Философският клуб

От времето на Варшавския договор, Южният фланг на Балканите минаваше за проблемен. В смисъл на един протекционизъм и прословутото „оверлапинг“ от страна на Съветската армия. На Българската армия се отреждаше отговорната мисия, да „удържат рубежа“ на Балкана за 3 часа поне, при евентуален военен конфликт с Турция. Толкова трябваше на „русите да дойдат“…

Автор: проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ

Heidelberg alumni

Философският клуб

Прочее до 90 те години във висшите военни учебни заведения, че и в картите на ген. щаба на България нямаше понятие като „отбранителна стратегия“. Че най- добрата отбрана е нападението, още витае в главите на нечии стратези, в това число прощудирали нещо повече от прословутия Клаузевиц. Пък и с опит по горещи точки на планетата.

С влизането на България в НАТО, което е ясно и за децата, че бе необходимото, ако не непременно желано решение, прокарано прочее от правителство на социалистите – за приемането и в ЕС,  страната се изправи пред непосилни задачи за националната си сигурност. Част от тях бяха решени по пътя на преквалификация, обмяна на опит по хоризонтала и вертикала на североатлантическата машина за отбрана. Други останаха между папките.

С мизерния си БВП, недовършена реформа, респ. ширеща се демотивация между офицерството, губещо  прогресивно и малките социални привилегии, които компенсираха довчера не особено лицеприятната военна служба в полза на Отечеството, политиците от последните няколко оперения  откриха специалния ключ за оцеляване в контекста на нарастващите рискове – един пацифизъм на лизинг.

Грижата за бежанците изглежда само параван на една непосилна функция на „буфер“, която страната не е в състояние да изпълнява. Особено след неуспелия преврат в Турция, неутрализирането на  довчера „надеждни“ партньори от висшия армейски калибър на Турция, да не говорим за армията. Най- силната тук на Балканите, че и в широкия периметър на Близкия изток.  Поради това „ключът“, изобретен по силата на старата максима от Живково време – „снишаване“,  изглежда че върши работа. Поне засега, след срещата на НАТО във Варшава и решението да не се бърза с черноморската флотилия, която „аха да стане факт“. Но и Турция, притопляща в известна степен отношенията си с Русия  се въздържа и нещата се усложниха.

Логично е да се счита, че в една подобна динамично изменящата се обстановка на растяща  несигурност в региона на Балканите и специално Черноморския басеин /бог знае на какво основание „меродавно“ неглижирана от военни експерти в пенсия, или дори нефомални съветници на сегашното българско правителство/, външната политика има особено важна роля,  в преговори, гарантиращи въздържане във всяко едно отношение.  И разбира се действие чрез т.нар. „мека сила“, коятоо остава извън капацитета на дипломати от кариерата. Довчера рекрутирани в елитни Московски учебни заведения, а сетне след падането на Берлинската стена „изпращани“ в насипно състояние тук и там в Западни и Щатски академии.

Резултатът? Може да почакаме, стига да не се изплъзнат нещата съвсем от контрол. „Между чука и наковалнята“ /Г.Димитров/, на една стародавна представа за Изтока и Запада от времето на Студената война, респ. патерналистки разбиран евро-атлантизъм,  в „тихите кабинети“ на Българското Външно се роят наредби и предписания. Активно се събира информация по дигитални канали, тя се анализира, рециклира. Но без да се постига нищо значимо за тъй нужния баланс на отношенията на страната, като сърцевина на Балканите в един свят на растяща ентропия на риска..

Митовете за 360 градусова ориентация в стратегията за сигурност на страната, пренебрегват векторното начало, което очевидно се преконфигурира току под носа на нашите „дисижън мейкъри“. Толкова по важно е за България да намери в по-далечни места на традицонно влияние, респ. добри отношения , своите нови убежни точки за сигурност. Тук няма да обременяваме читателя с възможностите на модерния гео-политически анализ, методите на разиграване на  игри, или дори геометрични проекции – то не ни е работа.

Работа ни е обаче да кажем ясно и еднозначно, за да се знае от широката българска, че и западноевропейска общественост на която  не и е все едно какво става с една привидна „устойчивост“ ,  с каквато се хвалят управляващите в София.  Оставени на дузина пропагандни влъхви, новите комплексни задачи и потребности от изпреварващ  мониторинг на развитията,. растящата несигуност и нови рискове,  станаха изведнъж и за нас българите важна и значима задача.

Нещо повече –  жизнено необходима , за да бъдат оставени на  няколко щабни експерта,  анонимни съветници по национална сигурност, вещи математици и кибернетици даже, слезли от катедрите, за да не излизат от кабеларките . Че и  претендиращи за  обществен авторитет теливизионни  студия. Бъркотията с  „непремерените“  сигнали, които се излъчват от ред български институции, както не без основание посочи и министър председателят Борисов, без съмнение става по- голяма. Последиците трудно предвидими. 

Последният гаф със забраната и на посланичката на България в Турция, „да си отваря устата“, точно в  хаотични часове на неуспелия преврат срещу Ердоган, идват само да покажат,  че  единоначалието / от което се заразиха бързо и  Митов, министър на Външните работи и Ненчев, да не говорим за други от правителствения „харем“/ ,  отново идва като   свидетелство за една зле управлявана и координирана външна и вътрешна политика.

Крайните позиции на излюпени вчера от полит-инкубатора  „ястреби“, част от които далеч не само ангажирани с НПО , респ. като припяващ  „бек локал“ на едно дълбоко чуждо на съвременна демократична България военолюбство „ и друсане на оръжия“,  заседнали в креслата на министри  – изглежда довежда нещата до логичния им предел. А той е  все по- широко осъзнавана потребност от  привеждане на българската армия до висотата на сегашната колкото тревожна, толкова и изискваща решителни управленски действия обстановка.

Ситуациите могат да се менят с часове, но те изискват още повече ред, координация. И най-вече надежден контрол. За да се стигне до вярно решение. А не „след дъжд качулка“, което е неписано правило за една незавидна държавност, до която се докарахме. Едните „горе“ изпълнени със самоувереност на „знаещи и можещи“ всичко, другите – с осланянето си, че там по горните високи  етажи на властта, някой все пак ще свърши работата. При това без да се напъва никой „отдолу“..

Не е вярно, че България „нямала армия“, както приплакват с  прискърбие мнозина. И с по- малка армия, но по- сериозен бюджет /при положение, че се поучим дори от Ердоган, да бъдат закрити излишни поделения респ. един ленив и дисквалифициран до голяма степен щат /, страната ще може достойно да застане на пътя на насилието, ирационализма, посегателствата срещу мира в Европа. Не, не като някогашния буфер между Ориента и Оксидента, за който сме плащали с главите на предците си или дори Варшавския пакт. Още по малко като острие срещу „Руската мечка“.  А така, както само  българите знаят.  „Помогни си сам, че и Господ да ти помогне“.

Прочее в балканската номология, най разпространено име до скоро беше Иван. Има го и в Русия и  в Сърбия. Напоследък, без да са съвсем достоверни , че и пари за „излишни проучвания“ нямало, както казват от министерството на Финансите,  учените уверяват,  че най-ширещето се в България име е Стоян. То идва от стоя. Въпреки че не бива да се схваща буквално, понеже 2 милиона българи отдавна вече се преместиха в Европа и по света.

Но не се съмнявайте. Те също стоят зад европейска България, което не значи друго, освен националния си интерес. И не по малко срещу един „пацифизъм на лизинг“,  от който една провалена управленска върхушка се опитва да почерпи своята легитимност. Видя се докъде докара такъв „похват“ от Осло и  Париж, до Мадрид и Мюнхен.

И за да се разберем ясно и еднозначно, в контекста на гео- политическите недомлъвки,  че и илюзии, които още витаят по балканските ширини:  Тук вече, няма Изток, няма Запад.  Има хора с всякакъв там етно респ. религиозна принадлежност. Но достатъчно осъзнати  да не мрат мърцина, а да живеят за България. Ще рече – обратът в политическите  преориентации  изглежда неизбежен. И той почва от  отказа от един системно вменяван патернализъм , респ. връщането на символичния  ключ на един „пацифизъм на лизинг“, станал  колкото непосилен, толкова и безсмислен.

София, 27 юли, 2016

Проф. Пламен К. Георгиев е доктор на социологическите науки, завършил социология в Хумболтовия университет в Берлин. Автор на трудовете „Българската политическа култура“ (Гьотинген, 2007 г.), „Корупционни покровителства в Югоизочна Европа (Springer VS, 2008 г.), „Самоориентализацията в Югоизточна Европа (Springer VS 2012 г.) и др. Гост професор в университетите на Хайделберг, Фрайбург, Мюнхен и др. Отг. редактор на сайта „Философският клуб“ в България.

Справка: Из българските медии от по- ново време:

Северноатлантическият алианс се връща към традиционната си мисия – териториална отбрана: