Архив за етикет: власт

Време за институционална промяна. Каква и как?

Автор: Георги Василев

В България отново има протести – този път заради избора на нов главен прокур. В значителна част от обществото се формира натрапващото усещане, че България не е онази европейска цивилизована държава, каквато бихме искали да бъде. И така е от години. Кои са основните причини, за да се въртим в омагьосан кръг вече 30 години след последната смяна на системата?

В книгата си „ Защо нациите се провалят – Къде са корените на силата, просперитета и бедността“ политическите изследователи Дарон Аджемоглу и Джеймс Робинсън дават еднозначен отговор на този въпрос. Качеството и ефективността на публичните институции е определящият фактор на обществено развитие. Тази теза е много важна и иновативна в обяснението на степента на развитие на едно общество. Досега темата за цивилизационния напредък на едно държавно-организирано общество се доминираше от класическите концепции на политикономистите като Адам Смит, Малтус, Карл Маркс, Томас Пикети, а в значителна степен и от всички други икономисти. Тяхната теза за определящото значение на икономическите отношения за начина, по който едно общество се организира и функционира, доминира в масовото съзнание чрез станалата популярна марксистка теза за икономическата база и политическата надстройка. Тя определя до голяма степен и безрезултатните дискусии и политически решения, касаещи проблемите на съвремието.

А истината е друга. Не икономическите отношения, а силовите отношения са в основата на изграждането на обществени институции като парламент, правителство, съд, полиция, армия, данъчни служби, здравеопазване, образование. Резултатите от дейността на публичните институции впоследствие детерминират поведението на индивидите като ги превръщат в патриции, роби, феодали, крепостни селяни, капиталисти, наемни работници, свободни граждани. Институциите пораждат законите и осигуряват тяхното съблюдаване. Те определят правото на собственост и правилата за нейното ползване. Те определят всеки аспект на поведението на индивида в обществото. От трудовите до сексуалните отношения, държавата като синтезиран израз на институционалността упражнява своя диктат.

Лошо ли е това? По принцип не. Защото само по този начин индивидите са в състояние да си сътрудничат в неограничено големи групи и да решават проблеми, които те индивидуално не са състояние да решат. Може да се възрази, че и в света на животните има примери на успешно сътрудничество без това да поражда необходимостта от институционално строителство. Да, така е. С единствената разлика, че без институции сътрудничеството може да се проявява ефективно само в ограничени групи и само между разпознаващи се индивиди, за да може да се изграждат доверителни отношения. Прехода от племенна към обществена организация обаче не е възможно без изграждането на институции, които да стават ефективен заместител на отношенията на лично познанство и доверие. Ювал Харари в своята книга „Кратка история на човечеството“ привежда убедителни доказателства и примери как, именно благодарение на способността на хората да си сътрудничат, организирани в общества, видът Хомо Сапиенс се е превърнал от един обикновен представител на семейството на приматите в господар на природата. Не външния вид, мускулите, мозъчната дейност, езикът, а именно способността за сътрудничество в неограничено големи групи е причината за успеха на хората в господство над природата, както и над други хора с по неефективна способност на организация и сътрудничество.

Нужно ли е специално знание, за да се прилага успешно принципът за доминантната роля на насилието в структурирането и функционирането на обществените отношения? Не, разбира се. Този принцип е стар като света и неговите проявления са видими и осезаеми на всички обществени нива, във всички епохи и в различни политически режими. Разликите се проявяват в зависимост от целите на използване на насилието.

В по-примитивните общества насилието обикновено се монополизира от по-решителните и безскрупулни индивиди, които съумяват да организират достатъчно лоялни последователи и чрез тях да наложат своята представа за обществена организация. Жестокият закон на естествената селекция в условията на не една, а множество противоборстващи групи произвежда победители и победени в непрестанна динамика на мутации и обновление.

В крайна сметка, тази непрестанна борба за надмощие води до прогресивен, цивилизационнен резултат, при който формите на съжителство стават все по-комплексни, позволяващи все по-големи маси от хора да съжителстват в мир и приемливо благоденствие. Разглеждането на обществените отношения през призмата на тази концепция дава възможност да се релативизират различните ни познати форми на политически режими като автокрация, теокрация, демокрация, плутокрация и други.

Всъщност, ако си послужим с думите на Джоузеф Кембъл, автора на „Силата на мита“, тези обозначения са само наративи, които пост фактум и повърхностно се опитват да осмислят този непрестанен експериментален процес на обществена организация чрез прилагане на институционализираното насилие.

Изводът е, че смисълът на политиката като проявление на борбата за власт е не във формата на властова организация, а дали политиката е в състояние да произведе и осигури функционирането на обществени институции, даващи възможност за мирна и просперираща обществена организация. Древните елини са дефинирали такова търсено и желано състояние на обществото като хармония. Обществена хармония е много по-пригодна алтернатива за устойчива и перспективна обществена организация, отколкото, примерно, призивът на френската революция „Свобода, равенство, братство“.

Привлекателността на този лозунг е понятен и харесван, защото дава израз на мечтанията на мнозина. Всички последващи социални революции го изписват на своите знамена в една или друга форма. Мечтите и свързаните с тях вярвания, естествено са велика обединителна сила, но за начертаването на добър, работещ дизайн на институционална уредба трябват пространни и дълбоки знания за природата на хората, тяхната  психология, социология, ниво на информираност, както и за околната среда, в която живеят. Естествена и обществена.

Защо се води борба за власт? Колкото и парадоксално да звучи, но верният отговор на този вечен въпрос се дава обикновено от хората с по-елементарни образование и познания за обществените процеси като цяло. И все пак, техният отговор е съкрушителен в своята истинност: Защото има полза! Да, притежателите на властови ресурс имат възможност да получават лични облаги, несъразмерно по-големи отколкото техният реален принос към обществото.

Поради тази проста причина, най-силната мотивация за придобиване на власт проявяват хора с ниско образователно ниво и възприемащи се като социално онеправдани, но същевременно проявяващи решителност и безскрупулност  по отношение на използването на насилие спрямо своите съграждани. Единствената ефектива превенция срещу този стремеж към овладяване на лостовете на властта от незнаещи и непригодни да я използват за обществено полезни цели са отново институционалната организация. При липса на такава, възходът на бруталните и безскрупулните е безпрепятствен.

Ще попитате, защо ли е нужно такова теоретизиране, за да се разбере какви са проблемите на българското общество днес при положение, че е налице едно видимо подобрение на материалните условия на значителна част от българското население?

Необходимо е, защото този знание дава възможност да се погледне един вид от птичи поглед, да се види как е изградена и как функционира цялата система на българското общество и да се сравни с това, което би могло да бъде по-добре и по-хармонично , а не е.

Можем ли да си отговорим на въпроса, какъв е генезисът на българската политическа и социална действителност днес?

Българската история не познава дълги периоди на самостоятелно управление. Имам предвид, векове наред, в рамките на които да се постигне устойчиво развитие на българска, държавно-организирана нация. Вероятните причини са, навярно,  комплексни с голяма доза на случайни превратности.

Последната такава повратна точка е вътрешно-партийният преврат в БКП през ноември 1989 г. Като единствена политическа партия със закрепена в конституцията ръководна роля, партийният апарат на БКП е пълен монополист върху знанията и уменията за структуриране и управление на институциите на българската държавност. Тъй като самата тя е овладяла държавната власт чрез преврат, направляван и ръководен от външни сили, то и нейната държавническо-институционална експертиза е силно ограничена и деформирана.

Така нейната приоритетна задача е да поддържа буферната зона на разделение между тогавашния Съветски съюз и алианса от западни държави, водени от САЩ. Вследствие на това, доминиращите идеологеми, митове, модели на институционално строителство и на политическо поведение се пренасят директно и до голяма степен се възприемат буквално от една ново рекрутирана политическа класа без собствени традиции на държавно строителство и държавническо съзнание.

Представителите на възрожденската по своя генезис дотогавашна политическа класа е елиминирана чрез масов терор и лишена от икономическа самостоятелност. Последвалият период на тотално промиване на мозъците предотвратява всякаква възможност за възникване на алтернативни политически идеи и проекти.

Процесът на смекчаване на противопоставянето между двата блока през 70-те и 80-те години на миналия век води и до отслабване на външния контрол над политическите процеси. Постепенно възникват планове и проекти, основно в икономическата и културната сфера на обществения живот, които демонстрират ново самочувствие за национална автономност и самостоятелно управление. Те се реализират от едно ново поколение образовани технократи, чиято дейност се толерира в сравнително широки граници, но оставащи под контрола на старата партийна номенклатура и ограничени в своето познание на широката картина на съвременния глобализиращ се свят.

Еволюцията на това самостоятелно държавническо поведение не отива особено далеч, когато външните условия се променят радикално. Причина за промяната е рухването на икономическата, а впоследствие и на политическата система на Съветския съюз в края на 80-те години под собствената си тежест на обществено-политическа закостенялост и невежество.

Някои амбициозни представители на това ново поколение решават да използват своя шанс и отново с външна благословия, организират смяната на тогавашния дългогодишен ръководител на БКП и на държавата, Тодор Живков. Липсата на алтернативно държавническо мислене изиграва отново лоша шега на българската национална кауза.

Тези, които осъществяват този дворцов преврат достатъчно добре познават механизмите и функционирането на съществуващата институционална структура, за да знаят какво трябва да премахнат, за да стане промяната необратима. Само, че знанията им стигат дотук. Те имат съвсем елементарни и смътни представи, как трябва да се проектира една нова, отговаряща на изискванията на съвремието институционална архитектура.

Също така невежествени и неумели в решаването на този тип въпроси са и представителите на пръкналите се почти на гола поляна опозиционни политически сили. По Закона за непредвидимите последствия, резултатът е политически и икономически хаос и институционална деградация. Този резултат е естествено неизбежен, макар и неосъзнат от участниците в промените.

Образувалият се институционален вакуум създава благоприятната среда за разцъфтяване на неограничаваното от държавата насилие. То е всъщност един вид компенсационен механизъм, който служи за оцеляване в условията на липсващи или зле функциониращи институции. Огромният антицивилизационен ефект от този механизъм за оцеляване, е че той се проявява чрез жестоките закони на естествената селекция. Оцеляват не всички, а само тези, които могат да се адаптират в условията на възникналата социална джунгла.

Това, което все пак превратаджиите много добре разбират е значението на отношенията на собственост за тяхното собствено оцеляване и благоденствие. Доминиращата социалистическа доктрина в нейния съветски вариант налага едно почти тотално одържавяване на собствеността. По тази причина, първостепенната задача, която доминира мислите и действията на осъществилите преврата фигури, е как да придобият и съхранят контрол над обществените активи, но за свои групови цели. За велико съжаление, общественият интерес и държавническото мислене не стават водещ мотив в решаването на този фундаментален въпрос.

Поради тази причина, тези които започват да доминират обществените процеси, са представителите на бившите силови органи и захвърлените на съдбата спортисти. И двете групи хора, са обучени да се подчиняват на авторитет и на организационна дисциплина. Абсолютно необходимите качества, осигуряващи възможност за социална доминация.

И отново в съответствие със Закона за непредвидимите последствия, тези които са замислили грандиозния трансфер на собственост от публични в частни ръце остават излъгани. Без работеща програма за нова архитектура на държавно управление и без критична маса от компетентни кадри, те бързо губят контрол над властовите ресурси. Със загубата на властови контрол, те губят и контрол над собствеността, която са спомогнали да бъде буквално разграбена или просто унищожена.

Рухването на изградената централизирана стопанската структура, допринесла за ускорената индустриализация на България, води до гигантска загуба на стойност и конкурентноспособност. Със стопанската структура рухват и всички системи на обществена организация като културни институции, здравеопазване, образование, отбрана, полиция и външни отношения. Следват години на хаотични политически и икономически конфигурации и решения.

В мътната вода, на преден план излизат силовите групировки, създадени по всяка вероятност като един вид въоръжена милиция на превратаджиите, но които с времето придобиват своята самостоятелност и автономност. Използвайки своите властови контакти, знания и умения, тези групировки придобиват контрол над практически всички значими икономически активи в страната. Следващата естествена стъпка е гарантирането на икономическата мощ чрез овладяване на политическия апарат. Той е лесна плячка като се имат предвид всеобхватното политическо и икономическо невежество на масите. Решителните и бруталните триумфират навсякъде.

От старата институционална система са оставени само тези институти на властта, които правят възможен този триумф. Нововъведенията имат за цел само да направят нововъзникналата доминираща социална класа недосегаема. Драмата е изконсумирана и завесата може да се падне.

Окончателното решение на властовия въпрос има за положителен резултат установяването на социално спокойствие на ниски нива на индивидуална удовлетвореност, но оставяйки отворени възможности за компенсация като емиграция, корупционно обогатяване или бягство от реалността.

Присъединяването на България към Европейския съюз и НАТО води със себе си значителни по своя обем евро-субсидии.  От друга страна, недискриминационното допускане на чужди инвестиции във финансовата сфера, търговията и природните ресурси, създават условия за нова организация на стопанския живот. Което от своя страна постепенно довежда до масово повишаване на жизнения стандарт. Въпреки, че жизненият стандарт остава на един от най-ниските нива в Европейския съюз, неговото относително и чувствително подобрение спрямо изходната база на сравнение от началото на прехода поражда относително удовлетворение.

За съжаление, настъпилият социален мир и удовлетворителното за българските разбирания благоденствие не е панацея от бъдещи катаклизми. Това спокойствие и удовлетворение идва със цена. А тя е, че възникналата институционална структура и начин на функциониране на държавността в България е далеч от изискванията на съвременния глобален свят. България е като лодка без весла в бурно море. Тя няма капитан, нито навигатор, както няма посока и карта за ориентир.

Всички, включително и властимащите са се отдали на едно пиянско веселие, забили погледи надолу и нежелаещи да погледнат реалността на бушуващата стихия. Спасение има, само че то е индивидуално и с необходим пренос в друга институционална среда. Така както са направили стотици хиляди български граждани, емигрирайки основно в страни от Европейския съюз и САЩ. Вероятността те да се върнат е минимална като се има предвид причината, поради която са напуснали. А именно поради чувство за безперспективност.

Съществува ли възможност за институционална промяна към по-съвременни институции, даващи възможност за хармоничен и динамичен обществен живот в тон с изискванията на глобалния свят, от който сме интегрална част?

Доколкото съществуващите днес политически и икономически доминиращи групи са продукт и резултат от действието на заложената от превратаджиите институционална матрица, то вероятността за промяна в рамките на съществуващата институционална система клонят към нула. Може би не абсолютната нула, защото всяко ново поколение идва със своята динамика и доза непредвидимост. Но тридесет години са предостатъчни за щамповане на политически митове, вярвания, навици и традиции, които демонстрират устойчива възпроизводимост.

Ако въобще е възможна еволюционна промяна, то по-скоро такава промяна може да стане извън установената вече система. Форматът на такава промяна може да се реализира само с преобладаващото участие на извънсистемни фигури. Защо? За да има шанс за радикална промяна, а не просто упражнение в затворен кръг.

Прецедент за такъв мирен еволюционен скок, довел до радикално препрограмиране на институционалния алгоритъм е Кръглата маса, която даде началото на прехода. Именно, там се събраха системни и несистемни играчи, които взривиха основите на тоталитарната система, вземайки решението за елиминирането на чл. 1 от тогавашната Конституция за ръководната роля на БКП. Изборите и решенията на Народното събрание само облякоха в необходимата юридическа форма взетото на Кръглата маса решение.

Сега е  настанало време за Нова Кръгла маса, която да довърши недовършената работа на предишната като даде платформа за напълно свободна обществена дискусия за бъдещата институционална архитектура и излезе с решения за конституционни промени. За успеха на една бъдеща Кръгла маса е много важно тя да определи своята методология, своя подход в решаването на идентифицираните проблеми.

В заключение. За да бъде всяка една институционална промяна реалистична и цивилизационно ориентирана, тя трябва да отговаря на следното изискване:

Истинската борба не трябва да бъде по линията на противопоставяне в наративите ляво-дясно, а борба за знание срещу бруталното и насилническо невежество.

 

Анатомия на властта

Автор: Георги Василев

„ Аз станах смърт, разрушител на светове…“  думи на Кришна към Принца, цитирани от Джулиъс Роберт Опенхаймер, бащата на първата атомна бомба.

Това е есе, което отлагам от доста време вече, убеден в правотата на неговите аргументи, макар и крайно песимистичен относно неговата практическа полезност. В смисъл, че едва ли ще са много тези, които ще си дадат труда да го прочетат. А пък тези, които го прочетат, едва ли ще проявят някаква мотивация да използват препоръките за реална обществено-полезна дейност.

И все пак, ако има нещо, което трябва да се казва, то не следва да се премълчава. Иначе, се превръща в интелектуален грях. В умствена мастурбация. Необходимостта да му се даде публичен израз произлиза от нестандартния подход към третиране на темата за властта.

За проблемите на властта, както и за проблемите, които властта създава, всекидневно и без преувеличение се изливат реки от напоителни обяснения, разяснения, тълкувания и прочие словоблудство. До такава степен, че те престават да имат информационен характер, а придобиват признаците на екологично замърсяване.

Всички без изключения интерпретации страдат от една фундаментална слабост, която пък предопределя тяхната безполезност. Българските политически оракули използват различни и широко разпространени методологически концепции, които времето, научното познание и практиката в други, по-развити в цивилизационно отношение общества, са подминали като исторически ценни, но вече отдавна ревизирани, критически преосмислени и заменени с нови такива.

Новаторскoто идва от епохалните достижения на научната мисъл и практика в областите на еволюционната биология, биохимия и биофизика; в разгадаването на тайните на мозъка; в гигантския скок в развитието на информационните технологии, статистическите и математически методи, както и на мултидисциплинарния подход в разкриването на същността на социалните процеси.

Поводът за есето е широко споделяното в България усещане за безпътица, липса на визия за развитие и социална фрустрация[i]. Макар че въпросът „Какво да се прави?“ не е от вчера и е по-скоро нарицателен за състоянието на обществата от т.н. Източна Европа.

Въпросът е естествено политически. Той касае начина на структуриране и функциониране на обществените институции, чрез които се дефинира и проявява същността на едно общество като комплексно взаимодействие на индивиди, концентрирани в определени пространствени граници.

Въпросът е естествено и философски. Той касае нашето разбиране или невежество по отношение на начина, по който трябва да се структурира и да функционира едно общество. Трябва ли то да има някаква крайна цел, която всички заедно да се опитват да достигнат? Трябва ли то да е обединено около морални принципи като мир, любов и разбирателство? Или напротив, да оцеляват по-пригодните, по-силните и по-способните? Трябва ли то да се структурира като демокрация, диктатура или олигархия?

Александър Фол[ii] в своя лекция за античното разбиране за елитите и тяхната роля в обществото споделя, че древните елини не са правили разлика между политика и обществени дела. За тях това са идентични дейности, изразявайки ги с един термин – „пайдейа“ (παιδεία). Пайдейата е всъщност урок по култура или урок за цивилизоване на елинския гражданин. Урок как да върши обществено полезни дела чрез участие в дейността на държавата. Това, което днес наричаме „политика“, изпускайки важния елемент за целта на тази дейност. А именно достигането на идеала  kalos kagathos – „красив и добър“.

Предходните въпроси съвсем не претендират за изчерпателност и пълнота. Те са само за илюстрация на контекста, в рамките на който аргументацията на есето ще се опитва да придобие смисъл и полезност.

Тъй като това изложение е във формата на есе, то не се стреми към откривателство. Концепциите, които се излагат в него са инспирирани от откривателството на други. Някои от тях ще бъдат споменати без претенции за изчерпателност. По-скоро като доказателствен материал за това, че идеите на автора не са неподкрепени с факти измислици.

Това улеснява изложението. Така можем да се концентрираме върху същественото. А именно опит да се разгадае тайнството на същността на човешкото общество и начина на неговото функциониране. А оттук и евентуално да се определи „рационалната“ жизнена позиция на всеки един от нас по отношение на собствения ни живот във взаимодействие с другите.

Първо предупреждение:  макар изложените идеи да не са нови, те все пак остават в областта на разговори и дискусии на един твърде ограничен кръг от хора. Основно в научните кръгове и в научно-приложните лаборатории на фирмите за високи технологии. Обемът от акумулирана информация, специфичният език на научната общност, а и неадекватните образователни системи създават естествени граници пред разпространението им като популярно знание.

Като последствие, лидерите на обществени дискусии и широката публика се въртят като в омагьосан кръг на повторение на едни и същи тези. Тези, които имат историческо значение за разбиране на еволюцията на човешкото познание, но вече станали безсмислени и безполезни, както вече споменах.

Второ предупреждение: преобладаващата система за вземане на решения от обществено значим характер се основава на т.н. „демокрация“. На практика, това се свежда до легитимирането на определени решения, взети от едно незначително малцинство, чрез метода на двоична селекция „да-не“ от мнозинството гласували. За реално волеизявление е необходимо гласуващите да са енергийно и информационно автономни. В противен случай, рискът техният вот да бъде манипулиран е право пропорционален на липсата на такава автономност.

Излагайки елитарната природа на съвременното, дълбочинно познание на хората и техните общества, не искам да оставя впечатлението, че аз ратувам за увековечаването на такава елитарност. Напротив, аз не вярвам и не изповядвам убеждение, че спасението на малка част от човечеството е спасение на Homo Sapiens. За съжаление не са малко тези, които вярват и имат такива убеждения, а и по-лошо, стремят се да ги прилагат.

Моето убеждение, подкрепено от придобитите знания, е, че човечеството е оцеляло поради наличието на разнообразие и вариация. Както в материалния, така и в духовния свят. Законите на реалността решават, не ние. Познанието може евентуално да ни помогне да изживеем нашия, индивидуален живот в хармония и смирение с тези закони. В противен случай, нашата арогантност в самозабрава да се поставяме в центъра на вселената, поради странната аберация, наречена „самосъзнание“, може да ни изиграе лоша шега.  Като ни доведе до нашето самоунищожение.

След толкова много опити за разгадаване на тайните на обществената система, след провала на толкова обществени теории, научни и ненаучни, е естествено да се стигне до извода за непознаваемост. До мистичното възприятие на обществената действителност. Идеалният инструмент за контрол и управление на невежествени маси. В отрицание на мистиката като път към истината Франсис Бейкън изрича епохалните думи „Знанието е сила!“.

Ние залагаме на научното знание. По-точно на научния подход в търсенето на истината. С други думи, на формулирането на научни хипотези от наблюдение и предишно натрупано познание и доказване или отхвърляне на тези хипотези чрез експериментиране в реални условия.

Комплексни системи и техните елементи

И така да започнем с изложението на основните блокове, върху които ще се стремя да изградя разбирането за анатомията на властта.

Първият блок е концепцията на „система“.  Система се дефинира в най-общия смисъл като комплексна единица от взаимосвързани части, структурирани и функциониращи за постигането на определена цел. Всяка система взаимодейства със своята среда, макар и да е отделена от някаква различима граница от нея. Така при всяка система има ясно изразено дефиниране на „вън“-средата и „вътре“-системата. Наличието на граница е и фундаменталната характеристика на една система.  Защо е така ще видим като дадем дефиниция и на понятието енергия и информационен код.

Ако градираме системите на живата материя по степента на тяхната комплексност,  то в основата е клетката или по-точно едноклетъчните организми. Комплексна е тази система, която се отличава с множественост на своите съставящи я елементи, които й позволяват адаптивност спрямо променяща се външна среда и по този начин – вечност. Човешкото общество е най-комплексната система, с най-много елементи и взаимовръзки.

Клетката притежава всички необходими отличителни черти на една комплексна система. Нейната клетъчна мембрана е границата на клетъчната система, която определя „вън“ – средата, в която съществува клетката и „вътре“ – нейната клетъчна структура. Мембраната е разделителната черта между средата, която е неструктурирана, тоест с висока степен на ентропия и вътреклетъчното пространство с ниска степен на ентропия. Тази отличителна способност на клетъчната мембрана да отделя и поддържа във времето близки, макар и разделени среди с различна степен на ентропия е всъщност фундаменталният принцип на разбиране на това, какво е животът!  

Едноклетъчните организми могат да бъдат класифицирани също по степен на комплексност в зависимост, дали те притежават клетъчно ядро или не. Тези с клетъчно ядро се наричат еукариоти, а тези без ядро – прокариоти. Прокариотите (бактерии и архебактерии) предшестват еукариотите в еволюционната стълбичка. Наличието на клетъчно ядро е не само количествен, а и качествен скок в еволюцията на живата материя да създава все по-усложняващи се структури.

Разликата идва от факта, че клетъчното ядро е един вид „огнеупорната каса“, в която се съхранява основният информационен код на живата материя. Процесите, които протичат във вътрешно-клетъчното пространство се наричат метаболизъм. Метаболизмът не е нищо друго освен процеси на структуриране на комплексни съединения (протеини например), при които се абсорбира енергия. Или редукционни процеси (дишане), при които се освобождава енергия.

И двата вида процеси не протичат произволно, а се модулират от информационните кодове, съхранявани в генетичните носители, разположени в клетъчните ядра или в митохондриите. Според Ник Лейн от University College of London[iii] гените в клетъчното ядро съхраняват информацията за строителството на многоклетъчни организми. А в митохондриите, които се разполагат в непосредствена близост до клетъчната мембрана, се съхранява информацията, която е необходима за управлението на енергийния поток между клетката и нейната околна среда.

Вторият фундаментален блок е веществото, което предоставя необходимият структурен материал за изграждането на системите на живата материя. Животът на планетата Земя е основан на ненадминатите свойства на въглерода да се свърза в комплексни молекули, които позволяват протичането на практическо неограничено количество химични реакции. Въглеродът е неизменен участник във всички сложни съединения, които са градивният материал на живата материя. Известни са над 10 милиона съединения на въглерода, които представляват малка част от теоретически възможните комбинации. Голяма част от тези съединения се получават при температури, близки до тези, които преобладават на нашата планета. Въглеродът се намира в изобилие във вселената, като заедно с кислорода, водорода и хелия е сред най-разпространените елементи във вселената.

Не случайно, животът на земята възниква на основата на съединенията на въглерода и на неговите поливалентни свойства.

А кислородът с неговата уникално висока степен на реактивност е „палавникът“, който допринася за постоянното движение на енергия чрез процеса на редукция/окисление. Не случайно кислородът заедно с въглерода са основните градивни материали на живата материя.

И макар в структурата на живата материя да участват още много елементи на Менделеевата таблица, те имат важен, но спомагателен принос за съществуването на живота в този вид, в който го познаваме на планетата Земя.

Третият фундаментален блок е енергията[iv] в нейния най-елементарен физически смисъл. Нейната елементарност или по-точно фундаменталност я прави и толкова трудно уловима в дефиниция. Колкото и нескромно да прозвучи, аз ще дам своя дефиниция на енергия, която да удовлетвори логиката на по-нататъшното ми изложение. Енергия в моята дефиниция е силата, която превръща хаоса, състоянието, отличаващо се с липса на ред, в състояние на ред, на структурна подреденост на материята.  

Енергията може още по-конкретно да се разбере чрез основните закони или по-точно постулати на термодинамиката. Термодинамика е всъщност другият, по-точен изказ на понятието енергия.  Законът за съхранение на енергията гласи, че енергията не възниква и не се губи, а само минава от една форма в друга. Например, от работа в топлина и от топлина в работа. Горенето на въглища в една термоелектрическа централа води до отделянето на топлина, която нагрява водата до превръщането й в пара, която пък от своя страна задвижва турбините, а те генераторите, произвеждащи електричество. Електричеството привежда в работен режим различни машини, които пък работейки отделят топлина, и т.н.

Другият важен закон е Законът за ентропията, който най-общо гласи, че в една затворена система (тоест система с граница-мембрана) ентропията нараства. Или с други думи, количеството на енергия в една затворена система се „изнизва“ в околната среда през системната мембрана, която може да задържи или модулира тази загуба, но не и да я задържи безкрайно дълго време. От което следва, че ако тази затворена система не получава свеж приток на енергия, тя колабира. Нейната вътрешна структура се разпада и системата загива, разтваряйки се в околната среда. Изводът, който се налага е, че животът като структурирана по определен начин материя, не може да съществува без постоянен кръгооборот на енергия от външната среда към вътрешно-клетъчното пространство и обратно. Фундаменталният извод е, че живот всъщност е нищо друго освен един автономно управляем енергиен процес.

Друг полезен начин да дефинираме енергията е като движение на суб-атомни частици, което става възможно от факта на съществуването на частици, носители на отрицателен електрически заряд, електрони, и частици с положителен заряд, протони. Движението на тези частици с положителен или отрицателен електрически заряд се предопределя от наличието на напрежение между две обособени среди, което се измерва традиционно във волтове. Прието е да се счита, че градивният елемент на материята са атомите. Те от своя страна са съставени от електрони с отрицателен електро-магнитен заряд, протони с положителен електромагнитен заряд и неутрони с неутрален  заряд.

Процесът на привличането на електрони от атомите на един химически елемент към атомите на друг химически елемент е в основата на химическата реакция окисление/редукция. Един химически елемент губи електрони. Той се редуцира. Друг химически елемент получава електрони. Той се окислява. Живата материя става „жива“, т.е. химични елементи, поставени в състояние на постоянно движение именно благодарение на факта, че процесът на окисление/редукция е овладян и впрегнат в работа от протеиновите структури на клетката.

Само че електроните на един химичен елемент не могат да прескочат просто така към атомите на друг химичен елемент без да бъдат подбутнати или дори подритнати по някакъв начин от някакъв постоянен енергиен източник. Този постоянен енергиен източник е слънцето чрез неговия непрекъснат поток от електромагнитни вълни, които ние наричаме светлина. Затова реакцията, при която се осъществява този процес се нарича фотосинтеза. Фотосинтезата е биохимичен процес, при който енергията на слънчевата светлина принуждава въглеродния двуокис от въздуха да се преобразува в органични съединения. Обикновено в процеса участва вода. В резултат се синтезират сложни молекули, наречени захариди и се отделя кислород.

Четвъртият фундаментален блок е информационният код, записан в непрекъснати редове от аминокиселини във формата на завити в спирала стълбички. Тези стълбички са гените, които събрани в клъстери се наричат геноми.  Еволюционната памет, започваща от първите прокариоти и достигаща до сложните многоклетъчни организми, например от вида Homo Sapiens от класа Млекопитаещи, се съхранява в тези стълбички от аминокиселини, навързани една след друга.

Важно е да се отбележи, че всяка последваща степен на комплексност на живите организми съхранява паметта на всички предходни. Включително и на първата прокариотна клетка, дала началото на стремителния ход на все по-усложняващата се жива материя. Макар и не цялата памет, а само тази, която безмилостната еволюционна селекция е оставила. А е оставила, защото тази остатъчна памет позволява и след стотици милиони години история на съществуване на живот на планетата Земя, този живот да продължава да оцелява и да се възпроизвежда в една или друга форма.

Също така е важно да подчертаем разликата между носител на информационния код и информацията, съдържаща се в кода. Носителите са материални и следователно се подчиняват на законите на физиката и термодинамиката. Докато самата информация е от нематериален, виртуален характер. Носителят на информационен код в съответствие със Закона за увеличаващата се ентропия е обречен на изчезване, ако не получава постоянен приток на енергия, за да поддържа термодинамично равновесие между живата клетка и нейната среда.

Макар и от виртуален характер, без носител информацията е обречена на изчезване също. Тя не може да съществува извън материалното. Оттук се налага изводът, че оцеляването на информационния код на живота е светая светих на живота. Материята може да съществува вечно без да е необходимо да е структурирана в динамично променяща се структурна подреденост, която ние наричаме живот. Живата материя обаче, може да съществува само при определени, при това доста специфични и ограничени условия.

Природата е решила тази задача, като е създала механизъм за постоянен презапис на информационния код от един носител на друг. От една клетка на друга, от един организъм на друг. Тази възможност за презапис съвсем непреднамерено създава предпоставките за нов революционен скок в развитието на живата материя. А именно, способността за динамична адаптация към постоянно променящата се околна среда.

Защо адаптационната способност е важна за живота? Много просто. Материята е в постоянно термодинамично състояние на промяна. Да си спомним, че от друга страна комплексната система от затворен тип поддържа някакъв постоянен структурен ред вътре в себе си, зад своята граница-мембрана. Ако параметрите на околната среда се променят до такава степен, че вътрешно-клетъчната подреденост не може да се поддържа при новите условия, то клетката загива. Смъртта на отделна клетка е предпоставка за смъртта и на многоклетъчния организъм, ако не се намери начин другите клетки на организма да компенсират тази загуба.

Така, позволявайки адаптация на вътрешната структурна подреденост на една жива комплексна система, възможностите за оцеляване на основния информационния код на живота се увеличат неимоверно. Свидетелство за това е, че живата материя съществува от поне  3,5-4 милиарда години. Време, през което нашата планета е преминала през радикални фази на промяна в концентрацията на жизнено необходимите газове кислород и азот в атмосферата. Преминавайки през няколко ледникови периода, придружени с резки скокове в температурните нива на въздуха, както и в нивото на океаните. Всички тези изменения на околната среда се придружават и със скокообразни промени във формите на живот на Земята.

Живата материя получава своя универсален строителен блок. Живата клетка с обособено клетъчно ядро е тухличката в основата на целия комплексен свят от организми в тяхното невероятно разнообразие и проява. Както в принципа на играта Лего. Нещо базово и много просто, съчетанието между което е безкрайно в своето многообразие. Съчетано със структуриращата сила на енергията получаваме безподобния свят от форми, цветове, размери и количества на живата материя, които създават неизчерпаемата тема за възхищение и удивление.

А механизмът, изобретен от природата, позволяващ и предпоставящ адаптивната способност на живите организми е сексът. Любовната среща между два отделни носителя на генетичен код, които доста анти-романтично са наречени гамети. Комбинацията между информационните кодове на двете гамети дава началото на нов, трети информационен код. Този нов код съдържа в себе си, от една страна, цялата памет на родителските кодове, осигурявайки структурната приемственост на живата материя, която еволюцията е одобрила.

От друга страна, появява се нова вариация в информационния ред на гените, които евентуално могат да имат способността за синтез на нов вид протеин или да дадат ход на нов вид метаболитен процес. Тъй като тази любовна рекомбинация на гените е постоянна и в големи количества, това дава възможност на Дарвиновия механизъм  на естествената селекция да се прояви. Животът си продължават само тези организми, които могат да оцелеят в условията на динамично променяща се околна среда, в която се появят за живот.

Когато говорим за информация и информационен код е добре да се опитаме да им дадем дефиниция, която да позволи тези понятия да се четат и възприемат по един и същи начин. Само така има шанс да ги използваме в логически издържани разсъждения, за да достигаме еднозначни изводи. Информацията е средството, чрез което една затворена и вътрешно-регулираща се система се адаптира динамично към променящата се околна среда така, че да запази своята цялост и същност.

Дефинирана по този начин информация, чрез своето свойство на полезност за оцеляването на системата, ни дава възможност да правим разлика между информационен сигнал и информационен шум. Информационният сигнал може да предизвика промяна в системата. Информационният шум е част от параметрите на околната среда, който няма полезност за оцеляването на системата.

Станалите модни напоследък като медийно понятие „фалшиви новини“ могат да бъдат класифицирани като информационен шум. Те все пак не са безобидни, защото водят до претоварване, дори до подвеждане на механизмите за обработка на информационния поток, а оттам и до нарушаване на термодинамичния еквилибриум на системата.

Споменах, че разделянето на информационния поток по признака на полезност става чрез определен механизъм. Алгоритъм е понятието, което има най-широко разпространение за обозначаване на този механизъм. Алгоритмичната концепция като основен стълб в оцеляването на системите на живата материя или с други думи на живите организми се налага все повече като мощен научен инструмент за разбиране на генезиса и функционирането на живота на Земята.

Алгоритъмът е информационен код, който предписва крайна поредица от стъпки или по-точно инструкции за обработка на информационен поток, които довеждат до крайно действие, чрез което се решава даден проблем. Клетъчният алгоритъм е записан в генетичния код и осъществява метаболитните процеси, осигуряващи оцеляването и възпроизводството на клетката.

При всяко следващо ниво на комплексност в организацията на живата материя, се налага появата и функционирането на нови и нови алгоритми, които да доведат до оцеляването на новото ниво на комплексност. Именно, по тази причина и всеки нов организъм, независимо че е изграден от същия строителен материал, както и предхождащото го ниво, представлява нещо ново и уникално. Затова и всяка нова самоподдържаща се и самовъзпроизвеждаща се система е нещо по-различно и отличаващо се от сумата на съставящите го елементи.

Естествена селекция и интелигентен дизайн[v]

Добре е да отбележа, че когато използваме понятията информация, информационен, алгоритъм, пряката аналогия с компютърната теория на обработка на информацията е в определена степен подвеждаща. Компютърът, дори когато той изпълнява програма на Изкуствен интелект, не е живо същество. Неговите съставляващи елементи не са живи клетки, които сами по себе си са самоподдържащи се, автономни енергийно системи. Те не са в очакване на външен спонсор да им осигури енергия, необходима за тяхното оцеляване. Напротив, те я произвеждат в самите себе си. Те са активни, а не пасивни потребители на информация. При тях информацията е средство за динамично адаптиране към променяща се среда с цел оцеляване и възпроизводство. При компютрите информацията е средство, чрез което те възпроизвеждат определени процеси за постигането на цели, зададени от външния за тях програмист.

Компютрите са продукт на Интелигентен дизайн. Те първо възникват като една виртуална концепция, като един план в системата от невронни клетки, наречена мозък. Този виртуален план се превръща от инженерите в компютърни машини, изпълняващи действия в съответствие с програми-алгоритми, които също са създадени и инсталирани в машините от външни за нея програмисти.

Компютърът няма своя собствена цел. Целта на един компютър е зададена от неговите създатели. Дори и да предположим, че напредъкът в развитието на Изкуствения интелект достигне до ниво да се създаде компютър, който да може да се самозахранва с енергия и с информационен код, който да му позволява да се адаптира динамично към променяща се среда, все едно той остава продукт на Интелигентен дизайн, на човешкия разум.

Живата материя, съставена от автономни в енергийно отношение клетки, които функционират единствено с цел оцеляване и възпроизводство, са продукт на случаен процес. При това не един единствен процес, а от безкрайното разнообразие на трансформации на материята, привеждана в движение от енергията. Естествената селекция е този фактор, който е определил, коя именно форма на организация на материята ще има възможност да се проявява като енергийно автономна и самовъзпроизвеждаща се. Остава само това, което е възможно да остане в ограниченията, наложени от законите на физиката и термодинамиката.

Информационният код и алгоритмите, които определят движението на енергията и структурната устойчивост на живите клетки не са условни знаци в дигитален вид, както е в компютрите. Те се представляват от сложни органични съединения като протеини, аминокиселини, хормони и прочие сложни химични съединения, които са структурирани в определена възпроизведима последователност и взаимозависимост.

Самите тези сложни органични съединения са подложени на постоянен стрес от законите на физиката и термодинамиката. Този външен стрес предопределя и необходимостта от постоянна динамична адаптация и промяна с цел да се съхрани живата клетка като автономно функционираща система от затворен тип. Тъй като досега няма успешен експеримент, който да произведе жива материя от нежива, се приема, че възникването и съществуването на комплексен живот е уникално явление на природата.

Детерминирани и вероятностни процеси

С други думи, в живите клетки и в компютрите, целта на информацията, нейните носители и начин на обработка на тази информация се различават фундаментално. Общ е основополагащият принцип на информацията като средство за привеждане на една система да функционира по определен, възпроизведим във времето начин.

Основната разлика се състои в неразривната дихотомия на материален и нематериален свят. Материалният свят се подчинява на законите на физиката и термодинамиката. Материалният свят има своите ограничения в пространството и времето. По този начин е дефинируем и предвидим. Светът на информацията е диаметралната противоположност. Той няма ограничения. Няма пространствено-времеви рестрикции и затова не може да се предвижда и дефинира изначално.

Тяхното съчетаване или по-скоро взаимодействие дава началото на голямата мистерия на живота. Едновременно тривиален, видим и разбираем и същевременно неуловим, непредвидим и квантово омни-съществуващ. Живата клетка е космологията на това уникално съчетание. Тя е инфраструктурата, автономният енергиен генератор, който дава началото на движението на материята. Тя е и хранителят на информационния код, който дава на това движение форма, направление и смисъл.

Енергийната инфраструктура е изградена от избирателната пропускливост на клетъчната мембрана, създаваща възможност за електрическо напрежение между вън-вътре. Електрическото напрежение е наистина в космически пропорции, измерващо се в десетки хиляди волта и сравнимо с мощта на електрически мълнии на единица площ. Това напрежение е причината за движението на отрицателно заредените електрони и положителните заредените протони, търсещи да намерят своето равновесно състояние, но възпрепятствани и по този начин управляеми от променливата пропускливост на клетъчната мембрана.

Генетичният код, втъкан в прилежащите към мембранните стени митохондрии, управлява по какъв начин и в какви количествени измерения се извършва движението на енергийните носители – електрони и протони. Този уникален механизъм, възникнал преди около четири милиарда години и съществуващ в неизменен вид и до днес, се проявява в безкрайното разнообразие на прокариотите – бактерии и архиреи. Този механизъм е толкова съвършен, че е обречен на вечност и неизменност.

И наистина, през тези четири милиарда години земна история, прокариотите може и да променят форма и размери, но никога не излизат извън рамките на своята гениална простота. Те си остават обречени на своята едноклетъчна структура. До момента, когато една бактерия прониква през мембраната на друга и остава там в симбиотична връзка завинаги. И така дава началото на голямото приключение на комплексния живот, когато ограниченията на материята се отдават на страстите на произволността на нематериалната информационна кодировка. Проникналата във вътрешността бактерия се трансформира в хранител на генетичния код, който едновременно гарантира неизменност и променливост на структурата на живата материя.

Неизменността се предопределя от фиксираната последователност на генния код, който се възпроизвежда във всяко ново поколение от един и същи биологичен вид. Тъй като самият носител на генетичния код е материален във вид на съединения от аминокиселини, те подлежат потенциално на пренареждане (мутации) при всяко възпроизводство на клетката вследствие на обикновено деление или по-сложния сексуален обмен между две гамети, като елементарни носителя на генетична информация.

В зависимост от протежението на времето или скоростта на възпроизводство нараства и вероятността от ново съчетания на гените, така че да дадат началото на нов биологичен вид, отличаващ се със своята специфична комплексност на структура и функциониране. И ако безмилостният арбитър на естествената селекция допусне, то живият свят се обогатява с нов биологичен вид. С нови свойства и с нови възможности.

Какъв ще е крайният резултат на еволюционния процес зависи не само от вътрешните промени в генома на живите организми. Условията на външната среда като температурен режим, въздействие на електромагнитно излъчване, контакт с химически реагенти и прочие, влияят до такава степен, че могат да доведат до включването или изключването на действието на определени гени или група от гени. Такива външни въздействия влияят пряко и върху метаболизма на организмите, тоест върху енергийните процеси в тях.

Организмът като една сложна химична лаборатория за производство на сложни молекулярни структури, зависи от специфичните външни условия.[vi] Какъв невъобразим космос само по себе си представлява, например човешкото тяло, състоящо се от 50-70 трилиона клетки. А те, живеещи в симбиотична връзка с 10-кратно повече бактерии в нашия стомашно-чревен тракт, кожа или устна кухина. Може ли да се предвиди конкретният биохимичен резултат на тяхното динамично и постоянно взаимодействие? Не, разбира се. Защо тогава да се учудваме на непредвидимостта в динамиката на нашето здраве, настроение и желания!

И накрая за властта

Обществото, клетката, както и многоклетъчните организми, разгледани от методологическата перспектива на системна организация, движение на енергията и информационни кодове са принципно подобни явления. Те не само демонстрират сходни генезис, свойства и поведение, ами и произлизат едно от друго. Те не са нищо друго освен възходящ ред на комплексност в организацията на живата материя.

Клетките са строителните блокове на многоклетъчните организми като животни и хора, а животни и хора се организират в общества. Важно е да се отбележи, че и в първия, и във втория случай комплексната организация от по-висок ред е следствие на принуда, произлизаща от ограниченията на пространството и времето. Високата концентрация на постоянно възпроизвеждащи се клетки на планетата Земя е довела до възможността два едноклетъчни организми да се слеят и така да дадат началото на едноклетъчен организъм с клетъчно ядро, еукариот. Универсалната адаптивност на еукариотите води до тяхното бурно размножение.

Под влиянието на околната среда еукариотите се специализират, което от своя страна дава началото на многоклетъчните организми като симбиотично съжителство на клетки с един генетичен код, макар и с различни функции. Многоклетъчните организми от един вид се принуждават да намират форми на обществена организация, за да се справят с ограниченията на енергиен ресурс и пространство.

По-високият ред на организация предполага и повишена способност за енергийна автономност поради факта, че обществено организираните организми могат да си позволят да се адаптират към по-широк спектър от променливи на околната среда. Това от своя страна им дава възможност и за разширен достъп до енергийни източници.

Да вземем за пример една мравчена колония. Има мравки, които са специализирани да събират парченца листа и треви и да ги доставят до мравуняка. Там събраната растителна маса служи за хранителна среда за определен тип гъба, която от своя страна пък служи за храна на самите мравки. Така, мравките, специализирайки се за специфични задачи в рамките на мравуняк, получават по-добри шансове за оцеляване. Резултатите от дейността на мравуняка за всяка една мравка са по-благоприятни, отколкото ако всяка една от тях извършва сама целия комплекс от дейности, които те извършват заедно.

Повишената енергийна независимост идва с цена, с принуда мравките да се специализират във функционално отношение на мравки-събирачи, мравки-войници, мравки-санитари и дори мравка-майка с единствена функция на възпроизводство. Функционалната специализация в една колония шимпанзета е не толкова драстична и не така необходима. Разликата идва от наличието на развит мозък, който позволява един индивид да изпълнява по-широк спектър от функции в координация с другите членове на групата.

Мозъкът е този, който осигурява революционния скок в организацията на живата материя в общества от многоклетъчни организми. Способността за възприятия, т.е. за получаване на информация за състоянието на външната на индивида околна среда и особено способността за автономна обработка на тази информация отваря нови хоризонти пред възхода на живата материя в осигуряването на енергийна и информационна автономност. Дейвид Игълмън (David Eagleman)[vii], който изследва спецификата на човешкия мозък, стига до фундаменталния извод, че всъщност нашата мозъчна дейност е неразривно свързана и до голяма степен предопределена от мозъчната дейност на други индивиди. Отдавна твърдението, че ние хората сме социални същества, не се подлага на съмнение.

Новото е, че всъщност ние мислим и действаме като неразривна част от един променлив и все пак единен мега-организъм. И не само нашето физическо оцеляване е обусловено от този „интернет“ от взаимосвързани индивидуални мозъчни процеси, ами и самият наш живот не може да се прояви извън взаимодействието с другите в рамките на едно общество.

Аналогиите между начина как клетките изграждат и функционират в рамките на нашето тяло, и как едно общество се изгражда от професионално специализиращи се индивиди и правилата, които определят тяхното поведение, са потресаващи. Това ни връща към и отново потвърждава тезата, че обществото е нищо друго освен поредното по-комплексно ниво на организация на живата материя. Отличителната характеристика са новите алгоритми, които детерминират специфичната същност и функциониране на обществата на вида Homo Sapiens.

Всъщност, защо е необходима на природата постоянно нарастваща комплексност в организацията на живата материя? Ако можем да отговорим на този въпрос, ще можем навярно да отговорим на въпроса на смисъла на живота, предполагам. А пътьом и да разберем какво е властта и защо тя е неразделна част от въпроса за живота и от живота на всеки един от нас, желано или не.

Моята хипотеза е, че комплексността не възниква по необходимост. Не е продукт на нечий интелигентен дизайн, божествен или не. Комплексността възниква по случайност, а още по-вероятно по принуда от това, че се появяваме на тоя свят не по наше желание. Веднъж появили се на бял свят, ние, хората, сме принудени да намерим начина да оцелеем, притежавайки в резултат на един независещ от нас еволюционен процес способност за енергийна автономност и информационна адаптивност. Основният закон на живата материя е оцеляване на информационния код, позволяващ структурна обособеност и възпроизводимост на живата материя като затворена система чрез управление на енергията между организираната вътрешна и неорганизираната външна среда.

Лични и обществени цели

Както се казва, оправяй се сам, както можеш. И ние започваме да се оправяме, както можем. Много скоро, някои от нас осъзнато или инстинктивно разбират, че ние не сме сами, а заобиколени от себеподобни. И тези себеподобни имат същата основна цел, както и ние. Да оцелеем в свят, който не сме си пожелали, но който съществува и от който зависим, за да се осигурим с необходимата енергия и информация. Алтернативата е нас да ни няма.

Принудата да живеем съвместно на ограничено пространство и с лимитиран достъп до енергийни и информационни ресурси дава хода на един непрекъснат процес на експериментиране с формули на реакция. Някои от тези реакции се оказват ефективни да осигурят нашата вътрешна организирана структурираност на цялостни живи същества спрямо външната променлива среда. Някои от тези спонтанно възникнали алгоритми на обработка на информацията, постъпваща от нашата вътрешна и външна среда, ни дават възможност да неутрализираме процеса на енергийна ентропия. И по този начин да съхраним възможност за живот и възпроизводство.

Алгоритмите могат да възникват спонтанно, от продължителния и непрестанен процес на произволни вариации и естествен отбор. Могат да възникват и преднамерено, по предварително замислен и реализиран дизайн от същества надарени с разум. Разумът е инструментът, който позволява възприятие на информация и нейната обработка с цел постигане на определен резултат. Ако погледнем статистически и исторически на двата подхода, можем да отбележим техните предимства и недостатъци.

В резултат на действието на естествения отбор на постоянно вариращи процеси, резултатите са отличават със стабилност и енергийна ефективност. Недостатъкът е, че е необходимо много, много време, за да се достигнат този вид резултати и то при положение, че такива не са гарантирани. При интелигентния дизайн резултатите са непосредствени и бързи, макар и тяхната ефективност да не може да се предвиди предварително.

За щастие, едно общество, особено човешкото, е способно да интегрира безпроблемно и двата подхода на адаптация. Ако се вгледаме внимателно в обществените процеси, ще забележим лесно, че някои изначално замислени като продукт на интелигентен дизайн процеси, минават през безпощадния филтър на един естествен подбор. Ефективното съчетание на двата подхода са и причината за безпрецедентния ход на човешката цивилизация към все по усложняваща се комплексност на организация на живата материя. Стига се дотам, че този вид организация на живата материя започва да предопределя не само състоянието и функционирането на човешкото общество, ами и на всичко живо, а дори и неживо на планетата Земя.

Капитал и култура

За да разберем по-адекватно как се изгражда и функционира едно общество, е необходимо да въведем две специфични понятия, които характеризират и същевременно обуславят затворената система на обществото. А именно капитал и култура.

Капиталът в рамките на досега изложената методология е резервоарът и преносителят  на натрупаната от обществото енергия, която позволява на системата да се самоорганизира или по точно да бъде вътрешно автономно организирана. Капиталът като приносител на акумулирана енергия дава възможност на обществените процеси да бъдат структурирани по определен начин. Това става възможно, когато индивидите, които изпълняват обществени функции, получават енергийно захранване от обществените ресурси по пътя на преразпределението им от институциите на властта, т.е. държавата.

Получавайки енергийна самостоятелност, тези индивиди могат и се предполага, че отдават своите индивидуален капацитет и способности за обработка на информация в служба на обществените потребности за оцеляване и възпроизводство на обществената система. Те се превръщат в процесори на обществени функции. Важно е да се отбележи, че възможността индивидите да изпълняват обществени функции не е автоматична и гарантирана.

Те ще изпълняват пълноценно възложените им обществени функции в зависимост от наличието на външна принуда за това или пък на вътрешен код, който детерминира тяхното поведение. Ако принудата е неадекватна или пък отсъства вътрешен код на поведение в съзвучие с обществените потребности, то вероятността за възникване на конфликт на индивидуалните и обществени цели се увеличава. Такава ситуация се описва като упадък на обществените нрави, корупция и обществена дезинтеграция.

Еволюционното развитие на обществените системи е намерило решение в двете посоки. Външната принуда, предписваща на индивидите, натоварени с обществени функции, се реализира от различни вътрешносистемни организации на обществото, обозначавани като институции. Под институции се подразбират структурите и алгоритмите, управляващи тези структури. Те служат за постигането на определени обществени цели. Тоест, отново става въпрос за обществени функции, изпълнявани от индивиди, само че разположени и контролирани в рамките на тези институции. Ако индивидите изпълняват задоволително или не своите обществени функции, те получават съответно възнаграждение във вид на заплата, ордени и повишение в кариерата или наказание във вид на уволнение, глоби или дори затвор.

Вътрешният код, който предписва поведението на индивида, е известен като морал или етични норми. Те се програмират в съзнанието на всеки индивид чрез възпитанието, което индивидите получават още от майчината утроба и до края на своето съзряване като отговорни членове на обществото. Моралът е алгоритъм на поведение, който класифицира действията на индивидите в понятията на добро и зло. В първия случай, те получават обществено признание, положителна обществена репутация и авторитет. Във втория случай – обществено порицание, подигравки и негативна репутация.

Културата от своя страна представлява множество от повече или по-малко взаимосвързани алгоритми, позволяващи практически неограничената адаптивност на животинските видове от вида Homo Sapiens. Те са естествено продукти на мисловната дейност на отделни индивиди, които постепенно се възприемат от останалите членове на обществото.

Както и живите организми, те също подлежат на жестоките закони на естествения подбор. Оцеляват само тези културни достижения, които допринасят за повишени шансове за оцеляване на индивидите. По този начин, културата представлява нищо друго освен допълваща генома информационна система. Културата може да се дефинира и като маса от алгоритми, които служат за разширяване на адаптивните способности на индивидите.

Всъщност и наличието на специфична култура, като устойчиво присъстващи специфични алгоритми, е начинът за идентификация на един индивид като член на едно или друго общество. Материалният израз на тези алгоритми се нарича артефакти, които освен използвани във всекидневния живот се събират и в специални институции, наречени музеи. Овеществяването на алгоритмите, представляващи идентичността на едно общество служи като един вид външна, твърда памет, имаща за цел непрекъснатото и стабилно възпроизводство на културата.

Най-значимият продукт на човешката култура е без съмнение езикът като средство за универсална комуникация и инструмент на рационалното мислене. Езикът дава възможност човешката култура и нейните алгоритми във форма на философски концепции, религиозни догми, научни знания, традиции, рецепти и прочие да се предава от един индивид на друг и от едно поколение на друго. Процесът на култивация е сложен процес, който започва още в майчината утроба и продължава през целия живот на всеки индивид чрез методите на възпитанието, образованието и подражанието на социални модели на поведение.[viii]

Съчетанието на капитал и култура открива и практически безграничните възможности пред вида Homo Sapiens да преобразува физическата и социалната среда, в която съществува. Чрез културния обмен отделните индивиди се социализират, т.е. създава се възможност чрез унифицирането на техните мисловни процеси и действия те да живеят в все по-разширяващи се и усложняващи се социални групи. Нещо повече, те им позволяват да живеят без необходимостта от постоянна адаптация към променящата се външна среда. Точно обратното, за да съхрани своята същност на живо същество, човек адаптира външната среда към своите потребности, създавайки цивилизации.

Важно е да се отбележи, че и капиталът и културата са от сферата на виртуалната реалност. Те са виртуални, защото съществуват само като представи в човешкото съзнание. Като резултат и продукт на мисловна дейност. Въпреки, че те като представи не са материални, те все пак са една съвсем значима и обективна реалност. По простата причина, че тази виртуална реалност определя функционирането на материалните индивидуални и обществени организми. А те от своя страна са в състояние да променят както самите себе си, така и външната за тях материална среда.

Това радикално скъсване на произволния процес на естествена селекция и допълването му, а в някои случаи и заместването му с процеса на интелигентен дизайн, дава основание на аргумента, че човек е може би в състояние да замести или дори подмени Създателя, бил той Бог или Природа.[ix]

Властта като енергиен и информационен регулатор

Тук идва мястото да разберем и същността на властта чрез нейния инструмент държавата. Държавата е еманацията на организираната принуда. Именно държавата като организирана властова принуда е най-ефективният инструмент за налагане на подхода на Интелигентният дизайн. Защо? Защото държавата подобно на централната нервна система в един човешки организъм изпълнява функцията на бюджетен калкулатор и разпределител на енергийни и материални ресурси, както и на генератор на алгоритми за тяхното управление.

Функционално, различните институции на държавата служат от една страна като канали, чрез които постъпва информационен поток от външната и вътрешна среда на обществената система. Този информационен поток се анализира и обработва в съответствие с установените алгоритми на управление на команден център, който обикновено се нарича правителство. Постъпилата информация се оценява спрямо програмата на правителството, като се определят нейното значение и се планират дейности на реакция. Осигурява се финансирането на тези действия в рамките на предварително определения държавен бюджет, тоест  осигурява се необходимата енергия за изпълнение на запланираните дейности.

И доколкото, обикновено бюджетът е ограничен и недостатъчен за всички възможните дейности, то правителството определя приоритети в тяхното изпълнение и енергийно осигуряване. Същите институции, които канализират информацията, служат и като инструменти за привеждане в действие на планираните реакции. Крайната цел на тази дейност е адаптацията на обществената система спрямо променящата се среда, така че да се осигури в оптимална степен нейното оцеляване и възпроизводство във времето и пространството.

Чрез държавата действията на индивидите се насочват по определен начин в процеса на генериране и управление на енергията като структурираща сила в рамките на едно общество. Чрез нейната власт се създават и информационните кодове и алгоритми, които формират как индивидите си взаимодействат в рамките на обществото като един мега-организъм. Важно е да се отбележи, че мега-организмът няма друго основание за съществуване, освен да осигури оптимални условия за оцеляването и възпроизводството на съставящите го елементи, тоест на индивидите като членове на това общество. Така както и човешкият организъм губи своето основание за съществуване и загива, ако не е в състояние да осигури оптимални условия за оцеляване и възпроизводство на съставящите го клетки.

Държавната власт е инструментът, чрез който енергията вътре в обществото се насочва за създаването на стабилни обществени структури. Тя се упражнява чрез специфичните обществени организации, които наричаме институции[x]. Те осигуряват изпълнението на алгоритми във формата на закони, правила и норми. Тези институционализирани алгоритми, подобно на генома имат свойствата на определена постоянност и същевременно са обекти на промяна. Правенето на политика или с други думи позиционирането на индивидите като членове на едно общество спрямо държавната власт е именно насочено към процеса на промяна във властовите алгоритми. Тези промени имат смисъл за политически ангажираните индивиди само, ако те водят до по-висока степен на оцеляване и възпроизводство на същите тези индивиди.

Като всеки инструмент, властта е етично неутрална. Тя е нито добра, нито лоша. Тя може да се използва за етично съзвучни или напротив анти етични цели, тоест за утвърждаване на уникалността на човешкото или за неговото унищожение. Всичко зависи от информационния код, което обществото е заложило в своите институции, чрез които се манифестира и проявява властта.

Обществото е система със своя собствена характеристика, независимо че интегрира свойствата на всички предходни и съставляващи я системи. Като всички системи на живата материя, за да се появи на бял свят и да е в състояние да съществува, е необходимо да е в състояние да генерира автономно енергия. Тази енергия дава възможността съставящите елементи на обществото, индивидите, да изграждат стабилни взаимовръзки връзки помежду си. Стабилните и възпроизведими взаимовръзки позволяват на обществената система да функционира като един нов мега-организъм със своята алгоритмична специфика.

Специфичните алгоритми на човешкото общество се институционализират под формата на традиции, морални правила и закони. Тези норми на взаимодействие са специфичният информационен код, който определя, от една страна, как обществото като мега организъм генерира и разпределя енергията вътре в системата, а от друга, как се създава и модифицира самият информационен код. Властта като еманация на организираната в рамките на самата обществена система принуда се оказва най-ефективният инструмент за създаването и налагането на алгоритмите, по които индивидите взаимодействат в рамките на обществото.

Подчинявайки своето поведение на обществените алгоритми, индивидите се превръщат в своего рода информационни процесори. Така техният живот, съдба и благоденствие се формират от специфичната функционалност, която са приели доброволно или им е била наложена да изпълняват. Същевременно, както клетките са базовите автономни системи на живата материя, така и индивидите като многоклетъчни организми продължават да съхраняват своята енергийно-материална и информационна автономия. Това тяхно свойство дава и уникалната възможност да се проявяват в активна позиция и да влияят върху обществените информационни кодове чрез участие в политическа дейност.

Тази двойственост на индивидите като процесори на обществени функции, от една страна, и като автономно съществуващи комплексни адаптивни системи, имащи самостоятелни собствени цели на оцеляване и възпроизводство, от друга, предопределят и самата динамика на развитие на обществената система. Може да се предположи, че ефективността на обществените функции ще е в пряка корелация с ефективността на постигане на индивидуалните цели на индивида за оцеляване и възпроизводство.

Кадрите решават всичко

Най-базовият градивен елемент на една обществена система са хората. Това са човешките индивиди, които изпълняват обществени функции. Така както градивният материал на една сграда характеризира самата сграда, така каквито са индивидите, такова е и обществото. Ако сградата е построена от каменни блокове, то тя е каменна, ако е от тухли е съответно тухлена. Каква е характеристиката на обществото ще зависи по методологията, която досега изложихме, от енергийния и алгоритмичен потенциал на членовете на това общество.

Ако всички или значителна част от индивидите са с нисък енергиен потенциал, респективно не разполагат или имат ограничен достъп до капитал, то и обществото като цяло не е в състояние да проявява жизненост и да се развива. Още по-важно е какво е качеството на информационния код или с други думи алгоритмите, които управляват дейността на индивидите в рамките на обществото. Ако тези алгоритми са с ниско ниво на развитие, то и действията на индивидите в ролята им на обществени процесори ще е неефективна и ниско резултативна. Да не забравяме, че в рамките на своята обществена функционалност, индивидите имат за задача да търсят и генерират енергия във вид на капитал. Шегата е истина: спасението на давещите се е дело на самите давещи се!

Досега разглеждахме ролята на индивидите отделно от тяхната специфична обществена функция. Има ли разлика? Има и то огромна. Различните обществени функции предоставят различен достъп до енергийно осигуряване на индивидуалната дейност. Един премиер-министър разполага с енергийния потенциал мобилизиран от цялата държавна машина, докато един работник в завод може основно да разчита на своето месечно възнаграждение и социални придобивки. И двамата изпълняват обществени функции.

И премиер-министърът, и работникът зависят в изпълнение на своите обществени функции от своите индивидуални способности на обработка на информация и ниво на алгоритмична осигуреност. Същевременно, действията на индивидите от тези два примера имат радикално различни последствия. По простата причина, че резултатът от действията им като процесори на обществени функции се мултиплицират от енергийния потенциал, до който имат достъп в силата на своите обществени функции.

Простият извод е, че изискванията към качеството на алгоритмичните способности нарастват право пропорционално на енергийния потенциал на разположение за различните обществени функции. А както вече споменахме, качеството на алгоритмичните способности зависи от качеството на възпитанието и образованието на индивида. С други думи, зависи от неговата ценностна система и професионална компетентност.

Този извод е фундаментално значение и налага необходимостта от радикално преосмисляне на постулата на така наречената съвременна демокрация. А именно, че изборът на мнозинството не може да бъде единствено и достатъчно основание за заемане на висши управленски функции. Този избор трябва задължително да е подчинен на изискване за общоприета ценностна система и професионална управленческа компетентност. В противен случай, обществото като мега-организъм ще боледува и линее.

Формирането на алгоритмичен код като интелигентен дизайн е индивидуално, а не колективно действие. Затова за реформиране на едно общество са нужни способни лидери, които да убедят масите от индивиди в необходимостта от цел на развитие и да посочат методите на постигането на тази цел. Разбира се, индивидите в своята маса не са бездушни обекти на въздействие. Те имат автономен енергиен и мисловен капацитет и могат самостоятелно да преценят, доколко предлаганите решения водят до по-добри шансове за оцеляване и възпроизводство.

На практика обаче, енергийната и мисловна автономност на индивидите може да бъде повлияна в една или друга посока от други индивиди или групи от индивиди. Натрупаното знание в сферата на политическата култура, както и неравномерното разпределение на капитала, създават предпоставки за въздействие с различна степен на интензитет и на посока на въздействие. Поради тази причина, политическата дейност, особено в съвременното глобализирано общество, представлява толкова сложна за разбиране и прогнозиране система на обществени взаимоотношения.

Една алгоритмична система няма енергийни и материални ограничители. Тя е виртуална. Затова, тя няма необходимост от бюджетен калкулатор. Живите системи, които са автономни енергийно и обособени материално, напротив, не могат да съществуват без такъв калкулатор. Иначе, няма как да решат проблема с нарастващата ентропия в тяхната затворена система. Поради тази причина, управлението се свежда до решаването на една оптимизационна задача на енергийно-материалния баланс чрез непрекъснато определяне на приоритети и посока на действия. Така някои подсистеми или елементи на системата получават по необходимост преференциално третиране за сметка на останалите.

Необходимостта от енергийно бюджетиране и поставяне на приоритети имат фундаментално значение относно изискванията към индивидите, заемащи висши държавни позиции. Техните индивидуални действия имат значение за тях самите като енергийно осигуряване. Властта е келепир е грубоватото, макар и точно описание на ситуацията, когато властимащ използва своята позиция основно или напълно за задоволяване или дори презадоволяване на своите енергийни потребности.

Една система има възможност да се разраства дотогава, докато получава енергията, необходим за този растеж. Този принцип е валиден и при живите системи. Нарастването може да бъде ограничено само от външен за системата ограничител. Образно казано, едно човешко тяло увеличава своята телесна маса право пропорционално на погълнатата храна. Противоречието между стремежът на един индивид да задоволи своите индивидуални енергийни потребности и да изразходва енергия за изпълнението на обществената функция, позволила му достъп до обществен енергиен ресурс, може да се разреши само с външен ограничител.

Еволюцията на обществото е намерило решение чрез изграждането на алгоритми, закодирани в неговата институционална структура, които следва да инициират реакция на корекция на индивидуално поведение и привеждането му в съзвучие с обществените цели. Доколкото тази и други подобни ситуации имат обективен, независещ от съзнанието характер, то и те не могат да се разрешат по субективен начин, чрез избори, например.

По дефиниция, държавните служители са нищо друго освен процесори на информация в съответствие с алгоритмичен код, който му е наложен външно. Тоест, те нямат необходимост непременно да осъзнават същността и значението на алгоритмичния код, който изпълняват, за да бъдат добри служители. За да се промени състоянието на обществените дела е необходимо, следователно, първо промяна на обществените кодове, а след това и подбор на индивидите, които ще имат нивото на компетентност да ги изпълняват.

Позитивната селекция за кадрови подбор на държавни служители по признак нисък социален статус има силно негативна корелация относно способността на системата да обработва информация и да управлява действия, касаещи адаптивността й спрямо променящата се вътрешна и външна среда. Ниският социален статус предполага  нисък енергиен потенциал, както и ниско ниво на възпитание и образование.

Политиката на назначаване на „хора от народа“ имат силно негативен ефект върху състоянието на обществото. Появява се огромен риск такива „спуснати с парашут“ кадри да търсят приоритетно задоволяване на своите енергийни потребности. Още повече, че и потребностите се променят с променения социален статут. От друга страна, и индивидуалните кодове на поведение са с голяма степен на вероятност неадекватни на изискванията на служебните функции.

Цивилизационното решение на промяна на енергийния статус на хора с ниско социално положение е по пътя на предоставяне на възможности от страна на обществото за възпитание на цивилизационна ценностна система и образование. Което от своя страна изисква идеологическа концептуализация, планиране, изпълнение. Огромни задачи изискващи енергия, знание, посвещение и лидерство. Нецивилизационното решение е узурпация на контролните властови позиции и злоупотреба с обществените енергийни ресурси за егоистични цели.

Едно решение води след себе си появата на нови проблеми за решаване. Ограничителите на индивидуално поведение са обективно необходими и те се определят в обществената регулативна система. Като се увеличава регулативната система, обаче, бюрокрацията получава енергиен внос. Затова за нея това изгодно. И отново това налага нови ограничители срещу прекомерната или вредна регулация. Бенефициентите на енергиен ресурс, предоставен им в силата на служебни позиции, не следва сами да определят правилата на своето поведение. В противен случай, вероятността за злоупотреба нараства неимоверно.

Асиметричност на краткосрочни спрямо дългосрочни цели и резултати

Необходимостта от енергия е постоянна и непосредствена. Ако енергията свърши, системата се разпада по силата на Закона за увеличаващата се ентропия. Затова и живите същества живеят с проблемите на момента, как и откъде да осигурят енергията за своето оцеляване и възпроизводство. За първи път при вида Homo Sapiens с появата на абстрактното мислене се появява възможността за творчество. За създаване на мисловни конструкции като мечти, концепции, религии и идеологии, които могат и да не бъдат обвързани с проблемите на настоящето.

Натрупването на знания и използването на тези знания за проектиране на намерения и планове открива нови перспективи пред Homo Sapiens в овладяване на силите на Природата. Тази уникална за човека новопридобита способност да избяга от необходимостта за активна адаптация, което е задължително условие за оцеляване при останалите организми, му позволява да адаптира околната среда към своите потребности.

За това трябва да се работи, а работата изисква енергия. Колкото по-големи са замислите и плановете, толкова повече енергия е необходима. Събирането в групи, а впоследствие и в общества, позволява на хората да мобилизират по-големи количества енергия, отколкото всеки един поотделно взет индивид. Нещо повече, част от енергията може да се задели за поддържане на класа от индивиди, които се занимават само с интелектуален труд, тоест да анализират, концептуализират, планират и разпространяват резултатите на интелектуалния труд. Това са жреците, свещениците, учените, поетите и художниците, чиято основна функция е да създават и разпространяват новите кодове на обществено поведение.

Наред с тях по необходимост се появява класата на служителите, които поемат превръщането на обществените кодове в дела. Оставащото мнозинство от хора трябва да генерира и акумулира енергия за поддържане както на собственото си съществуване, така и на заетите с обществени функции индивиди. Индивидите стават клетки на мега-организма на човешкото общество. И както клетките в един жив организъм, макар и да имат един и същ произход и същност, те се специализират и адаптират към функциите, които изпълняват в обществото.

Навярно, това звучи ужасно за поддръжниците на тезата за свободната воля и индивидуалната свобода. Свободна воля и индивидуална свобода могат да съществуват само и дотолкова, доколкото те са в съзвучие с обществените потребности за генериране и разпределение на енергията по начин, който позволява оптимални шансове на оцеляване за членовете на обществото. Следователно, всеки който ограничава или отнема достъп до енергия на други членове на обществото, предизвиква негативна защитна реакция сред пострадалите.

Когато негативните реакции се натрупват, напрежението в обществото нараства. Съответно и неговото оптимално функциониране се нарушава. Единственият известен начин за съхраняване на функционирането на множество хора като общество е използване на организираната принуда. С други думи с изграждане на държавност, където принудата да се използва целенасочено за поддържане целостта на обществото като мега-организъм въпреки съществуващите вътрешни напрежения.

В интерес на истината, държавност възниква в едно общество във всички случаи поради необходимостта да се съхранява единството на обществената система. Вероятността да се получи перфектна координация във функциите и действията на членовете на едно общество, които имат еднакви стремежи за оцеляване и възпроизводство, но различен енергиен достъп в зависимост от функциите им в обществото, клони към нулата. Необходимостта от действието на властта в обществото следва да се приеме като неизбежна даденост. Без нея сигурно съдбата на отделните индивиди ще е по-лоша.

Големият въпрос тогава е не борба срещу властта, а овладяването на властта в алгоритъм, позволяващ постоянен процес на оптимизиране на енергийното разпределение в обществото. Което е доста комплексна задача. Нейното решаване започва с въпроса как да се формулира оптималният алгоритъм на държавността, отчитайки спецификите на историческия етап в развитието на дадено общество. След това идва въпросът за успешния превод на този алгоритъм от сферата на теоретичните категории в реални обществени кодове във вид на закони, правила и морални норми.

Доколкото обществени алгоритми и кодове не съществуват извън индивидуално съзнание, то въпросът за творците и носителите им е неразривно свързан с шансовете им за реализация. Те трябва да имат достатъчно висок енергиен и интелектуален потенциал, за да са в състояние да изпълнят с успех такова предизвикателство. Задачата се усложнява допълнително, ако те са несистемни играчи. Тоест, ако обществото не им осигурява необходимия енергиен и интелектуален комфорт, а се налага да реформират това общество.

Както вече казахме, властта е само инструмент за решаване на обществени проблеми. Тя може да се използва за решаването на вече споменатата оптимизационна задача, но може да се използва и за поддържане на обществото в състояние на нарушен баланс. Всякакви обществени конфигурации са възможни, макар и не винаги желани от всички. По тази причина, дали състоянието на едно общество е близко или далече от своя оптимум е по-скоро продукт на историческа случайност. Което съвсем не изключва, а напротив потвърждава необходимостта от мисли, планове и действия за обществена промяна от тези, които се считат онеправдани в разпределените им или случайно оказали се обществени роли.

Заключение

Не можем да разберем същността и начина на функциониране на едно общество, ако не разберем основните блокове, върху които то се гради. А именно: енергия и алгоритмични кодове. Общество възниква от възможността за нарастване на енергийния капацитет пред отделните индивиди. Достъпът до повече енергия в съчетание с абстрактно мислене открива за добро или лошо неограничени възможности пред покоряването на природата от човек. Повече енергия означава и повече шансове за оцеляване и възпроизводство на хората. В резултат на развитието на човешките общества, човек и неговите домашни животни представляват преобладаващата част от нарасналата до невиждани размери биомаса на планетата Земя. Увеличението на масата от хора налага живеенето им във все по-плътни общества. Властта е единственият утвърдил се в обществената еволюция инструмент, способен да решава оптимизационната задача за генериране и разпределение на енергийните ресурси на обществото. Доколкото властта е само инструмент, състоянието на обществото и съставящите го индивиди зависи от качеството на алгоритъма на упражняване на държавна власт.
___________________________________________________________

[i] Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Характеризира се с агресия, апатия или безконтролни действия.

[ii] Александър Фол, Елит и Поведение в Елада, лекция, 1998, публикувана във www.fakel.bg на 26.06.2018.

[iii] Nick Lane, The Vital Question: Why Is Life The Way It Is, 2016, Profile Books.

[iv] За по-детайлно разбиране на феномена енергия на език достъпен за широката публика виж: Vaclav Smil, Energy, 2nd Edition, 2017, Oneworld Publications.

[v] Интелигентен дизайн в случая означава продукт на рационален мисловен процес, който включва концептуализиране, планиране и изпълнение в отличие от автоматична реакция на външно въздействие. В съответствие с тази дефиниция, не следва да се схваща в смисъла, влаган в това понятие от защитниците на божественото произхождение на живота. Интелигентен дизайн е равно на преднамерен, планиран резултат. Интелигентен дизайн не в религиозната си дефиниция, а като планирано намерение в резултат на абстрактно, а не емоционално мислене.

[vi] Теорията, която обяснява как външната среда влияе на проявлението на генетичния код се нарича епигенетика. За повече, виж Nessa Carey, The Epigenetics Revolution: How Modern Biology is Rewriting Our Understanding of Genetics, Disease and Inheritance, 2012, Icon Books ltd.

[vii][vii] David Eagleman, The Brain: The Story of You, 2015, Canongate Books.

[viii] Към сферата на културата принадлежат дори и емоциите, които според  д-р Лиза Фелдман Баретт са мисловни конструкции като всеки друг културен феномен. Виж Lisa Feldman Barrett, How Emotions Are Made : The Secret Life Of The Brain, 2017, Macmillan

[ix] За детайлна аргументация на тезата за възможността естествената еволюция да се замени с управляема такава виж: Yuval Noah Harari, Homo Deus: A Brief History of Tomorrow, 2016.

[x] За значението на обществените институции за състоянието и успеха на едно общество виж: Daron Acemoglu, James A. Robinson, Why Nations Fail: The Origins of Power, Prosperity, and Poverty, 2012, Crown Publishers.

In Memoriam: Отиде си пророкът Алвин Тофлър

  • Трите вълни на Тофлър промениха мисленето на съвременния свят
30.06.2016

Известният американски социолог и футурист Алвин Тофлър почина на 87 години в дома си в Лос Анджелис, съобщава „Ню Йорк Таймс”. Консултантската компания „Тофлър асосиейтс” съобщи за кончината.

В съобщението си тя определя Тофлър като прозорлив наблюдател и предсказател на глобалните тенденции, оказвал влияние на правителствени ръководители и водещи бизнесмени.

Прочува се с трудовете си „Шокът на бъдещето“, „Третата вълна“, „Метаморфозите на властта“.

Работи и пише заедно със съпругата си – Хайди Тофлър.

В своята книга „Третата вълна“ Тофлър описва 3 типа общества, основани на идеята за вълните – всяко от тях измества старото общество и култури:

Първата вълна е обществото след аграрната революция и измества ловносъбираческите култури.

Основните компоненти на обществото от Втората вълна са семейството, производствени тип образователна система и корпорацията.

Тофлър пише: „Обществото от Втората вълна е индустриално и основано на масовото производство, масовото разпределение, масовата консумация, масовото обучение, масмедиите, масовите забавления, и оръжията за масово унищожение. Комбинирайте тези неща със стандартизацията, централизацията, концентрацията и синхронизацията и ще приключите със стил на организация, който наричаме бюрокрация”.

Третата вълна е постиндустриалното общество. Тофлър добавя, че след 50-те години повечето държави формират общества от Третата вълна. Той измисля много думи, за да го опише и споменава думи, измислени от други хора като Информационна ера.

Според него хомогенността на обществото на Втората вълна се измества от хетерогенността на Третата вълна. Ще настъпи процес на демасовизация и той няма да отмине нито семейството с неговите форми и функции, нито ценностните ориентации.

Здравата семейна единица, или семейството клетка съществува заедно със самотните родители, двойките с повторни бракове, бездетните семейства и самотните млади или възрастни хора.

Източник: Студия Трансмедия

Изтезание – изповед – психоанализа: ре/актуализации на диспозитива власт

 Автор: Христо СТОИЦОВ

20 март е Международният ден на франкофонията – празник на френския език и култура. Денят се отбелязва в 70 страни по света с над 890 млн. души население, над 200 милиона от които говорят френски. България се присъединява като пълноправен член към Франкофонската общност през 1993 г. Според последния доклад на Обсерваторията за френски език, публикуван през 2014 г, франкофоните на петте континента наброяват 247 милиона души.

Повечето философски кръгове, но също така и просветени хора по света отбелязват тази година 90 годишнината от  рождението на Мишел Фуко. Не , не като юбилейна дата, която идва, за да потъне в календарна забрава. А като духовно присъствие на един буден ум оставил своите въпроси, освен толкова отговори за „нещата“ в живота, че и в неговите фикции, на които още робуваме.

Мишел Фуко (френски: Michel Foucault), роден като Пол-Мишел Фуко (Paul-Michel Foucault) (15 октомври 1926 в Поатие – 25 юни 1984 в Париж), е френски философ, социолог, историк, създател на теорията за „археология на знанието“. Имал е професура в Колеж дьо Франс по  „История на системите на мисълта“, преподавал е също в американските Университет в Бъфало и Калифорнийски университет, Бъркли.

Фуко е най-известен със своите критически изследвания на социалните институции, особено психиатрия, медицина, хуманитарни науки, системи на затвор, както и с неговата работа върху история на човешката сексуалност. Неговата работа върху властта, отношенията във властта, знанието и дискурса са широко обсъждани.

В България Фуко живее с преводите на повечето си значими трудове. Тук публикуваме по-малко известно есе, посветено на ключови приноси на френския мислител и съотнасянето им с един нов свят.

Бележка на редактора

…………………………………………….

Разгръщането на процесите на глобализация в съвремения свят разкрива многопластността на взаимодействията между различни по своя характер сфери на човешката дейност. Струва ми се обаче, че в дебата около ролята и мястото на “глобалните потоци” 1 се акцентира най – вече върху ефектите, които те пораждат в отделните социокултурни системи и/или върху сблъсъка между тях, и/или върху отношенията между съставляващите ги социални партньори. Тези ефекти ни се представят най – често като деструктивни фактори, променящи формите на обществена организация. Натрупването на факти и аргументи от подобен характер измества, обаче, на заден план темата за диспозитива власт.

Затова ми се иска да поставя акцент върху начините и моделите, по които властта се маскира, както и върху влиянието, което оказва върху социалните актьори. Можем да кажем, че в обществото съществуват сравнително устойчиви властови форми и модели, характеризиращи конкретната историческа епоха. Благодарение на тази им устойчивост бихме могли да реконструираме траекториите, по които те се изменят, респективно и областите от знание, които се мобилизират с оглед на тези им изменения. Тяхната времева актуалност, обаче, не винаги им позволява да играят водеща роля. Загубата на актуалност е тази, която задава посоката на промяна, определя степените на реконфигурацията и проектира нови пространства, в които  спиралите на диспозитива се разгръщат.

Изтеглянето на заден план на определени властови модели не ги прави по – малко траещи, а ни позволява да проследим процесът на рафиниране на упражняваната принуда. Този процес в се осъществява посредством механизми, които често остават невидими поради интензитета на взаимодействията, засягащи непознати до този момент нива на организация на социалната система. Именно те (механизмите) задават структуро – определящите параметри на социалното инженерство, очертавайки следващата стъпка в неговото развитие.

Става дума за различен ъгъл на изследване на специфични отношения в чиито център е поставен субектът – неговата роля и място в множество конфликтни ядра в обществото, както и промяната във всекидневното му поведение, извършваща се под влиянието на взаимодействията в тези конфликти. Интересува ме и начинът, по който тези взаимоотношения стават достатъчно устойчиви, за да формират отделни властови системи, които свързани помежду си представляват сложната рамка наречена власт.

Ето защо считам за възможно диспозитивът власт да се интерпретира в светлината на специфичите и дори антагонистични тенденции, характерни за съвременното общество. В този смисъл, прилагането на конкретни властови практики би създало едновременно предпоставки, както за задълбочаването на определени колизии в обществото, така и за тяхното туширане. Смятам, че при интерпретирането на проблема за властта в контекста на казаното по – горе, е особено удачно да се обърнем към идеите на Мишел Фуко.

В представяната тук интерпретация на диспозитива власт и съответстващите му измерения в съвременното общество, ще се опитам да отговоря на въпроса: доколко, изследвайки “физиката на субекта” и неговото всекидневно телесно и духовно поведение в обществото, респективно начина, по който протичат взаимодействията  между отделните индивиди в определени властови системи, в една генеалогическа равнина е възможно да очертая някои траектории на диспозитива?

За да приведа конкретни аргументи в тази посока ще започна с анализ на  вариациите на диспозитива властизтезание–изповед–психоанализа: 1. ще покажа конфигурациите им в модерното общество; 2. ще конструирам хипотезата, че в своето развитие, продължават постоянно да екзистират под определена форма, независимо дали губят своята актуалност или изчерпват съдържанието си; 3. ще покажа, че тези вариации макар да остават в сферата на дисциплинарните технологии вместо да водят до институционализиране и рационализиране на глобалните обществени отношения, обуславят тенденции на разпад на институционалните връзки в съвременните модели на власт. Т.е преминавайки отвъд мисленето на Фуко, ще се опитам да проследя разгръщането на избраната от мен триада като вътрешна траектория на диспозитива власт. Трябва да отбележа още, че изповедтта като тема при Мишел Фуко, отсъства, но ролята на свещенника/кюрето в наказателния ритуал е ясно показана, следователно разглеждането на изповедтта като част от този ритуал не е лишена от своите основания.

Продължавайки изследването си в тази насока е необходимо да направим и още едно уточнение: макар психоанализата като практика да възниква през XIX век, а в центъра на изследванията на Фуко да стои психиатричната медицина, включването на психоанализата като елемент на диспозитива се осъществява значително по – късно, което я превръща е един съвремен компонент на наказателните процедури. Изборът на тези три компонента на диспозитива власт не е случаен. Той е направен и с оглед хронологическото им разположение, значение и място в развитието на западноевропейската цивилизация, съответно с властовите модели, регулиращи обществените отношения в тези цивилизации. Сравнителната устойчивост на тези модели в отделните исторически периоди, както отбелязах по – горе,  позволява да скицирам хронологична матрица на власт, в която компонентите на властта, съжителстват заедно, съподчиняват се или доминират един над друг в зависимост от своята времева актуалност.

В тази връзка е необходимо да подчертая генеалогичната методика, чрез която се проследява развитието на отношенията във и извън триадата: изтезание – изповед – психоанализа, които взети поотделно или заедно са част от външното реципрочно отношение власт – знание. В контекста на споменатата триада, полагането на тази междудиспозитивна релация ще способства за по–пълноценното изследване на властовите практики. Защото генеалогията, която Фуко използва като метод за изследването на дисциплинарните технологии на властта и тяхното влияние върху субекта, затворен в определени институционални структури и системи, а оттам и разпростирането им във всички сфери на модерното общество, не е пародоксална. Това, че загърбва проблема за модерното публично пространство, не означава, че трябва да бъде отхвърлена и методиката му на изследване,  напротив.

Диспозитивът 2 представлява една особена съвкупност от и взаимодействие между дискурсивни и недискурсивни практики, където дискурсът е средството, което определя и променя структурата на значенията. Връзката между диспозитив и дискурс определя отношението и преплитането между власт и знание. Знанието е ценност доколкото се отнася именно към категорията, която е приоритет на разделянето – истината/отклонение. Това разделяне определя общата форма на волята за знание, която е непосредствено свързана с волята за истината (Градев, 1992: 12), доколкото връзката между волята за знание и волята за истина има същия характер като тази между власт и знание.

По този начин волята за истината се изгражда върху една институционална база, защото именно дискурсите за истината за отклонението са в основата на наказателния ритуал. Това са дискурси, които имат свойството да определят количеството на страданието, да засягат правото на живот, те имат “институционалната сила да убиват”(Фуко, М., 2000: 19), респективно да упражняват правото на суверена да се разпорежда с осъдената телесност и изобщо със субекта. Правя допускането, че връзката власт – субект представлява своеобразна адаптация, основана на генеалогията на телесността в класическата епоха и впоследствие разпростряла се върху генеалогията на психичното отклонение. Логически адаптивната връзка в случая, е че всяко по – висше знание води до обогатяване на властта и съответните й практики чрез интегрирането на новото знание в себе си.

Така в исторически план се наблюдава едно своеобразно надграждане на един модел върху друг, надграждане произтичащо от и формиращо се чрез субекта и най–вече чрез измененията във всекидневното му поведение, които тази адаптация е продуцирала. Важното тук е, че това наслагване скрива онези елементи на властовите практики, които иначе субектът би поставил под въпрос. Така в процеса на адаптация власт – субект се разкрива стремежът на властта на нормата да създаде илюзиорни представи 3 у субекта 4 за приемливост на произведените от нея властови механизми и техники, представяйки ги за единствените публично релевантни такива.

Така наслояването на различните модели откроява противоположните тенденции в публичното и дисциплинарното. Страхът на самата власт от проявите на субекта в посока проблематизирането на едни или други властови практики, особено след бурното развитие на хуманитарните науки, я принуждава да се променя, реформира и да заменя упражнявaните от нея практики с релевантни други. В случая допускам, че в периоди на преход най-отчетливо се наблюдава преминаване от дисциплинарното към публичното и обратно, при това не само преминаване, а и съвместното и относително независимо функциониране на “публичното” и “дисциплинарното” в отделни  подсистеми в общата рамка на властта.

От друга страна, вечният стремеж на властта да се маскира в приемливи за субекта форми посредством илюзиорни представи, на свой ред предизвиква възпроизвеждане на властовия инструментариум на по–високо йерархично ниво, в което упражняването на властовите практики е значително по–шлифовано и рафинирано.

Очевидно е, че точно в тези преходни етапи най-силно се проявяват тенденциите, които ме карат да се съмнявам във възможността да обоснова редица съвременни проекции на диспозитива власт в модерното общество чрез теоретичния конструкт на Фуко за дисциплинарното пространство. В частност имам предвид начинът, по който извежда генеалогията на телесността и психиката на субекта в затворени пространства, както и модела на повсеместно пренасяне и разпростриране на придобитите знания под формата на дисциплинарни технологии във всички сфери на обществения живот. Все пак подобна интерпретация не е лишена от смисъл като се има предвид интензивността на взаимодействията в съвременното общество, респективно на завихрянето на спиралите от власт – знание, които много често оставят непроследими или невидими.

Допирните точки, а не екстраполирането около изоморфизма между публичното и дисциплинарното пространство, може би е успешната формула за развиване на научни дискурси за изграждането на модерни властови модели на обществата в бъдеще. В този смисъл е допустимо мисленето, че във всеки един момент от развитието на обществото действат противоположни тенденции, а самите властови модели са формирани и се формират под тяхно влияние, и в този смисъл те не са нито изцяло дисциплинарни, нито изцяло публични.

Изтезанието: На първо място в анализа на изтезанието стои разграничаването между двете практики – изтезание и наказание, тъй като не всяко наказание е свързано, предшествано или последвано от някаква форма на изтезание. Освен това наказанието винаги е свързано с деяние, което властта на нормата е дeфинирала, че подлежи на наказание. И още, че преди да е изконсумирано такова деяние, властта на нормата е била и е въплaтена в публичното пространство, т.е. тя е власт първо, в публичното и след това такава в дисциплинарното. Изтезанието е неизменна част от наказателния ритуал.

Що се касае до дефинирането на изтезанието, самият Фуко, не ни предлага каквото и да е било чисто понятие за тази практика, а я разглежда преди всичко, като техника в рамките на определени институционални и правни модели. В този смисъл понятието изтезание е представено единствено като наказателно изтезане така самото изтезание като средство за овладяване на телесността, извън наказанието е само експериментална практика, но бидейки наказание, то вече се вписва в отношенията власт – субект (Фуко, М., 1998: 37). Тези три критерии, всъщност правят наказанието – изтезание, а начинът, по който се прилагат върху телесността на индивида, го превръща в основна дисциплинираща технология на властта като част от наказателния ритуал. Тъкмо, поради това, е необходимо да проследим трансформацията, която изтезанието претърпява в ритуалната практика, начините, пътищата и средствата, чрез които тази практика успява да мине отвъд границите на телесността и впоследствие да се впише в съвременните модели на властта.

На първо място, изтезанието не е просто израз на наказателна бруталност, а по-скоро то е пряк израз на властта в публичното пространство. Тук става въпрос за строго определена система от наказателни мерки, процедури и правила, която най – общо бихме могли да определим като власт на нормата. Важно, обаче, е да откроим завършека на този процес на ритуализиране на наказателните процедури, с оглед на историческия преход, както и от гледна точка на постигането на кулминацията в упражняването на изтезанието като техника за тотално овладяване на телесността. В този смисъл изтезанието, включено в наказателната практика генерира особено знание за човешката телестност, което впоследствие се инкорпорира в рамките на медицинската наука като познание за човешкото тяло.Колкото и да ни се струва пародоксален такъв тип генеалогия, така изкристализира нов вид знание за анатомичните измерения на човека, което на свой ред продуцира нови значения и задава нови рамки на умението за експериментиране върху човешката телестност.

Предварително ще отбележа, че става дума за един особен вид телесност – специфичната телесност на престъпника, който отклонявайки се от нормата, се превръща в изключено от обществото тяло, “подложено” поради тази причина на ритуалите на наказателно-съдебната практика. От друга страна, еманацията на дисквалифицираното тяло, на свой ред, засилва реципрочните отношения между обекта на наказанието и функциите на властта на нормата в публичното пространство. Защото това знание веднъж проникнало в публичното пространство и, разбира се, възприело се като средство за непосредствен контрол над всяка една телесност променя властта, включително и поведението на съответните й институции. В случая се извършва едно връщане на преработеното от дисциплинарните технологии познание придобито в затворените дисциплинарни пространства, отново в публичното и инкорпорирането му в нормата.

Същевременно, по такъв начин функциите на обществеността  биват демонстрирани като единствен източник на истината за престъпното деяние. Истината предпоставя наказателните процедури, които се превръщат в представление – представление за истината, което да служи за назидание на всеки, който си позволява да наруши нормата отново. Това е процесът на дублиране на наказанието. Подобни примери в наказателно – процесуалната практика се констатират и наблюдават и до днес. Провинилият се член на обществото се наказва: първо от съдебния пристав, а след това и от публиката, която е нераздeлна част от представлението – наказателния ритуал.По особен начин публичността, освен като свидетел “на голата истина”, приема функцията на заклеймител на противообщественото деяние на осъдения.

Изобщо, целият процес на осъществяване властта на нормата показва ясно, че изтезанието представлява един особен генераторен механизъм – от него започват множество ритуали, голяма част от тях се инкорпорират в развитието на исторически формиралите се дискурси за човешката телесност, които пък на свой ред, се превръщат във вектори определящи посоката на развитие на нормата. Тъкмо тези особености на изтезанието и екзекуцията, като най-съществените части от наказателния ритуал, които при това, бидейки изключително цинични и демонстративно налагани в публичното пространство, практически стават причина за оттеглянето на публичността от наказанието и мъчението в началото на XIX век 5.

Затворът-наказание: Продължавайки разсъжденията си в тази посока, логично стигаме до извода, че затворът е този, който поема функцията на наказателното изтезание, при което под влиянието на хуманитаристиката и задълбочаващите се процеси в производителните сили и производствените отношения, включително и поради измененията в количеството и качеството на населението “то е преминало от изкуство на нетърпимите усещания в система на отнетите права”(Фуко, М., 1993: 36). Затворът се превръща в наказание едва след като в самата обществена структура, свободата-времето се осъзнава като олицетворение на благото. По този начин, се реализира идеята, че наказанието – затворът отнема на субекта свободата – времето, а обществото се лишава от икономическата полезност на индивида.

Все пак затворът, от всички дисциплинарни институциии, успява да реализира в най-пълна степен паноптичната програма на Бентам. В този смисъл, осъществявайки надзора над голямата маса от белязани и изключени индивиди, концентирани в рамките на затвора, се съзнава необходимостта от извършването на редица реформи, целящи преодоляването на принципнотото разминаване на случващото се в затвора, с оглед на дисциплинирането на тази маса, респективно на новото отношение на властовите практики спрямо субекта. Оказва се, че затворът не снема от белязания-изключения антиобщественото му мислене и настроения.  Нещо повече, те се мултиплицират посредством солидаризирането на затворниците, т.е вместо да се осъществява индивидуална и индивидуализираща изолация, в него започват да се фабрикуват групови рецидиви.

Така се появява идеята за сегментиране на това дисциплинарно пространство (затвора) и неговата дифузия в цялата обществена структура, но не в смисъла, който Фуко е вложил в този дискурс, а в контекста на “обратното” връщане на властта на нормата от затвореното пространство към властта на нормата в публичното,  повлияна вече от хуманитарните науки, от знание за рецидива и методите за неговото контролиране. Това е процес, който продължава и понастоящем в съвременното общество чрез идеята за терапевтичност и превантивност –една от формите за сегментиране на пространството, в което субектът се въприема като предмет за изправление и нормализиране.

За това начева процес на деструкция на най-твърдите репресивни системи и заместването им от кабинети, удостоверяващи степента на “лудост” или “болестността” на “отклонилия се” субект, респективно възможността за неговото нормализиране – поправка, с оглед запазването на икономическата му полезност.. Функционирането на затвора, като институция за превъзпитание, предпоставя определянето на степените на нормализация, съответно на отклоненията от нормата и възможните изменения в поведението на субекта, показващи готовността му да бъде върнат в обществото. В този смисъл се генерира един процес на постоянно описване и маркиране на всяко изменение в поведението на субекта.

Разпит-изтезание: С локализирането на субекта в затвора се поставят редица проблеми пред технологията на властта, които водят до постепенната трансформация на наказателното изтезание и затвора-наказание в разпит-изтезание. На преден план излизат ефектите на безкрайното описване, на нескончаемият разпит, без оглед на време и/или място на провеждане, доколкото той предоставя “блясъкът” на истината за степента на отклонението на субекта. По този начин елементите на надзора и контрола, чрез разпита експанзират в обществената структура, осъществявайки своята функция да разделят пространството, заемано от субектите в обществото. Т.е. наблюдава се едно триумфално завръщане на една изтезателна практика под друга форма, едно повсеместно класифициране на индивидите.

При изследването на тази наказателна практика, защото тя, според мен, несъмнено е такава, следва да се мисли за нея именно като особен вид изтезание. Т.е да възприемем разпита като изтезание, респективно като едно продължение на самата наказателна практика в душевността на субекта, без непосредствено тя да се отразява върху телесността.

Всъщност, чрез процеса на отпадане на публичността от изтезателната практика се задвижва една цяла нова система, формираща се около вътрепсихичните измерения на субектността, доколкото именно душата на осъдения индивид е призована да изразява, възпроизвежда и генерира властовите механизми в рамките на правораздавателната система, но и извън нея. Разкрива се едно множество от техники за дублиране на изтезанието, формата, на което вече не се свързва с издевателства над тялото, а се конституира около психиката на субекта.

Самата публичност придобива нови контури – тя се превръща в наказателна публичност, нещо което до голяма степен обуславя формите на бъдещата институционализация на дисциплинарните технологии в условията на модерната правова държава. За това трябва да бъдат разкривани не толкова ефектите на оттегляне на публичността от изтезателните практики, а по-скоро да се търсят промените, които настъпват във функциите на публичността по отношение на наказателния процес.

С оглед на това е необходимо да се извърши  диференциация в границите на тази наказателна публичност От една страна, откриваме една аморфна и хаотична човешка маса, която възпроизвежда елементите на суверенната власт, а от друга – тя е строго схематизирана и институционализирана, припознавайки себе си като носител на това право. И още, до този момент, публичността не се мисли като съществена част от инструментариума на властта, а като изразител на волята на суверена. Едва с раждането на модерната държава, тя придобива институционални функции 6.

В контекста на казаното, разглеждайки диспозитива–власт е необходимо да се отговори още на това, как са се структурирали самите властови институции в рамките на определени политически модели и в каква степен на взаимодействие са се ситуирали едни спрямо други по отношение на наказателния процес и изобщо на надзора. Факт е, че всеки политически модел на управление акцентира върху различни страни от наказателния ритуал. Така например: при абсолютната монархия е налице сливането на суверенната власт с наказателния и полицейския апарат, което се фокусира върху практиката на изтезанието; при модерната държава започва процес на диференциране на отделните власти – съдебна, законодателна и изпълнителна – на преден план излиза затворът – институция и практиката на разпита – изтезание; в постмодерната държава се наблюдава пълното диференциране на властите, включително и с появата на медиите, като форма на публична власт и надзорен коректив.

Постепенно ударението пада върху разпита преди всичко като техника на наказателния ритуал, както в, така и извън съдебната система. Проявява се под формата на изпити, тестове, интервюта, журналистически и прочие разследвания, дебати и т.н., във всяко едно ниво на обществената структура. Така в наказателния ритуал се очертават и функциите на редица, привидно маргинално ситуирани около неговата същност институционални обекти и институционализирани роли, които съпътстват всички процедури, следвани в наказателните практики. Така се формира широк институционален кръг, който конструира значително по–широко поле за реализация на властовите техники.

В процеса на метаморфозата на изтезанието в разпит, при което вече отсъства употребата на телесна агресия, се осъществява смяната на парадигмата в наказателния ритуал. Констатирам едно функционално преобръщане на неговите механизми: докато в класическата епоха изтезанието и страданието, хронологически са разположени след разпита, то вече се наблюдава друг процес – замяна на телесната агресия с вербална – насочена към иницииране на реакции в психичните пластове на индивида. Такова преобръщане не е лишено от своите дълбоки основания. Ако се върнем към разгледаните по–горе особености на наказателния ритуал ще открием още, че в него определено изкристализира и проблема за вината пред обществото. Тъкмо, чрез нейното проблематизиране се откроява поредно рафиниране на изтезателните практики в един процес на натрупване на вина в разпита.

Става въпрос за акумулирало се в съдебно-наказателната практика ново познание за душата на човека и феномена на съвестта, около които започват да се концентрират наказателните механизми. Така съвестта (като вътрешен коректив) се превръща в основен обект на въздействие от страна на наказателните процедури – актът на постоянното наслояване на обществена вина е основен инструмент в процеса на дисквалифицирането на субекта.

Изповед: Изборът на изповедтта като практика, инкорпорирана в границите на наказателния ритуал, се определя като една от фундаменталните характеристики на властта – процедурата на принудителното признаване. В рамките на модерната публичност принудителното признаване и свободата на словото се допълват, като особени механизми на властта. Изповедта е искрено и пълно признаване на греховете, което ярко контрастира на методите за изтръгването му в сферата на изтезанието. Всъщност това искрено и пълно признаване не е насочено единствено към греха, а изобщо към пълно признание на всяко едно деяние.

Ето защо свещенникът в наказателния ритуал е един от важните и необходими елементи, осигуряващи церемониалността на наказателната практика. Той става гарант за нормалността на вярата на осъдения, която предпоставя искреността на разкаянието. Респективно на степентта на отклонението и възможността за спасение на душата, чрез представянето и предоставянето на това признание в публичното пространство.

Така изкристализират два типа дискурси, които по своята същност са различни. Всеки едни от тях генерира истината за престъплението и корените на греха; определя строгостта на наказанието, неговата продължителност и степента на не/нормалността на виновния. Разбира се, функцията на свещенника в наказателния процес не свършва до тук, тя по особен начин напътства и съпътства страданието на осъдения от самото начало – от следствието до резултатите от присъдата. Над всичко това застава моделът на себеотричане в очакването на прошката, който е ясно видим в акта на изстрадването на вината посредством телесността. Така негативната натовареност се смекчава в изповедалната традиция и преодолява крайната форма на отхвърляне, която се налага от правораздавателната система.

Разбира се, субектът остава белязан от вината на извършеното престъпление, но образът му вече не е крайно наситен от негативните значения. В последното си социално действие в така наречената ешафодната реч той едновременно се откъсва и завръща. Парадоксално изглежда тезата, че по такъв начин индивидуализираната телесност се завръща пречистена в обществото, но изповедта е тази, която предоставя възможността за това емблематично по своя вид “възкръстване”. В този смисъл изповедалната практика се замества с феномена на публичното признаване/разкаяние като не само запазва, но и разширява функциите и ролята си. Трябва да се отбележи още, че изповедта е онзи елемент, който поставя най–остро проблема за сексуалността, обвързвайки го с желанието и удоволствието, проблематизирани от психоаналитичния дискурс. С проблематизирането на тази особеност на телесността, започва формирането на новата вълна на християнизация в обществената структура, доколкото тя е концентрирана в сферата на интимността и принудата – семейството.

Колкото и парадоксално да звучи, изчерпателната изповед се превръща в първата техника, която продуцира дискурси върху сексуалната практика и постулира степените на нейната нормалност. Така посредством паралелизирането и коекзистирането на религиозния пасторал и психиатричната практика се оформя една сложна матрица, която прорязва интимността на сексуалната практика в семейството. Тя засяга не само възрастните, а и децата. В този смисъл, акцентът се поставя върху ролята на бащата като проводник на подражанието, който се превръща в център на властовия механизъм. Около този унифициран образ започват да функционират множество институционални техники за овладяване на субектността. По такъв начин, в адаптацията на религиозния пасторал и медицината се реализира опубличноствяването на сексуалната практика, нейните характерни и “ненормални” проявления и/или отклонения, възрастова структура и пр. Пресичанията между религията и психиатрията се осъществяват на всяко едно ниво в структурите на двата вътредиспозитивни компонента, доколкото изповедникът трябва да бъде и учен, и лекар, и съдия (Фуко, М., 2000: 207), а след “реформата” лекарят трябва да бъде изповедник, учен, съдия и пр.

В съвременното общество, където на практика е осъществена секуларизацията, изповедалната практика може да се разглежда единствено като израз на набожността – в границите на това крайно технологизирано и разумно общество, присъствието на Бога във всекидневния живот на субекта се счита за сведено до минимум. Поради тази причина властта оттегля вниманието си от изповедта в търсене на подходящия заместител, който да изпълнява ролята на принудително признание. В този смисъл, властта маркира следващия компонент: психиарията, респективно в съвременното общество – психоанализата.

Психоанализата: Считам, че психоанализата в най-голяма степен реализира новите тенденции и проекции в диспозитива власт и стремежът му към тотално маскиране, към невидимо съществувание. От друга страна наследството, което психиатрията и психоанализата получават под формата на знание, акумулирано в развитието, усъвършенстването на наказателния ритуал, генерира нови области и полета, в които експанзират властовите механизми: семейството е превърнато в неизменен компонент от наказателните процедури.

Психиатричните и психоаналитичните изследвания върху осъдената индивидуалност преминават през анализа на минало и проблемите в семейството й – ясното диференциране, класифициране и квалифициране на семейните роли произвежда методите за надзор в частното пространство. Продуцира се едно ново знание, което проектира семейната роля в публичното пространство. Така, чрез психоанализата, елементите на контрола и надзора се концентрират върху интимната сфера на съществуването на субекта – сексуалността 7.

Появата на тези нови епистемологични елементи в полето на правния комплекс задават смисловите значения на образите в генеалогията на анормалното “чудовището, непоправимият и малкия мастурбатор”. И трите фигури проблематизират “тайнството” – сексуалната практика. Разглеждани именно в тази практика чудовището, непоправимият и малкият мастурбатор извървяват своя собствен път на развитие и кулминират в една психология на инстинктите, на несъзнателните желания, на бълнуванията и пр. Те се превръщат в емблемите за “неприродосъобразност”, свидетелстващи за йерархията в степента на възможното отклонение.

В генеалогията на чудовището например, могат да се открият редица трансформации, които се осъществяват в наказателния комплекс. И докато в началото този образ се свързва с цялостната организация на тялото, отнасяща се до релацията човек – животно, тук вече на преден план излиза проблемът за сексуалната организация на тялото. Както виждаме тази трансформация е напълно ясна и изявена в границите на неестествената сексуална практика. Поради тази причина всеки един от тези образи, се превръща в код за разбирането на едно или друго отклонение от нормата. Тези фигури се очертават като своебразни лостове за перманентни знакови прехвърляния между изтезание, изповед и психоанализа, особено доколкото последната като практика в наказателния процес изследва отклоненията от нормата, за които няма видимо обяснение или ясен мотив.

Фактът, че в края на XVI и началото на XVII век характеристиката на чудовищността вписва в себе си и сексуалната практика, е показателен за промените, които настъпват в различните звена на наказателния ритуал, в частност на тези свързани с изтезанието и изповедтта. В този случай, изтезанието на чудовището се разглежда не като наказателна техника, целяща да причини страдание, а по-скоро като демонстрация на отклонението, с оглед психологическото ритуално въздействие върху обществото. Така например изтезанието на чудовището започва след неговата смърт (Фуко, М., 2000: 100). Този образ демонстрира различните нюанси в разбирането за измеренията на чудовищност–анормалност, засягащи една сфера на все още твърде малко познати мотиви, инстикти и пр.

Например ако Анриет Корние (“чудовището”) е олицетворение на отклонението, произведено извън обществената структура, то Шарл Жуй – непоправимият, е анормалният, но принадлежащият на обществото. Така психиатрията се превръща в онази последна инстанция, която не просто ще верифицира, обяснява, кодира, класифицира и дисквалифицира едно, престъпно или не, действие или извършителят му, а ще води до разкриване на пътищата, довели до отклонението и ще предугажда начините за тяхното предотвратяване. Това е инстанцията, която определя степените на разумност и на съзнаване на отклонението. Тя определя степента на лудост (постоянна, прекъсваща, пълна, частична) както и цялата гама от безразсъдни и немотивирани действия на субекта.

Едновременно с това психичната медицина си присвоява и част от елементите на изтезанието: в случая тя формира цяла поредица от разпити, търсещи обяснението на мотивите, инстинктите, и пр. И доколкото субектът е социално конструиран, той е подвластен на функциите на психичната медицина за овладяването, контролирането и надзираването му. Психиатрията и психоанализата постепенно започват да се превръщат в неизменна част от системата за правораздаване и влияние върху общественото мнение. Те невралгизират, проблематизират и тревожват, защото вече не тялото, а душата е онази първостепенна ареалия, върху която се съсредоточават техниките на контрол и механизмите на власт.

Именно от такава гледна точка трябва да се разглежда трайното настаняване на психоаналитичния дискурс в публичното пространство. Психоанализата предоставя нова територия за осъществяване на по–пълното овладяване на субекта – територията на несъзнателното. Така всяко бълнуване получава свое определение и интерпретация, своя степен на анормалност, свой индикатор за обществена опасност – всяко бълнуване вътредиспозитивните структури ще третират по уникален начин.

От друга страна, ми си иска да разгледам проблема за детската сексуалност, на който Фуко също обръща особено внимание, доколкото той е показателен за измененията в диспозитива. В контекста на тази промяна децата, от една страна, биват включени в стратегията на властта, същевременно биват изключени както от дисциплинарното, така и от публичното пространство. Детето, в конкретния случай, се схваща от властовите практики като граница в йерархията “съзнателно – несъзнателно”. Детето представлява онова поле, върху което ще се експериментира, ще се демонстрира ефикасността на целия механизъм, то се превръща в основния субект за дисциплинирането.

Ето защо ключ за разбирането на тази хипотеза е невъзможността спрямо децата да се прояви публичната функция на частния поглед. Властовите практики се съсредоточават около необходимостта да се формира у децата съзнанието за отклонение, още преди самото задействането на юридическата норма. Така се формират институционални механизми за контрол и надзор, които имат мисията и са призвани да “преведат” детето като здрав и нормален субект през публичното пространство.

В този смисъл се постига двоен ефект. Първо, на детето се вменява чувство за вина (например: мастурбацията ще бъде отговорна за всички болести, които ще го сполетят в бъдещото му развитие: Фуко, М., 2000, 270). Второ, възрастният, трябва да предпазва себе си от възникване на желание породено от детската сексуалност и стремеж да я предпази (Фуко, М., 2000: 280). Тук не става дума за прост “кръстоносен поход”, както го определя Фуко, срещу детската мастурбация, а за сложна и многообразна репродуктивност на ресурси с цел ограничаване на отклоненията от определената стратегия на властта, която позволява в максимална степен овладяване на субектността в рамките на конкретния исторически период.

Тези постоянни завръщания на теми и сюжети към семейната среда започват да стават банални, но „от факта, че са банални не следва, че не съществуват” (Градев, В.,1992: 65). Изобщо не е случайно съсредоточаването на механизмите и техниките на властта върху семейството – клетка. Така цялата семейна среда се насища с максимален брой “сексуални” признания, от които произтича медицинския дискурс на нормалността на семейството.

И ако в началото “института” на психолога и психиатъра бавно се конституира от обществото и постепенно инкорпорира в рамките на  наказателния ритуал, то този „институт” в постмодерното общество придобива много по – голямо значение и развитие, доколкото е свързан не само със системата на съдопроизводството. В съвременното общество функционират психоаналитични клиники и кабинети, чиято цел е опазването на психичното здраве на частния индивид, респективно на обществената хигиена. Важно е да се отбележи, че полето на тяхното действие е в границите на автономността на индивида – т.е. психоанализата се насочава към отклоненията от нормата, които не предизвикват белязването и изключването на субекта. От друга страна “институтът“ на психоаналитика в частното пространство е опосредствено институциализиран чрез съюзи, харти и прочие предписания за поведение, които частично го поставят под властта на нормата.

В контекста на казаното, психоанализата се очертава като най –рафинираната техника за контрол и надзор над индивида, поради факта, че тя се осъзнава като плод на свободния му избор. Докато изтезанието е неизменно свързано с една традиция на дисциплинирането, изповедтта е продукт на религията – елемент на това дисциплиниране, то психоанализата разкрива степента на дисциплинираност на субекта. Нейният “изборен” характер създава у него илюзията, че той се изплъзва от механиката на властта. Всъщност посредством включването на психоаналитичния дискурс в границите на публичността се засилва самото индиректно влияние на властта на нормата. Така, чрез психоаналитичната практика в рамките на постмодерните изменения на властта откриваме процесите на белязването, изключването, диференцирането, дисквалифицирането, противопоставянето и размиването между две екзистиращи паралелно “паноптични програми”.

Може би затова, Фуко спира вниманието ни именно върху измеренията на паноптичната програма, защото тя представлява за него онази обща технология на властта, която осъществява надзора и контрола над всяка една телесност. Това е общата матрица, чрез която властовите отношения се актуализират, деформират, разпадат, съединяват като по този начин образуват постоянни “завихряния” около измеренията на субекта – тяло и душа. Така Фуко акцентира върху паноптикума в дисциплинарното пространство, преформулирайки основния въпрос: за да се установи какво е публично допустимо, трябва да се изучи, онова което е недопустимо в публичното пространство.

В този смисъл триадата: изтезание–изповед–психоанализа представя само една от възможните траектории на интерпретацията в “системата” на паноптикума. Тя позволява да се проследи изоморфизма и противоположностите между публичния и дисциплинарен паноптикум, като начин на мислене за властта в съвременните демокрации. Така изтезанието, изповедта и психоанализата екзистират в съвременното общество, повече като елементи на един публичен паноптикум, постоянно насищан от отклоняващи дебати. Трябва да отбележа, че посредством включването на психоаналитичния дискурс в границите на публичността се засилва влиянието на властта на нормата. Или по – скоро, благодарение на това включване властовите механизми се изтеглят на заден план, стремейки се да завършат процеса на маскирането си. Този процес се осъществява посредством превръщане на дисциплинирането в схващане за самодисциплинираност у субекта.

Така чрез психоаналитичния дискурс, се призовава на преден план излизането на човешкото удоволствие и желание за опериране и манипулиране на чуждата телесност. По този начин интензифицирането на психоаналитичния дискурс върху удоволствието показва как около субекта се съсредоточават неща, чиито център в миналото е представлявали някаква външна за него реалност. В този смисъл уклонът към субективизъм и натрупването на хедонистични значения характеризират глобалната човешка ситуация, а субектът повече от всякога се стреми към интензифицирането и максимилизирането на удоволствията.

Фуко много ясно показва връзката между удоволствието и желанието, от една страна, и властта, от друга, в специфичната им реципрочност: “Удоволствието се разпространява върху властта, която го преследва; властта закрепва удоволствието, което току що е прогонила” и “удоволствието да упражняваш власт, която пита, надзирава, дебне, шпионира, претърсва, опипва, осветява; и от друга страна, удоволствието, което се разпалва от  това, че трябва да се изплъзваш от тази власт, да и убягваш, да я мамиш и изопачаваш”(Фуко, М., 1993: 63).

В този контекст в рамките на съвременните изменения на властта триадата изтезание – изповед – психоанализа определя процесите на белязването, изключването, диференцирането, дисквалифицирането, противопоставянето и размиването между двата екзистиращи паралелно паноптикума. Все пак това е само една от възможните интерпретации на разгръщането на властовите практики в съвременното общество, където тези вариации макар да остават в сферата на дисциплинарните технологии обуславят тенденции на разпад на определени институционални връзки в моделите на власт. Именно тяхната устойчивост им придава необходимата гъвкавост да продължат да съществуват в една епоха, в която наблюдаваме почти пълното изчезване на институционални центрове.

В този смисъл постоянните им реконфигурации в преминаването от дисциплинарните пространства в публичните такива способства за разкъсването на институционалните ядра, респективно в реализацията на нови и непознати до този момент диспозитивни завихряния. Завихряния между вътредиспозитивните елементи на диспозитива власт, разгърнали се в триадата изтезание – изповед – психоанализа като интерпретация на властовите механизми в обществените отношения.

Използвана литература:

Бауман, З. Общността. ЛИК. С., 2003

Бек, У. Световното рисково общество. Обсидиан. С., 2001

Градев, В. Генеалогия на модерността, УИ “Свети Климент Охридски” С.1992

Олброу, М. Глобалната епоха. Обсидиан. С., 2001

Русо, Жан – Жак. Общественият договор. С., 1952

Федърстоун, М., Лаш, С., Робертсън, Р.,(съст.) Глобални модерности. КХ. С., 2004

Фуко, М. Анормалните ЛИК, С.2000

Фуко, М. История на сексуалността т.1. ЕА. Плевен 1993

Фуко, М. Надзор и наказание. УИ “Свети Климент Охридски”. С., 1998

Хабермас, Ю. Структурни изменения на публичността. ЦИД. УИ “Свети Климент Охридски”. С., 1995

 Бележки:
  1. Федърстоун, М., Лаш, С., Робертсън, Р, 2004
  2. Тази интерпретация на Жил Дельоз ни показва ясно процесите, които се извършват в самата структура на диспозитива, съставена от множество елементи, всеки от които може да бъде видян като своего рода “диспозитив”. Това е и един от акцентите, които Фуко поставя  върху тези компонети на диспозитивната структура и той ги нарича “вторични диспозитиви”, защото всеки един от тях би могъл да се разгледа като такава хетерогенна система. В този смисъл се разкрива изключителното многообразие от “вторични диспозитиви” в теоритичните постановки Фуко – така например други диспозитиви могат да бъдат видяни в секса, езика, истината, удоволствието, и пр.)
  3. Когато говорим за “илюзиорни представи” имаме предвид  възможните пресилени оценки за ролята на общественото мнение върху поведението на отделните индивиди, мислейки за това, доколкото, в публичното пространство, чрез нормата на властта, контролирайки единствено резултатите от дейността в територията на частния индивид, може успешно да изпълнява мисията си на “будно гражданско око”, т.е. доколко нормата в публичното пространство, бидейки приложима само ако е констатирано отклонение на индивида от нея, може да е ефикасно, респективно да е достатъчно, за да формира по такъв начин дисциплинираност у публичния индивид.
  4. Определенията за “субекта”, се изграждат върху отношенията между правните, репресивните и прочие институционални системи на държавата, т.е. между държавата и частните индивиди, отношения под влиянието, на които индивида се превръща в субект. Т.е., индивидът, закрепен към определени властови системи. По такъв начин, формално, съществуването на субекта е детерминирано от наличието на власт, от която в частност той има потребност, защото е приел принудата и сам е станал нейн проводник. Мишел Фуко използва цялото богатство на френския език, което се заключва в понятието за субект и разиграва цялата гама от нюанси, които то носи: от една страна като soumis, dependant (de), oblige (de) – като зависим от друг човек, от друга страна като: gouverne, inferieur – гражданин ( sujets d’ une democratie, d’ une republique; като тема или идея; като последовател на някаква идея или влияние.( “Le Petit Robert”, Monreal, Canada 1991, redaction dirigee par A. Rey et J. Rey – Debove, p.1884 – цитирано по Градев, В. Генеалогия на модерността, С.1992г. )
  5. Фуко, М. “Надзор и наказание” С.1998, с.48-49 и с. 55
  6. “Разбира се, някакво приложение, което да действа правнотехнически, публичността получава едва с възникването на модерната държава и с отделената от тази държава сфера на гражданското общество,” Хабермас, Ю. “Структурни изменения на публичността” С.1995г. с.56
  7. “Тъкмо в тази игра бавно от няколко века насам се конструира едно знание за субекта, знание не толкова за неговата форма, колкото за онова, което разцепва, което може би го детерминира, но което преди всичко кара да убягва от самия себе си. Това е могло да се окаже непредвидено, но никак не трябва да се очудваме, когато си представим дългата история на християнската и юридическта изповед, преместванията и преобразуванията на тази толкова капитална на запад форма знание – власт, каквато е признанието, придвижвайки се по все по – стесняващи се кръгове, проектът за една наука за субекта започнал да гравитира около въпроса за секса. Причинността в субекта, несъзнаваното на субекта, истината за субекта в другия, който знае, знанието в него за това, което той самия не знае, всичко това започнало да се разглежда в дискурса за секса. Ала съвсем не поради някакво природно свойство, присъщо на самия секс, а като функция на властовите тактики иманентни на този дискурс”. Фуко, М. “История на сексуалността” П.1993, с.97

Източник:  on 28.06.2012 ·