Архив за етикет: републиканизъм

Какво ни казва и какво премълчава манифестът „За републиката”

В политиката, както и в живота, ние сме свикнали да делим нещата на важни и маловажни. Обаче понякога се оказва, че това деление е релативно: едно нещо би могло да бъде едновременно и маловажно, и важно, ако се разглежда в две различни отношения. Пример за тази двойственост е т.нар. манифест „За републиката”, написан от четиримата професори Дайнов, Минчев, Тодоров и Кьосев.
Според мен разгледан сам по себе си, като текст с определено съдържание, той не издържа критика. В този смисъл ако някой не го е чел, не е изпуснал много. От друга гледна точка обаче този документ провокира размисъл върху един тревожен факт – лошото функциониране на сегашните български държавни органи и институции.

Снимки: Topnovini.bg

 

Размишлявайки по този въпрос, ние откриваме сериозни аргументи срещу господстващата у нас през годините на прехода либерално-демократична идеология.

  • Критични бележки 

Зад манифеста „За републиката” са застанали с подписите си много хора, между които и уважавани български интелектуалци. Подозирам обаче, че причината за тази съпричастност не е съдържанието на манифеста, а по-скоро личната симпатия към неговите автори или (и)   към политическите им убеждения. Що се отнася до мнението на анализаторите, то, доколкото мога да преценя, като цяло е критично. Някои критики са по-дипломатични, други – направо унищожителни. Според Явор Дачков например текстът на манифеста е лишен от всякаква конкретност. Той е „лоша публицистика, изпълнена с обобщения, прилагателни и кухи, но патетични фрази.”

Аз се присъединявам към това мнение. В следващия по-долу анализ ще се спра последователно на три компонента от съдържанието на манифеста: 1.1. неясни твърдения, които поставят под въпрос адекватната оценка на документа; 1.2. основно внушение, което има „опора” в текста, но е продукт на  субективното ми тълкуване; 1.3. призиви.

    • Неясни твърдения 

Ако вярваме на социологическите изследвания, обществото ни няма високо мнение за държавните органи и институции. В този смисъл констатацията, че нашата съвременна държава функционира зле, изглежда правдоподобна, но банална. Авторите на манифеста „За републиката” са се издигнали над тази баналност. Те поддържат едно много по-претенциозно разбиране – че това, което ние обичайно наричаме държава, всъщност вече не е държава, а само имитация на държава; че държавата е „подменена”, защото „институциите на държавата функционират като изпълнителни органи на мафията”.

Това твърдение би могло да е вярно, ако сме наясно какво точно разбират неговите автори под „мафия”. За съжаление въпросното условие не е изпълнено. Тази дума фигурира на четири места в текста на манифеста, но нейният точен смисъл ни се изплъзва.

Освен с прякото си значение, което ни е добре известно, думата „мафия” функционира в ежедневното общуване и с едно преносно значение. Това преносно значение не е „кодифицирано”, а става ясно от контекста. Преносната употреба се основава върху една по-силна или по-слаба аналогия със същинската мафия. Така ние бихме могли да наречем чиновниците от едно ведомство „мафия”, защото са корумпирани и се осъзнават като общност, т.е. склонни са взаимно да се поддържат и прикриват. Безсмислено е да се питаме дали тази преносна употреба на думата „мафия” е правилна – важното е тя да върши работа, т.е. да е достатъчно ясна от контекста и да не води до объркване. Когато обаче авторите на манифеста „За републиката” вкарат този „език на ежедневието” в своя програмен документ и твърдят, че „мафията взема всичко, което й хареса – банки, бизнеси, публични средства, природа”, ние с основание се питаме какво по-точно представлява тази мафия. Аз мисля, че зад думата „мафия” в случая стои една смътна идея, която не ни помага да си представим какво би било налице, ако твърдението беше вярно.

Семантичният проблем, на който се натъкваме, четейки манифеста, се усложнява още повече от това, че в него на три места фигурира още една ключова дума с отрицателна конотация и с неясен смисъл – „олигархия”. В текста олигархията се свързва с организираната престъпност, напр. говори се за „организираната като пост-комунистическа олигархия престъпност”(?), но отношението между обемите на тези две понятия – „олигархия” и „организирана престъпност” – така и не става ясно.

Доколкото мога да преценя, ние бихме могли да говорим за олигархия поне в три различни смисъла. Първият, класически смисъл на думата, е този, който й придават Платон и Аристотел. Според Платон олигархията е „държавна уредба, която зависи от имуществената оценка на хората и при която управляват богатите, а бедните нямат никакво участие в управлението” (Платон, Държавата, Книга 8). И Платон в „Държавата”, и Аристотел в „Политика” критикуват олигархията.

Ясно е, че за олигархия в класическия смисъл на думата днес не би могло да се говори – такава форма на държавна уредба днес не съществува.

Може би е интересно да се отбележи, че Джек Лондон, който е бил ортодоксален   марксист, в своя утопичен роман „Желязната пета” рисува една картина на бъдещото общество, в която едрият капитал узурпира властта, установявайки олигархично управление в класическия смисъл на думата.

Вторият смисъл на „олигархия” е сравнително близък до първия. Условно той може да бъде наречен „азиатски”, защото прави термина приложим към държавната уредба на определени доиндустриални общества в Азия. Тук характерното е, че управляващият елит се е формирал на основата на обща кастова принадлежност, която се предава по наследство. Днес и този вид държавно управление не съществува.

Третият смисъл на „олигархия” би могъл да се нарече преносен. Той се основава на една слаба аналогия с класическия, запазвайки най-вече неговата  негативна конотация. Според Encyclopeadia Britannica тази преносна терминологична употреба не е особено популярна.  Това е лесно обяснимо с оглед на нейната неопределеност.

Когато едно съвременно държавно устройство се определя като олигархично, обикновено се има предвид, че хората, които участват в държавното управление, не са подбрани по целесъобразност и властта им не е ограничена по ефективен начин. В този смисъл олигархичното управление е некомпетентно и безотговорно. Също така би могло да се предположи, че управленският елит при олигархията използва институциите на властта, за да се утвърди като управляваща класа. Тук е налице някакво подобие с олигархията в азиатския смисъл на думата.

Трудно е да се каже в какъв точно смисъл авторите на манифеста „За републиката” влагат в думата „олигархия”. Понеже в манифеста се говори за модела „Кой” – едно съкращение на идеята за „задкулисно” управление на държавата, възниква асоциация с традиционната марксистка критика на буржоазната демокрация. Марксистите считат тази демокрация за фиктивна, защото при нея група свръхбогати хора, движени от користни интереси, „дърпат конците” на политиците. Това „марксистко” осмисляне на думата „олигархия” в манифеста „За републиката” обаче не обяснява защо в документа се настоява за някаква интимна връзка между олигархията и организираната престъпност. Ето защо и тази хипотеза за употребата на думата „олигархия”  се оказва  неудовлетворителна.

За да стане съвсем ясна скандалната небрежност, с която се борави с думите в манифеста „За републиката”, аз предлагам на читателя следния тест: да размени местата на „мафия” и „олигархия” в целия текст и да провери дали това води до някаква очевидна промяна на смисъла на съответните изречения. Ако отговорът е, че така нищо не се променя, то значи въпросните думи са употребени или като синоними (което изглежда абсурдно), или с толкова неясен смисъл, че практически не означават нищо.

    • Основно внушение 

Каквото и да разбират авторите на манифеста „За републиката” под „мафия” и „олигархия”, с тези два термина те означават основната причина за неблагополучията в нашия обществен живот. Така внушението на манифеста е, че в нашето общество има една група от морално покварени хора, които разполагат с огромни финансови ресурси и са завладели държавните органи и институции. Това е Злото, срещу което ние, гражданите, които изповядваме идеалите на Апостола за чиста и свята република, трябва да се борим.Така многообразието от дилеми, които терзаят днешния българин, се свежда до една основна: добро или зло?

Този дуализъм ни умилява със своята наивност. Явно авторите на манифеста са се опитали да спечелят читателя, събуждайки детското в него. Като се има предвид инфантилизма на съвременната масова култура, не е сигурно, че подобна тактика е погрешна.

    • Призиви

Според авторите на манифеста „За републиката” борбата със Злото трябва да се води по две линии: на морала и на социалното инженерство. Това значи, че всеки гражданин трябва в ежедневното си поведение да демонстрира висок морал, а политическите партии да съдействат за „дълбоки, радикални реформи на всички институции – най-вече съдебната система, системата за сигурност и цялостната национална администрация…”.

Какво би могло да се каже за тези призиви?

Хората от моето поколение са се наслушали на призиви за висок морал. Истината е, че дори отправени от амвона на „Св. Александър Невски”, те не водят до нищо. Още по-малко мястото им е в политическите документи. Що се отнася до апела за радикални реформи, и този филм вече сме го гледали. Радикалните реформи в България обикновено се правят колкото да замажат очите на чиновниците от Брюксел. Тези реформи по принцип се свеждат до някакво разделяне или обединяване: Висшият съдебен съвет да се раздели на две колегии, служителите на МВР да се разделят на две категории, БНР и БНТ да се обединят и пр. Струва ми се, че философията на радикалните реформи, на които нашите либерални демократи са способни, може да се изрази с любимата максима на главния герой на Джузепе ди Лампедуза в неговия роман „Гепардът”: „За да остане всичко както си е, трябва всичко да се промени”.

2. Защо манифестът „За републиката” заслужава сериозно внимание? 

Манифестът „За републиката” е интересен и значим документ не с това, което ни казва, а с това, което премълчава, но за което ни подсеща. Там е работата, че той ни навежда на една поредица от крайно неприятни за неолибералните идеолози въпроси и заключения.

  • От манифеста излиза, че демократичното обществено устройство, което е налице у нас близо четвърт век, по някаква неизвестна причина неусетно е създало условия за „узурпиране” и „подмяна” на държавата. Ако това е вярно, то не е ли загубата на държавност една прекалено скъпа цена, която нашият народ трябваше да плати, за да се избави от комунизма?

При „скапания” социализъм нямаше банани, тоалетна хартия и още много други неща, но имаше държава. Да, това беше една тъпа, грубиянска, а на моменти – жестока и крайно несправедлива държава.  (Най-зле се отнасяше социалистическата държава с интелектуалците, защото им пречеше да живеят с истината и драстично ограничаваше достъпа им до западната култура.) Обаче едва ли някой би се изхитрил да каже по времето на социализма, че няма държава; че социалистическата държава е немощна или „подменена”. Да ме простят Бакунин и Кропоткин, но в сравнение със социализма сегашното положение в България си е жива анархия. (Нищо, че по принцип анархизмът е лява идеология). И тук възниква един Хамлетовски въпрос: „кое е по-достойно за душата” – да живееш в лоша държава или да живееш в нещо, което само прилича на държава, но всъщност не е?

2) Вместо да се замеряме с мъгляви метафори, ние би трябвало простичко да кажем, че нашата държава функционира зле, а в определени случаи направо е абдикирала от задълженията си. Срамно е, но трябва да се признае, че впрягайки цялата си мощ, българският Левиатан се оказа безсилен пред шепа полуграмотни телефонни измамници, от които е пропищяла цяла България. Няма съмнение – държавата ни е тежко болна. Въпросът е каква е етиологията на заболяването. Как стигнахме дотук?

В годините на прехода в общественото съзнание се утвърди култът към индивидуалните права на гражданина. Тази  либерална философия, изключително неподходяща за приложение в българските условия, отрича, че наред с отделния гражданин, и държавата има права, които по принцип стоят над правата на индивида. По този начин либералната идеология отхвърля един от постулатите на източноправославната цивилизация: че за да реализира своите права, държавата би могла, при определени обстоятелства, да накърни правата на индивида.

Следвайки либералните догми, прокламирани от шепа кресливи правозащитници и пазарни фундаменталисти, България постепенно се превърна в най-свободната държава в света. (Не е излишно да се припомни, че в Ню Йорк, който по население е колкото две Българии, има общо две казина. А кой би могъл да каже колко са заведенията за хазартни игри в България?) Едновременно с това тинк-танковете на прехода промиваха мозъците ни с теорията за т.нар. минималистична държава, чието въплъщение в живота сведе до възможния минимум не само икономическата, но и културната функция на държавата (Който се съмнява в това второто, би могъл да попита един музикант от Софийската филхармония или един библиотекар в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” какви заплати получават.)

Ако всичко това е вярно, то не е ли време да се разделим с илюзията, че сегашното трагично положение на българската държавност не произтича от липсата на достатъчно демокрация (от демократичната „непълноценност”, „незрялост” на нашите институции), както твърдят теоретиците на демокрацията? И да обсъдим с нужната сериозност логичното допускане, че окаяното положение на българската държава е породено от самата същност на либерално-демократична идеология, въплътена  в органите и институциите на тази държава.

Според мен това последното предположение е логично, защото е трудно да се каже коя точно от рецептите за „разграждане на тоталитарните структури” не беше изпълнена, за да се обясни сегашната дълбока криза на българската държавност. Да, възможно е да се окаже, че всички ония либерално-демократични постулати, върху които беше изградена съвременна България, са неприложими или вредоносни в български условия. Освен всичко друго лично аз не виждам в тази идеология нищо въодушевяващо. Тя не може да даде на нашия народ оня възвишен идеал, за който пише Иван Вазов в стихотворението си „Линее нашто поколенье”.

Нека за момент да приемем, че погрешната идеология,  която всички политически партии без изключение упорито следваха от падането на комунизма до сега, е дълбоката причина за сегашните неблагополучия на България. Тогава написаното в манифеста „За републиката” най-неочаквано се обръща срещу неговите автори. Дали те биха могли да кажат с чиста съвест, че в качеството си на идеолози на либералната демокрация нямат вина за сбърканата посока на нашето обществено развитие? В тази връзка ми изглежда уместно вместо заключение да припомня на читателите известната Езопова басня „Тръбата” в превод на Александър Балабанов.

„Една тръба, която водила войската, била пленена от неприятелите. И завикала: „Не ме убивайте, братя, без причина и без право. Аз никого от вас не убих. Аз нямам нищо друго освен тази мед.” А те й казали: „Тъкмо за това теб по ти се пада да умреш. Ти сама не можеш да се биеш, а насъскваш за война другите”.

Източник: Гласове

За автора:

Проф. Венцеслав КУЛОВ, - доктор на философските науки, е преподавател в УНСС, катедра „Политическа  икономия“ .Изследователските му интереси са  в  областта на  История на философията, Логика, Метафизика, Философия на науката. Член-основател на „Сдружението на университетските преподаватели по философия в България” /2002-/, . Института за българска философска култура /2011-/,.член на редколегията на сп. „Български философски преглед“ /2011-/. Автор на множество публикации у нас и в чужбина, върху философското наследство на Д. Михалчев, Ремке, К. Попър, и др.

РЕПУБЛИКА БЕЗ РЕПУБЛИКАНЦИ /социологическо есе/

Автор: проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ, доктор на социологическите науки

По време на 30-я ден от протестите срещу правителството на Пламен Орешарски протестиращи пресъздадоха прочутата картина „Свободата води народа“. Манекенката Таня Илиева разголи гръд и вместо френското знаме понесе българското…

Бележка на редактора

След интелектуалците,  повлекли крак, за да се наредят най- отпред на един  „републикански клир“  респ. под пряпореца на „Манифест за Републиката“/доколкото обещават, че и партия нямало да правят, а можело и „да се оттеглят“, поради неразбирането на мнозинството българи – вж. проф. Ал. Кьосев пред „Панорама“ от последната седмица/ , има засега около 3500 последователи. Но апетитът идва с яденето, нали?

Така че фарсът  с един римейк на републиканизма у нас, тепърва предстои. Билетчетата са безплатни. Което значи предплатени. Къде от високата камбанария на президентската институция, изпаднала в предизборен „тупик“, къде от щедри спонсори, които в името на Капитала, май вече развързаха кесията……

  • През 2014 г. ПП „Република БГ”,  внесе в Народното събрание подписка с 375 285 подписа за свикване на референдум за премахване на партийните субсидии.
  • Предложено бе партиите да финансират своите членове чрез членски внос. Също и от дарения, които да минават по банков път.След като една формация има и поддръжници – справедливо е те да я издържат, а не българските данъкоплатци.
  • От високата парламентарна институция дори не благоволиха да отговорят на този граждански апел.
  • На последните парламентарни избори партията , издигнала републиканските идеи в техния съвременен български контекст, не успя  да прехвърли прага от 1 процент.
  • Това не попречи на шепа интелектуалци две години след това да извършат идейна кражба от редица програмни документи на ПП Република бг., апелирайки в бутафорен порядък  за „спасяване на Републиката„..

Нещо повече – да призоват да се търси  „врага“ тук сред нас, че и да бъде прокуден извън пределите на страната. Е, докачакахме. Да ви мирише на нещо от най- близкото минало? Да, познахте. Този път на идеологически директорат за  „идейна чистота“ , на която  не трима, а четирима /засега/  са хванали критерия.

Не е сигурно дали  „няма ляво и дясно“, както мотивират авторите на „Манифеста“ своя „омни-прагматизъм„. Но, че „няма среда на средата“ /А.Гиденс/, стана ясно след провала на идеята за „третия път„, която инспирира за известно време центристките евро-партньори. Подир краха на нео-либерализма, усилията са да се „рециклира“ и идейния остатък, в нови композитни смеси.

Но кой, кой ще зида „тухлите“ на една нова българска държавност. На нови институции с отговорност за днешния и утрешния ден на обществото? Когато тези, които викат „дайте да дадете...“, отново се оказват по- кресливи от мнозинството, което седи със ….скръстени ръце.

Доколкото републиканската кауза не е бащиния, още по малко вдъхновение за дилетанти“ – имаме предвид прочутия кръжец английски просветени аристокнати, дали тласък на културно развитие на станата си през 18 в., а не пажоративното му значение днес –  републиканската идея по естествен път се събужда и у нас в България.

В поредица от публикации във „Философският клуб“ ще покажем манипулацията на т.нар. демократичен политически избор у нас. Чрез плагиатство  и  „рециклиране“ на чужди идеи и визии. Респ. мимикрия на една квази промяна. В крайна сметка тя обслужва статуквото, което уж гонено през вратата къде с високопарни призиви, че и „идейни платформи“ , пак прескача през прозореца..

Тук публикуваме есето на проф. Пламен К. ГЕОРГИЕВ, Heidelberg alumni,  автор на „Българската политическа култура“, Goetingen, 2007 , „Корупционни покровителства в Югоизточна Европа“, Springer VS, 2008,  „Самоориентализацията в Югоизточна Европа“, Springer VS, 2012 и др. Колумнист за независими европейски и български медии. Надяваме се с тази публикаци да открием и един по смислен дебат за Републиканизма, какъвто е нужен на България.

*****************************************
 1.

След „монархическия републиканизъм“, или „републикански монархизъм“ – които ни спретнаха набедени визионери, членове на казионно пронумеровани адвокатски колективи, „човеци –конституции“, спортисти, артисти, че и бездарни писатели и най-безлични бюрократи – все закъснели кандидати за „бащи на нацията“– нашият републиканизъм, остана смътно да витае в главите ни.

– „Републиката остави, ами държавата, държавата разграден двор стана“ – приплакват мнозина. Същите, които довчера нехаеха за нея, или я имаха за дойна крава. Не че днес я имат за друго… Тогава – трябва ни значи „силна държава“.
Най- отгоре на Парламента нали пишело: „Съединението прави силата“ ? Пък те постоянно се карат там и „не щат да работят“. Че да обърнем нещата тогава, може пък да тръгнат работите. Злите езици – твърдят, че тази инверсия вече се била извършила в главите на нашите пишман демократи.
Не „Съединението правело силата“ , ами „Силата прави съединението“ . Остава да се изстърже там мазилката отгоре и да се изпише правилно, а после и да ни го вменят като гражданска добродетел:
– „ Бий – да те уважават“!

Никой не смее да потърси правоспособност от онези, дето се бутат на руля, за да управляват кораба на демократичния български преход по азимути, които хабер нямат накъде водят. Да не говорим, че и морските карти не умеят да четат. От древна Атина до днес , обаче, корабът, като метафора, неправомерно се олицетворява с демокрацията, както сочат вещи изследователи.Управлението на кораб никога не е било считано за демократична структура, тя по- скоро е авторитарна, даже строго йерархична /Удроф, 2005/. На борда, както се знае, цари дисциплина, слуша се капитана, знаещият, опитният, който го прекарва през плитчините и между скалите. Значи корабът няма нищо общо с демокрацията, да не говорим , че капитанската длъжност не е изборна, ами се назначава. Обикновено от краля, от собствениците, или съдружниците на по- големи шипинг компании. Да, но ние си знаем как си избираме „капитана“.

Проф. Марко Семов, голям познавач на нашия национален характер, все казваше, не без бяла завист, че „ Ний, българите си нямаме мореплаватели , като други народи. Най- много са нашите …гемиджии . От тук до Цариград малко „кюмюрец“, а на обратно „къде хамсийка, къде дребни маслинки“….
С този наш колкото дребен и незначителен , толкова и нереципрочен обмен на стоки, пари, хора, но и ценности – да не говорим за значими идеи за социална промяна, държавно устройство, за рационална подредба на институции, разпределение на правомощия, правила и процедури – ние най често сме будили снизходителни усмивки у други европейски народи.

Един досаден детерминизъм, наследен от догматичните ни представи за историята като процес, докато тя си е „шанс“ /Вебер/, да не говоря за клишираните „образци“, с които в море от книги се интерпретират републиканските идеи и техните конкретно-социологически превъплъщения, от древна Атина, после Рим и свободните градове държави от Ренесанса насам – лежи в основата множество „паралелни плурализми“. В тях републиканските ценности и структури взаимно се бият, релативизират, често отричат и в крайна сметка се обезсмислят.

Вероятно това е, което кара съвременни философи , да ни връщат към Първата Атинска демокрация, с надеждата да съживят нещо от нейните ценности, системно „изкривявани“ в модерното и пост-модерно „време пространство“ /Удроф, 2005/. При все че демокрацията, свързана с републиканските идеи от Френската революция насам, се счита за „хубаво нещо“, но не е по силите на всеки народ. Тези, които я имат вече 200 години, казват на другите, че не са „дорасли“ за нея и бързат да им я „имплантират“ според универсални мерки, критерии и теглилки. Други пък считат, че ресурсът им бил по малко , а и от търговия и обмен не разбират.

На такива народи се налага да играят по свирката на тези, дето плащат музиката. И “да се учат, додето сполучат“.
Връщайки се назад, Пол Удроф, съживява в забележителния си културно исторически наратив, седемте базисни ценности на Първата Атинска демокрация. Струва си да се споменат тук. Доколкото тя се последва от 40 годишен период на тиранията на 30 генерала, след което едва се съживява, но все пак ценностите и оцеляват, а те са „прости“:

• свободата от тирания /и от това да бъдеш тиранин/;
• хармонията;
• управлението на закона;
• естественото равенство;
• гражданската мъдрост, /релативизирана от морализаторското направление на „гражданска добродетел“/;
• не вземане на решение без познание;
• образованието.

Социалната мисъл на новото време, макар и неохотно, сякаш се връща от пост-модерните „макро“ представи за глобална значимост на обществените структури и комплексни зависимости , към техните по- обозрими, близки до непосредствените човешките потреби „микро“ структури и образувания. Каквито са семейството, родовата общност, комунитарните обединения и пр.

2.

Модерния републиканизъм гравитира към един свой по- прагматичен, ако не емоционално приповдигнат, но все още, идеално разбиран „мета“ порядък. Троя, според мнозина , далеч не е само битка за власт, земи и облаги, а по скоро „кредо“, което отстоява правото на избор, свободната воля и любовта. Иначе казано, то е борба между различни култури и техните ценности.

Знае се, че Атинската демокрация възниква в града-държава. Първата Атинска демокрация, просъществува 200 години, а градът по това време, наброява по последни проучвания, между 10 до 30 000 души. Не че е било по-лесно. Простотията и тогава е ходела по хората. При все това ги е имало Демостен, Сократ, Софокъл и Еврипид даже. А гръцките театри са били школи за разум, нравственост, не само за забава.

Античните демокрации, заедно с други форми на управление като монария, тирания, аристокация, олигархия, или охлокрация – се считат за неустойчиви. Смята се, че те дори периодично са преминавали от една форма в друга в един непрекъснат цикъл /Платон/. Знае се, че Платон не е от горещите привърженици на демокрацията. И повече я наблюдава, остава встрани, без да участва в нея. Неговата „Република“ дава множество основания да се мисли това.
Платон ревностно отрича правото на този, който не е експерт, да върши това , което не разбира и отрежда само на „царя – философ“, респ. на философите правото да управляват държавата-град, тъй като според него, само те знаят как се управлява. Нещо повече – никой, освен философите, не може да взема обективни решения, без да се влияе от личните си интереси.

Не се чудете, че в историята на човечеството няма „държава на философите“. Но няма и съсловна република, каквато за кратко прокламира като алтернатива на „класовата“ нашият Александър Стамболийски през 1919 та, малко преди да му поднесат главата на Царя. Защото републиката нито се дава, още по малко се взима. Като властта, например. Тя се пробужда като идея, системно надгражда и ревностно пази в последствие. Това е цената на правото да бъдеш равен с другите. Но по- нисък от закона, който е над всички. И гарантира свободата на всеки.

Републиканските идеи излизат на преден план в европейската просветена мисъл от 19 в., като носят идеала на своите първични форми от времето на древна Гърция. За да стане устойчива една демокрация се е считало, че трябва да има „смесено управление“. Това означава, да се гарантира участие на всички нейни граждани в управлението. Така те „управляват и са управлявани всеки на свой ред“ (Аристотел), а борбите за власт до голяма степен се овладяват.
В този порядък столетия наред господства и схващането, че за да е стабилна една република, трябва да има малка територия и да е с малко население . Така в управлението могат да участват всички нейни граждани.

Републиканизмът се откроява по отчетливо като идеология, едва в древния Рим, обаче. Знае се, че Римската република, просъществува половин хилядолетие, при това с голяма територия и население в сравнение с гръцките демокрации. Как става това?

Едно възможно обяснение са не толкова 20 те гарнизона, с които римската власт владее цяла Европа /един гарнизон по това време наброявал между 1200 до 2000 души/. Но най-вече поради това, че римските държавници съумяват да приложат ново виждане за т.нар. „смесено управление“. То прекъсва цикъла на последователна смяна на формите на управление, чрез съчетаването на елементите на монархия, аристокрация и демокрация , в институциите магистрати/консули, сенат и събрание на гражданите/, както и тяхното взаимно уравновесяване.

Това означава, че Рим дължи своето величие на свободата и патриотичните добродетели на своите граждани, но в не по малка степен и на съчетаването и баланса между монархически, аристократични и демократични елементи – убеждение, което става основата на класическия републиканизъм.

Рим гарантира и за представители на други народи, пролели кръв в люта бран за него, правото да придобиват и се ползват от привилегиите на римски граждани. Известна е и системата по която се е давало гражданство по заслуги и на представители на други народи, дори и на „варвари“. Римското гражданство се е отнемало, обаче, по строго определен ред и процедура, когато „новият римлянин“, поругае честта, морала, или закона. Тук вече добродетелта семантично се доближава до патриотизма, до предаността, до обществения дух на лоялност и героичната готовност да се постави общото благо над личното, собственото.

3.

След въвеждането на християнството като официална религия, християнският монархизъм постепенно взема превес и засенчва в продължение на векове републиканизма. Последният се съживява едва в късните средни векове в градовете-държави на модерна Италия. Флорентинските хуманисти прилагат мита за Римската република към своите условия, като обявяват, че най-важният политически идеал е гражданската свобода в самоуправляващата се република.

Класическата републиканска идеология се променя по време на Американската и Френската революция. След като републиканците престават да мислят в рамките на градове-държави и се стремят към самоуправление на нациите в тяхната цялост, принципът на пряко политическо участие на всички граждани в управлението, се замества от принципа на представителство на тяхната воля.Наред с това прокламираният от Монтескьо приницип за разделение на властите обогатява класическия идеал за „смесено управление„. Предлага се законодателната власт да се упражнява освен от събрание на представители и от втори орган – сенат, като между двата органа се предвижда определено взаимодействие и уравновесяване.

„Историята не познава дълго съществували републики, които да не са имали сенат“, пише по този повод американският държавник и политически философ Джеймс Мадисън (1751-1836). Заедно с това се придава относителна тежест на добродетелността и на патриотизма. Републиканизмът в края на ХVІІІ в. е по-практичен, като омаловажава нуждата от героичен патриотизъм. Той утвърждава „смесеното управление“ на основата на съчетаването на трите елемента на управление в институциите: президент, сенат и събрание от представители, основава се и на принципа на разделение на властите и на техния контрол и равновесие.

Институциите трябва да са устроени така, че насрещните им интереси взаимно да се уравновесяват – по този начин се избягват борбите помежду им, които толкова често унищожават републиките.Като приема като неизбежност личния интерес на политика, се застъпва тезата, че доброто управление може да се осигури, само ако управляващите се избират за определен срок и, веднъж избрани, подлежат на непрекъснат надзор от страна на тези, които са ги избрали, носейки съответната отговорност пред тях.

Републиката е толкова по-стабилна, колкото повече нейни граждани са собственици и предприемачи, т. е. частната собственост е в основата на стабилността на републиката. В последните години класическите републикански идеали и особено разбирането за свободата като въпрос по-скоро на обществената, а не на личната дейност, се възраждат.
Заедно с институционалните принципи (стриктно разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, двукамарен парламент и президентско управление), демократичните (народен суверенитет, многопартийност и всеобщо избирателно право), функционалните (изборност, законност и отговорност) и икономическите (частна собственост, свободно предприемачество, пазарно регулиране) те съставляват основите на съвременната републиканска идеология.Нещо повече – интегритетът на властта, гарантиращ не само по вертикала, но и по хоризонтала (horizontal accountability) автономност на регионалните и централни институции, респ. тяхната взаимна отговорност, подчинена на интереса на гражданите, изглежда основен критерий за ефективност на модерното демократично републиканското управление.

Дали един „екскурс“, като този, какъвто можем да намерим в популярните хронологии на републиканската идея може да ни помогне да осмислим и своята Република? Едва ли. Защото освен своите универсални, формално разбирани „рамки“ и „параметри“, тя си остава и продукт на културата. А тук уникалното, особеното, излиза на повърхността само в кризисни моменти, такива на внезапни и нечакани даже обрати. И, както може би ще се съгласят мнозина, се подготвя в по-дълбоките недра на народната душа, нейните съкровени тежнения, но и воля за по-справедлив ред, рационална обществена подредба, нов хоризонт за свободата, че и вечно догонвано, ала все тъй изплъзващо се за нас българите национално щастие, дори.

4.

Българинът не е склонен към метафизика. Казвали са го и наши и чужди познавачи на менталните особености на нашия народ/П. Мутафчиев, Н. Шейтанов и др. / Нашето републиканско кредо извира от дебрите на един „инстинктивен демократизъм“ /Хаджийски, 1936/. Това е болезненото чувство за правда и справедливост , с които системно се разминаваме, в културно-исторически, а не толкова в рационални измерения, въпреки повишения „емоционален“ градус на българите, което е обща черта на повечето балкански народи.

Ние и правдата си мерим, както с крина се мери зърно. Тя се изравнява отгоре с лакът, или ако предпочитате малка дъсчица, което е нагледен пример за българска точност и почтеност, но това не е прецизността на други европейски народи. Виж, ако е за роднина, за близък, за сираче или бедна вдовица – може и повечко да се притури отгоре. Това е милост и родова любов характерна за нашия народ. Простият принцип на разпределение на общото благо - „ти на мене аз на тебе“, най често остава нереципрочен обмен на ценности по- скоро предметни и материални. При идеалните ценности нещата седят по- иначе. Доброто у нас се помни. Е, не задълго, но виж злото се не забравя, а оскъдното благо, способността да се „къта“, е било единствен надежден гарант за оцеляването ни през вековете.

Този неписан закон още движи нейде в подкорието една патриархална нравственост, която описа троянецът Иван Хаджийски. Това е нравственоста на оцеляването в условията на пословичен примитивизъм. В него българите са бягали от един враждебен и малко познат свят, в името на своето спасение, не рядко с цената на собствената си самогибел. Този наш аскетизъм по нещо прилича на протестантския /Вебер/, но само привидно защото етиката му е друга. Тя е родова, „прескача“ индивида като културно историческа форма, и гледа да има първо за слабите, за децата , пък сетне каквото остане за по-старите и по-здравите.

От принципа на съзнателното самоограничение, отказът от разкош, елементарен комфорт, и „топлене на мангала“, колкото пръстите на чираците да се не сковат , до чипровските килими и родопски халища, скътани за чеиз и просвани два пъти в годината, колкото „слънце да видят“ – нашият вечно отлаган български блян по красотата, комфорта, все е бил съзнателна саможертва. Макар от нея да не е останало много, мнозина още топлят душата си на този „мангал“, в оправдание на лична несрета и една вечно висяща като Дамоклиев меч над българина оскъдица. Днес тя не е толкова материална, колкото духовна. „България е пълна с бедни хора с пари“ - казва пак Хаджийски, но в 1935 г. По това време умира задругата, а с нея и един морал на старите патриархални българи, деди и прадеди, който ги родее с праведниците.

През Турско, синовете тръгват немили недраги в Букурещ и Браила, но вече по София, Габрово, Пловдив и в по „тежка чужбина“… Този наш „екзодус“, синтез на съзидателния български дух , насилствено вкаран в матрицата на лишението, изолацията, прокуждането от род и родина, изглежда предвестник на края на всяка наша неправда. Нейното възмездие е било винаги въпрос на време. Малцина са дръзвали да го „обръщат“, но затова пък знаят да чакат. Дали ще дочакаме, или времето пак ни прескочи?

Една интровертност, въздържание от участие, изглеждат според мнозина, сърцевина на българската душевност. Детерминизмът твърди, че тя се мотивира от системната изолация, респективно високата цена на която българинът най често е трябвало да плаща за своята Свобода. Последната предполага ясно, ако не докрай рационално осъзнат интерес на индивида, а в последствие и правото на гражданите да управляват своите общи интереси чрез участие в управлението.

У нас битуват по- скоро полу завършени, насилствено прекъсвани , „усукани“ форми на социален живот, свити до „безучастващо поданичество“ и мъчително оцеляване. Нашето самоуправлението е колкото самоделно, толкова и скрито деспотично, притворно. Кооперираните ни усилия, най често свършват като „българска работа“ – с крамоли, че и по тежки сблъсъци. Прошка се „иска“ и „дава“, но опрощението като правило се отлага.

Политическата ни култура „прилича“ и носи нещо от чертите на аспириращата италианска и германската такава и в по малка степен е рационално балансирана от търпимост към старите свои ценности и структури, както е при британската, напр. /Верба/. Ние още се вдъхновяваме от един макар и тъй далечен за нас „президентисимо“, олицетворен от „силната ръка“, по подобие на мексиканската политическа култура, бленуваме по американската , предоставила равен шанс на всеки да определя собствените си съдбини и по един възторжен начин се опиваме от френската, с нейния безкомпромисен национализъм, но без да сме в състояние да догоним собствената си Свобода, чрез някой от изредените по горе „образци“ /Георгиев, 2007/.

Ние сме това, което сме и нищо повече. Ала защо сме такива? Не се ли повтарят нашите „кръговрати“ ?. Днес спиралата е тръгнала по надолу от друг път. От тук и чувството за безизходица, за хаос, който ни превзема. Защото май пак яхнахме, като в приказката, „черния “, а не „белия“ овен, т.е изборът ни пак е грешен. Дали не защото за сетен път се предоверихме, оставихме друг да ни мисли и да решава вместо нас?

Така е по леко, ще кажат мнозина. Но като, че ли излиза по- скъпо. Пък и кои сме ние, че  да кажаем? Красивите, изучените, просветените? Нали всички сме равни пред закона? Творци на собствените си съдбини. Нали всички сме за демокрацията. Защо тогава я няма прокопсията?

Българинът се прекланя пред юнака, но по скоро пред силата му, отколкото дързостта. Да се жертваш, да си идеш мърцина, хеле пък млад, си е безразсъдно. То лудост и безотговорност пред „дребни дечица“, оставени на млада вдовица с „кръшна снага“ и „очи черешови“. Страхът от промяна, изглежда само психологически механизъм на един наш закостенял ,консерватизъм, граничещ с назадничавост. Все пак и ние имаме „лудостта на един народ“, колкото спасителна, толкова и пагубна. Батак още помни погрома. И той не е мит, ами жива памет – част от нашата българска идентичност. Следователно, нашият републиканизъм има и своя „светая светих“, където се влиза за причастие и с наведена глава, ако не, и покорна, или дори просветена.

5.

В своя бележит труд  „Строители на съвременна България“, Симеон Радев споменава за подбора на първослужителите на новата ни държавност. След споровете на руските генерали и дипломати, които отчели една „радикална конституция“,  каквато е приета в Търново, и която се бие с руското самодържие, но и „крайното национално самолюбие на българите и техния стремеж към независимост“ –  се стига до идеята русите да не се месят в гражданската администрация на страната, като се ограничат с организирането на младата войска на княжеството.

Ето как се представят първоизбраниците на „възкръснала от нищото“ , след 500 годишен гнет  българска държава:

„….Към възгледа на Лукиянова и Давидова се присъедини след някои колебания и Дондуков. Той се погрижи даже да подготви кандидатите за бъдещи министри, като командирова трима от българските политически дейци да се запознаят с механизма на висшата администрация: Каравелов биде назначен във Вътрешното министерство; Начович – във Финансовото и Д. Греков – в Правосъдието. От тримата стажиери само Начович показа интерес. към службата си и едно голямо желание да усвои рутината на управлението. Греков, който притежаваше известна практика на адвокат, тъй като преди Освобождението бе упражнявал професията си в Браила, нямаше, собствено, какво да учи. Колкото за Каравелова, той се отнесе към канцеларските си обязаности с върховно пренебрежение и с чисто студентческа фантазия. Първия ден той разгледа някои книжа заедно с генерал Гесера; втория ден влезе в спор с него по един принципиален въпрос и третия ден не стъпи в писалището си. През останалото време той пушеше безброй цигари и ходеше по стаите да разнася сентенции върху политическата наука и конституционното управление.

В Министерството на вътрешните работи служеха в същото време Ст. Стамболов и Д. Петков. Петков, закован на масата, цял ден преписваше нескончаеми бумаги, държейки крепко перото с трогателното физическо напрежение на неук, обладан от фанатизма да се просвети. Стамболов, човек на действието, изпитваше в своята малка канцелария смъртна скука: за да убие времето, той четеше вестници, легнал на едно канапе, пишеше сатирически стихове върху началството и покриваше долапите на стаята с карикатури. Генерал Гесер, комуто тази художествена деятелност на Стамболова се виждаше несъвместима с неговото призвание на старши подначалник, му направи еднаж забележка, вследствие на която младият агитатор, който имаше оставката си готова, му отвърна: „Не се безпокойте, генерале! Мене отдавна ми е омръзнала службата у вас.“ Гесер обаче не го уволни и оставката на Стамболова биде приета едва на 17 юли след образуването на първото министерство.[i]

Тази вътрешна дисхармония в управниците на новата българска държава изглежда не толкова „заложена“, още по малко вродена, но тя е симптоматична и като мрачна сянка следва нашият „самоделен“ държавнически елит , сякаш до днес. Колкото и де е образован българинът, а не рядко и школуван във висши „еколи“ по Европа и цивилизования свят,  той си остава некултивиран,  и не само бързо се „побългарява“ , но и други даже обръща като себе си, в смисъла на една балканска себичност,  чужда на правила и системност, в името на едно чувство за  „вътрешна свобода“, или криворазбрана независимост. От тук следва и политическия волунтаризъм, бягството от отговорност,  поредицата от грешни решения, които за нищо на света не сме склонни да признаем.

6.

Републиканската, гражданска добродетел на нашия управник, човекът на закона, най често свършва с „разнемване“, а не доброволно оттегляне от „поста“,   след серия от  искания за оставки, отиване в заслужена пенсия. Получава някоя там рента, вила с висока ограда и пр.и малцина приятели , които да посреща в двора  с гипсови копия на римски патриции, пред които плакне своето самочувствие на успял в живота.

Нашият  републиканизъм присъства в няколко цитата от Апостола, за „чиста и свята република“, а ние с умиление въздишаме  по изгубените си идеали винаги щом на голям национален празник , дикторката или  дикторът ни „зачетат“ имената на знайни и незнайни герои,  жертвали се за Свободата. Има преломни  времена, но те не са  за  българина , защото не се знае какво иде пслед тях. Ето защо, по думите на Ст. Михайловски, българинът си остава „дълготръпче“.  И не друго, а благоразумният отказ от обществена лепта, камо ли от себежертва,  е  това, което  ни държи в мнимо единство.

Сякаш националното ни освобождение, подемът на българския национален дух, жертвата в името на Свободата са сляп изблик на подражание, прости стандарти и матрици, по които се „правят нации“ , но и затриват цели народи. Мобилизират се тълпи, но не и просветени, пълноправни граждани.  Как да станем тогава господари на своите съдбини, с отговорност първо за себе си, а после пред другите, за да се наредим достойно сред  европейските народи?. Очевидно без  нов обществен договор не могат да минат нещата. Тук „Наредата“ на Левски е и си остава наш републикански стожер.

Идеята за  чиста и свята република, в която „Всичките народи в нея (България) щат живеят под едни чисти и святи закони, както е дадено от бога да живее човекът; и за турчинът, и за евреинът и пр., каквито са, за всичките еднакво ще е само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наша България! [ii]„—  изглежда профанизирана от майки и бащи, после синове,  които “ чуждото не щат, но и своето не дават“. Тогава?

Възможен ли е „нов Левски скок“  в ширещото се блато на апатия и безверие? Колцина от историческите гиганти от ръста на Левски по света са съпоставими с онова, което творят днес техните потомци?“ – пита  неуморният оптимист проф. Андрей Пантев. И сам отговоря:“Универсалната стойност на Апостола на Свободата не може да бъде видяна само в български или балкански рамки“.

„Той е преодолял униформената рутина на тогавашната стандартна политическа рутина в Европа. Той носи мъчния баланс между дързостта и разума – равновесие, слабо познато в дейността на останалите политически дейци в Европа. Ако познаваме атмосферата, сложностите и предразсъдъците, стремежите и резултатите на неговото време, тогава “европейското време” би следвало да наложи на Апостола демобилизиращо отчаяние .Но не, тук волята надделява над разума“.

И още:

„За … какъв републиканизъм можеше да се говори в света на Бисмарк, който побеждаваше света на Мацини? От общия порив на европейската революционна вълна през 1848-1849 г., назована “пролетта на народите”, бе останало малко нещо. Една куца конституция в Прусия, едно пряко гласуване за френски президент, провъзгласен за император в деня на годишнината от битката при Аустерлиц, когато Алфонс Ламартин е победен от нищожеството Луи Бонапарт, Наполеон Трети. Остава мъгляв федералистки проект в германския свят, една искрица гарибалдийски републиканизъм, едно право на политическо убежище в Лондон и Швейцария. Приложимо за всички остава само… правото да се пуши на улицата.“[iii]

Така  През Кримската война, 1853-1856 г., западните европейски сили ще проявят трогателно единство, за да защитят “необходимото зло в Европа” – Турция, а султанът междувременно бе дал политическо убежище на бунтовници. Победените унгарски герои от 1849 г. намериха спасение във Видин и Шумен и така свършва всичко, с прозаична прагматика и идейна безизходица. Заглъхват възторзите, угасват надеждите.

Това означава, че трябва да се измие не само една националистическа пяна, с която набедени  „патриоти“ заливат България, с която разпалват  огъня, вместо да гасят пожара. Трябва да се сложи край на една безподобна „синергия на безотговорността“  .Тя е която разяжда и общество и хора и нрави.  Както личи по всичко, тя завлича в талвега на поквара правоохранителни и съдебни органи, недоплатени социални работници, изтерзани учители и възпитатели, на които е отредено да „интегрират“ ,  „маргинализирани“, хора в „неравностойно положение“ и пр, При това с оскъдни средства и институции, заразени от неприязън към другия, по бедния, по- неудачния и изпадналия в беда.

Изходът изглежда само един. Предифиниране на истински а не псевдо демократична република, на нова българска държавност, модерна и рационално подредена интитуционална архитектура,  защото демокрацията е „управление от народа за народа“ /Джеферсън/  – и няма нужда от повече витиевати дефиниции, които гледат как на черното бяло да кажат.  И това е conditio sine qua non за правовата ни държава, европейска по форма и национална по дух. Такава ни обещават 25 години след прехода.

7.

Възниква въпросът – могат ли тези, които се канят да направят това? Отговорът е само един – не, те нямат нито компетенциите, още по малко волята  за тази значима, но и желана социална промяна. Да не говорим за морала. Т

ова не значи нищо друго, освен че трябва да изградим държавноста сами. Всички  заедно и наново, защото не може от  отломките на една авторитарна  култура,  която системно спъва пряката демокрация и свободния избор за политически участие на всеки индивид, да стане нещо читаво. Народът почувства това върху собствената си кожа след 25 г. преход.  Остана да разгони политическите „ конски мухи“ /М.Семов/,  които пречат и го смущават.

Поради всичко това, а и още черти на българския национален характер, въпросът с формата на държавно управление, най- често е оставян да решават „онези там горе“ ,че и по далеч от териториалните ни предели – „Великите сили“, „Султана“, „Мустакатият Бисмарк“, да не говорим за тъй близкия до славянската душевност Цар Бащица, отвъд Дунава: „Не нам, не нам, а имени твоему…“

Една чувствена благодарност , но недокрай осъзната признателност, вменена в православните ни ценности и нрави, изглежда извор на изменчивост, непостоянство, склонност „да се остави каруцата“ насред пътя, да си „вдигнем чукалата“, всеки път когато реалността се размине с нашите „кроежи“ и очаквания. Да не говорим за мечти и по дълбоките въжделения, каквито по рядко дръзваме имаме.

У нас я няма търпеливостта на духа, калена у толкова други народи, тръгнали буквално от нищото и възкръснали от пепелта. Без да сме „ранена нация“ , за каквато се имат германци, руси, и дори сърби, в по ново време, ние по- скоро сами сме се наранявали  в съседски крамоли и политически битки. Ето защо българинът бързо унива, но вместо да вини себе си, за своята политическа „кокоша слепота“ – нашенецът предпочита да хвърля „умрялата котка“ на личния си провал и житейска несрета в двора на съседа, на другите. Склонен е да вини управника, властника, и даже по-кадърния, а поради тяхната недосегаемост, най-често жена си, за да постигне макар и временен баланс за несигурната си идентичност.

Вижте онзи разрушителен нихилизъм , наследен според мнозина от богомилите насам, но системно потискан, култивиран и насъскван от толкова режими, след толкова исторически провали, и родови неудачи. Никакви анархо-синдикални, още по малко революционни типологии не могат да го обхванат.  То е стихия, гняв на заслепения неудачник, който се чувства излъган, ограбен, всячески поруган и жаден за мъст. Този наш каприз, но и неосъзната греховност ни родее по нещо с децата, на които трудно се угажда, независимо, че се преживяваме като народ и нация с дълга история, свои просветители, герои, славни победи, върхове и падения.

Ясперс бе писал, че Западът е култура, която се крепи на вината, докато Изтока – на честта“. У нас , тук, на междата между Ориента и Оксидента, сиреч между „двата свята“, ни едното, ни другото имат значение. И горко, който не съумее да премине между „Сцила и Харибда“ на това само разрушително българско Его, дето ни огън го гори, ни вода го гаси….

Ето защо казваме днес „За чиста и справедлива република!“ Понеже у нас святото малко остана. И ако го има, то са само зрънца. Тепърва има да се събират, да се засеят, да поникнат,  и изкласят. Че чак сетне …крини да пълним.Още повече справедливо да ги делим. Стига на попрището на българщината да има повече морни орачи, отколкото вражалци, които бързат да вземат първо своето, преди да са дали каквото и да било. Или, ако предпочитате Соломон – „… Хванете ни лисиците, малките лисици, които погубват лозята; защото лозята ни цъфтят.” (Песен на песните 2:14, 15)

******.

В модерната история Картаген се повтаря. Всеки им своя шанс да го брани, а по точно –   „Всички, но не всеки“/Нойман, 2000/. Защото  волята да се отстояват принципите, на които човек иска да остане верен,  е мерило за доблест и за чест. Не сме  „ранена нация, но раните зарастват, ако има благ мехлем и лека ръка. Тук идеологиите идват  за да  раздвижат огромни енергии във вертепа на революции и преломни времена, но изборът в името на свободата „за“,  а не свободата „от“, т.е. позитивната свобода, както я наричаше Исая Берлин /1975/, изглежда право на всеки  индивид.Дали обаче тя е иманентна? Защото е ясно, че не е дадена всекиму a priory.

Следователно, трябва да отидем отново на онзи наш вечен Еледжик,  откъдето тръгва и нашия български път към Свободата. Трябва да го извървим наново,  да се изкачим най- горе, през  драки и чукари, с равна крачка и всички заедно. Да погледнем  тази наша Република  от там, от високото и да я припознаем най-сетне.За да я претворим такава, каквато трябва и на тези, които оставяме след себе си – не блян, а реалност. Една за всички.  Чиста и справедлива.  Тогава няма значение кой ще ни води – щом всички знаем, че не само вървим към Свободата си, но вече я  живеем.

 

Есето е публикувано за пръв път на 9 декември  2014 в едноименния сайт на ПП „Република БГ“

Бележки


[i] С. Радев, Строителите на съвременна България. Том първи. Второ издание

 

[ii]Писмо-дописка до Ганчо Мильов в Букурещ, 10.V.1871 г.

 

[iii]  Андрей Пантев,  Васил Левски или вярата да продължиш , „Нова Зора“ – брой 28 – 17 юли 2007 г.