Архив за етикет: а

Любомир Кючуков: Сегашното състояние е част от проблема, а не път за неговото решение

Студия Трансмедия: Дебатът за държавата продължава с пълна сила. Сега наред със своето становище, мнение и визия е Любомир Кючуков. Тръгваме в много широка материя, но все пак ще минем през една по-тясна вратичка. В едно есе, публикувано наскоро в нашия сайт „Студио Трансмедия“, авторът му – г-н Георги Василев, говори за това, че нашата държава функционира при „затворен достъп“ за своите собствени граждани. „Затворен достъп“ – тази метафора е взета от арсенала на информационните технологии, но някак много неприятно отговаря на съществуващата действителност. Ако това е така, а то е така, това означава, че ние имаме много тежък проблем с демокрацията.

Л.К.: Аз мисля, че определено има редица проблеми във функционирането, но все пак те произтичат основно според мен от релацията държава – общество, дори обратното – общество – държава, защото до голяма степен държавата, нейната организация, нейното функциониране, отразяват проблемите на самото общество. Както от гледна точка на представителството на обществото, т.е. изборите, излъчването на съответните законодателна и изпълнителна власт, така и от гледна точка на механизмите. Тук големите проблеми за мен са по-скоро в обществото, кризисните явления са вътре в обществото.


С.Т.: Оставаме обаче с впечатление от целия дебат дотук, – като се започне от основните документи, които я формулират – Конституцията например, че държавата е кроена от едни хора, за да обслужва точно тях, а не целия народ. Дори един прост, но много крещящ пример: че обикновеният български гражданин няма достъп до своя Конституционен съд. Това е нещо, което е недопустимо от гледна точка на общоприетите европейски разбирания за съвременна демокрация.

Л.К.: Безспорно. Както във всички случаи – национални и международни, законите и правната рамка, респективно и институционалната рамка, отразяват не само ценности, не само принципи, не само норми, те отразяват някакво съотношение на силите към момента, в който те съответно са приемани. И това важи както за отделната държава, така и примерно за една универсална международна организация като ООН, където Съветът за сигурност с петте си постоянни членки и право на вето отразява състоянието след Втората световна война. Така че очевидно тези норми отразяват състоянието, когато са били приемани…

С.Т.: Това са вече 25 години.

Л.К.: И тук е големият проблем. Те не бива да се възприемат като догма от една страна, а от друга страна те все пак трябва да дават някаква стабилност. И да не се създава правен институционален вакуум от тяхната непрекъсната промяна. Очевидно обществото, и аз казвам именно обществото, защото то е водещо, не успява да намери тези баланси.

С.Т.: Какъв е вашият възглед по отношение на самата държава и държавността? Някои крайни либерали смятат, че държавата трябва да намалее, да се смали до минимум и единствено пазарът да регулира всичко. Пазарът във всякакъв смисъл на думата, не само в икономическия, защото има и пазар на идеи и т.н. Според друг възглед е възможно да има силна държава, без да е тоталитарна. Вие кой възглед подкрепяте?

Л.К.: Ако си спомним определението на Аристотел, че човекът е социално животно, и ако се извади епитетът социално, то остава една неособено ласкава характеристика за човечеството. От тази гледна точка аз мисля, че очевидно държавата отразява някакви социални необходимости, което в никакъв случай не означава, че държавата трябва да властва над обществото. Държавата по-скоро трябва да изпълнява функции, които обществото ѝ е делегирало. И от тази гледна точка отново опираме до балансите. Аз не смятам, че крайният либерализъм, т.е. етикетът за държавата като за нещо лошо, отживяло и т.н. е вярната формула, както не смятам, че и другата крайност, че държавата трябва да обсеби личността, също е работеща. Във всяка една държава това е въпрос на баланси. Очевидно при нас те не са постигнати.

Между другото, тук е много интересен един пример, който бих дал в тази връзка. Преди десетина години под влиянието на общата тенденция към налагане в цяла Европа на плосък данък, в Дания се появи радикална партия, която предлагаше там също да се въведе плосък данък, на ниво 45%, оттам да започва скалата, което е минималният праг към момента. Но по-интересен е дебатът. Тази партия дори не успя да влезе в парламента, защото политиците и обществото като цяло отхвърлиха идеите с аргумента – ние сме възложили много функции на държавата – социални, управленски и други и трябва да ѝ дадем ресурс.

С.Т.: Да, и това е логика. Между другото в северната част на Европа по принцип отделят доста средства, на тази база беше изграден и така нареченият шведски социализъм преди години. С изключително високи данъчни ставки.

Л.К.: Точно така. Те там бяха намерили балансите. Други държави ги търсят другаде. Очевидно това зависи много и от конкретните условия.

С.Т.: Нашият разговор неизбежно ще ни изведе в Европа, защото вие сте човек с много богат международен опит и с много наблюдения, но все пак още малко около модела, дебатът за държавата вътре у нас. Президентска или парламентарна република, какъв е вашият възглед? Това е също един въпрос, който в момента се дискутира.

Л.К.: Аз честно казано съм склонен да мисля, че този въпрос измества дебата от проблема към инструмента. Защото какви ще са пълномощията на президента – повече или по-малко, това зависи от консенсуса на политическата класа и на обществото като цяло, но то само по себе си не решава проблемите. Прекият избор на президента не дава повече пълномощия, допълнителните пълномощия на президента не дават решение на проблемите. Същото се отнася и за намаляването на неговите пълномощия и функции.

Политическата отговорност за решаване на проблемите трябва да е достатъчно ясна. Освен това аз имам много сериозни съмнения, че в релацията лидерство – институционален баланс, аз залагам на институционалните баланси. И мисля, че за Източна Европа, с нейната история, прекалено многото власт съсредоточавана в една личност е по-скоро рискова.

С.Т.: Аргументите в полза на президентската форма на управление залагат върху становището, че  по този начин управлението става по-динамично, по-ускорено, по-бързо се вземат решения и по-експедитивно те се въвеждат в изпълнение. Дават се за пример големите президентски републики – САЩ, Русия, Франция. Апологетите на тази версия твърдят, че по този начин нещата у нас могат да се ускорят. Има ли такава връзка според вас?

Л.К.: Определено това придава динамика, но от друга страна аз мисля, че това засилва риска от нарушаване на институционалните баланси, а за мен балансите са по-важни, т.е. това, което американците и англичаните наричат checks and balances. Да може властите взаимно да се балансират и да няма доминираща власт.

С.Т.: Вие още в началото на разговора заговорихте за обществото, което трябва да контролира държавността изобщо, това е прекрасно, но имаме ли ние такова общество? Говори се непрекъснато за гражданско общество, а гражданско ли е в европейския смисъл на думата нашето общество?

Л.К.: Аз дори съм по́ песимист от вашия въпрос, защото мисля, че тук дори не стои въпросът гражданско ли е, а до каква степен е изобщо общество. Боя се, че изправени пред всичките проблеми в България, ние наблюдаваме разпад на социалната тъкан, липсва спойката на обществото. Това, което ние наричаме ценности, идеи, това, което дава възможност на обществото да се изживява като една наистина единна общност. Аз мисля, че ние по-скоро вървим в обратната посока и наблюдаваме разпад. Това е най-страшното, защото то не позволява да се консолидира национална енергия и да се вземат необходимите решения.

С.Т.: Ценности в какъв смисъл? Идеологии ли липсват?

Л.К.: По-скоро идеи.

С.Т.: Да, идеологиите сякаш останаха в 20 век, погледнато в по-широк мащаб.

Л.К.: Това в известна степен е така. Аз бих казал, че в момента ние преживяваме определен етап на преход дотолкова, доколкото наблюдаваме не само в Европа, дори и в момента в предизборната кампания в САЩ, как тази центростремителност на идеологиите, ако мога така да кажа, води до центробежност на настроенията, на обществените нагласи. И виждаме как алтернативите вече се търсят не в традиционните политически идеи и партии, а се търсят в по-екстремни посоки, крайно ляво и крайно дясно.

С.Т.: Това е опасно.

Л.К.: Естествено, това означава, че по-скоро идеологиите не успяват да решат проблемите, те не дават алтернативите. Сегашното състояние се разглежда като част от проблема, а не като път за неговото решение.

С.Т.: Криза на теорията ли има или криза на лидерите? Или и двете?

Л.К.: Аз мисля, че светът навлиза в такава фаза, когато неговото собствено развитие изпреварва нашето осмисляне. Глобализацията преоформя света по съвършено друг начин. Тя води до криза на националната държава. От друга страна се разчупва нейната защитна черупка и хората търсят загубената сигурност на държавно ниво на субстатално ниво, на ниво общност на етнос или на религия. И ние виждаме много предметно как това се отразява в Европа, например. От друга страна събитията са толкова бързи, че ние констатираме фактите. Човечеството върви след тях, след собственото си развитие, а не го води. И това е по-скоро криза на идеите.

С.Т.: Значи липсват визионери при това положение?

Л.К.: Безспорно липсва визия. Аз не смятам, че личността сама по себе си, извадена от средата, би могла да роди свръх гениалната идея. По-скоро тук самата среда не предполага появата на визионери.

С.Т.: Т.е. светът вместо да се консолидира и да се споява, той се фрагментира.

Л.К.: Изключително вярно. Според мен обратната страна на глобализацията е фрагментацията и виждаме разпада на държавността. Имаме вече сигурно над 15 фалирали държави в света, които трудно отстояват собствената си държавност. Имаме поява на нова международна субектност. Не само транснационалните корпорации, не само неправителствени организации от рода на Лекари без граница, Грийнпийс и т.н. Имаме изключително важен фактор – глобално обществено мнение, базирано на новите технологии. Най-лесният пример – първите избори на Обама. Европа гласува за Обама повече дори отколкото САЩ. И имаме, за мен най-важното, поява на нещо, което аз наричам глобален индивид, като субект на международните отношения, недържавният субект. Примери – бежанската криза, Ислямска държава и т.н., субектност извън нацията. И точно това влиза в остър дисонанс с институционалната и правната рамка на света.

С.Т.: А как се вписват в това глобалните мега търговски споразумения? Не се ли появява пак един глобален индивид, който във вид на международна правна рамка, надскача държавите?

Л.К.: Глобализацията разчупва националната държава в две посоки. Едната е надолу, за която аз говорих – общество, другата е нагоре – на ниво свръхдържава, където се търси регионализация. Между другото, много от процесите вече не текат на държавно, а текат на регионално ниво. Погледнете Близкия Изток, Северна Африка, Югоизточна Азия, постсъветското пространство, Латинска Америка, много примери могат да се дадат. Т.е. нещата вече се разделят в две посоки.

С.Т.: Това трайна тенденция ли е или просто е плод на някаква политическа ентропия на моментната ситуация?

Л.К.: Според мен ние преживяваме наистина нов етап, защото както навремето Индустриалната революция разчупва границите на феодалното стопанство, защото то ѝ е тясно, така сега технологичната, информационната революция разчупва границите на националната държава. Ние сме в етапа, в който това се случва, но са загубени балансите, новите баланси. Между другото едни от основните баланси, които са загубени – това са социалните баланси. Бедността на Африка, например, вече е проблем на Европа. Съществуващият уют на националните социални баланси във всяка една държава се разтвори в световните дисбаланси. И тази бедност, това неравенство, за това между другото беше посветен целият втори мандат на Обама, основна тема, всички световни институции говорят за това. Говори се вече за нов план Маршал за Африка и Близкия Изток. Но докато човечеството не намери тези свои нови баланси, то ще бъде разтърсвано от кризи и колизии.

С.Т.: Това не е ли като варварските нашествия и късната Римска империя?

Л.К.: Жалкото е, че 16 века след падането на Римската империя, Европа не намери никакъв друг инструмент за решаване на проблема освен изграждането на стени.


С.Т.: Това не показва ли отново, че Европа е някак консервативно бавна в своите реакции? По отношение на най-различни явления от световната практика.

Л.К.: Безспорно. Европа беше пионер в регионализацията, Европа тръгна най-рано, но после събитията я задминаха. И сега дебатът особено в Западна Европа е за маргинализацията на Европа. Маргинализация, не само икономическа – с изместване на икономическите и финансови центрове, маргинализация – политическа вече. Опитите в момента да се противостои на този процес водят Европа до допълнително вътрешно разделение, защото в момента това, което при нас относително слабо се отразява, в Европа тече големият дебат – накъде? Към повече Европа, т.е. към наднационалните органи, на което лидери са Франция и Германия основно, към тип Съединени Европейски Щати, най-общо казано. Или към хлабав общ пазар, за което пледира преди всичко Великобритания. За съжаление този дебат е по-скоро теоретичен, докато ние виждаме в практическите действия особено по отношение на бежанската вълна, една Европа, аз бих казал Европа на 28 скорости. Дори, слушайки вътрешния политически дебат в България, бих казал, може би, за съжаление – Европа на 27 скорости и една задна.

С.Т.: Тази метафора звучи вече плашещо.

Л.К.: Брюксел, за съжаление, както всяка бюрокрация, има тенденция да разширявя своето влияние и да навлиза в политическа територия – по силата на своята експертиза първо, и по силата на своите координиращи функции . От друга страна това се използва доста активно от 28-те столици, които предпочитат да прехвърлят политическата отговорност върху Брюксел, забравяйки, че всички решения все пак се взимат от Европейския съвет, тоест от лидерите на държавите.

С.Т.: Някои казват, че след като загуби две световни войни Германия в момента е спечелила третата, след като тя икономически вече владее Европа, с други средства разбира се.

Л.К.: Тука също наблюдаваме известно дебалансиране. Германия беше локомотивът, тя изведе Европа много напред, но от друга страна, както се случва във всяко едно общество, когато прекалено много ресурси се съсредоточат на едно място, това води до наслагване на отговорности. И забелязваме как в момента започва да тече обратният процес. Германия започва да се превръща във виновна за Европа в много отношения. Отново се връщаме на бежанската криза, като най- ярък пример.

С.Т.: Тук преди вас, в нашия дебат за държавата, адмирал Люцканов в своя геополитически анализ предположи стремителен разпад на Европейския съюз и НАТО, в случай че ЕС не придобие някаква по- стабилна структура от типа на Съединени европейски щати.

 

Л.К.: Това е едната тенденция, аз съм по-склонен да мисля, че Европа действително трябва да върви към задълбочаване на интеграцията. Защото това са поредица от стъпки, които предполагат най-малкото съгласието на всяка една държава, която се ангажира с подобно действие. Но тук аз бих превключил на българската оптика по въпроса. И за мен от тази гледна точка е важно България така да оформи своите позиции, че  да не позволи създаването на Европа на различните конфигурации, скорости и т.н. България и в момента не е част от Еврозоната, не е част и от Шенген и имаме все още с Румъния механизми за наблюдение и мониторинг, тоест всяко допълнително вътрешно преформатиране или сепариране  на Европа само ще институционализира нашето периферно положение.

С.Т.: Има ли изобщо България ресурс да играе по-съществена роля във взимането на решения, не само да бъде един наблюдател и една пионка в процесите?

Л.К. България трябва да го прави.

С. Т.: Как обаче?

Л. К.: За съжаление аз имам чувството, че вместо да отиват в Брюксел с позиция и да се връщат с решение, нашите министри отиват за решение и се връщат с позиция. Това е много очевидно в сферата на външната политика. България имаше две опции, влизайки в Европейския съюз. Едната, която между другото се очакваше от нас и за която всички наши партньори предварително ни говореха, е да даде добавена стойност. И те директно назоваваха къде очакват тази добавен стойност от България: в сферата на политиката на Балканите, Черноморието, постсъветското пространство, където България има експертизата, има традициите, има опита, има познанствата.

С.Т.: Близкият Изток?

Л.К.: Близкия Изток ние го загубихме 1990-та година с едно посещение на Голанските възвишения на наш премиер, отиващ на официална визита в Израел. Тогава ние загубихме, за съжаление тази възможност. Но като цяло от нас не се очакваше да бъдем активни, например по ядрената програма на Северна Корея. Втората опция беше българската външна политика да се разтвори в общоевропейската, която беше по-лесна и за съжаление, аз се боя че постепенно това се случва. Има и обективни обстоятелства. Това беше постоянният натиск на Европа върху България, която изискваше непрекъснато, при това променящи се много често реформи и т.н., но фактът е на лице.


 С.Т.: Проблемът в тези хора, които отиват до Брюксел, разхождат се и се връщат с чужди решения в куфара си ли е? С други думи, личностен ли е проблемът или по-скоро националният комплекс продължава да говори?

 

Х.К.: Мисля, че и едното, и другото. По- скоро, разбира се, той е обективен. Трябва да ви кажа, че във Външно министерство на 1 януари 2007 година, с влизането ни в Европейския съюз, аз си позволих да забраня фразата „подкрепа на Европейския съюз“ . Тя сама по себе си е нон сенс. Ние сме част от Европейския съюз. И трябва равноправно да участваме във взимането на решения, да имаме позиция, а не да подкрепяме.

С. Т.: На този фон един въпрос как гледате на този спор  в последните седмици – противопоставянето Ирина Бокова или Кристалина Георгиева за ръководител на ООН?

Л. К.: Вижте, аз мисля, че този спор е изкуствен. И тук не говоря през призмата на личностите, а говоря през призмата на избираемост. Има един единствен критерий, който правеше избираема само едната българска кандидатура – тази на Ирина Бокова.   Тя произтича от самата структура на ООН, която според вътрешните си правила и баланси не позволява представители на една и съща държава да заемат два от водещите постове на ООН – т. е. докато Ирина Бокова е генерален директор на ЮНЕСКО, българин не може да бъде генерален секретар на ООН. Това е първото. Второто е избираемост от гледна точка на балансите и от гледна точка на ветото. Харесва ли ни това или не, но Русия даде ясно да се разбере, че няма да гласува за човек, който е участвал във взимането на решение  за налагане на санкции. Бяха назовани две имена – първото беше името на латвийската президентка Дайна Грибаускайте и второто – на еврокомисар Кристалина Георгиева. Това са обективните фактори. Субективните фактори са такива, че аз мисля, че Ирина Бокова към момента е сред лидерите,  тук проблемът е ще бъде ли възможно да се консолидира единна източноевропейска кандидатура, което би дало допълнителна тежест на тази кандидатура. Вече знаем, че един от кандидатите – бившият сръбски външен министър Рукиевич  се отказа в нейна полза. Има индикации, че и други кандидати –  при това някои от силните кандидати в Източна Европа,  изчакваха нейната официална номинация, за да направят същото.


Източник: Студия трансмедия, Екип „Инфохолици“
16.02.2016