма „Тримата мускетари“ – последна версия
Световна премиера: 14.10.2011
Премиера в България: 14.10.2011
Производител: Constantin Film Produktion, Impact Pictures, NEF, New Legacy, Summit Entertaiment
Година: 2011
Държава: САЩ, Германия
Жанр: Екшън, Приключенски, Романтичен, БГ Аудио
Режисьор: Пол У.С. Андерсън
Участват: Орландо Блум, Мила Йовович, Матю Макфейдън, Рей Стивънсън, Кристоф Валц, Люк Евънс, Логан Лърман, Мадс Микелсен
Времетраене: – мин.
Рейтинг: - /10
IMDB: http://www.imdb.com/title/tt1509767/
Поредната екранизация по класическия роман на Александър Дюма. Този път на режисьорския стол е Пол Андерсън. В ролите на Атос, Портос и Арамис са съответно Матю Макфейдън /”Гордост и предразсъдъци”/, Рей Стивънсън /”Крал Артур”/ и Люк Евънс /”Сблъсъкът на титаните”/. Логън Лърман /”Пърси Джаксън”/ влиза в образа на Д’Артанян. Впечатляващ е изборът за останалите роли: Мила Йовович е Милейди Де Уинтър, Орландо Блуум е бъкингамският дюк, Кристоф Валц е кардинал Ришельо.