Архив за етикет: нови елити

Как Хилари Клинтън те праща за зелен хайвер

 

Уважаеми читатели!

В началото – малка комична сензация. Редакторът на отдел „Разследвания“ на изданието International Business Times Дейвид Сирота през лятото на 2015 година отправи запитване до Държавния департамент на САЩ.

Позовавайки се на знаменития американски Акт за свободата на информацията, Сирота искаше да се запознае с писмата, които бившият държавен секретар, а понастоящем кандидат-президент Хилари Клинтън е писала по темата за Транстихоокеанското партньорство.

Беше му отговорено, че ще получи достъп до писмата през април 2016 година. Когато април мина, Сирота отново попита къде е свободата на информацията. И неотдавна получи любезно писмо, в което се казва, че писмата на Клинтън ще му бъдат предоставени – в пълно съответствие с Акта за свободата на информацията – на 31 ноември тази година.

Не е трудно да се установи, че това не е просто „след президентските избори“, това е несъществуваща дата.

Инцидентът предизвика хихикане у американските журналисти, които започнаха да си разменят спомени кой колко години чака отговори от различни държавни институции. Които по закон са длъжни да „осигуряват на гражданите свободен достъп до всякаква информация, освен такава, която засяга националната отбрана, правоохранителните органи, финансовите и лични документи“.

Във връзка с това трябва да припомним и друг, къде-къде по-сензационен и къде-къде по-смешен факт: в момента се подготвя за ратифициране друг мегадоговор на САЩ – Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП), който трябва да свърже с определени твърде порочни практики Америка и Евросъюза. Или, както подозират критиците, националните държави да бъдат подчинени на транснационалните корпорации.

Цялата работа е, че този процес се развива тайно и изключително от елитите на двете договарящи се страни. В продължение на много години имаше изтичане на информация едва-два пъти – струва ми се през 2013 година. Като цяло за публиката се пускат двустранични брошури, в които без цифри и скучни дълги параграфи, „толкова откровено, колкото е възможно“, се обяснява, че договорът на ТТИП ще принесе изключително много ползи и ще създаде милиони работни места.

При това липсва адекватен отговор на въпроса защо в такъв случай даже депутатите от германския Бундестаг се допускат до „отделни документи“ от договора изключително строго, с подпис, че информацията няма да бъде разгласявана.

Нека отбележим, че обикновените европейци не стоят със скръстени ръце. В рамките на мащабна кампания против тази тайнственост са се подписали около 3 млн. души. В европейските столици се провеждат демонстрации с участието на десетки хиляди участници – с плакати, освирквания и лозунги „Не на ТТИП“. Депутатите от парламентите на средиземноморските държави заявяват: „Това ще бъде буря, която ще отнесе милиони наши граждани“.

Правителствата на заинтересованите страни обаче не обръщат внимание на този прилив на недоволство. Тоест разграничават се от своите граждани със същата небрежност, с каквато Държавният департамент се отнася към обещанието си пред журналиста Дейвид Сирота да му предостави писмата на Клинтън за Транстихоокеанското партньорство на 31 ноември.

Както се вижда, уважаеми читатели, всичко това е социалнополитическо отражение на напълно обективната икономическа картина.

Цялата работа е, че от гледна точка на така наречените висши класи на нашата планета, днес те преживяват не ренесанс, преживяват своята историческа реконкиста. Целта е да отвоюват онова положение и онази власт, които бяха принудени да поделят със своите „мнозинства“ през миналия век.

Трябва да се отчете, че отношението на елита към масите е формирано далеч по-продължително – предавайки се от поколение на поколение – отколкото изглежда на пръв поглед.

Мнозина още помнят неотдавнашно изследване на италиански икономисти, които с почуда установиха, че най-богатите фамилии на Флоренция са същите, както и преди 600 години. Същото се наблюдава и на Британските острови, и в централната част на Европа.

И така: поставяйки се на мястото на тези потомствени владетели на планетата, в тяхната история можем да наблюдаваме както настъпления, така и принудителни отстъпления.

Главното отстъпление на елита в безкрайната война за власт, разбира се, е XX век. Тогава под натиска на научно-техническия прогрес внезапно всичко става масово – и производството, и потреблението, и образованието, и дори войната (няколко хиляди дадоха милионите си за оръжие).

Преди 100 години масите, които държаха в ръцете си и войната, и промишлеността, бяха ефективно организирани срещу елита, което доведе до гигантски промени. Фактически народовластието на 20-ото столетие (във всичките му форми – от „представителната демокрация“ до така наречения тоталитаризъм) дължи своята поява именно на този „век на тълпите“, века на огромните колективи.

По своята същност целият XX век е време, в което половината земно кълбо се бори с неравенството (което масите, почувствали силата си, отказват повече да приемат). Едновременно с това втората половина от човечеството се опитва да изглади това неравенство, както може.

Именно на това дължи появата си странната прослойка, обединена най-вече от начина си на потребление, но наречена „средна класа“. Именно на това дължат появата си и разнообразните форми на партийно представителство, обхващащи цялата планета (включително страните, в които все още няма каквато и да било индустриализация и където демокрацията има характер на чиста проба карго култ със сламени самолети).

Цялата работа е единствено в това, че днес и демокрацията, и първородните западни народи се превръщат в сламени самолети.

По същите причини научно-техническият прогрес не стои на едно място. Преместването на производството и неговата автоматизация тихичко бива придобивано от гигантски производствени колективи. Военнотехническите иновации премахват необходимостта от многомилионни армии.

Фактически това означава, че вече няколко десетилетия ролята на организираните маси намалява. Което естествено се отразява на социалното разслоение във водещите страни, включително САЩ, където „средната класа“ се свива, разделяйки се на бедни и богати.

На практика нещата се свеждат до това, че всички вълнуващи букви на законите за Свободата на Разпространение на Информацията, за Равенството пред Истината и Закона се превръщат в празен ритуал.

В новия свят масите могат само колкото си искат да маршируват, протестирайки; обществениците – да се борят за народовластие; журналистите – да молят за информация елитните държавни чиновници.

Всички планирани договорености обаче, все едно, ще бъдат подписани. След Буш, Клинтон и Буш президент се готви да стане Клинтън. А държавният департамент непременно ще отговори на вашите свободолюбиви въпроси. Буквално на 31 ноември.

 

Виктор Мараховски е роден през 1978 година. Журналист, наблюдател, главен редактор на онлайн списанието „На линии“.

 

Превод от руски: Елена Дюлгерова

 

Заглавието е на „Гласове“

Келешите на българския преход (социологическо есе)

 Автор: проф.  Пламен К. ГЕОРГИЕВ

Всички гледат породата, търсят расови белези, а пък има в природата удивителни мелези. Тъй че както при хората, приятелче мое, и при нас по е важно сърцето какво е.“ 

                                                                             Валери Петров

Сега му е царството на Келеша.  Не, не там горе на небето. А тук на земята. И по- точно с епицентър – България. На прехода, бързея, срещу насрещното, или ако предпочитате в блатото – все ще е вярно. Когато всичко се тресе, само Келешът изглежда непоклатим….

Идва той като спасител.  

Пълен с енергия, визии за реформа, модерна държава даже, че и окрилян от ветровете на една ентропия на риска, която,  в „третата модерност“ /Бек/ му надува платната.  Одисей, както се казва – ряпа да яде. Мученик е той насущний. Докато Келешът наш, си е шанс на еволюцията. Или ако не ви харесва – „ин витро“,  така да се рече планирания преход на Востока. Падна се той откъм най- благодатната среда, няма що. Ей, сега му сърбаме чак попарата…

Кацна Келешът върху живото, или поне мърдащо тяло на т.нар. „транзиторно“ общество, общност, трибиално сдружение, и както ще ви го дообяснят алтернативно повечето ни политолози и социолози на новото време. Те тъкмо за това са сред нас, май както стана ясно. Да ни казват какво всъщност сме видели,  трябвало да разбираме или дори помислим. Нищо, че гурелите от очите си не са измили. И на нас същата ментална хигиена предписват. Прах , пудра и както се вика – „Не е това, което си мислите“

А какво тогава е Келешът?

Вписан е той, така да се каже във време- пространството като елементарна квази- частица. Последната, както ще ви обяснят по- обстойно квантовите физици, уж я няма на осцилографа. Но като се качи налягането до 180 атмосфери, напр. почва да свети.  За чудо на деца, придружени от млади баби,  които отиват на показен урок в някоя лаборатория/, за да видят и те как стават някои работи/.

Има  още такива ентусиасти, които им демонстрират случки от природата. И на Рожен ги има. Ядат там по един-два сандвича дневно, и оцеляват между аванс и заплата. Да им се чудиш защо настояват да се пулят денем и нощем и да гледат звездите. Че то от това се окоравява, бе ,  не ви ли е ясно – вика си на ум Келешът. Което не му пречи да се яви на конкурс как да ги мениджира. И да  „осигури“  от Брюксел или от други балъци някое друго евро като милостива субсидия.Разбира се, без да забрави себе си. Но то е нормално. Пазарна икономика е това братя, вий не го ли разбрахте. „Почеши ме по гърба – дето викат ингилизите –  че и аз да почеша твоя“.

Келешът при нео-либерализма

  • Питат го един – можеш ли да свириш на цигулка? А той:
  • Че дайте бе, може и да мога.

И му я дават, братя. Ако не „Страдивариус“, че милиони струва, а за такива глезотии пари у нас няма, то родна „Кремона“. Специално изпълнение даже. По нощите лепена с надежда и любов от някой си там български лютиери – последните мохикани на прехода, дето им казват. Че и целия оркестър даже, като придатък му дават с инструмента. Да ги мисли, да ги  обгрижва на концесия един вид.

Ще кажете  връзки, партийни протекции. Вятър работа. Келешът има своя тежест и стойност, които  се котират, както никой друг път. Той идва да запълни амбразурата на една управленска безпомощност. Ако не и обреченост.  Жертва той себе си, вий това разбирате ли го?  И затова е безценен.

Той идва, за да спечели време, но и търпимост към изпадналия в цайтнот политик, управленец, шеф на надзорен съвет, мин. Председател, президент даже. И каквото си изберете там от т.нар. нео-номенклатура на  политическата ни  „система“. Респ. събран  по кръстовищата  роден „корпоративизъм“.

И ей как стигаме, до  дисхармонията

Да не речем какафонията.  Впрочем ний българите  обичаме да  си живеем в нея. Че чуйте ги нашите неравноделни тактове. Едно с едно, дето се казва,  не си приличат. А и нали знаете – крилатата фраза  – синтез на представите ни за Свободата: „У нас всичко  може“…Че ние и  билетчетата си  плащаме за този нескончаем  обществен пърформънс. Нищо, че концертът се оказва  фалшименто. Важното е че шоуто продължава.

Питате ли се защо? Защото така ни отърва на всички.  Не става обаче тук реч за  окаяни в мизерията си  родни филхармонии,  ангелогласни български хорове, че и фолклорни ансамбли, даже,  които омайват Европа срещу…. 35 евро дневни. След като ги люшкат два-три дни с рейсове до Брюксел, или където там ги поръчат. Само и само да изпълнят културната си мисия. Свят, дето се вика да видят, че и светът тях /който по принцип нехае/.

Става реч за политическата дисхармония

Мнозина казват, че тя идва от липсата, респ. деформацията на правилата за подбор и селекция на тези, които излизат на подиума на държавното управление. Избрани, но не и народни избраници – както казваше поетът. Да не му поменавам тук името, че го окоравихте бе братя, защото виждаше по- далеч от тези, за които ратуваше…Няма да ви вменявам сега чувство за вина, я.

Келешът, който почва да ми става симпатичен, даже, ще ви рече че това са само формални причини. И не бива да изпадаме в сантименти. Защото веднага възниква въпросът: А кой  ще каже кой колко струва, а?  Кой ще определи „тарифата“, иначе казано по която ще върви елитът, първопроходците, отговорните на мястото на Мойсея?  Когато  в толкова журита, съдебни състави, комисии,  че и правителства, седят …. все никакъвци. Да не говорим, че един е сват, друг на булката брат. Помежду тях пък, други  функционални и взаимно преплетени зависимости.

И прав е Келешът на прехода, да знаете. Защото идва да се набърка. Докато другите си поплюват и се попочесват там където ги не сърби.

Че той да не е по- прост ,  а?  Затова ако не на  тях  майките ще разплаче.Стига да се възцари  с цялото си дребнотелесно величие най- отгоре. Пък сетне да видим какво става…

Прерогативите на Келеша

Вие това прооумяхте рии го? Разбира се, за да се отдаде на която и да било кауза, Келешъът на българския ппеходй трябва да получи прерогативи. Правото  да  „преустрои цигулката“, иначе  казано,инструмента , който му дават.  А то ще рече още пари, правомощия, специален закон  деже, който да се напише за Келеша. Че нали сме правова държава? Накъде без закон?  А лъскавата  лимузина, там с гардове, безотчетни и пр. –  са само атрибути на модерното държавно управление.

И дял от печалбата може в един хубав ден да поиска Келешът. Къде с намигане, къде с мазна усмивка. Че и зъби да покаже даже на независими уж фирми, довчера. В нашата пазарна реалност и това е „добра практика“. Хубавото и е ,че повечето не разбират на чий синдикат служат.  И си гледат съвестно работата. Виж, дялови акции, не вършат работа на Келеша. Защото  14 на сто от нищо /при кризисен мениджмънт/ , си е нищо.  А 36 от същото – още по голямо нищо, нали така? Пък и кой прави бизнес със свои пари?

Ей, затова Келешът  бяга и от съдружие, което може да се окаже споделена отговорност. Той си е „всяка коза за своя крак“. И на три крака да остане, обаче , пак при стадото се натиска. Поради което минава за социализиран. А  държавата и нейните институционални поделения –  министерства, агенции, фондове,  ведомства, отдавна има за топла кошара. Тук Келешът си е на ясла, както се знае. Е, по- малко дават, но затова пък редовно. А и никой не пречи да си „щипне“ каквото счита за полагаемо. Една оставка в джоба, колко му е. Приберат ти я някоя сутрин или дори в късна доба и ….кво толкова. Муха те охапала, нали? Другото си остава.

Познавам келеши архитекти, изобретатели , видни лекари,  с чакащи на листите  за операции. Да не говорим за високо поставени надзорници, одитори и хора на „регулацията“, които с един подпис, често по съвместителство, разпределят обществени поръчки за милиони. Преливат от пусто в празно пенсионни фондове. Насочват ресурси  по програми за ограмотяване на системни некадърници.  Или изучаване на чужди езици от служители, които презират  гражданин-въшльо през дупката на гишето. Че и на български даже не щат да му говорят: „Не четете ли , там е написано…“

Гордиевият възел на прехода

Същински Гордиев възел, който не може с меч да се разреже, казват. Понеже сме били още живи и …кръв щяло да пусне. А тук вече бият през палците от Първо Софийско, до Мюнхен и Ванкувър даже. Пък аз  не вярвам, че до там може да се стигне. Не вярва и Келешът, понеже е взел връх. Без него не може, че по лошо идва. Знае той , че трябва по кротко. С хибридни, както им викат вече методи, с памук да се вадят душите. И идва нашият Херой с тази своя иновационна стратегия.

Келешът рядко губи самообладание. А  според една теория, която има за индикатор  разликата между човек и животно, способността на сапиенса да се изчервява – Келешът срам, неудобство не познава. Непукист е той както се казва Ако не непременно арогантен. И детектора на лъжата  може да прецака, уверяват печени криминалисти. Понеже не се поти, бе братя. А когато лъже, прави го като – хайде да не обиждаме пак някой етнос, който се има все за  подценен, пък не е чак до там, както считат  мнозина…

И ножът и хлябът на промяната

 е в Келеша. Той може и да е „дребен, нищо незначещ човек,“ както ви го описват повечето енциклопедии, че и уикепедии даже. Имате много здраве. Той е и Тарторът и Гарантът на една тиха, макар и невидима промяна.  Две в едно, така да се каже. А може и повече. При него духът отдавна е  надмогнал тялото. Пък и с добро сърце може да се случи , уверяват хуманисти.  И ей как се възвисява Келешът на българския преход над „сите българе“  С право, както се казва, „Халал му“ , както се казва . То си е дарба свише..

Титан на прехода е Келешът, да знаете. Колкото  виртуален, толкова и реален. И ей – на става една магия, описвана твърде  бегло, повърхностно и несправедливо даже от нашите политолози и социолози. Народът почна да вярва на Келеши. И не само ги избира, но и търси през девет земи в  десета. Как стана тази българска „реадмисия“, след 1300 и кусур години наследена държавност, вярно – падала, ставала, че уж като Феникс възкръсвала, както пишат поетесите, е друга тема. За нея по – нататък, ако даде онзи Горе време, ищах, че и надежда, дето чезне у всички ни….

То бяха „калинки“, то бяха „юпита“. Сега  иде ред на „третата генерация“. А там  – жална ни майка, както уверяват вещи познавачи . Ни ценностна система, ни етика, да не говорим за естетиката… Освен едната дезоксирибонуклеинова киселина, която мои познати лаборантки твърдят че била над всичко. И без нея нищо не ставало. Пък аз ги помолих, докато ми показваха как като змия се вие структурата и на едно табло – цветно даже – да налеят там  по едно от своя Sanctus spiritus medicus. Че  за шампанско пари нема. Разбира се разреден с аква дестилата, че да вдигнем едно наздраве за Келешите на българския преход!

Те пък, милите, с белите престилки, нали са си социални отгоре до долу –  вдигнаха още един тост. Насрещен, както се казваше по Татово време: „И да паднем и да бием, пак ще се напием…“  От което съдя че с общуването ний българите сме си напълно наред. И няма да се провалим, нали?  Защото се разбираме без много думи.  А политиците още плачат за консенсус.

ПС. Келешът също пи с нас, ако трябва да отбележа. И даже се чукна с околните лаборантки, като се хилеше наляво и дясно. Иначе си мълча. Келешка му работа викам си. Обаче,  знае ли човек какво мисли Келешът? То си е негов патент. Запазен, така да се каже за всички времена..

София – Ксанти

10 май 2016

За автора: проф. Пламен К.Георгиев, доктор на социологическите науки, е завършил социология в Хумболдт университет, Берлин. Автор е на „Българската политическа култура“, 2000, София, 2007, Гьотинген, издадена от престижното немско издателство V&R unipress на английски език, „Корупционни покровителства в Югоизточна Европа“, Springer VS, 2008, „Самоориентализацията в Югоизточна Европа“, Springer VS, 2012 и др. Гост професор на водещи европейски университети, между които Хайделберг, Фрайбуг, Мюнхен и др. Отговорен редактор на  сайтовете „Република.бг и „Философският клуб“ . Колонист за български и европейски медии.

 

Новият феодализъм

Петър Голийски

Елитът

Феодализмът е единствената от съществувалите или съществуващите обществени системи, която е основана на принципа на тоталното доминиране на качеството над количеството. Елитите са малобройни, но същевременно ефективни в контрола на масите, непринадлежащи към тях. Поне в онези райони на Европа, смятани за родина на класическия феодализъм и изградили образа му, в т.ч. и в съвременната масова култура. При такава система едни, примерно, 2% светски и 3% църковен елит господстват с твърда ръка над останалите 95%, съставляващи “черния народ”, тоест простолюдието. Това проличава най-отчетливо във военното дело и в религиозната политика. В първия случай 100 конни рицари (професионални военни) са в състояние безпроблемно да прегазят тълпи от 2000 или 3000 слабо обучени или изобщо необучени пехотинци, набрани от “нискокачествения човешки материал”. Във втория случай другите 3%, посветили се на църквата, благодарение на организацията им и на рядкото за онези времена явление, наречено грамотност, векове наред служат като проводници на властовите, идеологическите и културни импулси, излъчени от папския престол с център Рим и представляват духовният стълб, на който се крепял редът и контролът над човешките маси.

“Нискокачественият човешки материал” се оказва неефективен на бойното поле срещу рицарската конница не само поради необученост и нисък боен дух. Той е неефективен и защото е по-слаб физически. Докато господарите могат да си позволят най-добрата храна на трапезата си, “черният народ” набива каквото намери, а нерядко си ляга гладен. Неслучайно при средна височина от 160 сантиметра на английското простолюдие през ХVІ век откритите скелети на английски аристократи от същата епоха демонстрират чудовищен за времето си ръст, а оттам и сила – 180–200 сантиметра. Същото явление се наблюдава и в приказния фолклор на европейските народи – принцовете и принцесите винаги са красиви и добре сложени. Този масов мотив не отразява някакъв идеализиран образ, а реалностите на хранителната диета на висшите и низшите класи.

Естествено, доминацията на ограничения като брой светски елит над многобройния неелит не се измерва само с бойните умения и със здраво телосложение. Друг ярък лакмус за това разделение е класовата солидарност на елита, която не признава политически граници и етническа и национална близост или различия. Например по време на постоянните военни конфликти между Франция и Англия през ХІІ–ХІІІ век, че дори и по време на Стогодишната война, френските благородници възприемат като близки не собственото френско простолюдие, а англо-норманските аристократи, които на всичко отгоре не само имат имоти във Франция, но са и френскоезични. А дали през XVIII–XIX век поевропейчените и френскоговорящи руски аристократи откриват нещо общо с „Иванушка глупака“, тоест със закрепостения сънародник и съотечественик? Тази вътрекласова и вътрекастова затвореност и чувство за превъзходство е нагледно илюстрирана от последния разговор между плебея Колумб и испанския аристократ Адриан де Моксика във филма “1492: Завладяването на рая”. Преди да се хвърли в пропастта, победеният бунтовник Моксика процежда презрително през зъби: “Ти си нищо! Твоите копелета никога няма да наследят титлите си. Ние сме всичко! Ние сме безсмъртни!”.

Безсмъртни до време 

През 1492 г. Моксика е можел да се перчи колкото иска с класовото си безсмъртие, но в следващите столетия става ясно, че феодалните елити не само не са безсмъртни в своето господство, но и че ще бъдат подменени от издигнали се представители именно на “нискокачествения човешки материал”. Постепенно между 1650 и 1918 г. синята кръв престава да бъде задължителен еталон за принадлежност към елита. Благородството на кръвта си отива заедно с култа към оръжието за близък бой – меча, заменен от инструмента за убиване отдалече – огнестрелното оръжие, а малобройната (и затова елитна) феодална конница минава в пенсия в полза на масовата наборна пехота. Едновременно с това земята, основата на прехраната на старите елити, престава да бъде основният актив; на нейно място идват парите от търговия, производство и лихварство.

Поредицата от опустошителни катаклизми, сполетели Стария континент под формата на Френската и Болшевишката революции, както и двете световни войни, изтребват или маргинализират средновековните аристократични родове. Изключение е Англия, която успява най-безболезнено да вземе острия завой на прехода между феодализъм и модерна епоха и да интегрира аристокрацията си в новия търговско-индустриален и финансов елит на държавата.

На континента обаче в повечето случаи сблъсъкът на стария елит с новата икономика е челен и болезнен, особено в страните, пометени от световни войни и социални катаклизми. Постепенното въвеждане на всеобщото избирателно право окончателно заменя доминацията на качеството над количеството, като на преден план излиза обществена система, в която чрез парламентарни и местни избори на върха на управлението се изкачват в 90% представители на “долнокачествения човешки материал”, който нерядко се държи именно като такъв. Привнасянето след 1945 г. от лишените по рождение от кръвна аристокрация САЩ на антиелитаристки политики, пропаганда и културни модели доубива концепцията за аристократичното превъзходство в Западна Европа. Елитите обаче не изчезват. Само биват подменени като същност и социален произход.

Fast Food, Fast World, Fast People

През 1950 г. един американски икономист се провиква възторжено: “Ура, новият boom тръгна. Налице е мощен стремеж да се потребява всичко, което може да се купува, облича, носи, яде, пие, ползва, гледа, слуша”. Генералната репетиция за този boom е проведена между 1919 и 1929 г., преди да бъде пресечена от жестоката финансова криза, разтърсила първо САЩ, а после и целия свят. Към 1960 г. обаче на Запада тя вече се струва като лош кошмар, удавен в ентусиазма на мощната консуматорска вълна, разнесла се от САЩ към Западна Европа и Далечния изток. През следващите три десетилетия териториите, овладени от новия мощен консуматорски дух, са очертани и маркирани от фирмените лога на транснационалните корпорации и от емблемите на прочутите американски Fast Food вериги. Както и от невиждано до този момент в човешката история и в историята на народите от двете страни на Атлантика повишаване на равнището на живот и от възможността дори и долните класи да се възползват от плодовете на всеобщия икономически подем. Този небивал дотогава възход бива основан на бизнес концепцията за постоянен ръст на икономиките на базата на постоянно растящо потребление. А той се осъществява чрез рязко съкращаване на времетраенето на цикъла инвестиция-производство-продажби-реинвестиция, тоест чрез бързия оборот на капиталите.

Този бизнес модел възниква в САЩ неслучайно. Причината именно там да се зароди и развие концепцията за бързооборотната икономика е уникалното съчетание на два бизнес модела – англосаксонския (протестантския) и еврейския. Първият е пренесен отвъд океана от британците и се характеризира със склонност към риск, избягване на държавните регулации, освен ако са неизбежни, както и със стремеж към натрупване на първоначален капитал без оглед на средствата. Вторият бизнес модел, еврейският, се основава на идеята за бърз оборот на парите и засилената роля на финансовия капитал. Съчетаването на тези два компонента в САЩ се наблюдава още през периода 1919–1929 г., но симбиозата между тях получава истинското си развитие едва след 50-те години на ХХ век.

За да може моделът на постоянен ръст на икономиките на базата на непрестанно увеличаване на потреблението да функционира, основното изискване е потребителите постоянно да купуват нови и нови стоки, тоест да съществува цикълът “купи-хвърли-купи”, както остроумно беше озаглавен един испански документален филм, посветен на темата. Обаче за да не забуксува този бързооборотен модел, е необходим и сравнително къс срок на годност на потребителските стоки плюс постоянното предлагане на нови и нови асортименти и подобрени (било реално или като маркетингово внушение) продукти. Това пък на свой ред изисква и премодулиране на ключовия компонент в системата – човешкия, тоест потребителския.

В един от най-мощните сектори на съвременната глобална икономика – развлекателния бизнес – премодулирането на човешкия му компонент вече е налице. През последните години касовите продукции, създадени с цел пълненето на бокс офисите, представляват основно екранизации на комикси. Тъй като филмовата индустрия вече работи в ритъма на постоянно разпалване и засищане на апетита на зрителя за нови и нови развлечения, тя започна да се задъхва откъм идеи. Това я принуди постоянно да понижава нивото на предлагания от нея продукт. То пък предизвиква и възпитава понижаване на изискванията на потребителя, което на свой ред провокира омагьосания кръг на поредното елементаризиране на качеството на продукта. Накратко, продажбата на бързообортен продукт с ниско качество изисква отглеждането на бързооборотни и непретенциозни хора. Всъщност не хора, а клиенти.

Подобно е положението и с музикалната индустрия. Големите имена от 70-те – 90-те години на миналия век си отиват едно по едно и вместо нови имена-брандове и имена-символи продуцентските компании лансират имена-еднодневки с цел бърз и често еднократен пазарен удар, последван от лансирането на ново име-еднодневка, което да захрани моментния глад от развлечения.

Не по-различно стоят нещата със стоките за масова употреба. От няколко десетилетия тенденцията е облеклото, битовата техника и особено храните и напитките да се предлагат на пазара на все по-ниска цена, която да пасне на джоба на потребителя, като философията на компаниите и корпорациите е печалбите им да се формират от увеличените обеми на продажби, а не от по-високите цени на предлаганите продукти. Естествено, тази стратегия е възможна не само благодарение на използването на нови технологии и евтина работна ръка, но и благодарение на смъкването на качеството на вложените в крайния продукт суровини.

Типична илюстрация на тази тенденция е масовата употреба на синтетични заместители, на овкусители, захари и мазнини в хранителните стоки, което доведе до това марки, за които преди 30 години се е смятало, че предлагат продукти с добро или поне прилично качество, днес да продават откровени боклуци с цел да не загубят пазарна ниша или да разширят пазарния си дял. Най-лесно потребителят може да разпознае промяната или подмяната на използваните съставки в даден продукт чрез промяната на вида на опаковката му. Впрочем, през март 2015 г. в The Lancet Global Health бяха публикувани резултати от изследване на хранителните навици в световен мащаб, обхванало периода между 1990 и 2010 г. Проучването показва, че между 1990 г. и 2010 г. се наблюдава рязко увеличение на консумацията на нездравословни храни в страните със средни и ниски доходи, особено в Китай и Индия, докато за същия период има известно подобрение в богатите Западна Европа и Северна Америка. Дариуш Мозафариан, декан на „Института по обществено хранене и политики“ в университета „Тъфтс“ коментира, че една от причините за влошаването на хранителната диета в световен мащаб е това, че една малка група от компании и земеделски производители имат огромната власт да решават какво да се произвежда и налагат политиките си в глобален план.

Църквата на бъдещето

По-интересна, но неизлизаща от горния модел на съвременната бързооборотна икономика с нейното системно елементаризиране на човешкия компонент, е ситуацията с образованието от двете страни на Атлантика, в т.ч. и в териториите на страните от бившия социалистически лагер. Средното образование деградира, масово учениците завършват гимназия полуграмотни или слабограмотни. Знанието, което им се подава, е фрагментирано, преподаването не стимулира стремеж към по-генерален поглед върху света. За тази деградация на средното образование голяма роля изигра и интернет. Глобалната мрежа се оказа инструмент с две остриета. От една страна, за онези, които го използват като средство за работа и правене на бизнес, той е истинско благо. За правенето на наука той също е превъзходен инструмент за издирване и публикуване на информация и знание. От друга страна обаче, интернет атрофира тотално концентрацията на ума за по-продължително време, навиците да се четат по-дълги текстове и да се учи системно. Особено при онези, които са се научили как се пуска компютърът, преди да са отворили и една книга в живота си. Днес средностатистическите средношколец и студент не стига по-далеч от Уикипедия или други подобни страници при самостоятелното търсене на информация. В такива източници тя се подава кратко, стегнато и най-вече ограничено във вид, създаващ впечатление у четящия, че предложеният текст изчерпва наличното знание. Крайният продукт от деградирането на системата на средното образование от двете страни на Атлантика е население, необременено от прекалено мислене, което няма навика да си задава въпроси и за което се предвижда статутът на производител и на непретенциозен консуматор.

Ситуацията с висшето образование е донякъде подобна, което е закономерен резултат от влошеното ниво на средното образование, захранващо с хора висшето. Друг фактор е масовизацията, сиреч деелитаризацията на висшето образование, което в перспектива води неизбежно до профанизирането и елементаризирането му. Ключов фактор за деградирането на висшето образование (и на средното) е безумният принцип „парите следват учещия“, в резултат на който университетите от „ловци на мозъци“ се превърнаха в „ловци на калпаци“. Това не е само българско явление и проблем, а се наблюдава в цяла континентална Европа. Периодичните брюкселски стахановски призиви да се увеличава непрестанно и механично броят на висшистите доведоха до поява на университетски програми, в които бакалавърска степен да се получава само за 3 години и подобни промени (българската жаба винаги вдига крак, когато подковават европейския вол) се обсъждат вече и у нас.

Нещата не са кой знае колко по-розови и отвъд Атлантика. Едно неотдавнашно американско проучване върху тамошното колежанско образование оповести нерадостния резултат, че отнесено към нивото на научното познание в началото на ХХ век, нивото на американския колежанин през 2012 г. е същото като нивото на американския гимназист през 1912 г. Това, което обаче характеризира американския модел и САЩ като световен научен и технологичен лидер, е сериозното инвестиране в образованието в най-елитните университети за сметка на средното. Докато в Европа и особено в Източна Азия все още е жив стремежът да се поддържа добро училищно образование въпреки регреса му, особено на Стария континент. Възприетата от САЩ стратегия се обяснява с културните специфики на американското общество, което насърчава най-добрите и проявява слабо съчувствие към неуспелите и провалилите се. Американската философия “победителят взима всичко” се изразява с това да се дадат огромни възнаграждения на първенците, да се подсили още повече чувството им на превъзходство, а за останалите да се оставят трохите. Така очерталата се тенденция ще доведе и вече води до създаването на един превъзходно образован елит, примерно 3% от населението. Този елит ще е в състояние да работи с най-новите технологии, да създава продукт с висока добавена стойност, докато на останалата маса ще бъде отреден статутът на бачкатори и непретенциозни консуматори. По същество перспективата на това разделение копира (с отчитане на съвременното ниво на технологии и наука) средновековния модел, при който 3% образовани от кастата на духовенството притежават монопола върху тогавашната наука и знание. Формирането на новата „църква“ като затворена каста е само въпрос на време.

Забранената зона

Това е заглавието на един от разказите на американския писател фантаст Робърт Шекли. Земен космически кораб открива необичайна планета. Плодове огъват клоните на дърветата, постоянен лек бриз разхлажда лицето, в атмосферата няма никакви болестотворни бактерии и вируси. Обитатели на планетата са дружелюбни птици и приличащи на коне четирикраки, които с радост се оставят да бъдат яздени от земляните. Единственото смущаващо в този чуждопланетен рай е присъствието на странен метален стълб, чийто връх се губи в небесата. Престоят на земляните на тази чудна планета се оказва кратък. Идва денят, в който дружелюбните животни в ужас се юрват да бягат колкото може по-далече от загадъчния стълб, който е започвал да се върти, задвижен от непонятна мощ и воля. Птиците отлитат, постоянният бриз стихва. Слънцето започва да гасне, а потоците пресъхват. Земните изследователи панически се качват на кораба си и стартират двигателите. Вече в орбита, капитанът успява да проумее какво се е случило. Оказва се, че са попаднали на планета, специално създадена от някаква свръхцивилизация като площадка за игра и забавления. А загадъчният стълб е ключът, с който целият механизъм се навива или развива подобно на пружина. При кацането си земляните са навлезли в забранена зона, в която стопаните й временно отсъстват и пружината се е развила. Със завръщането на създателите механизмът на тази забранена зона е започнал да се навива, за да възстанови естественото състояние на планетата. И то няма нищо общо с райския свят, заварен от земляните, а най-вероятно представлява кошмар, генериран по вкуса на незнайната свръхраса.

Живеем ли и ние днес в една такава райска “забранена зона” и дали не се задават сетните й дни? Избухналата през 2008 г. световна финансова и икономическа криза се оказа бич за едни и манна небесна за други. В резултат на нея в глобален мащаб средната класа започна да се топи и да обеднява, небогатите се оказаха заплашени от бедност, бедните от мизерия, докато богатите стават все по-богати и дори свръхбогати. В световен мащаб броят на милиардерите расте, богатството се концентрира във все по-малък брой хора, то сякаш изтича между пръстите на средната класа, за да се влее в трезорите на свръхбогатите. САЩ, които от век са най-богатата, стабилна и просперираща страна в света, също са жертва на тези тенденции. Например за периода 2000–2012 г. средният годишен семеен доход е спаднал реално с 8%, докато по същото време семейните разходи за наеми, здравеопазване, отглеждането на деца и висше образование са скочили съответно със 7, 21, 24 и 62%, което общо в паричен израз прави 10 000 долара годишно. От друга страна, по данни на анализаторския център „Пю“, между 1971 и 2015 г. средната класа в САЩ е намаляла от 61 на 50%.

В навечерието на Първата световна война в Европа в ръцете на 10% от населението са съсредоточени 90% от цялото богатство. Вследствие на катаклизмите, причинени от двете световни войни и от избухналата през 1929 г. световна икономическа криза, нещата се промениха по невиждан за предходните 4000 години начин. През последната третина на XX век в Европа бе създаден моделът на социалната държава и през тези 3–4 десетилетия дори обикновеният човек можеше да се ползва от благата и предимствата, иначе традиционно запазени на ограничен брой привилегировани. Това беше придружено и от преформатиране на разпределението на богатството. Средната класа разполагаше с 40% от благата, а в ръцете на прослойката от 10% бяха 50% от богатството, а не 90%, както в навечерието на Първата световна война. Металният стълб на Шекли остана в блажен покой до първото десетилетие на XXI век.

През последните десетина години нещата устремно се връщат към картината от началото на XX век, като Съединените щати са водач на този процес. Днес там най-богатите 10% са съсредоточили в ръцете си 70% от икономическите ресурси на страната. На средната класа се падат 25% от богатството. По данни на американския Институт за политически изследвания най-богатите 400 души в САЩ с общо състояние от 2340 млрд. долара притежават повече, отколкото притежават 61% от американците. Не много различна е и ситуацията в Германия, родината на социалната държава в Европа. По данни на Бундесбанк през 2014 г. в ръцете на 10% от германците са били 60% от богатството на страната, а по данни на Германския институт за икономически проучвания между 1991 и 2013 г. средната класа в Германия е намаляла от 60 на 54%.

Тенденциите към свръхзабогатяване и капсулиране на елитите, от една страна, а от друга, превръщането на доброто здраве и здравеопазване, на рационалното хранене, на качественото образование и осигурен живот в лукс за все по-обедняващия обикновен човек, изглежда, са просто връщане към едно присъщо състояние за човешките общества, подобно на планетата на Робърт Шекли, чийто пружинен механизъм временно се е развил и я е превърнал в рай. Естествено, новият феодален модел няма да успее се утвърди в следващите 10 или 20 години, както и няма как да повтори механично средновековните си измерения. Поне не в детайлите, защото технологиите и индустриалната мощ на съвременната епоха са несъизмерими с тези отпреди 1000 години.

Парадоксалното е, че връщането към нов, този път високотехнологичен и мегакапиталистически феодализъм, се извършва чрез първоначално демократизиране и масовизиране на обществено-икономическите модели, тоест чрез дефеодализационни процеси, а не чрез директен обратен старт от обществените модели, запазили допреди 1914 г. редица средновековни аристократични елементи. Моделът на елитарност на управляващите класи, на високо качество на образованието (оттам и на „човешкия материал“) и на произвежданите стоки, донесъл стръмен възход и подобрение на условията на живот на Запад през XIX век, беше сведен до ширпотребни стандарти и профанизиране на пазарите и масите, след което започна процес на обратно всмукване и прибиране на отпуснатия аванс или заем. За по-малко от век европейският и произлезлият от него северноамерикански социално-икономически и културно-интелектуален модел бяха преработени буквално в духа на средновековния окултно-алхимически принцип Solve et coagula „разтвори и [след това] сгъсти“.

Малобройните и все по-капсулиращи се светски елити са вече налице, но властовата им легитимация не идва от синята кръв, а от финансовата им мощ. Те ще могат да си позволят най-качествено образование, здравеопазване, храна и изобщо стандарт на живот. Стария църковен елит като монополист върху знанието и науката вече го няма, на негово място върви формиране на ограничен на брой и кастово затворен научен и технически елит, в чиито ръце ще бъде съсредоточено знанието по подобие на средновековната църква с нейните структури, кадри и монопол върху знанието. Новата „църква“ ще контролира и информационния, пропагандния и идеологическия ресурс на планетата. А онези 95% от населението, съставено преди векове от крепостни и зависими селяни и живеещо от трохите от трапезата на елитите, ще бъдат заменени от надничари, чиято основна задача ще бъде да произвеждат блага с ниска и средна добавена стойност и да бъдат консуматори на продукта, генериран от производствените, технологични и научни мощности, концентрирани в ръцете на останалите 5%. Бъдещата система на икономико-политическа власт и контрол няма да бъде белязана от замъците на феодалите, както преди 1000 години, а от корпоративните гиганти, които ще прокарват своите интереси и стратегии за сметка на омаломощените национални държави и обитаващите ги тълпи. Опитите за налагане на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) са само първата стъпка в тази посока. Разбира се, неофеодалните господари няма да бъдат външно брутални като средновековните си предшественици, въпреки че вероятно при нужда ще се ползват от услугите на частни военни компании в качеството им на кондотиерски дружини. Новите елити ще заложат на фините инструменти на пропагандата и умственото въздействие. Защото най-силната власт е онази власт, която е невидима.

–––––––––––-

Доц. д-р Петър Голийски е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“ в специалност „Арменистика и кавказология“, неин ръководител от 2006 г. Автор на редица научни и научнопопулярни статии и на няколко книги, сред които „Българите в Кавказ и Армения (ІІ-Х век)”, „Армения и иранският свят І-V век.”, „Заселването на българите на Балканския полуостров IV-VII век.“ Том I и II.

Източник: Гласове