Моите умни деца често ме упрекват в непрактичност и неразумно отношение към собствения ми живот. Завършила съм математика, но не станах банкер; познавайки руската словесност, не избрах политическо поприще; разбирам от добра храна, но не се превърнах в собственик на ресторант и така нататък. Аз станах просто професор и в резултат на това, от всички възможни блага, можех да дам на децата си само умението да се учат.
Но когато през осемдесетте години се замислях за кариера, да бъдеш професор беше не само интересно и почетно, но и много практично. В действителност, професорът се занимаваше с любимата си дейност; наглед не работеше много (три часа седмично), а получаваше заплата като миньор в Норилск; можеше да си позволи кооператив в центъра на града и вила на Волга, а преди отпуска отиваше на касата с куфарче – парите не биха се побрали в портфейла. Професорите ги уважаваха, почитаха, за тях се разказваха легенди, като всеки от тях беше уникален, неповторим и затова обичан.
Сега нещата са много различни – да бъдеш професор има смисъл само ако си някой друг: чиновник, депутат или, да речем, директор на театър. Но да станеш професор просто така, днес не си струва.
Първо, да си професор сега никак не е интересно, тъй като той вече не е интелектуалец, а чиновник, драскач. Професурата я измъчиха (въпреки че ми идва друга дума) с безполезни списъци, информация, оценки, анкети, портфолиа, програми, планове, планове за плановете, отчети, отчети за отчетите – добре че нашата хартиената промишленост, както и преди, работи отлично. И на днешните професори им се налага да пишат толкова много регламентирани глупости, че просто няма време да се мисли за научни изследвания, работа с книгите, общуване със себеподобни.
Планините от макулатура, които излизат изпод перото на днешния професор могат да предизвикат завистта на всеки параноик-графоман. Всяка катедра, всеки ВУЗ отдавна са се превърнали в кантори, които пишат и пишат. А където има бумаги, има и служители, които да ги проверяват. И всеки проверяващ има собствен проверяващ над него – тридесет хиляди са само началниците на началниците. И всички те поучават, препоръчват, проверяват, заплашват и наказват строго тези, които пишат малко и небрежно. Скърцане на пера се разнася над нашето образование и скърцане със зъби от всички ревностни драскачи!
На второ място, да си университетски професор сега не е престижно. Професорите вече не ги уважават и за това си има важни причини. Хората, не без причини, са убедени, че докторската степен, както и всяка друга диплома, днес може да се купи или да се получи по някакъв друг начин, който е далеч от научните изисквания. Наистина, в страна, в която нивото на образование е толкова ниско и всичко се продава, не всеки професор ни смайва със знания по специалността си; не всеки е мислител, ерудит или дори просто добре образован човек; не всички получават дипломите си според научните им приноси. И отново пред нас изпъква канцеларската работа: при това количество бумаги, което трябва да се попълни, за да се стане кандидат или доктор на науките, много научни таланти предпочитат да изразходват време и енергия не за оформяне на дисертационните си трудове, а за любимите си проблеми, поради което бягат от научните степени и звания, отстъпвайки професорското място на тези, които имат повече амбиции, отколкото способности.
Някои считат, пак не без основание, че професорът не само може да си купи своите дипломи и сертификати, но и от него може да се купят много неща: и оценка, и научна експертиза и научно ръководство, и дисертация. Да си призная и това се случва, защото в страна, където всичко е за продан, и това се продава. Но какво искате, граждани? След като образованието на държавно ниво беше обявено за услуга, сеячите на разумното, доброто, вечното, се приравниха със сервитьорите, таксиметровите шофьори, портиерите, както и с разносвачите на пица, които, разбира се, са добри хора, но живеят от бакшиши. Но в страната ни не уважават дори и създалият се сам и честен професор. Професорите трябва да се зачитат за техните знания и таланти, но в Русия съвсем малко хора имат достатъчно собствени знания, за да ценят чуждите. В резултат на това – виждали сме тези умници, които и шапка с очила са си сложили, но кому са нужни техните заблуди, те са храненици и паразити.
Трето, да си професор е неизгодно, дори скъпо. Професорските заплати днес са сравними с помощите на мексикански безработни, и съвременният вузовски професор трябва да работи като прословутия руски кон. Той чете до десетина лекции седмично; постоянно поправя чужди бездарни текстове; публикува дежурните статии и книги (това е рейтинг, което означава – и заплата!); като заек на барабан, подпечатва налудничави бумаги (за да го оставят надзирателите на мира поне за малко!). При това, не става дума за качество, а за количество, не за същност, а за привидност, не за дейност, а за нейното бурно имитиране. Добре е да припомним, че великият философ Соловьов е готвел лекциите си по шест месеца, а Нютон през живота си е написал една книга. В същото време, броят на университетите расте по-бързо от колония от бактерии, поради което броят на кандидат студентите за всеки ВУЗ става все по-малък и по-малък, откъдето идва и неизбежното намаляване на преподавателския състав. В резултат на това мнозина работят за парченце от разценката – а това е под прага на бедността не в Мексико, а в Конго.
Но какво ти малко заплащане! Скоро, от професорите ще вземат пари за вход, както в стария перестроечен виц. В Саратовския държавен университет, ние купуваме със собствени пари канцеларски материали, зареждаме касетите с тонер; за своя сметка ходим в командировки; заплащаме разходите за конференциите, които провеждаме; публикуваме монографиите си. Командировъчни се плащат само на чиновниците, на тях им плащат и за книгите, които не са писани от тях. А наскоро ни наредиха да плащаме и за заместник декан за работа с младежта. Това се случи, когато бившият заместник-декан, възрастен служител от нашата катедра, помоли за милост и напусна поста си, а сред колегите не се намери достоен т.е. достатъчно здрав и бърз, кандидат за вакантното място. Тогава ни предложиха: щом като сте такива мързеливи развалини, наемете си човек, който е по-млад и по-напорист. И това беше съвсем сериозно и доста настойчиво.
Четвърто, и студентът не е този, който трябва. Отминаха дните, когато младите хора жадуваха да се учат, а в групите на Физическия факултет, например, от тридесет студенти двадесет бяха с червени дипломи. Младите хора се разглезиха от интернет и Единния държавен изпит. Според тези последните, не само за яйцата на Фаберже не трябва да се споменава, не трябва да се произнася нищо, което го няма в Единния държавен изпит или в инстаграмите на Оля Бузова. Сегашният студент не знае не само за митологичните герои, но и за Ленин нищо не знае. За него, Маркс е роден в Маркс и Енгелс – в Енгелс. Той може да чете само от екрана. В училището са го научили не да пише, а да поставя отметки. Лично аз никога не поглеждам в лекциите на студентите си – не искам да получа инфаркт.
Надявам се, че така правят и техните родители – в противен случай се страхувам дори да си помисля, какво те си мислят за мен. Използвам тази възможност, за да уверя всички вас, родителите на моите студенти: аз не казвам какво е написано в техните тетрадките, ако, разбира се, въобще съществуват такива тетрадки! За изпити вече никой не се готви: студентите отдавна са разбрали, че за всеки от тях вузът се бори с преподавателя и със сигурност ще победи, така че рано или късно в книжката ще се появи нужната оценка. И още нещо: на лекции студентът седи с палто, но не защото е студено, а защото го мързи да се съблече. Понякога идват по шорти, които приличат на бански, но не защото е горещо, а защото идват направо от плажа.
Ето и петата причина. Днешният професор живее в постоянен страх. Той се страхува от началниците си (всички, които не се страхуваха отдавна излетяха навън). Той се страхува да не загуби работата си, а с нея и възможността да прави наука, защото съвременната наука е колективно дело. Страхува се от естественото си волнодумство, което пречи на университетските власти, на партийните норми, на идеологическата цензура, на патриотични нагласи (Кант е бил немец, въпреки че е живял в Калининград!), на църковните канони, на скудоумието на стоящите над него длъжностни лица. Той се страхува от разюздания и невежият, който плюе върху него от високата камбанария на студента. Той се страхува, че няма да смогне, няма да довърши, няма да угоди и бездарно ще умре от изтощение по време на някоя безполезна чиновнически кампания. И от себе си се бои, бои се, че рано или късно ще си спомни великите морални принципи и идеали на научното познание и ще изпрати всичките си мъчители и надзиратели някъде, така както умеят да правят това само руските професори. А още повече се страхува, че никога няма да го направи.
Това е за причините, кратичко, за четиридесет минути – само половин лекция. Така че, почивка дами и господа …
Бележка на преводача: Текстът описва състоянието на висшето образование, чрез статута на преподавателите и начинът, по който е организирана тяхната работа в университетите. Тъй като наблюдението е фокусирано върху руски университети може да възникне впечатлението (което финалните фрази затвърждават), че описанието се отнася само за Русия, но това вероятно е подвеждащо. Ако авторът проф. Афанасиева беше работила, да речем в България, сигурно щеше да забележи, че състоянието, което описва не е специфично руско явление – сходствата са твърде очевидни, за да бъдат пропуснати и при това се виждат не само във висшето, но и в образователните системи като цяло. А това ни изправя пред въпроса „защо”. Щом България и Русия се намират в толкова различни светове – политически, икономически, социални и т.н., то какво поражда сходствата? Дали двете страни следват някакъв общ модел на трансформиране на образованието и защо? Дали този модел се прилага само в тези две страни или е по-широко разпространен? Това са големи въпроси, които изискват специално обсъждане, което по-нататък може да започнем. А засега философът В. Афанасиева би могла да отговори на същия въпрос с цитат от друг философ (Мишел Фуко), който е един от малкото, посочили сходствата между либералните общества и тоталитарните държави: “… фашизмът и сталинизмът просто са продължавали цяла поредица от механизми, които вече са съществували в социалните и политическите системи на Запада. В края на краищата организирането на могъщи партии, развитието на полицейски апарати, съществуването на методи за репресии като трудовите лагери, цялото това наследство е изцяло създадено от либералните западни общества и е трябвало просто да бъде възприето от сталинизма и фашизма”.
Преводен материал на Вера Афанасиева, Взгляд-инфо
