Над 80 души загинаха и поне 100 са ранени при атентат в Ница. 35 тонен камион се е врязал в тълпата от хора на пешеходна алея, празнуващи националния празник на Франция.
Сред жертвите има много деца, не е ясно от каква националност са. Превозното средство е минало през полицейската бариера и е започнал да гази пешеходците наред.
Шофьорът е на 31 години, френски гражданин от тунезийски произход. Имал е дребни криминални прояви до този момент. Камионът е бил пълен с бутафорно оръжие. Полицията е ликвидирала шофьора на камиона. Преди да бъде убит, между полицията и терористът се е разразила стрелба.
В извънредна пресконференция президентът Франсоа Оланд заяви, че 10 000 военни ще помогнат за сигурността в страната. Той потвърди, че жертвите са най-малко 77, сред тях има и деца. Ужасени сме от това което се случи в Ница, след атаките от януари и ноември 2015 г. Франция ще остане силна и ще продължи битката с тероризма, заяви Оланд.
След като говори извънредно, Оланд каза още, че заедно с премиера Манюел Валс ще пътуват веднага към Ница. Вярваме, че това, което се случи в Ница е терористичен акт, заяви в изявление американският президент Барак Обама.
Ню Йорк. Съветът за сигурност на ООН е осъдил нападението във френския град Ница, наричайки го „варварска и подла терористична атака“, предаде ТАСС. В приетото четвъртък вечерта заявление за печата членовете на Съвета за сигурност изразиха съболезнования към семействата на загиналите и подчертаха необходимостта виновниците за него да бъдат привлечени под отговорност.
„Членовете на Съвета за сигурност решително осъждат варварската и подла терористична атака, извършена в Ница вечерта на 14 юли 2016 г., в резултат на която загинаха най-малко 77 души в това число деца и десетки бяха ранени“, пише в заявлението.
Бележка на редактора
Думите стават все по….излишни. Мантрите за единство в политиката на сигурността, борбата с тероризма, премахване на огнищата на войни и конфликти, мултикултурализъм, интеграция, че и правото на човек да живее с ценностите на цивилизацията, а не нейни жалки подобия, може и да си отиват. Но огънят продължават да гори там, където падне.
Страхът за единия екзистенц в общества, които довчера блестяха с патината на недосегаеми, гарантирани от една система, която очевидно се разпада, може и да не обземе всички. Но все повече хора се питат: Къде е тогава новото лидерство на 21 в. което трябва да поеме нещата в ръце, вместо да ги оставя на политици и институции, които произвеждат резолюции, препоръки, заявления и обръщения? Но в същото време остават безсилни към посегателствата на варварщината, насилието, несправедивостта в нейните „плуралистични форми“.
Философията може да осмисли всичко това. Разбира се в неговите рационални предели. Работата на цивилизования човек, на модерния човек, е да го превърне в свое кредо и живо дело. Така, както няма държава на философите, не може да има и държави, управлявани от политици, които нехаят, които казват, че „правят всичко“, а то се оказва едното нищо. Значи, че политиката се обръща в твърде важно нещо, за да бъде оставена в ръцете на политиците. Е, така и на сцената излизат ако не непременно „масите“, то новите водачи, лидери, които дори не се кичат с прозвиището елит.
Не, думите не могат станат излишни. Когато се замълчи, то е само защото става пределно ясно, че то е момент на равносметка и отрезвяване. А след него следват и действия. Така и трябва да бъде. В битката срещу глобалното зло, няма французи, германци, такива родени в някогашните колонии дори, няма „богат беден“ , ляв и десен, че и твое-мое. Защото свободата е за всички. Както е Слънцето. Все още. И щом някой го затъмнява, щом тръгне да си връща за всичко, което не е в състояние дори да формулира, или облича в религиозни, псевдо-идеологически форми и „каузи“, повече от ясно е, че ще трябва да бъде обуздан. Защото Свободата започва от там откъдето тръгва и правото на всеки да бъде повече от „лузър“, поданик, почтен данъкоплатец даже. Но всъщност потенциална жертва на сеячите на страх, на търговците със смърт, подстрекателите на раздор и омраза между цели народи, региони, етноси и националности.
Световната история дава такива примери. Макар, че няма да я повтаряме, още по-малко в раздела и за кръстоносните походи, Пелопонеските войни, 30 годишната война в Европа даже. На това дело, което изглежда императив на „третата модерност„, дошла с небивалия технологически прогрес, но и прибързано декларирани „победи“ и непознати довчера рискове /Бек/, си струва да се посвети човек. Защото то е посвещение в името на живота, а не на смъртта. Колкото и страшна по старите картини, толкова и жалка днес, в своята безпомощност да отклони милиони хора от волята да отстояват мястото си под слънцето на Свободата.
