Архив за етикет: европейски ценности

Възпитание, Здравеопазване, Култура, Общество

Франсоа Рабле: „Смехът – това е същността на човека”

3894 прегледа0 коментара

  • Смехотерапията се ражда заедно с Гаргантюа и Пантагрюел

Автор: д-р Ваня ШИПОЧЛИЕВА

 

Понякога думите са по-остри от скалпел. (Не e цитат.) До такъв извод може да стигне всеки, особено ако наскоро е прочел литературен шедьовър от времето на Ренесанса.  Например – „Гаргантюа и Пантагрюел” на френския писател Франсоа Рабле. Тази творба е велико доказателство, че думите имат силата да режат като нож язви и тумори на обществото,  да облекчават подобно на хапче възникнали болежки и недъзи, да вдъхват радост и развихрят въображението, сякаш са психотропно лекарство или афродизиак.

Съвсем сигурно е, че Рабле е знаел това, защото е бил практикуващ лекар-хирург в болницата в Лион. Имал е също юридическо образование – вероятно последица от факта, че роден в семейство на адвокат. Писателят е известен още като: монах, прекарал част от живота си в три манастира; полиглот, знаещ 10 езика, включително старогръцки, латински и староеврейски; ботаник, прочул се с това, че от папската градина във Ватикана успял да задигне един много здравословен зеленчук – артишок и да го пренесе във Франция. Но  най-отличителната черта на Франсоа Рабле е неговият всестранен интерес към човека.

В годините, когато е живял (първата половина на 16 век), широтата на познанията, проникването в анатомията, физиологията, разума и душевността на Homo sapiens, едва ли са били достатъчни, за да се изправи един хуманист срещу схоластиката,  аскетизма и мрака на Средновековието. Писателят обаче ползва методи  от терапевтичната практика в отношението си към обществото  и така успява да заобиколи страховитата църковна цензура.

Преди всичко към противоречията, конфликтите и проблемите на своята съвременност той   подхожда, следвайки принципа за постепенно увеличаване на лечебната доза. Неговият сатиричен и единствен роман „Гаргантюа и Пантагрюел” е писан в продължение на 32 години (от 1532 до 1564 г.). Романът се появява на части, като последната пета книга излиза 11 години след смъртта на великия хуманист. (Днес се спори относно автентичността й, но експерти твърдят, че и в тази книга личи стилът на Рабле.) При това целебното средство, което избира авторът, е нематериално. То е възможно най-деликатното, но и най-въздействащото – смехът.

Изследователи сочат  Рабле като баща на смехотерапията, която днес се практикува във все повече болници в света и у нас.  От историята знаем, че на своите пациенти великият хуманист е разказвал смешни истории и анекдоти, като вярвал, че така ще облекчи състоянието им. Чрез романа си Рабле  препоръчва общуването със смешни хора, дори с такива, които гледат през ключалките. Прави това, воден от убеждението, че човекът е единственото създание, което е може да произвежда мощен, звучен смях, който освобождава духа, разтоварва го от натрупано напрежение и преглътнати обиди. За гръмкия смях днес е ясно, че прочиства белите дробове, позволявайки дълбоко навлизане на въздух по дихателните пътища, насища организма с кислород и води до отделяне на ендорфини – вещества, които повишават настроението.

Писателят-лекар се възползва  и от още една, отдавна установена в медицината закономерност – човекът, който е с развито чувство за хумор, не само оздравява по-лесно,  но има добър апетит и  изпитва наслада от храненето. С това удоволствие Рабле свързва историята на човешкия род. В главата за произхода на Пантагрюел, авторът описва как в годината на големите дренки (три пълнели една крина) първите хора се нахвърлили стръвно на плодовете, но скоро коремите им се подули. След този случай цялата история на  човешкия род се развивала под сянката на балонирания корем, превърнал се при някои в огромна бъчва. Хората се опитвали да прогонят възникналата деформация с пост и целомъдрие, но все не успявали, защото апетитът и всеки един повик на човешката природа са по-силни от изкуствено наложените ограничения.

Без да одобрява преяждането и въпреки това напук на аскетизма в главата за гастролатрите (същества, които принасят жертви единствено на собствените си стомаси) писателят представя над сто пикантни ястия, като овнешка плешка с чесън, осолен дивеч с ряпа, прасенца в шира и много други деликатеси, придружени с вино от плодородните земи на Франция. С подобни ястия изобилства целият роман и те са така описани, че читателят може да усети аромата им, да ги види във въображението си – одухотворени и усмихнати.

Лекарството – смях Франсоа Рабле прилага многократно и върху себе си, дори в своя предсмъртен час. Когато го питат как е, той отговаря с едва доловима усмивка: „Предайте на негово преосвещенство, че съм във весело настроение и че се отправям да търся великото „Може би”…”. Така през 1553 г.  завършва земния си път писателят, който изповядва мисълта, че „смехът – това е същността на човека”. На 59 години си отива от този свят лекарят-хуманист Франсоа Рабле. Остават обаче името, духът и примера му за успешно противопоставяне на ограниченията, аскетизма и лицемерието. Остава неговият пречистващ смях, който изцелява всичко.

Източник: Студия Трансмедия

Възпитание, Култура, меценатство, Общество, Семейство

Пласидо Доминго: Преживях толкова красиво приключение, че ще спра без съжаление

2708 прегледа0 коментара

  “Не се чувствам нито по-малко страстен, нито по-малко любопитен, нито по-малко дързък от вчера… По-скоро е точно обратното!”

 Автор: „Фигаро“

 

На 75 г. оперният певец със 150 роли в кариерата си ще се превъплъти в Жорж Жермон в “Травиата” на Верди на музикалния фестивал “Хорегиите” в Оранж.  Един от най-аплодираните тенори на ХХ век, заедно с Лучано Павароти и Хосе Карерас, Пласидо Доминго продължава и днес да обикаля големите оперни сцени, като певец (в роли на баритон), диригент или директор на операта в Лос Анджелис. Няколко дни преди премиерата на “Травиата” на “Хорегиите” в Оранж той даде откровено интервю за “Фигаро”. Една оперна легенда по-жива отвсякога. 

- Не сте пял на “Хорегиите” от 38 години. Какво изпитвате преди да излезете отново на сцената на старинния театър?

– Голямо вълнение. Дори и да не съм бил там от близо четири десетилетия, не съм спирал да мечтая за нея. За съжаление, поради обстоятелствата почти никога не бях свободен в този период. Имаше или запис в Лондон, или турне в Залцбург… Оранж е вълшебно място. Със своя декор и минало. Но най-вече много особената атмосфера, коато се усеща на сцената. Странното е, че се изправяте пред много голям брой зрители, но имате чувството, че изграждате с тях интимна връзка. Това е уникално усещане и се надявам да го преживея отново… Доколкото гласът ми позволява.

- Не се ли страхувате да се изложите на рисковете на пеенето на открито?

– Смешно е, че ми задавате този въпрос. Трябва да кажа, че в миналото никога не съм се страхувал да пея навън. Но днес съм малко по-внимателен. Миналия уикенд в Оранж прекарахме един напълно дъждовен ден. Вечерта, по време на репетицията, беше толкова свежо, че можех да почувствам как студеният въздух прониква до гласните ми струни. По време на дуета с Виолета във второ действие си казах, че никога не е било по-опасно да пея Верди (смях)!

- Преди месец изпълнихте Жорж Жермон в Бастилията. Различни ли са вокалните усещания тук?

– Не. В Оранж акустиката е идеална за певците, стига климатичните условия да са добри, ако не е много студено и не духа мистрал. Обратното, ако вятърът е силен, както беше при последното ми идване тук, трябва да се адаптира проекцията. Да не се пее директно към публиката, а още по-надалеч.

- Като тенор много пъти сте пял ролята на Алфредо. Днес се превъплъщавате в бащата. Зрелостта помага ли ви да го разберете по-добре?

– Разбирам го прекрасно. Въпрос на зрялост, разбира се. Въпрос на бащинство също. Партията, която Верди е написал за Жорж, наистина е за баща. Било то в отношенията му с неговия син или с Виолета, синовната обич е крайъгълният камък на цялата архитектура на ролята. Дуетът с Виолета е много красноречив. В началото Жорж се проявява като жесток човек. Но постепенно той осъзнава чувствата на Виолета към сина му и се преобразява. Разбираме, че при други обстоятелства, ако социалният натиск не е толкова силен, той би искал Алфредо да остане с Виолета.

- Кой говори – бащата или певецът?

– Говори Верди. В неговите опери, в “Травиата” или в “Симон Боканегра”, връзката баща – дете винаги е много специална. Без съмнение, защото той самият е загубил две много малки деца. Смятам, че най-вълнуващата музика, която е написал, са именно тези дуети между баща и деца.

- Синът ви Пласидо Доминго Младши е певец и композитор. Случвало ли ви се е да пеете заедно с него?

– Разбира се. През последните години записахме няколко дуета (за албума Songs, издаден от Sony Classical, и един диск в памет на певеца Джон Денвър – б. а.). Да пея заедно с него винаги предизвиква в мен много силно вълнение. Вече не съм млад баща и той не е десетгодишно момченце, на все още се трогвам по същия начин от ролята му на овчарчето във филма “Тоска” през 1976 година.

- След като Алфредо, който вие сте пял, вече се е превърнал в Жорж, възможно ли е това да се случи в операта? Може ли бунтовникът Алфредо да се превърне в човек, който спазва условностите?

– Не. Алфредо има характер на бунтовник. Отношението му към религията и морала показва, че няма да позволи да го огънат. Както и когато бяга, отказвайки да слуша баща си, който започва да пее кабалетата dunque invano trovato t’avro.   Лично аз мисля, че възрастта и зрелостта не трябва да бъдат фактори на ерозия, а на еволюция. Не се чувствам нито по-малко страстен, нито по-малко любопитен, нито по-малко дързък от вчера… По-скоро е точно обратното!

- Говорейки за еволюция, тази на вашия глас ви накара да пеете като баритон, което често са роли на патриарха. Чувствате ли се като патриарх в операта?

– Усещам патриаршеско отношение във всеки аспект от живота си. Независимо дали става дума за личния или професионалния ми живот. В моето семейство, на сцената с млади оперни певци, на конкурса за млади изпълнители Operalia, който създадох с първата амбиция да им помогна, като щедро им давам съвети… И дори когато дирижирам оркестъра. Защото съм убеден, че един лидер трябва да бъде по-скоро баща, отколкото диктатор.

- Певец, диригент, директор на опера, президент на Operalia… В коя от тези роли откривате себе си?

– Не правя йерархия на отговорностите си. Правя всичко по един и същ начин: тоест с цялата си страст и целия си ентусиазъм. Времето не е разтегливо. Но страстта е. Тя не се разделя, а се умножава.

- Не се ли страхувате, че един ден времето ще ви изпревари?

– Доволен съм, че имах толкова дълга кариера, но предпочитам да се възползвам от настоящия миг, преди да говоря за миналото. Все още имам ангажименти като певец през следващите три години. Знам, че нищо не е вечно, че един ден ще почувствам, че гласът вече не ме слуша. Но като певец преживях толкова красиво приключение, че ще спра без съжаление. Ще продължа театралния си живот под други форми.

- Промени ли се светът на операта?

– Има много повече възможности и млади певци. Благодарение на предаванията в киното, телевизията, по интернет, започнахме да създаваме нещо много популярно. Почти всяка опера има днес своя компания или академия за млади певци. Това не съществуваше преди и е фантастично. Виждаме, че се появяват млади изпълнители, които са все по-зрели. Връщам се от Operalia, на която спечели французойката Елза Дрейзиг. Тя е едва на 25 г. и от следващата година влиза в трупата на Берлинската опера под диригентството на маестро Баренбойм!

- Казват, че музикалната кариера е най-изморителна заради пътуванията…

– Пътувал съм през целия си живот, а днес повече от вчера. Самолетите са по-бързи. Но всичко е по-бързо! Кой знае, може би след два века ще ходят да пеят на Марс пред първите заселници. Но това ще бъде винаги същата професия.

- Със 150 роли в кариерата ви има ли някоя, която да ви е белязала най-силно?

– Не бих могъл да отговоря. Без съмнение според биографите “Парсифал” от Вагнер ще бъде по-важна от “Федора” на Джордано. Но, когато пея „Федора“, съм убеден, че няма по-красива опера на света.

- Каква е тайната на вашето дълголетие?

– То се дължи на две думи: страст и страст.


Пласидо Доминго изпълнява песента Amor ti vieta от операта „Федора“ на Джордано

Превод от френски: Галя Дачкова

На челната снимка: Джузепе Верди

Източник: Гласове

Духовна сфера, Култура, Общество

Посланието на поробените :“Набуко“ и днешното време

2873 прегледа0 коментара

  •  Утре приключва грандиозният спектакъл. Над 9000 посетиха операта под небето на София
Автор: д-р Ваня Шипочлиева, Студия Трансмедия

30.07.2016

„Va’, pensiero, sull’ali dorate.  Va’, ti posa sui clivi, sui colli, ove olezzano tiepide e molli, l’aure dolci del suolo natal! …  O mia Patria, si bella e perduta! “                

„Лети мисъл на златни   криле, лети и спирай над хълмове и  планини, където ухае, топъл и нежен,  сладкият дъх на родната земя!  … О, Родино моя, така красива и изгубена!”

Когато  Темистокле Солера е написал тези стихове  и ги е вплел в либретото на операта „Набуко”, едва ли е допускал колко съдбовни и безсмъртни ще са те. От историята знаем, че Джузепе Верди посреща с неохота идеята за такава опера. Преди нея композиторът е преживял тежки провали, възприел е себе си като неудачник и е на път да се откаже от музиката. Но се случва така, че изпуска от ръцете си тетрадката с либретото и тя се отваря на магнетичните слова – „Va’, pensiero, sull’ali dorate (Лети мисъл на златни   криле)…”. Точно този стих връща Верди към творчеството.

Още на 9 март 1842 година, когато  в „Ла Скала”, в  Милано се състои премиерата на „Набуко“, присъстващите са обхванати от мощен възторг. Думите за родината, гениално пресътворени чрез хора на пленниците, са всъщност израз на тогавашния копнеж за обединение и свобода на Италия. При следващите представления на операта мелодията се пее от цялата публика и се превръща в борчески химн на Ризорджименто (народно движение, завършило с образуване на единна италианска държава), а името на Верди се увенчава с величие.

Днес няма любител на оперното изкуство, който да не е запявал, поне в мисълта си откъс от култовата творба. Тя се харесва на българската публика при всичките постановки на  „Набуко” у нас (през  годините – 1967, 1988, 1989, 1990, 1992 ). Но тази година, в края юли Вердиевата творба  завладя и омагьоса софиянци чрез  грандиозния спектакъл под открито небе на Софийската опера и балет, режисиран от акад. Пламен Карталов. Премиерата бе посветена на 125-годишнината от основаването на Софийска опера. А последното представяне на „Набуко“ е утре, на 31 юли.

Досега операта под небето е посетена от над 9000 души, но интересът на публиката не е стихнал. Онези, които не са успели да се сдобият с билети, продължават да  се струпват около огражденията на площада  пред северната страна на храм-паметника „Св. Александър Невски”, за да чуят поне прекрасните гласове на  част от изпълнителите.

Тук са италианските звезди Сузана Бранкини и Роберто Скандюци, солистката на операта от Тел Авив  – Шай Блох, грузинският бас Кахабер Шавидзе, нашият прочут баритон Владимир Стоянов, българските тенори Даниел Дамянов и Красимир Динев, както и сопраното Силвина Пръвчева.

Магията на този спектакъл е плод от огромна творческа енергия, която щедро раздават виртуозните оперни певци, перфектните инструменталисти от оркестъра на Софийската опера и балет, изключителните диригенти – Михаил Синкевич от Мариинския театър в Санкт Петербург и Жорж Димитров от Софийската опера и балет.

Магия има и  в светещата сцена на спектакъла с форма на разгънат свитък, четириетажните висящи градини на Семирамида, блестящата стълба към небето, завършваща с ръцете на пророка Моисей. Всичко това е  сценографско предизвикателство, под което стои творческият подпис на маестро Карталов.

Казват, че правенето на опера на площада е негова запазена марка, която винаги е с много значения. Например, през 2014-а година  с постановката „Борис Годунов“ той не само отбеляза 100 години от рождението на  великия български бас Борис Христов. Тогава маестро Карталов заяви, че с „Борис Годунов” издига нов олтар на операта – пред храма „Св. Александър Невски”.

И тази година изборът на сцената не е случаен. Площадът пред патриаршеския храм е  едно от местата в столицата, където звучат особено – предупредително и тревожно, съдбовните думи: „О, Родино моя, така красива и изгубена!”

Подобно виждане е близко до заявеното от акад. Пламен Карталов на сайта на Софийската опера и балет: „

Връзката с плача и стоновете от хора на евреите от „Набуко” е метафорична с днешното време, когато на родната ни земя се раждат толкова много таланти, хора с огромна енергия от различни слоеве, но поробени от безгрижието, пренебрежението към ценностното, от политическата, икономическа и културна родна безпътица. А плодът от съвкупността на материалното и духовното творчество създава културата на една нация, но без култура каква нация е тя… Затова като призивен камбанен звън, и като от Храм на Спасението, избрахме да звучат посланията от „Набуко” на безсмъртния маестро на италианската революция Джузепе Верди”.

В края на юли грандиозният спектакъл „Набуко” бе посетен от наши видни парламентаристи, министри, бизнесмени. Никой от тях не каза дали е успял  да свърже днешната  демографска, политическа, духовна и икономическа обстановка с онази много емоционална и съдбовна фраза  на Темистокле Солера? Но, ако все пак политиците са се замислили върху нея, би следвало да не пропускат и последиците от властолюбието, така категорично представени във Вердиевата опера.

Духовна сфера, Култура, Общество

14 юли – ден на Франция: ЕДИН ЗА ВСИЧКИ, ВСИЧКИ ЗА ЕДИН

1870 прегледа0 коментара

 Автор: Пламен К. ГЕОРГИЕВ

14 юли , Денят на Бастилията е ден за честване на френската култура. Довчера фанфарите в Париж, че и навред по света, проглушаваха с революционно- приповдигнатите си звуци за възхвала на Великата френска революция.  Но по-приглушено прокламираха Свободата за тези, останали отвъд границите на Одер и Ниса…  Но нейният дух живее не само с Айфеловата кула, „Лувъра“, или „Нотр дам дьо Пари“, малките  пекарни и кафенета, станали запазена марка на Франция по света.

 

Гледам и в близкия софийски „Лидъл“ едно девойче оставя на касата, какво мислите – пресен кроасон, с бутилчица плодов сок. И казва на касиерката,  – мерси. Не,  нямам предвид онзи турист, който заключил, след едноседмично посещение в България, че сме били много културен народ,  понеже всички знаели френски….  Още по- малко маниерно вдигнатото кутре, когато нашенки на по зряла възраст си сърбат кафето..

Не, не Франция, нейната култура, обаяние с привкус на свободата и един стил на живот, живеят и в крилатия девиз на „Тримата мускетари“ – „Един за всички, всички за един“. И тук повечето народи им свалят шапка. Заради солидарността. Как им бяха имената бе, питат се млади български европейци, докато отварят своята „ретро бира“, пред „стената“ опъната за мача Франция – Германия. И уж все немски „Голф“ искат да карат, а повечето  викат за Франция. Или поне така ми се струва.

Не защото сме франкофони, мисля си. Или че си имаме френска гимназия, за която се пее „Френската гимназия – нея господ пази я“. И даже, когато една банка реши да снабди безвъзмездно учениците с  карти с чипове за вход  и изход, в името на реда и спокойствието ,  а и с идеята родителите да „снасят“ по някой лев в сметките, та да си увеличи клиентелата – такава гюролтия се вдигна, такава гюролтия, че адвокатите още се чешат по главите, а пиарките пишат обръщения за добри намерения…

„Тюйлери“ във ….гр. Вюрцбург,  старата столица на Бавария. Барокът си е барок навсякъде.

 

„Един за всички, всички за един“. То беше поздрав и в гр. Вюрцбург, старата столица на Бавария , дълго след като се снима последната версия на „Тримата мускетари“ по Дюма. Вървеше като  поздрав между младите – там има стар университет с 20 000 студенти. Знам го от млада българка, с която се запознахме в кафе „Журнал“, има и такава верига да знаете – съвсем в стил „Монмартър“, с непретенциозни столове, дървени маси,  хубаво кафе в големи чаши и всички  вестници и списания, да си топи човек кроасана и да си чете кой каквото обича. Че то какво е кафе без журнал, нали?

Отвън също като на жив  екран пред витрината минаваха млади хора с дълги рокли от времето на Д’Aртанян, момчета със „истински“ шпаги и шапки с цветни пера. А българката, студентка по музика в тамошния университет , ми разказваше че хиляди нейни колеги цял месец се снимали в масовките за по 100 евро на ден. Но тя не можала да се вреди. Американският снимачен екип избрали „Резиденцията“, най- импозантната сграда /вж. снимката/, където са живели едно време немските фюрстове, която си е чист барок и много прилича на „Тюйлери“. Пък и по- евтино излязъл филмът. Та в двора и шетъли и мускетарите……

Незабравими дни, които се помнят , нали? Защото Франция, както ви казвам, може да живее и през границите. Което е силата на един неугасващ дух и културна идентичност, колкото впечатляваща, толкова и по- своему въвличаща.  И българката, прочее,  със славянско име почти като Мила Йовович,  само дето е Мира – едно р ги дели –  говори за  „моят Париж“, където често обича да ходи. . Подари ми даже и едно ключодържателче с Айфеловата кула, като не пропусна да ми спести неудобството: „Ама те са много евтини – В  Париж ги продават на всеки ъгъл по пет за едно евро, нали разбирате?.“

Разбирам, викам и си закачам цяла Айфелова кула на ключовете, че да ми напомня и за кроасона, и за кафе „Журнал“, и за тримата мускетари, с които и аз остарях , а в Париж даже не съм стъпвал, за коварната милейди даже и нейното повдигнато кутре, колчем си пие кафето, или вее с ветрилото…И из тези дни, бог знае защо, вече не си мисля за Бастилията. Не чувам на сън да гърмят аркебузите, да звънкат шпаги по парапетите, да скачат от покрив на покрив мускетарите…

Че тя Франция, нейните ценности са си и наши, викам си, повече или по- малко, нали? Дори да минаваме за „французи“ заради едното мерси, светът още ги гледа със завист. Че и нас покрай тях май. И защо, да ги питаш?. Че бъдете и вие французи, бе, то не се иска много. Просто да се облегнеш на стола, да си пиеш кафето, но когато ти посегнат на Свободата, на достойнството, на личното Его, ако щете,  да скочиш. И заедно с други, като един да се опълчиш срещу посегателя, наглеца, простака, ако щете.

„Един за всички – всички за един“. В това е „цаката“ и на нашата  Франция, българската , да знаете. Другото са фанфари, знамена, тропот на добре гледани атове по „Шанз Елизе“, шум на ракетни двигатели и пушек, бе, пушек в три цвята, който остава в небето да напомни, че над него, там още по- горе във висинето е Свободата, Братството че и Равенството.

Е, не става лесно, така е тук долу, и на човек му светва чак когато минават и метачите да оберат изпокъсаните флагчета, балони и всякакви там близалки. За всичко се плаща, нали? Но пък не знам дали знаете,  скоро го научих от колекционерите,  има 2 златни наполеона по- популярни у нас, де. На единия си е Бонапарт с големия нос. Груб е, не струва. Другият е по- малък , на затова пък по- елегантен с изображение на Мариана. Нали я знаете оная с шапката. Та над нея пише не друго а Liberté, égalité, fraternité .

Разбирате ли публичния ефект от сеченето на златни монети във Франция от онова време.  И в скъсан джоб да влезе „петлето“, както му викат познавачите,  понеже  петелът е инкрустиран на обратната страна –  пак за по- висши ценности от звонковата монета става реч. В подкорието  и на санкюлота се заражда,  даже, мисля си. По един прост и опредметен начин. Пък как се става сетне „ситуайен“, сиреч гражданин е друга история. А познайте сега какво подарих на внука си, когато стана на 5 години. Той много не се впечатли, обаче викам си, може я пръстен там да си направи, я венчални халки един ден. Знам ли колко ще поскъпне златото. За „егалитето и фратернитето“ вече съм наясно, че  здравата поевтиняха… Но затова пък живеят  като символ верую  и отвъд Франция, нали?.

Денят на Бастилията е и едно отложено, ако не закъсняло наше просветление, така да се каже. Което предполага човек първо да си наплиска  очите, че сетне да погледне на свободния свят. Това е  нашата „тиха революция“ на съизмерване преди всичко със себе , че сетне и с другите. Ето защо, както се вика „Вив ла Франс, вив ла Репюблик!“. Днес 14  юли.  И „За многая лета“, както обичаме да припяваме. А, и още: „Един за всички, всички за един“, нали? Не забравяйте Д’Артанян. За другите, кой как се казваше, може и да спорим още. А пък дали беше Дюма баща, или син – отдавна  няма значение.

На челната снимка: Мира Г.В.  от гр. Вюрцбург,  родена 14 юли; която не игра в масовката на „Тримата мускетари“. Тук в Париж пред „нейната Сена“,  както и казва,  която все и напомня за нашия “ тих бял Дунав“. /сн. личен архив/.

 

За филма „Тримата мускетари“ – последна версия

Световна премиера: 14.10.2011
Премиера в България: 14.10.2011
Производител: Constantin Film Produktion, Impact Pictures, NEF, New Legacy, Summit Entertaiment
Година: 2011
Държава: САЩ, Германия
Жанр: Екшън, Приключенски, Романтичен, БГ Аудио
Режисьор: Пол У.С. Андерсън
Участват: Орландо Блум, Мила Йовович, Матю Макфейдън, Рей Стивънсън, Кристоф Валц, Люк Евънс, Логан Лърман, Мадс Микелсен
Времетраене: – мин.
Рейтинг: - /10
IMDB: http://www.imdb.com/title/tt1509767/

Поредната екранизация по класическия роман на Александър Дюма. Този път на режисьорския стол е Пол Андерсън. В ролите на Атос, Портос и Арамис са съответно Матю Макфейдън /”Гордост и предразсъдъци”/, Рей Стивънсън /”Крал Артур”/ и Люк Евънс /”Сблъсъкът на титаните”/.  Логън Лърман /”Пърси Джаксън”/ влиза в образа на Д’Артанян. Впечатляващ е изборът за останалите роли: Мила Йовович е Милейди Де Уинтър, Орландо Блуум е бъкингамският дюк, Кристоф Валц е кардинал Ришельо.