НАСИЛСТВЕНО ОПАЗВАНЕ НА ЖИВОТА

Калин Терзийски е съвременен български поет, писател и сценарист. Роден на 22 март 1970 г. в гр. София. Завършил е Националната природоматематическа гимназия в София. По това време пише първите си стихотворения в сюрреалистичен стил „Стихове на тъмно“.

След отбиване на двугодишна военна служба в Гранични войски, през 1990 г. записва медицина във ВМИ – София, където завършва през 1996 г., Специализира психиатрия до 2000 г. По това време работи и като дърводелец, анкетьор, санитар и медицинска сестра.

Автор на стихосбирките :„Сол“, София, изд. Парадокс, 2008, 108 с. ; „Нови стихове съвсем в началото“, София, изд. Фабер, 2010, 72 с.; „За ползата от позите“, София, изд. Сиела, 2011, 96 с. Романите: „Алкохол“, София, изд. Сиела, 2010) ;„Лудост“, София, изд. Сиела, 2011, 240 с. ; „Войник“, София, изд. Сиела, 2012, 268 с. ;„Любовта на 45-годишния мъж“, София, изд. Сиела, 2013, 356; 8 сборника с разкази: между които „Имен ден за добрия човек“, Пловдив, изд. Жанет 45, 2011, 142 с.; „Ной дава последни указания на животните“, София, изд. Сиела, 2012, 120 с.; „13 парчета от счупеното време (Разкази и рисунки)“, София, изд. Сиела, 2013, 200 с. ;„Аскетът в Мола и други разкази“, София, изд. Сиела, 2014, 132 с.

Номиниран е четири пъти за наградата „Хеликон“ за сборниците си с разкази „Има ли кой да ви обича“ (2009) и „Любовта на 35-годишната жена“ (2010), и за романите „Алкохол“ (2010) и „Лудост“ (2011).

Носител на Наградата за литература на Европейския съюз, 2011.

Тук публикуваме за пръв път негово есе „Насилствено опазване на живота“ , специално предоставено за сайта „Република БГ“.

 

НАСИЛСТВЕНО ОПАЗВАНЕ НА ЖИВОТА

По принцип знам…

По принцип знам, че е приятно, написаното  да се чете в тоалетна или на диванче – да бъде подредено, стъпило на земята и свързано с така обичаното ни битие. Злободневни трябва да са темите, по които пишат писателите и журналистите. А не отплеснати.

Хубаво е един пишещ човек в България да пише за проблемите с циганите, с расизма, със здравеопазването, с интернет пиратството. Хубаво е да се пише по теми, които интересуват всички. Или поне – много от читателите.

Питам се защо една тема интересува читателите? Отговорът е същият, като на въпроса: защо хората харесват да пият кока-кола. Защото, защото…

Защото Не търсенето определя предлагането, а предлагането определя търсенето, скъпи хора!

В ерата на богиня Консумация ние търсим и консумираме именно и само това, което ни дават, изсипват в гаванките, натикват в зурлите, пробутват и така нататък. Науката и практиката на Господ Маркетинг с неговите Интегрирани Маркетингови Комуникации прави така, че ние без да искаме, търсим и харесваме разни неща, а след това се чудим защо именно тях търсим и тях харесваме!

И така. Ето затова хората четат и видимо харесват теми, като СПИН или Циганите. Актуалничките, злободневничките, предизвикващи сърбеж в интимните области на мозъка темички.

Но аз бродя по високи полета в разреден въздух и на лицето ми има една лека и зла, замръзнала усмивка на лукаво презрение към тия теми.

Хм, прехласнах се. И аз – като всяка журналистичаска слабоволева личинка – непрекъснато пиша на тия теми, които се очаква да са очаквани и харесвани. От Хората! От абстрактния и лаком за глупости Читател.

Но ми се ще да пиша за друго.

Ще ми са да пиша за един основен, изключително важен за мен проблем. Не за друго, а заради това, че той, струва ми се, е най-основният проблем на хората от моето време.

Това е проблемът за насилственото живеене.

И ето! Съвременният човек – аз, ти, той – в голямата си част – живее така, че все едно Системата, Човечеството или Някой Друг – го задължават да живее. И се борят срещу смъртта му. И някак си – не му позволяват да умре.

Съвременният човек – аз, ти, той – живее с чувството, че е дете, на което някой е набутал живот насила, а то не харесва този живот. И капризничи. И понякога ръмжи и проклина този набутан му живот. И за най-твърдо доказателство – когато реши самоволно да напусне тоя живот, чрез самоубийство – цялата Система, която насила го удържа да живее, се нахвърля да го спасява!

Да, да, да, да!

Системата. Може да звучи смешно и глупаво за един четиресет и две годишен човек да говори като дванайсетгодишно хлапе, което наскоро е гледало Матрицата.

Но аз наистина съм забелязал от наблюденията си и от себевглъбяванията си – че Съвременният човек живее с непрекъснатото чувство за някаква Система, която е негов опекун. И която го държи жив насила. Е – не чак насила! Но по принцип – животът е нейн и тя го е дала на човека – независимо от неговото желание, а след това го и пази с огромна осторожност!  Системата, започваща с мама и татко.

Спомнете си класическия израз на шопа от социалистическото минало: Язе за тия пари нема да им живеем, камо ли да им работим!

И ето! Всеки ден чувам млади момчета и момичета, пък и възрастни мъже и жени, които казват – егати живота, дето ни дадоха, направо не ни се живее.

И те казват това, съвсем уверени, че някой определено ги иска живи, но този някой не са те.

По улиците скитат призраци, които мразят живота си, но го живеят, защото някой им е забранил да го напуснат!

Да – безброй хора, предимно сред младите, живеят с чувството, че само проклетата Система ги удържа живи. Насила. Дава им глупав и жесток живот (ура за Пазолини!), а в същото време не им дава възможност да го напуснат. На какво прилича това? На гавра, казвам ви!

Не мисля, че това е проблем, роден сега. Корените му са навсякъде. Християнството и повечето други религии жестоко осъждат самоубийството. Цялата човешка цивилизация играе ролята на майка, която е натикала децата си в живота и ги иска непременно и задължително живи. Независимо от тяхната воля.

Дори им е поставила цяла система от табута. За да не говорят и да не обсъждат много много този въпрос. Въпросът дали човек може да прави с живота си каквото си поиска.

Цялата човешка цивилизация – с всичките и многообразни проявления – прави така, че инфантилизира отделния човек. И вместо той да е твърд и хитър, свиреп и истински; вместо да е горд мъж, жена, негодник и герой – държащ в ръцете си собствения си живот – той става дете и марионетка, без чувство за собственост върху Себе си.

Но аз говоря за сега, за днес.

Защото сега към тоя хор от началници на човека, от майки и опекуни, които не го оставят да реши да живее или да умре, когато си поиска и по тоя начин го правят едно вечно недоволстващо дете…та към тоя бабешки хор се включва и най-силната стихия- Богиня Консумация.

Тя създава антибиотици, антидепресанти, избелващи пасти за зъби и генномодифицирани ангели – за да задържа все повече и все по-ефективно мъничкия Човек жив. И в лапите и.

Сегашната консуматорска религия казва така: Трябва да се живее на всяка цена и колкото се може по-дълго. Да се избелват зъбите, да се гледат дивидитата, да се изпращат есемесите, да се гълтат антидепресантите!

И на никой не му хрумва, че това което иска Системата, Майчица Консумация – е просто начина тя да си осигури повече послушни консумантори. Защото мъртвият човек, или пък човекът презрял алчността си и гнидавите си желанийца – не е добър консуматор. Отшелникът няма дебитни карти и не събира смарт точки. Той не гледа реклами. Той загива, но преди да загине – лети. Общо взето.

И така. Не успях да кажа кой знае какво. Просто захванах темата. Темата за това, че хората са загубили господарското си чувство към своя живот. Защото не можеш да си господар на нещо, което не можеш да прекратиш сам, което не можеш да унищожиш сам. И загубил своето господство над своя живот, Съвременния човек става точно това- едно мрънкащо, страхливо и недоволно дете.

Бих искал да застана някъде, на някое високо място –  и да извикам: Хора! Никой не ви забранява да умрете! Който не иска да живее…който не иска да живее смело, умно и с твърдата увереност, че иска да живее – нека умре! Никой не забранява това! Не сте деца, хора! Или живейте, или умрете. Не забравяйте, че да се жиее е нещо гордо. Както е и достойно да се умре!

Но не виждам напоследък високи места…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Коментарите отразяват личното мнение на читателите и могат да не съвпадат с позицията на Редакцията.