През последните 3-4 десетилетия рухна и митът за меритократичните елити, които властват само поради изключителните си способности да упражняват властта по социално полезен начин и високите резултати, които постигат в това упражнение. Днес онези, които наричаме политически елит, политическа класа или нещо друго, а по-точно – групите, които контролират обществата иззад пердето на представителната демокрация – никак не се радват на обичта и признанието на „избирателите”. Всъщност, масово и повсеместно се наблюдава доста силна неприязън към властващите елити и техните главни изпълнители на политически роли – неприязън, която понякога е трудно да се разграничи от откровено презрение и дори омраза. Властващите елити вече не са носители на безспорен авторитет и малцина са склонни да им предоставят безусловно монопола върху мисленето и вземането на решения, който елитите са си присвоили и упорито убеждават другите, че го използват само и единствено за доброто на всички.

Естествено, властващите виждат всичко това и реагират. Демократичната реакция се различава от авторитарните и тоталитарни реакции – вместо да потискат недоволството с открити преследвания и репресии, властващите постъпват по начин, който отразява самата същност на „реалната” политическа демокрация – просто оглавяват протеста на недоволните и го насочват така, че да не се влошава най-важното – социалните позиции на елита. Историята показва, че в такива моменти на изблици на недоволство поради влошени икономически и социални условия, вместо социални революции става нещо друго – обикновено се появяват политически лидери, изразители и водачи на масовото недоволство. Разбира се, би било доста наивно да се мисли, че появата им е спонтанна и неконтролирана – в джунглата на властта, обикновено се попада по волята на царете на джунглата. Тези лидери концентрирали значителна власт и укротявали недоволството – в някои случаи, като ограничавали причините за него, а в други – като нахлузвали униформи на недоволните и ги пращали да воюват с други недоволни. (Социолози отдавна са забелязали, че войните „консолидират обществото” – евфемизъм, с който искат да кажат, че войните са могъщо средство за смазване на масово недоволство). Разбира се има и редки случаи, в които такива лидери се появяват без благословията на властващите, но тези случаи лесно се разпознават – кариерата им завършва с провал, а ако са много упорити – с траурен ритуал (другото са случайности). Според термините, използвани от агитационно-пропагандният персонал на елитите (експертите по алтернативни факти), политическите лидери, които изпълняват ролята на изразители и водачи на вълните от масово недоволство,  се наричат популисти, а политическите им платформи – популизъм. С тези пейоративни термини, те осъждат широкият негативизъм спрямо елитите, но не казват, че е оправдан, защото влошаването на живота на хората е предизвикано от политиките на същите тези елити.  Различни анализатори предупреждават (и правилно, като се има предвид как обикновено се укротява недоволството), че популизмът (неговият успех) може да доведе поддръжниците му до лош край. Но пропускат да кажат, че има случаи когато популистки лидери просто са отстранявали част от причините за недоволството. Пропускат също, че използването на популистка реторика не е само популистки патент, а широко използван политически прийом. Роналд Рейгън например, бе далеч от популизма, но имаше изказвания, които са „автентично популистки”. Пропускат също да ни обяснят как именно се съотнасят демокрацията и популизма. И по-точно – как така в условия на политическа демокрация е възможно продължително да се игнорира, а поради това – да се натрупва толкова голямо недоволство (нима властта през цялото това време не е била „от народа, на народа, за народа”?). И защо при такова недоволство, древногръцката демокрация (например) е водела до реална смяна на управниците, а в модерните демокрации  това се случва главно като фарс за успокояване и укротяване на публиката. Но да не им придиряме за тези пропуски, защото онова, което ни интересува е друго – периодичното повтаряне на тази история.

К-ВЪЛНИТЕ

Планини от факти и анализи, потвърждават съществуването на такава повтаряемост. Интересни са, например, появилите се напоследък сравнения между два периода – в началото и в края на 20-ти век (от 1980 до сега). Двата периода наистина си приличат – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство (враждебност към политическия истеблишмънт); засилване на подкрепата за популистки лидери; укротяване на недоволните. Разликата е, че през втория (сегашния) период, популизмът и идването на власт на популистки лидери са по-слабо изразени, укротяването на недоволните едва започва, а войните за „консолидиране на обществата” се водят в други страни, вместо на териториите на обществата с особено голямо недоволство. (Но и тези територии изпитват някои последствия от войните – например, приемат бежански вълни, които по добрата си организация доста приличат на масови депортации от първия период). Тези сравнения обаче, не са пълни – те пропускат, че има други периоди – тези между периодите на упадък и поради пропуска не може да се види, че всъщност периодите на упадък се редуват с периоди на развитие (подобрения). А точно това периодично редуване на периоди на упадък и напредък е изключително важен и интересен феномен. Уйлям Томпсън, професор по политически науки в университета в Индиана, определя това редуване като „основен глобален социален процес”  и привежда следните данни за флуктуациите в растежа на БВП на човек от населението в света:

Години              Темпове на растеж

1820-1870             0.54

1870-1913             1.30

1913-1950             0.88

1950-1973             2.92

1973-2001             1.41

Според Томпсън регулярните смени на периоди с различна икономическа динамика имат изключителен обяснителен потенциал за промените, които настъпват в света – такива като: формиране на глобалните политически и икономически структури на властта, търсенето на енергия, множество политически процеси, публичните настроения и конфликти, демографски промени. От такава гледна точка може да се каже, че смяната на периоди с противоположна икономическа динамика е основният модел, по който живее светът.

Най-напреднали в изследването на този модел са икономическите анализи, където периодичните (през около 50-60 години) смени на периоди с различна динамика са известни като „дългите вълни на Кондратиев” (или К-вълни) – по името на големия руски (съветски) икономист Николай Кондратиев. Той пръв забелязва редуването на периоди на силен икономически растеж с периоди на слаб растеж или упадък и започва да изучава тези „вълни”. Днес икономистите, които се занимават с този проблем (у нас с „вълните” се занимават проф. Г. Найденов и други) са натрупали огромен емпиричен материал, който показва „желязната” повтаряемост на вълни с противоположна динамика.

„Дългата вълна” има два основни „склона” – възходящ и низходящ, но в нея разграничават и различни фази. Някои ги назовават по имената на сезоните (Пролет – фаза на растеж, започва след депресия и продължава около 25 години. Лято – свързана е с война, цените и лихвените проценти растат. Есен – фаза на дефлационен растеж, след война, цените падат, лихвените проценти са ниски, потреблението нараства, но чрез дългове, поява на спекулативен балон. Зима – коригират се отклоненията в миналото и се подготвят условия за нов растеж. Цените и печалбите падат, увеличават се стоките, достъпни за масите).

Икономическите изследвания на „дългите вълни” вече имат около 100-годишна история и са постигнали значителен напредък – някои твърдят, че тази област на изследвания е една от най-добре подкрепените с емпирични факти. Впрочем, представата за К-вълните може да се използва сполучливо и за прогнозиране – а това несъмнено е най-силното доказателство за валидността на представата. Още през 80-те години забележителният американски икономист и социолог Иманюел Уолърстийн забеляза, че на аспирациите на хората не се отговаря и определи това като начало на период на исторически преход, който ще бъде съпроводен от сериозни затруднения. Той го нарече “тъмен период и посочи, че ще продължи около 30 години (според времето на публикацията – до около 2020 г.) Уолърстийн се оказа прав – този ,,тъмен период” продължава вече около 30 години (за някои страни – повече) и достигна кулминацията си с глобалната “финансова и икономическа криза”. Томас Пикети пък представя един сценарий за бъдещето на ЕС, в който също ясно личи влиянието на представата за К-вълна. Според сценарият, до 2020 г. предстои да започне период на развитие, който  ще продължи до към 2050 г., след което отново ще започне политически, икономически и социален упадък (темпът на икономически растеж ще спадне 2 пъти в сравнение с предходния период) и упадъкът ще продължи през следващите 30-40 години.

НО ЗАЩО?

Въпреки напредъкът на изследванията на К-вълните, има един проблем. Деликатно казано, изследванията имат „предимно описателен” характер, поради което на въпроса „Какво поражда К-вълните?”, няма убедителен отговор и дебата продължава. Грубо казано, изследователите не знаят достатъчно за причините, пораждащи вълните. Предполагат се различни причини – динамиката на печалби, инвестиции, технологични иновации, цени, население. Мнозина залагат на технологичните иновации, като основна причина , но си остава впечатлението, че търсенията не са преодолели някаква бариера и че К-вълните сякаш падат от небето.

Все пак има „светлина в тунела” – това е идеята, формулирана изрично от У. Томпсън, че проблемът (вече) не е икономически, а политически. Ако причините за проблема (К-вълните) не са икономически, това може да обясни затрудненията при търсенето на обяснения в рамките на икономическия анализ. Основание за такова предположение дава и фактът, че, някои важни характеристики на К-вълните също не са собствено икономически – достатъчно е да се сравнят приведените по-горе характеристики на фазите (и в частност – на „есента” и „зимата”) с онези характеристики, които политическите наблюдатели посочват, когато сравняват периода от началото на 20-ти век с периода 1980 – 2017 (и в двата – икономически и социален упадък; силно и масово недоволство, враждебност към политическия истеблишмънт; засилване на подкрепата за популистки лидери; мерки за укротяване на недоволството).

Още по-ясни стават различията в резултатите на отделните науки, ако сравним икономическия фокус върху иновации, инвестиции, цени, темпове на растежа, печалби, лихвени проценти и т.н. с един фокус върху качествени характеристики на растежа (тип на растежа). Тогава ясно ще изпъкнат два различни типа растеж „по двата склона” на К-вълната. От едната страна (възходящият склон) – растеж, съпроводен с развитие (развитиен растеж), при който се намаляват безработицата, бедността, подоходните неравенства и се подобрява качеството на живота (общества на масовото потребление, социални държави). По другия склон – неразвитиен растеж, съпроводен с нарастване на безработицата, бедността, неравенствата (концентрация на доходи и богатство), влошаване на качеството на живота за голяма (и растяща) част от населението. Затова този тип растеж бива наричан по различни начини – извличане на рента, растеж без работни места (jobless growth), растеж пораждащ мизерия (immiserizing growth).

Но идеята на Томпсън може да се продължи по-нататък от предложение за включването на политически науки в изследванията на К-вълните.

ОЧЕВИДНОТО ОБЯСНЕНИЕ, КОЕТО СТАРАТЕЛНО СЕ ИЗБЯГВА

Щом като проблемът е политически, тогава и причините за него са политически. Още по-точно казано – К-вълните се пораждат от политики. Доказателства за това има в изобилие – достатъчно е да се прегледат политиките (и идеологическите им „обосновки”) в началото на последния (сегашния) низходящ склон на последната К-вълна – от началото на 80-те години до сега. Там ясно изпъкват връзките между политиките – дерегулации („освобождаващи пазарните сили”), приватизации в условия на дерегулации („осигуряващи икономическа ефективност”), мерки за строги икономии („осигуряващи финансова стабилност”) и т.н., а от друга страна –  ефектите от тях като: концентрацията на доходи и богатство (респективно – растящи неравенства), растящи бюджетни дефицити, спадове на темповете на икономически растеж, растяща безработица и бедност,  орязване на т.нар „социални разходи”, влошаващо се качество на живота и т.н. Впрочем, възникват и специални ефекти, които особено ясно очертават същността на политиките, например, т.нар. „нелегален трафик на хора с цел трудова и сексуална експлоатация” – евфемизъм, който просто означава нови форми на робство.

Очевидно К-вълните не падат от небето. Не са дело на непознати и неконтролируеми сили. Те са дело на политическия елит или по-общо – на властващите елити. Другите само преживяват К-вълните. Силата на „реалната” демокрация не стига до там, че да осигурява контрол на хората върху политиците и политическия процес на вземане на решения. Реалната демокрация е такава, каквато са я виждали например, гениални учени, като икономистът Йозеф Шумпетер или социологът Макс Вебер – тя се състои в това да бъдат избрани хората, които ще управляват, а не начинът, по който те ще управляват (това си е тяхна работа). След избора, избраните казват на избирателите си: „А сега си затваряйте устата и правете това, което ви казвам” (изразът е на М. Вебер). Регулярната повтаряемост на К-вълните (наброяват 18 и повече минали вълни) не са и резултат от грешки при вземането на решения (формулиране на политики), нито пък са неочаквани последствия от решения, взети с добри намерения. К-вълните са продукт на преднамерено взети решения (прилагани политики), чрез които се реализира една и съща дългосрочна стратегия – модел, по който се движи светът, а именно, повтарящи се периоди на издигане и упадък.

ЗАЩО СЕ ПРЕДИЗВИКВАТ К-ВЪЛНИТЕ?  

Ключът към този въпрос е в главите на елитите или с други думи – във факта, че стратегиите, които се създават и прилагат от властващите елити са израз, (интелектуален продукт) на тяхната групова целева рационалност. Според М. Вебер при целевата рационалност, действието (включително и мисленето, вземането на решение за действие) е подчинено на определена цел, ограничено е от тази цел, тъй като всичко което се мисли и предприема може да е насочено само към постигане на целта. Всъщност, представата за целева рационалност е тясно свързана с йезуитския принцип „целта оправдава средствата”.

А груповата целева рационалност на елитите се формира, направлява (и ограничава) от една фундаментална цел, която е запазването и укрепването на техните социални позиции и контролът им върху обществата, включително и като поколенческо наследяване на тези позиции (което впрочем е характерно и за други социални или професионални групи). Тази цел обединява всички елитни субгрупи, тъй като отразява най-общия им интерес, преодолява различията между тях, увеличава кохезията им и така създава основа за колективното им действие. Фундаменталният характер на целта се състои в това, че тя доминира над всички други цели на елитите, универсална е (валидна е за различни политически условия, режими, системи) и е изключителна устойчива (засега не се променя във времето). В историята не са известни случаи на съзнателно създаване и прилагане на дългосрочна елитаристка стратегия за доброволно самоотстраняване на властващите групи от техните социални позиции и отказ от контрол върху обществата (трансформиране на властващи елити в не-елити).

Естествено, целта определяща груповата целева рационалност на властващите елити, определя и целта на стратегиите, които те създават и прилагат в рамките на своята рационалност – властващите елити неизменно се придържат към Суперстратегия, която преследва фундаменталната цел на всеки властващ елит. А К-вълните са най-добрият кандидат за ролята на централен елемент на Суперстратегията. Периодичното редуване на противоположно насочени социални промени – развитийни и не-развитийни, е динамичен начин за постигане на стабилност на статуквото, а по-точно – на позициите на властващите елити. По различни начини, тази идея е изказвана многократно в миналото. Философът Ю. Хабермас например, счита, че през определени периоди (можем да допълним нещо важно – това са периоди на развитие), социалната система губи идентичността си (променят се нейните базисни характеристики). През следващи периоди (на не-развитие) се възстановява идентичността на системата (базисните й характеристики). Може да се добави също, че през периодите на развитие се ерозират основни стълбове на властта на елитите – неравенствата, свързаните с тях йерархии и социалната зависимост (социалната уязвимост) на не-елитите. През периодите на не-развитие (низходящият склон на К-вълните) се увеличават неравенствата, усилват се йерархиите (главно чрез дерегулациите) и нараства социалната зависимост на индивидите от подвластните групи (главно чрез безработицата и бедността). Идеята за динамично поддържане на неизменност има и други многобройни варианти – от старата максима „да се промени нещо, за да не се промени нищо” (ди Лампедуза), до наблюдения на Й. Шумпетер („креативното разрушение”, Д. Локууд (периодични дестратификации”) и др. Една по-семпла интерпретация е връзката на К-вълните със стария принцип за „моркова и тоягата” – К-вълните осигуряват неговото практическо прилагане, чрез периодични смени на „моркова” и „тоягата”. В един най-общ план може да се каже, че в рамките на елитаристката рационалност, поддържането на еднотипна социално-икономическа динамика е невъзможно, тъй като всеки тип динамика (и развитие, и упадък) започват да ерозират властта на елитите, макар и по различен начин. При динамика – развитие се ерозират „базисни характеристики” на социалната система (по-точно – стълбове на властта), а при динамика – упадък, властта на елитите губи легитимност и се поражда (и засилва) съпротива срещу тях. Затова поддържането на устойчивостта на социалните позиции на елитите налага постоянно да се сменя типа на динамиката.

Значителните щети, които индивидите и обществата понасят през периодите на упадък нямат значение за елитите и не променят постоянното прилагане на Супер стратегията – К-вълни, тъй като самите елити не понасят щети, рационалността им няма морални ограничители, а фундаменталната им цел е над всичко.

КАКВО ЛИ НИ ЧАКА?  

Всичко това повдига много въпроси, но ето два от тях. Единият е свързан с бъдещето на България – дали българският властващ елит, който има капацитет главно в организиране на низходящ склон, ще може да организира бързо и успешно  период на развитие (възходящ склон) през следващите 30 години и какво ще стане с България, ако те не успеят и страната попадне в следващия период на упадък без да се е възстановила от настоящия упадък. Вторият въпрос е свързан с бъдещето на света – дали елитите (поне някои) могат да излязат извън рамките на своята ограничена целева рационалност и да се откажат от К-вълните (низходящите им склонове)? По-конкретно, дали китайският елит ще организира низходящ склон на К-вълна (какъвто предстои по логиката на елитаристката рационалност) или ще продължи развитийния период, който страната преживя през последните 30 години. Изборът им ще е важен за целия свят. Според една прогноза, ако Китай продължи развитийният период, след 13 години неговият БВП ще е 1.6 пъти по-голям от този на САЩ. А какво ще стане, ако развитийният период продължи до 2050-та година? А дали ако Китай отхвърли К-вълните и другите (елити) страни  ще бъдат принудени да последват неговия опит? Не знаем, но можем да правим обосновани предположения.

Автор:  проф.Духомир Минев

Тези дни многократно ни повтарят, че живеем в една нова и плашеща ера на „постистина”. Така че, кога точно е щастливата ера на истината? През 1980? 1930? 18-ти век?

Още от каменната ера самостоятелно поддържащи се митове са служели за обединяването на човешките колективи. Наистина, Хомо сапиенс завладява тази планета, благодарение най-вече на уникалната човешка способност да се създават и разпространяват измислици. Ние сме единствените бозайници, които могат да си сътрудничат с много непознати, защото само ние можем да измисляме фантастични истории, да ги разпространяваме наоколо, и да убедим милиони други да вярват в тях. Докато всеки вярва в едни и същи измислици, всички се подчиняват на едни и същи закони, и по този начин можем да си сътрудничим ефективно.

Сътрудничеството между други социални бозайници, като вълци и шимпанзета, разчита на задълбочените им познания един за друг, поради което те никога не могат да си сътрудничат с голям брой непознати.

„Постистина“- думата на 2016 г. според Оксфордския речник. Авторитетното издание твърди, че тя най-точно отразява духа на отиващата си година

Просто се опитайте да съберете 50000 шимпанзета на „Янки Стейдиъм“, „Уолстрийт“ или във Ватикана. Но ако съберете 50000 човека в Янки Стейдиъм, Уолстрийт или Ватикана, ще получите изключително сложни мрежи за сътрудничество, тъй като всички тези хора вярват в едни и същи истории за бейзбол, фондовите пазари или християнството. Излишно е да казвам, че законите на бейзбола, законите на фондовия пазар, както и Божиите закони са човешки изобретения, които съществуват само в собственото ни въображение. Но докато много хора споделят една и съща въображаема история, те могат да си сътрудничат много ефективно.

Вие никога не можете да убедите група шимпанзета да атакуват далечна група шимпанзета, обещавайки им, че ако те умрат в тази свещена война, ще отидат в Рая на шимпанзетата и там вечно ще се наслаждават на безброй банани. Не, шимпанзето някога няма да повярва на тази история. Хората, напротив, развиват дълбока и постоянна вяра в такива митове дори и в отсъствието на каквито и да било потвърждения от емпирични доказателства. Ето защо ние управляваме света, а не безверните шимпанзетата.

Така че, ако обвинявате Фейсбук или Владимир Путин за въвеждането на новата и плашеща ера на пост-истината, просто си спомнете, че преди векове милиони християни са се затваряли в митологичен балон, без никога да са се осмелявали да поставят под въпрос истинността на Библията, а милиони мюсюлмани поддържат безрезервната си вяра в Корана. Ние нямаме никакви научни доказателства, че Ева е била изкушавана от змията, че душите на грешниците горят в ада след смъртта или че създателят на Вселената не обича хомосексуалността,  но милиарди хора са вярвали в тези истории хиляди години. Някои фалшиви новини очевидно продължават вечно.

Наясно съм, че много хора биха могли да се разстроят, от това, че приравнявам религията с фалшива новина, но точно това е въпросът. Когато хиляди хора вярват в някоя измислена история в продължение на един месец – това е фалшива новина. Когато един милиард хора вярват в такава история хиляди години – това е религия, а нас ни увещават да не наричаме това  „неверни новини“, за да не нараним чувствата на вярващите (или да предизвикаме техния гняв). Имайте предвид обаче, че аз не отричам ефективността или потенциалната полезност на религията.

Чрез обединяването на гражданите, религиозните вярвания правят възможно мащабното човешко сътрудничество и вдъхновяват хората да изградждат болници, училища и мостове, в допълнение към армиите и затворите. Адам и Ева никога не са съществували, но катедралата в Шартр е все още красива.

Йозеф Гьобелс: „Лъжа казана веднъж, остава лъжа, но лъжа казана хиляди пъти се превръща в истина.“

Древните религии не са единствените, които използват фантастика, за да бетонират сътрудничеството. В по-ново време, всеки народ е създал своя собствена национална митология, а движения като комунизма, фашизма и либерализма са създавали сложни самостоятелно утвърждаващи се убеждения. Йозеф Гьобелс, маестрото на нацистката пропаганда и може би най-завършеният медиен магьосник на модерната епоха, обяснявьше накратко своя метод, като посочваше, че „лъжа казана веднъж, остава лъжа, но лъжа казана, хиляди пъти се превръща в истина.“ Друга перла на мъдростта приписвана на Гьобелс казва, че „и най-брилянтната пропагандистка техника няма да донесе никакъв успех, ако не се спазва постоянно един основен принцип – тя трябва да се ограничи до няколко точки и да ги повтаря отново и отново.“ Може ли някой днешен търговец на фалшиви новини да подобри това?

Истината е, че истината никога не е била приоритет в дневния ред на Хомо сапиенс. Много хора вярват, че ако определена религия или идеология изопачава действителността, нейните последователи са длъжни да открият това рано или късно, тъй като в противен случай няма да могат да се конкурират с по-далновидните си съперници. Както е казал Ейбрахам Линкълн, не може да заблуждаваш всички хора през цялото време. Е, това е просто още един мит. На практика силата на човешкото сътрудничество зависи от деликатен баланс между истина и измислица. Ако изкривявате реалността твърде много, това наистина ще ви отслаби, защото ще ви кара да действате по погрешен начин. Например, когато Съветският съюз прие фалшивите еволюционни теории на Трофим Лисенко и наказваше всяко отклонение от неговите погрешни догми, това осакатяваше  земеделието на Съветския съюз и допринесе за икономическия упадък на комунизма. От друга страна, не може да се организират ефективно големи маси от хора, без да се разчита на някоя митология. Ако се придържате към неподправената реалност, малко хора ще ви следват.

Да предположим, че използвате машина на времето, за да изпратите модерен учен в средновековна Европа. На теория, неговото превъзхождащо знание трябва да го направи най-властният човек. На практика, той няма да бъде в състояние да вземе властта чрез компрометиране на фикциите на местните свещеници и преподавайки на селяните еволюция, теория на относителността и квантова физика. Разбира се, ако той може да използва познанията си по физика и химия за производство на няколко пушки и оръдия, може да получи огромно предимство пред всички царе и епископи. И все пак, за да добие желязна руда, да изгради доменни пещи и за да произвежда барут, ученият ще се нуждае от много селяни, заети с тежка работа. Наистина ли мислите, че може да ги вдъхнови, като им обяснява, че енергията, разделена на масата е равна на скоростта на светлината на квадрат? За да получите и задържите политическата власт, вие трябва да допълните фактите с митове.

Това е вярно през 21 век, колкото е било вярно през Средновековието. Имайте предвид, че когато президентът Доналд Тръмп положи клетва на 20 януари, той направи това над Библията, точно както са го правили Барак Обама, Франклин Рузвелт и Ейбрахам Линкълн.

Клетвата на Доналд Тръмп с ръка върху Библията на 20 януари 2017 г.

По същия начин, в много страни по света, включително САЩ и Великобритания, свидетелите в съда все още слагат ръката си върху Библията, когато се кълнат да казват истината, цялата истина и нищо друго освен истината. Не е ли иронично, че те се кълнат да казват истината, в една книга пълна с толкова много фикции, митове и грешки? Те могат също толкова успешно да се закълнат да казват истината над екземпляр от Хари Потър. (Някои хора могат да се обидят от моето сравнение на Библията с Хари Потър. Посветените евреи и християни могат да обяснят, че Библията никога не трябва да се чете като представяне на факти, а по-скоро като метафоричен разказ, съдържащ дълбока мъдрост. Но не важи ли това и за Хари Потър? Всъщност, може би Дж.К. Роулинг трябва да се обиди от сравнението. В крайна сметка, колко хора досега са били преследвани или убивани в името на Хари Потър?)

Разбира се, 2017 г. се различава в някои отношения от Средновековието. На първо място, измислиците и митовете днес не се подкрепят чрез строга цензура, а чрез заливане на хората с ненужна информация. Залети от клипове за смешни котки, ние просто не знаем на какво да обърнем внимание и често прекарваме времето си в разследване и обсъждане на странични въпроси. В древни времена, да имаш власт означавало да имаш достъп до информация. Днес, власт означава да се знае какво да се игнорира.

На второ място, технологиите правят човешките фантазии по-силни от всякога. В древен Египет, фараоните мечтаели да живеят вечно в рая, затова са строели пирамидите и телата им били мумифицирани. През 21-ти век, технологичните магнати, които мечтаят да живеят вечно в рая инвестират милиарди в генното инженерство, изкуствения интелект и виртуалните реалности.

В рамките на няколко десетилетия може би те наиситна ше могат да удължат продължителността на живота на човека и да създадат рай, пренаписвайки нашата ДНК, или чрез директно свързване на мозъците с компютри. Хората очакват реалността в крайна сметка да спука балонът на измислиците, но в нашия век може да се окаже, че балонът на измислиците поглъща реалността – тъй като технологиите правят хората по-силни от преди, но също така правят и нашите фантазии и митове по-силни от всякога. Ако мечтаете за общество, в което истината триумфира и митовете се игнорират, не трябва да очаквате много от Хомо сапиенс. По-добре да опитате късмета си с шимпанзетата.

Преводен материал на  Ювал Ной Харари
Източник: https://www.bloomberg.com/view/articles/2017-04-13/humankind-the-post-truth-species