От времето на Варшавския договор, Южният фланг на Балканите минаваше за проблемен. В смисъл на един протекционизъм и прословутото „оверлапинг“ от страна на Съветската армия. На Българската армия се отреждаше отговорната мисия, да „удържат рубежа“ на Балкана за 3 часа поне, при евентуален военен конфликт с Турция. Толкова трябваше на „русите да дойдат“…
Автор: проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ
Heidelberg alumni
Философският клуб
Прочее до 90 те години във висшите военни учебни заведения, че и в картите на ген. щаба на България нямаше понятие като „отбранителна стратегия“. Че най- добрата отбрана е нападението, още витае в главите на нечии стратези, в това число прощудирали нещо повече от прословутия Клаузевиц. Пък и с опит по горещи точки на планетата.
С влизането на България в НАТО, което е ясно и за децата, че бе необходимото, ако не непременно желано решение, прокарано прочее от правителство на социалистите – за приемането и в ЕС, страната се изправи пред непосилни задачи за националната си сигурност. Част от тях бяха решени по пътя на преквалификация, обмяна на опит по хоризонтала и вертикала на североатлантическата машина за отбрана. Други останаха между папките.
С мизерния си БВП, недовършена реформа, респ. ширеща се демотивация между офицерството, губещо прогресивно и малките социални привилегии, които компенсираха довчера не особено лицеприятната военна служба в полза на Отечеството, политиците от последните няколко оперения откриха специалния ключ за оцеляване в контекста на нарастващите рискове – един пацифизъм на лизинг.
Грижата за бежанците изглежда само параван на една непосилна функция на „буфер“, която страната не е в състояние да изпълнява. Особено след неуспелия преврат в Турция, неутрализирането на довчера „надеждни“ партньори от висшия армейски калибър на Турция, да не говорим за армията. Най- силната тук на Балканите, че и в широкия периметър на Близкия изток. Поради това „ключът“, изобретен по силата на старата максима от Живково време – „снишаване“, изглежда че върши работа. Поне засега, след срещата на НАТО във Варшава и решението да не се бърза с черноморската флотилия, която „аха да стане факт“. Но и Турция, притопляща в известна степен отношенията си с Русия се въздържа и нещата се усложниха.
Логично е да се счита, че в една подобна динамично изменящата се обстановка на растяща несигурност в региона на Балканите и специално Черноморския басеин /бог знае на какво основание „меродавно“ неглижирана от военни експерти в пенсия, или дори нефомални съветници на сегашното българско правителство/, външната политика има особено важна роля, в преговори, гарантиращи въздържане във всяко едно отношение. И разбира се действие чрез т.нар. „мека сила“, коятоо остава извън капацитета на дипломати от кариерата. Довчера рекрутирани в елитни Московски учебни заведения, а сетне след падането на Берлинската стена „изпращани“ в насипно състояние тук и там в Западни и Щатски академии.
Резултатът? Може да почакаме, стига да не се изплъзнат нещата съвсем от контрол. „Между чука и наковалнята“ /Г.Димитров/, на една стародавна представа за Изтока и Запада от времето на Студената война, респ. патерналистки разбиран евро-атлантизъм, в „тихите кабинети“ на Българското Външно се роят наредби и предписания. Активно се събира информация по дигитални канали, тя се анализира, рециклира. Но без да се постига нищо значимо за тъй нужния баланс на отношенията на страната, като сърцевина на Балканите в един свят на растяща ентропия на риска..
Митовете за 360 градусова ориентация в стратегията за сигурност на страната, пренебрегват векторното начало, което очевидно се преконфигурира току под носа на нашите „дисижън мейкъри“. Толкова по важно е за България да намери в по-далечни места на традицонно влияние, респ. добри отношения , своите нови убежни точки за сигурност. Тук няма да обременяваме читателя с възможностите на модерния гео-политически анализ, методите на разиграване на игри, или дори геометрични проекции – то не ни е работа.
Работа ни е обаче да кажем ясно и еднозначно, за да се знае от широката българска, че и западноевропейска общественост на която не и е все едно какво става с една привидна „устойчивост“ , с каквато се хвалят управляващите в София. Оставени на дузина пропагандни влъхви, новите комплексни задачи и потребности от изпреварващ мониторинг на развитията,. растящата несигуност и нови рискове, станаха изведнъж и за нас българите важна и значима задача.
Нещо повече – жизнено необходима , за да бъдат оставени на няколко щабни експерта, анонимни съветници по национална сигурност, вещи математици и кибернетици даже, слезли от катедрите, за да не излизат от кабеларките . Че и претендиращи за обществен авторитет теливизионни студия. Бъркотията с „непремерените“ сигнали, които се излъчват от ред български институции, както не без основание посочи и министър председателят Борисов, без съмнение става по- голяма. Последиците трудно предвидими.
Последният гаф със забраната и на посланичката на България в Турция, „да си отваря устата“, точно в хаотични часове на неуспелия преврат срещу Ердоган, идват само да покажат, че единоначалието / от което се заразиха бързо и Митов, министър на Външните работи и Ненчев, да не говорим за други от правителствения „харем“/ , отново идва като свидетелство за една зле управлявана и координирана външна и вътрешна политика.
Крайните позиции на излюпени вчера от полит-инкубатора „ястреби“, част от които далеч не само ангажирани с НПО , респ. като припяващ „бек локал“ на едно дълбоко чуждо на съвременна демократична България военолюбство „ и друсане на оръжия“, заседнали в креслата на министри – изглежда довежда нещата до логичния им предел. А той е все по- широко осъзнавана потребност от привеждане на българската армия до висотата на сегашната колкото тревожна, толкова и изискваща решителни управленски действия обстановка.
Ситуациите могат да се менят с часове, но те изискват още повече ред, координация. И най-вече надежден контрол. За да се стигне до вярно решение. А не „след дъжд качулка“, което е неписано правило за една незавидна държавност, до която се докарахме. Едните „горе“ изпълнени със самоувереност на „знаещи и можещи“ всичко, другите – с осланянето си, че там по горните високи етажи на властта, някой все пак ще свърши работата. При това без да се напъва никой „отдолу“..
Не е вярно, че България „нямала армия“, както приплакват с прискърбие мнозина. И с по- малка армия, но по- сериозен бюджет /при положение, че се поучим дори от Ердоган, да бъдат закрити излишни поделения респ. един ленив и дисквалифициран до голяма степен щат /, страната ще може достойно да застане на пътя на насилието, ирационализма, посегателствата срещу мира в Европа. Не, не като някогашния буфер между Ориента и Оксидента, за който сме плащали с главите на предците си или дори Варшавския пакт. Още по малко като острие срещу „Руската мечка“. А така, както само българите знаят. „Помогни си сам, че и Господ да ти помогне“.
Прочее в балканската номология, най разпространено име до скоро беше Иван. Има го и в Русия и в Сърбия. Напоследък, без да са съвсем достоверни , че и пари за „излишни проучвания“ нямало, както казват от министерството на Финансите, учените уверяват, че най-ширещето се в България име е Стоян. То идва от стоя. Въпреки че не бива да се схваща буквално, понеже 2 милиона българи отдавна вече се преместиха в Европа и по света.
Но не се съмнявайте. Те също стоят зад европейска България, което не значи друго, освен националния си интерес. И не по малко срещу един „пацифизъм на лизинг“, от който една провалена управленска върхушка се опитва да почерпи своята легитимност. Видя се докъде докара такъв „похват“ от Осло и Париж, до Мадрид и Мюнхен.
И за да се разберем ясно и еднозначно, в контекста на гео- политическите недомлъвки, че и илюзии, които още витаят по балканските ширини: Тук вече, няма Изток, няма Запад. Има хора с всякакъв там етно респ. религиозна принадлежност. Но достатъчно осъзнати да не мрат мърцина, а да живеят за България. Ще рече – обратът в политическите преориентации изглежда неизбежен. И той почва от отказа от един системно вменяван патернализъм , респ. връщането на символичния ключ на един „пацифизъм на лизинг“, станал колкото непосилен, толкова и безсмислен.
София, 27 юли, 2016
Проф. Пламен К. Георгиев е доктор на социологическите науки, завършил социология в Хумболтовия университет в Берлин. Автор на трудовете „Българската политическа култура“ (Гьотинген, 2007 г.), „Корупционни покровителства в Югоизочна Европа (Springer VS, 2008 г.), „Самоориентализацията в Югоизточна Европа (Springer VS 2012 г.) и др. Гост професор в университетите на Хайделберг, Фрайбург, Мюнхен и др. Отг. редактор на сайта „Философският клуб“ в България.
Справка: Из българските медии от по- ново време:
Северноатлантическият алианс се връща към традиционната си мисия – териториална отбрана:
- Форумът на НАТО във Варшава мина без изненади – Русия бе определена като основен дестабилизиращ фактор в Европа.– Четири батальона ще бъдат разположени в Полша, Латвия, Литва и Естония, а една многонационална бригада – в Румъния.– НАТО остава в Афганистан и ще развива експедиционни сили за борба със заплахи, идващи от недържавни формирования.– По време на срещата само България излъчваше противоречиви политически сигнали.– Въпреки екзотичните коментари на политиците страната ни все пак подкрепи всички стратегически решения на алианса.– Изказванията на Бойко Борисов за демилитаризация на Черно море търсят предимно прагматични сметки и вътрешнополитически ефект.– Въпросът с усиленото военноморско присъствие на НАТО край бреговете ни ще се решава през октомври. |
