index

Космополитизмът в класическата древност

Автор: проф. Давид КОНСТАН ,
Департамент по Класика
University New York
Не, не. Не сме провинция. Макар някой да си предпочитат да битуват в нейната гравитация. Но ето, че изпратих една „сириликс“ визия на „Философският клуб“ на Давид Констан до Ню Йорк, просто да я види. Дали защото буквите ни приличат на гръцките, а той е потънал в гръцката антика, и от нея извади бисери на съвременната философска мисъл – но веднага откликна. Че и специално за нас изпрати в две части своя статия за Космополитизма в старата античност.

Да ви призная, такова „нещо му поисках“. Понеже ми се струва, че в нашите тук южноевропейски несгоди, изтичането на мозъци, демографският срив, упадък на вяра и дух, бедността, ако щете – тази идея ми се видя потребна. Дано не се лъжа. Тук предлагам своя превод на елегантното есе на Давид Констан, посветено на тази вечна структура. Много преди да стане реч за глобализъм. Още по малко пък за детерминистки догми и клишета, каквито още тежат над философско социологическата ни мисъл, сякаш.

И като го чета Дейвид, си викам, че то гражданската добродетел съвсем не значи първо да се напълни кесията, нали така? Че сетне да му „светне“ на човек какво е за него полиса, държавата, какво той дава, че и не забравя да иска от нея. Пък сетне, като някой, със скъсани сандали, да иде от град, до град -ей, така, като Сократ със сопата, ако да му се смеели младите, че уж добър, уж хуманист, пък…. със сопа ходел по пътищата…Чак като им рекъл старият философ, че „доброто трябва да ходи със сопа, понеже много змии пълзят из тревите наоколо“, тогава млъкнали. Но това е друга приказка…

Така, или иначе – текстът на един от водещите съвременни автори в интерпретативната философия и етика Давид Констан, със сигурност ще бъде интелектуална наслада за нашите читатели и съмишленици.

Дължа само да каже, че с Дейвид ме събра „случайността“, която според мнозина също била закономерна, в града на „три кьошета“ – Фрайбург, Германия. И по-точно в тамошния Университет. Застана той на бялата дъска , специално го бяха поканили да говори за приятелството в стара Атина, за връзката на неформалните отношения с правенето на света, и пр. неща.

Залата беше пълна с аспиранти, студенти, а сред тях се случих и аз, гост изследовател там по проблемите на покровителствата, патронажите, в един проект на Немската изследователска общност.

Е, не се въздържах да попитам това, онова, формална ми се видя тогава малко матрицата на Давид, в която се опита да вкара толкова векове, но пък в рационална формула. И тогава той се „извини“ на всички – аз каза, ще прощавате колеги, съм първоначално образован математик, поради това ще да е и лаконичността ми. Разбира се че нещата са много по комплексни, че и взаимно се изключват.

В политиката, например , добави той приятелството е друго нещо. Няма то ни семантиката, още по малко пък крайния ефект от функцията. Но емпатията си е константа, повярвайте… Така прав излезе Давид – има няма 6 години подир нашата кратка разходка из улиците на Фрайбург, – една интелектуална емпатия здраво ни свързва.

Дали той е в Атина или в Провидънс, САЩ, а лятно време на о. Саламанка, където живее неговият „клан“, все намира време да откликне, с някой месидж , рецензия, или даже сега статия за сайта, с който се опитваме да се вдигнем от гравитацията на апатията, че и една ширеща се посредственост. Затова не мога да не благодаря на Дейвид и от името на нашия Клуб.

Мисля, че освен изключително надарен автор и изследовател на античността, проф. Давид Констан е и носител на това, за което ратува просветения свят – добродетелта, като стожер на човешкото развитие и гарант за един по хубав ден. Май че му го казах веднъж, разбира се не така ласкателно,  както не е прието по Запада, тъй да се каже. Отговорът му бе кратък:

„Догодина съм при вас. А на „Философският клуб“ пожелавам много успех и признание. Начинанието ви е впечатляващо!“.
Както викаме ние тук по нашите ширини – да сме живи и здрави. Ще се видим, ще побеседваме, нали?
Какво тук значат километрите в един свят, който най-сетне ни принадлежи?

Бележка на преводача и редактора
Проф. Пламен К. Георгиев
Heidelberg alumni
Доктор на социологическите науки
Част I

Ако можем да се доверим на Диоген Лаертиус /Diogenes Laertius Laertius/, историк на философията /Животът на философите -Lives of the Philosophers 6.63/, от 3 в. пр.н.3., то най ранното свидетелство за съществуването на гръцката дума „космополит“ (kosmopolitês) може да бъде датирано към четвъртия век пр.н.е. /. Няма стар гръцки еквивалент за понятието „космополит“, която е съставена от латинско окончание, прикрепено към гръцкия корен/.
Диоген Лаертиус го приписва на мислителя-циник Диоген, за когото се твърди, че е починал през 323 (същата година, като Александър Велики). Думата се намира в един от поредицата анекдоти, разкриващи Диогеновото „остроумие и усет към чужденеца:“ Когато го попитали веднъж откъде е , той отговорил: „Аз съм космополит,“ „, т.е., гражданин (politês) на космоса. Но, афоризми от този вид често са били измислени по-късно и след това приписвани на Диоген, така че приписването е ненадеждно – още повече, че следващата поява на термина (девет пъти) е в писанията на Филон Александрийски (около 20 пр.н.е. – 50 AD).

Независимо от това, Джон Моулс /John Moles/ твърди, че този сантимент съответства на това , което знаем за възгледите на Диоген „, и по-специално се свързва с друга поговорка, цитирана от Диоген Лаертиус (6.72):“ Той се шегуваше с благородно потекло и репутацията и всички подобни , наричайки ги „козметика [prokosmêmata] на порока“, като твърдеше, че „единственото правилно държавно устройство [politeia] е това, което пребивава в Космоса“.
Проблемът тук е в определянето на смисъла за kosmos; гръцката дума може да означава „добър ред“q или „поведение“ (това е източникът на нашата дума „козметични“), а играта на думи в изказването на Диоген предполага, че той би могъл да има предвид, че единствената правилна форма на управление се намира в собствените обноски на човека.
Ние ще имаме повод да се върнем към точния смисъл на kosmo- в сложната дума kosmopolitês .

Само че това, което би могло да има предвид Диоген се оспорва. Според една интерпретация, той се е стремял единствено да покаже, че няма определен град или полис, с които той самия да се идентифицира, или на който да е оставал верен. Това е, което Моулс нарича „чисто отрицателен“ възглед, и то, както отбелязва Моулс , преобладава в съвременните научни изследвания.
Сам по себе си това е достатъчно радикален възглед. Полисът е основната форма на социална организация в гръцки говорещия свят, (или поне се схваща като такъв), и чрез отказа да признае който и да било град като свой , Диоген се възприема като отхвърлящ обществото само по себе си (всъщност той идва от Синоп, пристанищен град на брега на Черно море, недалеч от Атина, където прекарва съзнателния си живот).
Такова критично отношение към полиса, както се оказва, поддържа и философът от Сирена /Cyrena/ Аристип, по-ранен съвременник на Диоген, както твърди Ксенофон /Xenophon/ Memorabilia 1.1.11-13 / ; за да избегне да управлява други, или да бъде управляван от тях , Аристип избра трети път, който нарече „свобода“, и за да я постигне заявява: „Аз не се заключвам в нито едно държавно устройство, но аз съм навсякъде чужденец [Xenos]. “

Но може би е имало по-положително съдържание влагано в твърдението на Диоген „. То би могло да означава, например, че той е еднакво добре приет във всички градове на света. За Алкивиад, например, се казва, че бил изключително приспособим към различни обичаи. Както съобщава Плутарх (Life 23.5), „В Спарта, той беше посветен на спортни упражнения, бе скромен и сдържан; в Йония, луксозен, човек на живота и ленив ; в Тракия, все пиеше ; в Тесалия, бе винаги на кон; и когато живя с Тисаперн /Tisaphernes/, сатрапът на Персия, той надминаваше и персите по разкош и блясък.
„Има такъв модел за подобна гъвкавост, може би, в „Одисеята“, където Одисей, които“ видя градовете на много народи и опозна умовете им „(1.3). Въпреки, че тази гъвкавост би могла да е само стратегическа, тя може също да почива на по-дълбока вяра в релативизма на човешките обичаи, с имплицитното предположението, че всички те са еднакво валидни.
Херодот, например, уверява (3.38), че човек никога не трябва да се присмива на практиките на другите, тъй като всеки, ако иска да избере най-добрите закони от всички, налични, след като ги пробва, ще гласува за своите. В доказателство за това, Херодот описва сцена, организирана от Дарий, в която той ужасил няколко гърци, като ги питал на каква цена ще изядат мъртъвците си, и също толкова шокирал, членове на индийско племе калатиани /Callatians/, които традиционно изяждали мъртъвците си, като ги попитал, на каква цена ще се съгласят да ги изгарят, както правели гърците – като се погрижил и гърците да разберат тяхната реакция , чрез нарочно осигурен преводач /. В контраст с Плутарх в За Съдбата на Александър/ On the Fortune of Alexander 328C/ , в която философски просветеният Александър убедил скитите да погребват, вместо да изяждат мъртъвците си/.
Самата идея за преразглеждане на всички порядки, или наименования в света показва, че те в някакъв смисъл са свързани, и че предпочитанията на всеки човек към неговите, са въпрос на традиция и навик, а не физическо превъзходство (макар че това не пречи на Херодот да одобряване някои порядки повече от други).
Това не е от вида адаптивност, обаче, която Диоген би изложил , тъй като ни е представен, че по-скоро презира, отколкото спазва традициите, независимо дали става дума за неговите, или тези на други хора, в полза на практики, които той счита естествени и следователно по принцип общовалидни. По този начин той умишлено се държи така, че да шокира, а не да асимилира преобладаващите норми.
Да вземем един от най-скандалните случаи, при който се твърди, че мастурбирал на агората, както едновременно с това възкликнал : „Де да беше възможно да си търка човек стомаха и така да не усеща глад“ (DL 6.46).
Че човешките същества са еднакви в основата си по природа, въпреки мнимите разлики между един друг народ , е идея с която вече са запознати предишните поколения. Така Антифон, софистът, обявява (FR 44Б Diels- Kranz ): „. По природа всички ние си приличаме във всички отношения, както варвари, така и гърци“.
Отново в Протагор на Платон (337C6-D3), софистът Хипий/ Hippias/ заявява: “ Господа, които присъствате тук, аз вярвам, че всички вие сте род, сродени и съграждани – по природа не, но по силата на споразумение [номос]: защото нещата, които са подобни един на друг, са по природа сродни , но конвенцията, която е тиранин над човешката същества, принуждава много неща да вървят срещу природата. „Така замислена, апелацията към природата ,противопоставена на закона, или обичая (phusis срещу номос), е по същество икуменическа по обхват.

Днес, един от начините да бъдеш гражданин на света, е да се придобие по закон гражданство в голямо разнообразие от политически общества. Да вземе пример от много по-късен период, в разгара на Римската империя (около 200 г.), известен спортист от Александрия, който бил непобедим в Панкратионовите състезания в цяла Гърция и другаде, поръчал надпис в Рим, в който ровъзгласява :
„Аз съм Маркос Аурелий Аскипиад / Markos Aurelios Asklepiades , наричан също Хермодор / Hermodorus/, старши надзирател на храма на великия бог Сарапис/ Sarapis/, главен свещеник на Световната гилдия на атлетите …. Аз съм гражданин на Александрия, Хермополис /Hermopolis/ и Потиоли; член на Общинския съвет на Неапол, Елис , и Атина; а също и гражданин и член на Съвета на много други места в „Александрия, Атина, Неапол“- като името си, мъжът е транснационален.
Дали Маркос Аурелиус Аскипиад , известен още като Хермодор, е изпитвал някакви затруднение в носенето на службите си в толкова различни общности, не е известно; Римското правило, докато спазва местни различия, в същото време носи тенденцията да доведе до хомогенност (ще се върнем към тази точка по-долу). Диоген, обаче, не претендира да бъде гражданин на много места, а по-скоро на космоса като цяло. Това е все едно, че светът като цяло са един и същ град – и той е негов гражданин…

Идеята, че светът е нечие отечество, не е без прецедент в ранната на гръцката мисъл. Ще посочим само няколко примера, герой в една изгубена пиеса на Еврипид декларира: „Цялата земя [khthôn] е благородно отечество[patris] за човека“ (фр. 1047.2.). Пасажът е запазен от Мусоний Руф /Musonius Rufus/, писател стоик от първи век сл.н.е, в есето му , защо изгнанието не е зло (дискурс 9), където той приписва същото мнение и на Сократ: „не е ли космосът общото отечеството [patris ] на всички човешки същества, като Сократ счита“.

Наистина, формулата е достатъчно обща за оратор като Лисий / Lysias/ (31.6), за да му се даде отрицателен смисъл и да осъдим тези, които са по природа – а то ще рече по рождение -(phusei) – граждани на Атина, но „бяха на мнение, че цялата земя, където са имали бизнес, е тяхната родина“, и затова бяха готови да поставят своите лични интереси преди лоялността към държавата.
Използването на термина patris, или отечеството, а не полис , или град, може да бъде значимо тук, тъй като той не носи със себе си чувството за редовна форма на политика, със свои собствени закони и критерии за гражданство. В това, може би има нещо от неяснотата на понятието космос, в израз „космополит.“

Но Диоген може да е имал по амбициозна концепция предвид. Джон Моулс потвърждава (1996: 112), че „Космополитизмът на циниците предполага положително отношение към естествения свят,“ нагласата, че „може да се достигне до небесните тела“ и да се включват дори боговете. Такава една експанзивна концепция за мястото на мъдреца в Вселената по-често се свързва с стоиците.
Не е напълно ясно дали ранните стоици действително са използвали думата kosmopolitês, но за тях гражданинът на Космоса – термин, който от края на четвърти век означава целия естествени ред – трябва да е бил някой , който е живял в съгласие универсалната , сиреч божествена идея. Такъв мъдрец трябва да е бил съгражданин не само на всички други човешки същества, но и на самите богове, и ще да е участвал в една и съща социална даденост, или конституция (politeia).
Свидетелства за това мнение могат да бъдат намерени в Цицерон /Cicero/ , и един век и половина по-късно, в Dio Златоуст, който издига идеята за философски и квази-религиозно чувство за единение с природата.
В своята Република (1.19), например, Цицерон потвърждава, че „боговете са ни дали този свят [mundus = kosmos] като дом и родина [patria], по подобие на самите себе си“; и в За законите (01.07.23) той казва, че тъй като хората и боговете имат разум, а оттам и правото и правосъдието , „те трябва да се считат за членове на един и същи град [civitas]“ и че „цялата тази Вселена е град, общ за богове и хора. “

И Филон твърди (За Сътворението на Вселената 143), че“ тъй като всеки добре подреден полис има конституция [politeia], е необходимо, всеки гражданин на космоса [ kosmopolitês] да се придържа към конституцията, както целият космос прави това.
„И все пак в традицията на стоиците, Мусоний Руф/ Musonius Rufus: (дискурс 9) потвърждава, че всеки epieikês, или почтен човек“ вярва, че е гражданин на града [полис] на Зевс, който е съставен от хора и богове „.А Епиктет / Epictetus/, (дисертации 1.9.1) заявява:“ Ако това, което казват философите за родство на Бога и хората е вярно, ние не можем да не признаем, максимата на Сократ: „Когато някой пита откъде идваш, никога не казвайте, че сте атинянин, коринтянин, а по-скоро, че сте cosmian (kosmios) „(прилагателното kosmios обикновено означава „добре организиран“, или „добре възпитан“).

Има, обаче, определена уловка на стоика (а вероятно и циника при асоциацията на разума с космическо гражданство. Докато всички човешки същества, или поне по-голямата част от тях, са надарени със способността да станат напълно рационални същества, а оттам и добродетелни, твърде малко успяват в реализирането на този потенциал, а именно тези, които стават мъдреци. Именно те са космополити /Cosmopolites/, живеят в хармония с естествения разум и боговете.
Диоген не казва, „Ние всички сме граждани на света“, а по-скоро, „Аз съм гражданин на света.“ Космополитизмът на този възглед е елитен статут, както под формата на членство в международната общност на мъдрите така и на добрите – включва боговете сред своите съграждани.  Така Сенека пише в За свободното време (On Leisure 8.4): „Ние прегръщаме две републики в нашата душа, една голяма и наистина публична, в която живеят заедно богове и хора, в които ние нямаме предвид един или друг ъгъл, но измерваме границите на нашата политика със слънцето, а другата с условията, които са ни дадени по рождение. Последното би било това на атиняни или картагенци, или граждани н друг някой град, който не принадлежи на всички човешки същества, но само на някои. “

Това изглежда аргумент в полза на универсалната, ако не идеална, държава, но Сенека веднага добавя:“ Някои посвещават енергиите си на двете републики едновременно, в по-голяма, или по малка степен, някои само в по-малка, други само в по- голяма. /срв. Писмото на Свети Павел до Ефесяни 2:19:“ Вие в такъв случай не сте повече чужденци и пребиваващи иностранци, но сте съграждани [sumpolitai] на светиите и членовете на Божието домочадие „.(В диалога на Луциян /Lucian/, Хермотий /Hermotimus/, Луций / Lucinus/, дубльор на самия Луциян , оспорва сляпата вяра на Хермотий „в стоическата секта.

Притиснат да предложи свое определение за силата на добродетелта (aretê), Луций я определя като град, обитаван от щастливи, мъдри, прости, и умерените граждани (22).
В такъв полис, както той казва, всички са имигранти [epêludes] и чужденци [xenoi], и никой не е местен [authigenês], а много варвари и роби са негови граждани, също и грозните и ниските и бедните хора, и като цяло всеки, който иска да участва в града …; защото за да стане човек гражданин, интелигентността, стремежът към това , което е благородно и упоритата работа, са достатъчни …. Висши и низши отстъпват и благороден и обикновен гражданин, роб и свободен нито съществува, нито се говори за такива в такъв град (24).

В тази утопична общност, няма дискриминация въз основа на произход, и единственият критерий за гражданство е добродетелта. Но въпреки всичко тя е изключваща
Ако сега се опитаме да обобщим версиите на космополитизма, които идентифицирахме до тук , можем да започнем с признаването на най-общо ниво на две форми: отрицателен, което означава, че отхвърлянето на вярност към всеки полис, които можем да свържем с философа Аристип /Aristippus от Сирена/; и положително, което предполага някакъв вид ангажимент към обществото извън пределите на града-държава. Този последният, може от своя страна, да бъде разделен на два допълнителни класа.

От една страна е релативистичното становище, според което нормите и обичаите, се разбират като коренно различни от една общност към друга, без основа, върху която да има лична привилегия. Човек може просто да зачита различията, или , като Алкибиад, /Alcibiades/, да се държат като Протей , или по израза на Плутарх, да проявява хамелеонова адаптивност към калейдоскопична разнообразие и начини на живот в света, с цената на всяка местна идентификация.
От друга страна е това, което можем да наречем абстрактно или редукционно схващане, което може да се идентифицира с личността на Диоген. Тук, базата на космополитизма е убеждението, че най-долу, всички човешки същества са еднакви, независимо от техните местни практики.

От решаващо значение за тази гледна точка, в древната мисъл, е разделението между традиции и конвенция ((nomos) , от една страна, и природата (phusis), от друга. Не е необходимо човек да заема крайното положение, че всички културни уточнения, или отличия са само козметични. Самият Диоген, въпреки презрението си към материалните излишества и конвенционални кодове на поведение, изглежда, е считал тази добродетел (в някакъв смисъл на думата ), за основен атрибут на човечеството, и основание за неговото единство.

Проблемът при идентифицирането на добродетелта с поведението, съобразено с природата, обаче, е, че тя ограничава членството в космическата общност за добрите и мъдрите (включвайки в метафизичната си крайност самите богове), като по този начин превръща идеала за споделеността на човечеството, във въображаемо държавно устройство на мъдреци. Наистина, Диоген Лаертус (6,105) приписва на циниците, че „мъдрецът е приятел на този, който е като него“.

(Следва Част ІІ)

За нашия автор : Изследванията на Давид Констан се фокусират върху древната гръцка и латинска литература, особено комедията и романа, респ.  класическа философия. През последните години той написа приносни трудове, посветени на емоциите и ценностите, като понятия на класическата Гърция и Рим. Автор е на монографични изследвания за приятелство, жалостта, емоциите, и прошката. Написал е труд върху физиката през античността и атомичната теория. Понастоящем работи върху книга, посветена на древногръцката концепция за красотата.

Констан  е BA по математика; в последната година от колежа изучава древно гръцки и латински, и получава докторска степен по класикa. Преподава в престижни университети като Wesleyan University 1967-1987, и в университета Браун 1987-2010 г., след което се присъединява към факултета по класически науки, в Ню Йоркския университет.

Дейвид Констан има множество академични изяви с лекции в Нова Зеландия, Шотландия, Бразилия, Аржентина, Южна Африка, Австралия и Египет, наред с други места. Той е член на редакционните съвети на множество списания по целия свят. Бил е президент на American Philological Association, и е член на Американската академия за изкуства и науки. Носител на наггради на NEH, ACLS и Гугенхайм стипендии.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Коментарите отразяват личното мнение на читателите и могат да не съвпадат с позицията на Редакцията.