Архив за етикет: култура

Духовна сфера, Здравеопазване, Култура, Наука

Филантропът Йохей Сасакава – „Доктор хонорис кауза“ на СУ „Св. Климент Охридски“

2716 прегледа0 коментара

Бележка на редактора:

Вие знаете ли , любезни, че ритуалът за връчване на почетната титла „хонорис кауза“, този път дадена на японецът и посланик на добра воля на ООН и Световната здравна организация –  WHO- Йохей Сасакава завършва с нашето православно пеене „За многая лета“.

Че как иначе – Ректорът на СУ проф. Герджиков прочете грамотата хем на старобългарски, черковно славянски, хем на латински. А след 2 дни почетният гост на България, поканен от добри приятели тук, пътува за Ватикана. За да се яви там на международен симпозиум като първопроходец в борбата и победата над проказата. Че и  дискриминацията, „стигмата“, както и казват, която отблъсква от другите дори и излекуваните вече от проклетата болест /останали 200 000 в света – не повече/.

Толкова жестоко е отхвърлянето към различния, опасния, болния. Макар вече да не е заразен. Проказата битува, значи, в главите ни. Като страхът, невежеството, предубеждението, както изтъкна и видният японски изследовател, филантроп, посветил повечето от 77 годишния си живот на борбата с тази болест.

А тя се лекува. Стига да има хора, които разбират какво е наука. Каква сила има тя , за да извади човека от безпомощността, от предубеждението дори. Казаха, че след „лепрата“, както и викат по западния свят, от библейско време и Стария тестамент още – почетният вече докрор хонорис на Софийския университет, ще се обърне и към дечицата, оцеляли от Чернобил.

Вярваме в този алтруизъм. Той е по- силен от всичко. Насреща е един самурай. А ние българите имаме особена тяга към самураите, не знам защо и как. Може би защото са челични. А други ще кажат, че това е  хуманизъм и саможертва в действие.

И няма да сбъркат!

За това хорът на Алма матер пее:

За многая лета -д-р Сасакава!

Винаги сте добре дошъл тук у нас в страната на розите. Нека се чудят антрополози и философи, как тъй един духовен мост между далечна Япония и малка, но 1300 годишна България, още ни свързва с Острова на Слънцето.

То май не е дадено на всеки народ.  Затова трябва да се къта и пази.

От „Философският клуб“

 

Японският професор е един от най-големите дарители на Софийския унверситет

В тържествена обстановка в Аулата на СУ „Св. Климент охридски“ се сътоя церемонията по удостояването на проф. Йохей Сасакава с почетното звание „Доктор хонорис кауза“. Лично ректорът на университета проф. Анастас Герджиков връчи грамота и медал със синя лента на големият японски дарител. Той е известен в целия свят с борбата си срещу проказата и дискриминациите, свързани с болните и излекуваните от тази жестока болест. Това съобщи сайтът „Студия Трансмедия“.

В кратко слово при откриването на церемонията проф. Александър Федотов, ръководител на Центъра за източни езици и култура към СУ представи Йохей Сасакава, а видеоматериал запозна публиката с постиженията на ръководената от проф. Сасакава Фондация „Нипон“ в битката с проказата в целия свят. Японският учен и филантроп произнесе академично слово на тема „Победа на два фронта: ликвидирането на проказата като болест и като стигма“.

Предложението за удостояването с почетното звание на най-старото и авторитетно висше училище в България е на Факултета по класически и нови филологии на Университета. Председателят на Фондация „Ниппон“ е личност с огромни заслуги за подпомагане на културата в целя свят. Ръководената от него фондация предоставя от дълги години средства за стипендии на докторанти и преподаватели от Софийския университет.

Източник: Студия Трансмедия

 

Икономика, Наука, Общество

Йохей Сасакава – изследовател и благодетел от висок карат гостува на България

2641 прегледа0 коментара

На тържествена церемония, която ще се състои на 6 юни 2016 г. в 11.00 часа в Аулата на Университета, председателят на Фондация „Ниппон“ Йохей Сасакава ще бъде удостоен с почетното звание „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

 

Председателят на Фондация „Ниппон“ Йохей Сасакава

Предложението за удостояването с почетното звание на най-старото и авторитетно висше училище в България е на Факултета по класически и нови филологии на Университета. Председателят на Фондация „Ниппон“ е личност с огромни заслуги за подпомагане на културата в целя свят. Ръководената от него фондация предоставя от дълги години средства за стипендии на докторанти и преподаватели от Софийския университет.

Йохей Сасакава има огромен принос за редица благородни каузи, сред които особено изпъква борбата за пълна победа над проказата като заболяване и над съпътстващата я обществена дискриминация, от която страдат не само болните, но и много оздравели по света.

Йохей Сасакава ще произнесе академично слово на тема: „Победа на два фронта: ликвидирането на проказата като болест и като стигма“.

Йохей Сасакава е завършил политически и икономически науки в Университета „Мейджи“ в Токио. В основаната през 1952 г. Фондация „Ниппон“ той е от 1981 г. член на Борда на директорите, от 1989 г. – нейн президент, а през 2005 г. става председател. Специален пратеник е на правителството на Япония за национално помирения в Мианмар. Посланик на добра воля на Световната здравна организация за елиминиране на проказата.

Г-н Сасакава е известен като социално ориентиран предприемач с поглед върху широк кръг проблеми. Той е международно признат със своята проактивна дейност и лидерство в глобален план. Неговите ключови проекти включват:

  • Медицински прегледи на 200 хил. деца, засегнати от инцидента в атомната електроцентрала в Чернобил;
  • Създаване на система, с която потребителите финансират охраната на сигурността на навигацията през Малакския проток;
  • Развитието на следващото поколение глобални лидери посредством развитата с негова помощ мрежа от 69 университета в света;
  • Създаване на програма, която осигурява обучение на 2 000 китайски лекари в Япония;
  • Развитие на маршрути/трасета в Арктическо море, които са използваеми през цялата година.

Дейността му по отношение на международната помощ се фокусира около три ключови за живота области – хранителна сигурност, здравеопазване и образование. Неговата спомоществователска дейност вътре в Япония е фокусирана в области, които не са обект на внимание на правителството, включително развитието на неправителствения сектор в страната и доброволческите дейности, развитие на услуги за възрастни граждани и такива с недъзи, както и дарението на 20 хил. автомобила са специални социални услуги на занимаващи се с подобна дейност организации в цяла Япония.

Едновременно в Япония и по света, Сасакава работи на предната линия на хуманитарната помощ, вярвайки, че ефективната поддръжка на обществения интерес изисква не само финансиране, но и личен ангажимент и участие.

Сасакава постоянно акцентира в изказванията си, че съвременните проблеми изискват решения, постигнати чрез сътрудничество и затова е изградил широкообхватна мрежа, вкоято участват политически, управленски, академични и частни среди. Такъв пример е Форум 2000, който той ръководеше заедно с бившия чешки президент Вацлав Хавел в продължение на 11 години. Тази инициатива събира заедно експерти и известни личности от цял свят за дискутиране на глобалните проблеми и там са генерирани серия иновативни програми в резултат от интелектуалното взаимодействие.

Дейността му  в Япония също обхваща най-различни области, включително развитието на мерки за борба с морското пиратство, публикации за действията на севернокорейски шпионски кораби, обучение на сестри за хосписи, създаването на мрежа в подкрепа на жертвите на престъпления. Сасакава е известен и с усилията му за прокарването на японския Основен закон за океана през 2007г., а така също и централната му роля около организацията на Маратона в Токио. Чрез своя фокус върху сътрудничеството, той е успял да реализира цели, които не биха били възможни да се постигнат едностранно.

Йохей Сасакава е носител на множество награди, сред които Международна награда за мореплаване, Награда „Върховенството на закона“ на Международната адвокатска асоциация, Международна награда „Ганди“. Почетен доктор е на редица университети в цял свят.

Източник: Студия Трансмедия

4.06.2016

На челната снимка: г -н Йохей САКАСАВА по време на визитата си в Индия, април 2012 капо посланик на Световната здравна организация.

Духовна сфера, Култура, Общество

Проф. Гелиан Прохоров: Народ, който не мисли за себе си, не заслужава да живее

2530 прегледа0 коментара
Автор: Наталия Ларина, foma.ru.

Евразийският център към Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ организира лекториум ANIMUS ROSSICUS на 2 юни 2016 г. Проф. Гелиан Прохоров, преподавател в Историческия факултет на СПбГУ, РХГИ, Петербургската духовна академия, ще изнесе лекция на тема „Исихазмът в Русия и България през ХIV век“. Тук публикуваме негово интервю пред руската журналистка Наталия Ларина.

 

— Гелиан Михайлович, една от книгите ви се нарича „Кръстообразността на времето“. Звучи доста скандално.

— Няма нищо скандално. Отдавна съм забелязал, че времето е кръстообразно. Настоящето е това, което още не е отминало, но не е и нещо, което вече е настъпило. Значи е между миналото и бъдещето, те са от двете му страни.

Ако мислено погледнем от високото към ниското, ще се окаже, че настоящето – това е онова, което не е вечно, или ще отмине, но не моментално, или ще продължи по-дълго. Настоящето е центърът на кръста, чийто връх е вечността, долу е мигът, вляво – миналото. Защо вляво? Защото четем от ляво надясно, а насреща е бъдещето. Ето и къстообразността на времето. В точката, в която времената се срещат, се намира настоящето, а заедно с това – аз, ние, надарените с разум, съвест, съзнание.

— В какво се състои приложното значение на тази научна кръстообразност?

— Нито едно от тези времена не бива да се пренебрегва. Случва се времената да се отдалечат от настоящето, тогава връзката помежду им се къса и настоящето изчезва. Настоящето е онова, което черпим от миналото, бъдещето, от мига и вечността. Какво се случва, когато обществото нарушава тази закономерност, разбрахме, когато станахме свидетели и участници в кървавия ХХ век.

— Съдбата на всеки от нас в значителна степен се определя от обкръжението ни. Вас тя ви е срещнала с елита на Русия – Лихачов, Панченко…

— Най-съдбоносна все пак бе срещата ми с Лев Николаевич Гумильов. Благодарение на него намерих смисъл в живота си и открих православната вяра. Тогава смисълът на живота ми се състоеше в безкрайни разговори с този уникален човек и в четене на всичко, написано от него. Той познаваше великолепно историята, разменяхме мисли, обсъждахме различни неща. Много жив ум имаше този човек, много!

Запознахме се във влака: аз отивах да се катеря по планините, той — да лекува язвата си, от която се разболял в Гулаг. Както знаете, той е прекарал там петнайсет години без никакви причини. „Ге-ля — натъртваше сричките, говореше малко маниерно, — знаете ли каква беше ползата от Гулаг? Каторжниците разговаряха, четяха лекции на най-различни теми. И мислехме, мислехме, мислехме. А когато са на свобода, хората разговарят малко. Добре че в научните среди тази потребност все още е остонала.“

Изпитвах ненаситна потребност да разговарям с Лев Николаевич. Просто се наслаждавах на играта на виртуозната му мисъл. По-късно, когато станахме приятели, по това как го слушах и разбирах, той ме сравняваше с каторжниците: „Ге-ля — разчленяваше думите той, — кога сте роден? През 1936-а? Е, по това време екзекуциите вече бяха повсеместни.“

Случайното ни запознанство в Питер се превърна в приятелство. Той ме покани на гости в дома си. Когато отидох на посочения адрес, ахнах. Работата е там, че когато следвах във Военновъздушната академия (още преди университета), бях на практика, докато се строеше същата тази сграда на Московския проспект, където живееше Гумильов. Даже бях запазил снимка, на която съм в бъдещата стая на Лев Николаевич. По-късно му я показах.

— Звучи като фантастика.

— Да, да, едно малко чудо е. „Ге-ля – избоботи Гумильов, – оказва се значи, че докато мен са ме реабилитирали, вие сте ми строили апартамента.

Много пъти сме били заедно на археологически експедиции. В делтата на Волга копахме хазарски погребения, учихме се да плуваме, а после плувахме с акваланги в Каспийско море.

Десет години непрекъснато се срещахме с моя приятел – ако не всеки ден, то поне веднъж в седмицата. После поразредихме общуването: инсталираха му телефон, винаги можеш да вдигнеш слушалката и да избегнеш разхождането нагоре-надолу…

Но накрая често ми казваше, че трябва да се уча не само от него, но и от някой друг. Така се случи, че Дмитрий Сергеевич Лихачов стана моят втори учител. А Лев Николаевич започна малко да ревнува. Но в края на живота му всичко се върна по местата си. Когато се разболя тежко и го приеха в болница, аз нощувах до леглото му. Така че накрая се върна щастието от предишното ни общуване.

— Споменахте, че преди университета сте учили във Военновъздушната инженерна академия. Какво, простете, ви отнесе там?

— В 10-и клас в училището ни дойде един много интелигентен полковник и разказа, че в тяхната академия образованието е по-добро от „цивилните“ вузове. И тъй като тогава сам не знаех с какво искам да се занимавам, постъпих в строителния факултет. Пътищата ни с строителството на лeтища се раздалечаваха все повече и повече. Прекарах много време в книжарниците, купувах Гумильов-баща, Ахматова, Манделщам, Пастернак… За щастие оттам ме изпратиха да отбивам военната си служба в дърводобива. Веднага след като се уволних, отидох в университета. А там не ми приеха дори документите.

— Защо?

— Ами защото от армията ми дадоха чудовищна характеристика: не разбира политиката на партията и правителството. Една година работи на строеж. Казах им: „Дайте ми характеристика за университета“. Свиха рамене: „Сам си я напиши, ние няма да те спираме“. И аз написах: правилно разбира политиката на партията и правителството…

В историческия факултет на Ленинградския държавен университет специализирах по темата на византийско-руските връзки. Започнах да уча гръцки. За мен дори специално поканиха преподавател от катедрата по класическа филология – София Викторовна Полякова. Приличаше на богинята на лова Диана, винаги в дома й около нея се разхождаха кучета, ходеше с високи ботуши. Във втори курс вече посещавах лекциите на Дмитрий Лихачов по древноруска литература в Института за руска литература (Пушкински дом). Когато завършвах окончателно университета, Дмитрий Сергеевич ми предложи да пиша аспирантура при него, което аз, естествено, с радост приех. Каза ми: „Защитите ли навреме, ще бъдете назначен в Пушкинския дом“.

Защитих през 1968 година, взеха ме за старши научен сътрудник. После – докторска дисертация, многотомно издание на литературните паметници на Древна Русия – за което заедно с колегите ни наградиха с Държавна премия.

— Кой е любимият ви век?

— Деветнайсети век. Това са и Андрей Рубльов, и Дмитрий Прилуцки, и Сергий Радонежски, и Кирил Белозьорски. Всички – върхът на светостта. В онези времена се създава се нов стил в живописта, литературата, архитектурата – нещо, което се случва изключително рядко на Русия. Появяват се и много великолепни преводи на изключителни произведения. В частност съчиненията на Дионисий Ареопагит с тълкуванията на Максим Изповедник. Те пишат за страстите, обсебващи в някакъв момент всеки човек и погребващи го в бездната. Писателите аскети ни сравняват с кораб по време на буря, който в края на краищата потъва.

Така писателите исихасти от ХIV век ни учат – нас, хората от ХХI век – да проявяваме воля: чрез любовта си към Бога, чрез живота с любов. А не с гибелни страсти…

Да, съвременният човек като пчела на мед налита на всевъзможни удоволствия. Той не се интересува от аскетичната литература на ХIV век. Впрочем била ли е тя нужна някога, послужила на някого? Да, била е. Аз, като инженер, съм направил списък. Лидер отново е моят ХIV век, златният век на духовността.

— Гелиан Михайлович, всичко, което така интересно разказвате, са минали неща. Каква е ползата от всичко това за съвременния човек? И нужна ли е днес светоотеческата литература днес? В бъдеще?

—Някои се нуждаят от нея, други не. За тези, които имат потребност, които мислят за непреходното, в края на краищата, времето е миг. Това е за тези, които искат да живеят с изживените мигове, да мислят за непреходното. А не просто да умрат.

Светоотеческата литература ни е необходима, защото тя отваря ума ни към пространства на вечния живот. Светите отци затова са важни, защото са боговдъхновени.

— Как, от ваша гледна точка, етногенезисът би послужил на бъдещето?

— Труден въпрос. Перестройката свали всички нравствени табута. Господства Мигът – наслади му се! Настъпи нахалната епоха на Мига, на Парите.

Народ, който не мисли за себе си, не заслужава за живее. Това не съм го казал аз, а мъдрите старци. Ние сме длъжни неуморимо да напомняме на хората, че преди тях и след тях е истинската Вечност, че връзката помежду им не бива да се къса на никаква цена.

Нали си спомняте, говорехме за „кръстообразността на времето“. Спасението на Русия е във възвръщането на вярата. Президентът ни не ме лишава от тази надежда.

–

Гелиан Прохоров (р. 1936 г., Ленинград) е палеославист, преводач, културолог, писател. Като учен се формира под непосредственото ръководство на Дмитрий Лихачов (не без основание е смятан за негов най-талантлив ученик) в Сектора по староруска литература към Института за руска литература (Пушкински дом), където той работи и понастоящем, но също тъй и под влиянието на историка и етнолога Лев Гумильов. Г. Прохоров е автор на около 200 научни труда, между които: „Повесть о Митяе” (Л., 1978), „Памятники переводной и русской литературы XIV—XV вв.” (Л., 1987) и др. Под негово ръководство и редакция бе подготвено и оригинално замисленото издание на съчиненията на Псевдо-Дионисий Ареопагит, в което текстовете (публикувани паралелно на гръцки и руски) са съпроводени със схолиите на св. Максим Изповедник. През последното десетилетие Г. Прохоров насочи вниманието си и към културологията, а също тъй и към художествената проза (вж. „Жълтата папка”, Литературен вестник, 1999, 9—15 юни).

Своеобразен център на научните занимания на Г. Прохоров е исихазмът и неговото влияние (с посредничеството на южното славянство) върху староруската литература и култура. ИК „Славика” е подготвила за печат сборника с негови трудове му „Исихазмът и културата на XIV век: Византия — България — Рус”.

* Със съкращения, заглавието е на Гласове

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

Възпитание, Култура, Общество, Семейство

Срещи с вдъхновението XII фестивал на изкуствата в музей „Борис Христов“

1802 прегледа0 коментара

Автор: д-р Ваня ШИПОЧЛИЕВА,
22.05.2016

За дванадесети път стартира фестивал на изкуствата, организиран от Музей „Борис  Христов” и Департамент „Музика“ при Нов български университет. Това е серия от художествени изяви, чрез които обществото ни може да се запознае с постиженията и процесите, характерни за творческия сезон на Музея.

В начинанието участват артисти от различни поколения, работещи в сферата на различни изкуства. Цялостният поглед върху изявите им  предлага   вълнуваща картина на духовните ни традиции, съчетани с емоциите и стремежите в настоящето и очертаващи бъдещия облик на културата ни.

Фестивалът протича напълно в духа на казаното от великия бас Борис Христов: „ Изкуствата са силни, когато са заедно, когато са ято от изкуства”. Това свое убеждение прочутият българин следва през целия си творчески път –  и когато пее в хор “Гусла” и когато учи оперно майсторство в Рим  и Залцбург и  когато  триумфира на големите световни сцени в ролята на: Борис Годунов от Мусоргски,    крал ФилипII от „Дон Карлос” на Верди, Мефистофел от Бойто и много други.

Със същата  увереност Борис Христов пресъздава  и всепроникващата духовна атмосфера под сводовете на храм „Александър Невски”, изпълнявайки православни песнопения.  Така се превръща в крепител на българския дух, особено чрез могъщото „Верую” или „ На многая лета!”.

Любовта на Борис Христов към България и желанието му на помага на младите таланти намират продължение във фестивала, който вече е красива традиция. Тази година на 22-ри май,   в рамките на инициативата, сопраното Таня Лазарова и пианистът Светослав Лазаров  ще  насочат вниманието на публиката към записите от 70-те години на голямото артистично съдружие – Людмила Хаджиева и Парашкев Хаджиев. Присъстващите ще могат да се насладят на вокалните цикли на Хаджиев по стихове на български и на стари източни поети. На 25-ти май вдъхновение назад в историята ще намерят изпълнителите от ансамбъла „Музика антика – София“.

Програмата им предвижда камерна и танцувална музика от епохата на Ренесанса, ранен и среден барок, както и романтична, ренесансова поезия.

За по-динамичната публика артистът Санджар Сапаев, цигуларят Иван Стайков, виолистът Радослав Йорданов и виолончелистът Атанас Кръстев ще представят на 27-ми май  своя програма с пантомима. Предвижда се фестивалът „Борис Христов“ да бъде фокус на красота и вдъхновение и през месец юни.

В момента Музеят „Борис Христов“ предлага  видеозаписи и изпълнения на Маргарита Лилова и Гена Димитрова със Софийската филхармония под диригентството на Емил Табаков, както и с оркестъра на Софийската опера под диригентството на Владимир Гяуров. И не е изключено всички тези инициативи да спечелят за изкуството нови български таланти. Нали, за творчеството и красотата никога не е късно.

Източник: Студия Трансмедия