Понякога думите са по-остри от скалпел. (Не e цитат.) До такъв извод може да стигне всеки, особено ако наскоро е прочел литературен шедьовър от времето на Ренесанса.  Например – „Гаргантюа и Пантагрюел” на френския писател Франсоа Рабле. Тази творба е велико доказателство, че думите имат силата да режат като нож язви и тумори на обществото,  да облекчават подобно на хапче възникнали болежки и недъзи, да вдъхват радост и развихрят въображението, сякаш са психотропно лекарство или афродизиак.

Съвсем сигурно е, че Рабле е знаел това, защото е бил практикуващ лекар-хирург в болницата в Лион. Имал е също юридическо образование – вероятно последица от факта, че роден в семейство на адвокат. Писателят е известен още като: монах, прекарал част от живота си в три манастира; полиглот, знаещ 10 езика, включително старогръцки, латински и староеврейски; ботаник, прочул се с това, че от папската градина във Ватикана успял да задигне един много здравословен зеленчук – артишок и да го пренесе във Франция. Но  най-отличителната черта на Франсоа Рабле е неговият всестранен интерес към човека.

В годините, когато е живял (първата половина на 16 век), широтата на познанията, проникването в анатомията, физиологията, разума и душевността на Homo sapiens, едва ли са били достатъчни, за да се изправи един хуманист срещу схоластиката,  аскетизма и мрака на Средновековието. Писателят обаче ползва методи  от терапевтичната практика в отношението си към обществото  и така успява да заобиколи страховитата църковна цензура.

Преди всичко към противоречията, конфликтите и проблемите на своята съвременност той   подхожда, следвайки принципа за постепенно увеличаване на лечебната доза. Неговият сатиричен и единствен роман „Гаргантюа и Пантагрюел” е писан в продължение на 32 години (от 1532 до 1564 г.). Романът се появява на части, като последната пета книга излиза 11 години след смъртта на великия хуманист. (Днес се спори относно автентичността й, но експерти твърдят, че и в тази книга личи стилът на Рабле.) При това целебното средство, което избира авторът, е нематериално. То е възможно най-деликатното, но и най-въздействащото – смехът.

Изследователи сочат  Рабле като баща на смехотерапията, която днес се практикува във все повече болници в света и у нас.  От историята знаем, че на своите пациенти великият хуманист е разказвал смешни истории и анекдоти, като вярвал, че така ще облекчи състоянието им. Чрез романа си Рабле  препоръчва общуването със смешни хора, дори с такива, които гледат през ключалките. Прави това, воден от убеждението, че човекът е единственото създание, което е може да произвежда мощен, звучен смях, който освобождава духа, разтоварва го от натрупано напрежение и преглътнати обиди. За гръмкия смях днес е ясно, че прочиства белите дробове, позволявайки дълбоко навлизане на въздух по дихателните пътища, насища организма с кислород и води до отделяне на ендорфини – вещества, които повишават настроението.

Писателят-лекар се възползва  и от още една, отдавна установена в медицината закономерност – човекът, който е с развито чувство за хумор, не само оздравява по-лесно,  но има добър апетит и  изпитва наслада от храненето. С това удоволствие Рабле свързва историята на човешкия род. В главата за произхода на Пантагрюел, авторът описва как в годината на големите дренки (три пълнели една крина) първите хора се нахвърлили стръвно на плодовете, но скоро коремите им се подули. След този случай цялата история на  човешкия род се развивала под сянката на балонирания корем, превърнал се при някои в огромна бъчва. Хората се опитвали да прогонят възникналата деформация с пост и целомъдрие, но все не успявали, защото апетитът и всеки един повик на човешката природа са по-силни от изкуствено наложените ограничения.

Без да одобрява преяждането и въпреки това напук на аскетизма в главата за гастролатрите (същества, които принасят жертви единствено на собствените си стомаси) писателят представя над сто пикантни ястия, като овнешка плешка с чесън, осолен дивеч с ряпа, прасенца в шира и много други деликатеси, придружени с вино от плодородните земи на Франция. С подобни ястия изобилства целият роман и те са така описани, че читателят може да усети аромата им, да ги види във въображението си – одухотворени и усмихнати.

Лекарството – смях Франсоа Рабле прилага многократно и върху себе си, дори в своя предсмъртен час. Когато го питат как е, той отговаря с едва доловима усмивка: „Предайте на негово преосвещенство, че съм във весело настроение и че се отправям да търся великото „Може би”…”. Така през 1553 г.  завършва земния си път писателят, който изповядва мисълта, че „смехът – това е същността на човека”. На 59 години си отива от този свят лекарят-хуманист Франсоа Рабле. Остават обаче името, духът и примера му за успешно противопоставяне на ограниченията, аскетизма и лицемерието. Остава неговият пречистващ смях, който изцелява всичко.

Източник: Студия Трансмедия