Нищо не показва, че се е отказал от амбициите си, от последователно провежданата своя политика, наречена „неоосманска“, а всъщност използваща исляма като средство за налагане на управление и власт в съответствие с идеи за „велика Турция в рамките на първите 10 най-развити държави в света“, чието влияние в близките региони да не може да бъде оспорвано. Някои западни коментатори веднага след отстраняването на Давутоглу от премиерския пост побързаха да изразят мнение, че началото на края на Ердоганова Турция, т.е. на самия президент, е поставено.

Независимо че това е просто поредното разделяне на Ердоган със съратник и дори приятел, какъвто повече от десетилетие е Давутоглу. Преди него той изпрати в забвение експрезидента Гюл /също негов съратник при създаване на управляващата ПСР/, започна битка с проповедника Фетулах Гюлен, живеещ в Пенсилвания, САЩ и неговите последователи в Турция /с които започна своите реформи/, но в Малатия казва с каменното си лице: „Знам, че изправен пред целия свят, зад мен стои моята страна. Не забравяйте, че ислямският свят гледа към Турция, а Турция гледа към вас. При необходимост ще се изправя пред целия свят, докато вие от Малатия стоите зад мен. Вие от Малатия никога не губите надежда, не се предавате, вие сте бойци“.

Дали тези думи са последен коз на Ердоган в битката му да съхрани влиянието си сред масите, което ще му е необходимо, за да реализира амбициите си за повече президентски правомощия чрез промяна на конституцията, което може да се наложи да се извърши чрез референдум? А може би това са слова, които трябва да вдъхнат увереност на турците, че няма начин той да се откаже от идеи и политики, без значение кой стои насреща? Известно е, че на турците генетично е заложено преклонението пред силните личности и те по принцип се отнасят с респект към лидерите си. Дори когато се надскачат.

В Малатия Ердоган им казва, че „Турция се издига върху 4 стълба – една нация, едно знаме, една родина и една държава. Ако някой от тях се разклати, вярвайте ми, на тези земи няма да ни оставят да живеем и ден. 79 милиона сме една нация. Няма да ни разделят“. Синдромът „кюрдски въпрос“ си остава ахилесовата пета на турската вътрешна и външна политика, но с такива изявления Ердоган по-скоро издава опасения от информации, че кюрдите срещат разбиране за своите мечти за независимост /под каквато и да е форма на този етап/, независимо че никой от геополитическите играчи не е посочил категорично каквото и да било по този проблем.

Кюрдите воюват срещу ДАЕШ /„Ислямска държава“/ и в Сирия, и в Ирак и в това отношение се явяват съюзници и на САЩ, и на Русия в усилията им за ограничаване влиянието и територията на тази крайно радикална и зловеща ислямистка организация. Но кюрдите, турски граждани, чрез своята ПКК, обявена за терористична от Анкара, воюват и в Югоизточна Турция, където турските въоръжени сили никак не спестяват насилие, куршуми, недопустим натиск и жертвите в крайна сметка са повече сред цивилното население. За тях се отнасят думите на президента, че „те ще бъдат погребани в изкопаните от тях ровове“.

Видно е, че Ердоган държи на всяка цена да покаже, че той си остава силният човек на Турция, от когото зависи възхода на страната и нейната цялост в условията на променливата геополитика и враждебно настроени противници. Без да ги посочва поименно, той казва, че „оттам се опитват да разбъркат страната ни“, когато разяснява действията на т.нар. паралелни структури, които според него се ръководят от Фетулах Гюлен от САЩ и са в дъното на протестите „Гези“, както и в изнасянето „на светло“ на корупционните схеми сред висшите държавни кръгове, което засегна и неговото семейство. „Напразно се ентусиазират.

В Америка са им дали 400 дка земя. Може би тяхната държава е там. Ние заявяваме, че под легален външен вид се върши нелегална дейност и това лице трябва да се депортира. Ние ще направим необходимото. Имаме една държава, държава на турската република. Друга няма да има.“ Споделял ли е Давутоглу такава крайна в своите изяви политика? Защото той всъщност е архитект на турската външна политика през последното десетилетие и казват, че заслугата за подписване на оспорваното споразумение Турция/ЕС е главно негово дело. Има логика в мненията, че с оттеглянето си от премиерския пост в ситуация на напрежение в отношенията с президента Давутоглу си запазва възможност за печеливш политически ход в бъдеще.

Дори и когато негови съпартийци го упрекват за „хвърлянето на Турция в сирийския батак“, т.е. провалите във външната политика по отношение на сирийския проблем се прехвърлят на гърба му. За сирийските неволи Ердоган казва в Малатия, че „тези, които поддържат режима, удавиха страната в кръв. Брат брата убива. Този, който убива, вика „Аллах акбар“, но това вика и убитият. Единствените губещи в региона са мюсюлманите, но ако ги питаш, ще кажат, че воюват за исляма. Западните държави казват, че искат да доведат демокрацията в региона. Но виждате, че там след демокрацията с червен килим посрещат терористите. Парите от петрола правят богати всички освен народа в тези страни“.

И множеството в Малатия ръкопляска и приветства Ердоган. Защото са съгласни, че „историята няма да ни прости“, когато чуват, че „ние вървим по нашия си път, а вие можете да вървите по вашия си“ и още: „вие първо си сменете манталитета“. Това за ЕС, който в отговор на искането за отпадане на режима на визите за турски граждани поставя условието за промени в антитерористичното законодателство. За да отпаднат оттам условия като онези за подвеждане под отговорност на журналисти и интелектуалци, които често са обвинявани в терористична дейност, ако критикуват управлението.

Каквото и да казва по въпроса например германският външен министър Щайнмайер /„не смятам, че напускането на Давутоглу ще стане причина за промяна на политиката за бежанците, защото договорните условия се прилагат независимо от отделните личности“/, споразумението ЕС/Турция явно раздели ЕС и прилагането му не среща очакваното одобрение сред европейските граждани и страните от Югоизточна Европа.

Именно там протичат процеси, които някак остават в сянката на правителствените промени в Турция или в противоборството на световната геополитическа сцена между Русия и САЩ. В края на април Ердоган например осъществи официална визита в Хърватия, която не бе посещавал 10 години. Това посещение бе определено като особено приятелско и пресата в двете страни не само го отрази широко, но и бе подчертано, че Ердоган „се е чувствал на своя територия“ в Загреб, където е бил по покана на президента Колинда Грабар-Китарович, представител на консервативното управление.

Което не попречи да се прочетат в социалните мрежи становища, че при предишното управление /ляво-либерално/ тази визита едва ли е щяла да бъде толкова успешна. Защото как иначе освен с ирония може да се посрещне съобщението, че двете страни са подписали споразумение за сътрудничество между обществените телевизии. Онези телевизии, които гражданите и на двете страни знаят под чий контрол са и какви поръчки изпълняват. Но акцент в посещението всъщност са не толкова търговско-икономическите връзки и надеждата на Загреб, че Турция ще инвестира в задъхващата се хърватска икономика, колкото споразумението им за Босна и Херцеговина /БиХ/.

На Балканите отдавна се носят слухове за т.нар. план „Екзодус“, където ролята на мюсюлманските общности в региона е особено важна в настоящата геополитика. Предложението за създаване на тристранен механизъм между Хърватия, Турция и БиХ, който би имал връзка с американските планове за промени в Дейтънското споразумение, цели балансиране на сръбското влияние в страната чрез Република Сръбска. Известно е, че тя има безусловната подкрепа на Сърбия и Русия, а това в момента не е в интерес на Анкара поради сложните й отношения с Москва, а Хърватия настоява за създаване на „трета обособена териториална единица за хърватите в БиХ“.

Ето още едно разминаване между ЕС и Турция, защото до този момент Брюксел не е променил виждането си, че Дейтънското мирно споразумение е гаранция за целостта на малката държава БиХ. Не е ясна позицията на София по въпроса, но някои в Загреб вече изказаха мнение, че подобни договорки не само усложняват ситуацията на Балканите в настоящата миграционна криза, но и че се извършват под задокеански диктат в желание да ограничат влиянието на Москва. Тези договорки наистина могат да се определят като „Хърватия и Турция заедно против Дейтън и медиите“, но дали това е правилната посока за региона? Дали Давутоглу е имал роля за водене на такава политика на Балканите?

След напускането на премиерския пост това може и да няма значение, но за нас и региона е важно каква ще бъде турската външна политика и след неговото отстраняване от висшия държавен пост. От последните речи на Ердоган е видно, че той не се отказва нито от амбиции, нито от желания за първостепенна роля и извън страната.

Въпросът е докъде ще му стигнат силите. Забелязва се, че големите на световната политическа сцена се въздържат в коментари относно персоналните промени в Анкара, което не означава, че няма да се възползват при възможност да прокарат свои си интереси съгласно стратегическите си разработки. Предстои продължение, както свикнахме да казваме за събитията при съседите.

Източник: Гласове