Проф. Духомир МИНЕВ, БАН.
Дискусията на тема КАКВА ДЪРЖАВА НИ Е НУЖНА, поражда (поне у мен) искрен подтик да поздравя участниците в нея. Това не е любезност. Според мен тази дискусия е забележителна крачка напред в развитието на „Философския клуб”. Наистина са рядкост по нашите земи такива дискусии – креативни, излизаща извън рамките на калъпите на мислене, които се налагат чрез политическата коректност и „новоговорът” и които всъщност съсипват мисленето.
Дискусията очевидно е загрижена не за частен групов интерес, а за съдбата на страната, почтена, морална, а поради всичко това – и вдъхновяваща и задължаваща.
Всички проблеми, повдигнати от участниците заслужават огромно внимание, но бих се включил по три пункта – обща диагноза на упадъка, идентификация на причините, възможности за възстановяване.
Обща диагноза
Първият е диагнозата на заболяването, защото без диагноза няма лечение. Напълно съм съгласен с всички, които поставят крайно тежка диагноза. За мен това е по-скоро израз на искрена загриженост и кураж, а не черногледство. И липса на широко разпространената склонност към конформизъм и опортюнизъм.
Тази диагноза е в рязък контраст с диагнозата на онези, които настояват, че (с някои малки изключения) всичко е наред, имало огромни постижения – членове сме на НАТО и ЕС. За повече убедителност добавят и демокрацията, и пазара, но не настояват много защото и децата знаят, че в нашите реалности едва ли има място за демокрация и пазар. Не агитирам (както ще стане ясно по-нататък) срещу НАТО и ЕС, но членството ни едва ли е компенсация за мрачното състояние на страната, а и близкото бъдеще, меко казано, не изглежда блестящо.Ако реалностите не бяха толкова мрачни, „оптимистите” сигурно щяха да ни разсмиват като всички клоуни, но сега техните пледоарии звучат просто зловещо.
Присъединявайки се към диагнозата на разтревожените почтени хора, бих добавил оше един щрих към нея – „провалена държава”. Предлагам тази диагноза не защото съм песимист, нито защото зад нея стоят имена на грандиозни интелектуалци (Чомски, например). Представата за провалена държава е полезна най-вече с това, че е внимателно и детайлно изследвана, по-точно – известни са и безупречно са доказани основните причини за провала на държавите. А това помага (основа е) за търсенето на стратегия и план за спасяване. Може да се каже, че провалената държава не е просто квалификация, а прецизно „операционализиран” термин, който не само идентифицира главните причини за провала, но и съдържа възможности за спасяване, излизане от провала. Затова около нея се групират и голяма част от борещите се за нормализация на съвременния кризисен свят.
Причини за упадъка
Имам предвид, вероятно най-влиятелното проучване на провалите на държавите, което е направено от двама души – професори по икономика и политически науки в Масачузетския технологичен институт (Дарън Асемоглу) и Харвардския университет(Джеймс Робинсън). Двамата са идентифицирали основната причина за провал на държавите – девиантни институции, които те наричат „извличащи институции”.
Анализът им е толкова могъщ, че всички тарикати, заети с научното обслужване на властващите елити и опазване на статуквото реагират само с обичайната реакция на обикновени игноранти – игнориране на откритието („Защо се провалят нациите”). Идеята не е радикално нова, но е аргументирана по блестящ , неоспорим начин. Доколкото ми е известно, първият, който подчертава ролята на институциите за нормалното развитие е Дъглас Норт, (който получи за това Нобелова награда по икономика). Асемоглу и Робинсън правят крачка по-нататък – те очертават „механизма” (основната верига от причинно- следствени връзка) чрез която деформираните институции водят до провал на „нациите” (държавите), при това – въз основа на емпирични факти, извлечени от огромен исторически материал. Така те са ни дали нещо като наръчник за решаване на проблема.
Веригата, която очертават е следната: „извличащи политически и икономически институции” – високи неравенства – интензивно обедняване (на по-голямата част от населението) – дълбока човешка експлоатация – провалени политически системи – провалени държави. Да подчертая – веригата е очертана така както я посочва един (американски) изследовател от Центъра за американски прогрес. Ключовото понятие тук са „извличащите политически и икономически институции”.
Тъй като „институция” е неясно понятие да си припомним Д. Норт – според него институциите са два вида – правила (закони и други) и организации, които прилагат правилата. Извличащи институции са (главно) тези правила (закони), които позволяват концентрация на доходи, богатство, материални активи, а следователно – и потребление, у малък брой хора (тогава останалите – „увисват.”) Така се появява нещо, което някога икономистите (и след Маркс) са наричали „относително излишно население” – население, което е излишно, защото за него няма адекватни ресурси. Не заради изключителна раждаемост, както е мислел Малтус, а заради дефирмирани институции.
Две важни добавки – същите ефекти може да се постигат и чрез липсата на адекватни институции (т.е. „не-извличащи”, включващи инситуции); същият ефект може да се постига и ако институциите –организации не прилагат (адекватните) институции – правила (сещаме се например за правосъдието).
Технологията за проваляне на държавата
Как се заражда горната схема от причинно следствени връзки? Асемоглу и Робинсън дават основната схема и огромен илюстриращ емпиричен материал. Интересна е например, историята на Венеция. През 13-14 век венецианците създават „включващи” институции – правила (закони): политически, предприемачески, търговски (правни) „режими”, които създават възможности (модели) за „възходяща” (или „вертикална”) мобилност. Включващите правни „режими” не са били заобикаляни, а са спазвани. Отклоненията – наказвани. Индивидите наистина са се конкурирали, а най-способните от тях са достигали „високо”. Индивидуалният успех е бил по-скоро меритократичен.
Резултатът е бил бърз икономически (а и политически) възход на Венеция като цяло (като република). Републиката (Венецианска) става доминираща сила в (западния) европейски свят. (По сходен начин се обясняват и успехите на Османската империя). Но след това се случва нещо друго. Такъв тип икономическа и социална динамика има важен ефект – богатството и властта на Венецианските елити започват относително да намаляват. Наследяването им се затруднява, други започват да придобиват сходни богатства и власт. Особено ако следващите поколения на елитите са обикновени плужеци, както често се случва (Бруденброкови е закономерен, а не особен случай).
И тогава Венецианските елити намират решение – прокарват закони, които прекратяват целият описан процес на индидуален и общ (републикански) просперитет. Същността на социетално-политическата промяна е „разглобяване” на „включващите” про-развитийни институции и замяната им с „екстрахиращи” т.е. изключващи – привилегироващи (респективно – дискриминиращи), а поради това – анти-развитийни институции. Тази промяна в характера и влиянието на институциите веднага поражда концентрация на богатство и власт у елитите. Но заедно с това блокира икономическия растеж и развитието на Венеция. Републиката запада като икономическа и политическа сила.
Главата в която двамата учени обсъждат това е наречена „Как Венеция се превърна в музей”. От тогава тази схема за „проваляне на държавите” (републики, нации) постепенно се превръща във фундаментална схема за контрол върху политическата, социална и икономическа динамика в целият Западен свят (има незначителни изключения- напр. Швейцария). Контролът ес състои в редуване на периоди на включващи и изключващи институции. Така нещо се променя непрекъснато, за да не се промени нищо – точно по старата рецепта на ди Лампедуза.
САЩ и Западна Европа за последен път влязоха в тази схема на упадъка след 1970 година. Кризата от 2008-ма само ознаменува моментът на окончателната доминация на въведените преди това изключващи институции и дълбокия икономически и социален упадък, последвал предшестващият го (подготвителен) институционален и политически упадък. В същата тази схема ясно прозира и скелетът на целия нашенски „преход”.
Нашенските „елити” не са измислили нищо ново – те също превърнаха България в музей – сбирка от мумии, всъщност, може да се каже, че мумифицираха страната. (Знам, че е трудно за вярване, но когато по времето на „соца” преведоха „Гепардът” у нас, първото, което ми хрумна беше, че някои тарикати от тогавашния „елит” са намислили нещо). Лошото е, че в такъв период на упадък, разни допълнителни, непредвидени външни катаклизми може да унищожат безпомощният и никому ненужен музей и мумиите, които са останали в него.
Схемата за формиране на извличащи – изключващи институции има два слоя. Единият е трансформирането на институциите – закони (т.е. въвеждане на законови деформации) – илюстрира ги например историята на регулацията на енергетиката – една сага за устойчива шайка „законодатели”, които нагласиха енергетиката така, че следват криза след криза, а към цялата бедност на българина се добави и „енергийната бедност.” Другият пласт е фалшифицирането на институциите-организации. Въпреки че вече е ставало дума ще го повторя, защото ми се струва важно.
Основна роля в трансформирането на институциите – организации играят неформалните мрежи от „експерти” в тях. Тези хора заемат ключови позиции в институцията, преминали са адекватно обучение, предано следват дадените им инструкции, поддържат връзките с източниците на инструкции и т.н. Именно те вземат основните решения и определят режима (изключващ) в който функционират институциите. Те са новата номенклатура. Всички те получават доста щедри възнаграждения, не са само в пари, но и чрез вписването им в „банка кадри” – новия вариант на номенклатуринте списъци, осигуряване на добри кариери – във властта, в науката и др. Често се обзавеждат и с подходящи „граждански структури”, с които работят „успешно”, в смисъл, че успешно създават впечатление за „гражданско участие”.
Какво да се прави?
Възможни са многобройни направления за атака срещу провалената държава. Ако се мисли за нещо подходящо за Философският клуб, то стратегията е ясна – „знанието е сила”. Тази сила може да помогне за реконструирането на изключващите институции. Това означава идентифициране на изключващи институции и неформалните мрежи от експерти в тях, както и ефектите от това, което правят. Това е работа сходна с работата на един ефективен омбудсман, но много по-сложна, а затова изисква специална система.
Системата може да включва поне две нива – първото, което идентифицира ефекти от работата на изключващи институции и ги прави публично достояние. Това е доста силен удар срещу такива институции и техният обслужващ неформален персонал, защото те разчитат главно на това, че ще останат незабелязани, или че ще успеят да измамят публиката относно реалните цели на това, което вършат. Затова за тях е валидна онази клетва за която писа един човек от израелските тайни служби – дано ти видя името във вестника.Структури като „Философският клуб” може да допринесат доста за напредък на фронта в това направление – главно като идентифицират такива проблеми (ефекти).
За по-сериозна атака ще са необходими и съюзници – например, изследователи, които биха могли да се заемат по-детайлно с проблемите, идентифицирани от „Клуба” или от други източници. Това е важно и защото социално-политическите изследвания са хванати в клещите на много ефективен, жесток контрол. Публикуването на подробните описания на начина, по който оперират изключващите институции и последствията от тяхната дейност е средство за сериозен натиск върху вземащите политически решения. Гаранция няма, но все пак е нещо – аналог на разследваща журналистика, само че доста по-дълбока, разследваща аналитична работа.
И накрая, възможно е да се търсят и други съюзници, които по своите позиции в обществото би трябвало да реагират на информацията относно изключващите институции и мрежите в тях. Най-малкото, ако откажат да съдействат, просто ще се компрометират. Тогава може да се направи „функционално досие” на хора изпълняващи значими социални роли, да се чакат следващи избори и да се напомня на избиратели как кандидатите са действали в миналото.