Архив за етикет: българска идентичност

Нова карта показва 15 млн българоезични по света

Фрогоко! Нова карта показва 15 млн българоезични по света

 

Най-новата карта, изработена в Института по български език при БАН, е посветена на новите места, където се говори български. Те са възникнали в резултат на различните емиграционни вълни – в Европа, Америка и Австралия, където емиграцията ни е по-голяма и в Азия и Африка, където тя е по-скоро със символичен характер.

Българският език на тези нови места се говори по различен начин в зависимост от редица фактори като това дали преселническото население е по-многобройно и компактно и е признато за национално малцинство или става въпрос само за група със свой език в чужда държава.

Освобождението на България (1878 г.) заварва българската нация на Балканите като най-голяма – с над 5 милиона население; гръцката и сръбската – с над 2 милиона, албанската – под 1 милион. В резултат на естествения прираст българската народност достига 9 милиона допреди половин век. Успоредно с това обаче, като следствие от няколко безрезултатни войни за обединение (Междусъюзническа, Първа и Втора световна война), на политическите трусове (Септемврийско въстание, смяна на кабинети с различна външна геополитическа ориентация до и след 9. 09. 1944 г. и особено след 10.11.1989 г.), а не на последно място и поради чисто икономически причини в миналото и сега, българската нация в държавата България наброява между 6 и 7 милиона души, т.е. около 3 милиона остават в съседните страни, разбира се, подложени в нееднаква степен на насилствена или на естествена денационализация. Различна е степента на асимилация и на милионите етнически българи на ново място – в Европа, Америка и Австралия, където нашата емиграция е по-голяма и в Азия и Африка, където има по-скоро символичен характер.

Като се вземе предвид, че само за десет години в началото на 21 в. страната ни е била напусната от 564 331 души, и към това се добавят високата смъртност и ниската раждаемост, не е удивително, че днес българската нация се оказва една от най-застаряващите в света.

Използването на българския език по света, особено там, където отсъства компактно и по-многочислено малцинство, има подчертано поколенчески характер. Докато у първото преселено поколение в новата страна употребата му е редовна, то у втората генерация тя вече е стеснена, за да премине у третото поколение само в семеен спомен.

а запазването на българския език в чужбина съществена роля  играят и изградените институции в страните, приели български имигранти – обществените организации, сдруженията и дружествата, клубовете на българите, българските училища, църковните общини, културните заведения, медиите (вестници, радиа, телевизионни канали), и пр.

Основният термин, с който се работи в случая, е българоезични емигранти/имигранти. Това са всички етнически българи (по произход), които и сега използват различните форми на български език, независимо от тяхната религиозна или нова държавна принадлежност.

Българският език в Централна и Западна Европа е разпознаваем от векове. Независимо от различните български имиграционни вълни в тези части на Европейския континент, основна и най-голяма си остава т.н. ранна имиграционна вълна на българските градинари. Нашите забележителни майстори на зеленчукопроизводството се появяват в различни времена по всички континенти на света и оставят трайни следи с резултатите от дейността си и благодарствени спомени в съзнанието на местните хора, но най-дълготрайна и резултатна е тяхната работа тъкмо в Централна и Западна Европа. Именно тук едно от положителните преносни значения на етнонима българин е ’добър производител на зеленчуци, майстор градинар’. Така е в Унгария, Чехия, Словакия, Полша и Австрия. Българи градинари откриваме и в Румъния, Сърбия, Хърватия, Словения, та дори и в Средна Азия, но славата им тръгва тъкмо от Централна и Западна Европа. В наши дни миграцията на българи в цяла Европа продължава и тя се дължи на икономически фактори.

 САЩ броят на българските преселници след последната четвърта емигрантска вълна (след 10. 11. 1989 г..) е нараснал на 300 000 (само в Чикаго той е над 50 000). В САЩ  идват нови българи от всички краища на страната, поради което формите на българския език са най-разнообразни. Любопитен факт е, че „за първи път през 2005 г. на територията на САЩ българският става официален език, на който се дават разяснения от данъчната администрация. Това става в щата Илинойс, в който българският става двадесет и първият официален език и продължава да се използва при плащането на данъци.

В Канада преселението на българи става на няколко вълни, като най-стара е икономическата емиграция от 1912 г., най-нова – тази след промените. Тя има друг облик, това са млади, високообразовани българи. Почти 10% от българските учени, напуснали БАН, се установяват в Канада. По самооценка българите тук са  около 180 000 души, а македонските българи – 150 000.

Мексико след 1990 г. от българи, работили в Куба, които не се прибират у нас, се оформя ново имигрантско гнездо с над 5 000 души, които организират и свой нов обществен живот – създават Мексиканско-българско културно дружество, българско училище и др. институции, поддържащи националната идентичност и езика.

В Аржентина заселниците българи от първата икономическа вълна са от началото на XX век – след края на Първата световна война. Броят им е относително малък – 3312 души. Това са градинари от Великотърновско. По-големи са групите (около 5 000 души) от втората вълна (1922 г.), когато пропагандно им се обещава земя за обработване. Приливът от имигранти достига до внушителната за това време цифра от 20 000 българи. През Втората световна война в Аржентина пристигат повече от 30 000 имигранти, но след нея част от тях се завръщат отново в България. Второто поколение от старите заселници се ориентира към престижни професии. Последната най-нова икономическа вълна от близо 15 000 души е резултат от демократичните промени у нас. Днес старите и новите българи в Аржентина са около 75 – 80 000 души. Броят на българоезичните от Македония е достигнал до 30 000 души.

В Бразилия картината е подобна на тази в Аржентина. Огромният брой българи преселници (около 60 000) е получен вследствие на създадената в края на XIX вeк и в Бразилия пропагандна Асоциация за набиране на европейски емигранти с обещания за раздаване на земя и бързо забогатяване.

И в бившия СССР българският език присъства трайно. Като наследник на старата Руска империя бившият СССР се разпростира върху два континента – Европа и Азия. Спирането на вниманието не върху континенталната география, а върху бившата голяма държава, тук се извършва преди всичко във връзка с общата разселническа политика, която е била специално водена към българските преселници през различните периоди от време; политика, довела до още по-голямо разпръскване на българската диаспора: от европейските равнини на Молдова и Украйна през степните и пустинни части на Средна Азия до мъртвите ледени полета на Сибир. Преселванията по вълни и години в Руската империя (и СССР) могат да бъдат подредени така: големи (1782); значителни (1773, 1790, 1801-1812; 1830-1837 в Бесарабия). След присъединяването на Бесарабия към Молдова след Кримската война част от българите в Бесарабия се преселват в Приазовието. (След 1878 г. Южна Бесарабия отново се връща в Русия.) След 1871 г. големи групи бесарабски и таврийски преселници биват преместени в Средна Азия, Сибир и Далечния Изток, за да обработват нови земи. От 1918 до 1940 г. Бесарабия е върната на Румъния. Българите биват задължавани да учат румънски. Отпорът от българска страна е голям. Започва насилствено изселване от румънска страна на бесарабски българи в Бразилия, Уругвай, Аржентина. След Октомврийската революция, и по-специално през 30-те г. по време на колективизацията като „кулаци” хиляди трудолюбиви българи са изселени в Сибир, други хиляди, поради сушата умират от глад. След 1923 г. в СССР, и то в Украйна и Крим, от България пристига нова вълна от политически имигранти – комунисти. На 28 юни 1940 г. в Бесарабия навлиза Съветската армия, която прогонва румънската администрация, но закратко. През лятото (1941) румънските войски отново се връщат в областта. След Сталинградската битка Бесарабия отново се включва в границите на СССР. Българското население пак е в немилост заради съюза между Германия и Царство България по време на войната. Голяма част от бесарабските българи (около 60 000) са наказани заради това и са изпратени във вътрешността на страната (Урал, Сибир, Средна Азия). През 1945-46 в Бесарабия отново е настъпила суша. От 30 до 50% от българите умират от глад. Днес в Източна Украйна и в Крим българското население пак е подложено на изпитания. Българската Голгота там още не е извървяна.

И въпреки всичко, в тези области, наречени неслучайно в миналото „нова България”, и сега е запазена компактна и внушителна маса от българско население, което будно пази своето национално съзнание и народния български език.

По-специално стои въпросът с българския език на българските евреи в Израел и техните потомци, за които той не е народностен. Броят на българоговорещите евреи днес е 50 000. Основно те живеят в гр. Яфа, който се е превърнал почти в квартал на Тел Авив. Евреите са съхранили не само българския си език, но изявяват по всеки повод чувство на благодарност към страната, която ги е запазила от изтребление до тяхното напускане през 50-те г. на 20 в.

Проблемът с броя на българите в Австралия и Нова Зеландия е много сложен, поради някои задълбочили се процеси на отродяване на етническите българи, започнало още на старо място след откъсването на части от българското етническо землище от завоевателите. Въпросът за българския характер на езика, говорен до и след това откъсване, обаче е ясен и не подлежи на доказване, независимо от чуждите народностни етикети, които се лепят към него. Етническите българи и на старо, и на ново място, дори и тогава, когато престанат да се чувстват българи под влияние на чуждите (национални, политически, идеологически и културни) пропаганди, в крайна сметка си остават българоезични, а с това продължават да бъдат обект на изследване от българистичната лингвистика както заради езика, така и заради новите му форми, ако такива са били създадени с цел да бъде външно прикрит истинският му иманентен характер. Следователно, в Австралия и Нова Зеландия има три типа българи с единен етнически произход: едните от тях – със запазено, а другите – с променено народностно съзнание. И трите типа говорят един и същи език – български, т.е. не са престанали да бъдат българоезични.

Така възниква и странният феномен за съществуването още и на българоезични „македонци” и на българоезични „гърци”. До възникването на Р Македония  естествено такава делитба в Австралия не е имало: македонските българи, подобно на тракийските и добруджанските, са носили не само видовите (регионални), но и родовото название на етническата си принадлежност – българи. Неофициалните данни сочат, че броят на австралийските граждани с български произход и език е някъде към 220 000 души. Най-голям дял измежду тях се пада на емигрантите от Егейска Македония, дошли тук с гръцки паспорти след Гражданската война в Гърция, по-малък е делът на тези от Вардарска Македония и от Мизия и Балкана. След промените от 1989 г. преселническият приток от България продължава да расте.

От направения преглед на проблема за битуването на българо езични по света могат да бъдат  направени следните по-важни изводи:

1. Досегашната представа за българската диаспора и за носения от нея българоезични, поради изкривен идеологически, а с това и недостатъчен политически, обществен, културен и научен интерес, е крайно непълна, за да не се каже истината, че е бедна и понякога невярна. Общностите ни по света условно и фигуративно можем да наречем няколко „малки Българии” или „нови Българии” зад граница. Става дума за страни като Украйна, Молдова, Аржентина, Бразилия и в някои щати на САЩ. Този проблем с всеки изминал ден се изостря все повече, предвид застаряването на българската нация и продължаващото ѝ „изтичане” навън.

2. По време на извършване преселванията на българите са главно два типа: стари – до промените през 90-те години на ХХ век и нови – след промените). Новите преселвания (след 1989 г.) продължават и до днес. За разлика от старите, които имат по-организиран и доста по-компактен характер, те са от дифузен (разпръснат) тип и се дължат на икономически причини.

„Картата на българския език на ново място по света” доста отчетливо отразява противопоставянето на Източна Европа (заедно с вторичните „вътрешни” преселвания в Средна Азия) – със стари заселници (вж. фигурите с червен цвят) на Западна Европа – с нови заселници (вж. фигурите със син цвят). Новият свят (двете Америки и Австралия) заема средищно положение. Той предимно е приютил заселници и от двата типа (вж. фигурите с червен и син цвят наполовина).

Като се има предвид броят на българите от езиковия континуум (езикът на българите в старите историко-географски области – Мизия, Тракия и Македония – във и извън от държавните граници) и към него се прибави броят на българоезичните от новите места по целия свят, то общият брой на говорещите български по нашата планета се движи около 15 милиона души. Оттук може да се види централната роля, която играе българският език за обединяване и съхранение на нацията, дори в условията на засилваща се глобализация.

Източник: Фрогнюз

|25.05.2016
На челната снимка: Цанко Лавренов, Пловдив 1969, масло

„В дните на цар Иваил”

Нашата задача е значително по-опростена – чрез близки исторически успоредици да покажем съдбата на властниците, недолюбвани масово от поданиците си; вероятно е понятно защо го правим. Примерите от родната ни история са особено показателни; редица примери показват, че за разлика от други части на света, у нас не са изработвани нарочни уреди за мъчения и умъртвяване.
Друга особеност на историческото ни развитие е отсъствието на забележимо въздействие на народа ни във възкачването или при свалянето на владетелите; в исторически план българите са по-скоро верни и твърде послушни поданици, но с едно голямо изключение – размирните дни на цар Иваил (1277–1280).

* * *

Успоредици

 

  • Голямата сферична корона на българските царе, направена за цар Иван Асен Велики през 1230–1235 г. и използвана без прекъсване поне до 1280 г.
  • С нея през 1259 г. цар Константин Тих Асен (1257–1277) е изобразен на стенопис в притвора на Боянската църква, с нея се обвенчава и цар Иваил през пролетта на 1278 г.;
  • кръстовидният скелет и затварящите пана на короната са били изработени от злато, вероятно сдвоено за здравина от вътрешната страна със сребро (както е в короната на Охридските архиепископи на „цяла България” от края на ХVІІ в. – началото на ХVІІІ в.).
  • Украсата е с рубини, изумруди, перли и диаманти (или лейкосапфири). Във височина короната завършва с двойнопирамидален кървавочервен рубин, а прикачените висулки (пропендулии), стигащи почти до раменете на царя, са от перли и карнеол. /Музей „Боянска църква”, филиал на Националния исторически музей – София/

Прегледът на примерите за народно недоволство във византийската история след император Андроник І Комнин (11831185) – най-впечатляващият пример за низвергване на владетел чрез всенародно унижение с последващо мъчително умъртвяване, показва забележима промяна на отношението на обитателите на Цариград предимно към византийските василевси. Не липсват, разбира се, кървави разправи с владетелите – мъчителна смърт, ослепяване или заточение, но всички те са в резултат на дворцови борби, а не на народен бунт, поради което сега няма да ни занимават.

Прегледът на примерите от родната ни средновековна история пък не дава нито един сигурен случай на пострадал от народния гняв български владетел, с изключение, както вече бе казано, на въстанието на Иваил. Има значителен брой български владетели, които са убити или тежко пострадали с последваща смърт в резултат на дворцови преврати или при бунт на аристокрацията – господарят* Винех (753–760); господарят Паган (767–768); кханасюбиги Крум (800/801–814), който е отровен може би; княз Расате-Владимир (889–993), който като съвладетел на баща си (както показват най-новите археологически находки) княз Борис-Михаил (852–993) е ослепен; цар Гаврил Радомир (1014–1015) е убит от братовчед си Иван Владислав (1015–1018); първите царе от Второто българско царство – Иван Асен Стари и Петър Теодор; синовете на цар Иван Асен Велики.

Съмнение за сваляне в резултат на народно недоволство тегне единствено над господаря Телец (762–765), понеже за него изворите ни съобщават, че „българите, като видели злощастието му, въстанали”, понеже претърпял поражение в българо-византийската битка при Анхиало (дн. Поморие) на 30 юни 765 г. Напълно сигурен, но неуспешен е всенародният Антихристиянски бунт (1 януари – 28 март 866 г.) срещу княз Борис-Михаил. С бягство се спасяват от недоволството сред старобългарската аристокрация господарят Сабин (765–766) в Цариград; може би, господарят Умор (766), който го следва след 40-дневно управление пак там, и господарят Токту (766–767), който хуква да бяга на север, но е убит в горите около р. Дунав.

 

 

  • Приписката с името на цар Иваил (1277–1280): „В името на отца и сина и светия дух. Аз, раб божи Костандин четец, наречен Войсил Граматик, написах тая книга за презвитер Георги, наречен поп Радослав, в град Свърлиг [в поречието на р. Тимок], в дните на цар Иваил и при нишавския епископ Никодим, в лето 6787, индикт 7 [=1279 г.], когато гърците обсаждаха град Търново. Та моля ви се, отци и братя, до когото дойде тази книга, четете като изправяте, а мене грешния, не злословете, но по-скоро благославяйте, та и вас да прости бог и пресветата негова майка. Амин, амин, амин”;
  • лист 11 от Свърлижките листове – част от български ръкопис с религиозно съдържание от ХІІІ в., дело на Войсил Граматик; открити през 1866 г. в старата църква на с. Извор, в околностите на средновековния български град Свърлиг; пергамент; Библиотека на Сръбската академия на науките и изкуствата – Белград.

Така единствено сигурно остава посичането на цар Константин Тих Асен (1257–1277), когато той среща на бойното поле в околностите на Търновград въстаническата войска, начело с Иваил. Няколко думи първо се налагат за името на селския цар. От приписката в Свърлижките листове (вж. Изображението) ще трябва да направим извод, че името му е именно Иваил, макар в извора то само да е споменато, при това в родителен падеж.

Личното име на селския цар е образувано от широкоразпространеното лично име Иван с добавка на българската наставка -ил като Войсил (само три реда над Иваил в оригинала на приписката), като Момчил, Златил, Радил – все имена, които носят хиляди българи през ХIII в., а още повече през ХIV в.Формата „Ивайло” ще пренебрегнем тук единствено заради в пъти по-слабото й разпространение в Средновековна България. За него също е налице добро езиково обяснение – от Иво, съкратено от Иван, или пък от мъжката форма на Ива (от името на вид върба, „да е стройна/ен и жизнен като върба”), през Ивай (Иво с наставка -ай; като Драгай, Радай) и накрая с наставка -ило до Ивайло (Й. Заимов 1988).

Изглежда прекалено сложно, но не е. Все пак трябва да сме наясно, че средновековните български лични имена показват смайваща устойчивост. Най-общо след началото на Х в. преобладават напълно славянските имена, личните имена с прабългарски произход почти напълно отмират, особено след пълното претопяване на носителите им, а християнските имена и през ХIV в. остават относително редки.

Тайната на името на цар Иваил никак не свършва дотук. Летописците Георги Пахимер и Никифор Григора, както и поетът Мануил Фил, които са основните ни източници за времето на цар Иваил, хич не си правят труд да ни съобщят истинското име на българския цар, било защото не го знаят, било защото го смятат за маловажно, било защото за тях е идеологически неизгодно, по-добре им се струва да ни съобщават презрително прякорите му.

Така и връзката между Свърлижките листове и най-общо казано, летописните сведения не е съвсем лесна. Все пак благодарение на великолепното хрумване на И. Срезневски, който пръв се досети, че името на свинепаса във византийските извори – „Кордокува”, е просто обезобразена форма на българското Бърдоква – едно чули източниците на Пахимер, друго предали на летописеца, той трето написал.

Няма да е нужно да се спираме тук на абсолютно ненаучните тези за някакъв „кумански произход” на цар Иваил или пък, още по-безумно, ако това изобщо е възможно, за някакъв аристократичен произход на селския цар. Силна е България, когато мъдър и силен е този, който стои начело. Предшественикът на цар Иваил, цар Константин Тих Асен, предизвиква наскоро след избирането си на българския престол мощното народно недоволство. Когато се изброяват причините за немислимия Иваилов политически възход, често се пропуска един чисто нумизматичен факт (Й. Андреев 1980).

Преди да се превърне в жалката гледка, която Пахимер описва, цар Константин Тих Асен е българската надежда за възраждане. Именно този владетел отсича огромно количество монети, с които се модернизира българското стопанство. Твърди се, че тези монетни емисии са разпространявани в милионен тираж. Именно в навечерието на селската война инфлационните процеси в българското стопанство се ускоряват небивало за първи път след възстановяването на българската държава. А данъците и таксите остават да се плащат вече с налични. Та не е странно, че масовото и значително обедняване в съчетание с татарския безпредел и царското безсилие сякаш изневиделица прерастват в мощно народно движение.

Всеки народен вожд трябва да приложи в действие силата и уменията си, за да се покаже достоен да води. Иваил го прави с лекота. Прочистването на българските земи от татарските разбойници е първата голяма негова победа. А щом са победени „непобедимите” татари, тогава следващата цел може да бъде само обявяването на „война на дворците”. Иваиловите победи вече се следят от всички балкански държави, в България нещо важно става. Император Михаил VIII Палеолог даже напуска Цариград и се установява в Одрин, за да е по-близо до съдбоносните събития. Точно в Одрин, докато страдал от раните, получени след като конят му се подхлъзнал, а императорът бил жестоко издран и натъртен, пристигнала и вестта за Иваиловата победа под Търновград в края на 1277 г. и за смъртта на цар Константин Асен на бойното поле „като жертвено животно”.

Ще да е било изключителна гледка преминаването на селската войска, предвождана от Иваил, през трите непревзимаеми порти на Царевец. Едва ли опитите на византийските летописци да омаловажат постигнатото споразумение с вдовстващата царица Мария биха притеснили селския вожд. Пък и какво лошо, като го наричат „женолюбец и почитател на женските спални”. Дори и вече коронован, цар Иваил се оказва затрупан със страшни държавни грижи, плътно „заобиколен отвсякъде с война и ласкатели”; може би скоро ще имаме повод да ги разгледаме отблизо.

* * *

Само година ни дели от отбелязването на 740 години от възкачването на цар Иваил на българския престол; това, разбира се, не се признава за кръгла годишнина и не е повод за тържествено отбелязване – всъщност никаква годишнина, която е свързана с въстанието на Иваил, няма да бъде приета за отбелязване доброволно от властниците ни по обясними причини.

Но честването на 750 години от възкачването на цар Иваил на българския престол през 2027 г. би било добър повод за усилване на проучванията на неговото време и за изчистване, доколкото е възможно, на многобройните бели петна около „дните на цар Иваил”, за подготовката на подходящ паметен знак (не като нескопосаните паметници на цар Самуил в София и на цар Иван Срацимир във Видин). Цели 11 години имаме напред, за да бъде отбелязана достойно тази годишнина. Това е смисълът на днешното ни напомняне; дано то бъде чуто, но кой знае.

___________

* За титулатурата на българските езически владетели вж.: http://www.segabg.com/article.php?id=495536 (Иван Петрински и Герасим Петрински, Как да наричаме старобългарските владетели? Ханове, канове, князе или просто господари, 2010)

Източник: Гласове