През последните 3-4 десетилетия рухна и митът за меритократичните елити, които властват само поради изключителните си способности да упражняват властта по социално полезен начин и високите резултати, които постигат в това упражнение. Днес онези, които наричаме политически елит, политическа класа или нещо друго, а по-точно – групите, които контролират обществата иззад пердето на представителната демокрация – никак не се радват на обичта и признанието на „избирателите”. Всъщност, масово и повсеместно се наблюдава доста силна неприязън към властващите елити и техните главни изпълнители на политически роли – неприязън, която понякога е трудно да се разграничи от откровено презрение и дори омраза. Властващите елити вече не са носители на безспорен авторитет и малцина са склонни да им предоставят безусловно монопола върху мисленето и вземането на решения, който елитите са си присвоили и упорито убеждават другите, че го използват само и единствено за доброто на всички.

Естествено, властващите виждат всичко това и реагират. Демократичната реакция се различава от авторитарните и тоталитарни реакции – вместо да потискат недоволството с открити преследвания и репресии, властващите постъпват по начин, който отразява самата същност на „реалната” политическа демокрация – просто оглавяват протеста на недоволните и го насочват така, че да не се влошава най-важното – социалните позиции на елита. Историята показва, че в такива моменти на изблици на недоволство поради влошени икономически и социални условия, вместо социални революции става нещо друго – обикновено се появяват политически лидери, изразители и водачи на масовото недоволство. Разбира се, би било доста наивно да се мисли, че появата им е спонтанна и неконтролирана – в джунглата на властта, обикновено се попада по волята на царете на джунглата. Тези лидери концентрирали значителна власт и укротявали недоволството – в някои случаи, като ограничавали причините за него, а в други – като нахлузвали униформи на недоволните и ги пращали да воюват с други недоволни. (Социолози отдавна са забелязали, че войните „консолидират обществото” – евфемизъм, с който искат да кажат, че войните са могъщо средство за смазване на масово недоволство). Разбира се има и редки случаи, в които такива лидери се появяват без благословията на властващите, но тези случаи лесно се разпознават – кариерата им завършва с провал, а ако са много упорити – с траурен ритуал (другото са случайности). Според термините, използвани от агитационно-пропагандният персонал на елитите (експертите по алтернативни факти), политическите лидери, които изпълняват ролята на изразители и водачи на вълните от масово недоволство,  се наричат популисти, а политическите им платформи – популизъм. С тези пейоративни термини, те осъждат широкият негативизъм спрямо елитите, но не казват, че е оправдан, защото влошаването на живота на хората е предизвикано от политиките на същите тези елити.  Различни анализатори предупреждават (и правилно, като се има предвид как обикновено се укротява недоволството), че популизмът (неговият успех) може да доведе поддръжниците му до лош край. Но пропускат да кажат, че има случаи когато популистки лидери просто са отстранявали част от причините за недоволството. Пропускат също, че използването на популистка реторика не е само популистки патент, а широко използван политически прийом. Роналд Рейгън например, бе далеч от популизма, но имаше изказвания, които са „автентично популистки”. Пропускат също да ни обяснят как именно се съотнасят демокрацията и популизма. И по-точно – как така в условия на политическа демокрация е възможно продължително да се игнорира, а поради това – да се натрупва толкова голямо недоволство (нима властта през цялото това време не е била „от народа, на народа, за народа”?). И защо при такова недоволство, древногръцката демокрация (например) е водела до реална смяна на управниците, а в модерните демокрации  това се случва главно като фарс за успокояване и укротяване на публиката. Но да не им придиряме за тези пропуски, защото онова, което ни интересува е друго – периодичното повтаряне на тази история.

К-ВЪЛНИТЕ

Планини от факти и анализи, потвърждават съществуването на такава повтаряемост. Интересни са, например, появилите се напоследък сравнения между два периода – в началото и в края на 20-ти век (от 1980 до сега). Двата периода наистина си приличат – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство (враждебност към политическия истеблишмънт); засилване на подкрепата за популистки лидери; укротяване на недоволните. Разликата е, че през втория (сегашния) период, популизмът и идването на власт на популистки лидери са по-слабо изразени, укротяването на недоволните едва започва, а войните за „консолидиране на обществата” се водят в други страни, вместо на териториите на обществата с особено голямо недоволство. (Но и тези територии изпитват някои последствия от войните – например, приемат бежански вълни, които по добрата си организация доста приличат на масови депортации от първия период). Тези сравнения обаче, не са пълни – те пропускат, че има други периоди – тези между периодите на упадък и поради пропуска не може да се види, че всъщност периодите на упадък се редуват с периоди на развитие (подобрения). А точно това периодично редуване на периоди на упадък и напредък е изключително важен и интересен феномен. Уйлям Томпсън, професор по политически науки в университета в Индиана, определя това редуване като „основен глобален социален процес”  и привежда следните данни за флуктуациите в растежа на БВП на човек от населението в света:

Години              Темпове на растеж

1820-1870             0.54

1870-1913             1.30

1913-1950             0.88

1950-1973             2.92

1973-2001             1.41

Според Томпсън регулярните смени на периоди с различна икономическа динамика имат изключителен обяснителен потенциал за промените, които настъпват в света – такива като: формиране на глобалните политически и икономически структури на властта, търсенето на енергия, множество политически процеси, публичните настроения и конфликти, демографски промени. От такава гледна точка може да се каже, че смяната на периоди с противоположна икономическа динамика е основният модел, по който живее светът.

Най-напреднали в изследването на този модел са икономическите анализи, където периодичните (през около 50-60 години) смени на периоди с различна динамика са известни като „дългите вълни на Кондратиев” (или К-вълни) – по името на големия руски (съветски) икономист Николай Кондратиев. Той пръв забелязва редуването на периоди на силен икономически растеж с периоди на слаб растеж или упадък и започва да изучава тези „вълни”. Днес икономистите, които се занимават с този проблем (у нас с „вълните” се занимават проф. Г. Найденов и други) са натрупали огромен емпиричен материал, който показва „желязната” повтаряемост на вълни с противоположна динамика.

„Дългата вълна” има два основни „склона” – възходящ и низходящ, но в нея разграничават и различни фази. Някои ги назовават по имената на сезоните (Пролет – фаза на растеж, започва след депресия и продължава около 25 години. Лято – свързана е с война, цените и лихвените проценти растат. Есен – фаза на дефлационен растеж, след война, цените падат, лихвените проценти са ниски, потреблението нараства, но чрез дългове, поява на спекулативен балон. Зима – коригират се отклоненията в миналото и се подготвят условия за нов растеж. Цените и печалбите падат, увеличават се стоките, достъпни за масите).

Икономическите изследвания на „дългите вълни” вече имат около 100-годишна история и са постигнали значителен напредък – някои твърдят, че тази област на изследвания е една от най-добре подкрепените с емпирични факти. Впрочем, представата за К-вълните може да се използва сполучливо и за прогнозиране – а това несъмнено е най-силното доказателство за валидността на представата. Още през 80-те години забележителният американски икономист и социолог Иманюел Уолърстийн забеляза, че на аспирациите на хората не се отговаря и определи това като начало на период на исторически преход, който ще бъде съпроводен от сериозни затруднения. Той го нарече “тъмен период и посочи, че ще продължи около 30 години (според времето на публикацията – до около 2020 г.) Уолърстийн се оказа прав – този ,,тъмен период” продължава вече около 30 години (за някои страни – повече) и достигна кулминацията си с глобалната “финансова и икономическа криза”. Томас Пикети пък представя един сценарий за бъдещето на ЕС, в който също ясно личи влиянието на представата за К-вълна. Според сценарият, до 2020 г. предстои да започне период на развитие, който  ще продължи до към 2050 г., след което отново ще започне политически, икономически и социален упадък (темпът на икономически растеж ще спадне 2 пъти в сравнение с предходния период) и упадъкът ще продължи през следващите 30-40 години.

НО ЗАЩО?

Въпреки напредъкът на изследванията на К-вълните, има един проблем. Деликатно казано, изследванията имат „предимно описателен” характер, поради което на въпроса „Какво поражда К-вълните?”, няма убедителен отговор и дебата продължава. Грубо казано, изследователите не знаят достатъчно за причините, пораждащи вълните. Предполагат се различни причини – динамиката на печалби, инвестиции, технологични иновации, цени, население. Мнозина залагат на технологичните иновации, като основна причина , но си остава впечатлението, че търсенията не са преодолели някаква бариера и че К-вълните сякаш падат от небето.

Все пак има „светлина в тунела” – това е идеята, формулирана изрично от У. Томпсън, че проблемът (вече) не е икономически, а политически. Ако причините за проблема (К-вълните) не са икономически, това може да обясни затрудненията при търсенето на обяснения в рамките на икономическия анализ. Основание за такова предположение дава и фактът, че, някои важни характеристики на К-вълните също не са собствено икономически – достатъчно е да се сравнят приведените по-горе характеристики на фазите (и в частност – на „есента” и „зимата”) с онези характеристики, които политическите наблюдатели посочват, когато сравняват периода от началото на 20-ти век с периода 1980 – 2017 (и в двата – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство, враждебност към политическия истеблишмънт; засилване на подкрепата за популистки лидери; мерки за укротяване на недоволството).

Още по-ясни стават различията в резултатите на отделните науки, ако сравним икономическия фокус върху иновации, инвестиции, цени, темпове на растежа, печалби, лихвени проценти и т.н. с един фокус върху качествени характеристики на растежа (тип на растежа). Тогава ясно ще изпъкнат два различни типа растеж „по двата склона” на К-вълната. От едната страна (възходящият склон) – растеж, съпроводен с развитие (развитиен растеж), при който се намаляват безработицата, бедността, подоходните неравенства и се подобрява качеството на живота (общества на масовото потребление, социални държави). По другия склон – неразвитиен растеж, съпроводен с нарастване на безработицата, бедността, неравенствата (концентрация на доходи и богатство), влошаване на качеството на живота за голяма (и растяща) част от населението. Затова този тип растеж бива наричан по различни начини – извличане на рента, растеж без работни места (jobless growth), растеж пораждащ мизерия (immiserizing growth).

Но идеята на Томпсън може да се продължи по-нататък от предложение за включването на политически науки в изследванията на К-вълните.

ОЧЕВИДНОТО ОБЯСНЕНИЕ, КОЕТО СТАРАТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА

Щом като проблемът е политически, тогава и причините за него са политически. Още по-точно казано – К-вълните се пораждат от политики. Доказателства за това има в изобилие – достатъчно е да се прегледат политиките (и идеологическите им „обосновки”) в началото на последния (сегашния) низходящ склон на последната К-вълна – от началото на 80-те години до сега. Там ясно изпъкват връзките между политиките – дерегулации („освобождаващи пазарните сили”), приватизации в условия на дерегулации („осигуряващи икономическа ефективност”), мерки за строги икономии („осигуряващи финансова стабилност”) и т.н., а от друга страна –  ефектите от тях като: концентрацията на доходи и богатство (респективно – растящи неравенства), растящи бюджетни дефицити, спадове на темповете на икономически растеж, растяща безработица и бедност,  орязване на т.нар „социални разходи”, влошаващо се качество на живота и т.н. Впрочем, възникват и специални ефекти, които особено ясно очертават същността на политиките, например, т.нар. „нелегален трафик на хора с цел трудова и сексуална експлоатация” – евфемизъм, който просто означава нови форми на робство.

Очевидно К-вълните не падат от небето. Не са дело на непознати и неконтролируеми сили. Те са дело на политическия елит или по-общо – на властващите елити. Другите само преживяват К-вълните. Силата на „реалната” демокрация не стига до там, че да осигурява контрол на хората върху политиците и политическия процес на вземане на решения. Реалната демокрация е такава, каквато са я виждали например, гениални учени, като икономистът Йозеф Шумпетер или социологът Макс Вебер – тя се състои в това да бъдат избрани хората, които ще управляват, а не начинът, по който те ще управляват (това си е тяхна работа). След избора, избраните казват на избирателите си: „А сега си затваряйте устата и правете това, което ви казвам” (изразът е на М. Вебер). Регулярната повтаряемост на К-вълните (наброяват 18 и повече минали вълни) не са и резултат от грешки при вземането на решения (формулиране на политики), нито пък са неочаквани последствия от решения, взети с добри намерения. К-вълните са продукт на преднамерено взети решения (прилагани политики), чрез които се реализира една и съща дългосрочна стратегия – модел, по който се движи светът, а именно, повтарящи се периоди на издигане и упадък.

ЗАЩО СЕ ПРЕДИЗВИКВАТ К-ВЪЛНИТЕ?  

Ключът към този въпрос е в главите на елитите или с други думи – във факта, че стратегиите, които се създават и прилагат от властващите елити са израз, (интелектуален продукт) на тяхната групова целева рационалност. Според М. Вебер при целевата рационалност, действието (включително и мисленето, вземането на решение за действие) е подчинено на определена цел, ограничено е от тази цел, тъй като всичко което се мисли и предприема може да е насочено само към постигане на целта. Всъщност, представата за целева рационалност е тясно свързана с йезуитския принцип „целта оправдава средствата”.

А груповата целева рационалност на елитите се формира, направлява (и ограничава) от една фундаментална цел, която е запазването и укрепването на техните социални позиции и контролът им върху обществата, включително и като поколенческо наследяване на тези позиции (което впрочем е характерно и за други социални или професионални групи). Тази цел обединява всички елитни субгрупи, тъй като отразява най-общия им интерес, преодолява различията между тях, увеличава кохезията им и така създава основа за колективното им действие. Фундаменталният характер на целта се състои в това, че тя доминира над всички други цели на елитите, универсална е (валидна е за различни политически условия, режими, системи) и е изключителна устойчива (засега не се променя във времето). В историята не са известни случаи на съзнателно създаване и прилагане на дългосрочна елитаристка стратегия за доброволно самоотстраняване на властващите групи от техните социални позиции и отказ от контрол върху обществата (трансформиране на властващи елити в не-елити).

Естествено, целта определяща груповата целева рационалност на властващите елити, определя и целта на стратегиите, които те създават и прилагат в рамките на своята рационалност – властващите елити неизменно се придържат към Суперстратегия, която преследва фундаменталната цел на всеки властващ елит. А К-вълните са най-добрият кандидат за ролята на централен елемент на Суперстратегията. Периодичното редуване на противоположно насочени социални промени – развитийни и не-развитийни, е динамичен начин за постигане на стабилност на статуквото, а по-точно – на позициите на властващите елити. По различни начини, тази идея е изказвана многократно в миналото. Философът Ю. Хабермас например, счита, че през определени периоди (можем да допълним нещо важно – това са периоди на развитие), социалната система губи идентичността си (променят се нейните базисни характеристики). През следващи периоди (на не-развитие) се възстановява идентичността на системата (базисните й характеристики). Може да се добави също, че през периодите на развитие се ерозират основни стълбове на властта на елитите – неравенствата, свързаните с тях йерархии и социалната зависимост (социалната уязвимост) на не-елитите. През периодите на не-развитие (низходящият склон на К-вълните) се увеличават неравенствата, усилват се йерархиите (главно чрез дерегулациите) и нараства социалната зависимост на индивидите от подвластните групи (главно чрез безработицата и бедността). Идеята за динамично поддържане на неизменност има и други многобройни варианти – от старата максима „да се промени нещо, за да не се промени нищо” (ди Лампедуза), до наблюдения на Й. Шумпетер („креативното разрушение”, Д. Локууд (периодични дестратификации”) и др. Една по-семпла интерпретация е връзката на К-вълните със стария принцип за „моркова и тоягата” – К-вълните осигуряват неговото практическо прилагане, чрез периодични смени на „моркова” и „тоягата”. В един най-общ план може да се каже, че в рамките на елитаристката рационалност, поддържането на еднотипна социално-икономическа динамика е невъзможно, тъй като всеки тип динамика (и развитие, и упадък) започват да ерозират властта на елитите, макар и по различен начин. При динамика – развитие се ерозират „базисни характеристики” на социалната система (по-точно – стълбове на властта), а при динамика – упадък, властта на елитите губи легитимност и се поражда (и засилва) съпротива срещу тях. Затова поддържането на устойчивостта на социалните позиции на елитите налага постоянно да се сменя типа на динамиката.

Значителните щети, които индивидите и обществата понасят през периодите на упадък нямат значение за елитите и не променят постоянното прилагане на Супер стратегията – К-вълни, тъй като самите елити не понасят щети, рационалността им няма морални ограничители, а фундаменталната им цел е над всичко.

КАКВО ЛИ НИ ЧАКА?  

Всичко това повдига много въпроси, но ето два от тях. Единият е свързан с бъдещето на България – дали българският властващ елит, който има капацитет главно в организиране на низходящ склон, ще може да организира бързо и успешно  период на развитие (възходящ склон) през следващите 30 години и какво ще стане с България, ако те не успеят и страната попадне в следващия период на упадък без да се е възстановила от настоящия упадък. Вторият въпрос е свързан с бъдещето на света – дали елитите (поне някои) могат да излязат извън рамките на своята ограничена целева рационалност и да се откажат от К-вълните (низходящите им склонове)? По-конкретно, дали китайският елит ще организира низходящ склон на К-вълна (какъвто предстои по логиката на елитаристката рационалност) или ще продължи развитийния период, който страната преживя през последните 30 години. Изборът им ще е важен за целия свят. Според една прогноза, ако Китай продължи развитийният период, след 13 години неговият БВП ще е 1.6 пъти по-голям от този на САЩ. А какво ще стане, ако развитийният период продължи до 2050-та година? А дали ако Китай отхвърли К-вълните и другите (елити) страни  ще бъдат принудени да последват неговия опит? Не знаем, но можем да правим обосновани предположения.

Автор:  проф.Духомир Минев